V. КНИЖОВНА ДЕЙНОСТ

До формалното основаване на СБУПХ неговите инициатори си представят дейността му само в общи линии. Първите си заседания ръководството посвещава на съставяне на конкретна програма за работа. На 9 март 1917 г. то обсъжда “въпросът за най-близките цели на съюза и за практическа програма, чрез която те трябва да се достигнат” . В продължителните свободни прения се изказват различни мнения по този въпрос.
Ал. Балабанов предлага да бъде изработена “една точно определена програма за дейност като всеки член на Управителния съвет се нагърби с редактир[ането] на известна част от нея”, подпомогнат от други членове на “дружеството” . Ако си позволим известно тълкувание на току-що казаното, според Балабанов СБУПХ трябва да се занимава едва ли не само с книжовна работа.

Б. Вазов се обявява против съставянето на писани общи програми и изтъква, “че е необходимо да се свикват по-често общи събрания, гдето да се четат сказки или реферати върху актуални теми, за да разменят после мисли [върху] тях и да се внесе така повече живот и по-голямо духовно единение между членовете на съюза”. Темите да бъдат най-разнообразни: върху “Български език и неговото бъдеще”, “Същността на националната просвета”, “България в икономическо отношение наспроти нейните съседи”, “Народното самосъзнание” и пр.  И ако пак си позволим коментар: Б. Вазов си представя дейността на съюза като културно-просветен и образователен затворен кръг за взаимно информиране по различни въпроси.

Хр. Чакалов подобно на Б. Вазов счита, че било необходимо “да се подигнат по ред всички по-важни въпроси, поставени на разрешение от нашето минало и настояще”; това да се съпровожда от “научно, историческо и практическо осветление”. Това биха могли да бъдат въпросите: “Поземленият въпрос в новите земи”, “Организация на кредита”, “Железопътното дело”, “Колонизацията на Вардарската и Марицинската долина”, “Устройството на литературния ни език” и др.

Вл. Моллов също смята, че събранията и сказките са пригодна форма на дейност на СБУПХ, както смятат изказалите се преди него. Но той изтъква, че е нужно създаването на печатно издание: библиотека или друга “редица книги”, “което да дава на ниски цени по-бележитите чужди и домашни литературни произведения”. Той предлага също да се обмисли създаването на спомагателна каса”, която да подпомага нуждаещите се от материални средства учени, писатели и художници. Казаното до тук, посочва Вл. Моллов, се отнася до формите на работа на СБУПХ. Що се отнася до съдържанието є, той посочва, че съюзът трябва да се занимава както с големи, така и с по-дребни актуални въпроси, като например “да се взема становище наспроти изказваните в странство погрешни мнения за България”, или за правописа на българските имена на немски език, за смисъла на държавното обединение от държавно и етнографско гледище .

Ив. Шишманов изтъква в изказването си, че останалите членове на Управителния съвет са съгласни с изложените от преждеговорившите мнения и на свой ред изтъква нуждата от печатен орган на съюза и за ползата от една “библиотечна серия, гдето да се публикуват четените в събранията на съюза реферати” .
М. Арнаудов предлага “в близко време” СБУПХ да се занимае с българо-сръбските отношения в “последно време”; да се възложи на някой съюзен член изработването на обзор по същия въпрос, за да бъдат защитени пред евентуалната конференция след войната националните права на българите в новите земи или “когато в чуждия печат се опитват да заблуждават европейското обществено мнение” .

Така импровизирано обсъждането на въпроса за конкретна програма за постигане целите на съюза продължава и в следващи заседания на ръководството. Към 1 април 1917 г. би могло да се каже,  че програмата е готова. Тя е кратка и предвижда СБУПХ:

“а) да издава редица брошури и монографии за защита на българското право дело, за изясняване на българските национални тежнения и за осветление на всички въпроси, свързани с бъдещето развитие на страната;
б) да урежда в столицата и провинцията реферати и сказки върху горните теми;

в) да предприема печатанието на една библиотека от научно популярни и художествени съчинения за народа”.
Освен това програмата предвижда и издаването при възможност на печатен орган (Известия или Бюлетин) на съюза и да се организира осведомително информационно бюро за чужденци, “които желаят да получат известни данни или справки по въпроси засягащи България и от компетенцията на съюза”.

Внимателното вглеждане в тази програма показва, че по съдържание тя е издържана изцяло в национално-патриотичен дух и че следва да се осъществява чрез използуването предимно на книжовно-пропагандни форми на работа. Тя е съобразена с компетентността и възможностите на част от водещите тогава български интелигентни сили и в основни линии е успоредна с главните насоки на усилията на управляващите България през войната фактори във външнополитически план.

Като най-важна част от дейността на СБУПХ неговото ръководство счита издаването на тематични сборници с проучвания за българския характер на областите Добруджа, Македония, Поморавия и Тракия.

По принцип се възприема тези издания да се осъществят на български, немски и френски езици. Мотивите за това са сериозни. Изданията на български език са предназначени за запознаване с научни становища на колкото е възможно по-широки български обществени среди със съдбата на населените с българи области, международно непризнати като части от евентуално обединена България. По този начин да се съдействува за изработване на общо разбиране по главните национални тежнения. На немски и френски езици – за да бъдат разпространени в съюзните на България Германия, Австро-Унгария, в страните от Антантата и в неутрални държави. Тъй се смята да бъдат защитени българските национални въжделения във възможно широки среди в меродавните европейски държави.

Ръководството но СБУПХ започва издателската си дейност с книга за Добруджа. Това е продиктувано от обстоятелството, че добруджанският въпрос, особено що се отнася до Северната част на областта, след военния разгром на Румъния през 1916 г. навлиза в неблагоприятна за България фаза. Известно е, че там се заплита възел от противоречиви интереси на съюзниците на Германия, Австро-Унгария, Турция и България. Стига се до оспорване на българския характер на Северна Добруджа и от там – отказване правото на България да бъде присъединена цяла Добруджа . Или, както свидетелствува по този въпрос ръководството на СБУПХ: “На първо място се реши, предвид наложителния политически момент, първото съюзно издание да бъде посветено на тая част от общото отечество, която най-много ни се оспорваше, именно Добруджа”  и то от съюзниците на България.

В заседанията си от 30 април и на 7 май 1917 г. Управителният съвет решава да натовари “няколко компетентни лица” да напишат труд за “Добруджа в географическо, етнографско, историческо, езиково-фолклорно, правно-политическо и економическо отношение” . На 8 май това решение на съвета е хроникирано във в. “Мир” . На 12 май написването на отделните статии за сборника Добруджа е възложено на Ан. Иширков (география), В. Н. златарски (история), Ст. Романски (етнография), Л. Милетич (културна история), Ст. Чилингиров (възраждане), Вл. Моллов (Добруджа в държавно-политическо отношение), Г. Данаилов (Добруджа в икономическо отношение). Пак тогава се определя възнаграждението за написването на материалите да бъде по 200 лева на печатна кола .

Осъществяването на това решение става под прекия контрол на Управителния съвет и поглъща много сили и време на отделните автори. Пък и последните почти без изключение се залавят усърдно за работа. На 25 юли 1917 г. в заседание на Управителния съвет се докладва, че Ан. Иширков е представил вече статията си за сборника. Но възниква нужда от редактор. За такъв е определен М. Арнаудов. Касиерът Хр. Чакалов е определен да се грижи за отпечатването на книгата. На същото заседание съветът решава тиражът на изданието на български език да бъде 10 000, на френски – 3 000 и на немски 2 000 екземпляра . Ал. Балабанов е натоварен от ръководството на съюза да се грижи за своевременно превеждане на френски и немски език на постъпващите разработки. На преводачите е решено да се плаща по сто лева хонорар на печатна кола .
Ускоряват работата всички автори. В. Златарски например обещава да подготви статията си за 1 август 1917 г. . След като разбира, че М. Арнаудов е определен за редактор на сборника, Златарски на 8 август му изпраща статията си. Характерен е текстът на писмото му до него по този повод. То гласи: “Драги Арнаудов, пращам ти настоящата бележка и статия за сборника “Добруджа”, за която ти си вече предизвестен. Прочети я, моля ти се, и, ако я не одобриш, върни ми я обратно, за да й търся място другаде.

Quid potui, feci! Faciant meliora potentes.*

Надявам се, че още днес ще направиш горното и ще ми съобщиш резултата” .

Част от авторите не са така припряни, но не са по-малко честолюбиви. А Г. Данаилов така и не написва обещаната и уговорена статия. Той е заместен от Д. Мишайков. На 11 ноември 1917 г. Хр. Чакалов докладва в заседание на Управителния съвет неговата статия, която е на тема “Стопанското значение на Добруджа за България и Румъния”. Едва сега книгата е завършена и пусната за отпечатване .

От изнесеното се вижда, че във връзка с подготовката на сборника “Добруджа” ръководството на СБУПХ изпълнява ролята както на редакционна колегия, така и на издател едновременно. То не само определя тематиката на авторите, но обсъжда постъпилите материали и в зависимост от качеството им решава дали да ги включи в книгата или не; то определя тиражите на издаваните три серии, търси преводачи и определя възнаграждението за техния труд и този на авторите.

Така, преминавайки през не малко митарства, в началото на 1918 г. сборникът “Добруджа” е отпечатан в Придворната печатница с тираж 15 000 екземпляра, от които, съгласно споменатото по-горе решение на ръководството на СБУПХ: 10 000 екземпляра на български, 3 000 на френски и 2 000 на немски език .
В сборника са поместени девет статии за Добруджа, а именно: “Физическа география” от Ан. Иширков – 43 стр., “Историко-политическа съдба” от В. Златарски – 26 стр., “Българи и румъни в техните културно-исторически отношения” от Л. Милетич – 59 стр., “Фолклор” от М. Арнаудов – 34 стр., “Възраждане” от Ст. Чилингиров – 34 стр., “Старобългарски паметници” от К. Шкорпил – 44 стр., “Народностен характер” от Ст. Романски – 44 стр., “Стопанско значение” от Д. Мишайков – 46 стр. и “Държавно-политическо значение” от Вл. Моллов – 31 страници. Към сборника са приложени карта на Добруджа в мащаб 1:1 000 000 и 7 таблици (последните към статията на К. Шкорпил).

Почти всички участвуващи със статии в сборника автори са известни професори в Университета и на времето си най-добрите познавачи на географията, народонаселението, историята, културата, обичаите, икономиката на Добруджа. Във всички поместени в сборника статии се изнася огромна аргументация, която е предназначена да докаже, че Добруджа е люлка на българската държава, исторически е принадлежала на последната; населението є в преобладаващата си част се състои от българи, което, въпреки превратната историческа съдба, винаги се е стремяло към единение с българите от Мизия, Тракия, Македония и Поморавието. Книгата е написана в популярен стил, със спокоен научен тон .

С разпространението на сборника “Добруджа” се заема самият СБУПХ. Първи са удостоени с неговото получаване присъстващите на Първото годишно общо събрание на съюза на 27 януари 1918 г. – на тях са раздадени екземпляри от сборника. Част от неговия тираж е изпратена до подбрани влиятелни и отговорни лица и институции, между които на първо място са царят и престолонаследникът. На тях лично Ив. Шишманов изпраща екземпляри от сборника, за което чрез секретаря на Тайния кабинет Добрович му изказва благодарност . Друга част от книгата е разпространявана по обичайния за тогава начин, включително и чрез изпращане на пратки до действителни и предполагаеми симпатизанти на съюза.

От сборника “Добруджа” се интересуват и някои лица от провинцията. Например с писмо от края на февруари 1918 г. до Ив. Шишманов Димитър Цухлев от Видин моли да му бъдат изпратени този сборник и други издания на СБУПХ. В писмото си той прави следната любопитна констатация, която съпровожда с позитивно предложение: “В нашата дълбока провинция трудно проникват учените трудове на нашите писатели и ученият им пулс в нас като че бие само в София, а в провинцията – мъртвина. Това не говори добре за нашата културна мощ. Затова не е лошо да се привлече към дружеството на българските писатели и Акад[емията] на науките и провинцията. С това само ще се засилят устоите на тез две учреждения” . Не е известно дали молбата на Цухлев е била изпълнена. Но сборникът ще се разпространява и след края на войната.

Сборникът “Добруджа” е посрещнат с добри чувства от средите, които подкрепят СБУПХ. Във в. “Мир” е публикувана статията “Една годишнина”, посветена на първата годишнина от създаването му. В нея критично се изтъква, че от страна на България след предаването на Северна Добруджа на Румъния през 1878 г. не е направено нищо, както в страната, така и вън от нея, за да се защитят правата на българите там. Поради това, дори в момента, когато тази област е освободена от Румъния българите не са достатъчно мотивирали пред външния свят своите претенции да я владеят. Тази празнина се запълва от сборника “Добруджа”. С него, според редакцията на в. “Мир”, СБУПХ “прави ценна услуга на отечеството”. Статията запознава читателите със съдържанието на сборника, за да му даде висока оценка като навременен, като отличаващ се с обективност и компетентна защита на българските интереси не само в условията на бушуващата война, но и след нея, когато ще се водят преговорите за сключването на мира. Редакцията на вестника е особено доволна, че изданието е осъществено и на чужди езици, защото по този начин се дава възможност да се запознаят с него меродавните заинтересовани фактори в чужбина .

По много причини тази книга не успява да изиграе очакваната от СБУПХ и изобщо от подкрепящата и симпатизиращата му част от българското общество роля. Главното в случая е обстоятелство, че събитията по фронтовете не се развиват в полза на България. Това обаче не омаловажава и не обезценява благородните цели, нито факта на появата на бял свят на тази полезна книга.

Освен сборника за Добруджа ръководството на СБУПХ решава да бъде издаден аналогичен такъв за Поморавието. За целта освен същите автори, са поканени и някои нови .Идеята за него принадлежи на Ст. Романски и М. Арнаудов. На 15 юли 1917 г. Романски докладва в заседание на Управителния съвет вижданията по този въпрос. Съветът възприема предложението и решава: Ст. Романски да бъде редактор на сборника; в него да бъдат включени статиите: Географски преглед от Ан. Иширков, Етнографически преглед – Ст. Романски, Диалектология – Ст. Чилингиров, Културно-национално развитие – Ст. Чилингиров, Икономически отношения – Д. Мишайков (респективно Каросеров) .

Но решението за издаването на сборника остава неизпълнено. Причините вероятно следва да се търсят освен в липсата на достатъчно парични средства също и в претовареността на предвидените автори с друга работа. Ан. Иширков например заминава за Берн като член на току-що създадената пропагандна мисия на Т. Недков.
На 26 май 1917 г. ръководството на СБУПХ решава да се издаде трета книга, която да се нарича “Етнографическа България” и да съдържа няколко раздела:

I. Българи на Балканския полуостров
 1. Българи в Царството.
 2. Българи в новоосвободените земи: Македония, в Задродопска Тракия, в Добруджа, в Моравско и в Призренско.

II. Българи отвъд Балканския полуостров
 1. Българи в Русия.
 2. Българи в Маджарско.
 3. Българи в Румъния.
 4. Българи в Америка.

На 5 юни 1917 г. Управителният съвет на СБУПХ отново се занимава с плана на проектираното издание “Етнографическа България” и решава: 1. Книгата да бъде 10 – 15 коли голяма осмина формат; 2. Изложението да бъде научно-популярно; 3. “да съдържа статистика и етнографско-исторически преглед на отделните български области”; 4. да има общ увод, “който резюмира цялото съдържание, и няколко специални статии, писани от избрани вещи лица”; 5. в края да се прибавят “ония дипломатически документи, които определят националните граници на българите”; 6. “да се вземе за основа изучванията и на приложените етнографически карти положението до навечерието на Балканската война” .

На това заседание се определят и авторите, както следва: Ан. Иширков – за Царство България; Л. Милетич – за Тракия и Маджарско; Й. Иванов – за Македония; Ст. Романски за Добруджа и за Румъния; проф. Беню Цонев – за Моравско; проф. Ст. Младенов – за Призренско; Ив. Шишманов – аз Русия и Америка .
С изключение на Й. Иванов, всички визирани по-горе за автори в изданието приемат поканата на Управителния съвет. Вместо отказалия да приеме поканата на 16 юни последният решава да бъде поканен Ан. Иширков, който да напише статия за българите в Македония .

За съжаление и това начинание остава само на книга.

Изложението свидетелствува, че Управителният съвет на СБУПХ натоварва една малка група специалисти да съставят за кратко време три изключително важни книги за научна защита на българските национални интереси. При това споменатите лица-автори в същото време са заети и с други дела: преподаване в Университета, писане на патриотични статии във вестници и списания и пр. Например през 1917 г., когато се създава СБУПХ група специалисти, членуващи в БАН, се занимава с въпроси около издаването на наръчен речник на българския език, чествуването на 50 години от смъртта на Г. С. Раковски, издирване на документи за българската история в библиотеките и архивите на Цариград, Букурещ, Будапеща; издаване на сборник в чест на К. Иречек и др.  При това събитията по фронтовете вече не се развиват благоприятно за България и нейните съюзници. Пък голям проблем представляват оскъдните парични средства, както неведнъж беше посочено по други случаи. Всичко това би могло да обясни защо СБУПХ успява да състави и издаде до края на войната само първата от замислените от неговото ръководство три книги.

Освен планираните за съставяне и издаване от Управителния съвет на СБУПХ книги, до него постъпват предложения от някои автори за издаване със средства на Съюза на техни съчинения. Пръв С. Радев предлага книгата си “La Macйdoin et la Renaissance Bulgare au XIXe siиcle” (Македония и българското възраждане през ХIХ век). На 5 ноември 1917 г. Управителният съвет решава тя да бъде издадена на разноски на съюза, като определя и размера на хонорара: 200 лева на печатна кола . В процеса на издаването на книгата членът на СБУПХ и директор на печата Н. Милев вероятно съгласувано с ръководството на ВМОРО, се застъпва пред Ив. Шишманов изданието да е от името на този съюз, за да има пред света по-голяма тежест. Иначе то щяло да се счита за пропагандно и поради това нямало да изиграе ефективно ролята си . Книгата излиза от печат към пролетта на 1918 г. от името на СБУПХ само на френски език . Тя е посветена на известния революционер Борис Сарафов и е в обем 316 страници. Написана е в научно-популярен стил. Разгледаните въпроси са организирани в пет глави. Те са: Македония в миналата история на България (от основаването на България до 18 век), Литераторите македонци в българското възраждане (от Паисий до Григор Пърличев), Участието на Македония в борбата на българите против елинизма, Основаването на Българската екзархия и въпросът за македонските диоцези, епархии в Македония (Скопие, Велес, Охрид) и заключителната пета глава: Македония и въпросът за обединението на българите след Берлинския конгрес, в която на 12 страници е скицирана материята до влизането на България в Първата световна война.

В книгата се отстоява тезата, че освободителните борби от Македония съставляват част от борбите за освобождение на целия български народ, т.е. историята на възрожденските македонци съставлява неразделна част от историята на българите, на България.

Книгата се посреща с интерес от разбиращите френски език българи, особено такива от Македония. Българският вестник “Родина”, излизащ в Скопие, приветствува това издание на СБУПХ. Най-напред той отпечатва възторжен отзив на Г. Кулишев, а после публикува в български превод откъси, отнасящи се за митрополит Натанаил Охридски, Райко Жинзифов и Гр. Пърличев . Това съчинение на С. Радев не е загубило научната си стойност и до днес.

Трета книга, която успява да издаде до края на войната СБУПХ, е на Л. Милетич със заглавие: “За Македония. Културно-исторически поглед (по случай 15-годишнината на Илинденското въстание)”. Изданието е осъществено на български и на френски език през 1918 г. преди да е завършила войната . За отбелязване е, че само в изданието на френски език е посочено, че книгата се издава от СБУПХ .

В тая неголяма по обем книжчица – само 35 страници, накратко се засягат редица въпроси от историята на Македония: очертават се естествените географски и етнически граници; посочва се, че към 1912 г. живеещите в областта българи съставляват 55% от цялото над два милиона население; прави се географска характеристика; говори се за словенските племена, населявали някога Македония, за да се докаже, че между македонските словени и тези в Тракия и Мизия има единство на литературен език, черква и народно-просветни институти.
В брошурата си Л. Милетич пише: “Тази война трябва да завърши с обединението на Македония с майка България, чиито стари традиции – език, нрави, обичаи, силен дух, който се проявява и с беззаветно отечестволюбие и устрем към културен напредък по всички посоки, – са опазени и до ден днешен в пълна чистота. Македония, както е било едно време и сега си е класическа страна на българщината. Това са съзнали и оценили цял ред най-видни европейски – славянски и неславянски – учени и пътешественици, които непосредствено са изучавали бита на българското население от Македония... .

Кратко казано: в книгата се защитава основанието на България да включи в границите си Македония .
До ръководството на СБУПХ постъпват и други предложения за издаване на пропагандни книжовни трудове с национално-патриотична проблематика. На 17 септември проф. Ив. Георгов предлага със средства на съюза да се издаде сборник от двадесетина негови статии, писани в защита на българската национална кауза по различно време и публикувани на различни места в България и в чужбина. Той дори определя приблизителни обем на сборника – 20 печатни коли с тираж 2000 екземпляра и обещава в случай че изданието бъде осъществено, да дари част от него на депутатите от германския, австрийския и унгарския парламент . Вероятно поради липса на средства предложението на Ив. Георгов остава без последствие.

* * *
Ръководителите на СБУПХ още от първите дни на неговото съществуване се опитват да организират списването на периодичен печатен орган. Ив. Шишманов свидетелствува, че на 20 юни 1917 г. по този въпрос разговарят той, Ив. Вазов и Хр. Чакалов. Обсъждат имена на евентуалното съюзно списание, като “Обнова”, “Нова земя”. Вазов предлага името да бъде “Нови дни”, което се приема с възхищение от събеседниците му . Недостигът на парични средства обаче е причината това да не може да се осъществи в продължение на повече от една година .

Едва на 1 април 1918 г. излиза от печат първият брой от печатния орган на съюза, но с название “Известия на Съюза на българските учени, писатели и художници” в доста скромен вид: малък формат, 8 страници. В уводната статия “Нашата програма” се казва, че целта била да се даде “на съюза с време един по-голям орган, в който да могат да се разискват всички принципиални въпроси, що засягат бъдещето на народа. Ала временните неблагоприятни условия неволно ни принуждават да си поставим засега по-скромни задачи. Ние начеваме – се казва по-нататък в програмната статия – за това с един лист, в който ще се печатат на първо време по-важните официални книжа, протоколи,преписка и изявления на съюза. Нашите Известия ще излизат засега непериодично, според интереса на подбрания материал. Тая ограничена практика не изключва обаче по нататък и възможността да се печатат отделни статии по въпроси, които отговарят на съюзните цели (§1 от Устава)” .

И наистина в първия брой на “Известията” са отпечатани едни от най-важните документи на съюза: “Отчет на Управителния съвет, представен в Първото Главно общо Събрание на съюза в Академията на науките, на 27 януари 1918 г.”. Този отчет заема съществената част на броя. Публикувани са и “Устав на Съюза на българските учени, писатели и художници”, “Обяснения към устава на Съюза на българските учени, писатели и художници”, “Писмо на Управителния съвет до българските заможни граждани”. Освен това тук е публикуван “Списък на основателните и редовните членове на Съюза на българските учени, писатели и художници (до 1 април 1918)” и “Списък на дарителите на фонда на Съюза на българските учени, писатели и художници” .
Тук съдържанието на “Известията” се предава само в общ план, защото в проучването тези документи се използуват подробно.

Не успяхме да установим да са излезли следващи броеве на “Известията”. По всичко изглежда обаче, че това не е станало.

* * *
Освен от името на СБУПХ видни негови членове участвуват повече или по-малко активно в пропагандна дейност, развивана от други институции, като например Културното отделение при щаба на Действуващата армия, БАН, Университета и др., и най-вече като частни лица . Някои публикуват свои съчинения, чиито основни идеи и предназначение са да съдействат за отстояване на българската национална кауза в страната и в чужбина. С риск да се отклоним от темата, тук ще споменем някои имена и техни съчинения. Например М. Арнаудов публикува статиите: “Поетът на българите” (за Ив. Вазов) , “Самоопределението на народите и България”  и др.; Г. Кацаров: “Старини от Тракия” , “Войната и държавата”  и др.; Ст. Баламезов: “Самоопределението на народите и създаването на нова държава” ; Л. Милетич: “Революционната подготовка на Илинденското въстание (1897-1903)” ; В. Златарски: “Кога е възникнала и как се развива идеята за българско национално обединение” .

Много активен в публицистичното поприще е Ст. Чилингиров. Той публикува множество материали, между които: “На Кр. Раковски” , книгите “Добруджа и нашето възраждане (културно-исторически изследвания)” ; “Поморавия по сръбски свидетелства”, която разказва за отбългаряването и посърбяването на българите в тази област ; “Македония по сръбски свидетелства”  и др.

Проф. Ст. Романски издава в началото на 1918 г. книга, в която защитава тезата, че до 1878 г. българското народностно присъствие в Добруджа е било преобладаващо по отношение на румънското. Затова Долният Дунав е естествена граница между българи и румъни .

Д. Мишев в поредица от статии под заглавие “Истината за Македония и християнското є население” във в. “Мир” с цитати от разни чуждестранни автори отстоява твърдението, че християнското население в тази област има българско национално съзнание .

За сравнение тук се налага да бъдат споменати някои сведения за дейността на “Мисията Недков” в Швейцария, развивана успоредно с разглежданата дейност на СБУПХ, още повече, че някои от “мисионерите” са и негови членове и участват и в неговата работа.

През първата година от съществуването си “Мисията Недков” издава 17 книги на френски и немски езици. Между авторите най-плодовит е Ан. Иширков, издал 4 книги (България и Добруджа”, “Добруджа и румънските притезания”, “Името българи”, “Македония и учредяването на Българската екзархия”), Д. Мишев – 2 книги (“Истината върху Македония”, “Сърбия и България пред общественото мнение”) и една подготвена за печат (България в миналото”); Й. Иванов издава една книга (“Кавалската област”), поставя под печат друга (“Гърция и България пред общественото мнение”) и подготвя за печат други две книги (“Македонският въпрос пред науката” и “Българите в Македония”) и пр.

Същевременно мисията публикува в швейцарската преса 103 статии по различни аспекти на българските национални притезания .

На 25 май 1(918 г. излиза от печат на френски език дълго време подготвеният бюлетин “Correspondance Balkanique”* с различни материали от български вестници и с облик твърде скучен .

В тази дейност на “Мисията Недков” особено активно участвуват членовете на СБУПХ Ан. Иширков и Д. Мишев.

Какъв ефект има тази дейност на “Мисията Недков” е друг въпрос. Според познавач на тази материя той е бил доста скромен .

Членовете на СБУПХ Ив. Шишманов, Ан. Иширков и др., както и д-р Кр. Кръстев през декември 1917 г. са поканени от главния равин на Стокхолм и бивш такъв в София д-р М. Еренпрайс и шведския писател д-р Алфред Йенсен да участвуват с писмени разработки за България в замислената от тях “Библиотека на народите”, чиято първа книга щяла да бъде посветена на България . Шведските приятели на България особено са държали като автор в планираната от тях книга да бъде проф. Ив. Шишманов. В шифрована телеграма до Министерството на външните работи и на изповеданията на 25 януари 1918 г. управляващият българската легация в Стокхолм Ал. Греков по този повод пише: “Моля, настойте и от мое име пред Шишманов да поеме написването на предложената му от Еренпрайс част от брошурата, между друго, защото Шишманов е познат тук и се ползува с отлично име в средата, в която е боравил през пребиваванието в Швеция” . Като Министър-председател и министър на външните работи В. Радославов дори сам ходатайствува пред Ив. Шишманов и д-р Кр. Кръстев да напишат предлаганите им части в замислената от шведите книга . Министерството на външните работи се застъпва пред Министерството на войната за създаване на някои улеснения на проф. В. Златарски за написване на материал за нея . Изобщо управляващите в България фактори усърдно подкрепят осъществяването на това благородно начинание на Еренпрайс и Йенсен.

Закипява трескава работа, при която са преодолени значителни трудности. Ив. Шишманов например пише своя дял, устройвайки се като пълномощен министър на България в Украйна (Киев). Към 25 юни 1918 г. книгата със заглавие “Bulgarerna”* и с държавния герб на България на корицата е вече отпечатана. В писмо от Министър-председателя Ал. Малинов до началника на Тайния кабинет на Царя относно времето на излизане от печат на книгата, за която тук става дума, се казва: “Управляващият Царската легация в Стокхолм ми съобщи с рапорт от 25 юни т.г. (1918 – б.а. В. Г.), че е излязла вече и скоро ще бъде пусната в продажба книга върху България, съставляваща първият свитък от “Библиотека на народите”, редактирана под ръководството на д-р Еренпрайс, Главен равин в Стокхолм, и д-р Йенсен, известен шведски писател” .

Книгата е среден формат, с обем 302 страници плюс 23 илюстрации и една карта на България . Първите две страници са заети от кратък предговор с автори съставителите Еренпрайс и Йенсен и с дата “юни 1918”. В него те уведомяват евентуалните читатели за намерението си да издават серия от книги, посветени на различните народи под общо заглавие “Библиотека на народите” и че първият брой е посветен на България (с. V-VI).
Авторовите разработки в книгата са групирани в седем дяла. Първият дял е озаглавен “Исторически обзор”. В него са поместени две съчинения. Едното е на проф. В. Златарски: “Българската история до освобождението от османско владичество през 1878 г. с преглед на основни моменти от българската история до тази дата”, (с. 3-39). Вторият материал – “Нова България” е написан от управляващият българската легация в Стокхолм Ал. Греков. В него се изтъкват по-важните събития от историята на България след 1878 г.: Учредителното събрание в Търново и приемането на Конституцията на Княжество България; суспендирането на Конституцията; Съединението на Княжество България с Източна Румелия през 1885 г.; събитията около абдикацията на княз Ал. Батенберг и възкачването на княз Фердинанд на българския престол през 1887 г.; обявяването на независимостта на България през 1908 г. (с. 40-60).

Вторият дял е със заглавие “Страната”. В него са включени три разработки. Първата е на проф. Анастас Иширков. В нея се прави кратка географска характеристика на България: повърхнина, климат, селища и пр. (с. 61-105). Втората е на икономиста д-р Никола Сакаров със заглавие “Стопански преглед”. В нея се изнасят данни за територията, разпределението на земята, за стопанските отрасли: земеделие, индустрия, занаяти и пр. до войните (с. 106-121). Третата разработка – “Политически институции” е на А. Йенсен. В нея се разказва за държавно-политическото устройство на България (с. 122-130).

Третият дял е онасловен “Народът”. В него са поместени също три разработки. Едната е на Ан. Иширков и запознава читателя с населението на България: в Стара България, българска Добруджа, Егейска и Източна Тракия, Македония. Изтъква се, че по вероизповедание българите са източно-православни християни, мюсюлмани (турци и българи мохамедани, наричани още помаци), католици, протестанти и пр. (с. 131-145). Втората разработка е на проф. М. Арнаудов. В нея са описани народните нрави и обичаи на българите. Тук са дадени сведения за патриархалните семейства (задругите), за многобройните празници и обичаите около тяхното празнуване (с. 146-158). Третият материал от този дял е написан от проф. Б. Цонев и е посветен на българския език. Изтъква се, че последният е по произход славянски; че в него съществуват две наречия; разказва се за шопите и техния говор, както и за говора на българите от Поморавието (с. 159-165).
Четвъртият дял е с наслов “Културата” и е написан изцяло от проф. Ив. Шишманов. Той е наситен с информация за християнската религия на българите, за богомилите и връзката на патарени и албигойци с тях; за движението на независима българска църква по време на турското владичество, за неговите най-изявени дейци Паисий Хилендарски, Софроний Врачански; за фермана на султана от 1870 г. за признаването на самостоятелността на българската църква и за нейното устройство. С много данни е проследено развитието на българската култура, като се почне от делото на братята Кирил и Методий, Климент Охридски и др., мине се през движението за национална просвета през възраждането и се завърши с прегледа на културното развитие след 1878 г. Специално внимание е обърнато на развитието на българската просвета в Македония, Добруджа и Поморавието (с. 166-186).

Петият дял – “Литература” – съдържа три очерка. В този на д-р Кр. Кръстев-Миролюбов се разказва за литературното творчество на възрожденски творци: Паисий Хилендарски, Неофит Рилски, братя Димитър и Константин Миладинови, Петко Славейков, Хр. Ботев, Любен Каравелов, Васил Друмев и др.; за творчеството на Ив. Вазов и неговите съвременници Т. Влайков, Ал. Константинов, Пенчо Славейков, П. Ю. Тодоров (с. 187-232). Вторият материал от този дял е на Владимир Василев. В него се разглежда литературното творчество на цяла фаланга творци: Цанко Церковски, Елин Пелин, Георги Стаматов, Михаил Кремен, Георги Райчев, К. Константинов, Николай Райнов; разказва се за поезията на Кирил Христов, П. К. Яворов, Д. Дебелянов, Николай Лилиев, Мара Белчева, Дора Габе, Стамен Панчев, а също и за писателите Йордан Йовков, А. Страшимиров (с. 233-244). Третият материал е от А. Йенсен и съдържа моменти от историята на новата българска литература, илюстрирани с някои преведени от него на шведски език образци. Тук са поместени химнът на България Шуми Марица (текст и ноти), няколко народни песни, баладата “Хаджи Димитър” и стихотворенията “Обесването на Васил Левски” и “Моята молитва” от Хр. Ботев; стихотворението “Аз съм българче” от Ив. Вазов и няколко творби от П. К. Яворов, Пенчо Славейков и Ю. П. Тодоров (с. 245-270).
Дял шести – “Театър и изкуство” съдържа два очерка. В този от д-р Кр. Кръстев-Миролюбов се проследява процесът на възникване и развитие на българската драма като литературно творчество чрез творбите на Добри Войников и Васил Друмев, на Ив. Вазов, П. Ю. Тодоров. Макар и кратко, се споменава за основаването на български Народен театър и за изявили се артисти като Ат. Кирчев, А. Будевска, Хр. Ганчев, Георги Стоянов, Сава Огнянов (с. 271-280). Вторият очерк от този дял е написан от Панайот Тодоров Христов (Сирак Скитник) и е посветен на съвременното българско изобразително изкуство. Тук са представени шестнадесетина талантливи художници живописци, между които Я. Вешин, Ив. Мърквичка, Цено Тодоров, Никола Петров, Борис Денев, Михаил Лютов, Атанас Мишев, Никола Танев, Никола Маринов, Антон Митов, Владимир Димитров и др. Състоянието на българската скулптура е представено чрез характеристика на творчеството на Андрей Николов и Иван Лазаров. Чрез творчеството на Ал. Божинов и Райко Алексиев пък е дадена характеристика на българската карикатура (с. 281-288).

Последният дял седми е написан от току-що починалия пълномощен министър на България в Берлин Д. Ризов. В него се разглежда външната политика на България през 1912-1918 г., като се защитава тезата за националноосвободителните и националнообединителните цели, преследвани от България през трите войни от разглеждания период: двете балкански и Европейската (с. 289-299).

Към книгата е приложен библиографски списък на 41 съчинения за България, издадени на чужди езици предимно от чужденци. Между чужденците автори са К. Иречек, Жорж Буске, Ж. Сонжеон, А. Бланки, Ф. Каниц, Ами Буе, Луи Леже, Рихард фон Мах, двамата съставители и др. В библиографията са попаднали и четирима българи: А. Иширков, М. Арнаудов, Андрей Протич и С. Радев (с. 300-301).

Приложената карта на България очертава нейните граници според Букурещкия договор от 1913 г. и зоната на т.нар. кондоминиум в Северна Добруджа (зоната управлявана съвместно от участниците в Съюза на Централните сили) (с. 302).

Стана дума, че книгата е богато илюстрирана. Поместени са фотоснимки на цар Фердинанд, на престолонаследника княз Борис, фототабло с всички министър-председатели от Т. Бурмов до В. Радославов; снимки на царския дворец в София, на сградата на Народното събрание, на паметника на Цар Освободител пред Народното събрание, на катедралния храм “Св. св. Кирил и Методий” (така е била прекръстена катедралата “Св. Александър Невски”), на Народния театър. Поместени са и изгледи от географски забележителности: Шипченски проход, проходът Вратцата в Ст. Планина, река Янтра при Преображенски манастир, от планините Пирин и Рила, изгледи от Пловдив, снимка на български пазар, снимка на помаци от с. Чепеларе, на килимарки от гр. Панагюрище, на селска носия от Родопите, картина от А. Митов за Варна. Освен това на две страници е дадено фототабло на български писатели: в средата Ив. Вазов и около него снимки на Л. Каравелов, П. Славейков, Хр. Ботев, Т. Влайков, Стоян Михайловски (в книгата погрешно е изписано името като Стефан), К. Христов, А. Страшимиров, Елин Пелин, А. Константинов, П. К. Яворов, Пенчо Славейков, П. Ю. Тодоров, Д. Дебелянов, Теодор Траянов, Мара Белчева, Йордан Йовков.
Както се вижда от направения дотук преглед, тази неголяма по обем книга представя накратко по много убедителен начин най-ценни моменти от българската история и култура, особено на съвременната. Тя има характер на богата банка от разнообразни сведения и съдържателен справочник за всеки, който за пръв път влиза в допир с българския народ и земята, която той населява, с неговата многовековна култура.
От списъка на авторите е очевидно, че основната част от тях – седем души, са измежду големите интелектуални величини на България по онова време, които същевременно са и видни дейци на СБУПХ: професорите Ив. Шишманов, В. Златарски, А. Иширков, М. Арнаудов, Б. Цонев, стопановеда д-р Н. Сакаров, писателят Вл. Василев, художникът изкуствовед Сирак Скитник, дипломата Д. Ризов. Не са между членовете на съюза само дипломатът Ал. Греков, естетът д-р Кр. Кръстев и разбира се, шведът А. Йенсен.
Нека да подчертаем, че книгата излиза по чужда инициатива – по инициатива на приятелите на България равинът на Стокхолм д-р М. Еренпрайс и шведският интелектуалец д-р А. Йенсен. Те са насърчени в начинанието си от управляващия българската легация в шведската столица Ал. Греков, а също лично и енергично от министър-председателя и такъв на външните работи В. Радославов. Огромна е обаче, съществена е заслугата на авторите на материалите в книгата.

Тук се разказа по-подробно за тази знаменита книга, забравена днес дълбоко в пластовете на историята, защото нейното издание е между малкото положителни примери за единодействие на външно-пропагандното поприще между правителството на България и видни дейци на СБУПХ през Първата световна война. И още: би могло да се твърди с голяма доза на истинност, че материалите на членовете на СБУХП в шведската книга за България представляват вкарване в обръщение на начертаните от съюза планове за научна защита на българските национални интереси в Европейската война.

Спряхме се по-подробно на тази книга, защото тя наистина би могла да бъде поставена между най-добрите издания в полза на българската национална кауза през Първата световна война, осъществени при подкрепата на меродавните български управляващи фактори и специално на министър-председателя В. Радославов. Каква обаче е нейната действителна роля за обективното запознаване на меродавната световна общественост с истината за България, за българската национална кауза, е трудно да се прецени. Тя обаче представлява забележителен влог в българо-шведските културни връзки и повече – в културните връзки между българите и скандинавците.

Като израз на благодарност заради тази особено ценна книга д-р М. Еренпрайс и д-р А. Йенсен през юли 1918 г. са предложени на Царя от новия министър-председател Ал. Малинов за награждаване с подходящи ордени .

Наистина публицистичната и научно-пропагандна дейност на споменатите (а има и други) членове на СБУПХ не е извършена по негов почин, нито е ръководена от него. Тя е плод било на инициативата на отделни специалисти, било на съгласуване с държавни институции дело. Мотото е едно: всички земи, в които през войната е установена българска администрация, са земи български, над тях България има исторически и етнически права. Следователно постигнатото обединение ще е справедливо да бъде признато от всички външни меродавни фактори.

* * *
В началото на 1917 г. Македонското женско благотворително дружество устройва във Военния клуб в столицата изложба на македонски носии. Организаторите предвиждат експонатите да бъдат продадени в Германия, а евентуално получените пари да използват за благотворителни цели. Ст. Л. Костов в своя статия във в. “Пряпорец” дава на изложбата висока оценка, като се изказва против продаването на изложените експонати в чужбина и за изкупуването им от министерството на народното просвещение за нуждите на Етнографския музей . В две свои заседания (на 9 и на 14 март 1917 г.) Управителният съвет на СБУПХ разглежда и този въпрос и решава да бъдат направени постъпки пред министъра на просвещението експонатите от изложбата да бъдат задържани в България: да се откупят за Етнографския музей, т.е. подкрепя становището на члена на съюза Ст. Л. Костов .

Това отношение към въпросната етнографска изложба е свързано с намерението на СБУПХ при възможност да организира етнографска изложба в Берлин, на която да бъдат показани български народни носии и произведения на български народни занаяти, особено такива от Македония. Целта е германците да бъдат запознати с бита на своите съюзници българи . Пак поради липса на средства и това си остава само поредното от неосъществените добри намерения на СБУПХ.

* * *
Подобно на германските професори, и български професори от Университета, по почин на Щаба на Действуващата армия, изнасят цикъл от лекции пред войници на Южния фронт, свързани с целите на войната и историята на заетите от българските войски земи. Доколкото почти всички лектори са и членове на СБУПХ заслужават да бъдат тук упоменати. Лекциите се изнасят в Скопие от 6 до 30 май 1918 г. пред войници и офицери от фронта, които идват на смени от по 200 – 250 души. Ето лекторите и темите на техните лекции.

№ по ред Лектор Теми на лекциите
1 Ив. Георгов Ролята на България във всемирната история
2 П. Нойков Борбите на македонските българи за просвета
3 Г. Кацаров Балканските народи в старо време
4 В. Златарски Българо-сръбските отношения в миналото
5 Св. Георгиев Балкански полуостров в общата история
6 Б. Цонев Българският език преди хиляда години и сега; Граници на българската реч
7 Ст. Младенов Нашият език и другите индоевропейски езици; Етимология и културна история
8 А. Теодоров-Балан Български език и българско единство; Почеток на българската книжнина, стара и нова
9 М. Арнаудов Раковски като личност и като поет на националното пробуждане
10 Кр. Кръстев Дейността на Климента Охридски и нейното значение за съдбината на българския народ
11 Д. Михалчев Нацията и нашият дълг към нея
12 Т. Иванов (лектор) Нови културни училищни задачи на България

Според М. Арнаудов слушателите жадно поглъщали казаното от професорите.

Само беглият поглед върху темите на лекциите показва, че те преследват задачата да заредят допълнително с патриотичен дух няколкостотин войници и офицери и да им вдъхнат вяра в добрия за България изход от войната, макар че тази вяра у не малко от стотиците хиляди български войници вече е била разколебана.

* * *

Изнесените данни свидетелстват за сериозни книжовно-издателски намерения на СБУПХ и специално на неговото амбициозно ръководство особено през пролетта, лятото и есента на 1917 г. За жалост съвсем малка част са изпълнени било поради липса на средства, било поради недостатъчна подкрепа в обществото и от страна на управляващите, било поради претовареност на малката група учени дейци на съюза, било поради късното основаване на последния. А може би главно поради развиващите се във вреда на България и нейните съюзници събития по бойните фронтове, които действували все по-обезкуражаващо.

Дейци на СБУПХ развиват и известна публицистично-пропагандна и словесно-лекционна дейност, насочена все към обосноваване и защита на българските национални интереси, към запазване и укрепване на постигнатото със силата на оръжието, както се оказа, временно обединение на българските земи в една обща държава.

[Previous] [Next]
[Back to Index]