ГЛАВА ПЪРВА. ДУХОВНОТО РАЗВИТИЕ ПРЕЗ ЗРЯЛОТО СРЕДНОВЕКОВИЕ — ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА
1. Основни насоки и постижения в изследването на духовната култура на зрялото средновековие 9
2. Понятията „култура" и „духовна и материална култура" 12
3. Основни тенденции в духовното развитие на средновековна България през XIII—XIV в. 15
Известно е дълго налаганото в науката отрицателна отношение към средновековната култура. През XVII— XIX в. в историографията и литературознанието обикновено средновековието се е смятало за „тъмна и мрачна епоха на духовно мъртвило". Дори за такъв мислител като Хегел тази епоха от човешкото развитие представлява „тържество на черната нощ", време на „безкрайна лъжа" и на пълно господство на църквата. [1] Това коренно погрешно схващане за пръв път аргументирано бе опровергано от Фр. Енгелс в труда му „Лудвиг Фойербах и краят на класическата немска философия", където той подчертава и изяснява значението на средновековието като важен етап в развитието на европейския свят:
„Същото историческо схващане важеше и в областта на историята. Тук погледът бе прикован към борбата с остатъците от средновековието. На средновековието гледаха просто като прекъсване на историята от хилядогодишно варварство; никой не виждаше големия прогрес, постигнат през средновековието: разширяване на културната област на Европа, възникналите в нея една след друга жизнеспособни, велики нации, най-после — огромните технически успехи на XIV и XV в. А с това се лишиха от възможността да стигнат до правилно разбиране на великата историческа взаимовръзка и историята в най-добрия случай служеше като сборник от примери и илюстрации за нуждите на философията." [2]
Отрицателното отношение към средновековието и неговата култура в периода на възходящото развитие на буржоазията има своето логическо обяснение. То обаче не е стимулирало изучаването и правилното разбиране на една изключително важна епоха в духовното развитие и израстване на европейските народи.
Отдавна отрицателното отношение към средновековието и неговите културни достижения е преодоляно. Наличието на духовен континюитет между винаги щедро възхваляваната
7
античност и пренебрегваното средновековие почти за всички изследвачи представлява безспорен факт. Разширяването на културната география на Европа през средните векове (особено в периода XII—XV в.) у никого не буди съмнение. Азбучна истина е, че не върху основата на античните, а на средновековните народности възникнаха и се формираха съвременните европейски нации. Политическите, стопанските и културните постижения на средновековието, жизнеността и историческата устойчивост на формиралите се именно тогава народности, общности и културни кръгове определят важното му и основополагащо значение за формирането и развитието на общоевропейската цивилизация с нейните специфични особености.
Настоящата глава има характера на въведение в същността на основните проблеми, поставени за разрешение в книгата. Преди всичко необходимо е да се проследи накратко развоят на досегашните изследвания и да се покаже същността и резултатите от тях. Културологията на българското средновековие не е нова сфера на научното проучване, а отдавна разработвано поле. И именно това обстоятелство налага едно по-рационално осмисляне на постигнатото и предстоящите задачи. Успоредно с това се наложи да се изяснят понятията „култура" и „духовна култура", които често се употребяват в изследването с оглед преди всичко да се осмисли средновековната българска духовна култура. От само себе си се наложи разкриването на основните тенденции в духовното и умственото развитие на българското общество през XIII—XIV в. Това е периодът на развития и зрял феодализъм, когато процесите и явленията в политическия, социално-икономическия и културния живот на средновековна България добиват най-интензивен, ускорен и типичен за формацията характер, когато различните институции кристализират в определени и по-трайни форми, а постиженията и трайните резултати играят по-дълго действена роля в по-сетнешното развитие и историческо съществуване на българския народ в периода на османското владичество (XV—XIX в.). [3]
1. ОСНОВНИ НАСОКИ И ПОСТИЖЕНИЯ В ИЗСЛЕДВАНЕТО НА ДУХОВНАТА КУЛТУРА НА ЗРЯЛОТО СРЕДНОВЕКОВИЕ
Първият обобщаващ очерк върху културния живот и историята на старобългарската литература през XII—XV в. се появява под формата на две глави в известната „История на българите" (1876 г.) на Иречек. [4] Един от неговите сериозни тогавашни критици го оценява като „най-любопитната и най-самостоятелната глава в цялата книга" [5]. А М. Дринов още преди него с право е заключил, че дори К. Иречек да бе написал само тези две глави, той и тогава би внесъл огромен принос в славянската наука. [6]
От времето на появата на труда на К. Иречек до днес са публикувани огромен брой изследвания върху българското духовно развитие през XII—XIV в. Цялостното им обхващане и критично преценяване едва ли е възможно и необходимо. Очертаването на основните тенденции и достижения в българската и чуждестранната медиевистика в дадения случай е не само възможно, но и полезно с оглед ма задачите на настоящия труд.
В периода от последната четвърт на XIX до 40-те години на XX в. в изследването на тази проблематика се забелязват следните характерни особености:
1) издирват се и се публикуват огромен брой среднобългарски книжовни и художествени паметници от български и чужди (най-вече руски) учени;
2) възприема се и постепенно се налага общото схващане за влиянието на Византия в развитието на българската книжовност и изкуство;
3) липсват обобщаващи трудове върху цялостното развитие на културно-историческия процес;
4) определящо значение за формирането на представите и схващанията за литературния живот в България особено през XIV в. имат трудовете на руските слависти К. Ф. Радченко и П. А. Сирку [7] от края на миналия век;
5) нереализиран остава опитът на Йордан Иванов да измени метода на изследване на литературното развитие чрез разкриване значението на книжовните школи и средища и техните постижения [8];
6) засилва се интересът към паметниците на българската монументална и миниатюрна живопис благодарение на основополагащите усилия на А. Грабар, Б. Филов и др. и се публикуват трудове с фундаментален характер и значение [9];
9
7) в отделни изследвания се правят опити за разкриването на действителния принос на българската книжовност и изкуство за културното развитие на европейския православен Изток;
8) търсят се и се откриват някои ренесансови елементи в развитието на българската живопис през XIII в. и особено във фреските на Боянската църква. [10].
Може да се смята, че през разглеждания период в изследването на паметниците на културата и в отделни явления от духовния живот през XII—XIV в. са постигнати сравнително добри успехи, чиято стойност още повече се увеличава, като се има предвид, че най-изтъкнатите тогавашни български медиевисти (В. Н. Златарски, П. Ников и П. Мутафчиев) са предпочитали проблемите, свързани главно с политическата история на средновековна България.
След известен период на отлив на изследователските усилия от културно-историческата проблематика, характерен главно за 50-те години на XX в., сега се наблюдава засилване на интереса към проблемите на духовното развитие през зрелия период на българското средновековие. Значителният напредък, осъществен за сравнително кратък срок, се изразява в няколко насоки:
1) появиха се нови и значително по-добри издания на редица паметници на литературата и изкуството [11];
2) в резултат на системните и масово провеждани в страната археологически разкопки се увеличи броят на откритите художествено-исторически паметници;
3) наблюдава се силно налагане на историзма в литературоведските и изкуствоведските изследвания, а също така и по-голяма координация в схващанията на специалисти от различни области;
4) подчертан е интересът към миниатюрната живопис, украсата на книгата и историята на българската химнография и музиката;
5) успоредно с аналитичните и дескриптивните изследвания се проявява силен стремеж за излизане от сферата на хоризонталното изследване на пластовете на българската духовна култура през средните векове и за навлизане във вертикалното ѝ проучване [12];
6) появата на редица обобщаващи трудове върху литературата и изкуството [13] може с право да се окачестви като положително явление, макар че в повечето случаи техните изложения са белязани с печатана посредствеността, традиционността и рутината.
Сегашното интензивно развитие на изследванията върху средновековната българска материална и духовна култура
10
очертава добри перспективи за плодотворен научен синтез. Може с категоричност да се твърди, че изследванията, върху българската духовна култура през зрялото средновековие в последно време са насочени главно в проучването на литературата и нейните жанрове, паметниците на монументалната и миниатюрната живопис — изобщо на художествената култура, книгата и нейното естетико-художествено оформление. С други думи, проучва се това, което представлява материализиран спомен от духовното развитие в периода XIII—XIV в., а не се разглеждат основите и съдържанието на българската духовна култура — основа, която е представлявала двигател на нейното постъпателно движение. Успоредно с това неизследвани области продължават да бъдат условията на работа на отделните творци, природата и социалната функция на техните произведения, отношението им към обществото и всемира и т. н. Изброяването на белите полета едва ли може да бъде изчерпателно. Очевидно е, че изследването на духовната култура на зрялото българско средновековие може да се осъществи на етапи и при координираните условия на историци, филолози, изкуствоведи, музиковеди, етнографи и други специалисти.
Изследването на образоваността, книжовните средища и системата на знанията в различните области все още е в зачатъчно състояние независимо от отделни постижения, които ще бъдат посочени в отделните глави на настоящата книга. Тези основополагащи сфери на духовното развитие обикновено се разглеждат откъснато както от цялостното развитие на културата, така и от състоянието и потребностите на обществото. Липсват и системността и последователността, които да разкрият взаимната зависимост между тези сфери, поради което се създава представата за тяхната изолираност в развитието им. Посочването на някои от основните слабости не означава, че няма постижения. Ако в проучването на същността, формите и характера на тогавашното образование те са общо взето незначителни, то не могат да бъдат пренебрегнати постиженията на Йордан Иванов в систематизирането на данните за дейността на отделните книжовни средища и скриптории, огромната работа на Иван Дуйчев за издирването, превеждането и коментирането на основните извори за развитието на естествените науки и космографията в средновековна България, а също така и редица негови аналитични
11
проучвания върху научно-рационалистичните знания, средновековните библиотеки и скриптории и развитието на историко-летописното творчество.
Проучването на разглежданите в книгата сфери на българската духовна култура общо взето е традиционно и еднопосочно. То се изразява в проследяване на основните постижения и в търсене на тяхното място в цялостното културно развитие. Общо взето консервативният подход на нашата медиевистика в известна степен е и твърде полезен, тъй като той се основава преди всичко на конкретно проучване на фактите без стремеж към особени и общовалидни обобщения. Опирането върху досегашните постижения бе не само полезно, но и необходимо. Без трудовете на Й. Иванов, Ив. Дуйчев, К. Куев, Б. Ст. Ангелов и други наши медиевисти (историци и филолози) появата на това изследване би се оказала невъзможна. В този смисъл то се явява естествено продължение на една положена традиция в нашата историческа и филологическа наука. Същевременно бяха отчетени и редица постижения на чуждестранната медиевистика и византинистиката, които трасират пътя на съвременното научно дирене.
2. ПОНЯТИЯТА „КУЛТУРА" И „ДУХОВНА И МАТЕРИАЛНА КУЛТУРА"
Неустановеността в основните критерии в теорията на културата е главната причина понятия като „култура", „духовна и материална култура" и др. да имат многообразно формулиране и тълкуване. [14] Под култура в най-широк смисъл на това понятие трябва да се разбира цялата съвкупност от творческо-съзидателната дейност на дадено общество, която започва от производството на материални блага и достига до художествените идеали и най-абстрактните идеи. [15] Повечето крупни съветски теоретици на културата смятат за най-сполучливо следното определение: „Културата е съвкупност от начините на творческата дейност на човека в областта на материалното и духовното производство, резултатите от тази дейност, начините на разпространение и използуване на материалните и духовните ценности, достиженията на човека
12
в областта на организацията на обществените взаимоотношения, които способствуват за постъпателното развитие на човечеството." [16] Определението на понятието „култура", дадено от известния наш медиевист П. Мутафчиев в един негов непубликуван труд, [17] е твърде близко до онова, което е формулирано от съвременната марксистка културология и поради това представлява безспорен интерес:
„Под понятието култура се разбира съвкупността от духовни и материални придобития и блага, без каквито не е мислим животът нито на едно общество. Затова във всяка култура се различават две страни — материална и духовна. Те се развиват паралелно, взаимно се проникват и се влияят и до такава степен са зависими една от друга, че много често едната обуславя другата."
Приемлива е и неговата интерпретация на понятията „материална и духовна култура" и разкриването на тяхното съдържание:
„Елементи в духовната култура на един народ са неговият език, религията му, изкуствата, правото, моралът, политическите и социалните форми на общежитието му, представите, които има за себе си, представите му за външния свят и т. н. Материалната култура пък е също такава сложност от тясно свързани и взаимно обусловени постижения из областта на реалното. С тях се мери степента, до която членовете на дадено общество като отделни индивиди или цяло са се освободили от влиянието на природните условия и са станали господари на осезаемия свят. Към материалната култура спадат всички видове технически придобития, формите на собственост, начините и средствата на производство, количеството и естеството на богатствата, храната, жилището и облеклото, съобщителните средства и много други. Не е мъчно да се разбере, че културата на един народ е резултат на извънредно дълъг опит, дело на безбройни негови поколения. Своето културно богатство народите получават следователно като наследство от миналото. И движението напред се състои в това, че всяко поколение, като запазва тъй добития капитал, добавя към него нови ценности и увеличен, го предава на поколенията, които идват след него. Самата дума култура означава развитие и когато се говори за културата на един народ, разбира се всъщност степента на развитието, духовно и материално, до което е стигнал."
От казаното по-горе става ясно, че културата — това е съвкупност от творческа и съзидателна дейност на човешкото
13
общество в материалната и духовната дейност; културата — това е дейност, т. е. процес на постъпателно развитие. Елементите, които съставят структурата fia духовната култура, зависят от обществено-икономическата формация и от степента на развитието ѝ. Средновековната духовна култура включва в себе си следните сфери: образование и просвета, политика и идеология, морал и право, литература, изкуство, език, фолклор, религия и народни вярвания и други. Всеки един от тези елементи на духовната култура е имал свои особености и закономерности на вътрешно развитие. Същевременно всички те са се намирали във връзка помежду си и са си оказвали взаимно влияние. Средновековната българска култура през XIII—XIV в. не може да бъде разглеждана като механически сбор от отделни елементи (това е твърде характерно за повечето досегашни изследвания), а като цялостна функционираща система, механизмът на действие на която става разбираем преди всичко чрез разкриване на взаимодействието и взаимнопроникването на отделните и сфери на проявление. При това развитието на духовната култура и нейните постижения трябва да бъдат изследвани в пряка връзка с тенденцията на политическото и социално-икономическото развитие, макар че между тях не винаги съществува пълен и задължителен синхрон. Във връзка с това известният френски медиевист М. Блок точно е констатирал: „В един и същи период политиката, икономиката и изкуството никога не се намират на еднаква височина на съответните криви. Именно това разнообразие създава ритъма на социалния живот, който почти винаги е неравномерен." [18]
Като явление с надстроечен характер духовната култура се изгражда върху основата на материалната култура и по същество представлява нейно своеобразно продължение в друга сфера. Върху развитието и постиженията ѝ оказват влияние в една или друга степен целият материален живот на обществото, равнището и характерът на неговото материално производство и производствени отношения. С изменението на историческите условия и условията на живот настъпват и качествени изменения в духовното развитие и в постиженията му. Всички тези общи и теоретически констатации могат да бъдат проверени и потвърдени на базата на явленията и процесите в духовното развитие на средновековна България през XIII—XIV в.
14
3. ОСНОВНИ ТЕНДЕНЦИИ В ДУХОВНОТО РАЗВИТИЕ НА СРЕДНОВЕКОВНА БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ XIII—XIV в.
Църковна по форма и по съдържание, представителната българска духовна култура на зрялото средновековие е била тясно функционално свързана с потребностите не само на църквата, но и на обществото и държавата.
Възобновяването на българската държава през 1185—1187 г. в резултат на освободителното движение под предводителството на братята Петър и Асен в действителност представлява първото и най-съществено условие за промяната на тенденциите в развитието на българската духовна култура. Успоредно с новоизграждащата се българска държава била възобновена и самостоятелната българска църква като втора по важност институция в арматурата на българското общество. Тяхната поява и постъпателно развитие оказали важна роля при изменението на насоките в политическото, общественото и стопанското развитие на България. Поставен век и половина (от 1018 до 1185 г.) в условията на тежък византийски гнет, българският народ забавил своето естествено духовно развитие. Доминираща роля в него през този период играела консервативната по своята природа, но със силни народностнозащитни функции народна културна и битова традиция. С постепенното изграждане и развитие на държавната и църковната организация се създавали благоприятни условия за възникване на факторите и движещите сили на българската култура. Възраждането на заглъхналите и полузабравените традиции вървяло ръка за ръка с появата на нови тенденции, явления и форми. Самобитността се преплитала с чуждите влияния, сред които отново и този път значително по-силно се проявило господствуващото и всеобхватно влияние на византийската култура.
Промените в политическата история и съдба на българския народ своеобразно се отразявали върху неговото духовно развитие от 1185 до 1396 г. Превръщането на Търново в столица на възобновената българска държава обусловило налагането му като нов център не само на политическия и църковен живот, но и като най-крупното културно средище в страната. [19] Ускоряваща и стимулираща
15
роля за това изиграло възобновяването на Българската патриаршия през 1235 г. Патриаршеската катедрала „Възнесение Христово" на хълма Царевец станала „майка на църквите в българското царство" [20]. За изумително кратко време в новата българска столица били изградени множество църкви и манастири, покровителствувани и щедро обдарявани от царя, патриарха и болярите. В столицата и нейната околност се съсредоточил многоброен църковен клир. Тя постепенно се превръщала в притегателен център за монашеството не само от България, но и от други краища на Балканския полуостров. Налагането на Търново като един от най-крупните църковно-религиозни и културни центрове в православния Изток редом с Цариград, Солун, Света гора, Ерусалим, Никея и Трапезунд станало още през първата половина на XIII в. под въздействието на различни фактори и исторически обстоятелства. Покоряването на Цариград от латинците (1204 г.) лишило славяно-византийския православен свят от неговия естествен религиозно-културен център и създало известен вакуум. Възползувани от това, българските царе не само със строителството на църкви и манастири и покровителството на духовенството, но и с други действия направили опит да възвисят значението на своята столица като църковно-религиозен и културен център. Системното и целенасочено пренасяне на мощите на известни светци от различни краища на Балканския полуостров (Иван Рилски, Иларион Мъгленски, Михаил Воин от Потука, Йоан Поливотски, Петка Епиватска, Филотея и др.; за известно време в българската столица са се намирали и мощите на св. Сава Сръбски) в Търново не е било случайно явление, продиктувано главно от благочестието и богобоязливостта на българските царе, както се стремят да ни убедят многобройните известни и неизвестни съставители на житийни произведения; то е било обусловено не само от църковно-религиозни, но и от чисто политически, културни и народностни подбуди. С това българските царе и патриарси, държавната и църковната власт, са преследвали няколко важни цели: 1) укрепване на единството и ролята на българската държава и църква; 2) засилване на тяхното влияние както сред българското население, така и сред останалите народности на Балканския полуостров и в православния Изток; 3) издигане на авторитета на Търновската архиепископия-патриаршия;
16
4) постепенно превръщане на българската столица в място за поклонение, в основен православен църковно-религиозен и културен център. [21] Немалка роля е играел и стремежът за съперничество с Цариград във всяко отношение. От тази гледна точка твърде интересна е идеята, изразена в химна в чест на св. Теофано, съдържащ се в службата за нея, написана от Патриарх Евтимий (1375—1394).
„Радва се днес славният между градовете Търнов.
И като празнува светло паметта ти, пречестна,
той се кланя на ковчега и на твоите мощи,
и величае Христа, който те прослави достойно:
затова те почитаме и благоверно те облажаваме,
защото си преподобна и пречестна и си наша подкрепа.
. . . . . . . . . . . . . . . . . .
Радва се днес славният град Търновски
и призовава и онзи, който царува над градовете, казвайки:
„Сърадвай ми се, майка на градовете,
защото тези, които ти породи,
сред тях сега аз се радвам
и ги спечелих за помощници и застъпници.
Блажен, наистина блажен съм аз сред градовете.
Добри съкровища събрах — честните мощи на светците.
Понеже тях имам за застъпници,
ще се спася от всякакви злини.
Като имаме за застъпница божията майка,
чрез молитвите ѝ от всякакви беди ще се избавим." [22]
Търновските книжовници вероятно са изразявали едно утвърдено и наложило се схващане за ролята на българската столица, като са я величаели, наричайки я „великият град Търнов", „преславният царски град", „богоспасяемият град Търнов" и т. н. В редица византийски, сръбски и руски съчинения от XIV—XV в. също така е била подчертавана ролята на Търново като втория по значимост политически, църковен, книжовен, художествен и културен център след Цариград. [23]
Голямата известност на Търново сред източноправославния свят редом с такива големи центрове, като Рим,Цариград и Кафа, в тогавашна Русия ясно личи от „Задонщина".
17
Този забележителен паметник на средновековната руска книжовност е написан скоро след Куликовската битка (1380 г.), в която русите удържали изключителна по своето значение победа над татарските пълчища. Неизвестният автор изтъква, че славата на руското оръжие се разнесла по четирите краища на света и споменава най-прочутите тогава градове и земи:
„Черна е земята под копитата, с татарски кости полята са осеяни, а с кръвта им земята е залята. Тези силни войски се срещнаха и разтъпкаха хълмове и ливади, а реките, потоците и езерата се размътиха. Провикна се Див в руската земя, искат да чуят страшните земи. Понесе се славата към Железните врата [на р. Дунав] и към Караначи [Ургенч — столица на Хорезм], към Рим и към Кафа по морето и към Търново [и към Торнаву] и оттука към Цариград за възхвала на руските князе: Великата Русь победи татарската рат на Куликовското поле, край река Непрядва." [24]
Може с пълно основание да се смята, че изразената главно в паметници от XIV в. идея за Търново като „нов Цариград", преживял в своето историческо съществуване древния Рим и византийската столица, се е формирала през първата половина на XIII в. — тогава, когато Византийската империя не е съществувала, а нейната столица се намирала под владичеството на западните рицари. Формираната именно тогава идея за Търново като „трети Рим" намира израз в една от добавките към среднобългарския превод на Манасиевата летопис от 1345 г., където неизвестният старобългарски книжовник с нескрита гордост е подчертал:
„Това се случи на стария Рим, а нашият нов Цариград цъфти и расте, укрепва и младее. Нека и докрай да растне, ей царю, царствуващ над всички, като има такъв светъл и светоносен цар, великия владетел и изряден победоносец от корена на преизящния цар на българите Иван Асен — сиреч Александър, прекроткия, милостивия, монахолюбивия, защитника на бедните и велик цар на българите, чиято власт нека безчислени сърца да отмерят." [25]
В резултат на обединените усилия на държавната и църковната власт в българската столица били създадени условия за развитието на една представителна материална и духовна култура, която била свързана не само с потребностите, вкусовете и възгледите на светската и църковната феодална аристокрация, но имала значително по-универсален
18
характер и въздействие. Едва ли е необходимо подробно да се опише разположението и паметниците в българската столица, за да се добие представа за нейния вид. Споменът на Григорий Цамблак († 1437 г.) за посрещането на митрополит Киприян (1375—1406) в Търново през 1379 г. е едно от редките и много хубави описания на кипящия, живошумящ и празничен живот в него. Описанието на Цамблак може да бъде сравнявано с описанието на Велики Преслав, дадено от Йоан Екзарх (IX—X в.) в „Шестоднев". Ако в последното доминират сградите със своето великолепие и украса, в описанието на Григорий Цамблак са представени търновчаните с тяхната радост и тържествена шетня:
„И множеството жители на града, които се бяха втурнали да го посрещнат, се стекоха с голяма бързина. Не поискаха да се откажат от гледката нито жена, нито беден или богат мъж. Пазачите оставиха хранилищата на домовете, не бяха затворени от търговците продавниците, търкаляха се стоките по тържището. Запазването и осигуряването за всички беше едно — че всички заедно излязоха и никой не остана в града. Робите оставиха грижите за господарите си, занаятчиите своите дела. И всички чужденци, и всички местни хора отиваха там, за да видят Киприян. Също и девойката, която [никъде] не излиза, като пренебрегна срама си, тичаше [с другите]. И стар, и болен, като преодоляваха немощта, се устремяваха натам. Защото голяма сладост бе да се види неговото свято лице. Не само с поучение или със слово, но с един свой поглед той вселяваше в душата всяко добро. Едни вървяха близко до него, като се допираха до краката му и целуваха ръката му, други от множеството гледаха към него отдалече и се задоволяваха с едно негово благословение. И нищо по-малко нямаха от стоящите по-близко. Така всички бяха доволни. Жените, умилно коленичеха и поставяха с вяра децата под нозете му, а други — недъгавите. И видно бе за всички изпратеното от бога излекуване, което бе като сладко освещаване от идването на светия. И тогава не по някаква вяра действуваше благодатта, а най-вече чрез красотата както действуващата някога апостолска сила. И тогава чрез благословията на онзи се освещаваше верния му народ и получаваше облекчение за своите страдания." [26]
Свързана с един определен център, зависеща в. голяма, степен от неговата излъчваща сила, културата на зрялото
19
българско средновековие не се развива равномерно и възходящо във всички области, населени с българи. И все пак с пълно основание този период от развитието на българската култура трябва условно да бъде наричан Търновски.
Залезът на българската държава под ударите на османските турци и постепенното ликвидиране на самостоятелността на Българската патриаршия не довеждат до пълното унищожаване на достиженията и традициите на българското културно развитие. Те се развиват обаче при крайно неблагоприятни условия. Без да бъде окончателно и безвъзвратно унищожена, културната традиция от Търновския период се превръща в достояние не само на българския, но и на други народи.
Основна роля при определяне на същността, характера и тенденциите на духовното развитие на българското общество през разглеждания период играела църквата като „висша санкция и обобщение на съществуващия феодален строй" (Фр. Енгелс) и като институция, съсредоточила в своите ръце всички сфери на духовното производство. Поради това именно главен създател на представителните духовни ценности (книжовни произведения, паметници на изкуството и др.) било преди всичко духовенството, а основни съсредоточия на духовната дейност са били манастирите и някои църкви. В тях са се намирали много скриптории, художествени ателиета и други. Влиянието на духовенството и особено на монашеството в духовния живот на българското общество е било голямо — и като нравствен наставник и пример, и като връзка на народа с църквата. Поради обстоятелството, че из средата на монашеството се излъчвали представителите на висшия църковен клир, а така също и книжовниците, които били свързани с царския двор и болярството, това съсловие придобило и ролята на известен политически фактор в страната. Духовенството се стремяло да създаде не само пиетет към вярата, но и към църквите и манастирите като „божии домове". В „Църковното сказание" от Константин Преславски (IX—X в.), включено в известния Лаврентиев сборник от 1348 г., църковната сграда е характеризирана по следния начин:
„Църквата е молитвен дом, свято място, храм за молитва, храм божий, сборище на людете. . . Църквата е земно небо, в което е небесното. И в нея бог живее и ходи." [27]
20
А според утвърдената тогава в българското общество представа манастирът е бил „пристанище за спасението на всяка душа християнска, а още повече православна." [28]
Социалната дифузия на книжовните паметници, на паметниците на изкуството и идеите, създавани от църквата и духовенството в манастирските обители и в други места, е била значително широка. Те са били предназначени не само за една ограничена среда, а за широки социални слоеве. В срещата и преплитането на ортодоксалната християнска култура с традиционната народна култура се състои една от най-характерните особености на духовното развитие на българското общество през XIII—XIV в. Тя се долавя отчасти само в тези моменти, когато Те са влизали в непримиримо противоречие. Тогава ортодоксалната църква със силата на своята духовна власт се е стремяла да унищожи онези елементи и прояви на народната култура и вярвания, които са пречели на утвърждаването на безпрекословния ѝ авторитет.
Духовното развитие, бидейки, от една страна, продукт на определени и изменящи се фактори и условия, от друга страна, също така е влияело върху насоките на тяхното развитие. В това се изразява двупосочността на развитието и взаимнообусловеността между материалната и духовната сфера, които имат конкретни изяви в българската културна история в периода на зрелия феодализъм. Основа на духовното развитие са били образованието и просвещението, книжовността и знанията за макро- и микрокосмоса с богословски и научно-рационалистичен характер. Останалите сфери на духовната култура представлявали тяхна функция независимо от възможностите, които имали за самостоятелно развитие. При общо взето статичната и консервативната структура на средновековната духовна култура, детерминирана от господството на църквата и наложената от нея традиция, основно значение за напредъка и достиженията ѝ са имали: задълбочаването и усъвършенствуването на образованието, широката дифузия на грамотността сред различни социални слоеве, създаването на елитни и всепризнати книжовни центрове, скриптории и художествени ателиета в столицата, Света гора и др. места, нарастването на възможностите за преки духовни контакти между изтъкнатите представители на българската култура с византийските, сръбските
21
и руските представители. Наличието на тези процеси особено през XIV в. показва осъщественият забележителен напредък, който в крайна сметка довел до създаването на общи черти в развитието на славяно-византийския православен свят, до формирането на основите на една устойчива духовна общност.
Всеизвестна и вездесъща е зависимостта на българското духовно развитие в периода на зрялото средновековие от развитието на византийската култура. Независимо от това, българското културно развитие се отличава с голяма специфичност и не копира византийското. Опитите на някои автори да характеризират България в културното ѝ развитие като „малка Византия" [29] не са сполучливи. Своеобразната симбиоза, осъществена между българската и византийската култура на българска почва, е дала не само най-интересния, но и най-трайния и устойчив вариант на културното развитие на източноправославната славяно-византийска общност. В този вариант ролята на основен двигател в духовното развитие е играело монашеството, а основни книжовни, културни и просветни центрове били манастирите. Българският модел на духовното развитие е бил възприет от Сърбия, Русия, Влашко и Молдова. С право бележитият английски историк Арнолд Тойнби е констатирал, че България била „една от двете велики сили" на християнския Изток, която заедно с Византия дала най-голям принос в изграждането на източноправославната европейска средновековна цивилизация. [30]
Един опит за сумарно разглеждане на основните насоки в българското духовно и културно развитие през зрялото средновековие може да доведе до следните основни констатации: политическият и административният център на възобновената българска държава Търново се превръща и в църковно-религиозен, и в основен български културен център; връзките на Търново с Цариград, Света гора, Солун, Ерусалим, Синай и Никея го извисяват до ранга на едно от най-значителните средища в православния Изток; в сравнение с ранното средновековие византийското духовно проникване в различни сфери е значително по-силно; основен излъчващ център на влияние върху българското културно развитие през този период са преди всичко светогорските манастири, а не Цариград и Солун, а това в известна степен влияе за превръщането
22
на манастирите и монашеството в основни фактори за културното развитие; налагането на Търново като основен център в българското културно развитие не изместило спецификата в развитието на другите културни и книжовни средища в страната; духовната култура на България през зрялото средновековие главно по книжовен път е имала широко географско разпространение и в този смисъл нейната мисия надхвърля държавните и народностните граници. Всички тези общи тенденции по своеобразен начин са рефлектирали в сферите на образованието, грамотността, знанията за всемира и при формирането на книжовните средища.
БЕЛЕЖКИ
ГЛАВА ПЪРВА
1. Xегел, История на философията, т, III, С., 1982, с. 179 сл. По-подробно разглеждане на традиционното отношение към средновековието у В. Гюзелев, Средновековната поезия като извор за историята на България. — В: Самият Търновград, с . 195 сл.; Станчев, Поетика, с. 5 сл.
2. К. Маркс и Ф. Енгелс, Съч., т. XXI. С., 1967, с. 285—286.
3. Ив. Дуйчев. Традиции и институции на средновековната българска култура. — В: България 1300. Институции и държавна традиция, I, С., 1981, с. 187—200;
К. Куев, Книжовни средища в средновековна България. — Пак там, II, С., 1982, с. 309—316.
4. К. Иречек, История болгар, Одесса, 1878, с. 482 сл.
5. В. Макушев, История болгар в труде К. Иречка. — ЖМНПр, CXCVII, 1878, с. 94.
6. М. Дринов — ПСп, I, 11—12, 1876, с. 224.
7. Радченко, Религиозное и литературное движение; Сырку, К истории.
8. Този стремеж на Йордан Иванов най-добре проличава в начина на съставянето на сборника с извори БСМ.
9. Особено значение за проучването на старобългарското изобразително изкуство имат два основни труда:
А. Grabar, La peinture religieuse en Bulgarie, Paris, 1928;
B. Filov, Geschichte der altbulgarischen Kunst, Berlin—Leipzig, 1932.
10. H. Мавродинов, Боянската църква и нейните стенописи, 1943, с. 54 сл.
11. В. Гюзелев, Средновековна България, с. 7 сл., където са посочени по-главните от тези публикации.
12. Д. Ангелов, Общество и обществена мисъл в средновековна България (IX—XIV в.), С., 1979; Станчев, Поетика, passim.
13. История на българската литература, J, С., 1961, с. 254 сл.; История на българското изобразително изкуство, I, С., 1976;
А. Джурова, 1000 години българска ръкописна книга. Орнамент и миниатюра, С., 1981.
14. Обзор на различни гледища и формулировки на тези понятия у Э. С. Маркарян, Очерки теории культурын, Ереван, 1969; Е. В. Боголюбова, Культура и общество, М.г 1978.
15. Гюзелев. — ИПр, XXV, 5, 1969, с. 104.
234
16. Н. В. Гончаренко, Духовная культура. Источники и движущие силы прогресса, Киев, 1980, с. 9.
17. П. Мутафчиев, Книга за българите. История и настояще (непубликуван ръкопис), с. 246—247;
В. Гюзелев, Петър Мутафчиев (1883—1943 г.) — виден представител на българската буржоазна медиевистика. — ИПр, XXXIX, 2, 1983, с. 96.
18. М. Блок, Апология истории, М., 1973, с. 103.
19. Ив. Дуйчев, Българско средновековие, с. 413—431.
20. Синодик царя Борила, с. 85.
21. В. Гюзелев, Възобновяването на българското царство, с. 24 сл.
22. Werke des Patriarchen Euthymius, S. 274—275.
23. Ив. Дуйчев, Българско средновековие, с. 430—431.
24. Памятники литературы древней Руси (XIV—середина XV века),. М., 1981, с. 102, 104.
25. Летописта на Константин Манаси, с. 183.
26. Д. Ангелов, Из старата литература, I, с. 184—185.
27. Иван-Александровият сборник от 1348 г., с. 345.
28. ГБЦ, с. 21.
29. Критика на това погрешно схващане у В. Гюзелев, Българската средновековна държава, с. 201 сл.
30. А. Тоуnbее, А Study of History, vol. IV, London, 1974, p. 74.