Училища, скриптории, библиотеки и знания в България, XIII-XIV век

Васил Гюзелев

ГЛАВА ТРЕТА. ГЕОГРАФИЯ НА КНИЖОВНОСТТА — СРЕДИЩА И СКРИПТОРИИ

 

1. Търново и Света гора  67

2. Цариград, Ерусалим, Синай, исихастки обители, влашки и молдовски манастири  79

3. Книжовни средища и паметници в различни български краища  97

 

 

Независимо от тежките и неблагоприятни условия по време на византийското владичество през XI—XII в. в българските земи продължавали да се развиват книжнината и изкуството. [1] При липсата на покровителство от страна на държавата и църквата културните традиции били съхранявани благодарение на устойчивостта на българския народ, на българското по етническа принадлежност нисше духовенство и на частичното запазване на българския език като литургичен. Българската култура от този период нямала представителен характер. Нейната самобитност и традиционност били пазени преди всичко в селата и в закътаните в планините манастирски обители, където византийското духовенство нямало достъп. Старите и традиционни средища на българската книжовност (Велики Преслав, Плиска и Охрид) постепенно загубили своето значение. Развитието на културата и книжовността не се прекратило, но то съществено се забавило и вървяло по пътя на упадъка и постепенното унищожаване. Не е случаен фактът, че по време на византийското владичество не изпъква с името и значението на своето дело нито един български книжовник. Връзките между българската и византийската книжовност и култура не се разширили, а придобили доста елементарен характер. Те характеризирали процеса на византизация на традиционната българска агиографска книжнина. [2] Именно по време на византийското владичество, изглежда, се е въздигнал в Света гора като средище на българската книжовност Зографският манастир „Св. Георги". Той съхранил книжовните и културните традиции и заместил Велики Преслав и Охрид в тяхната роля на центрове на българското духовно развитие. [3] Това явление в българската културна история се наблюдава и във вековете на османското владичество, но тогава успоредно със Зограф изпъква и ролята на Рилския манастир.

 

64

 

 

Създаването на условия за бързо духовно развитие било свързано с възобновяването и укрепването на българската държава. Тогава постепенно се възстановила, дейността на старите книжовни средища и скриптории,. позамряла в годините на византийското владичество. Същевременно били поставени основите на нови средища, в новосъздадени манастирски обители, митрополитски центрове и въздигащи се тъкмо през този период градове. Интензивността на този процес в края на XII и средата на XIII в. била нарушена през втората половина на последното столетие и през целия XIV в. главно поради вътрешнополитическата неустойчивост на българската държава. За разглеждания период особено характерно е било чувствителното нарастване на броя на книжовните центрове и скрипториите, на книжовниците и книжовните произведения и дифузирането на книжовността сред значително по-широки социални слоеве. Съществува пряка и непосредствена зависимост между ускореното и нарасналото строителство на църкви и манастири в страната и увеличаването на книжовните средища, скрипториите и библиотеките. Връзките и контактите между отделните центрове на книжовността се засилили и довели до всепризнато значение и роля на Търново и Света гора не само за българската, но и за цялата източноправославна славяно-византийска културна общност. Голямото преклонение пред българските книжовници от тези два основни: книжовни центъра не се е формирало единствено благодарение на дейността и авторитета на Патриарх Евтимий, но и на неговите предшественици и учители. То намира израз и в трактата „Разяснено изложение за буквите" на „странника от търновските земи" (тръновскыхъ странъ) в Сърбия Константин Костенечки. Той нееднократно подчертава, че най-големи майстори и всепризнати авторитети в славянската книжовност са „мъжете от търновските земи или Света гора" (моужїе странъ тръновскыихъ или Светые горы), които били обхванати не само от „божествено рвение", но и отлично знаели „гръцките писмена". [4] В края на трактата той подчертава пред сръбския деспот Стефан Лазаревич следното:

 

„Така и сега наистина всички писания са покварени не само в една страна, но в Романия до Марица, Белград и Солун, освен търновските и някои подобни от Света гора, както отбелязах преди."

 

По-нататък Костенечки съобщава, че в пределите на

 

65

 

 

сръбското деспотство в началото на XV в. се намирали някои от търновските книжовници и че смята за достойно да говори и пише от тяхно име. [5] Налагането на авторитета на българските книжовни паметници, създадени в скрипториите в Търново и Света гора, представлява един продължителен процес, който е резултат от дейността на няколко поколения книжовници.

 

По правило книжовните средища и скрипториите били тясно свързани с една колективна дейност на книжовници, художници и майстори на художествено-приложните занаяти, която обслужвала нуждите на църквата, феодалната аристокрация и обикновеното население. Главно въз основа на запазените в отделни книги приписки могат да бъдат установени главните и второстепенните книжовни и културни центрове. Може би в бъдеще ще се окаже възможно картината да се детайлизира и въз основа на други белези и особености на паметниците на книжовността и изкуството, но на първо време трябва да бъде използуван този, който всъщност е най-сигурен.

 

За по-голяма прегледност и последователност на изследването правилно е книжовните центрове да се степенуват на групи:

 

1) главни и определящи тенденциите на развитие (Търново и Света гора);

 

2) намиращи се извън страната, но със значение за обогатяване и дифузия на българската книжовност (Цариград, Ерусалим, Синай, някои влашки, молдовски и сръбски манастири);

 

3) исихатски обители в страната, създадени след 1325 г., в които са монашествували и развивали книжовна дейност българи, византийци, сърби, власи, молдовци, унгарци и др.;

 

4) книжовни средища и скриптории в българските земи и територии, населени с български етнически елемент, с местно значение за съхраняване, умножаване и разпространяване на книжовността.

 

В изложението е следвана отчасти тази класификация, съчетана с географския принцип. По този начин всъщност се получава по-ясна представа за етно-културното българско присъствие в определени територии и в различни периоди, когато над тези земи (главно в Македония, Тракия и северозападните български земи) е била установявана чуждоземна византийска или сръбска власт. Ясно става, че историята на българския етнос и свързаната с него духовна култура е много по-богата и обхватна от историята на българската държавно-политическа общност. Подредбата и изложението

 

66

 

 

на стари и нововъзникнали книжовни средища изглежда не твърде сполучлива поради няколко причини: през XIII—XIV в. ролята на тези стари книжовни центрове (Велики Преслав, Охрид, Средец и др.) намаляла; появата на нови центрове и на връзките между тях при тосподствуващото положение на Търново и светогорските манастири значително изменила тенденциите на развитие; традицията играела роля главно при възстановяване на книжовното наследство, но не и при възстановяването на предишното положение на старите книжовни центрове в страната; феодалната раздробеност и обособеност е положителен фактор в културното развитие, който съдействува за укрепване на новите центрове. За пръв път в нашето научно изследване се прави тук опит да се потърси мястото на гръкоезичните книжовни центрове (Мелник, Несебър, Созопол и др.) в книжовния живот на България. По този начин се разкриват центровете на интензивно осъществяваните българо-византийски културни контакти.

 

 

1. ТЪРНОВО И СВЕТА ГОРА

 

В сравнение с Велики Преслав и Охрид Търново не бил книжовен център с отколешни традиции. Неговото израстване и постепенно налагане се дължало на превръщането му в столица на възобновената българска държава и средище на възстановената българска патриаршия. В културно отношение той онаследил модела на първите български столици, които успоредно със значението си на военнополитически центрове притежавали и характеристиката на средоточия на църковно-религиозния и културния живот в българската държава. Този типичен за Византия и България модел на културно развитие имал множество преимущества, но така също и отделни недостатъци. Дори и тогава, когато феодалният партикуларизъм и политическото разпокъсване на българската държава надделяли и търновският цар изглеждал действително като „пръв между равни", а през втората половина на XIV в., когато и Видинското царство, и Добруджанското деспотство признали върховенството на Цариградската патриаршия, Търново запазил ролята си на истинска културна столица за България и българите, а също така за

 

67

 

 

сърбите, власите, молдовците и русите. В такъв именно смисъл Търново в източноевропейския православен свят е имал значение и място, подобно на това на Цариград, Света гора и Ерусалим и много по-високо от това на Солун, Никея и Трапезунд. Неговата излъчваща сила и културно влияние са били изключително големи и за съжаление все още недостатъчно разкрити в научното дирене.

 

Книжовната дейност в българската столица била съсредоточена в двореца и патриаршията на Царевец, Великата лавра „Св. 40 мъченици", манастирите на хълма Света гора и особено в другата търновска Велика лавра — „Св. Богородица Пътеводителка", в манастира в местността Устие край Янтра и в редица манастири в околността на града, между които през XIV в. по-известни били Килифаревският манастир и „Св. Троица". [6]

 

В търновските скриптории били създадени и преписани огромен брой книги с богословски, богослужебен и четивен характер. Тук през различни периоди работели изключителни книжовници и преписвачи, като патриарх Йоаким I, Йоан-Драгослав, презвитер Драгия, поп Теотокий Псилица, поп Симон, поп Филип, инок Висарион, свещеноинок Лаврентий, Лалое, Първослав, инок Теодосий, Теодосий Търновски, Патриарх Евтимий, митрополит Киприян, инок Макарий, йеромонах Дионисий, инок Даниил, поп Герасим, Григорий Доброписец (XIV в.) и много други известни или неизвестни по име. [7]

 

Търновското книжовно средище имало определяща и ръководна роля главно по отношение на другите български книжовни средища, но така също и по отношение на тези в Сърбия, Молдова, Влашко и Русия. През някои периоди към Светогорското средище Търново имал подчинено положение и възприемал налаганите тенденции и изменения. Заедно със скрипториите в светогорските манастири, особено през XIV в., в Търново се създавала основната част от българската книжнина. Двете основни средища са определяли почти изцяло предпочитанията, вкусовете, тенденциите и господството на жанровете.

 

Трудно е да се изброят основните книги, появили се изпод перото на търновските книжовници и преписвачи. Всъщност най-представителните български ръкописи от XIVв., които показват новите тенденции в преводаческото и литературното творчество, са същевременно и блестящи

 

68

 

 

образци на художествено украсената българска ръкописна книга. Те са плод на дейността на търновските манастирски скриптории: Хилендарско евангелие на цар Георги II Тертер от 1322 г., Ватикански препис на Манасиевата летопис от 1345 г., Лондонско евангелие на цар Иван Александър от 1356 г., Първославов сборник със слова на Григорий Богослов от 1350—1360 г., Томичов псалтир от 1360—1362 г., Евтимиев служебник от края на XIV в. и др. [8]

 

Преписваните в търновските скриптории книги се разпространявали из цялата страна и служели за образец на подражание. Заедно с книгите от светогорските манастирски скриптории те определяли състоянието и равнището на българската книжовна култура.

 

По време на османското завоевание на България (особено през последната четвърт на XIV в.) започнала усилената миграция на търновските книжовници по различни краища на Балканския полуостров и извън него: една част от тях потърсила убежище в Сърбия, Влашко и Молдова; други се упътили към Света гора и Цариград; трети намерили убежище в Русия. Те пренасяли и много книги. С превземането на Търново от турците (1393 г.) замряла дейността на търновските скриптории. Това имало крайно отрицателни, а в известно отношение и пагубни последици за духовното развитие на българското общество.

 

В развитието на българската книжовност и култура в периода на зрялото средновековие особена роля са играли някои манастирски книжовни центрове и скриптории, които се намирали извън страната — в Света гора, Цариград, Никея, Ерусалим и Синай. Връзките на Търново с тях говорят за едно общение и взаимно обогатяване, което способствува за формирането на новия облик на българската духовна култура. Особено голямо значение за нейното развитие имали светогорските манастири, в които за кратко или за по-продължително време са живели и творили редица български книжовници, преписвачи и художници.

 

През XIII—XIV в. Света гора играела основна роля в духовния живот на православния Изток. [9] Този огромен монашески център съхранявал, поддържал и доразвивал в голяма степен книжовната и художествената традиция на Византия, България, Сърбия и Грузия. Нарастването на

 

69

 

 

неговата роля се забелязва още през XII в., но особена голяма тя става през следващото столетие. За това имала някои причини от чисто политически характер. След завладяването на Цариград и сгромолясването на Византийската империя през 1204 г. значителна част от високообразованото византийско монашество намерило убежище и условия за работа преди всичко в светогорските манастири. От средата на XIII в. започнал да се увеличава и броят на българските монаси. Татарското нахлуване в българските земи през 1241—1242 г., гражданските междуособици през 1256—1261 г., селското въстание под предводителството на Ивайло през 1277—1280 г., нескончаемите борби между болярството и нахлуванията на нашествениците (татари, унгарци, сърби и др.) накарали мнозина български монаси да потърсят тих пристан за работа в светогорските манастири.

 

В историята на византийската и славянската книжнина от XIII—XIV в. дейността на светогорското монашество заема изключително важно място. Съхранените и досега в светогорските манастири разнообразни по характер и съдържание български ръкописи само частично очертават Света гора като един от основните центрове на средновековната българска книжовност и изкуство. Дейността на българските монаси-книжовници била съсредоточена главно в манастира „Зограф" и Великата лавра „Св. Атанасий", а също така и в „Хилендар", Ватопед, „Св. Павел" и др. [10]

 

В началото на XIII в. в светогорските манастири са били бъдещият български патриарх Йоаким I (вероятно до 1218 г.) и бившият български архиепископ примас Василий I (от 1232 г. насетне). [11] Щедрото обдаряване през 1230 г. на светогорските манастири от цар Иван Асен II по всичко изглежда е било тясно свързано не само със стремежа му да приобщи светогорското монашество към себе си, но и да стимулира пребиваването на българско монашество в тукашните обители. [12]

 

Редица сведения в писмените извори и някои книжовни паметници от втората половина на XIII в. (Радомиров псалтир, Драганов миней, Драганов апостол, преписът на „Шестоднев" от Йоан Екзарх, извършен през 1263 г. от Теодор Граматик, и др.), които се съхраняват или са се съхранявали в светогорските манастири „Зограф", „Хилендар", „Св. Павел" и др., красноречиво говорят

 

70

 

 

за голямата активност на светогорското монашество в книжовно-литературната дейност и за връзките на българските книжовници с византийските и сръбските, и то именно в този период, когато условията за книжовна дейност в Търновското царство поради политически причини, са били значително влошени.

 

Особено значение за развитието на българската книжовност и изкуство от втората половина на XIII и XIV в. имала дейността на българските монаси в манастира „Зограф". В културната ни история тогава той играел такава роля, каквато Студитският манастир в Цариград по отношение на Византия. Зографският манастир се оформил като най-крупния български манастирски книжовен център със скрипторий. [13] През XIV в. съставът му е бил чувствително увеличен в сравнение с 1275 г., когато той е бил обитаван от 20—30 монаси. [14] За кратко или за продължително време в него са пребивавали и монаси от вътрешността на страната, ръководени от различни съображения и подбуди: едни идвали да усъвършенствуват своите монашески добродетели, други — да обогатят богословските си познания, трети — да повишат книжовното си умение с работа в скриптория. През втората половина на XIII в. тук са работели известните книжовници Драган, Добриян, Радомир и др., а през XIV в. старец Йоан, монах Гаврил, бъдещите патриарси Теодосий II и Евтимий Търновски, Козма Зографски и други. Българските книги, превеждани и преписвани от зографските книгописци, са били от подобрения и усъвършенствуван светогорски извод и са се ценели като точни и верни. Техният авторитет сред славянските образовани среди е бил твърде висок. Към зографските книгописци през 1360 г. се обръща известният книголюбец митрополитът на Сяр Яков с молба да му подготвят препис от новия и по-съвършен превод на триода (църковно-поетична книга, която е играела основна роля в богослужението). Впоследствие той изпраща тази книга като дар за монасите славяни (българи, сърби и др.), които са пребивавали в далечния Синайски манастир.

 

Освен досега известните ръкописи и сведения редица нови данни хвърлят светлина върху огромната преводаческа, преписваческа и друга книжовна дейност в Зографския манастир. Особена стойност има една новооткрита приписка в споменатия вече по-горе триод, който понастоящем

 

71

 

 

се съхранява в Синайския манастир „Св. Екатерина". Тази приписка (тя е написана преди 1360 г.) в голяма степен разкрива връзките и известната съгласуваност, които са съществували между българските скриптории в „Зограф", Великата лавра „Св. Атанасий" и Цариград. Същевременно тя разкрива имената на нови, неизвестни досега български книжовници от първата половина на XIV в. — монах Гаврил, старец Йосиф и Закхей Философ Загорянин, които се явяват предходници на Патриарх Евтимий и предприетата от него книжовна реформа. Поради своето голямо значение за нашата културна история тази приписка заслужава изцяло да бъде цитирана:

 

„Слава на бога, началото и извършителя. Започна се тази книга, наречена триод, в Светата Атонска гора, в дома на светия великомъченик Георги, наречен Зограф, от мен грешния и недостоен монах Гавриил. Този извод преведе светият старец, наречен Йосиф, от Светата лавра, от гръцки език на наш български. И още и нареченият Закхей Философ, и той преведе другия извод от Цариград, в който се намериха синаксари за времето от Фарисея [Неделята на митаря и фарисея] до всички светии [Неделята на всички светии], които поставих тук [в триода]. И така, отци и братя, нека узнае светиня ви, че изводът беше добър, но аз бях немощен — с едното си око не виждах; и друго — служенето в църква ме отвличаше. Та моля всеки, който чете или преписва, не кълнете мен грешния Гавриил, но по-добре благословете, та и вас бог да благослови." [15]

 

С основание се предполага от издателя на тази приписка, че с името на старец Йосиф трябва да се свърже и изправеният превод на цветния триод, който в приписка от 1374 г. на сръбски книжовник се нарича „правилен светогорски извод" и „нов извод на правилен български език." [16]

 

Предварителните наблюдения показват, че старец Йосиф, старец Йоан и Закхей Философ Загорянин са били съвременници и съмишленици в делото по обогатяване, допълване и обновяване на българската църковна книжнина с нови изправени изводи. Може да се твърди с основание, че старец Йосиф е извършил колосален книжовен подвиг с превеждането на пълния текст на триода. Неговата дейност е била съгласувана с работата на Закхей Философ Загорянин, който е прибавил към превода на триода кратки поучения на съвременника му, византийския богослов

 

72

 

 

Никифор Калист, намерени и преведени от него в Цариград.

 

През първата половина на XIV в. Света гора била вече основно и най-важно средище на преводаческа и преписваческа дейност. В манастирските скриптории работели подготвени и високонадарени книжовници (преводачи, калиграфи и др.), които поставили здравите основи на пълното изправяне на преводите на богослужебните книги и на жанрово-тематичното обновяване на българската църковна книжнина.

 

В тясна връзка с книжовната дейност в „Зограф" се развивал и скрипторият на Хилендарския манастир. През 1263 г. след големи премеждия Теодор Граматик направил препис на „Шестоднев" от Йоан Екзарх, като съхранил почти напълно неговия български правопис. [17] В скриптория работели редица български книжовници. Малцина обаче са оставили имената си в преписаните от тях книги. В монашески сборник от първата четвърт на XV в. е оставил своето име Герасим Българина, който по всяка вероятност може да бъде идентифициран с известния поп Герасим:

 

„И написа се тази книга за всеблагонарочития и христолюбив велик господар на сърбите деспот кир Стефан от ръката на недостойния Герасим, наречен Българина, в Светата гора Атонска, в манастира, наречен Хилендар." [18]

 

В сравнение със „Зограф" Хилендарският манастир не играел решаваща роля по отношение на българската книжовност. Господството на сръбското монашество в него предопределило връзката му със сръбските земи. Този манастир бил едно от основните средища за осъществяване на българо-сръбски книжовни контакти.

 

С оглед на извършването на нови преводи и изправянето на книгите първостепенно значение имала дейността на българския скрипторий във Великата лавра „Св. Атанасий". Там особено се откроява фигурата на старец Йоан — един незаслужено пренебрегван досега български книжовник, чието дело отчасти може да бъде съпоставено с това на Патриарх Евтимий. Той превел от гръцки на български език редица богослужебни книги, сборници и други богословски съчинения (Четвероевангелие, изборен апостол, октоих, литургия, типик, псалтир, богородичник, миней, агирист, „Богословие" на Йоан Дамаскин, „Лествица" на Йоан Лествичник, съчиненията на Варлаам и авва Доротей, патеричен сборник, Пандекти на Антиох

 

73

 

 

и много други). Той е превел повече от 15 книги, които изпращал „на божествените и свети църкви в българската земя". Неговият ученик и последовател йеромонах Методий бил във възторг от всестранната дейност на своя учител и го сравнявал с известните и заслужили раннохристиянски книжовници Йоан Дамаскин, Йосиф Песнописец, Теофан Начертани и Козма Маюмски. Книгите на своя учител признателният ученик нарича „сладките изводи на стареца". От тях именно йеромонах Методий преписал 7 псалтира, 5 часослова, 4 литургии, 3 лествици, един осмогласник на сладкия агирист и много други. [19] Стореното от йеромонах Методий може за онова време да се окачестви като истински подвиг в книжовността. Част от преписаните от него книги понастоящем се съхраняват в Синайския манастир „Св. Екатерина".

 

Значението на Великата лавра „Св. Атанасий" за развитието и разпространението на българската и славянската книжовност все още не е достатъчно изяснено главно поради непълното проучване на намиращите се там ръкописи. Понастоящем общият брой на славянските ръкописи е около 80, повечето от които са български. Към първата половина на XIV в. се отнася един служебен миней за м. февруари, съдържащ интересен и с белези на архаичност препис от службата за Кирил Философ. Неизвестният преписвач е оставил кратка, но интересна приписка:

 

„Пиши, ръко, не трепери и не се плаши. + Помилуй ме, боже, заради твоята голяма милост."

 

От средата на втората половина на XIV в. са други три ръкописа (Четвероевангелие, цветoслов и сборник със смесено съдържание), в които редом със Златоустови слова се срещат житието и службата на Петър Атонски от Григорий Палама. Те са свързани с дейността на йеромонах Гаврил, който е живял по-късно от своя съименник монах Гаврил от Зографския манастир. Както личи от приписката на Четвероевангелието, неизвестният досега български книжовник е живял в скита „Антоний Велики" на светогорската Велика лавра „Св. Атанасий":

 

„Това Четвероевангелие е на [църквата на] светия наш отец Антоний Велики. Ако някой се изкуси да го вземе от църквата на свети Антоний, да е проклет от бога и от пречистата Богородица и от преподобния Антоний Велики и от всички свети отци и от мене грешния йеромонах Гаврил, амин." [20]

 

Очевидната връзка, осъществявана от средата на XV в. във Великата

 

74

 

 

лавра между българските и сръбските книжовници, личи от един друг служебен миней за месеците септември и октомври, който съдържа служба за Петка Търновска и две интересни приписки:

 

„Този извод написах в Светата лавра. . .";

„. . . грешен поп Милош. Отци и братя, четете това, като поправяте, благословете, но не кълнете, понеже не писа добър майстор, но аз пораде не. . . И благословете ме, а вас бог. По малко винце пиех." [21]

 

Бъдещите проучвания върху ръкописите от Великата лавра вероятно ще разкрият нови страници от връзките на българската книжовност с византийската и сръбската. Но дори и предварителните наблюдения показват, че тук е имало важна средоточие на контактите, особено между исихастите. Редица факти показват тясната и постоянно поддържана връзка между българските книжовници от Великата лавра и Зографския манастир. Тази връзка, тъй очебийна през XIV в., в значителна степен способствувала за уеднаквяване на явленията и насоките в развитието на църковната книжнина, за по-бързото проникване на някои произведения и идеи на византийския книжовен живот както в България, така и в Сърбия и Русия. Очевидно е обаче, че конкретните и точни форми на тези връзки и взаимоотношения тепърва ще се изясняват върху основата на по-богат и подробно проучен книжовен материал.

 

Детайлирано разглеждане заслужава пребиваването в светогорските манастири на някои изтъкнати български църковни и книжовни дейци и установяването на връзките им с византийски, за да се откроят някои от пътищата за конкретното проникване на византийското влияние. Същевременно редица от умозрителните и общи съждения ще придобият значително по-реален характер.

 

Преди възкачването си на патриаршеския престол през. 1348 г. дълго време в Зографския манастир монашествувал Теодосий II. [22] Впоследствие той с благодарност си спомнял за годините, прекарани тук. Сравнително малка част от живота си в светогорските манастири прекарал известният български исихаст Теодосий Търновски. Той имал възможност на редица други места да усъвършенствува и да разкрие своите монашески добродетели и книжовната си подготовка. В Света гора се подвизавал и Ромил Видински. Във Великата лавра „Св. Атанасий", в манастира „Зограф" и в един от принадлежащите му в. близката околност пиргове в периода 1365—1371 г. живял

 

75

 

 

и работил Евтимий Търновски. Тук той имал възможност да се запознае с книжовната дейност и с обновяването на преводите на богослужебните книги, извършени от старец Йоан, старец Йосиф, Закхей Философ Загорянин, монах Гаврил, йеромонах Методий и др., и с редица съхранявани в светогорските обители хрисовули на българските царе. Между 1364—1373 г. в манастира „Св. Павел" е бил Киприян Цамблак, а през 80-те години на XIV в. и неговият родственик Григорий Цамблак. [23] По-сетнешното развитие на събитията показва, че Евтимий Търновски и Киприян при пребиваването си в Света гора са установили тесни връзки с намиращия се тогава там бъдещ цариградски патриарх Филотей Кокин. Книжовната дейност на Евтимий Търновски в Света гора по установяването, промяната и утвърждаването на текстовете на богослужебните книги послужила като основа за определяне на задачите на създадената от него книжовна школа в манастира „Св. Троица" край Търново. По този начин Света гора разкрила своето основно място във формирането на чертите и облика на българската духовна култура в навечерието на османското завоевание.

 

Влиянието на светогорските манастири за развитието както на византийската, така и на славянската духовна култура с особена сила се проявява през XIV в., когато през манастирите преминали най-известните исихасти и книжовници — Григорий Синаит, Григорий Палама, Теодосий Търновски, Ромил Видински, Йоан Кантакузин-Йоасаф, търновските патриарси Теодосий II и Евтимий, цариградските патриарси Калист I и Филотей Кокин, митрополит Киприян Цамблак и много други. Именно тогава Света гора израства и се налага като основен международен център за общуване между гърци, българи, сърби, руси, грузинци, власи и др. народи, като стожер и средоточие на източното православие. По всичко изглежда, че общият и обединяващ език на събраното в своеобразната „монашеска република" братство е бил гръцкият.

 

По интересен начин е разкрит международният характер на Света гора и манастирите в него в грамотата, дадена през 1342 г. от българския цар Иван Александър на Зографския манастир:

 

„Понеже, прочее, бе желание на бога отца и господа наш Исус Христос по застъпничеството на същинската и истинска пречиста и преблагословена

 

76

 

 

владичица и богородителница Света гора Атонска да бъде пристанище за спасението на всяка душа християнска, а още повече православна, прибягваща в нея с усърдие, поради която причина бяха въздигнати трудолюбиво множество велики и дивни свети домове от страна на благочестивите царе и богобоязливите велможи и преподобните иноци и бяха украсени и обогатени всячески с многоценни камъни и бисер, със злато и сребро, с богатство и много други правини — движими и недвижими, та да бъдат в доволство и изобилие онези, които живеят и пребивават в тези всечестни и божествени домове, като възпяват и славят единния бог, прославян в троица, и пречистата и прославена негова майка, да поменуват също така православните и христолюбиви и приснопаметни царе и другите блажени ктитори и целия християнски род. Защото на това място се намират ктитори не само от един или два рода; понеже общо е спасението в него за онези, които го търсят, общо бе и мястото на онези, които изразяват спрямо него своето благоволение. Поради това там се намират строежи на всякакъв православен род и език: първом и особено гърци и българи, а после сърби, руси и иверийци, като всеки има упоменание според своите трудове, още повече и според своята ревност. Там се намира и божественият и всечестен дом, който е почитан в името на светия и славен великомъченик и победоносец Георги, наречен Зографски." [24]

 

Грамотата е израз на концепцията за значението на Света гора за държавите и народите от източното православие. Тя разкрива и смисъла на грижите, положени от страна на владетелите.

 

Съвместната книжовна дейност на византийските, българските, сръбските и руските книжовници в редица атонски манастирски скриптории водела до засилване на контактите помежду им, до тяхното сближаване, а също така и до координиране на преводаческата и книжовно-преписваческата дейност и формирането на общ стил в украсата и оформянето на книгите. С право напоследък се смята, че Света гора е била един от основните и най-важни пътища за най-ранното проникване и разпространение на „второто южнославянско влияние" в Русия през втората половина на XIV и началото на XV в. [25] Изглежда, че трябва да се ревизира категорично изразеното в края на миналия век от А. И. Соболевски гледище, че в Атон руските, книжовници са поддържали главно връзки с

 

77

 

 

българите, но не и със сърбите. [26] Българското влияние или българският извод личат в редица ръкописи, които са били преписвани в Атон, но българо-руските връзки и книжовно-литературни отношения намират по-слабо отражение в отделни приписки. Руските книжовници Евсевий-Ефрем, йеромонах Афанасий Русин, Андроник, Аврамий Русин и др. в периода 1397—1432 г. са работили в онези манастири, където е имало български скриптории или български монаси и книги (преди всичко във Великата лавра „Св. Атанасий", а освен това в „Зограф", Ватопед, „Св. Павел", Пантократор и др.). Тогава те не само са преписвали, но са и закупували и пренасяли в Русия български и сръбски книги (творения на Йоан Лествичник, „Тактикон" на Никон Черногорец, слова на Максим Изповедник, Ерусалимски църковен устав, евангелия, житийни и смесени сборници и др.). Интересна е съдбата на едно българско евангелие от края на XIV в., закупено през 1430 г. от йеромонах Афанасий Русин в светогорския манастир Пантократор:

 

„В година 6938 [ = 1430] закупена бе тази книга от йеромонах Афанасий Русин в Светата гора Атонска в царската обител Пантократор, в тъй наречената лавра, по време на царуването на гръцкия цар кир Калоян Палеолог и при светейшия цариградски патриарх Йосиф и бе пренесена от Гръцкото царство в Русия в богоспасаемия и боговъзлюблен град Твер при благочестивия и при боголюбивия и многомилостив и монахолюбив велик княз Борис Александрович и бе дадена тази книга на манастира „Св. Богородица" на Перемер в годината 6944 (= 1436) при игумена Йона." [27]

 

Българското влияние в книжовността и изкуството в редица случаи имало за източник Света гора, а не пряко столицата Търново. Това е едно много интересно явление, което в повечето случаи или не се забелязва от изследвачите, или пък се пренебрегва.

 

Забележителен и интереси е фактът, че повечето от сръбските и руските книжовници през XIV—XV в. са предпочитали да преписват от „правилни български изводи", които са били смятани от тях за най-съвършени и точни. В това отношение е показателно, че Константин Костенечки винаги поставя на еднакво равнище книжовните паметници от български произход, които били създадени в Търново и Света гора, и ги сочи като пример за подражание на останалите. Следите на българските изводи

 

78

 

 

личат в редица ръкописи, а същевременно някои преписвачи в своите приписки не пропущали да регистрират това. Високото ценене на българските преводи е произтичало от обстоятелството, че те са стоели най-близко до гръцкия оригинал и обикновено са били извършвани в прочутите манастирски скриптории в Света гора, Цариград и Търново.

 

В тежките години на османското завладяване на Балканския полуостров значението и ролята на светогорските манастирски скриптории още повече нараснали. Тук намерили убежище голям брой византийски, български и сръбски монаси и били пренесени и съхранени от различни краища на Балканския полуостров множество книжовни и художествени паметници. [28]

 

 

2. ЦАРИГРАД, ЕРУСАЛИМ, СИНАЙ, ИСИХАСТКИ ОБИТЕЛИ, ВЛАШКИ И МОЛДОВСКИ МАНАСТИРИ

 

Втори по важност център на византийско-славянското културно общение бил Цариград. В някои отношения той далеч превъзхождал Света гора. Тук били създавани най-добрите образци и творения на византийската книжнина и изкуство; тук се намирали най-изтъкнатите представители на висшия църковен клир, духовенството и светската интелигенция. Същевременно възможностите за контакти, заимствувания, подражания, възприемане и усвояване на различни чужди влияния били далеч по-големи, обхватни и разнопосочни. Космополитността на многолюдната византийска столица създавала изключително разнообразни по същност и характер връзки и взаимни влияния. [29]

 

Когато се разглежда ролята на Цариград в българското културно развитие в периода XIII—XIV в., трябва да се имат предвид някои резки поврати в политическата и църковната история на Византия, които са дали отражение върху развитието на българо-византийското културно общение. Латинското владичество в Цариград (1204—1261) за дълго време елиминирало неговото средищно и основно значение за историята на-източноправославния свят. Това довело и до издигане ролята на Света гора, Търново и Никея. Сключената през 1274 г. уния

 

79

 

 

между Цариградската патриаршия и Римската църква намалила неговата роля на основен църковно-религиозен и културен център в европейския християнски Изток. Едва от първата четвърт на XIV в. Цариград започнал да придобива предишното си значение в културната и църковната история. Немалка роля за това изиграли исихастите и особено твърде активната политика на Цариградската патриаршия на Балканския полуостров и в Русия.

 

Поради липса или оскъдност на писмен спомен повечето от становищата за влиянието на Цариград върху духовното развитие на България се базират на съображения от общ и очевиден характер (географска близост, активни стопански и политически връзки, постоянно общение с Българското Черноморие, проникване на редица еретически учения в Търново чрез пришелци от византийската столица и др.) или пък често се изразяват в посочването на връзката на български архитектурни и художествени паметници с техните действителни или мними цариградски прототипове. Най-лесноуловими благодарение на засвидетелствуването им писмените извори са връзките и контактите, осъществявани в цариградските скриптории и ателиета.

 

Едно от основните културни и религиозни съсредоточил в Цариград, където постоянно пребивавало многочислено и пъстро по народностен състав православно монашество (гърци, българи, руси, сърби, грузинци и др.), бил най-големият и знаменит византийски манастир „Св. Йоан Предтеча", известен още като Студит. Манастирът бил истински разсадник на византийската монашеска книжовност и изкуство с основно значение за развитието на православния Изток. След смъртта на Теодосий Търновски (27 ноември 1363) в тази обител в продължение на близо две години живял и творил Евтимий Търновски. Книжовната му дейност през тези години кратко и твърде общо е характеризирана от Григорий Цамблак:

 

„За неговите мъки и за телесните му подвизи свидетелствуват монасите, които още живеят в Студийската обител, сигурни свидетели са и жителите от Лаврата и безмълвниците от цялата Атонска планина." [30]

 

С основание се предполага, че именно в този манастир Евтимий е превел житието на Теодосий Търновски, написано непосредствено след смъртта му от тогавашния цариградски патриарх Калист I. [31] В манастира тогава се е намирал и Киприян Цамблак,

 

80

 

 

който направил първите си стъпки в преводаческата и книжовно-литературната си дейност. [32] Между 1383—1389 г. той отново работил в скриптории на манастира. Плод на тогавашната му дейност е и преписаната през 1387 г. „Лествица" на Йоан Лествичник. Киприян е оставил на последния лист на ръкописа следната кратка приписка:

 

„В година 6895 [=1387] на 24 април се завърши тази книга в Студийската обител от Киприян, смирен митрополит киевски и на цяла Русия." [33]

 

Среднобългарският правопис на този първи в цялата руска книжовност ръкопис, писан на хартия, показва един от многото пътища на проникването на българското книжовно влияние в Русия през XIV—XV в. На 19 юни 1392 г. в манастира руският книжовник инок Сергий по настояване на Атанасий Висоцки завършил преписването от български извод на сборник от поучения и жития, предназначен за монашеско четене на утринната манастирска трапеза. [34]

 

На второ място след манастира Студит бил манастирът „Св. Мамант", който се намирал в едноименния квартал на византийската столица. През 1362 г. в него се настанил Теодосий Търновски заедно с четирима свои ученици, между които били Евтимий и Киприян. Тук те прекарали повече от една година и по всичко изглежда, че се занимавали и с книжовна дейност, към каквато предразполагал с местоположението си и самият манастир според думите на автора на Теодосиевото житие:

 

„Тази обител наистина била място за безмълвие; и бидейки разположена извън пределите на царствуващия град, тя стоеше обособена и извън всякакво общение със света и толкова далеч: от людската мълва, че в нея не се чуваше човешки глас никой не можеше да се приближи до нея, тъй като мястото бе отдалечено и недостъпно за миряните." [35]

 

Манастирът „Св. Мамант" в края на XIV и първата половина на XV в., бил едно от любимите места за отсядане на руското духовенство, а в едноименния му квартал — на руските търговци. [36] Това създавало възможности и предпоставки за пряко българо-руско общуване, връзки и сътрудничество.

 

Особена роля за осъществяването на българо-византийското и българо-руското културно общение играел цариградският манастир „Св. Богородица Перивлепта". [37] В него от български изводи са били преписани редица книги от руски книжовници: „Диоптра" от Зиновий през

 

81

 

 

1388 г.; Ерусалимски църковен устав от Атанасий Висоцки през 1401 г.; житие на Симеон Дивногорец от Евсевий-Ефрем през 1420 г.; творения на Йоан Лествичник от споменатия книжовник през 1420—1421 г. и други. [38] Българско и друго славянско монашество е пребивавало и извършвало известна книжовна дейност също така и в известните цариградски манастири „Св. Богородица Памакариста", „Св. Богородица Евергетиса", „Пантократор" и други. Особено любопитно е едно сведение в житието на цариградския патриарх Исидор (1347—1349), написано от Филотей Кокин. Там се споменава, че малко преди възкачването си на патриаршеския престол (вероятно към 1346 г.) Исидор посетил един манастир в околностите на

 

„Царицата" (т. е. Цариград), който „на някакъв варварски език отдавна се наричал Перце" (Περτζε) и тук произнесъл слово за Христа и Светото писание. [39]

 

Очевидното славянско (вероятно българско) наименование на този манастир е важно с оглед на културната ни история, ала липсата на допълващи данни не дава възможност за по-широки заключения. Цитираната по-горе приписка на светогорския монах от Зографския манастир Гаврил позволява да се установи, че през първата половина на XIV в. в някои от цариградските манастири се е подвизавал и Закхей Философ Загорянин и тук превел „от гръцки език на наш български" Постния и Цветния триод със синаксари от Неделята на митаря и фарисея до Неделята на всички светии. [40] Връзките, които представители на българското духовенство са установили в Цариград с изтъкнати византийски църковни дейци и книжовници като Григорий Синаит, Григорий Палама, Нил Кавасила, Давид Дисипат, с патриарсите Калист I, Филотей Кокин и редица други, не подлежат на съмнение. Още по-очевидни и безспорни са контактите между българските, руските и сръбските книжовници. Книгите, които са били преведени и преписани в Цариград, резултат от сътрудничеството между българи и руси, са били твърде много: като се започне от превода в края на XII в. на славянския пролог (синаксар) и се достигне до преводите на съчиненията на редица византийски исихастки дейци и Ерусалимския църковен устав в края на XIV и първата половина на XV в. [41] С основание известният руски славист А. И. Соболевски достига до следното заключение: „Руската колония в Цариград е имала трайни връзки с южнославянската

 

82

 

 

(българската) колония. Като се интересувала от книжовна дейност, тя, от една страна, придобивала от южните славяни техните книги, подготвяла преписи от тях, изпращала ги в родината си, а от друга — доставяла на южните славяни неизвестните им руски текстове и настоявала за сверка на последните с гръцките оригинали. Освен това някои членове на руската колония, повече или по-малко запознати с гръцкия език, сами предприемали изправяне на своите текстове." [42]

 

След последователното завладяване на Търновското и Видинското царство, на Добруджанското и Велбъждското деспотство през 1395—1396 г. от турците, изглежда, не е бил малък броят на българските книжовници, които по море или по суша потърсили убежище зад изглеждащите непристъпни стени на византийската столица. Тук са били пренесени и част от българските ръкописни книги, преписвани от руски и сръбски монаси в скрипториите на посочените цариградски манастири. От Цариград започвал един от пътищата на миграцията на българската ръкописна книга по различни краища, особено усилена в края на XIV в. След превземането на Цариград (29 май 1453 г.) били ограбени, разрушени и опожарени от турците много църкви и манастири. Унищожени били приблизително 120 000 ръкописа. Между тях са били и редица ценни български книги. Оцелели онези, които били пренесени в Русия, Света гора, Влахия, Молдова и на други места. [43]

 

На Балканския полуостров и в пределите на Византийската империя третият по значимост културен център бил Солун и намиращите се в околността му църкви и манастири. По отношение на западните български краища (Македония, Софийската област и земите на Видинското царство) и Сърбия Солун в културното развитие играел онази роля, каквато играели Цариград и Търново за балканския Изток и териториите на север от Дунава. Неговото значение се подсилвало от ролята му. на посредник при общуването на българските земи с манастирите на Света гора. [44] Един от основните славянски скриптории тук се намирал в манастира Филокала. През втората четвърт на XIV в. за кратко време в солунските манастири пребивавал Теодосий Търновски. По същото това време солунската монахиня Ирина проповядвала масалианска или богомилска ерес с люциферански и адамитски елемент, която проникнала

 

83

 

 

в Търново благодарение на дейността на изгонените от Света гора монаси Лазар и Кирил Босота. [45] Известен български книжовник от втората половина на XIV в., който произхождал от Солун, бил Арсений Солунски. [46] Силно било влиянието на солунските архитектурни и художествени паметници в Балканския Югозапад. С твърде голяма сила то се изразило особено в монументалната живопис и в иконописта.

 

Важно средище на книжовна дейност в Беломорска Тракия бил намиращият се край Сяр манастир „Св. Йоан Предтеча". В неговия скрипторий работели византийски, български и сръбски книжовници. [47] Макар през втората половина на XIV в. Сярската област да се намирала под сръбско господство, [48] книжовната дейност в споменатия манастир била под очевидното влияние на българските книжовни средища в Търново и Света гора. Старата ръкописна сбирка на манастира е пръсната в различни библиотеки и ръкописни сбирки (Британския музей и библиотека в Лондон, Националната библиотека в Атина и др.). Именно поради това представите за този с важно значение българо-византийско-сръбски манастирски скрипторий са твърде фрагментарни. През 1354—1355 г. тук монахът Калист преписал за „смирения митрополит на града Сяр и областта му кир Яков" Четвероевангелие на пергамент. На една миниатюра е изобразен и самият митрополит, предаващ евангелието на Исус Христос. Калист в подробна приписка е известил, че преписването на ръкописа е станало по искане на митрополита по време на царуването на Стефан Душан (1331—1355) и неговата съпруга Елена — сестрата на българския цар Иван Александър. Ръкописът е изключително интересен и богато украсен. Той говори за любовта на серския митрополит Яков към книгата. [49] През 1360 г. той изпратил на манастира в Синай редица представителни български църковни книги, преписвани както в Света гора, така и в скрипторий на серския манастир „Св. Йоан Предтеча". Последните проучвания върху ръкописи от Националната библиотека в Атина, извършени от наши учени, показват, че от библиотеката на този манастир са запазени известен брой гръцки ръкописи от XIV—XV в., някои от които съдържат редица интересни приписки на български език, а също и имена на българи (Белчо, Димитър, Иван, Станислав, Радослав, Петро, Гуца, Петко, Владо и др.), написани с

 

84

 

 

кирилски букви. [50] Безспорно е, че най-забележителният български и сръбски книжовник, свързан с това средище, бил светогорският монах Исай Серски, който през 1371 г. по настояване на серския митрополит Теодосий превел съчиненията на Дионисий Ареопагит, а преди това и някои други византийски богословски съчинения. [51] В послесловието си той подчертал заслугите на българските книжовници, положили немалко труд за обогатяване на своята книжнина с преводи от богатата византийска литература. Оригинален характер има и неговата историко-летописна бележка, която условно може да се нарече „Разказ за разорението на Македония от турците през 1371 г.". В нея той емоционално е описал бедственото положение на балканските народи след разгрома на християнската войска от турците в битката край Черномен (26 септември 1371 г.). Тази бележка показва силата на художественото мислене на Исай Серски и проникновеността му в преценката на едно историческо събитие, което имало съдбоносна роля за политическата история на Балканския полуостров. Сярското книжовно средище е играело ролята на свързващо звено между Света гора и някои други български и славянски центрове не само на Балканския полуостров, но и извън него.

 

Ерусалим и Синай имали изключителна известност благодарение на библейските и евенгелските сказания и на местата, свързани с живота и деянията на Исус Христос. Те били свети места за поклонение на християните и играели особена роля в църковната и културната история на народите от православния Изток. През XII—XIV в. там е имало български монашески колонии, чието присъствие е регистрирано не само от известия на отделни наративни извори и приписки, но и от наличието на български ръкописи в манастирските библиотеки: една част от тези книги били донесени от монасите от Света гора и България; друга била подарена от изтъкнати църковни дейци и светски лица на манастирските братства, а трета е продукт на дейността на местните скриптории. [52]

 

Посетилият през 1165 г. Ерусалим немски монах Йоан от Вюрцбург отбелязва наличието и на българска църква — един не само любопитен, но и важен факт от нашата културна история:

 

„Аз пропускам много параклиси и вътрешни църкви, които притежават там хората от различни народи и езици. Прочее, това са гърци, българи (bulgari),

 

85

 

 

латини, немци, унгарци, шотландци, наварци, британци, англичани, французи, рутени (руси), бохемци, грузинци, арменци, якобити, сирийци, несторианци, индуси, египтяни, копти, кафетурийци, маронити и много други, които бихме могли надълго да изброяваме." [53]

 

В писмо от 6 септември 1238 г. до ерусалимския и антиохийския католически патриарси, легати на апостолическия престол, папа Григорий IX (1227—1241) им наредил да дават опрощение на греховете съобразно определената църковна форма на идващите на поклонение духовни или светски лица било от арабски произход или гърци и българи от Никейската империя на Йоан Дука III Ватаци (1222—1254) и Българското царство на Иван Асен II (а Saracenis veniunt seu Vetacio vel Assano). [54] Описанията на Ерусалим и на светите места в него в Бдинския сборник от 1360 г. и в съчиненията на Арсений Солунски и Константин Костенечки, от една страна, са свързани с широко разпространеното поклонничество в Ерусалим и са повлияни от византийската пътеписна книжнина от този период. От друга страна, те разкриват и личните впечатления и преживявания на своите автори, пребивавали в Светата земя. [55]

 

Посещенията не само на споменатите, но и на редица други български книжовници в Ерусалим не е останало без следи. Български ръкописи са били съхранявани в ерусалимските манастири „Архангел Михаил" и „Св. Сава". Между тях по-значими са прочутото глаголическо Асеманиево евангелие от X в., две евангелия от XIII и едно от XIV в. и словата на Исак Сирин, преписани през 1389 г. в светогорската Велика лавра „Св. Атанасий". [56] Напълно вероятно изглежда броят на българските ръкописи в ерусалимските манастири и църкви да е бил значително по-голям. Интересни и твърде важни са наблюденията на М. Н. Сперански върху славянските (български и сръбски) ръкописи, произхождащи от Ерусалим:

 

„Тази десятка от известни нам ръкописи от колекцията на ерусалимската славянска колония се разпада, както виждаме, на две групи — българска и сръбска по език; при това любопитно е, че всички най-стари текстове са български, а по-младите — сръбски. Това сякаш показва, че по-рано от сърбите в Ерусалим са се появили българите, които след това през XIV в. се допълват от сърбите. Обяснението на това явление едва ли е толкова случайно. Най-вероятно е

 

86

 

 

да се предположи следното: XIII в. за южнославянската писменост е все още век на преобладаване на българската книжнина в целия Балкански полуостров и в частност на територията на Сърбия, която все още не е успяла да си изработи свой сръбски извод. . ." [57]

 

По всичко изглежда, че донесените от българското монашество различни богослужебни и други книги са се появили по-рано в Синай. За това свидетелствуват намиращите се в сбирката на тамошния манастир „Св. Екатерина" известни старобългарски глаголически паметници от X—XI в., Синайски евхологий и Синайски псалтир, а също така и част от ръкописа на известното Добромирово евангелие от началото на XII в. [58] Откъде са дошли българските ръкописи от XIII в. (панегирик, Златоустово чтение и сборник с църковни слова) е трудно да се установи. От тях особено важен е вторият сборник, който съдържа слова на Йоан Златоуст, жития, проповеди и апокрифни разкази. Той е бил предназначен за монашеско четене. [59] През XIV в. ръкописът е бил в ръцете на руски монах, който е оставил една интересна бележка, чийто текст е извлечен вероятно от сборник „Пчела":

 

„Диоген рече: Когато седне мъж на веселба, чаша изпива за здраве, а втора за веселие, трета за утоляване, а четвърта за безумие, пета за бесуване, шеста за горчива смърт, а при седмата мъчението няма да има край." [60]

 

От общо осемте ръкописа от XIII—XIV в. пет са преписани в светогорската Велика лавра „Св. Атанасий" и „Зограф", а след това по пътя на подаряването са попаднали в Синайския манастир. Синайският октоих, параклитикът и богородичникът са били преписвани от известния български книжовник от началото на XIV в. йеромонах Методий, ученик и последовател на старец Йоан, както това личи от вече цитираната по-горе приписка към октоиха. [61] Той е оставил приписки и към другите две книги, които гласят:

 

„Господи, Исусе Христе, сине божий, помилуй мене грешния, който ти принася хвала, убогия Методий, уж йеромонах";

„На новия осмогласник божествен край. И това написах аз йеромонах Методий". [62]

 

Постният и Цветният триод са били преписани от монаха Гаврил в „Зограф" въз основа на изводите на старец Йосиф и Закхей Философ Загорянин преди 1360 г. [63] Начинът на попадането на част от тези ръкописи в Синай се установява въз основа на една приписка на серския митрополит Яков от 1360 г.,

 

87

 

 

съдържаща се в Постния триод:

 

„Серският митрополит Яков изпрати тези книги в Синай и ги остави на пречистата дева-майка. Така и по заглавие тук са описани тези книги: трипеснец, часословец, псалтир и Златоустово чтелие. Който се опита да ги вземе, в часа на открадването да изпита гнева на избавителницата. И моля всички братя, сърби, също и гърци, щото тези книги да не бъдат изваждани от дома на пречистата дева довеки. Който се опита да ги вземе, да има съд с нейния син Христос. В година 6868 [= 1360], индикт 13, при царуването у нас на благочестивия цар Стефан Урош и майка му монахиня Елисавета." [64]

 

Коя част от синайските ръкописи са продукт на местната българска книжовна традиция е доста трудно да се установи. Очевидно е обаче, че преобладаващата част от тях произхожда от скрипториите на светогорските манастири.

 

Особен интерес представлява един български ръкопис от синайската сбирка — празничен миней за август—септември, преписан между 1361 и 1372 г. от монаха Дионисий на остров Крит, и то преди всичко с кратките си и съдържателни приписки, които отразяват част от живота и душевното състояние на книжовника:

 

1) „Тук се писа на цветоносната неделя";

2) „На свети Велики четвъртък завърших. Случи се и Благовещение и бе разрешение [за ядене] на риба";

3) „Ох, що не мога тялом, пък и е душата изнемогвам";

4) „Ох, брате, мой брате, дали нещо ми е драго от тебе, та не искам да се разделим на онзи свят";

5) „Тук за свети Георги нямаше в извода на светиите и заради това не писах — та простете, а не злословете";

6) „О, колко ти си враг на човешкия ум да съгреши— анатема";

7) „О, Христе, царю на всички, дарувай победа над вразите на верния цар";

8) „Многогрешният Дионисий писа в Крит. Слава тебе, Христе, боже наш". [65]

 

Фактът, че български ръкописи са били преписвани дори и на остров Крит, сам по себе си е доста показателен и в голяма степен разширява традиционните ни представи за географията на писането на българската средновековна книга.

 

Представата за българските книжовни средища и скриптории извън страната не би била пълна, ако накратко не се разгледа първоначалната книжовна дейност в някои манастири, основани и обитавани от български монаси във Влахия и Молдова през втората половина на XIV и началото

 

88

 

 

на XV в. Дейността на тези книжовници, положили основите на влахо-молдовската книжнина и култура, е само едната страна на обяснението на нейната среднобългарска основа и насоки на развитие, а другата страна трябва да бъде разгледана като продължение на съществуваща от векове българска културна традиция в тези земи, прекъсната за известен период от настъпилите политически и етнически промени. [66]

 

От данните на житието на Теодосий Търновски е известно, че сред неговите ученици в Килифаревската обител е имало и власи, дошли от земята на север от Дунава. [67] Безспорно е, че след завръщането си в родината си те са способствували за разпространението и налагането на българската книжовна традиция.

 

Последните проучвания показаха, че Никодим Тисмански, основателят на влашките манастири Водица (1370) и Тисмана (1375), преди емиграцията си във Влахия през 1365 г. е бил виден деец на Видинската митрополия. Вероятно заедно с него през същата година убежище във Влахия е намерил и видинският митрополит Даниил. [68] Устройването на манастирския живот и манастирските скриптории е ставало по български образец.

 

Авторитетът на Патриарх Евтимий и на българското духовенство във Влахия и Молдова били изключително големи. Известно е, че видният български книжовник в специални послания отговорил на въпросите на Никодим Тисмански и на угровлахийския митрополит Антим. [69] Григорий Цамблак подчертава, че при Евтимий се стичали не само хора от български произход, но и от други земи, между които е имал предвид и тези на север от Дунава:

 

„Множество хора — не само от български род, които той имаше по свой апостолски жребий, но и от всички страни — на север до океана и на запад до Илирик — биваха привлечени отдалече от добродетелта на този мъж; и само като го видеха, смятаха това за голяма придобивка, а щом се удостояха със словото му, считаха това за явно спасение." [70]

 

Константин Костенечки пише, че и по неговото време Евтимий, „великият онзи майстор на славянските писмена", продължавал да бъде „светило за тези земи, а именно до реката, наречена Марица, скитските земи и Загория"

[71]

 

89

 

 

Молдовските манастири Нямц, Бистрица, Молдовица и Бисерикан, основани от български монаси в края на XIV и началото на XV в., положили и основите на тамошните книжовни скриптории. [72]

 

След завладяването на българските земи от турците образованото българско монашество масово емигрира във Влахия и Молдова, където намира условия и възможности за продължаване на своята дейност. От Търново първоначално са били изнесени едни от най-представителните български ръкописи от XIV в.: Ловчанският сборник отпреди 1331 г., Сборникът на поп Филип от 1345 г., Лаврентиевият сборник от 1348 г., Лондонското евангелие на цар Иван Александър, Германовият сборник от 1359 г., Томичовият псалтир, Брашовският миней и други. [73] Преписвани и размножавани, българските книги легнали в основата на влахо-молдовската книжовност и предопределили насоките на нейното развитие в продължение на векове.

 

Общо взето може да се смята, че българското книжовно и културно влияние в Молдова е било значително по-силно, отколкото във Влахия. Това се дължало не само на географски и исторически причини. В скрипториите на Молдова за кратко или за продължително време в началото на XV в. работели редица много образовани български книжовници, като Григорий Цамблак, монах Киприян, монах Гаврил и др. [74] Тук попаднали и част от изброените по-горе ръкописи. Те представлявали и основните изводи, от които са били правени по-късните преписи.

 

Манастирските скриптории във Влахия и Молдова от периода на първоначалното си съществуване, от втората половина на XIV до средата на XV в., трябва да бъдат разглеждани като неразделна част на българската книжовна традиция. В случая не се касае за силно българско влияние, а за съществуване и налагане на българската книжовна традиция от книжовници, които са били българи по произход. Влахо-молдовската книжовност е тясно свързана с две основни български книжовни средища — Търновското и Видинското, и до голяма степен възпроизвежда техните паметници.

 

Три манастирски скриптории в българските земи през XIV в. са генетически свързани помежду си и всеки един от тях представлява продължение на традициите и дейността

 

90

 

 

на предшествуващия: Синаитовият манастир в Парория, Килифаревската обител на Теодосий Търновски и Евтимиевият манастир „Св. Троица". Тези скриптории съдействуват за промените в репертоара на българската книжнина, в правописа, графиката на писмената и, изглежда, за налагането на нов стил в книжовната украса, а така също и за разпространението на исихазма. Представата за развитието им за съжаление се гради главно от житийни известия, а не на създадени и запазили се и до днес книжовни паметници.

 

Разсадник на идеите на исихазма и на част от свързаната с него книжнина в България и на Балканския полуостров първоначално бил манастирът „Св. Богородица", основан през 1325 г. в Парория (Странджа) от Григорий Синаит. [75] Първите негови български ученици и сподвижници били Ромил Видински и Иларион, към които малка по-късно се присъединил и Теодосий Търновски. От византийските му следовници най-известни били бъдещият цариградски патриарх Калист I и известният книжовник Давид Дисипат, който произхождал от Созопол. Към годината на смъртта на Григорий Синаит (1346) общият брой на монасите в основания от него манастир достигнал около 70 души. [76] Покровителствуван и щедро обдаряван от цариградските управници и най-вече от българския цар Иван Александър, [77] Синаитовият манастир в Парория се превърнал за кратко време в едно от най-значителните средища на византийската и българската книжовност с исихастки характер, чиято слава и популярност в. православния Изток били твърде големи. В тесни връзки с Григорий Синаит и с неговите ученици се намирал и Григорий Палама, който през 1341 г. дошъл в Одрин с намерението да посети манастира в Парория. [78]

 

По време на пребиваването си в Парория Григорий Синаит написал своето основно съчинение, посветено на неговия ученик Лука — „Различни словеса за заповедите-догмата, мъките и обетите, а още и за помислите, страстите, добродетелите, безмълвието и молитвата". В трактата за „умната молитва" и за аскетизма в сто и петдесет глави основателят на исихазма изложил най-съществената част от своите възгледи. [79] Още в Парория съчинението му „Главы зѣло полезные" било преведено. С основание се предполага, че този превод е бил извършен от Теодосий Търновски, който е бил със своя учител до неговите последни

 

91

 

 

дни. [80] Синаитовият трактат бързо получил широко разпространение във византийската, българската, влахо-молдовската, сръбската и руската книжнина. Едва ли обаче книжовната дейност в Синаитовата обител е била ограничена само в написването и превеждането на едно единствено произведение. Може с основание да се предполага, че тук българските исихасти са извършвали голяма дейност по превеждането на редица произведения от византийската аскетическа и исихастка литература. С тази дейност трябва да се свърже известният Хлудов сборник от 1345 г., който съдържа различни аскетически писания и значителен брой жития на светите отци. Две глави от края на сборника са написани от друга ръка. Интересните приписки, които се съдържат в сборника, дават някаква представа за неговата история:

 

„И тези глави писа грешният Грубадин в заградската килия и ако някой прочете тези словца, моля ви, братя, речете: Бог да прости грешния Грубадин, а вас бог";

„Исусе Христе, сине божий, помози на своя роб";

„Тези главизни преведох от гръцки на български от книгата, наречена Диоптра";

„Тези две главизни написа Фудул, като ги преведе от гръцки на български..., когато бяхме с братята в Парориевата [обител]". [81]

 

Последната приписка подсеща за широкия обхват на преводаческата и преписваческата дейност в Синаитовата обител в Парория.

 

След смъртта на Григорий Синаит основаната от него обител започнала постепенно да запада и да губи значението си на важен книжовен и исихастки център. Опитите за съживяването на нейната дейност не дали особен резултат. Към 1350 г. Синаитовият манастир прекратил съществуването си. Учениците на основоположника на исихазма се пръснали по различни краища на Балканския полуостров. Независимо че този манастир просъществувал само четвърт век, той изиграл важна роля в българската и византийската културна история. Той послужил като модел за устройването на други исихастки манастирски и книжовни средища, в които успоредно със създаването на книжовните произведения (съчинени или съставени) е вървял и процесът на тяхното превеждане и разпространение чрез преписване. Синаитовият манастир и свързаните с него манастири съдействували за намаляване на дистанцията между византийската и славянската книжнина.

 

92

 

 

През 1350 г. с помощта и щедрата материална подкрепа на цар Иван Александър близко до Търново Теодосий Търновски създал ново исихастко средище — Килифаревския манастир. [82] Първоначално броят на монасите тук бил малък, но с течение на времето славата на тази обител нараснала и в нея дошли монаси от различни краища на България, а също така и гърци, сърби, унгарци и власи. [83] Може да се каже, че по своя пъстър народностен състав Килифаревската обител напомняла светогорските манастири и Синаитовия манастир в Парория. В богослужението и книжовната практика в този манастир, изглежда, българският и гръцкият език са имали еднаква употреба. [84]

 

По-известни и приближени Теодосиеви ученици и следовници в Килифаревския манастир са били Роман, йеромонасите Сава, Тимотей и Дионисий, а от по-младото поколение — Евтимий, Киприян и други. Някои от тях впоследствие достигнали до висшата църковна йерархия в България и други страни, а други се прославили като знаменити книжовници. Изобщо може да се смята, че историята на българската и славянската книжовност Килифаревският манастир е изиграл огромна роля като разпространител и продължител на традициите на Синаитовия манастир в Парория. За твърде кратко време той се превърнал в книжовно средище с общобългарско и общославянско значение. Теодосий Търновски не бил оригинален творец и мислител като своя учител Григорий Синаит. Неговата литературна дейност, изглежда, се е изразила главно в превеждането на исихастки произведения. Изключителен за времето си преводач бил талантливият Теодосиев ученик йеромонах Дионисий, който, бидейки „премъдър" в божественото писание и владеейки до съвършенство гръцки и български език, "имал дар от бога да превежда от елински на славянски език много изкусно, пък и чудесно". Той украсил българската църковна книжнина с превода на „много книги." [85] Между тях до нас е достигнал неговият точен, плавен и художествен превод, на „Маргарит" от Йоан Златоуст, известен по няколко преписа от XV—XVI в., от които най-ранният се съдържа с сборника, съставен от Владислав Граматик през 1469 г., [86] последният дава първата възторжена оценка за стойността на превода, направен от Дионисий:

 

„Край дотук на тези боговдъхновени слова, които от елинските писания

 

93

 

 

преведе на български език честно и изрядно наистина дивният сред отците кир Дионисий от книгата на светия наш отец Йоан Златоуст — и по език, и по уста." [87]

 

Дивният преводач Дионисий доживял само до 40-годишна възраст, но оставил блестящо преводаческо наследство. В Килифаревския манастир започнала и ранната книжовна дейност на Евтимий и Киприян Цамблак, но не е известно в какво се е изразила именно тя. С основание някои изследвачи предполагат, че един от най-изящните български ръкописи от XIV в., Томичовият псалтир, е бил създаден между 1360 и 1362 г. в скриптория на Килифаревския манастир. [88]

 

Килифаревското монашество играело важна роля в църковния и обществения живот на българската столица. То поддържало тесни контакти с двореца и патриаршията и се ползувало с доверието и благосклонността на цар Иван Александър. Активната роля на исихастите в църковно-религиозния, обществения и политическия живот, така характерни за византийската история през XIV в., и тук се проявила с голяма сила. Теодосий Търновски и неговите ученици дейно участвували в разобличаването и осъждането на различни еретически учения и техните последователи, а така също и в антиеретическите събори, проведени в Търново през 1355 и 1360 г. [89]

 

Тясно свързан в идейно и канонично отношение с византийските исихасти при възкачването на Калист I на патриаршеския престол, Килифаревският манастир се намирал в активни контакти и с Цариградската патриаршия. В известна степен той съдействувал за прокарването на политиката ѝ за създаване на църковно единство в православния Изток под нейното върховенство. Теодосий Търновски и сподвижникът му Роман остро осъждали някои явления в църковната практика на Търновската патриаршия и българското духовенство. За уреждане на възникналия спор в българската църква цариградският патриарх Калист I през декември 1355 г. изпратил обширно послание до двамата известни исихасти и бивши свои сподвижници, с което се явил в тяхна подкрепа. [90]

 

Килифаревската обител била едно от основните свързващи звена между Цариград и Търново както в духовно, така и в политическо отношение. Тя продължила своя интензивен живот и след заминаването на Теодосий Търновски през 1362 г. в Цариград.

 

94

 

 

Особена и решаваща роля за изправянето и обновлението на българската и славянската книжнина е изиграл скрипторият, създаден през 1371 г. в намиращия се край Търново манастир „Св. Троица". Според мнозина изследвани тук се полагат основите на Евтимиевата книжовна школа, чиято поява е неделима от цялото предшествуващо българско културно развитие. [91]

 

Григорий Цамблак известява, че при завърналия се Евтимий се струпали „рояк ученици — колкото многобройни, толкова почтени и достойни за такъв отец". Главната дейност, която била извършвана от него и учениците му се изразявала в превеждане на „божествените книги от еладски език на български". Това било необходимо, защото старите преводи, извършени неизкусно, влизали в „противоречие с истинските догми" и станали причина за поява на много ереси. Общите разсъждения върху Евтимиевата дейност може би са синтезирани в едно изречение, написано в стила на Цамблаковите обобщения:

 

„Като унищожи всички стари книги, този втори законодател слезе от върха на планината на ума, носейки с ръцете си подобно на написани от бога скрижали книгите, над които се труди, и предаде на църквата истински небесно съкровище. . ." [92]

 

Дейността на Евтимиевата школа край Търново е разкрита в „Разяснено изложение за буквите" на Константин Костенечки. Очевидно е, че Евтимий и неговите ученици не са се занимавали с превеждането и изправянето на редица „божествени книги" (Четвероевангелие, Постен и Цветен триод, октоих, агирист и др.), които са били преведени и изправени от стареца Йоан, Закхей Философ Загорянин и др. още през първата половина на XIV в. Тези книги са били размножавани. Константин Костенечки упоменава на едно място, че ако е необходимо да се състави граматическо ръководство за въвеждане на единство в книжовната практика и училищното обучение, това трябва да се извърши от „Еротимата" на Мануил Мосхопул (края на XIII и началото на XIV в.) и „от търновските цели книги" (или ѿ търновскыхъ цѣлыхъ книгь). [93] Под последното понятие се има предвид цялата богослужебна литература, „изправена" в Търново заедно с Евтимиевата десеттомна колекция „Студион". Именно превеждането, съставянето и преписването на тази колекция е била една от главните книжовни дейности, извършвани под ръководството на Евтимий. Тази колекция

 

95

 

 

представлявала разширено копие на подобни колекции и се състояла от два големи цикъла — първият включвал произведения за неизменяемите празници (т. е. за тези, които се падали на една и съща дата всяка година), а вторият — за изменяемите празници, свързани с постоянно променящата се дата на Великден. Колекцията включвала около 400 различни жития, слова, проповеди и др. и има обем около 8000 страници. [94] Успешно е вървяла и работата по реформиране на правописа съобразна повеленията и наставленията на Евтимий. Прилагали са се нови методи на обучение, които по-късно Константин Костенечки се опитва да въведе в Сърбия. [95] Самият Евтимий продължил самостоятелната си творческа книжовна дейност и още преди възкачването си на патриаршеския престол написал част от своите известни произведения.

 

Изправените „божествени книги" по всяка вероятност още преди 1375 г. най-напред са били приложени в Търново.

 

„Поради това навсякъде всяко зло нещо най-напред се изправя в главния град. Заради това и търновци изправиха това нещо най-напред в Търново. И така без всякаква усилие това се разпространи във всички онези области." [96]

 

И все пак налагането на изправените „божествени книги" и Евтимиевата правописна реформа станало едва тогава, когато ръка за ръка действували върховната светска и църковна власт в българската държава.

 

„И в търновските земи писмената също така били загинали, ала царят и патриархът прогледнаха. И виж колко голямо благо с това сътвориха, понеже не само тогава и в тяхната земя тяхното мнение и правило просвещава, но и до днес и даже околните царства. Ако ли някой може да възрази на това, то нека оспори казаното. В тези земи кир Евтимий беше най-голям майстор, макар и мнозина в словото за божественото учение да бяха авторитетни, но не и в правилата за писмената, както бе той; но и той не се осмели да напише ръководство, каквото се намира в гръцките писания. . . И той като учеше правилно или положи основата на учението, изкорени злобата и никой не смееше да му се съпротивлява. . ." [97]

 

За успеха на Евтимиевата реформа в книжовността и правописа допринася въведената и преди него практика в България, Света гора и Византия да се забранява на невежи и неподготвени лица да се занимават с книжовно

 

96

 

 

дело. Константин Костенечки известява за тази строго наложена възбрана. [98] По такъв начин съществувал организиран контрол над книжовната дейност и той бил своеобразна преграда за поява на ереси и богохулство.

 

В манастира „Св. Троица" около Евтимий се създал духовен кръг от много подготвени и високообразовани книжовници, които наложили изправянето на книгите и правописната реформа не само в България, но и в Сърбия, Влахия, Молдова и Русия. Евтимиевите ученици били „търновските мъже", за които с уважение и преклонение неведнъж споменава Константин Костенечки. Възвисяването и усъвършенствуването на българската и славянската книжовност достигат своя връх на развитие в скриптория на търновския манастир „Св. Троица" и чрез дейността на забележителната Евтимиева школа.

 

 

3. КНИЖОВНИ СРЕДИЩА И ПАМЕТНИЦИ В РАЗЛИЧНИ БЪЛГАРСКИ КРАИЩА

 

В сравнение с Търново, Света гора и Цариград всички средища и скриптории на българската и славянската книжовност на Балканския полуостров имали през XIII—XIV в. второстепенен характер и се намирали под тяхна зависимост и влияние. По правило местните книжовни средища и скриптории се формирали в митрополитските центрове (Велики Преслав, Бдин, София, Пловдив, Скопие, Охрид, Несебър, Созопол, Дръстър и др.), и то в намиращите се в тях или в епархията им манастири. По време на османското владичество тяхната роля и значение за съхраняването и развитието на българската книжовност и култура се оказали значително по-големи от тази. на основните и ръководни средища по време на съществуването на българската държава. Именно местната книжовна традиция се оказала възраждаща сила в развитието.

 

Като един от най-важните политически, църковни и книжовни центрове в българските земи през XIII—XIV в. се издигнал Бдин. Процесът на обособяването на града и прилежащата му област в самостоятелно деспотство, а по време на управлението на Иван Срацимир (1356—1396) и в царство се оказал с благоприятни последици за формирането

 

97

 

 

на местно книжовно средище, което се намирало под силното влияние на Търново и отчасти на сръбската книжовна традиция. [99]

 

През 1262 г. видинският деспот Яков Светослав възложил на търновския книжовник Йоан Драгослав и на други двама души срещу заплащане да му препишат намиращата се по всяка вероятност в патриаршията Зонара (Кърмчая книга), която изпратил на киевския митрополит Кирил. [100]

 

Първият точно датиран ръкопис от Видинската област е известното Свърлижко евангелие, от което са запазени няколко листа и една изключително ценна за българската история приписка. Тя е интересна и важна и поради това, че за пръв път в нея се споменава действителното име на предводителя на селското антифеодално въстание от 1277—1280 г. Ивайло:

 

„В името на отца и сина и светия дух. Аз, раб божий, Константин четец, назован Воисил граматик, написах тази книга за презвитер Георги, назован поп Радослав, в град Свърлиг, в дните на цар Ивайло и при нишавския епископ Никодим, в 6787 [= 1278—1279], индикт 7, когато гърците обсаждаха град Търново. Та моля ви се, отци и братя, до когото дойде тази книга, четете, като изправяте, а мене грешния не злословете, но по-скоро благославяйте, та и вас да прости бог и пресветата негова майка. Амин, амин, амин." [101]

 

Видинското евангелие от 1362 г. показва, че то е свързано със съществуването на местен манастирски скрипторий. [102]

 

През 1360 г. „по повеля на благоверната и светородната царица Анна", съпругата на цар Иван Срацимир, неизвестен книжовник съставил „Сборник за светите преподобни и страстопобедни жени", известен в науката като Бдински сборник. [103] Приписката, поставена в края на сборника, сочи следването на установените традиции в Търновската книжовна школа дори и в епитетите и титулатурата, прикачени на видинския цар. [104]

 

В монашеския, а по всичко изглежда и в книжовния живот на Видинското царство е вплетено и името на споменатия по-горе Никодим Тисмански. През 50-те—60-те години на XIV в. той пребивавал в земите на царството и основал редица църкви и манастири в областите Крайна, Вратна и Манастирица. [105] По всичко изглежда, че той се е намирал в тесни връзки с тогавашния видински митрополит

 

98

 

 

Даниил, с когото през 1365 г. се прехвърля във Влахия.

 

По време на унгарското владичество над Видинското царство (1365—1369) [106] е преписан и един пергаментен апостол, приписката към който е отразила плачевното положение на българското население:

 

„Написа тази книжка многогрешният и несмислен по ум Драган заедно с брат си Райко в дните, когато унгарците владееха Видин. И голяма мъка беше за народа по това време." [107]

 

Книжовните занимания на две светски лица са безспорно интересно и показателно явление в културната история на областта, за която фактите са твърде оскъдни.

 

Най-изтъкнатият представител на Видинското книжовно средище през втората половина на XIV в. е митрополит Йоасаф Бдински, последовател и подражател на Евтимиевото литературно творчество. [108] Той произхождал от знатен болярски род и бил въздигнат за митрополит на Видин и областта му по единодушното желание на цар Иван Срацимир и на местното население, както се споменава в синодалното решение на Цариградската патриаршия от септември 1392 г.:

 

„Често споменаваният йеромонах кир Йоасаф, човек, от младини посветил се на бога и отказал се от род, богатство, житейска гордост и слава и от светска власт заради спасението си, заради което е толкова обичан не само от царя, но и от целия този град и целия народ. . ." [109]

 

През 1394 г. заедно със Срацимировия син Константин митрополит Йоасаф Бдински бил изпратен в Търново с политическа мисия при управляващия го турски княз „поради някои необходими и важни царски работи". Тогава били пренесени от Търново във Видин мощите на св. Филотея. Във връзка с това голямо църковно събитие видинският митрополит написал „Похвално слово за Филотея", произнесено от него в деня на чествуването на светицата — 28 май 1395 г. [110]

 

По строеж, идеен свят и литературно-художествен стил Йоасаф Бдински в „Похвално слово за Филотея" следва установените традиции на Евтимиевите похвални слова и на панегиричната литература от XIV в. Основният материал за него е почерпан от Евтимиевото слово за св. Филотея, а изразните средства — от Евтимиевото житие за св. Петка Търновска. Оригиналността на „Похвално слово за Филотея" се състои преди всичко в това, че неговият

 

99

 

 

автор вярно, вълнуващо и с голяма художествена сила е отразил положението и настроението на българското население непосредствено след завладяването на Търново от турците. Трагичната съдба на търновското население и духовенството, подложени от завоевателите на гонения, изтезания и унищожение, са породили у Йоасаф Бдински силна ненавист. Тя е нараснала и поради насилственото заточение на Патриарх Евтимий:

 

„О, позор! Заради благочестието си биде заточен дори патриархът — онова светило на светилата и христоподобен образ! Тогава мнозина казваха: „По-добре беше слънцето да изгаснеше, отколкото да замлъкне Евтимиевият език!" Съжалявам те, о църкво, съжалявам те поради това неочаквано разорение! На тебе говоря, търновска славо!" [112]

 

Видинският книжовник е създал реалистична и покъртителна картина на общата народна и държавна трагедия на България в края на XIV в. чрез средствата на господствуващия в исихастката панегирична литература експресивно-емоционален стил. Църковно-религиозната церемония при пренасянето на мощите на св. Филотея от Търново във Видин е представена на фона на народното страдание и залеза на Търновското царство. Това придава на словото стойността на оригинален исторически документален разказ. Религиозният патос на автора е тясно преплетен с искрено родолюбие, ненавист към османските завоеватели и тревога за съдбата на родната земя. Молитвата към св. Филотея в края на словото е всъщност молитва за спасение на родината от бъдна гибел, на Видин и Видинското царство като хранител на българската държавна традиция:

 

„Надари този град, който е предоставен на тебе и който наследи твоите славни мощи, със спасение и освобождение от всяка злоба на езичниците, от нападенията на варварите! Избави го от всеки богопустен гняв и ярост! Утвърди и запази от изпитания държавата на твоите христолюбиви царе! Запази и царете, които в благочестиво настроение целуват свещените ти мощи и които с радостна душа почитат тържеството ти." [113]

 

„Похвално слово за Филотея" показва голямата еволюция в развитието на Видинското книжовно средище през втората половина на XIV в. Не случайно тогава то играе значителна роля по отношение на Влахия и столнината на влашките воеводи Куртеа де Арджеш. [114]

 

В края на XII—XIII в. книжовна дейност активно се

 

100

 

 

развивала в югозападните български предели (дн. Македония). От средата на XIII в. насетне тези земи се превърнали в арена на съперничество между България, Византия и Сърбия. Независимо от обстоятелството, че за кратко или за по-продължително време била установявана чуждоземна политическа власт и че тези области били откъснати от своя политически център, книжовните центрове (Охрид, Скопие, Прилеп, Битоля, Лесново и др.) продължили да се развиват в тясна връзка с Търновската и Светогорската книжовна школа, а местното българско население запазило своя народностен дух и традиции. Ясно изразеното съзнание у него за българската му народностна принадлежност и силно развитите и поддържани български книжовни традиции били важни фактори, които съхранили устоите на българщината.

 

Охридското книжовно средище продължило всъщност твърде стари и унаследени традиции. В началото на 30-те години на XIII в. по време на царуването на Иван Асен II край Охрид и в село Равне трима български книжовници (Белослав, Йосиф и Тихота) преписали въз основа на стар извод известния Болонски псалтир. Той е един от най-представителните и изискани български ръкописи от това столетие. [115] Продължителното господство на византийското духовенство в управлението на Охридската архиепископия имало зловредно влияние върху наследилото богати традиции българско Охридско книжовно средище. [116] Значително преобладаващият брой на византийските ръкописи в Охридската ръкописна сбирка недвусмислено свидетелствува за преобладаването на византийската книжовност над българската през втората половина на XIII и XIV в. в Охрид и в местните манастири. [117] Установяването на сръбската политическа власт имало за последица проникване на сръбско книжовно влияние и засилване позициите на сръбското духовенство. Независимо от неблагоприятните и тежки за работа условия българското образовано монашество не прекратило книжовната си дейност. Тя е представена от редица богослужебни книги (евангелия, псалтири, октоиси и др.), богословски сборници и други. [118] От тях най-интересен е един стишен пролог от 80-те години на XIV в., който съдържа проложни жития на Иван Рилски, Петка Търновска, Иларион Мъгленски, Михаил Воин от Потука и други. Особено ценен е поместеният в сборника исторически

 

101

 

 

разказ „Чудото на св. Георги с българина", който стои най-близо до първоначалната му старобългарска редакция от X в. [119] Главната част на ръкописа е писана с двуеров среднобългарски правопис, характерен за Търновската книжовна школа. През 1353 г. българският монах Никодим, протосингел на двамата охридски архиепископи Николай и Григорий, преписал „Паренесис" на Ефрем Сирин въз основа на извод, който обаче не се схожда с този на останалите български преписи от това столетие. [120] Общо взето, в сравнение с периода на ранното средновековие българското Охридско книжовно средище се е намирало във видим упадък, макар и да съхранило връзките си с Търново и Света гора.

 

В Прилепска област основно българско книжовно средище бил манастирът „Успение Богородично" („Трескавец") край самия град Прилеп. [121] За него през 1336 г. сръбският крал Стефан Душан (1331—1355) издал дарствена грамота, в която между другото е записано:

 

„Превзех и града, наречен Прилеп, където има манастир на пресветата Богородица в местността, наречена Трескавец. . . Благоизволих да дам на този манастир свой хрисовул по образец на старите гръцки и български царе, които преди мене са владели тези области." [122]

 

Битолската област и по време на византийското владичество пазела традициите на българската книжовност. В края на XII в. в църквата „Св. Врачове" в с. Стълп местният граматик поп Георги от глаголически извод преписал прочутия Битолски триод и оставил изключително ценни приписки, които разкриват душевните и физическите му преживявания. [123] Основно средище на книжовността в тази област бил Слепченският манастир „Св. Йоан Предтеча". До 1916 г. в него са се съхранявали голям брой български ръкописи, повечето от които са били от XIV в. От по-старите ръкописи особено известен в науката е Слепченският апостол от XII в. От края на XIV в. е Слепченският сборник от поучения и слова. Той съдържа наставленията на Василий Велики към монасите, празнични слова, жития и други. По съдържание този сборник е важен паметник на преводната българска книжнина от XIV в., в който са включени редица непреведени дотогава текстове (житие на Теодор Едески, Яково протоевангелие, житие на Антоний и др.). По правопис той е типичен образец, който следва традициите на Търновската книжовна

 

102

 

 

школа. Някои по-късни преписи от XVI в. на „Златоуст", поученията на Кирил Ерусалимски и „Диоптра" на монаха Филип свидетелствуват за наличието на по-стари изводи от XIV в. на същите съчинения, които вероятно са се съхранявали в манастирската библиотека. [124] Отделни паметници са запазени в Долни и Горни Полог. Те играели голяма роля в българската политическа и културна история през X—XI в. В един от тези ръкописи се среща следната интересна приписка, оставена от българския книжовник йеромонах Михаил от с. Лешница:

 

„Писа се тази книга от многогрешната ръка на йеромонах Михаил за поп Миху, син на Николина. Та се писа от многогрешна ръка, на която гробът е отечество. . . И пак писах зиме, а лете има повече всякаква друга работа. И пак да ви кажа — не пише ангел небесен, а човек грешен на земята. Аз обремененият и окаяният писах в дните на крал Вълкашин, когато Гъргур държеше Полог. А писалият беше от Лешница — йерей и монах. Та простете и благословете. . ." [125]

 

Със своята дейност значителни следи е оставило и Скопското книжовно средище. Изтъкнат книжовник-преписвач на ръкописи в края на XIII и началото на XIV в. в Скопие е бил поп Никола, известен със светското си име Брата. С неговата дейност са свързани два ръкописа: Хлудовият паремейник и едно евангелие с апостол. И двата ръкописа са написани на пергамент и съдържат важни приписки както от езикова, така и от историческа гледна точка. Приписката в Хлудовия паремейник гласи следното:

 

„Слава на създателя господ бог, който със своята мъдрост е сътворил всичко — небесата, земята, морето и онова, което е в него. С волята на отца и сина и светия дух се написа тази книга от ръката на многогрешния и недостойния да се нарече раб божий Никола, наричан със светско име Брата, в дните на благоверния цар кир Андроник Палеолог и при сина му кир Михаил. Написах тази книга за брата си поп Дедослав. Та, моля ви се, честни отци, попове, дякони и дяци — всички, които пеете по тази книга, пейте, поправяйте, а не кълнете, защото медът, дори и от церова кора да е, пак е благ. Така и словата божии, ако и да са написани грубо и неправилно, но са божии и ще спасят всички, които пеят по тях. Понеже не пише дух свети, но ръка грешна. Когато свършите работата, да споменете и мене грешния и родителите ми, а вас бог да прости в този век и в бъдните — амин, амин, амин."

 

103

 

 

 От текста на приписката личи, че преписването на ръкописа трябва да бъде отнесено към първите две десетилетия на XIV в. Другият ръкопис от 1313 г. само отчасти е преписан от поп Никола — Брата (той е преписал само Апостола). Втората част от ръкописа — Евангелието — е писана от друг писач, който не е оставил името си, но е посочил монашеския си сан и изключителната си за средновековието възраст:

 

„На създателя бог отец, амин. Христос — начало и край. Писано бе от ръцете на грешен йеромонах-схимник, който беше на 120 години, пък и повече. Поменете го, а вас бог — амин."

 

Дали това не е същият поп Никола — Брата, приел на старини монашеска схима? Това е един въпрос, който трудно може да получи отговор от научното дирене.

 

Езикът в приписките на поп Никола е твърде близък до простонародния и съдържа редица новобългарски форми. Важен местен скрипторий е бил Марковият манастир край Скопие. Оттук произхождат два интересни паметника от XIV в., свързани по състав и съдържание със съответни ръкописи от Търновската книжовна школа: сборник, който напомня Висарионовия сборник от 1346 г., и миней-пролог, в който се съдържат кратки пролози за Иван Рилски, Иларион Мъгленски, фригийския епископ Мартин, изпратен от римския император Траян „на Българи на брань" и други. Изолирани паметници на Скопското книжовно средище са Цветен триод с приписка за превземането на Скопие от турците на 7 януари 1392 г., Постен триод от XIV—XV в., миней с послесловна приписка на преписвачка-монахиня от 1420 г., сборник от XIV в. с приписка от 1411 г., миней от 1388 г. и други. [126] Силни са били българските книжовни традиции в Жеглиговския манастир „Св. Богородица-Матейче", където през втората половина на XV в. въз основа на български изводи Владислав Граматик съставил прочутите си сборници от 1469, 1473 и 1479 г., манастира „Св. Прохор Пшински", Карпинския манастир „Св. Богородица" и изобщо в цялото Овчеполие. [127]

 

Интензивна книжовна дейност, особено през XIV в., се разгърнала във Велбъждката епархия, която обхващала земите на Северна Македония (Кюстендилско, Кратовско, Паланешко и Щипско). Превръщането на тази обширна област в самостоятелно владение с основен център Велбъжд (дн. гр. Кюстендил) при воеводата Йоан

 

104

 

 

Оливер и най-вече при деспот Деян и неговия син Константин Деянов имало относително благоприятни последици за нейното културно развитие. [128] Основният скрипторий тук се намирал в Лесновския манастир. През първата половина на XIV в. усилена книжовна дейност в него развивал българинът Станислав. През 1330 г. по повеля на игумена на манастира Теодосий той направил един препис от простия пролог, в който били включени приложни жития на редица руски светци (Борис, Глеб, Олга, Теодосий Печорски и Мстислав) и проложно житие на Гаврил Лесновски, чиито мощи преди това били пренесени в Търново и поставени в намиращата се на хълма Трапезица църква „Св. апостоли". [129] Близки по състав до Станиславовия пролог са и други два български пергаментови проложни сборника от XIV в., които произхождат от югозападните български земи. [130] През 1342 г. воеводата Йоан Оливер, след като предната година обновил Лесновския манастир, поръчал на същия книжовник Станислав да препише въз основа на български извод един миней. [131] Един от най-забележителните паметници на Лесновския манастирски скрипторий е преписът на „Паренесис" от Ефрем Сирин (1353 г.). Паметникът е със среднобългарски търновски правопис. Ако се съди по почерка, той е преписан от Станислав или от негов ученик. Преписвачът е бил с будно българско съзнание, за което свидетелствува и послесловната приписка, в която името на българския цар Иван Александър не случайно е поставено на първо място:

 

„С изволението на отца и със съдействието на сина и изпълнението на светия дух написана бе тази книга, наречена свети Ефрем, в Злетовската земя, в мястото, наречено Лесново, в обителите на светия архистратиг Михаил, във времето на благоверния и христолюбивия цар български Иван Александър и на благоверния и христолюбив свети цар на сръбската и гръцката земя Стефан и на великия деспот Йоан Оливер, ктитор на този храм, и при всеосвещения архиерей на тази земя кир Арсений, който повели на моята бедност монах Тахота да напише тази книга. . ." [132]

 

Този препис на „Паренесис" е послужил като извод на редица други сръбски ръкописи от XIV—XV в., които носят следите на неговите правописни особености.

 

Друг важен книжовен скрипторий в Северна Македония се е намирал в манастира „Св. Йоаким Осоговски (Сарандопорски)".

 

105

 

 

Той е бил възобновен през втората половина на XIV в. от деспот Константин Деянов. [133] От XIV в. са запазени редица важни и интересни ръкописи, които носят характерните особености в правописа на Злетовско-Кратовската школа. [134] По всичко изглежда, че свои скриптории са имали Земенският манастир „Св. Йоан Богослов" и манастирът „Св. Никола Мрачки", за което свидетелствуват редица данни за ръкописи, изнесени през различно време от тях. [135]

 

По време на византийското владичество Средец (дн. гр. София) и неговата област били важен административно-църковен и книжовен център в българските земи. Това положение, изглежда, се е запазило и през XIII—XIV в. За това свидетелствуват отделни паметници (Боянско евангелие, Боянски псалтир от XIII в., Германски сборник от XIV—XV в. и др.) [136], образци на които са били ръкописи от Търновския книжовен център и скриптория на Рилския манастир. През 1329 г. по повеля на средечкия митрополит Йоан в църквата „Св. София" неизвестен монах преписал евангелие, в което отбелязал и името на българския цар Михаил Шишман (Асен). [137] В околностите на София освен известния Германски манастир като важен монашески и книжовен център се оформил и основаният от цар Иван Александър Драгалевски манастир „Св. Богородица Витошка", който преди 1385 г. получил дарствен хрисовул от цар Иван Шишман. [138] Някои по-късни паметници свидетелствуват за традиции при преписването на книги в този манастир.

 

През XIII—XIV в. Рилският манастир се наложил като едно от най-крупните български книжовни средища, което не само успяло да съхрани, но и развило и обогатило старите си традиции, а същевременно имало важна роля да свързва Търново и Света гора с останалите български и славянски книжовни центрове на Балканския полуостров. [139] Обстоятелството, че той бил „царски" манастир, го поставяло в благоприятно положение и той се радвал на щедрите дарения на редица български царе и велможи. През 1378 г. той получил чрез дарствен хрисовул големи поземлени владения от цар Иван Шишман. [140] Протосеваст Хрельо през 1335 г. възобновил „много добре и боголепно" манастирската обител, като построил нова каменна църква и кула. [141] Протекционната политика на царската власт и болярството и силната притегателна сила за обикновеното

 

106

 

 

население на обителта, основана от най-тачения български светец Иван Рилски, създали добри материални условия" за книжовна дейност при пребиваващото многобройно монашество. В ръкописната сбирка на манастира се съхраняват голям брой ръкописи, които само частично свидетелствуват за интензивната и плодовита книжовна дейност (две неделни пергаментови евангелия от XIII в.), преписи на „Лествица" на Йоан Лествичник и „Паренесис" на Ефрем Сирин от XIV в., евангелие, преписано през 1361 г. от монаха Симеон, Рилският сборник от XIV— XV в. с преписи от най-старите жития на Иван Рилски, препис на съчинението на Максим Изповедник „За любовта" и др.). [142] В кратка приписка на преписвача на последното съчинение прозира тревогата от надигащата се опасност от османското завладяване на страната:

 

„Боже, господи, царю, укрепи верните наши царе, утвърди вярата, укроти народите, усмири света и добре запази тази света обител. Въведи по-рано починалите наши отци и братя вселенията на праведните. . ." [143]

 

През 1385г. игуменът на манастира преписал Завета на Иван Рилски, а първообраза му заедно с други манастирски книги и ценности укрил. Поставената в началото на този препис приписка впоследствие била преписана и допълнена от ученика му Саватий:

 

„Този завет, който светият наш отец Иван Рилски, пустиножител и чудотворец, предаде на своите ученици преди смъртта си, преписа от кожената хартия с голяма точност всечестният и преподобният между свещеноиноците господин Дометиан, мъж начетен и изпълнен с всякаква духовна мъдрост и разум, който беше ученик на преподобния пустинник Варлаам, който живя девет години на Черна планина, която сега се нарича Църней, и на старата постница двадесет и осем години. А след като почина неговият старец, той стана игумен и наставник на великата общежителна Рилска лавра. Преписа го за по-лесно прочитане и възпоменание от всички иноци в тази обител, понеже кожената хартия, на която беше написан първообразно този завет, биде скрита грижливо заедно с другите манастирски вещи и книги поради големия страх, който владееше тогава от нечестивите агарянски чеда. В годината от сътворението на света 6893, а от рождество Христово 1385, 12 ден от месец февруари, на паметта на свети Мелетий Антиохийски. И от него направих препис аз, смиреният свещеноинок и склесиарх Саватий, всегдашен ученик на всечестния игумен и наставник Дометиан." [144]

 

107

 

 

При опожаряването и опустошаването на Рилския манастир в края на XIV и началото на XV в. от османските завоеватели завинаги изчезнали множество ценни ръкописи. Запазените единични екземпляри само частично свидетелствуват за голямото книжовно творчество в него. Дейността на Владислав Граматик и на Димитър Кантакузин през втората половина на XV в. също така спомагат за разкриване на предишното книжовно богатство на Рилския манастир и за съхраняваните в него български книжовни традиции. [145] В тясна връзка с Рилския манастир се е развивала книжовността в Средецката и Велбъждката област, а под неговото непосредствено попечителство е бил Крупник, който през XV в. станал епископски център. [146] Важно средище в културния живот на Рило-Пиринската област бил Мелник, който бил успоредно с това и седалище на митрополия. [147] През XIII—XIV в. градът и неговата област често менели своите политически господари, ала местните църкви и манастири и духовенството били щедро обдарявани от българските царе и боляри, от сръбските крале и византийските императори. Подчинена в началото на XIV в. на Цариградската патриаршия, Мелнишката митрополия се намирала в ръцете на византийското духовенство. Това предопределило и преобладаващата роля на гръцкия език в богослужението и на византийското книжовно и културно влияние. [148] Едно от основните средища на културния и книжовен живот в областта бил мелнишкият манастир „Св. Богородица Спилеотиса". През 1220 г. този манастир бил щедро обдарен от българския деспот Алексий Слав. Сред даренията, които той направил чрез издадения от него на гръцки език сигилий, фигурират книги, икони, църковна утвар и други:

 

„В манастира прибавихме и свети изображения, свещени книги и утвари, други всякакви неща и животни, които трябва да се опишат подробно в списъка, та и нашата власт да има годишен помен и да се поменуват нашите родители." [149]

 

Въпреки наличието на многобройно духовенство Мелнишката митрополия не дала изтъкнат книжовник нито на българската, нито на византийската книжовност. Напоследък бе открит и отчасти публикуван един интересен паметник на книжовността, който може да се свърже с местната традиция — Мелнишкото гръцко евангелие от 1206 г. Неговата приписка е интересна,

 

108

 

 

защото дава сведения и за политическата история на областта:

 

„Настоящето евангелие бе поставено във всечестния манастир на архистратезите [Михаил и Гаврил] в Хамбар от севаст Василий Вамбулино през месец ноември, индикт II, 6715 [= 1206 г.]." [150]

 

По всичко изглежда, че книжовната дейност тук се е ограничила в преписването на богослужебни книги.

 

От югозападните български краища са запазени редица други интересни български книжовни паметници, които не винаги могат да бъдат свързани с определени книжовни средища или скриптории (Кюстендилско евангелие, Норово евангелие, Струмишки апостол, Карпински апостол с евангелие, Миханичов октоих и др. от XIII в.), но те са свидетелство за съхраняването и развитието на българската книжовна традиция дори и тогава, когато тя не се е радвала на протекцията на държавната власт и църквата. [151]

 

Интересно явление с оглед на проследяването на културната география на българските земи през зрялото средновековие представляват Северна Тракия и Родопската област. В църковно отношение тя била подчинена на пловдивския митрополит и в зависимост от политическата ситуация влизала в състава или на Византия, или на България. Преобладаващият български етнически състав на населението в областта (особено в селските и планинските райони) бил несъмнен. Успоредно с това в редица от градовете (Пловдив, Станимахос и др.) имало и значително гръцко население. [152] Най-известното и с големи традиции книжовно средище тук бил известният Бачковски манастир. [153] През XIV в. той бил манастир, в който редом с грузинското монашество пребивавали и значителен брой монаси — българи и гърци. Манастирът бил покровителствуван и обдаряван от цар Иван Александър, чийто ктиторски портрет в цял ръст е изографисан между 1344—1363 г. в Бачковската костница. [154] За книжовните традиции на Бачковския манастир много бледа представа се добива от няколко гръцки ръкописа от XV в. [155] Друг сборник със смесено съдържание разкрива интереса към старогръцката литература като закъснял отглас на класическите тенденции във византийската книжнина. В него са поместени творби на Софокъл и Еврипид. [156] По-горе вече бе посочено, че българските книжовници дяк Андроник-Андрей и Константин Костенечки са получили своето

 

109

 

 

образование и подготовка в манастирското училище и скриптория, създадени през 1394 г. от Патриарх Евтимий. [157] Този факт показва, че Бачковският манастир е имал значителен принос в развитието на българската книжовност през XIV—XV в.

 

С книжовната дейност, която през разгледания период очевидно е била развивана в Пловдив в скриптория към митрополията, засега може да бъде свързан само един гръцки ръкопис от началото на XV в. с църковно-канонично съдържание, преписан по писмено нареждане на „митрополита на светейшата Филипополска митрополия господин Арсений" от „бедния Стаматий". Скромният книгописец е оставил името си и в една друга кратка приписка, доста типична за времето: „+ Дар от бога и труд на Стаматий." [157а]

 

През XIV в. в Родопската област имало редица епископии (Лютица, Драмица, Йоаница, Перперакион, Левка-Белово и др.), които влизали в състава на Пловдивската митрополия, а други (например епископията на смоляните) — в състава на митрополията на Филипи. [158] През 1355 г. по време на царуването на Иван Александър и на неговия син Михаил Асен била възобновена епископската църква в Белово. [159] Локализирани и идентифицирани книжовни паметници от български произход от тази област не са съхранени. Това трябва да се обясни с известния факт, че през 1666—1670 г. турците разрушили (разсипали) до основи 32 манастира и 218 църкви между Станимака и Самоковска баня, избивайки цялото духовенство. [160]

 

В областта Загоре главни книжовни средища били Епикерневият манастир и другите манастири в Сливенската Света гора, Епикерневият манастир „Св. Богородица" бил привлекателно място за пребиваващите в него редица _видни български исихастки дейци и книжовници. Тук за кратко време бил Теодосий Търновски, преди да отиде в Синаитовия манастир, а при повторното си идване през 1348 г. тук намерил Ромил и заедно с него се отправил към Емонската планина, близо до Несебър. [161] Предполага се, че в тази обител е бил известно време и ученикът на старец Йоан йеромонах Методий, за когото по-горе стана дума. Тук той преписал поученията на Ефрем Сирин:

 

„Писах пък този свети Ефрем в Епикерневия манастир, в тъй наречената пречиста източница, когато тогава бе игумен Тимотей. . ." [162]

 

110

 

 

В народното предание и в книжовния спомен Сливенската планина, в която имало много манастири, била известна като „Малката Света гора". В своя пълен с анахронизми и грешки, но твърде интересен разказ за Теодосий Търновски Паисий Хилендарски (1762) между другото е известил следното:

 

„Светият преподобен Теодосия Търновски, ученик на свети Григорий Синаит, просиял в Сливенската планина във времето на цар Йоан, Асенов син, и Патриарх Евтимий. Там царят съградил много манастири по подобие на Света гора Атонска. И бил началник и наставник над всички тези манастири светият отец Теодосий Търновски. Бил родом от Търново, благороден и честен, но оставил всяко мирско пристрастие и се отдал на бога вседушно и всесърдечно, просиял с чуден и свят живот. Така и неговите ученици много просияли със своя живот в тези манастири. Поставяли неговите ученици за търновски патриарси и много епископи из България и красели епископиите със своя чуден живот и учение." [163]

 

През XIV в. като главен военно-административен център на областта Загоре се извисил Ямбол. В града е имало опитни и школувани книжовници, както това може да се заключи от текста и съдържанието на известния Ямболски надпис от 1356 г.:

 

„В дните на благоверния цар Иван Александър, синът на брат му Михаил, господин Шишман постави този стълб при Дъбилин. Бе година 6865 [= 1356—1357], индикт 10. И който го разруши, да е проклет от бога и от 318-те богоносни отца." [164]

 

Интересно е било културното развитие на Българското Черноморие, което представлявало едно от най-значимите контактни зони за проникването на византийското влияние от неговия най-силен излъчващ център — Цариград. В своето цялостно културно развитие българските черноморски градове на юг от Балкана са били твърде тясно свързани с византийската столица. Същевременно през целия XIV в. тя е била зависима от житото и хранителните продукти, докарвани от българските пристанища. Преобладаването на гръцкото население е обусловило и господството на византийското духовенство и на византийските традиции и книжовната култура. Важен книжовен и църковен център бил Несебър — седалище на митрополит. В града и в неговите околности имало много манастири и църкви, от които по-известни били „Св. Богородица Елеуса",

 

111

 

 

„Христос Акрополит", „Св. Йоан Предтеча", „Св. Никола Емонски", „Св. Влас" и други. [165] Несебърските манастири получавали щедри дарения, привилегии и права чрез дарствени грамоти на българския цар Иван Александър и родствениците му и на някои византийски императори. [166] Сред монашеството през XIV в. силна влияние имал исихазмът, за което съдействували връзките на местните манастири със Синаитовата обител в Парория и Килифаревския манастир на Теодосий Търновски. От книжовното наследство на несебърските книжовници са останали малко ръкописи — няколко евангелия и един сборник от XV в. със смесено съдържание, който съдържа 53 литургически, църковно-канонически и светски произведения, някои от които са свързани с имената на Теодор Студит, Михаил Псел, Теодор Валсамон и други. [167] Интерес представлява и Несебърската хроника от втората половина на XIV и средата на XV в. [168] Един новонамерен стихотворен надгробен надпис от 1428 г. дава възможност да се установи, че в града е имало оригинални творци, от чието наследство са оцелели малко произведения. [169]

 

На 21 май 1337 г. монахът Методий Гемист преписал в Анхиало тълковно евангелие, предназначено за местния архиепископ Йоан, който бил въздигнат в този сан от търновския патриарх Теодосий II „при царуването на преблагочестивия и самодържавния господар на българите Иван Александър и на неговия син преблагочестивия цар Иван Асен". [170]

 

Голям интерес от историческа гледна точка представлява един написан на гръцки език псалтикиен стихирар от 1367 г., който някога се е съхранявал в библиотеката на манастира „Св. Йоан Предтеча" край Сяр. Напоследък този ръкопис и неговият преписвач йеромонах Калист Гарелски бяха разгледани в нова светлина от Кр. Станчев. Изправеното от него четене на приписката на разглеждания ръкопис гласи гледното:

 

„Край на месецослова — амин, амин. Написа се настоящият стихирар от моята ръка, на грешния Калист йеромонах таха и духовник и йеромнимон Гарелски. В царуването на нашите самодръжци и царе Иван Александър и Теодора Новопокръстената. Година 6876 [= 1367], индикт VI, през месец октомври." [171]

 

Това е една от редките приписки на гръцки език, когато български владетели са отбелязани като владетели на гръкоезично население. Селището Гарела, отбелязвано

 

112

 

 

и в други паметници, се е намирало в Одринско. Ръкописът е имал първоначално местонахождение в серския манастир „Св. Йоан Предтеча". Всичко това създава затруднения при разрешаването на някои въпроси от исторически характер. Може да се предполага, че селището, на което йеромнимон е бил Калист през 1367 г., е влизало в пределите на Търновското царство. Кога и как е станало това? Ето още един труден за отговор въпрос. Открит остава и въпросът за идентификацията на йеромнимон Калист Гарелски с монаха Калист, който през 1354—1355 г. преписал споменатото по-горе евангелие с изображение на серския митрополит Яков. Очевидно е обаче, че в областите и селищата, където е преобладавало гръкоезичното население, продължавала да се създава книжнина на гръцки език. В известна степен тя може да се смята за свързана с книжовното развитие на българските земи.

 

С оглед на развитието на византийската книжовност к българските земи през разглеждания период друг крупен център бил Созопол и особено един от неговите манастири „Св. Йоан Предтеча". Тук е съществувал голям скрипторий с богата библиотека, от която са съхранени около 45 ръкописа. [172] Чрез Созопол била осъществявана връзката по море на Синаитовия манастир в Парория с Цариград. Това е бил и пътят, предпочитан и от самия основател на обителта. [173] Двама представители на византийската литература от XIV в., които са произхождали от Созопол, заслужават да бъдат споменати — поетът Йоан Комнин и. Давид Дисипат. От първия са известни оплаквателни надгробни стихотворения, които носят общото наименование „Анакреотични стихове, съчинени от божественейшия и мъдрейшия Йоан Комнин Созополеца. [174]" Давид Дисипат произхождал от известния созополски род Дисипат и бил един от първите ученици на Григорий Синаит в Парория. Той имал разнообразно творчество (полемически произведения, стихове и др.). [175]

 

Гръцкото духовенство от южночерноморските български градове се е отличавало с голяма начетеност и е било в. тесни връзки както с Търновската, така и с Цариградската патриаршия. Един от созополските монаси дори известно време е бил и цариградски патриарх — Йоан XII Козма (1294—1303). [176]

 

За известно време митрополитските средища Варна и Вичина се намирали под църковната юрисдикция на Цариградската

 

113

 

 

патриаршия. Независимо от това в редица градски центрове в Черноморската област между Дунава, Балкана и Добруджа се срещат следи и паметници от дейността на български книжовници. Показателно е, че в Тулча е било намерено прочутото Добрейшово евангелие от 1221 г. и за дълго време е бил съхраняван Тулчанският препис на среднобългарския преводач на Манасиевата летопис (1345 г.). [177] Според данните на приписката в един среднобългарски октоих от XV в. той е бил преписан в Облучица (дн. гр. Исакча). [178] В Калиакра са намерени редица надписи на гръцки и български език от XIII—XIV в. Тук през 1412 г. е бил съставен на простонароден гръцки език един интересен спогодбен акт, в който фигурират имената на редица представители на духовенството, между които и книжовници — протопоп Харитон, кир Теодор Граматик, Костадин Калиакренски, поп Радомир и други. [179] Българската книжовност и българската книжовна традиция са били съхранявани и развивани в редица скални манастири, разположени както на брега на Черно море, така и във вътрешността на Добруджа, обикновено по суходолията на пресъхнали реки.

 

Обстоятелството, че в Североизточна България са се намирали редица митрополитски седалища (Дръстър, Червен, Велики Преслав и Овеч-Провадия) [180], създавало предпоставки за съсредоточаването в тази област на многобройно духовенство и за развитието на книжовността. Близостта на тази област до столицата Търново също е благоприятствувало за развитието ѝ. Средищно място в нея заемала бившата българска столица Велики Преслав, чийто митрополит с право бил смятан за „прототрон". [181] Има множество ръкописи от XIII—XIV в., които по правописните и езиковите им особености най-общо се отнасят от изследвачите към „източнобългарските земи", но твърде малко са онези ръкописи, които могат точно да бъдат локализирани именно за тази област въз основа на съдържащите се в тях приписки. Фрагментарно са запазени апостолските четения, преписвани през 1277 г. от Васа Граматик и преведени от монаха Аркадий по всяка вероятност във Велики Преслав. Съхранената в тях приписка е един крайно интересен и важен паметник на българската книжовност както от филологическа, така и от чисто историческа гледна точка, поради което заслужава изцяло да бъде възпроизведена:

 

114

 

 

„Това трудолюбиво [дело] на монаха Аркадия, ученика на преславския митрополит Висариона, бе написано по дара на неговото господство от ръката на Васа Граматик, който с бога прочисти малка пътека. А онези, които желаят да ходят по нея, знаят, поучени от светия дух, да си отъпкат пространен път. Не онзи, който върви по една пътека, познава яслите. Ако и не често, и това като се познае, води положително по нея, братя. Тия отбрани блага водят към ширината, сиреч към богонасадената ливада, гдето е животът на онези, които слушат тези писмена в Христа Исуса господа наш, амин. В годината 6785 [= 1276—1277] при светия и превисок цар Костадин, неговата царица Мария и тяхното чедо Михаил Багрянородни и при патриарха Игнатия, стълб на православието. Ти, Христе, си ми начало и край." [182]

 

Със съществуването на скрипторий и с книжовници в него трябва да се свърже и един новооткрит надпис от 1264 г. в близост до Велики Преслав:

 

„Този храм на св. Никола и св. Андрей мъченика създаде Сава, по милост божия митрополит на богоспасния и първопрестолен град Преслав, при благоверния и христолюбив цар Костадин Асен, самодържец на всички българи, и при благочестивата негова царица Ерина, и при Йоаким, патриарх на богоспасния град Търнов и на всички българи. В година 6722 [ = 1263—1264], индикт 7." [183]

 

По начина на съставяне надписът прилича на книжовна приписка, а по своите палеографски особености показва пълна близост с книжовните паметници от втората половина на XIII в., свързани с Търновското книжовно средище. Църквата по всичко изглежда е принадлежала на манастир, с. който трябва да се свърже и съществуващ скрипторий. [184] Може с основание да се предполага, че Велики Преслав и манастирът край с. Троица са се формирали още през XIII в. като важни книжовни средища в Североизточна България. При липсата на локализирани книжовни паметници характеристиката на писмената и книжовната традиция в тази област може да стане, като се използува епиграфският материал (официални надписи, графити и др.).

 

Съхранените надписи в скалните църкви и манастири край с. Иваново, Русенски окръг, с имената на монаси, граматици и други лица (Дамян, Рад от Калугерово, Иво Граматик и др.) [185] свидетелствуват, че тук успоредно с активния монашески живот е кипяла и книжовна дейност, която, изглежда, е била ограничена в преписването на богослужебни

 

115

 

 

книги. Най-пространният надпис-графит разкрива одисеята на един български книжовник от Северна Тракия (Романия), който през 1322 г. след неочакваната смърт на дар Георги II Тертер и нахлуването на византийците бил принуден да избяга в земите на север от Балкана и да потърси приют в Ивановските скални манастири:

 

„Аз, Иво Граматик, писах тези слова, когато загина цар Георги. И аз, като дойдох от Романия, заради премеждието нямаше как да се върна, но пребивавах в „Архангели" и бях в голяма мъка. И бог да спаси архимандрита Дионисий, който се грижеше за мен. И пак заради тази добрина насетне коня му завещах." [186]

 

По-горе вече бе отбелязано наличието на многобройна монашество и на опитни граматици, засвидетелствувано от многобройните надписи от Червен и от скалните манастири край него (Калоян, Роман, мних Калиник и др.), а така също и в скалните манастири по река Бели Лом (поп Пея от Кривина, Захо мних, поп Драгой и др.). [187] Интересни за историята на българската писмена традиция и географията на нейното разпространение са надписите от средновековната крепост Овеч (дн. гр. Провадия) и нейната околност. От с. Добрина, Провадийско, произхожда един надпис от 1201 г. [188] Два ктиторски надписа са съхранени частично в скалния манастир край с. Рояк, Провадийско. Първият е от времето на царуването на Михаил II Асен (1246—1256):

 

„При багрянородния и благоверния, и христолюбивия и самодържеца цар Михаил се създаде тази обител на имената на. . . в годината 6761 [= 1252—1253]."

 

Вторият е от царуването на Иван Александър:

 

„Иван Александър благоверен цар на българите. . . благоволи. . ." [189]

 

Откритите грузински надписи от XIV в. в скалните манастири край Провадия представляват едно интересно явление. [190] Появата тука на грузинско монашество (изглежда то е дошло от Бачковския манастир или от Света гора) трябва да се свърже с характерното за периода исихастко „свято подвижничество" или пък с трагичните събития, свързани със завладяването на Северна Тракия от турците през третата четвърт на XIV в. Книжовна дейност е била развивана в Ловеч, който още от началото на XIII в. станал митрополитски център. [191] С дейността на местния скрипторий е свързан известният Ловчански сборник отпреди. 1331 г., пренесен през 1392 г. в молдовския манастир Нямц. [192] По-късните книжовни

 

116

 

 

традиции в града също така свидетелствуват за книжовната дейност, развивана тук през XIII—XIV в.

 

Изложените по-горе данни разкриват както книжовните, така и културните средища на средновековна България. Те позволяват да се види връзката помежду им и особено с Търново и светогорските манастири. Същевременно очевидни са и основните центрове на общение и взаимно сътрудничество между българските и останалите славянски книжовници.

 

 

---

ГЛАВА ТРЕТА

 

1. Върху историята на българския народ през византийското владичество вж.

Златарски, История, II;

Г. Г. Литаврин, Болгария и Византия в XI—XII вв., M., 1960;

В. Тъпкова-Заимова, Долни Дунав — гранична зона на византийския Запад, С., 1976;

История на България, III, с. 23 сл.

 

2. Относно културния живот в българските земи по време на византийското владичество вж.

А. Dostal, Les relations entre Byzance et les Slaves (en particulier les Bulgares) aux XI^e et XII^e siècles du point du vue culturel. — In: Proceedings of the XIII^th International Congress of Byzantine Studies, London, 1967, p. 173 sq.;

Литаврин, Условия, с. 293—303;

История на България, III, с. 88 сл.

 

3. Литаврин, Условия, с. 298.

 

4. Константин Костенечки, Сказание, с. 388, 391 и др.

 

5. Пак там, с. 478.

 

6. Николова, По някои проблеми, с. 121 сл.

 

7. ХИБ, II, с. 302—303, 304—306, 308—310, 334, 410 и др.

 

8. Летописта на Константин Манаси;

М. В. Щепкина, Болгарская миниатюра XIV века. Исследование псалтыри Томича, М., 1963;

Das Tetraevangeliar des Zaren Ivan Alexandar.

 

9. Липсва цялостно монографично изследване за значението на Света гора в българското културно развитие през средните векове — вж.

Г. А. Ильинский, Значение Афона в истории славянской письменности. — ЖМНПр, XVII, 10, 1908 (новая серия), с. 1—41;

Дуйчев, Центры, с. 121 сл.;

Вл. Мошин, О периодизации русско-южнославянских связей X—XVвв. — ТОДРЛ, XIX, 1963, с. 59 сл.;

Вздорнов, Роль славянских монастырских мастерских письма, с. 171—198;

Е. Тасhiаоs, Mount Athos and the Slavic Literatures. — Cyrilomethodianum, IV, 1977, p. 1—35;

Hr. Matanov, Le Ment Athos et les rapports politiques dans les Balkans durant la deuxième moitié du XIV^e siècle. — EB, XVII, 2, 1981, p. 69—100;

N. Dragova, Der „Heilige Berg" und die Entwicklung der bulgarischen Kultur. — In: Die slawischen Sprachen, I, Wien, 1982, S. 13—23.

 

10. Ильинский, Рукописи Зографского монастыря; БСМ, с. 230—279 и др.;

Д. Богдановић, Каталог ћирилских рукописа манастира Хиландара, Београд, 1978;

Б. Ст. Ангелов, Хилендарската ръкописна сбирка. — ЛМ, XXIII, 3, 1979, с. 134—138;

Е. Тасhiаоs, The Slavonic Manuscripts of Saint Panteleimon (Rossikon) on Mount Athos, Thessaloniki, 1981.

 

 

12. Дyйчев, Българско средновековие, с. 294 сл.

 

13. БСМ, с. 233 сл.

 

14. Пак там, с. 438—440.

За други интересни версии на разказа за разорението на Света гора от латинците и за зографските мъченици от 1275 г. вж.

Акты, относящиеся к истории Южной и Западной России, II, СПб., 1865, с. 245—251;

Ангелов, Три исторически разказа, с. 476—483.

 

15. Попов, Новооткрито сведение, с. 404.

 

16. Пак там, с. 409.

 

239

 

 

17. Е. Георгиев, Литературата на Втората българска държава, ч. I. Литературата на XIII в., С., 1977, с. 183 сл.

 

18. БСМ, с. 266.

 

19. Пак там, с. 275.

 

20. К. Hихоритис, Из славянските ръкописи на Великата лавра в Света гора (Новооткрит препис на службата на св. Кирил Философ). — ДК, LXII, 11, 1982, с. 32;

същият, Резултати от едно научно пътуване в Света гора. — ЕЛ, XXXVIII, 1, 1983.

 

21. Същият, Неизвестен славянски книжовник от XV в. в Света гора. — ЕЛ, XXXVII, 5, 1982, с. 91, 97.

 

22. БСМ, с. 234—235. За други ръкописи с подписа на този български патриарх вж.

Р. Павлова, Неизвестен ръкопис с подписа на българския патриарх Теодосий Търновски. — ЕЛ, XXX, 2, 1975, с. 25—38;

същата, Три рукописи XIV века с подписью болгарского патриарха Феодосия. — В: Славистични изследвания, IV, С., 1978, с. 127—142;

Куев, Съдбата, с. 188—190.

 

23. Дуйчев, Центры, с. 123—126;

К. Mечев, Григорий Цамблак, С., 1969, с. 15 сл.;

Дончева-Панайотова, Киприан, с. 63 сл.

 

24. ГБЦ, с. 21—22.

 

25. Лихaчев, Некоторые задачи, с. 14 сл.

 

26. Соболевский, Южнославянское влияние, с. 13.

 

27. Вздорнов, Роль славянских монастырских мастерских письма, с. 197.

 

28. Пак там, с. 172.

 

29. Дуйчев, Центры, с. 110—119;

Вздорнов, Роль славянских монастырских мастерских письма, с. 186 сл.

 

30. Похвално слово за Евтимий, с. 146. .

 

31. Пак там, с. 146—147.

 

32. Дончева-Панайотова, Киприан, с. 63.

 

33. Пак там, с. 116.

 

34. Вздорнов, Роль славянских монастырских мастерских письма, с. 190—191.

 

35. Житие Теодосия, с. 32—33;

Похвално слово за Евтимий, с. 144.

 

36. Дуйчев, Центры, с. 114.

 

37. ХИБ, II, с. 138.

 

38. Вздорнов, Роль славянских монастырских мастерских письма, с. 189—190, 191—195.

 

39. Жития двух вселенских патриархов XIV века — св. Афанасия I и Исидора I, изд. Пападопуло-Керамевс. — Записки Историко-филологического факультета имп. С.-Петербургского университета, LXXVI, 1905, с. 134.

 

40. Попов, Новооткрито сведение, с. 404 сл.

 

41. Дуйчев, Центры, с. 117—118.

 

42. Соболевский, Южнославянское влияние, с. 12.

 

43. Ив. Снегаров, Турското владичество — пречка за културното развитие на българския и на другите балкански народи, С., 1958, с. 169 сл.;

Куев, Съдбата, с. 28 сл.

 

44. Ив. Снегаров, Солун в българската духовна култура, С., 1937, с. 169 сл.;

Дуйчев, Центры, с. 119—121.

 

45. Житие Теодосия, с. 19 сл.

 

240

 

 

46. Ангелов, Из старата литература, с, 239—241.

 

47. Iv. Dujčеv, Rapports littéraires entre les Byzantins, les Bulgares et les Serbes aux XIVe et XVe siècles. — In: L'école de la Morava et son temps, Beograd, 1972, p. 86 sq.

 

48. Г. Острогорски, Серска област после Душанове смрти, Београд, 1965.

 

49. Джурова, Славянски ръкописи от Британския музей, № 3.

 

50. Станчев и Джурова, Археографски бележки, с. 62—64.

 

51. Ангелов, Из старата литература, II, с. 148—161;

Кp. Станчев, Ареопагитският корпус в превода на Исай Серски (Археографски бележки). — Археографски прилози, III, Београд, 1981, с. 145—152.

 

52. В. А. Розов, Болгарские рукописи Иерусалима и Синая. — Минало, III, 9, 1914, с. 15—32;

Сперанский, Славянская писменность, с. 43—118;

H. Н. Розов, Югославянские рукописи Синайского монастыря. — Научные доклады высшей школы. Филологические науки, 1962, № 2 (14), с. 129— 138;

Гюзелев, Средновековна България, с. 35, 41.

 

53. Descriptiones Terre Sanctae, p. 189—190.

 

54. Les registres de Grégoire IX, éd. par L. Auvray, II, Paris, 1907, Nr 4533, p. 1131—1132.

 

55. Гюзелев, Духовната култура, I, с. 28—29.

 

56. Сперанский, Славянская писменность, с. 67—79;

В. Иванова-Mавродинова и А. Джурова, Асеманиевото евангелие — старобългарски глаголически паметник от X в. (Художествено-историческо проучване), С., 1981.

 

57. Сперанский, Славянская писменность, с. 81.

 

58. Пак там, с. 93—117;

Добромирово евангелие — български паметник от началото на XII в., подготви за издаване Б. Велчева, С., 1975.

 

59. V. Jagić, Bericht über einen mittelbulgarischen Zlatoust des 13.—14. Jahrhunderts. — Sitzungsberichte der kaiserlichere Akademie der Wissenschaften in Wien. Philosophisch-historische Klasse, CXXXIX, 1898, S. 1—72.

Към българските книги трябва да се добави и един псалтир, обявен неправилно за сръбски от израелския учен

M. Altbauer, Der älteste serbische Psalter, Köln — Wien, 1979.

Срв. рецензията на Йоpд. Заимов,— БЕ, XXXIII, 2, 1983, с. 174—177.

 

60. Сперанский, Славянская писменность, с. 114.

 

61. БСМ, с. 275.

 

62. Пак там, с. 274—275; Сперанский, Славянская писменность, с. 104—105.

 

63. Попов, Новооткрито сведение, с. 407.

 

64. Сперанский, Славянская писменность, с. 107.

 

65. Кл. Иванова, Неизвестни служби на Иван Рилски и Михаил Воин. — ИИБЕ, XXII, 1973, с. 226;

Б. Ст. Ангелов, Търновският книжовник Дионисий Дивний. — CЛ, VII, 1980, с. 60—62 предполага, че този празничен миней е преписан от Дионисий в крепостта Крън, столнина на деспот Елтимир.

 

66. За българското книжовно и културно влияние в земите на север от Дунава вж.

Л. Милетич и Д. Агура, Дако-ромъните и тяхната славянска писменост. — СбНУНК, IX, 1893, с. 211—390;

Ст. Романски, Българската книжнина в Румъния и едно нейно произведение. — Известия на Семинаpa по славянска филология, I, 1905, с. 1—100;

 

241

 

 

А. И. Яцимирский, Григорий Цамблак. Очерк его жизни, административной и книжной деятельности. СПб., 1904, с. 53 сл.;

същият, Из истории славянской писменности, с. LII сл.;

Русев и Давидов, Григорий Цамблак;

Куев, Съдбата, с. 29 сл.

 

67. Житие Теодосия, с. 23.

 

68. Lăzărescu, Nicodim de la Tismana, p. 237—282;

П. Бойчевa, За някои аспекти на църковно-културните отношения между Видинското царство и Угровлахия от 1365 до 1370 г. — SB, XIV, 1979, с. 41—48.

 

69. Werke des Patriarchen Euthymius, S. 206—224, 240—251.

 

70. Похвално слово за Евтимий, с. 196.

 

71. Константин Костенечки, Сказание, с. 390.

 

72. Куев, Съдбата, с. 30.

 

73. Пак там, с. 31 сл.

 

74. Яцимирский, Из истории славянской письменности, с. LIII.

 

75. Върху историята на Синаитовия манастир в Парория вж.

В. Сл. Киселков, Средновековна Парория и Синаитовият манастир. — В: Сборник в чест на В. Н. Златарски, С., 1925, с. 103—118;

Е. Тurdeanu, La littérature bulgare, p. 5—15;

Г. Гоpов, Местонахождението на средновековната Парория и Синаитовия манастир. — ИПр, XXVIII, 1, 1972, с. 64—75.

 

76. Сырку, К истории, с. 105, 148.

 

77. Пак там, с. 13—156;

N. А. Вееs, Ein Buchgeschenk an das Madonna-Katalekrymeni. — BNJ, XV, 1939, S. 187—195.

 

78. V. Laurent, L'assaut avorté de la Horde d'or contre l'Empire byzantin. — REB, XVIII, 1960, p. 150.

 

79. PGre, CL, colls. 1240—1345;

Beck, Kirche und theologische Literatur, S. 694—695.

 

80. Иванова-Kонстантинова, Някои моменти, с. 224—225.

 

81. А. Полов, Описание рукописей А. И. Хлудова, М., 1872, с. 467, 471—473.

 

82. За историята на манастира вж.

В. Сл. Киселков, Килифарският отшелник Теодосий. — БИБ, I, 2, 1928, с. 132—164;

Я. Николова, Археологически проучвания на Килифаревския манастир. — В: Търновска книжовна школа, II, С., 1980, с. 435—442.

 

83. Житие Теодосия, с. 23.

 

84. Сырку, К истории, с. 240—247.

 

85. Житие Теодосия, с. 18—19.

 

86. Данчев, Владислав Граматик, с. 48—52.

 

87. Б. Ст. Ангелов, Търновският книжовник Дионисий Дивний, с. 54—55.

 

88. Джурова, Томичовият псалтир, с. 5—14.

 

89. Житие Теодосия, с. 19—30.

 

90. ММ, I, р. 436—442; Палаузов, Избрани трудове, I, с. 343—359, 578.

 

91. П. Русев, Школата на Евтимий Търновски в манастира „Св. Троица". — В: Търновска книжовна школа, I, с. 27—28;

Г. Петков, Евтимий Търновски и школата му според „Сказание о писменех" от Константин Костенечки. — Пак там, с. 531—544.

 

92. Похвално слово за Евтимий, с. 162—174.

 

242

 

 

93. Константин Костенечки, Сказание, с. 419.

 

94. З. Юфу, За десеттомната колекция Студион. Опис на колекцията. — SB, II, 1970, с. 299—343.

 

95. Константин Костенечки, Сказание, с. 391.

 

96. Пак там, с. 445.

 

97. Пак там, с. 391—392.

 

98. Пак там, с. 419—420.

 

99. Сырку, К истории, с. 439—451;

Д. Цухлев, История на града Видин и неговата околност, С., 1932, с. 150 сл.

 

100. Ангелов, Из старата литература, II, с. 142—143.

 

101. СБК, II, с. 65.

 

102. Пак там, с. 169—170.

 

103. Bdinski Zbornik, 1972; Bdinski Zbornik, 1973.

 

104. Bdinski Zbornik, 1973, p. 242.

 

105. Lăzărеsсu, Nicodim de la Tismana, p. 258.

 

106. Гюзелев, Средновековна България, с. 99 сл.

 

107. БСМ, с. 276.

 

108. В. Сл. Киселков, Митрополит Йоасаф Бдински и словото му за св. Филотея. — БИБ, IV, 1, 1931, с. 169—206;

Тurdeanu, La littérature bulgare, p. 147 sq.

 

109. MM, II, p. 164.

 

110. Aus der panegyrischen Literatur, S. 97—128.

 

111. Werke des Patriarchen Euthymius, S. 78—99.

 

112. Aus der panegyrischen Literatur, S. 110.

 

113. Ibidem, p. 114.

 

114. R. Thеodоresсu, Bizanţ, Balcani, Occident la incepturile culturii medievale româneşti (secolele X—XIV), Bucureşti, r. 1974, p. 222 sq.

 

115. Болонски псалтир, л. 105, 126б; ХИБ, II, с. 410.

 

116. Снегаров, История, I, с. 63 сл.

 

117. Същият, Неиздадени преписи от гръцки служби на св. Климент Охридски. — ГДА, V, 1955—1956, с. 221—241;

същият, Из старините в Македония (Надписи, приписки и бележки). — Пак там, VI, 1956—1957, с. 393—422;

В. Mошин, Ракописи на Народниот музей во Охрид. — В: Охрид, 1961, с. 163—241.

 

118. БСМ, с. 34—63.

 

119. Кодов, Опис, с. 137—147.

 

120. Пак там, с. 117—124.

 

121. БСМ, с. 63—70.

 

122. Пак там, с. 67.

 

123. Кодов, Опис, с. 74—75; Гюзелев, Духовната култура, II, с. 238.

 

124. БСМ, с. 71—73; Г. А. Ильинский, Слепченский апостол XII века, М., 1912;

Xр. Кодов, Слепченски сборник. Среднобългарски паметник от края на XIV в. — ИНБКМ, VII, 1967.

 

125. БСМ, с. 89—102; А. М. Селищев, Полог и Положко, С., 1929, с. 84—85.

 

126. БСМ, с. 103—131; Отчет магистранта К. Ф. Радченко, с. 65 сл.; Е. Тасhiаоs, The Slavonics Manuscripts, p. 4—5.

 

127. БСМ, с. 135—140; Данчев, Владислав Граматик, с. 41 сл.

 

128. БСМ, с. 140—172; Йорд. Иванов, Северна Македония, С., 1909, с. 58 сл.

 

129. БСМ, с. 161—162; Ангелов, Из историята, I, с. 47 сл.

 

130. Ангелов. Из историята, I, с. 50—52.

 

243

 

 

131. БСМ, С. 161—162.

 

132. Г. А. Ильинский, Запись в Лесповском паренесисе Ефрема Сирина. СпБАН, XLIV, 1933, с. 63—73.

 

133. БСМ, с. 163 сл.

 

134. Цонев, Опис, I, с. 20—21, 23—24, 71—73, 218—233, 431—432 и др.;

Стоянов и Кодов, Опис, III, с. 65—66 и др.; IV, с. бел.;

Кодов, Опис, с. 76—77 и др.

 

135. В. Иванова, Оряховският манастир и неговите грамоти. — ИИД, XI—XII, 1932, с. 84—115.

 

136. С. Кульбакин, Материалы для характеристики среднеболгарского языка, вып. I. Боянское евангелие XII—XIII вв., СПб., 1899;

Ив. Добрев, Глаголическият текст на Боянския палимпсест, С., 1972;

Б. Христова, Боянският псалтир от XIII в. — СЛ, VII, 1980, с. 90—94.

 

137. Ильинский, Запись в Средецком евангелии 1329 г., с. 119—121.

 

138. ГБЦ, с. 29.

 

139. Дуйчев, Рилският светец, с. 161 сл., 256 сл.

 

140. ГБЦ, с. 26—28.

 

141. СБК, с. 280, 283—284.

 

142. Спространов, Опис; Жития на св. Ивана Рилски, с. 4 сл.

 

143. Спространов, Опис, с. 8.

 

144. Дуйчев, Рилският светец, с. 256—257.

 

145. Данчев, Владислав Граматик, с. 41 сл.; същият, Димитър Кантакузин, С., 1979, с. 72 сл.

 

146. БСМ, с. 205—207.

 

147. Дуйчев, Българско средновековие, с. 384 сл.

 

148. Пак там, с. 411.

 

149. СБК, II, с. 30—35.

 

150. ХИБ, II, с. 410.

 

151. Сведения за тези и други паметници се намират в различни описи на български и славянски средновековни ръкописи.

 

152. С. Asdracha, La region des Rhodopes aux XIII^e et XIV^e siècles. Etude de géographie historique, Athènes, 1976, p. 50 sq.

 

153. Гошев, Нови данни, с. 345 сл.; Станимиров, Бачковският манастир, с. 125—136.

 

154. Е. Бакалова, Бачковската костница, С., 1977, с. 167.

 

155. Гошев, Нови данни, с. 346—347, 356.

 

156. История на България, III, с. 443—444.

 

157. Трифонов, Константин Костенецки, с. 235—238, 291—292; Киселков, Проуки и очерти, с. 261 сл.

 

157a. В. H. Бенешевич, Описание греческих рукописей монастыря святой Екатерины на Синае, III, 1, Петроград, 1917, с. 26.

 

158. ММ, I, р. 190, 227; II, р. 535.

 

159. СБК, II, с. 285.

 

160. П. Петров, Съдбоносни векове за българската народност, С., 1975, с. 190 сл.

 

161. Сырку, К истории, с. 146—148, 158.

 

162. БСМ, с. 277.

 

163. Паисий Хилендарски, История славянобългарска, С., 1972, с. 190—191.

 

244

 

 

164. Ив. Гълъбов, Ямболският надпис. — В: Езиковедско-етнографски изследвания в памет на акад. Ст. Романски, С., 1960 с. 421—422.

 

165. Гюзелев, Очерк върху историята на Несебър, с. 64 сл.

 

166. СБК, II, с. 140—149; Мутафчиев, Избрани произведения, I, с. 653—678.

 

167. Гюзелев, Chronicon Mesembriae, с. 147—149.

 

168. Пак там, с. 149—153.

 

169. V. Gjuzelev u. J. Koder, Ein inschriftliches Grabepigramm. — BBl, V, 1978, S. 307; Самият Търновград, с. 139.

 

170. СБК, II, с. 281.

 

171. Станчев и Джурова, Археографски бележки, с. 64.

 

172. В. Dimitrov, I monasteri di Sozopoli. — BBI, VII, 1981, p. 277 sq.

 

173. Житие отца нашего Григория Синаита, с. 35.

 

174. Krumbacher, Geschichte, S. 781.

 

175. Весk, Kirche und theologische Literatur, S. 730—731.

 

176. Български средновековни градове и крепости, I, с. 402.

 

177. Б. Цонев, Добрейшово четвероевангелие, С., 1906; Летописта на Константин Манаси, с. VII—VIII.

 

178. Български средновековни градове и крепости, I, с. 213—214.

 

179. Пак там, с. 267.

 

180. Синодик царя Борила, с. 92—93; Кузев, Развитието на градовете, с. 81—88.

 

181. Синодик царя Борила, с. 92; Житие Теодосия, с. 25.

 

182. СБК, II, с. 279—280.

 

183. К. Попконстантинов, Старобългарски ктиторски надпис от с. Троица, Шуменски окръг. — Арх, XXII, 4, 1980, с. 58.

 

184. Пак там, с. 64.

 

185. А. Василиев, Ивановските стенописи, С., 1953, с. 14 сл.;

A. Mаргос, За надписите, свързани с цар Георги Тертер I при с. Иваново, Русенско. — PB, VI, 4, 1982, с. 44—50.

 

186. A. Mаргос, Надписът на Иво Граматик. — Арх, XXIII, 1—2, 1981;

К. Попконстантинов, Още веднъж за надписа на Иво Граматик. — Пак там, XXV, 1—2, 1983, с. 102.

 

187. А. Mаргос, Средновековни надписи в скални манастири по река Бели Лом. — В. Плиска—Мадара—Преслав, бр. 13, декември 1982;

H. Ангелов, Надписи, монограми, букви и знаци. — В: Средновековният Червен, I. Цитаделата (под печат).

 

188. Йорд. Андреев, Средновековният Овеч през XIII—XIV в. — В: Средновековният български град, С., 1980, с. 283, бел. 19.

 

189. A. Mаргос, Средновековните български надписи при с. Рояк, Провадийско. — БЕ, XXVI, 4, 1976, с. 299, 301.

 

190. В. И. Силогава, Нови данни за историята на грузино-българските отношения. — Арх, XXII, 2, 1980, с. 16—17.

 

191. Кузев, Развитието на градовете, с. 83 сл.

 

192. СБК, II, с. 68—69.

[Previous] [Next]

[Back to Index]