Училища, скриптории, библиотеки и знания в България, XIII-XIV век

Васил Гюзелев

ГЛАВА ВТОРА. ОБРАЗОВАНИЕ И ГРАМОТНОСТ

 

1. Училища и учители  26

2. Обучение и неговите степени  39

3. Разпространение на грамотността сред различни слоеве от населението  55

 

 

Както във всички средновековни страни, така и в България образованието се намирало изключително в ръцете на църквата и на духовенството. Те били символ на установената традиция, на закостенялостта и консерватизма. Тази тяхна особеност и съществена черта в развитието на средновековната духовна култура е схваната изключително проникновено от Фр. Енгелс:

 

„Средновековието се развило от съвсем примитивно състояние. То заличило от лицето на земята старата цивилизация, древната философия, политика и юриспруденция и започнало всичко отначало. Единственото нещо, което то заело от загиналия стар свят, било християнството и няколко полуразрушени, загубили всичката си по-раншна цивилизация градове. Последицата от това била тази, че както става при всички ранни степени на развитие, поповете са получили монопола за интелектуалното образование и че самото образование добило преимуществено богословски характер. Политиката и юриспруденцията, както и всички останали науки се превърнали в ръцете на поповете в обикновени клонове на богословието и в тяхната основа били положени същите принципи, които господствували и в него. Църковните догми били същевременно и политически аксиоми, а текстовете из библията имали силата на закон във всички съдилища. . . Това върховно господство на богословието върху всички области на умствената дейност било в същото време и необходимо следствие от това, че църквата представлявала най-висше обобщение и санкция на съществуващия феодален строй." [1]

 

Проучването на състоянието, формите и методите на българското образование е крайно незадоволително поради липса на професионален подход. Досегашното изследване се ограничава в общи и не винаги точни констатации, подкрепяни с елементарни, общоизвестни и не винаги сполучливи примери от изворите. [2] Това се явява

 

24

 

 

съществена пречка за разкриване на същността, характера и тенденциите в развитието на българската духовна култура в периода на развития феодализъм. Образованието съставлявало основата и сърцевината на тази култура, главна и необходима предпоставка за развитието на писмената и литературната традиция. Представите за него могат да бъдат изградени въз основа на сведенията на редица паметници на агиографската книжнина, приписки, отделни бележки, състоянието на писмеността и литературата и най-вече чрез данните на известния, но незадоволително използуван трактат на българския книжовник Константин Костенечки „Разяснено изложение за буквите", написан към 1418 г. [3] Този трактат разкрива състоянието на образованието и същевременно посочва онези нови методически принципи и тенденции, които се наложили в българското училище от средата на XIV в. и особено по време на патриаршествуването на Евтимий Търновски (1375—1394). Той излага един вече натрупан и през векове прилаган опит в усвояването на писменото и книжовното знание и умение, опит, унаследен от Константин Костенечки от неговия пряк учител в Бачковското манастирско училище дяк Андроник и допълнен от писменото и устното предание за методите, прилагани от Патриарх Евтимий. Самият Константин Костенечки бил наричан от своите съвременници и от по-сетнешните книжовници не само „Граматик" и „Философ" (това рядко давано звание било признание на голямата му богословска и литературна начетеност), но и „учител". В трактата си той отбелязва и многогодишната си учителска дейност, характерна за цялостното му пребиваване в Сърбия и особено в двора на деспот Стефан Лазаревич (1389—1427), където той преподавал както на неговите деца, така и на децата на представителите на сръбската феодална аристокрация. [4] Българин по произход, обучен в духа на българските образователни и книжовни традиции, Константин Костенечки станал един от най-ревностните им радетели и разпространители на сръбска земя.

 

В българското училище методите на обучение, а и самите придобити знания и умения бавно се изменяли. Известна еволюция, главно в методиката на обучение, се наблюдава през XIV в. Тя била свързана с процеса на „изправяне и обновяване на книгите", започнал в Света гора с дейността на старец Йоан и на неговите ученици.

 

25

 

 

Еволюцията продължила с налагането на исихазма като господствуваща доктрина и с дейността на Евтимиевата книжовна школа в Търново. По същество констатациите и възгледите на Константин Костенечки могат да бъдат характеризирани като един извървян и очертан още преди него път.

 

Трактатът на Константин Костенечки оставил значителна следа в обучението, книжовната подготовка и практика и през следващите столетия. След смъртта на неговия автор неизвестен книжовник съставил съкратена версия на това произведение, в която влезли главно граматични правила, пояснения и правописни разсъждения. В сръбската, българската, влахо-молдовската и руската книжнина през XVI в. се появили редица преписи на тази „Граматика на писмената", която носела наслова: „Тези словеса вкратце са избрани от книгата на Константин Философ, който бе сръбски учител при благочестивия деспот Стефан, син на светия княз Лазар." [5]

 

Според разбиранията на учителите и книжовниците е съществувала градация и последователност в обучението и книжовната дейност. Тя била обозначавана с общия термин „стълба на писмеността" (лѣствица писмень) подобно на прочутата „стълба на добродетелите" на Йоан Лествичник (VI в.). Изкачването по тази стълба било трудно и бележело степента на обучение, знание и книжовна подготовка. Рязко са били разграничавани две основни начала в развитието на всеки книжовник — бил той преписвач или пък писател: учение и писмена дейност (оученїе и писанїе). Пътят към тях преминавал през много трудности и бил свързан с неимоверни усилия, постоянство и упоритост. Всичко обаче започвало с усвояването на буквите и правописа. Поради това Константин Костенечки почти афористично заключил: „Така началото на всяка книжовна вещ са писмената и правописът (глава есть писмена и състоянїе правое)." [6]

 

 

1. УЧИЛИЩА И УЧИТЕЛИ

 

Обучението се извършвало в два вида училища: прицърковни (или енорийски) и манастирски. И в двата вида училища по същност, съдържание и насоченост то било

 

26

 

 

църковно-богословско. Навлизането на светски елементи и знания с практически характер е било обусловено от развитието на градовете, нарастването на обхвата и обема на търговията, необходимостта от други знания за търговците и занаятчиите и от увеличаването на обема и значението на деловата писменост.

 

Прицърковните училища се намирали главно в по-големите градове и по изключение в отделни крепости и села, където се е намирала църквата, обслужвана от енорийски свещеник. Сведения за подобен род училища честа се срещат в редица жития на български светци, живели през този период. Патриарх Евтимий известява, че живелият през втората половина на XII в. Иларион Мъгленски като дете бил даден от родителите си „на свещениците, за да учи писмо" [7]. Подобно сведение за едно градско прицърковно училище във Видин се среща в житието на известния български исихаст Ромил Видински († 1375 г.), чиито родители били заможни хора (баща му бил грък и вероятно се занимавал с търговия):

 

„Тъй като не подобаваше на такъв младенец да остане незапознат с божественото учение за писмената, той биде предаден от родителите си на някакъв учител за учение. Понеже се повинуваше на учителя си, както подобаваше, той надмина всички деца, които бяха влезли в училището преди него. И това, което е най-чудно, то е, че в кратко време не само ги надмина, но и ги учеше да се отклоняват от обичайните детски игри и неразумното пропиляване на времето."

 

„Тъй като младостта е придружена от безразсъдство, а високоумието води към погибел, то поради това, о прелюбезни, казваше той, трябва с трезвеност и внимание да се упражняваме и да залягаме в нашето учение."

 

От това той получил немалка възхвала. „Не само самите негови връстници и съученици, но и самият техен учител се удивляваха на този младеж-старец Руско за преждевременната му разумност и благочестие, но и мнозина, които живееха в онзи град. На устата им бе винаги слово за разумността и премъдростта на младежа." [8]

 

Като снемем „житийните доспехи" и шаблона на този текст, пред нас се очертава една типична картина на тогавашното градско училище, в което учителят изглежда не бил свещеник или монах, а „Граматик" без църковен сан.

 

В прицърковно училище първоначално се учел и известният светец Козма Зографски († 1423 г.), чието житие

 

27

 

 

неотдавна бе публикувано. Той произхождал из средите на провинциалната феодална аристокрация:

 

„Този преподобен наш отец беше от рода български и се роди не от общение, а бе изпросен чрез молитви към бога, както и светият велик Евтимий от благочестиви, благородни и добродетелни родители. Когато стана отроче на седемгодишна възраст, дадоха го да научи четмо и писмо първо на природния свой български език, а след това и по елиногръцки диалект." [9]

 

В случая още от детството си Козма Зографски добил знания по български и гръцки език в две различни училища. Имало други известни книжовни дейци от български произход, които по силата на различни обстоятелства били принудени да постъпят в гръцки училища и впоследствие вплели своите имена във византийската книжовност и култура. Това ставало обикновено в тези български области, които се намирали за по-кратко или за по-продължително време под византийска власт. В гръцко училище в Прилеп получил образованието си известният през първата половина на XIV в. византийски богослов, привърженик на Варлаамовия рационализъм Григорий Акиндин. [10] Роденият в 1302 г. известен книжовник и композитор Йоан Кукузел произхождал от българско семейство, което живеело в Драч. Прозвището си той получил в едно от местните прицърковни градски училища, където преподаването било извършвано на гръцки език. Първоначално той не знаел добре гръцкия език и когато съучениците му го питали: „Йоане, що си ял днес?", той обикновено отговарял с две думи, първата от които била гръцка, а втората българска: „Кукиа ке зеле" (Бакла и зеле). Заради това бил наречен Йоан Кукузел. [11] Обучението в прицърковните училища се водело в повечето случаи в притвора на самата църква, понякога в отделна килия или в частен дом, а в манастирите — в отделни килии при крайно примитивни условия.

 

Ако се съди по сравнително големия брой на енорийските църкви (градски, в крепостите или селски) и манастирите през този период, би трябвало да се заключи, че е бил и значителен също така и броят на училищата. Въпреки това не може между едната и другата величина да бъде поставен знак за равенство. По всичко изглежда, че училищата са били много по-малко на брой от енорийските дъркви и манастирите.

 

Значително по-голяма роля за придобиване на елементарна

 

28

 

 

грамотност и образование са имали манастирските училища, в които предопределеност за съдбата и жизнения жребий на обучаваните в тях били по-сигурни. По-голямата част от представителите на българското духовенство постъпвали тук на различна възраст и придобивали своето образование. Това давало отражение не само върху подготовката им, но и върху тяхното поведение, възгледи и отношение към света и обществото.

 

Поради сравнителната оскъдност на сведения за обучението в тези училища се налага на първо място като съпоставителен материал да се използуват данните в типика на Бачковския манастир от 1083 г. Те дават реална представа не само за обучаващия и обучаваните, но и за условията, формите на обучение и резултати от придобитото образование. Като се има предвид консервативността на средновековната образователна система, може да се предположи, че през следващите столетия едва ли е имало някакви съществени изменения. Същевременно може да се допусне, че е съществувало сходство в обучението вразличните манастири в българските земи. В глава 31 на типика, озаглавена „За младите дякони, къде трябва да бъдат и как трябва да се изучат", пише следното:

 

„1. Ние решихме, щото учениците-младежи да се намират в „Св. Николай", което е исихастирия близо до крепостта [Стенимахос]. Нека в нея бъде назначен един свещеник от старците, свят и подвижник и достойно извършващ литургията. Той ще получава одежди, храна и всичко друго необходимо наравно с другите свещеници, които пребивават в големия манастир, и ще служи в този свят храм с пение и благословение.

 

2. Три дни в седмицата той ще служи обедня за господаря: в един ден за моя баща Бакуриани, в един ден за моя чичо Хвасрован и в един ден за моя братовчед Бакуриани.

 

3. Да се знае, че настоятелят дава от голямата църква тамян, елей, свещи, брашно [за просфора] и вино [за светите тайнства], колкото се полага и подобава на църквата и храма „Св. Николай".

 

4. Нека при църквата „Св. Николай" при този свещеник да има на обучение шест младежи, които ще получават одежди и храна, колкото подобава, от манастира дотогава, докато се изучат на всички правила на свещеничеството.

 

29

 

 

5. А когато те достигнат зряла възраст и им порасне брада, само тогава тези от тях, които се окажат достойни за свещеническия сан, те да бъдат посветени за свещеници и да бъдат приети в големия манастир. И нека да извършват литургия заедно с другите свещеници, ако дори не сее намалил първоначално установеният брой на свещениците. Те също така да получават всичко, каквото получават и другите свещеници, извършващи литургия.

 

6. А тези от тях, които се окажат недостойни за свещенически сан, нека да бъдат изгонени оттам, но нека никога да не се намалява броят на младежите, които се обучават в [исихастирия] „Св. Николай". [11a]

 

Очевидно е, че обучението на монашеството от Бачковския манастир е ставало извън стените на самия манастир в специално училище към църквата „Св. Николай". То е било провеждано от един от образованите и възрастни монаси с опит не само в книжовността, но и в богослужението. Главната цел на обучението е била подготовката на квалифициран църковен клир. Тази ограниченост и праволинейност в обучението, изглежда, понякога е била нарушавана. В известна степен развитието на традициите, положени в манастирското училище край Бачковския манастир още през 1083 г., могат да бъдат проследени и по-нататък.

 

С твърде голяма известност в страната се ползували през XIII—XIV в. училищата в някои търновски манастири („Св. Богородица Пътеводителка", Великата лавра „Св. 40 мъченици", „Св. Троица" и др.), Килифаревския, Бачковския, Рилския и Синаитовия манастир в Парория и други. В училището на Бачковския манастир получил първоначалното си солидно образование известният наш книжовник Константин Костенечки. Към 1407 г. там учителствувал Евтимиевият ученик Андроник:

 

„Но не съм съвършен майстор (хоудожникъ), изповядва Костенечки, понеже не заварих оня велик майстор на славянските писмена, именно търновския отценачалник Евтимий, който даже и до днес се явява като истинско светило в онези земи — до реката, наречена Марица и в скитските земи [областите на север от Дунава] и Загорие [България]. Но ще сътворя образ на този наистина дивен човек, съгрят от божествена любов, за да изпълня това, което трябва. За кратко време негов ученик бил някой си Андроник от романийската област [Северна Тракия] и той бе

 

30

 

 

нам учител в писмената [оучитель бывь въ писменехь]. И положи всичко това на добра основа, цялата крепка и .здрава, понеже той назидаваше и държеше твърдо, както трябва в началото на учението." [12]

 

Преди Андроник в продължение на 10 години (1394—1404) в Бачковското манастирско училище е учителствувал Патриарх Евтимий. Неговата слава се носела навред по Балканския полуостров и извън него. Затова може да се заключи от споменатия трактат на Константин Костенечки и от „Похвално слово за Евтимий" на Григорий Цамблак, където накратко е описана многостранната Евтимиева дейност по време на заточението му в Бачковския манастир:

 

„Но каква беше работата на Евтимий в заточение? Ловитба — обичайната работа на апостолите, но не на риба, а на човеци, и то всеки ден и всяка нощ, и просто всеки час. Защото при него се стичаше цялата околна местност на ония планини, както някога околностите на юдейски Ерусалим при Йоан Кръстител: и едни като от вериги се освобождаваха от различни ереси, други пък отхвърляха тъмата на сарацинското безчестие, трети изоставяха скотския си живот като мръсна дреха. Насаждаха се образците на всяка добродетел, хората се учеха да познават господа, неуките ставаха учители на други. И не само на онова място се стичаше народът да види този втори Илия, но и по всички градове, по села, пътища, тържища, в домове и църкви се чуваше Евтимиевото име, разнасяно като някоя светиня." [13]

 

При пристигането на Константин Костенечки в училището на Бачковския манастир спомените за заточеническия живот, просветителството и учителската дейност на „големия майстор на славянските писмена" Патриарх Евтимий са били твърде свежи и широко разнасяни. Андроник, изглежда, възприел в преподаването всичко от своя бележит учител и наставник. Същевременно го е предал на своя ученик Константин Костенечки, който съхранил и оставил за поколенията опита на най-значителните манастирски училища в България през втората половина на XIV в. В подробности не е известно как е протекло обучението на Константин Костенечки в Бачковския манастир, но по негово признание то е послужило като солидна основа за книжовната и богословската му образованост. От трактата му „Разяснено изложение за буквите" може да се заключи, че той получил от своя учител Андроник начална грамотност по една нова

 

31

 

 

методика на преподаване. Същевременно се запознал с библията, богослужебните книги и с различните църковни служби, обреди, треби и песнопения, усвоил граматическия строй на тогавашната българска книжовна реч, напътствията и правописните правила на Патриарх Евтимий и неговата школа. Изучил и гръцкия книжовен език. [14] Като се има предвид, че през целия си живот Константин Костенечки не приел монашески или църковен сан, а е бил „Граматик" и „учител", то става напълно ясно, че и светските лица са получавали в българските училища църковна книжовна образованост.

 

Църковният характер, съдържанието и формите на обучение произтичали не само от това, че образованието се е намирало в ръцете на църквата и духовенството, но и от господствуващото схващане, че писмената и книгите имали божествен характер и задачата на училището е била „да вразумява чрез божествените писмена" желаещите да се учат, за да могат по този начин по-лесно да достигнат до бога и неговото учение. [15] С други думи, учението е било смятано за път към по-съвършено богопознание, път, който не е бил за всеки, а само за малцина. За децата училищното образование било много трудно, мъчително и сурово, заради това малка част от тях били давани от родителите им да учат „четмо и писмо". Посочените вече по-горе примери показват, че е било предпочитано да бъдат обучавани малки деца (Иларион Мъгленски и Ромил Видински започнали своето учение от ранно детство, а Козма Зографски от седемгодишна възраст). Константин Костенечки подчертава, че неговият учител Андроник в началото изучил „четмото и писмото" още когато бил много малък (ѡтроче) и „затова бил съвършен в писмената и в много разсъждения". [16] Като по правило обучаваните в манастирските училища послушници в повечето случаи са били вече в младежка възраст. На такава възраст постъпил в един от светогорските манастири в началото на XIII в. бъдещият български патриарх Йоаким I (1233—1246). Младеж бил и Теодосий Търновски († 1363 г.), когато постъпил в манастира „Св. Никола" край Арчар. [17]

 

Децата на царското семейство и на столичното болярство били обучавани вероятно в дворцово училище при значително по-добри условия и по-различно отношение от страна, на своите учители. Но едва ли принципите и методиката

 

32

 

 

на обучение в това училище са се различавали от другите. Питомците на дворцовото училище, изглежда, са получавали само по-голям обем знания поради допълнителното четене на сборници и съчинения с историко-летописен и белетристичен характер. Въз основа на достигналите до нас писмени сведения и археологическите данни от дворцовия комплекс на Царевец е доста трудно да се създаде реална представа за обучението в дворцовите училища. По всяка вероятност негови питомци са били произхождащите из средите на търновското болярство изтъкнати наши книжовници Патриарх Евтимий, митрополит Киприян и митрополит Григорий Цамблак.

 

Обучението в училищата се е водело от опитни даскали и граматици, които имали основна задача да обучат своите ученици на четмо и писмо. Даскали били наричани онези свещеници, монаси или светски лица, които се занимавали с преподаване в енорийските или манастирските училища. Лицата, които се занимавали с преписването на книги като кописти или като писари в различни канцеларии (дворцова, болярска, патриаршеска и др.), придобивали длъжностното звание „Книгописци" (напр. Мемнон Книгописец). Значително усъвършенствувалите се в умението да пишат красиво били титулувани „Доброписци" (напр. Марко Доброписец) или с гръцкото му съответствие „калиграфи". За книжовниците, които се славели с висока образованост и се занимавали системно с преписване и съставяне на книги, понякога те били ръководители и на манастирски скриптории, било употребявано званието. „Граматик" (Тодор Граматик, Васа Граматик, Иво Граматик, Хинат Граматик и др.). [18] Именно из средата на граматиците най-често били излъчвани даскали заради умението им да пишат красиво и граматически правилно, че владеели „книжовното умение" (тънкота книжнаа). Обикновено Книгописците и Граматиците имали дълга книжовна практика в скрипториите на манастирите, патриаршията, митрополитските средища и в отделни църкви. В своята преобладаваща част те били монаси и сравнително по-рядко свещеници или светски лица. Изключително образованите книжовници и граматици, които се отличавали с писателското си и преводаческото си умение, придобивали привилегията да бъдат титулувани с най-високото звание в умствено-духовната йерархия „Философ". През първата половина на XIV в. с право това високо

 

33

 

 

звание е носел Закхей Философ Загорянин, а в началото на XV в. — Константин Костенечки. [19] Странно е, че това звание не е било носено от изтъкнати наши книжовници от XIII—XIV в., като дяк Радомир, Патриарх Евтимий, инок Макарий, Киприян, Григорий Цамблак и др. Ако се опитаме графически да представим йерархията в званията, свързани с книжовния труд и просветното дело, тя би изглеждала по следния начин:

 

 

С право се смята, че докато през XIII в. не е съществувала ясна граница между званията „Книгописец" и „Граматик", и двете са били употребявани почти като равнозначни, то през XIV в. във връзка с формирането на високо професионални скриптории се извършва спецификация на труда и ясно разграничаване в степените на образованост и книжовно умение. Стремежът на всеки книжовник е бил да се усъвършенствува, за да може да се изкачва по йерархическата стълба, която в известна степен съответствувала на стълбата на усъвършенствуването.

 

В манастирите почетно значение е имало званието „старец". То е било чисто монашеско звание, което било давано обикновено на най-възрастните и в някои случаи най-образовани монаси. Някои „старци" били същевременно учители и духовни наставници, добри „Граматици". Към всеки „старец" е имало няколко по-млади монаси и послушници, които той наставлявал, въвеждал в църковния чин, образовал и възпитавал. Успоредно с високообразованите „старци" е имало и такива, които по някакви странни стечения на обстоятелствата придобивали това звание. Представата, която се добива от писмените извори за манастирските „старци", е доста противоречива. Когато през 30-те години на XIV в. Ромил Видински бил в Парорийската обител, негов „старец" и наставник бил един капризен и болнав монах. Понеже този „старец" имал

 

34

 

 

болен стомах и не можел да приема друга храна освен риба, Ромил изучил риболовното изкуство „и нощем плетял мрежи, а денем ловял риба". Дори и зиме той бил принуден да ходи на риболов независимо от големия студ, който сковавал всичко. Веднъж неговият „старец" настоятел го накарал да му улови риба. Времето било много студено. Когато Ромил се върнал и донесъл рибата, той не бил приет в килията му (за разлика от единичната монашеска килия за „стареца" и за неговите послушници тя била обща). Принуден да прекара нощта навън, той бил намерен на сутринта от парорийските братя премръзнал на снега. [20] Ромиловият „старец", лишен от духовни и книжовни интереси, с начина на живот и с поведението си контрастира на своите съвременници „старците" Йоан и Йосиф от светогорската Велика лавра „Св. Атанасий", които с огромната си книжовна дейност играели важна роля в процеса на обновление и реформиране на българската книжнина.

 

За да се подчертае високото положение на „старците" в монашеската йерархия, към тяхната почетна титла била прибавяна и титлата „кир" (господин).

 

Придобиването на званията „даскал", „Граматик", „Книгописец", „Доброписец", „старец" и „Философ" се е смятало за привилегия и за голямо достойнство. В тях е имало градация и последователност, която означавала постепенно и последователно изкачване по „стълбата на съвършенството". Граматикът бил посветен в такова умение, което било недостъпно за обикновените миряни. Неговата книжовна и даскалска дейност придобивали в техните очи ореола на светостта и възможността за общение с бога, а те били един от символите на водене на благочестив и праведен живот. Основно изискване на времето към учителя е било той да бъде пример за своите ученици и да преподава така, както „са заповядали светите отци". Изискванията към него са били в съответствие с известната „стълба на добродетелите". Затова той трябвало да бъде добър, смирен, кротък, целомъдрен, въздържан и най-вече благочестив, а не пияница, блудник, лихоимец, сребролюбец, завистник, смехотворец, срамословец, чародей, басносказател и проводник на ереси. Учителската практика, педагогическите и нравствените възгледи на Константин Костенечки, изложени в неговия трактат „Разяснено изложение за буквите" и допълнени от свидетелствата

 

35

 

 

на житийните паметници и по-късните сведения, дават възможност да се изгради една представа както за тогавашния учител и изискванията към него, така и за неговите ученици и обучението им. [21]

 

Учителят е бил смятан за „духовен баща" на своите ученици, а те за негови „духовни чеда". В манастирите и в манастирските скриптории учениците се стремели да подражават на своите учители, следвали ги навсякъде, а в книжовната си дейност строго и последователно спазвали техните наставления. Примерите, които могат да бъдат изведени главно от житийната литература, напълно потвърждават горните констатации.

 

Завърналият се към 1217—1218 г. от Света гора в България бъдещ патриарх Йоаким I първоначално изсякъл над Червен пещера, където живеел. Той бил придружаван от тримата си ученици — Диомид, Атанасий и Теодосий. Той ги обучавал и поучавал и с тяхна помощ изсякъл малката скална църквица „Преображение Господне". [22]

 

Образът на учителя и наставника Григорий Синаит по време на неговото пребиваване в Парорийската обител (между 1325—1346 г.) е очертан не само в неговото житие, но и в житията на Теодосий Търновски и Ромил Видински. [23]

 

Теодосий Търновски след завръщането си в България почти навсякъде бил следван от своите ученици от Килифаревската обител. По време на Търновския антиеретически събор от 1360 г. с него били учениците му йеромонасите Сава, Тимотей и Дионисий „и множество други иноци". През 1362 г. при посещението си в Цариград той бил придружаван от четиримата си най-близки ученици, между които били Евтимий и Киприян. [24]

 

Когато Евтимий Търновски към 1371 г. се завърнал от Света гора в България и се установил в манастира „Св. Троица" край столицата Търново, при него тутакси се събрал „рояк ученици (оученикь ликь) — колко многобройни, колко достойни за такъв отец, колко търсещи лицето на Яковлевия бог" [25]. С други думи — за да подготви и осъществи реформата на богослужебните книги, той събрал около себе си много монаси от Търново, Света гора и други краища, които споделяли неговите убеждения и схващания. Вероятно в манастира „Св. Троица" е бил организиран високопрофесионален скрипторий със своеобразно „разделение на труда": едни са се занимавали с подбор, превеждане и уточняване на текстовете, други

 

36

 

 

чрез преписване са размножавали книгите, трети са обучавали, напъствували и направлявали младите книжовници. Работата в скриптория е била ръководена от Евтимий, който се е явявал истински учител на този „рояк от ученици".

 

Учениците дори и след като ставали даскали, Граматици и именити книжовници, продължавали да хранят голяма признателност и любов към своите учители. В приписка от 1313 г. скопският йерей поп Никола със светско име Брата не е забравил да спомене с добра дума своя учител:

 

„На твореца бог слава во веки — амин, амин, амин. Писа се тази книга в град Скопие за брат ми поп Гръд от Виник в дните, когато крал Урош Милутин разби турците в Гърция, от мен грешния йерей Никола, комуто отечеството е гробът, а богатство — греховете. Също така, ако някъде съм сбъркал — било с някаква дума или че съм се напил, то вие четете, като изправяте — калугери, попове, дяци — не кълнете, но простете, а вас — бог, понеже не пише дух свети, а човек. Медът, макар още и на кора, е благ, словото божие, ако и да е грубо [написано], но хвали бога. Нека бог да помене родителите ми, които ме изхраниха, и даскала ми. Бог да прости поп Гръд, за когото се писа Тази книга. Прости, боже, и мене грешния йерей Никола. На нашия бог слава во веки, амин." [26]

 

Вече бе отбелязано по-горе, че е съществувала своеобразна градация в книжовния труд. Подобна градация е имало и сред учителите, наричани обикновено „даскали". През разглеждания период единствено от всички български книжовници Евтимий Търновски е бил признат от съвременниците и следовниците си за „велик учител" (оучитель зелныи) или просто е бил наричан от тях „великият Евтимий". [27] Това е означавало, че в създадената градация те са му отреждали справедливо най-високото място на духовен учител.

 

Голяма е била отговорността на учителите за състоянието на книжовността и духовната култура. Тя е била поставяна по-високо от тази на книгописците: „Много по-голяма е опасността от учителите в учението на децата, отколкото от книгописането". [28]

 

Учителите били длъжни да извършват обучението така, както то е било узаконено от светите отци и да не го преиначават, защото това водело до ерес, поквара на писмената

 

37

 

 

и проява на злото. Наставленията към учителите, направени по конкретен повод от Константин Костенечки, са показателни:

 

„И всяко зло и ерес се придобиват от самоволно желание, разслабване и принуждение. И от всяко лошо учение се сеят всички тези неща. Много по-голям труд е злото да се отучи, отколкото да се научи. Или не е така с лозата? Или с някое дърво? Ако още коренът здраво се вкорени, всичко след това с течение на годините ще бъде добро. . . Ако пък основата не се постави здраво, то колкото нагоре зидаш, в края на краищата още по-голямо ще бъде разрушението. Ако пък няма старание в труда, всичко ще погине, дори и основата здраво да е положена. Поради това истински умеещите (оумѣтелїе) желаят да започнат обучението от основата, а не върху лоша основа да зидат при обучението на децата. Оттук от тях трябва да се отстранят всички лоши неща и безчинства. . ." [29]

 

За да научел своите ученици на божествените неща, учителят бил длъжен преди всичко сам да ги спазва. Той трябвало да приучи своите потомци към постепенност, за да не свикнат да прескачат стъпалата на „стълбата на писмената". Негова задача била да води учениците от човешкото към божественото и преди всичко да вселява у тях „страх божий", а не щедро да раздава своята „учителска похвала". [30] Строгост, последователност и постоянство са били изисквани от учителите по време на всички степени на обучението, за да има то добри резултати.

 

Имало е някои българи или лица от българско потекло, които са упражнявали учителската професия в други страни. Известен учител на остров Евбея е бил потомъкът на царската Асеновска фамилия Йоан Асен. В преписана от него книга признателните му ученици са отбелязали:

 

„Почина нашият учител господин Асен в Евбея на 20 юни, девети индикт, година 6864 [= 1356]. Нека господ-бог пресели душата му сред праведните." [30а]

 

През януари 1390 г. Малкият съвет на Дубровнишката република назначил българина Никола за учител по славянска словесност, за да учи децата в Рагуза на славянско писмо" (Nicola Bulgarum magistrum litterarum sclavicarum pro docendo in Ragusio pueros litteras sclavicas). [30б] Изглежда, този български учител е бил един от онези български Граматици и книжовници, които поради турското завладяване на българските земи са били принудени да

 

38

 

 

емигрират в други страни. Той по всичко изглежда е бил подготвен за учителска работа, като е надхвърлил рамките на традиционното църковно по форма и съдържание българско образование. Този факт показва, че в България е имало високообразовани учители с твърде голям опит и подготовка. Трябва да се има предвид, че в своето духовно развитие Дубровнишката република е изпреварвала останалите балкански страни.

 

 

2. ОБУЧЕНИЕ И НЕГОВИТЕ СТЕПЕНИ

 

Училищната практика през разглеждания период показва, че успоредно с „правилното обучение" (правое оученїе) съществувало и „произволно обучение" (самоизволноое оученїе). Стремежът за правилно обучение е една от тенденциите в развитието на училищното дело в България през XIII—XIV в. Наблюдаващата се от XIII в., „поквара на ръкописите" — различия в правописната система и неспазване на определени граматически правила, съвсем ясно говорела за настъпилата криза и за разноезичие в образователната система. Това явление се наблюдава и в историята на Сърбия, но с естественото закъснение — едва в края на XIV и началото на XV в. Еднаквостта на явленията водела и до еднакви средства за лечение на недъзите. По всичко изглежда, че по примера на Патриарх Евтимий неговият „духовен ученик" Константин Костенечки е смятал като основно средство за преодоляване на кризата цялостното налагане на правилното обучение в образователната система:

 

„Причините за покварата на всичко това трябва да се премахнат чрез правилното обучение. За покварата на всички тези неща, за които преди говорихме и за някои от които не споменахме, а още повече и за ересите,за които ще говорим, е необходимо да се знае, че само старите трябва да обучават децата, започвайки изпърво от всичко да обясняват правилно. И нека никой не се надсмива над това [което казах], защото не от старите се поквари, а поради обучението на ленивите и злите. Заради това именно от каквото обучението се поквари, от това и трябва да се лекува. Ако ли някой, при все че е стар, притежава младенческа незлобливост и старчески разум, чрез тези средства може най-бързо да унищожи.

 

39

 

 

корените на развращението, а още повече, ако изпълнява заповедите на божествените писания — да върви по пътя на изправлението. Когато видят, че младенците по-добре проумяват писанията, тогава старите, дори без да искат, от срам ще подирят пътя." [31]

 

Според една вероятно употребявана в практиката терминология в прицърковните и манастирските училища се получавала начална грамотност, т. е. учениците били „въ начелѣ оученїа" [в началото на обучението]. Тогава се полагала основата, която впоследствие при желание и възможности служела като опора за по-нататъшно развитие. Никой учител не трябвало да проявява избор в определяне на обема на изучавания материал, защото той бил трайно установен още от светите отци. Различия можели да съществуват в начина на неговото преподаване и те се дължали на качествата, подготовката и педагогическото умение на учителите. [32]

 

Според една вековно прилагана и твърде традиционна система учителят първоначално написвал върху пинакида (от гръцката дума „пинакс" — плоча) или дъсчица буквите от азбуката. Учениците ги наизустявали чрез многократно повтаряне на техните наименования (А-аз, Б-буки, В-веди, Г-глаголи, Д-добро и т. н.). Успоредно с наизустяването на азбуката под ръководството на учителя те се учели и да лишат отделните букви. Обикновено се е пишело върху дъсчица, намазана с восък. За писане се е използувало метално писало, изострено от едната страна (тази, която била предназначена за писане) и оформено като лопатка от другата (онази, която била предназначена да изтрива погрешно написаното). В обучението този начин на писане се съхранил у нас чак до XIX в. У нас са намерени известен брой метални писала при археологически разкопки на манастирски комплекси.

 

Обучението чрез наизустяване названията на буквите се смятало за бавно и консервативно от привържениците на Патриарх Евтимий и бил отхвърлен от Константин Костенечки като неправилен:

 

„Ако някой желае да обучава според някогашното обучение — както е отбелязано: след А [следва] Б и т. н. според наименованията на буквите, на които са привикнали [децата] — нека обучава! С това той не ще поквари нищо, само че всички букви да ги произнася точно, а също така и според удължеността и удареността им, както пояснихме, та от всички да се запомнят

 

40

 

 

според преданието. Но аз жаля децата, понеже започват стена, която е неизградима ст мнозина; дори отделното дете заставя да я изградим чрез тези наименования."

 

Пред написаните букви от азбуката трябвало да бъде поставен кръстен знак (това било впоследствие задължително за всяко писмено слово). Кръстчето имало значението на символично начало и на молитвен израз и според обясненията на граматиците означавало: „Кръсте, помагай!" или „Кръсте, помогни!". Всеки урок или каквато и да е работа трябвало да започнат с кръстен знак. Грешели онези, които казвали: „Кръсте, боже, помогни!" Това се обяснявало от догматическа гледна точка по следния начин: кръстът не бил сам по себе си божество, а божествен знак — символ.

 

За да преодолее консервативния и традиционен метод в първоначалното изучаване на азбуката, Константин Костенечки препоръчвал на обучаващите учители следната метода:

 

„Първо, ако искаш, напиши буквите подред според численото им значение, за да се знае кои са гръцки, кои са изобретени. Числата се редуват според гръцките букви, освен шестицата. . . И друго, още в началото да ги привикнеш с всяко книжовно произношение. Даже някой и да възприеме произношението на гръцките [букви], отпосле той бързо свиква с двете. Произнасят се така [буквите]: А, В, Г, а не А, Б, защото и гръцката [азбука] се казва: Аз, Веде. При все че някои изопачават указанията в канона относно азбуката и казват: „Този канон е по азбуки" или „акатистите и икосите, които съдържа, са по аз-веде", изпърво трябва и ние така да пишем, за да бъдем силни по всички въпроси. Впрочем, кое учение налага [да пишеш] А, Б? Но дори и така да пишеш, когато обучаваш, ти независимо от големия труд не ще сгрешиш в нищо, стига само да спазваш гореказаните [правила] . . ." [33]

 

С други думи, според него, за да се научи азбуката, трябвало устно да се произнася фонетичната стойност на буквите, а не да се наизустяват техните наименования. Препоръчително било при този метод ученикът да знае азбуката отпред-назад и отзад-напред, т. е. „от двете страни". По този начин той щял да запомни всяка буква според мястото, където е написана и поставена. При заучаването им само от едната страна той щял да срещне много спънки,

 

41

 

 

докато ги наизусти, защото щял да си ги представя само в първоначалния им ред. Важно условие за правилното писане било според Константин Костенечки още в процеса на усвояване на азбуката ученикът да се научи правилно да поставя над всяка буква знаците и ударенията.

 

Не без основание в съвременното научно дирене се смята, че Константин Костенечки е първият сред българските и славянските учители и Граматици (Философи), който последователно се опитва да въведе и наложи „звуковата метода на обучение". Той отхвърля заучаването на старите названия на буквите като празно губене на време и смята, че основната задача на първоначалното обучение е ученикът да се научи от звуковете да образува срички и изрази. Това е не само негово достижение, а достижение на средновековната българска методика на обучение през XIV в. Прилагана за кратко време и в ограничен брой училища, „звуковата метода" не могла да се наложи и поради османското завоевание на България, което свело равнището на образованието на съвсем примитивна и традиционна основа.

 

Потънала в забрава, "звуковата метода на обучение" се възражда у нас след близо четири века чрез „Рибен буквар" на Петър Берон (1824). [34]

 

Когато децата изцяло изучели буквите, титлите, придиханията и ударенията, тогава пристъпвали към сричане на отделни молитви и стихири. Най-напред учителят им: написвал кратката молитва „Чрез молитвите на светите наши отци", и то на кръст с надредни знаци.

 

След това тази молитва с развързани титли се написвала в четири реда и по нея децата се учели първоначално да сричат. Успоредно с това учителят обяснявал знаците. Традиционно сричането се извършвало, като първо се казвали имената на буквите, а след това ставало обособяването и произнасянето на сричките (напр. БОЖЕ се е произнасяло така: буки, он — БО, живети, есть — ЖЕ). Да се научи детето да срича по тази метода, е било невероятно трудно и бавно. Поради това много по-рационална била звуковата метода на Константин Костенечки, която отричала сричането чрез произнасянето на наименованията на буквите и изисквала фонетичното им разкриване. За по-лесното усвояване на звуковата метода на сричане Константин Костенечки препоръчвал да се премине към

 

42

 

 

написването и на гласните с надредни знаци. Те трябвало да се пишат заедно със съгласните до III—IV дъсчица, а от X дъсчица вече с титлите и свързано. Задължително било всичко до V—VI дъсчица да се изпява със силен глас и при това с наставления от страна на учителя. [35]

 

Успоредно с усвояването на буквите и четенето е вървяло и писането. Броят на написаните плочи се увеличавал съобразно възрастта на учениците и успеха им в усвояването на писането. Особено внимание се обръщало на „първото писане" (писанїе пръвое). Ученикът не трябвало нигде да греши не само в писането, но и в поставянето на ударенията, придиханията, препинателните знаци, редовете и междуредията. От децата се изисквало да пишат красиво. Смятало се, че както учителят напише, така ще следват и усвояват краснописа и правописа и учениците; от тази основа зависело и как по-нататък ще се пишат книгите — когато детето се научело неправилно да пише, то щяло по-сетне като книгописец да преписва и лоши книги. [36]

 

Учениците трябвало не само да се учат да пишат текстове от богослужебните книги, но също така и документи и записки на деловата книжнина — писма, предисловия и други царски повели (въ питекехъ, прѣдисловїа и инна царскїѥ книгы). Наименованието на този род писания е било „питакь". Общо било убеждението, че в деловата писменост най-много се пренебрегвали правописните правила и краснописът. Константин Костенечки във връзка с това констатира:

 

„Нищо не е по-унищожено у гърците или българите или в друг народ, или у сарацините, или у други, както у тях е сгрешен и разпаднал се питакът. Тези [писания] трябва да бъдат написани по-майсторски, тъй като се изпращат в друга земя и до друг владетел или пък близко до някой познавач. И макар да не те познават, те сякаш те чуват.И когато разгледат писанието ти, ще узнаят цялото твое майсторство. Истина ще ви река, че ако и 30 или 40 дни беседвам с някой отблизо, но не съм виждал неговото писание, не познавам в края на краищата неговото умение, но когато видя един питак, написан от неговата ръка, сякаш зная всичко негово." [37]

 

Основното изискване било питакът да се пише така майсторски и красиво, както се пишат божествените книги. По правило мнозина от преписвачите на църковни книги почти не пишели питак,

 

43

 

 

макар да било очевидно, че именно в деловата писменост се проявявало книжовното майсторство, в тях се изразявало конкретното и понякога и най-мъдрото и „всяко нещо се разпространявало в своята истинска същност." [38] Малкото съхранени паметници на българската делова писменост от този период предимно са дело на царската или патриаршеската канцелария и показват сравнително висока книжовна и писмена култура. [39] Те дават основание да се изрази известно съмнение по отношение на строгата присъда за състоянието на питака в България, произнесена от Константин Костенечки. Но не бива да се забравя, че документи на деловата писменост са били писани и на други места, където равнището на образованост и писмена култура е било твърде ниско.

 

Успоредно с усвояването на четенето и писането е трябвало да върви и духовното образование на учениците чрез усвояването, посредством обяснения и тълкувания от страна на учителя, на молитви, стихири, паремии, църковни песнопения и др. [40] Особено място в обучението заемало изучаването и тълкуването на молитвата „Царю небесен", и то не само поради това че тя била свързана с църковната служба, но и заради нейната роля за преодоляване на еретическите заблуждения и съждения. В последователността на обучението се изисквало по-нататък усвояване и наизустяване на стихирите „Свети боже, свети крепки, свети безсмертни", „Слава на отца и сина и на светия дух" и „Пресвета троице, помилуй нас". След това се преминавало към записване, заучаване и тълкуване на молитвата „Отче наш", при произнасянето на която 12 пъти трябвало да се произнасят думите „Господи помилуй". Този цикъл от обучението приключвал с изучаването на молитвата „Елате да се поклоним". [41]

 

Обучението е ставало много бавно, с непрекъснати повторения до пълното наизустяване на целия преподаден материал. Не е случаен фактът, че в приписки, надписи и графити често се срещат цели изрази от заучаваните в училищата молитви и стихири — те оставяли трайни следи в съзнанието на всеки, който преминел през степента на елементарното обучение.

 

Изучаването на „Символа на вярата" и на различни молитви предхождало преминаването в по-висша степен на четене, писане и тълкуване на различни евангелски и други текстове. Смятало се е, че при правилно обучение

 

44

 

 

детето за една година можело елементарно да се научи да чете и пише и дори да познава дали едно писание е написано правилно, или пък е покварено. [42]

 

Основни църковни книги, използувани в обучението, били Псалтирът и Часословът. В манастирските училища тяхното наизустяване се превръщало в една от главните цели на обучението. Срещу тази тенденция в образователната система рязко се противопоставял Константин Костенечки. [43] Той смятал, че изучаването на тези две книги задължително е трябвало да става с тълкуване и напътствия от страна на учителя.

 

„Заради това дори и онзи, който изучава Псалтира, се нуждае от тълкувател. Даже и по-малка част да събира, бързо ще натрупа голяма награда — сиреч, който се придържа в обучението, за което по-горе говоря. Дори [щом стигне] до петата или шестата дъсчица, и то преди да е стигнал до Часослова, той ще е свикнал да се учи без тълкувател и сам да пише. По-лесно е за този, когото обучават и за този, който обучава." [44]

 

Изучаването на азбуката, четенето, писането, молитвите и наизустяването на голям обем от Псалтира и Часослова са представлявали „венец на тогавашното словесно обучение" при получаване на първоначално образование и грамотност. Именно от училищата чрез обучението и чрез учителите се е формирала особена почит и предпочитание към Псалтира, смятан за една от най-скъпоценните богослужебни олтарни книги. С това, че както във Византия, така и в България в народните училища той е бил въведен като първа и основна учебна книга, се обяснява защо сентенции и изречения от него липсват в известния сборник „Пчела", ползуван за по-висша форма на обучение. [45] Доброто познаване на Псалтира личи от приписките и съчиненията на тогавашните книжовници, в които се срещат много изрази, заимствувани от него. Неговите псалми пък са служели на химнописците като основана техните църковни стихотворни творби. Може с основание да се констатира, че силното и широко разпространение на Псалтира се е дължало не само на използуването му в богослужението, но и в преподаването.

 

Началната степен на обучение обикновено е траела 3—4 години. Едва след завършването ѝ по-напредналите ученици пристъпвали към втората, по-висша степен на обучение. Тя се е състояла в четене, обяснение и тълкуване на библейски и богослужебни текстове, наизустяване

 

45

 

 

на молитви, придобиване на умение за подготовка на материали за писане, преписване на отделни текстове, усвояване на църковни песнопения и т. н. Втората степен на обучение е била извършвана главно в манастирите с оглед част от учениците да се посветят на монашеското звание или да се подготвят за духовници. В голяма степен тя е била свързана с нуждите и потребностите на църквата. Колкото и утилитарна да е била задачата на тази степен на обучение, тя всъщност представлява по-горното стъпало „в стълбата на писмената" и необходимо условие за навлизане в истинска книжовна дейност. Нейното значение в по-нататъшното развитие на духовното и книжовното образование било решаващо. Тя предполага и проявата на значително по-голяма самостоятелност в усвояването и тълкуването на материала в рамките на традиционните изисквания.

 

Където е имало възможност, са били използувани след придобиване на елементарната грамотност и някои сборници със смесен характер. Например в известния Лаврентиев сборник от 1348 г. влиза едно съчинение, което във Византия и България в продължение на векове почти винаги е било използувано в обучението за създаване на елементарни представи за света и неговото устройство, за разширяване на кръгозора в духа на наложения църковен мироглед. Това са общо 122 въпроса и отговора върху верски и етични въпроси, приписвани на раннохристиянския писател Атанасий Александрийски (297—373). Някои от тези отговори разясняват светото писание в духа на апокрифната литература, други имат легендарно-приказна форма и т. н. [46] Вероятно от такива сборници са формирали своите представи не само учениците в дворцовото училище, но и на други места.

 

Заедно с българския език и писменост в някои прицърковни и манастирски училища бил изучаван и гръцки. Поради наличието на компактно гръцко население в някои градове и области (Черноморието, Тракия и Македония) били изградени гръцки училища. Известна част от българското монашество изучавало гръцкия език по време на пребиваването си в светогорските, цариградските и солунските манастири. В отделни случаи родителите — българи по произход, били принудени или пък предпочитали да дадат своите деца да се обучават в гръцки училища. Известно е, че ученикът на Теодосий Търновски йеромонах

 

46

 

 

Дионисий знаел наизуст божественото писание на гръцки и български език. [47] Козма Зографски, след като изучил българския език и грамотност, бил даден от своите знатни родители в училище да изучи гръцкото четмо и писмо. [48] Някои от придобилите елинска образованост, за да могат да четат и превеждат византийски книжовни произведения с течение на времето по време на своите странствувания го усвоявали почти до съвършенство. Това било типично, особено за онези, които пребивавали в Света гора (напр. патриарсите Йоаким I, Теодосий II, Евтимий и др., старец Йоан, старец Йосиф, йеромонах Дионисий, Теотокий Псилица, Ромил Видински, митрополит Киприян, дяк Андроник, Григорий Цамблак и др.). Разпространението на исихазма сред българското монашество, близките контакти между българските и византийските монаси и исихасти в манастирски обитатели в различни краища на Балканския полуостров съдействували за разпространение и задълбочаване на елинската образованост. Преклонението пред гръцкия език и писменост и стремежът за подражаването му в надредните знаци, правописа, лексиката и синтактическия му строеж бил типичен за Патриарх Евтимий и за последователите на школата му. Негов защитник станал Константин Костенечки. Някои съвременни изследвачи неоснователно смятат, че преводаческото умение на Константин Костенечки било слабо, забравяйки, че той е превел сложния богословски текст на Теодоритовото тълкувание към „Песен на песните" и редица космографски трактати от гръцки. Като има предвид неговия не твърде удачен превод на отделни части от граматиката на византийския книжовник Мануил Мосхопул [49], И. В. Ягич изразява своето удивление: „Трудно може да се повярва, че този учен, който разкрива гръцката си мъдрост, може да бъде автор на толкова неудачен превод." [50]

 

Не са били редки случаите, когато отделни представители на феодалната аристокрация са проявявали добри знания в областта на гръцкия език и книжнина. По всичко изглежда, че гръцкият език е бил изучаван в дворцовото училище в Търново. Може да се допусне, че гръцки език е владеел цар Иван Асен II (1218—1241). Отлично владеене на гръцкия език показал по време на преговорите с византийските пратеници през 1331 и 1351 г. българският цар Иван Александър (1331—1371). [51] Предполага се,

 

 

47

 

 

че добре го е владеел и неговият чичо Самуил, който през 40-те години на XIV в. се замонашил в несебърския манастир „Св. Богородица Елеуса". [52]

 

В дворцовата и патриаршеската канцелария имало лица, които владеели съвършено гръцкия език и писменост. Същото явление през втората половина на XIV в. се наблюдава в канцеларията на видинския цар Иван Срацимир (1356—1396) и на добруджанските деспоти Добротица (1360—1385) и Иванко (1385—1395). Интересен е фактът, че при преговорите си с Търново и Калиакра през 1366 г. граф Амадей VI Савойски е използувал преводача Паоло, който бил венецианец, но владеел писмено и говоримо гръцки език. [53]

 

Едва ли е необходимо да се приведат още примери, за да се направят някои интересни констатации: 1) гръцкият език е бил официален в междудържавните общувания в Европейския Югоизток; 2) билингвизмът на високообразования слой от българското духовенство и на някои представители на светската феодална аристокрация не е бил рядко срещано явление; 3) за разпространението на гръцкия език в известна степен е съдействувала и образователната система.

 

Доколкото може да се установи от откъслечните и непълни сведения, в българските училища успоредно с наложеното канонично и чинно обучение „според наставленията на светите отци" са били давани и някои знания по елементарно смятане, космография, хронология (с оглед на изчисляване на пасхата) относно мерната система, за животинския свят (за тази цел са били използувани текстове от „Физиолога") и т. н. С други думи, положителните и рационалистичните знания са намирали отчасти място в българското училище. Изглежда е имало училище, където е била изучавана „външната философия" на „елинските мъдреци". В Бориловия синодик подобно обучение и разпространение на възгледите на езическите философи било строго осъждано и анатемосвано ката ерес. [54] Независимо от това били създавани елементарни представи за „елинските мъдреци" и за някои техни възгледи чрез сборниците с мъдрости, които широко били прилагани в обучението. Може да се каже, че в никакъв случай българското училище не може да бъде разглеждано като изцяло откъснато от живота и подчинено единствено на един строг каноничен ред. Елементарните представи

 

48

 

 

на българското редово монашество за българската история, „външната философия", космогонията и астрологията са представени в гротескна форма от византийския поет Йоан Катрари (XIV в.) при обрисуването на образа на монаха Неофит, чието светско име било Момчил и по произход бил „българо-албано-влах". [55] Тези представи не винаги са били само продукт на придобитото в прицърковното или в манастирското училище.

 

Обикновено учениците в училищата, обучавани от един и същи учител, били разделяни на три основни групи съобразно степента на своето обучение: едни се учели да познават и да пишат буквите; други се учели да четат и наизустяват молитвите, стихирите и другите текстове, а трети, четейки, разказвали и осмисляли прочетеното. При това положение съвсем естествено било господството на взаимноучителната метода. Тя се изразявала в това, че по-възрастните и по-напредналите ученици обучавали или пък помагали в обучението на по-малките и на по-трудно усвояващите елементарната грамотност. [56]

 

В училището било отделяно и значително внимание на възпитанието на децата. Те били приучвани към богопочитание и „страх божий", послушание, смирение, уважение към старите, благоприличие, стремеж към избягване на прегрешенията и светските съблазни, в преклонение към „божествените писмена" и към книгата ката нещо божествено и т. н. При възпитанието на своите ученици учителите обикновено се придържали към предупредителния метод, който изисквал децата да не се приучват и да не привикват към нищо лошо. За поощрение често е била използувана и похвалата. Учителят трябвало» да служи като възвишен нравствен пример за своите питомци. Държало се на доброто поведение и на добрите обноски на децата на обществените места и у дома. Те не трябвало с думи или с лоши дела да огорчават своите родители. За по-лесното усвояване на материала и за всаждане на нравствени добродетели учителите нерядко използували различни притчи. Всичко това ясно личи от методите и препоръките на Константин Костенечки. [57]

 

Стремежът на учителите е бил да развиват у своите ученици чувство за естетика, хармония и музикалност. Особено внимание се обръщало на краснописа, на умението да се разположи текстът върху листа, на писането на заглавки, заставки и украсяването на ръкописите, а също

 

49

 

 

така на правилното и мелодично църковно пение. Силно култивираното естетическо чувство у българските книжовници още по време на тяхното обучение ясно проличава от създадените и преписани от тях ръкописи, които се отличават с проява на тънко майсторство. Като ученик на Търновската книжовна школа Константин Костенечки остро осъжда онези учители, които пренебрегвали краснописа и не култивирали високи естетически изисквания у своите питомци. [58]

 

Книжовната подготовка и знанията, придобивани в прицърковните и манастирските училища, а понякога и практиката в скрипториите не всякога задоволявали онези монаси и светски лица, които се стремели към усъвършенствуване и придобиване на по-висока образованост. Странствуването от манастир на манастир, от една земя в друга, наречено още и „свято подвижничество", било особено характерна черта за живота на известна част от образованото монашество. Тази мобилност е била особено характерно явление у нас и на Балканския полуостров особено през XIV в. Търново привличал монасите с многобройните мощи на светци, църкви и манастири; Цариград със своето великолепие и манастири с високообразовани монаси; Ерусалим със светите си места, а Света гора с импозантните манастири, тишината и спокойствието, добродетелните и опитни старци. [59] Конкретните примери от житийната литература по най-убедителен начин разкриват характера и целите на „святото подвижничество". Данните от някои приписки допълват представите, които поради относителната малобройност и оскъдност на изворите все пак не са толкова богати. Начетени старци-наставници в търновските, светогорските, цариградските и др. манастири са обогатявали и допълвали подготовката и знанията в твърде традиционен църковен дух. Те са учели своите ученици на църковна догматика и църковна история, коментирали са подробно и задълбочено библейските книги, преподавали са символика на предметите и числата, напътствували са ги при упражненията им по риторика и църковно песнопение и най-вече върху всичко, което засягало съвършеното богослужение и църковна практика. Това се е смятало за необходимо и достатъчно за един високообразован монах, който можел след придобиването на тази по-висша степен

 

50

 

 

на образование да се подготви за игумен на манастир или за епископски сан.

 

Малко известният български книжовник Закхей Философ, назоваван още и с прозвището Загорянин, тъй като по всяка вероятност произхождал от Загора (дн. Северна България), пребивавал известно време в Цариград, а след това, изглежда, и в Света гора, където през първата половина на XIV в. извършвал усилена книжовна дейност. [60]

 

Към средата на XIV в., преди да основе своята обител край Килифарево, Теодосий Търновски пребивавал последователно в редица манастири: „Св. Николай Чудотворец" край Арчар с игумен Йов, „Св. Богородица Пътеводителка", Търновската Света гора, скалния манастир край град Червен, Епикерневия манастир „Св. Богородица" в Сливенския Балкан, Синаитовия манастир в Парория, някои манастири в Света гора, някои манастири край Солун, скита „Св. Антоний Нови" край Бер, Парория, Сливен, манастира „Св. Никола Емонски" на север от Несебър. [61]

 

Другият виден български исихаст Ромил Видински се подстригал за монах в търновския манастир „Св. Богородица Пътеводителка", а след това пребивавал в Синаитовия манастир в Парория, скитал из различни светогорски манастири, за да се установи по-трайно край хълма Мелана до Великата лавра (тук го заварил и дошлият от България негов ученик инок Григорий) и последните години от живота си прекарал в манастира Раваница. [62]

 

До възкачването си на патриаршеския престол през 1375 г. Евтимий Търновски последователно монашествувал в Килифаревската обител на Теодосий Търновски, цариградските манастири „Св. Мамант" и Студит, Великата лавра „Св. Атанасий" и Зограф на Света гора, бил заточен в един от манастирите на остров Лемнос, пребивавал временно в един от цариградските манастири и накрая сам основал край Търново манастира „Св. Троица". [63]

 

По друг път преминало обучението и усъвършенствуването на Константин Костенечки. Своето първоначално образование той получил в манастирското училище на Бачковския манастир. Негов учител бил Андроник. После пребивавал известно време в канцеларията на пловдивския митрополит Дамян. През 1413—1416 г. бил изпратен на учение и работа при сръбския патриарх, след това до

 

51

 

 

1418 г. посетил Ерусалим, Света гора и редица други места, а след завръщането си в Белград трайно се установил като „учител" и „граматик". [64] Неговият случай е по-своеобразен, тъй като странствуванията и учението му не са били свързани с монашеския живот.

 

Това „свято подвижничество" не е само дух или мода на времето, а стремеж за усъвършенствуване на книжовната и граматическата подготовка, богословските познания и преводаческото умение при пряко съприкосновение с високообразовано българско, гръцко, руско и грузинска монашество на различни места и най-вече в Цариград и Света гора. Някои направо са предпочитали да се упътят към Света гора, за да придобият монашеско и книжовно-граматическо съвършенство (патриарсите Йоаким I и Теодосий II, старец Йоан, йеромонах Методий, Козма Зографски и др.). Пребиваването в цариградските и светогорските манастири е било смятано не само за усъвършенствуване на подготовката, но и за довършване на започнатото образование — един от основните пътища за постигане на съвършенство. [65]

 

За повдигане на равнището на образоваността и подготовката на българските книжовници твърде много са съдействували създаваните в отделни манастирски скриптории духовни кръгове. В тях обикновено обединителна роля играел най-образованият или най-опитният от монасите. Именно тези духовни кръгове са способствували за развитието, обогатяването и усъвършенствуването на българската книжовност и изкуство. През различни периоди те съществували в различни краища на България и Балканския полуостров: през първата половина на XIII в. такъв духовен кръг бил образуван от Йоаким I в скалния манастир край Червен; в края на XIII и първата половина на XIV в. в светогорската Велика лавра „Св. Атанасий" начело със старец Йоан и старец Йосиф; през втората четвърт на XIV в. в манастира в Парория от Григорий Синаит; в средата на XIV в. в Килифаревската обител от Теодосий Търновски; през третата четвърт на XIV в. от Евтимий Търновски и т. н. За степента и равнището на подготовката и усъвършенствуването в тези духовни кръгове може да се съди главно по някои резултати. При това е очевидно, че тези духовни кръгове са си оказвали взаимно влияние с произведения на книжовността и изкуството, така и с идеи, нравствено поведение и друго.

 

52

 

 

Същевременно те са били повлияни и от някои от по-големите духовни кръгове, създадени в Цариград и Света гора от византийското монашество. Нерядко тези „духовни кръгове" имали многонационален характер и се състояли от византийци, българи, сърби, власи, унгарци.

 

За нуждите на църквата и държавната власт са били изпращани на учение във Византия и в други страни някои млади българчета. Малкото преки свидетелства разкриват само част от многобройните случаи. Известно е, че към края на 1204 г. цар Калоян (1197—1207) изпратил две българчета на учение в Рим във връзка с нуждите, възникнали непосредствено след сключването на унията с папството. В писмото си до папа Инокентий III (1198— 1216) българският владетел между другото писал:

 

„При твоята велика светлост изпроводих две момчета — едното се казва Василий, а другото — Витлеем. Нека бъдат дадени по ваша повеля да научат в училището латинско писмо (litteras latinas), защото тук нямаме граматици (Grammaticos), които да могат да превеждат писмата, които ни изпращате. И когато се научат, нека бъдат върнати при моето царство." [66]

 

Към писмото на царя примасът-архиепископ на българската църква Василий I (1186—1233) е добавил следното:

 

„Нека знае при това вашата велика светлост, че ви изпровождам по повеля на господаря-цар две момчета: едното е син на свещеника Константин, а другото на царя, та да изучат по нареждане на ваша святост латинско писмо (litteras latinas addiscant)." [67]

 

Както се вижда, дори и латинската образованост намерила място в духовното развитие на българското общество, макар че засега все още не са разкрити паметници, свързани с нея, а пък и съдбата на Калояновия син Витлеем и сина на дворцовия свещеник Константин — Василий, след завръщането им от учението в Рим остава Напълно неизвестна. Разширяването на търговските и политическите връзки с италианските републики Венеция и Генуа през втората половина на XIII—XIV в., създаването на фактории и колонии на италианските търговци в редица черноморски и дунавски градове и крепости (Вичина, Ликостомо, Маврокастро, Варна, Несебър и др.) [68] довело до проникването и употребата на „латинското писмо". При това, изглежда, се е налагала необходимостта то да бъде познавано от някои българи — било търговци,

 

53

 

 

било преводачи. Независимо от наличието на латинско духовенство и църкви в някои български градове и области (Маврокастро, Варна и др.), през XIV в. [69] едва ли може да се смята, че са били създадени училища за изучаване на латинско писмо у нас.

 

Успоредно с доминиращата и почти всеобхватна българска образованост през разглеждания период у нас е била застъпена и гръцката образованост — както под формата на обособени училища в някои от градовете, така и в изучаване на гръцкото четмо и писмо в някои (предимно манастирски) училища. Засвидетелствуваната латинска образованост не е факт с особено значение за духовното развитие на българското общество.

 

Всяка образователна система през средновековието изявява своите постижения, преимущества и недостатъци чрез репертоара на книжнината — преводна и оригинална, и в цялостната писмено-книжовна практика. Широкият и сравнително разнообразен репертоар на българската книга от XIII—XIV в., високата калиграфска, правописна и украсителска култура на съхранените оттогава ръкописи ясно показват високото равнище на обучение и голямата взискателност на българските училища и скриптории. В общо взето консервативната, традиционна и рутинна образователна система са били търсени известни възможности и средства за нейното подобряване както чрез промяна на методиката за усвояването на буквите и четенето, така и чрез увеличаване обема на знанията. Едва ли е случайно, че Константин Костенечки непрекъснато сочи за пример книжовниците от Търновската и Светогорската книжовни школи и смята, че сръбската книжовност трябва да тръгне по техния път както в обучението, така и в книгописането. [70] В края на неговия: трактат силно е подчертана ролята на Търново като огромен център на просвещението за околните близки и, далечни народи:

 

„И всичко това предайте на своите чеда, както и търновците, от които даже и до днес, макар царството им да се разори, се просвещават околните царе и земи

И вие също като тях да просветите не само себе си, но и мнозина други." [71]

 

За да могат да се видят сходствата и различията на образователната система в България и Византия през разглеждания период, едно съпоставяне се налага от само себе си.

 

54

 

 

Във Византия имало три вида образование: начално, средно (или закръглено) и висше. В началното училище децата обикновено постъпвали между 5 и 8 години и учели 3—4 години. Основното предназначение на началното училище било децата да се научат да четат, пишат, смятат и пеят. Освен това те се запознавали с някои истории от светото писание и древногръцката митология и история. Голяма част от текстовете за обучение се взаимствували от Псалтира, Евангелието и апостолските деяния. Основна книга в обучението била Псалтирът. Обучението по смятане се провеждало в специални часове. Придобивани били и основни познания върху християнското учение. [72] Съпоставката показва, че българските училища от XIII—XIV в. са били на равнището на добрите византийски народни училища (енорийски и манастирски), чиято цел е била преди всичко да дават начално образование и да подготвят духовници. По-късно в манастирите са се разширявали знанията и се усъвършенствувала подготовката им. В България са липсвали такива училища, които се срещат в Цариград, Никея, Солун, Мистра, Трапезунд и др., в които успоредно с църковното по характер и същност обучение голямо внимание е било отделяно на запознаването на учениците с литературни произведения на древността, с „елинските учения" на мъдреците. Това е отговаряло на класическите тенденции, заложени в същността на византийската култура още от зародишното ѝ състояние. За българското образование тези тенденции били чужди. Всъщност българското училище избрало онези форми и степени на обучение, които са били най-подходящи и целесъобразни за съществуващите условия и са съответствували на равнището на образованост и култура в страната.

 

 

3. РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА ГРАМОТНОСТТА СРЕД РАЗЛИЧНИ СЛОЕВЕ ОТ НАСЕЛЕНИЕТО

 

Църковно по основното си съдържание, същност и предназначение, образованието в България през XIII—XIV в. имало това съществено преимущество, че се водело на говорим народен език. По този начин то било свързано с цялото общество и го обслужвало чрез църковното богослужение

 

55

 

 

и проповед, книги и документи. Достъпността на книжовния език създавала известна възможност за по-широко разпространение на грамотността сред различни слоеве от населението. Напоследък въз основа на част от разкрития епиграфски материал бяха направени интересни опити за определяне на нейната степен и социална дифузия. [73]

 

Безспорно е, че основният грамотен слой от тогавашното население е било духовенството. Равнището на неговата грамотност и образованост е било твърде различно. Това проличава отчасти само в някои ръкописи, а най-добре се регистрира в отделни приписки, надписи-графити, актови материали и др. И все пак духовенството едва ли е съставлявало повече от 10% от българското население.

 

За грамотността на миряните (светската феодална аристокрация и различните социални слоеве на експлоатираното население) трудно може да се състави някаква точна я реална представа. Източниците, въз основа на които може да се съди за нея, са от най-различен характер — официални надписи, документи, монограми и подписи, надписи-графити върху камък, керамични съдове, тухли и др.; надписи върху метални съдове, предмети, оръжия и др.; приписки, летописни бележки и много други. Основната представа може да се изгради главно от епиграфския материал, открит в Търново, Червен, Шумен, Калиакра, Иваново, скалните манастири по река Бели Лом и редица други средновековни градове и крепости. [74]

 

Наблюденията показват, че сред светското градско население в различна степен е била разпространена елементарната грамотност. Сред него най-грамотни и сравнително добре образовани са били царските и болярските писари — светски лица. По-малко са можели да пишат и да изписват надписи, а по всяка вероятност и да четат, редица майстори-занаятчии (ювелири, грънчари, каменоделци, строители и др.), някои войници и съвсем рядко обикновени граждани. Безспорна е била грамотността на търговците, но тя много рядко е отразена в намерения досега епиграфски и документален материал.

 

Надписите и монограмите върху монети, печати, пръстени, метални прибори, съдове и чаши разкриват частично грамотността и калиграфското умение на ювелирите, което стои твърде близко до това на книжовниците

 

56

 

 

и в повечето случаи отразява характерни особености в графиката на буквите и използуването на лигатурите. [75] Редица от тези надписи дават сведения за принадлежността на предмета: „Севаст Цузмен", „Калоянов пръстен", „Свети Константин от Цариград на помощ на севаст Берислав", „Владимирова лъжица", „Лъжица от Балиновите съдини" и др. [76]

 

Сравнително най-често е отбелязана елементарната грамотност на грънчарите върху керамични съдове. В повечето случаи тяхно дело са подглазурни надписи, царски, патриаршески и болярски монограми, а вероятно и някои надписи за собственост, обозначаването на отделни лични имена и др. [77]

 

Макар в повечето случаи да са издълбавали върху камък текст, начертан им от Граматик, каменоделците също показват не само грамотност, но и известно калиграфско умение, което личи както в официални, така и в неофициални надписи. Има основание да се смята, че редица надписи-графити са и тяхно дело.

 

По различни начини елементарно грамотният българин през този период е регистрирал умението си да пише, различни са били и подбудите за това. Лапидарността на надписите не винаги дава възможност те точно да бъдат определени.

 

Забележителен преди всичко е съвсем човешкият стремеж на българина да остави името си за спомен на поколенията. Надписите с лични имена върху каменни блокове, стени, керамични съдове и тухли представляват един от най-интересните източници за разкриване на народната антропонимия. Особено интересни и разнообразни са имената на обитателите на Търново:

 

Александър, Берислав, Бесар, Барко, Васил, Злато, Стайко, Рада, Шидал, Парлиг, Брато, Бирко, Вакил, Корт, Станко, Ивако, Димитър, Моско, Гаго, Михо, Сварок, Яким, Радомир, Храбро, Хръс, Норт, Дворко, Доброслав, Драго, Доро, Злато, Йован, Ирник, Калоян, Костадин, Рад, Радан, Слав, Сергей и др.

 

Хубави народни имена заедно с имена от универсалната християнска антропонимия, носени по всяка вероятност от монаси, се срещат в надписи-графити от Червен:

 

Стоян, Герги, Гаго, Паскал, Роман, Павел, Рад, Висарион, Калиник, Савин, Нифонт, Момчил, Михей, Добре, Марко, Асен, Рада и др.

 

Още по-различни са имената на духовници и светски лица в графитите на скалните

 

57

 

 

манастири по река Бели Лом:

 

поп Пея, Захомних, Коко, поп Драгой, Дунав, Андросие, Изпор и др. [78]

 

Чрез надписи върху керамични съдове други са изразили своята собственост над тях: „Марина чаша", „Иваново блюдо", „Анино блюдо" и др. [79]

 

Порасналото самочувствие на българина личи от много надписи, в които е подчертано личното му „аз". Това е едно явление, което показва, че обикновеният човек вече съзнава своята роля и се стреми към увековечаване с един елементарен надпис. Примерите са многобройни:

 

„Аз Иванко", „Аз Гаго", „Аз Валк", „Аз Тудорица писах", „Аз Васенит писах", „Храбро писа", „Аз поп Сергие писах. . .", „Аз Калоян писах от Червен", „Аз мних писах" и др. (Търново);

 

„Аз Герги", „Аз Роман", „Аз мних Калиник писах", „Аз Добре" и „Аз писах" (Червен);

 

„Пише поп Пея от Кривина", „Писа Пея поп", „Аз Захо мних. . .", „Аз Коко писах", „Писа поп Драгой", „Аз Дунав писах на стената. Та прочетете, а не кълнете. . ." (скални манастири по река Бели Лом);

 

„Дамян в годините на цар Георги написа в годината 6799 (=1290—1291)", „Аз Дамян. . .", „Аз Рад писах [в деня] на свети Георги" (Иваново). [80]

 

В някои надписи е проявен стремеж не само да се покаже грамотност и съзната самоличност, но и да се остави спомен за извършено голямо и трудово дело. Интересен в това отношение е скалният надпис от средата на XIV в., издълбан при с. Калугерица, Шуменски окръг, от златаря Яно:

 

„Аз Яно златар. Аз Яно ковач писах: През месец април бе завален пътят, но със железен клин и с железна длъбна разбих." [81]

 

Съдържанието на надписа изразява самочувствието на занаятчията, който със своето умение се е оказал полезен за хората и е пожелал да остави траен спомен за извършеното от него дело.

 

Някои надписи на обикновени миряни имат характера на молитва, отправена към бога. Типичен в това отношение е надписът, намерен в Шуменската крепост, който може да бъде отнесен към втората половина на XIII в. Той отразява желанието за отърваване от зачестилите в българските земи татарски нападения:

 

„Аз Герги, като погледнах надолу и нагоре, рекох: Боже, заради името ти, избави ни от татарите." [82]

 

Често срещани са главно върху стени някои поменни надписи-графити. Едни са изписани умело и грамотно,

 

58

 

 

други с явни затруднения: „Господи, помени раба своего...", „Вечна памет Стояну", „Вечна памет. . ." и др. [83]

 

Очевидно от грамотен и образован човек е написан един петредов надпис върху каменен блок, чийто текст представлява своеобразна средновековна загадка. Тя вероятно е извлечена от някоя книга:

 

„Мене ме роди баща ми, аз родих жена си, жена ми роди децата ми, а децата ми родиха баща ми." [84]

 

Адам, който в надписа говори от първо лице, всъщност е търсеният отговор на поставената загадка.

 

Много рядко лица, които не са принадлежали към духовенството или не са били вещи Граматици и писари, т. е. не са били свързани професионално с книжовна дейност, са се осмелявали да посегнат върху църковна книга, за да увековечат името си в нея. Поради това именно обикновените люде са пишели по камъни, стени, тухли, керемиди, керамични съдове, метални изделия и др. Все пак и това правило е имало някои изключения. В края на XIV в. такъв „грях" е сторил царският пчелар Димитър от Мусина, който написал приписка в известния Брашовски миней:

 

„Слава на създателя бог во веки, амин. Писах, аз, Димитър от Мусина, царски пчелар. Понеже бе. . . Та братя, или поп, или калугер, или козмик [мирянин], поменете Димитра и родителите му. Бог да прости в бъдещия живот." [85]

 

Фактът, че златари, ковачи, грънчари, каменоделци, тухлари, пчелари, войници и др. са умеели, и то сравнително добре да пишат имената си и дори да изразяват по-пространни съждения, е доста показателен и говори за някои интересни явления в българския духовен живот, които са свързани с непроучената сфера на народната култура:

 

1) по всичко изглежда, че в столицата Търново и в някои по-големи градове (Видин, Червен, Калиакра и др.) прицърковните училища са били посещавани от деца, принадлежащи към различни социални слоеве;

2) докато селячеството живеело в тъма и безпросветност, занаятчиите, търговците и някои от войниците са представлявали един макар и елементарно грамотен слой от населението;

3) по-широкото навлизане на елементарната грамотност сред градското население е характерно преди всичко за XIV в.;

4) умеещите да пишат и да сричат занаятчии са имали твърде високо самочувствие и са проявявали удивително съзнание за значимостта на стореното от тях.

 

59

 

 

Очевиден е значителният напредък в развитието на градската народна култура у нас в навечерието на османското завоевание. Нарасналата народна грамотност е едно положително явление в българското духовно развитие тогава.

 

Пиететът към писменото слово сред обикновеното население е бил изключително голям. За това свидетелствуват някои оловни пластинки с молитвени текстове и заклинания, които са имали сакрално и предпазно значение за техните притежатели и или са били носени от тях като амулети, или пък са били поставяни там, където се е намирало имуществото. Една такава оловна пластинка неотдавна бе намерена близо до царския дворец на Царевец. Нейният притежател е бил някой си Йован. На едната страна на пластинката е написана молитва за хващане на пчели, отправена към техните покровители светците Засима и Пахомий:

 

„Срещна [свети Засима] пчелата и рече ѝ: „Къде отиваш?" Тя рече: „Отивам в пусти поля жилище да диря." Рече ѝ свети Засима: „Ето, отиват ловци, които са изковали остри секири, тъй че върни се при своя господар в готовите жилища, за да бъдеш светило на църквите." В името на отца и сина и светия дух [нека кажем] молитвата на цар Соломон при хващане на пчели, произнесена от свети Засима: „Събери, пчело, сега своето стадо и своите роеве и събери си храна и стой на светия. . . при Засима." Сега и винаги свети Пахомие и свети Засима. . . умножете. . . благо. . ."

 

На другата страна на пластинката е написано интересно заклинание в името на бога за съхраняването на зърнени храни (жито и просо) и добитък (говеда, овце, коне и свине), които принадлежали на споменатия Йован и неговия род:

 

„. . . на него. . . в пшеницата или на просото, или на говедата или на овцете, или на конете, или на свинете, или на пчелите, господи Исусе Христе, боже наш, изпрати архангелите Михаил и Гаврил и Рафаил, които поддържат твоя престол, да завържат на злодейците ръцете, нозете и устата, за да не напакостят на раба божий Йован или на потомството му. Господи Исусе Христе, боже наш, както пророк Илия завърза седемте небеса и не валя дъжд по земята три години и шест месеца, завържи, Христе, този злодей, който върши дяволски дела. Нито мъж, нито жена, да не върши зло на раба божий Йован или рода му, нито на житото, нито на добитъка му. Господи, Исусе Христе, боже наш, ти, който

 

60

 

 

си създал земята върху водите, господи, така възпри злосторника, за да не замисли. . . на раба божий Йован на земята. . . да му бъде тежка. . . злодейците. . . при." [86]

 

Един подобен паметник е намерен при гр. Турну Северин (Румъния), на мястото, където се е намирала българската крепост Северин. Това е оловна пластинка с молитвен текст, в който притежателят ѝ Георги Брата се молел да бъде прогонен дяволът и да бъде спасен от неговите зломишления. Среднобългарският текст на надписа върху пластинката, изпъстрен с някои сърбизми, може да бъде отнесен към края на XIV в. Той показва някои от особеностите в правописа на Бдинското книжовно средище. [87]

 

Двете оловни пластинки с молитвени текстове и заклинания трябва да бъдат свързани с проявите и разпространението сред обикновения народ на апокрифни съчинения. Същевременно те са и едно крайно интересно и важно свидетелство за народната култура и народното християнство.

 

Демократизацията и дифузията на образоваността (в различни форми, степени и изяви) представлява може би едно от най-съществените достижения на българската духовна култура в периода на зрялото средновековие. Увеличаването на броя на грамотните и образованите из средите на миряните изобщо и особено сред градското занаятчийско и търговско съсловие било едно от най-положителните явления в духовното развитие, което за съжаление не могло да даде плодове поради настъпилия катаклизъм в историята на българския народ.

 

Трудно може да се съди за равнището на грамотност и образованост на светската феодална аристокрация. Сведенията за това са доста оскъдни. Очевидно е, че царят и членовете на неговото семейство, децата на столичното болярство и др. са добивали образование и грамотност в дворцовото училище. Духовните интереси на някои от царствуващите особи са свързани с подчертан интерес и покровителство на книжовната дейност. Това може да се установи от редица приписки и други писмени свидетелства за царете Иван Асен II, Константин Тих-Асен (1257—1277), Георги II Тертер (1322), Михаил Шишман (1323—1330), Иван Александър, Иван Шишман (1371—1395) и Иван Срацимир. За съжаление досега не е намерен автограф или подпис на български владетел, за да бъдат направени някои констатации за грамотността му. Писмата,

 

61

 

 

грамотите, официалните надписи и др. документи на деловата писменост обикновено са били не само писани, но и съставяни от писарите на царската канцелария. Някои от тях са проявили желание да оставят по някакъв начин следа от своето присъствие. Съставителят на Иван-Асеновия надпис от 1230 г., поставен в търновската църква „Св. 40 мъченици", е написал: „Аз Драго писах." [88] Показателна проява на самочувствие е и кратката приписка, оставена от царския писар върху Мрачката грамота на цар Иван Александър от 1347 г.: „Царят повели, Добромир писа в Сергювци, декември 1 ден, в събота." [89] Друг царски писар, който принадлежал към болярството, дори поставил своето име в надпис с официален характер редом с името на царя:

 

„Аз поставеният от бога цар на българите Иван Шишман, син на великия цар Иван Александър, дойдох в град Шумен по царска работа в името на небесния цар Христос. И аз Срацо, внук на великия епикерни Срацимир, писах тези слова." [90]

 

Макар че царете са били грамотни и сравнително образовани, те не се подписвали собственоръчно в дарствените грамоти, каквато е била практиката във Византия. Техните подписи и пълната им титулатура за по-голяма стилност и тържественост били изписвани с киновар (червено мастило) и с едро унциално писмо не от тях, а от писарите на царската канцелария. [91]

 

Грамотна е била известна част от болярството. Върху керамичен съд, намерен на Царевец, се е подписал един служител от дворцовото управление: „Писа вистиар." [92] И на една от скалните църкви по река Бели Лом друг висш дворцов сановник е оставил надпис-графит за възпоминание на своето ежедневие: „Месец януари, ден 5, аз, логотет Андросие вечерях спокойно." [93] Независимо от това, че са притежавали елементарна грамотност, обикновено представителите на светската феодална аристокрация са се ползували от услугите на множество писари и Граматици (духовници или светски лица), които им разчитали и съставяли писма, повели, надписи, документи и др. Именно един такъв писар или граматик е съставил и известния Боженишки надпис от 80-те години на XIV в.:

 

„Аз Драгомир писах. Аз севаст Огнян бях при цар Шишман кефалия и много зло патих. В това време турците воюваха. Аз се държах за вярата на цар Шишмана." [94]

 

Откриването на нови надписи и документи може да

 

62

 

 

разшири и обогати досегашните представи, но едва ли съществено ще измени направените констатации за грамотността на обикновеното население и на светската феодална аристокрация.

 

Намерените през последните години многобройни надписи-графити, монограми и различни букви и буквени съчетания при разкопките на дворцовия и патриаршеския комплекс на Царевец и проучването на част от тях доведоха до относително точната констатация, че „една значителна част от столичното население е била грамотна" и тя е съставлявала около 30%. Между грамотните е имало и жени. От началото на XIV в. грамотността бележи тенденции на увеличаване. [95] Тези констатации се отнасят за Търново. За останалите градове все още не са направени цялостни проучвания, но очевидно е, че там процентът е бил значително по-нисък. Това може да се заключи въз основа на епиграфския материал от Червен, Калиакра, Видин и др. градове и крепости.

 

Образователната система, характерът и обемът на придобитите знания и степента на грамотност са оказвали въздействие и по своеобразен начин са се отразявали в почти всички останали сфери на духовната култура независимо от относително самостоятелното им развитие и специфика.

 

 

---

ГЛАВА ВТОРА

 

1. Ф. Енгелс, Селската война в Германия, С., 1953, с. 33—34.

 

2. Сырку, К истории, с. 411—415;

П. М. Нейков, Поглед, върху развитието на българското образование до Паисия. — ГСУ—ИФФ, XXI, 1925, с. 1—60;

Д. Мишев, Нашето училище от най-старо време до Рибния буквар. — В: Сборник Петър Берон, С., 1925, с. 81—108;

История на образованието, I, с. 93—110;

Г. Петков, Константин Костенечки за обучението и възпитанието. — Проблеми на висшето образование, XVIII, 1, 1980, с. ⁴⁷—52.

 

3. Константин Костенечки, Сказание, с. 383—487. Срв. Трифонов, Константин Костенецки, с. 224 сл.

 

4. Константин Костенечки, Сказание, с. 403, 431.

 

5. И. В. Ягич, Разсуждения, с. 535—552, 576—583, 1018—1021.

Този кратък граматически трактат е съхранен в два български преписа от XV—XVI в., единият от които се намира в прочутия Ловчански сборник — вж. Г. Иванов, Исторически известия и предания из Ловчанско. — ИИД, IV, 1915, с. 214—217.

 

6. Константин Костенечки, Сказание, с. 385.

 

7. Werke des Patriarchen Euthymius, S. 29.

 

8. Житие Ромила, с. 3—4.

 

9. La Vie de Kozma de Zographou, p. 62.

 

10. Beck, Kirche und theologische Literatur, S. 716—717;

Iv. Dujčev, Riflessi delia religiosità italo-greca nel mondo slavo ortodosso. — In: La chiesa greca in Italia dali'VI II al XVI secolo, Padova, 1973, р. 192—194.

 

11. П. А. Сырку, Житие Иоанна Кукузеля как источник для болгарской истории. — ЖМНПр, CCXXXII, 1892.

 

235

 

 

[[ липсват страници 236-237 ]]

 

237

 

 

 

74.  ... вец. — ЦТ, I, с. 167—194;

С. Георгиева, Керамиката от двореца на Царевец. — Пак там, II, с. 51—56, 67 сл.;

H. Ангелов, Надписи. — Пак там, III, с. 106—133;

същият, Керамика. — Пак там, с. 137—179;

A. Mаргос, Средновековни надписи в скални манастири по река Бели Лом. — в. Плиска—Мадара—Преслав, бр. 13, декември 1982;

Йорд. Алексиев, Среднобългарски надписи-графити от Царевец от XIV в. — В: Сборник в памет на проф. Станчо Ваклинов, С., 1984;

H. Ангелов, Надписи, монограми, букви и знаци. —В: Средновековният Червен, т. I. Цитаделата (под печат);

Интересни наблюдения върху българските лични имена от разглеждания период главно въз основа на епиграфски и друг материал от Търново вж. у

Ат. Попов, Лични имена от археологически находки и проучвания в средновековно Търново. — Векове, XII, 4, 1983, с. 55—64.

 

75. H. Mушмов, Монетите и печатите на българските царе, С., 1924; с. 181—185;

Т. Герасимов, Антични и средновековни монети в България, С., 1975, с. 128—142;

Ат. Попов, Монограми на български царе (XIII—XIV в.). — В: Българско средновековие, с. 177—192.

 

76. ХИБ, II, с. 300—301, 424 и др.

 

77. Алексиев, Сграфито керамика, 443—450.

 

78. Алексиев, За грамотността на населението, с. 208 и цитираната в бел. 74 литература.

 

79. Алексиев, Сграфито керамика, с. 448—449.

 

80. A. Mаргос, За надписите, свързани с цар Георги I Тертер при с. Иваново, Русенско — PB, VI, 4, 1982, с. 44—50 и цитираната в бел. 74 литература.

 

81. Malingoudis, Inschriften, I, S. 50—51.

 

82. Ibidem, p. 74.

 

83. Български средновековни градове и крепости, I, с. 270.

 

84. Malingoudis, op cit., p. 96.

 

85. Ст. Mаслев, Едно неизвестно у нас изображение на Царевец във Велико Търново. — Арх, IX, 2, 1967, с. 13.

 

86. Л. Квинто и Б. Дрангов, Оловна пластинка с молитва и заклинание от Търновград (XIII—XIV в.). — В: Сборник в памет на проф. Станчо Ваклинов, С., 1984.

 

87. А. Balotă, Bogomilismus şi cultura maselor populare din Bulgaria şi tarile române. — RSl, X, 1964 p. 65, n. 1.

 

88. A. Mapгoc, Драган ли е авторът на Иван-Асеновия надпис в църквата „Св. 40 мъченици" във Велико Търново? — МПК, IX, 2, 1972, с. 5—8.

 

89. ГБЦ, с. 26.

 

90. Malingoudis, op. cit., p. 87.

 

91. В. Гюзелев, Средновековна България, с. 180.

 

92. Алексиев, Сграфито керамика. . . с. 448.

 

93. A. Mapгoc, Средновековни надписи в скални манастири по река Бели Лом.

 

94. В. Гюзелев, Надписът от крепостта. — В: Боженишки Урвич, С., 1979, с. 43—44.

 

95. Алексиев, За грамотността на населението, с. 209—212.

[Previous] [Next]

[Back to Index]