Проучвания върху личните имена у траките

Веселин Бешевлиев

 

IX. КРИТИЧНИ БЕЛЕЖКИ ВЪРХУ НЯКОИ ПО-СТАРИ МНЕНИЯ ЗА РОМАНИЗАЦИЯТА НА ТРАКИТЕ

 

 

По въпроса за съдбата на траките в края на древността до заселването на славяните на Балканския полуостров, т. е. до края на VI в., в научната литература съществуват две противоположни едно на друго мнения. Според едното, застъпвано предимно от по-стари изследвачи, в края на VI в. траките били напълно романизирани, а според другото, на новите изследвачи, те са се запазили или са били само отчасти романизирани, и то в много случаи повърхностно.

 

Главните представители на u първото мнение са учените от миналия век В. Томашек, [423] Й. Юнг, [424] К. Иречек [425] и от настоящия X. Цилиакус. [426] Създател обаче на теорията за романизацията на траките е историкът от XVIII в. Йохан Туман. В труда си „Über die Geschichte und Sprache der Albaner und Valachen", Leipzig 1774, 339 и сл. и 360 той обяви румъните и албанците за потомци на романизираните траки. Като доказателство той приведе думите torna frater у Теофилакт Симоката и Теофан, за които по-нататък ще стане дума. Най-ярък привърженик на тази теория е обаче В. Томашек. В по-старата си работа за брумалиите този учен допусна, че тракийският език се е запазил до Диоклециан. [427] Но в последния си труд върху траките той заяви категорично: „Das innere Thrakien jedoch war unter der Herrschaft Rom's vollständig romanisirt worden; den Schlußstein dieser Wandlung bildete die Verbreitung des Christentums bei dem thrakischen Centralvolke der Besser (400 n. Chr.); [428] das römische Wesen festigte sich innerhalb der folgenden

 

66

 

 

zwei Jahrhundert... wird in den heutigen Ostromanen das thrakische Volksthum wiedererkennen." [429]

 

Другият голям застъпник на горната теория И. Юнг прие първоначално, че тракийският елемент на север от Стара планина е бил романизиран, а на юг елинизиран. [430] Обаче по-късно [431] той възприе мнението на Томашек за романизацията на траките и на юг от Балкана. Все пак той допусна, че тракийският език се е запазил чак до VI в. [432]

 

К. Иречек застъпи в първите си работи подобно на Юнг гледището, че старото население на Балканския полуостров на север от Балкана се е романизирало, а на юг елинизирано. [433] Покрай романизацията и елинизацията той прие, че поне част от траките са запазили народностния си облик непроменен до късно време. [434]

 

X. Цилиакус, който се позовава изключително на литература от преди 1881 г. (съчинението е излязло в 1935!), се присъедини също към мнението за романизщията на Тракия, [435] като допусна гръцко влияние в Източна Тракия и Южна Македония. [436]

 

Едно по-друго становище застъпиха А. Бутурас [437] и А. Щайн. [438] Те приеха, че Тракия е била елинизирана, а не романизирана. Докато първият не подкрепи с нищо твърденията си, вторият приведе като доказателство обстоятелството, че всички видове надписи, както официални, така и частни, са съставени на гръцки език. [439] Този факт, който се изтъква и от други, напр. Юнг, [440] но се пренебрегва редовно от застъпниците на пълната романизация на Тракия, показва обаче само, че гръцкият език, а не латинският е бил официалният. Това е напълно естествено за една страна, която се е намирала от край време под силното културно влияние на съседна Елада. В една бележка под линия (4) на стр. 126 Щайн обаче се съгласява с цитираното от него мнение на К. Пач: „Das Thrakische war nicht erloschen. Die fremde Sprache war von den Analphabeten häufig nur erborgt, um der Sitte Rechnung zu tragen."

 

Всички застъпници на мнението за романизацията на траките изтъкват единодушно като сигурно доказателство за това, съответно за съществуване на романско население, някои местни названия от очевидно латински произход в Мизия и Тракия, дадени в итинерариите и в списъците на крепости у Прокопий. [441] Касае се за случаи като Dorionibus, Montemno, Esco amne, Λουποφαντάνα, Σπέλογκα, Σεπτέκασας, Τρεδετετιλίους, Ἀσίλβα, Γεμελλομοῦντές, Καλβομούντις, Σαβονλέντε Κανάλιν и др. И наистина на пръв поглед това се явява много убедително доказателство.

 

67

 

 

Обаче за да могат да се използват тези имена като доказателство, не е достатъчен само фактът, че те произхождат от Мизия и Тракия. Необходимо е да се знае къде точно са се намирали и какво означават или какво са означавали първоначално — дали отделни постройки, като напр. пътни станции, римски вили и имения, крайпътни таверни, уединени кули и крепости и пр., или малки селища, или най-сетне местности. [442] Що се касае до имената от итинерариите, то ясно е, че те са били пътни станции. Същото може да се каже за някои имена, предадени у Теофилакт Симоката, като Σαβούλεντε Κανάλιν и Καλβομούντες, [443] които се споменават във връзка с военни походи и които очевидно са се намирали на военни пътища. Труден е въпросът обаче за местните имена у Прокопий. Това са отчасти имена на възстановени, т. е. на съществуващи от по- рано крепости, отчасти имена на новопостроени от Юстиниан I в източната половина на Балканския полуостров. Те са били издигнати безспорно на удобни за защита места и важни стратегически обекти, като проходи и военни пътища, които са свързвали главните и големите селища на римските провинции на Балкана. Този, така да се каже, крайпътен характер на крепостите личи ясно не само при изреждането на крепостите и укрепленията покрай десния дунавски бряг, гдето те са дадени в последователен географски ред, следващ свързания с римския лимес Крайдунавски път, но и от реда на крепостите в списъка „Тракия". И там те са дадени в същия ред, както в итинерариите на римския път Белград—Цариград. До същото заключение води и това, което Прокопий [444] съобщава за възобновяването на крепостта Адина. Тази крепост била възстановена, за да осигури безопасността на пътуващите по тамошните места. Най-сетне названията на някои крепости, като Ἀσίλβα = ad silvam и др., показват, че се касае пак за пътища. Военният произход особено ясно личи при онези имена, които са образувани с castellum, burgus, turris, vallis или praesidium, напр.: Καστέλλιον, Καστελλονοβο, Μουτζιανικάστελλον, Πόλις Κάστελλον, Ποταμουκάστελλον, Ῥιγινοκάστελλον, Πρέϊδις (= Praesidiis), Πρεσιδίω, Σκουλκόβουργο, Τουλκόβουργο, Τούρικλα (= turricula), Τουροῦς (= turres или turribus), Τουρρίβας (= turribus), също Γεσιλαφοσσᾶτον, Κλεισοῦρα. Една доста голяма част от крепостните имена в списъците на Прокопий представят прилагателни на -ianus, произведени от лични имена, при които се подразбират пак turris, castellum и пр. Например.: Ἀγκυριανά, Βαλεντιάνα, Γρατίανα, Δεονίανα, Κουαρτίανα, Λογγίανα, Μεδίανα, Οὐρβρίανα, Πριμίανα, Πρωτίανα, Ῥωμαηανά, Τιμίανα и др. Тук принадлежат и имената в

 

68

 

 

родителен падеж, при които се подразбира едно от горните понятия, напр.: Προβίνου, τοῦ ἀγίου Ἰουλιανοῦ. Няколко крепости носят имена на племена, напр.: Ваστέρνας, Δάλματας, Σάρματες, Βαρβαρίες. Крепостта Σάρματες е навярно една и съща с mutatio Sarmatorum. Крепостта Δάλματας води името си навярно от рударите далмати [445] или от някой квартируващ там cuneus Dalmatarum, каквито често е имало в крепостите край Дунава, напр. в Dorticum. Последното обаче е по-малко вероятно. Имена на крепости, които стоят във връзка с квартируващи войскови части, са напр. Ἄλαρον, т. е. turris (или нещо подобно) Alarium към alaris „войник от ala" и Κουήστρις = Equestris. Във връзка със станциите и таверните [446] по пътищата стоят и названията като Δουλίαρες (= doliariis), Κούας (= Aquas или Equas), Παυλίμανδρα (= stabulum Pauli), Σπέλογκα (= ad Speluncam), Πόντζας ( = Pontias), Σεπτέκασας (= ad Septem casas), Σκέμνας (= към scamnum?), Στραμεντίας (към stramentum), Τρεδετετιλίους (= ad Tredecim tilios), срв. у нас Петрохан, Арабаконак и др. Местните названия на -ας представят форми на винителен падеж множествено число, при които се подразбира предлогът ad, и означават целта, за което има множество примери в итинерариите: ad Aquas, ad Novas, ad Statuas и др. покрай само Aquas, Novas, Romulas, Scatras и пр. [447] Това не са номинативни форми на простонароден латински език, както смятат някои, напр. X. Михъеску. [448] Следователно както падежната форма, така и значението на приведените по-горе имена показват ясно, че това са били първоначално имена на станции или таверни по римските военни пътища.

 

Във връзка с някогашното минно дело в Мизия и Тракия стоят названията Ἀργένταρες ( = argentariis), Ἐραρία (= aeraria), Μέταλλος, Φερραρία и навярно споменатото по-горе Δάλματας. Мините в Римската империя са били притежание на императорите [449] и затова е естествено да носят латински названия.

 

Една особена група представят латинските крепостни имена като Βινδιμίολα, Ἔρκουλα, Ἐρκούλεντε, Καλβεντία, Λούτζολο, Πούλχρα Θεοδώρα (ad pulchram Theodoram), Ἀρῖνα (= arena), Βασίβσυνον, Καβοτοῦμβα, Λουποφαντάνα, Μαρκίπετρα, Μοντερεγῖνε, Πότες (= Pontes), Σαβινίριβες (към rivus), Τιλλιτώ (= tilietum), Αὐγούστας, Βικάνοβο, Μουτζίπαρα, Τζιταετοῦς, Βαλβαί (= valvae), Βιργινασώ (към virgo или virga?), Γράνδετον (към grandis) и пр. Някои от тези имена трябва да се свържат навярно със светилища или пак с военни съоръжения, таверни и друг вид постройки. Обстоятелството, че те се споменават като крепости у Прокопий, показва, че поне по-голямата част от тях са се намирали на пътища

 

69

 

 

или близо до пътища и са имали военно-стратегическо значение. В някои от тях ще е имало римски войници, на които именно се дължат латинските наименования. Такива случаи са сигурно названията Βικόνοβο (= vico novo) и Τζιταετοῦς (= civitas vetus). Тези две селища, особено последното, са имали свои особени имена, които говорещите латински войници са предпочели, навярно за по-лесно, да заменят с обикновени прилагателни „старо" и „ново". Най-сетне не трябва да се изпуска пред вид възможността някои от горните имена да представят латински преводи на тракийски местни названия.

 

Всички споменати крепости и пътни станции имат очевидно римски, съответно романски произход, което показва, че създателите им са говорели латински, съответно романски език. Тук обаче трябва да се обърне внимание на една езикова особеност при сложните местни латински имена като Ἰουλιόβαλλαι, Μαυροβάλλε, Λουποφαντάνα, Ῥιγινοκάστελλον, в които съединителната гласна е -e-, а не -i-, както в класическия латински език, запазено и в простонародния латински. [450] Тези сложни местни названия, ако и да са по произход латински, по начина на съчетанието могат да се свържат с гръцките сложни думи като Ἀγαθονίκη, Λευκοθέα, Mαυροπόταμος, Νικόπολις, ἐρημόκαστρον и др., с тракийските като Longinopara, Σαλδοβυσσηνος, Σκαπτοπαρα, Τυροδιζα и пр., или с келтските Eburodunum, Vindobona и хибридните Augustodunum, Iuliobona, Cariovallum. По същия начин са образувани в гръцки език през византийската епоха много латински композита. [451] Следователно споменатите латински местни имена издават чуждо влияние, тракийско или по-вероятно гръцко, което показва, че те са били създадени в една среда, чийто говорим език не е бил латинският, т. е. тези названия са дошли отгоре, а не отдолу, от народа. [452] А това значи, че римската власт, по-точно римската войска, чийто официален език е бил естествено латинският, е създала и наложила голяма част от горните латински местни названия. Че това е така, се вижда от следното обстоятелство. Ако се сравнят по брой латинските названия с тези от друг езиков произход по петте главни римски военни пътища в Мизия и Тракия (Крайдунавския, Ескус—Филипопол, Марцианопол—Анхиало, Черноморския крайбрежен и Белград—Цариград), ще се види, че тяхното съотношение е различно за отделните пътища. Най-много латински имена има по Крайдунавския път, а именно от около 57 достигнали до нас названия 28 са латински, т. е. 50%. Почти същия процент показват и имената по пътищата Ескус—Филипопол (от 10 названия — 6 латински) и Марцианопол—Анхиало

 

70

 

 

(също от 10 названия — 6 латински). Най-малко латински названия се срещат по пътя Белград—Цариград (от около 28 само едно изцяло латинско и 3 с латински прилагателни) и по Черноморския крайбрежен (от 14 само 1 латинско). Различният процент на латинските имена не се дължи на случайност, а стои в тясна връзка с произхода и историята на пътищата. Известно е, че Черноморският път и пътят Белград— Цариград са най-старите от петте главни римски пътища и са съществували още преди завладяването на Балканския полуостров от римляните. Черноморският крайбрежен път е бил използван от черноморските гръцки колонии като сухопътна връзка в бурно и зимно време. А пътят Белград—Цариград е бил вече известен във времето на Тукидид. Следователно станциите на тези два стари пътя са съществували още преди идването на римляните и са запазили своите първоначални нелатински названия. Само новите, по-рано несъществуващи, или подновените станции са получили латински имена. От останалите три пътя Крайдунавският е бил построен, както е известно, тепърва от римляните през I и началото на II в. На това именно се дължи фактът, че почти половината от известните станции на този път носят латински наименования. Пътят Ескус—Филипопол е съществувал може би и преди идването на римляните като презбалканска пътека, обаче същинският път е бил направен от римляните, за които връзката на Филипопол с Ескус, седалището на V Македонски легион, и изобщо с дунавския бряг е била от голямо военно значение. По-късно през VI в., когато Ескус загубва първоначалното си значение, презбалканският път бил изоставен и запустява. [453] От Анхиало на север през Балкана е съществувала може би също някаква пътека и преди идването на римляните, но след основаването на Марцианопол от Траян и въздигането му в главен град на Moesia Inferior тя била превърната също в истински римски път.

 

Наличието на латински местни названия в Мизия и Тракия следователно не значи още, че техните създатели трябва да са били идентични с населението на тези провинции, гдето са се намирали крепостите и станциите. Съвършено погрешно би било да се вадят заключения напр. за характера на населението на България от факта, че тук съществуват многобройни местни названия от турски произход, като Арабаконак, или за характера на населението на Конго от наличието на местни имена от френски произход, като Леополдвил, Елизабетвил и пр., или за това на Алжир от имена като Константин и пр., или за това

 

71

 

 

на Индия от името Пондишери и т. н. Тези местни имена свидетелствуват само за някогашното турско, белгийско или френско владичество над споменатите страни. Така и от римските или романските названия в итинерариите и у Прокопий може да се вадят заключения само за езика на властта, която ги е създала. Само в съчетания с други доказателства те могат да добият истинското си значение.

 

Що се касае до имената на таверните, то напълно естествено е техните притежатели независимо от народността си да ги нарекат или да поставят фирми на латински език като официален, който е бил общоразбираемият за всички посетители на таверната — пътници и войници. Фирми на таверни на латински език са известни от Африка, [454] но от това никой още не е извадил заключение, че населението на тази римска провинция е било романизиранс или че е говорело на латински език. Следователно местните имена от латински произход не могат да служат като сигурно доказателство за съществуването на романско население, нито като доказателство за романизацията на тракийското население в Мизия и Тракия. [455]

 

Като второ сигурно доказателство за романизацията на траките Томашек, [456] Иречек, [457] Юнг [458] и Цилиакус [459] приведоха думите τόρνα или ρέτορνα и φράτερ. Тези думи са били отправени, както е известно, от византийски войници по време на един поход през Стара планина срещу аварите в 587 г. към стопанина на едно муле, за да се върне и оправи изкривения товар на добичето. Думите били погрешно разбрани от останалите войници в смисъл; че се дава изобщо заповед да се върнат назад, и помислили, че са нападнати от неприятел. Това предизвикало голяма суматоха всред войската и всички започнали да викат един на друг τόρνα. Според Теофилакт Симоката, [460] който пръв разказва случката, въпросните думи били казани ἐπιχωρίῳ γλώττῃ според Теофан, [461] който преразказва същото, τῇ πατρῴα φωνῇ. Всички привърженици на теорията за романизацията на траките, като се почне от Тунман, приеха, че с тези изрази се означава „бащиния" или „майчиния" език на стопанина на мулето и на войниците. Обаче следните места у Теофилакт Симоката показват ясно, че с ἐπιχώριος γλῶττα се означава латинския език, и то като официален за всички жители на Римската империя (Reichssprache): τοῦτον ἐπιχωρίῳ Ῥωμαῖοι φωνῇ ἀποκαλοῦσι κυαίστορα (I 1, 3), τὴν... ἀποσκευὴν.., ἣν σύνηθες Ῥωμαίοις τῇ ἐπιχωρίῳ φωνῇ τοῦλδον ἀποκαλεῖν (II 4, 1) и Σαβουλέντε δὲ Κανάλιον ὁ τόπος ὠνόμασται ἐπιχωρίῳ προοηγορίᾳ τινί (II 11, 4). Същото значение има и πατρῴα φωνή у Теофан, [462] срв. Nov.

 

72

 

 

VII 1... καὶ οὐ τῇ πατρίῳ φωνῇ τὸν νόμον συνεγράψαμεν, ἀλλὰ ταύτῃ δὴ τῇ κοινῇ τε καὶ Ἑλλάδι, ὥστε ἅπασιν αὐτὸν εἰναι γνώριμον διὰ τὸ πρόχειρον τῆς ἑρμηνείας. Що се касае до самата дума τόρνα = torna, още Иречек в Romanen 17 и сл. [463] посочи, че това е римска военна команда за връщане назад и че погрешно се приема за румънски езиков остатък. Така той се отказва от по-раншното си схващане. По-късно същото мнение, добре обосновано, изказаха М. Гиони [464] и Г. Колиас. [465] Забележително е, че Цилиакус, който разглежда подробно латинските военни термини във византийската войска и привежда изрично torna, [466] не свързва тази военна команда с горното място у Теофилакт и Теофан. Както ще видим по-нататък, за привържениците на теорията за романизацията на траките е характерно да пренебрегват или да преиначават всичко, което би могло да говори против теорията. За прибавката φράτερ = frater у Теофан Фр. Дьолгер [467] посочи, че се е употребявала като обръщение у войниците. При тълкуването на разглежданото място у Теофилакт и Теофан не е обърнато досега внимание на обстоятелството, че думата τόρνα е произвела суматоха всред войниците. Ако матерният език на войниците е бил латинският, то едва ли щеше да бъде употребена тази дума, която не е показвала, че трябва да се оправи товарът на мулето. Войникът, който произнесъл горната дума, е употребил в случая неуместно една латинска команда, понеже неговите знания на латинския език са се ограничавали до няколко заучени латински израза. Войниците във византийската войска са били рекрутирани през тази епоха, както е известно, от различни народности, като арменци, исаврийци, готи и пр., които са били обединени в едно от латинския език или по-точно от няколко команди на този език, на който при нужда, както в горния случай, те са се мъчели да се разберат. Вече И. Л. Пич [468] оспори схващането, че приведените думи у двамата византийски писатели са румънски, понеже не е известен произходът на войниците, които са ги произнесли.

 

Напоследък румънският учен П. Нъстурел [469] се опита съвършено неубедително да възкреси старото схващане, като се позова на израза παρηχεῖται γὰρ τοῖς πολλοῖς ἡ φωνή у Теофилакт, [470] който той тълкува във френското резюме на статията си по следния начин: „...il eut aux oreilles des soldats à peu près la même résonance que le terme de commandement torna." [471] Обаче на това тълкуване противоречат думите καὶ παράσημον ἦν τὸ λεγόμενον пак у Теофилакт, които следват непосредствено след παρηχεῖται и пр. и които показват ясно, че е била произнесена

 

73

 

 

именно думата τόρνα, а не някаква подобно звучаща. Това се подкрепя и от текста на Теофан, който пише изрично: ἕτερος τὸν δεσπότην τοῦ ζώου προσφωνεῖ τὸν φόρτον ἀνορθῶσαι τῇ πατρῴα φωνῇ: „τόρνα, τόρνα, φράτερ." [472] И така думата torna не доказва нищо за езиковия характер на населението в Мизия и Тракия в края на VI в.

 

Томашек [473] и особено Иречек [474] обърнаха внимание на обстоятелството, че пълководците и офицерите в Източната Римска империя носят в V и VI в. предимно латински имена. Иречек посочи над 50 такива случая. Честотата на тези имена говори според същия за романския произход на техните носители, чиято родина трябва да се дири навярно между другото в Dacia Ripensis, Dacia Mediterranea, Moesia Inferior и Scythia. [475] Обаче сам Иречек заяви, че се касае за една мода във военните кръгове да се носят римски имена. Затова дори синовете на чужденци получавали такива имена, напр. Romulus, син на Soterichos, Romanus, син на Анагастес, и др. [476] В такъв случай не е изключено да се касае за същата мода и при други лица, ако и да произхождат от Мизия и Тракия, за които изрично се съобщава, че били от тракийски произход, като напр. Барбатион (вж. стр. 60). Подобен е случаят с Виталиан, за когото изрично се казва, че бил от тракийски произход (вж. стр. 58), но чийто баща има също латинско име Patriciolus. Неговата сестра се наричала Valeriana. Неговият син обаче носи чисто тракийското име Κουτζίς, а братовият му син християнското име Йоан. Кое име в случая е меродавно — латинското ли, което е модно, християнското ли, което се дължи на християнската религия, или тракийското, което се съгласува с известията за тракийския произход на Виталиан ? Според един диптих от 521 г. пълното официално име на император Юстиниан I гласяло: Fl(avius) Petr(us) Sabbat(ius) Iustinianus (CIL 5, 8120, 3). И тук се явява същата трудност за определяне на народността, ако се изхожда само от имената. Като се остави настрана Flavius, [477] останалите имена са: Petrus гръцко, Sabbatius от еврейски произход, но много разпространено, [478] Iustinianus латинско. Един от братовчедите на Юстиниан носи тракийското име Βοραΐδης. И тук се поставя въпросът, от кое име да се изхожда. Името Iustinianus се явява като родово, понеже редица лица от рода на Юстиниан носят подобни имена: [479] Iustus, Iustinus, Iustinianus, срв. Constantinus, Constantius, Constans. Не е изключено името на родоначалника да е гласяло Iustus, което да представя епитет или прякор към едно първоначално тракийско име. Но независимо от всичко това романските имена

 

74

 

 

не означават още, че техните носители са говорели латински в семействата си или че са се чувствували римляни. В гл. VIII се приведоха доста примери за военни и цивилни лица с тракийски имена, и то от същото време, от което са лицата с латинските имена. Докато последните биха могли лесно да се обяснят като военна мода, архаизиращи тенденции (срв. Ромул, Тиберий) или традиция, то тракийските имена не могат да се тълкуват другояче освен като белег за запазване на траките във времето на Юстиниан I. Забележително е, че около този император се явяват много лица с тракийски лични имена било като военни, било като висши сановници. Това едва ли е случайност. Изглежда, Юстиниан е държал за съотечествениците си или се е опирал на тях.

 

Латинските, съответно римските имена на военни лица са израз на желанието да се подчертава винаги и навсякъде връзката с някогашната Римска империя. Това личи в цялата военна терминология във византийската войска, която е римска чак до началото на VII в. [480] Какво значение е било отдавано по това време на връзката със стария Рим, се вижда от следното предсказание на Фонтей, приведено от Йоан Лидийски: τότε Ῥωμαίους τὴν Τύχην ἀπολείψειν, ὅτε αὐτοὶ τῆς πατρίου φωνῆς ἐπιλάθωνται. [481] Напротив, тракийските имена показват, че през тази епоха тракийското население е навлизало лека-полека във всички служби и е започнало да играе известна роля в обществения живот на Източната Римска империя. Следователно римските или романските лични имена също не могат да служат като сигурно доказателство за романизацията на траките.

 

Още по-малка доказателствена сила имат латинските имена на епископите в Мизия и обстоятелството, че са проповядвали, пишели и водели кореспонденцията си на латински език, [482] а по верските въпроси са държали с Рим. [483] Употребата на латинския език в църквите на Мизия се е налагала от факта, че този език още преди приемането на християнството е бил официалният език на администрацията в този римска провинция. Следователно в случая е продължила една традиция. Освен това по силата на споменатото обстоятелство в църковно отношение тази провинция попаднала под юрисдикцията на Рим. Дали и доколко паството, което се е състояло от различни по произход лица, е разбирало проповедите на латински език, е отделен въпрос. [484] Показателни в това отношение са старо- християнските надписи от V и VI в., намерени в дн. румънска Добруджа, т.е. Scythia minor, и Варна, стария Odessos. От 68 надписа от Добруджа [485] 16 са на латински език. От тях

 

75

 

 

2 са двуезични, а 6 имат литургично съдържание или официален характер. Една част от гръцките надписи са поставени от преселници от Мала Азия. От 61 надписа, произхождащи от Варна, [486] само 7 са на латински език. И тук една част от гръцките надгробни надписи принадлежат на преселници от Мала Азия. Забележително е, че надгробният надпис на Dulcissimus, епископ на Доростол, е съставен на гръцки език. Изхождайки от латинските имена на някои епископи в тези области и от латинската кореспонденция на същите, би трябвало да се очаква според схващанията на привържениците на теорията за романизацията на траките горните надгробни надписи да бъдат съставени на латински или предимно на латински език. Надписите обаче показват, че говоримият език в тези области през V— VI в. е бил предимно гръцки, а не латински.

 

Щом като официалният църковен език е бил латинският и свещените книги са били на същия език, то напълно естествено е и върховните служители на църквата да пишат и говорят на латински, да водят кореспонденцията си пак на този език, който е бил същевременно и официалният език на държавата, и да държат по всички спорни въпроси с Рим, гдето се е намирал техният духовен глава. Що се отнася до латинските им имена, не трябва да се изпуска из пред вид, че латински имена носят нерядко и епископите на епархии, чието население е говорело гръцки. Така един епископ на Филипопол е носел името Valentinus (D. Mansi 7, 543), на Дебелт Iuvenalis (пак там 7, 542) и на Кабиле Severus (пак там 3, 140). Среща се и обратното — епископи от Мизия да имат гръцки имена, напр.: Dorotheus (пак там 5, 766а), Martyrius (пак там 3, 572). Πιστός (пак там 2, 882) и Epagathus, [487] епископи на Марцианопол, Monophilus (пак там 7, 546) на Доростол, Petrus на Нове и Поликарп на Абрит. [488] Освен това не трябва да се забравя и обстоятелството, че не винаги епископите са били родени в епархиите, които са оглавявали. Най-сетне не бива да се пренебрегва и бележката на Юнг (Römer 144 и сл.), че съчиненията на епископите от Мизия имат църковно съдържание, че са писани далеч от родината им и че авторите на тази литература са се отчуждили от родните си места. Тук неволно, се налага едно сравнение с църковните отци, родени в Северна Африка, като Тертулиан, Киприан и Августин, които са писали на латински език. От това обаче още не следва, че населението на техните родни места е било вече романизирано или че е говорело на латински език. Следователно нито имената, нито езикът на епископите не могат да служат като доказателство

 

76

 

 

за това, на какъв език е говорела широката народна маса. Напротив, обстоятелството, че един епископ на Одесос е носел тракийското име Дизас (вж. стр. 57 и сл.), а един презвитер от София се наричал Бораид (вж. стр. 59), показва, че местният елемент е успявал, макар и в редки случаи да се наложи на църквата и да наруши традицията.

 

Томашек прие, [489] че съдопроизводството е било също така важен фактор за възприемането на латинския език от бесите. Това обаче е малко вероятно. На същото мнение, изглежда, че е бил и Юнг, [490] според когото римският народностен елемент е господствувал на Балканския полуостров в съдилищата, без да привежда за това примери. Обаче употребата на латинския език в съдилищата на провинциите Мизия и Тракия не може да служи за доказателство, че населението на тези провинции е говорело латински. В римското съдопроизводство официалният език е бил, както е известно, [491] латинският без оглед на това, какъв е бил езикът на населението, гдето е ставало то. Освен това трудно би могло да се приеме, че траките масово и постоянно са се съдели и са имали работа със съдилища, поради което са били принудени да научат латинския език. От надписа с молбата на Скаптопаренците се вижда, че траките са прибягвали в такива случаи до услугите на адвокат. [492] Следователно не е било необходимо траките да знаят латински, за да водят дела.

 

По-нататък изглежда, че Юнг [493] смята за белег на романизация на тракийското население и обстоятелството, че тракийската дума Gestistyrum в Житието на Филип Хераклейски се обяснява на латински (вж. стр. 55). При други случай обаче, които Юнг не привежда, тракийската дума се тълкува на гръцки (вж. стр. 55 и сл.). Обяснението на тракийските думи става следователно не с оглед на езика на населението на Тракия, а се диктува от езика, на който е съставен съответният текст. Самият факт, че местните тракийски названия се обясняват на други езици, показва, че тези текстове не са били писани за четене само от местното население, за което въпросните имена са били напълно разбираеми.

 

Като особено сигурно доказателство за романизацията на траките Томашек [494] привежда опита на Йоан Кападокийски (около 540 г.) да въведе гръцкия език в администрацията, който опит обаче нямал успех поради обстоятелството, че жителите на Европа говорели латински, [495] и забелязва: „...ein schlagender Beweis wider alle jene, welche meinen, die thrakische Provinzialen hätten griechisch gesprochen". Обаче Томашек тълкува

 

77

 

 

неправилно споменатия гръцки текст. У Лидус и у съвременните нему писатели с Европа се означава, както това е добре известно, [496] не Балканският полуостров, нито цяла Тракия, а само областта около Цариград — новият Рим. А тук е напълно естествено да са държали най-много за латинския език като официален за Източната римска империя. Текстът на Лидус, за който става дума, гласи според изданието на R. Wünsch [497] в началото така:

[498] Β приведеното място Лидус изрично пише, че жителите на Европа били предимно гърци (Ἕλληνας ἐκ τοῦ πλείονος ὄντας) и че чиновниците били главната причина, за да пропадне въвеждането на гръцкия език в администрацията. Забележително е, че в приведения у Томашек текст на Лидус мястото за жителите гърци на Европа е пропуснато. И така горният текст на Йоан Лидийски не дава никакви основания да се твърди, че населението на Тракия е говорело латински.

 

Също така погрешно се тълкува и следното място у Приск:

[499] Според Цилиакус горният текст показвал, че „das Lateinische überall (= den ganzen Balkan) die Umgangssprache war" [500]. Преди всичко Приск говори за Виминациум в Горна Мизия, а не за Тракия. Освен това в текста изрично се казва, че латинският език бил употребяван само при сношения с римляни (ὅσοις αὐτῶν πρὸς Ῥωμαίους ἐπιμιξία) и че пленниците, доведени от Тракия (αἰχμαλώτων ἀπὸ τῆς Θρᾳκίας), говорели гръцки (ἑλληνίζει τῇ φωνῇ). Следователно приведените два текста, които Томашек и Цилиакус тълкуват явно превратно, показват, че в Тракия се е говорело гръцки, а не латински. Това се потвърждава и от многобройните надписи на гръцки език, намерени в тази област. От известните досега 99 старохристиянски надписа, намерени в Южна България, [501] 91 са съставени на гръцки език, а 8 на латински, от които 4 са официални и 3 надгробни. Явно е следователно, че говоримият език тук преди идването на славяните е бил гръцкият. Погрешното тълкуване на приведеното място у Приск е изтъкнато и от Б. Геров. [502] Във

 

78

 

 

връзка с това място Иречек пише следното: „Das Latein war auch im V.—VI. Jahrhundert die dominirende Sprache die Donau entlang." [503] Последната част на приведения пасаж от Иречек се е превърнала у Цилиакус в die Umgangssprache на целия Балкан.

 

Така погрешно, пресилено и превратно се тълкуват и други извори от някои застъпници на теорията за романизацията на траките. Особено забележително в това отношение е тълкуването на приведените в гл. VIII сведения за съществуването на бески манастири и на бески ( = тракийски) език в Палестина в VI в. Тези сведения никой привърженик на теорията с изключение на Томашек не се е осмелил да приведе или тълкува като доказателство за изчезването на тракийския език в VI в., понеже това явно би било абсурд. За Томашек [504] обаче те са най-напред доказателство за „der religiöse Sinn der thrako-romanischen Provinzialen" и свидетелствуват за съществуването на „einem Kloster der hessischen Romanen in der Jordan-Wüste" [505]. По-късно те са вече доказателство, че „die thrakische Sprache war damals längst verschollen; die Bessen sprachen bereits die limba Rumanêsca; für ihre Pilger gab es selbst am Sinai Dolmetsche". Напротив, Юнг, който е също привърженик на горната теория, като цитира по-старите изказвания на Томашек, [506] заключава правилно: „Das enchorische Idiom hat sich bei den Bessen bis in's sechste Jahrhundert neben dem Lateinischen (und Griechischen) behauptet." [507] Против погрешното тълкуване на сведенията за съществуването на тракийски език и през VI в. от Томашек се обяви на времето и К. Иречек в едно писмо до Л. Милетич от 4. I. 1903 г., [508] с което той окончателно напусна лагера на привържениците за романизацията на траките. Тук той пише следното: „Зимъска занимавах се с един въпрос: до кое време е съществувал езикът на старите тракийци ? Сега напълно съм уверен, че се е говорело тракийски още в VI век и че е имало и св. писмо и черковни книги, преведени на тракийски език. Има сведения върху това в някои жития и пътувания за св. земя от това време. Покойний Tomaschek е искал да докаже, че lingua bessa е била романский език, но самите паметници според по-верен текст показват, че не е така." Според В. Томашек най-сигурното и най-убедително доказателство за романизацията на траките се намира у византийския писател от XI в. Кекавмен. [509] Още в Brumalia [510] Томашек изказа мнението, че „diese Pindos — Vlaxen können recht wohl als Nachkommen der romanisierten Thraker, vor allem der Bessen, betrachtet werden". Юнг оспори това, като писа в Landschaften

 

79

 

 

(480) следното: „W. Tomaschek hatte neuerdings den Einfall, als die Stämmväter sämmtlicher Rumaenen, nord-wie südwärts der Donau, die Besser im Haemus hinzustellen:... aber vergebens fragt man nach Beweisgründen." По-късно Томашек [511] приведе като доказателство за изказаното от него мнение следните думи на Кекавмен: οὕτοι οἱ Βλάχοι εἰσὶν οἱ λεγόμενοι Δάκαι καὶ Βέσοι. Тези думи стоят като заключение след един пасаж у същия автор, в който става дума не за Тракия, а за Дакия и за войните на Траян с Децебал, както Томашек сам признава. [512] Също така тази страна не се споменава и в други два пасажа, приведени пак от Томашек. [513] От текста на Кекавмен може да се заключи само това, което пише сам Томашек: [514] „...daß man bereits im elften Jahrhunderte also nicht erst zur Zeit des Kinnamos und zur Zeit des Papstes Innocentius III., die Wlachen für Nachkommen der Daken und der dakischen Provinzialen ansah." Според Томашек Кинамос и папа Инокентий III били споделяли мнението на Кекавмен за произхода на власите. В случая обаче има някакво недоразумение от страна на Томашек или пак превратно тълкуване. Кинамос пише изрично: οἳ ( = Βλάχοι) τῶν ἐξ Ἰταλίας ἄποικοι πάλαι εἶναι λέγονται, [515] т. е. този византийски писател е застъпвал едно съвършено различно мнение от това на Кекавмен за произхода на власите. А папа Инокентий III не говори никъде за този произход. Според Никита Хониат власите са потомци на мизите: οἱ Μυσοὶ πρότερον ὠνομάζοντο, νυνὶ δὲ Βλάχοι κικλήσκονται. [516] Обаче според Μ. Псел, съвременник на Кекавмен, унгарците били някогашните мизи, а печенегите гети. [517] Явно е следователно, че това са различни средновековни мнения за произхода на власите, които не почиват на никаква научна основа и затова не са и не могат да бъдат въздигнати до абсолютни доказателства, както е сторил Томашек едностранчиво с Кекавменовите сведения. Доказателствената стойност на тези сведения с право се отхвърля и от други учени, като напр. А. Керамопулос. [518] При преценяването на подобни сведения не трябва да се забравя също и стремежът на по-късните византийски писатели да архаизират имената на съвременните тям народи, като ги наричат с имената на онези стари народи, чиито земи те заемат в дадения момент. [519] Оттук произтича и желанието тези архаизиращи народностни имена да бъдат някак си и научно обосновани. Изхождайки от теорията си, Томашек предпочита да говори само за беси, като изпуска даки, [520] въпреки че у Кекавмен се говори изключително за последните, а бесите са

 

80

 

 

само една прибавка към името даки без всякакви по-нататъшни исторически бележки.

 

Но не само в приведените няколко случая Томашек тълкува преднамерено, превратно и своеволно изворите. Той изказва често твърдения, неподкрепени с никакви доказателства. Така в Thraker I на стр. 79 стои: „Mit Stolz aber nannten sich diese Bessen Romani." Такова нещо обаче не се намира в никой извор. На стр. 77 на същото съчинение се казва: „Die Lehre wurde von dem rohen Bergvolke mit Feuereifer ergriffen" или „Die thrakische Sprache war damals längst verschollen; die Bessen sprachen bereits die limba Rumanêsca." Ha стр. 78 се твърди, че „in der Rhodope und im Haemus erklang bis auf Heraclius noch überall die lingua rustica Romanisca". Всички тези твърдения са лишени от всякакви доказателства, понеже такива не се намират в никой известен извор. В Zur Kunde 57 се привежда едно място от Йоан Лидус, в което се казва, както Томашек го дава: τίρωνας τοὺς ταπεινοὺς, ὁποίους εἶναι συμβαίνει καθʹἡμᾶς τοὺς λεγομένους Βέσους. Споменатите тук беси Томашек превръща изведнъж в „besso-romanische Tironen". Обаче дали по недоразумение или умишлено Томашек привежда в изопачен вид оригиналния текст на Лидус, който гласи в критичното издание на R. Wünsch [521] така:

Следователно Томашек изпуснал четири думи, които са съществени за правилното разбиране на текста: 1. Тук става дума за трибали, а не за беси. 2. Последните се споменават за времето на Александър Велики, а не за VI в. Така Томашек е прескочил около 700 години, за да докаже теорията си.

 

Същото нещо се забелязва и у Цилиакус. На стр. 26 той твърди за император Маркиан, че „seine Muttersprache war aller Vermutungen nach lateinisch"; на стр. 27: „müßen wir bei ihm (= Юстин) mit einer vollständigen Unkenntnis der griechischen Sprache rechnen" или „...hatte Vitalianus seine beste Stütze in den Truppen aus Thrakien, die damals zum überwiegenden Teil aus Bulgaren bestanden."; на стр. 28: „Die überwiegende Mehrzahl der von Justinus während seiner Alleinherrschaft erlassenen Konstitutionen ist lateinisch, wogegen die Edikte aus der Zeit der gemeinsamen Regierung mit Justinian in der Regel in griechischer Sprache verfaßt sind. Hauptsächlich wird wohl seinen Grund in der ungenügenden Sprachkenntnis des Kaisers gehabt haben"; на стр. 129: „Für die Truppen auf der Balkanhalbinsel einschließlich Konstantinopel war das Lateinische die

 

81

 

 

natürliche Sprache." и тук всички твърдения са без всякакви доказателства и съображения.

 

И така по-голямата част от съществените доказателства на застъпниците на теорията за романизацията на траките нямат никаква доказателствена сила, а останалите могат да служат само условно. Малко по-другояче стои въпросът с причините, които се дават за романизацията от същите. Като една от най-важните причини, която се изтъква единодушно от всички привърженици на горната теория, е военната служба в римските легиони и помощни войски. [522] И наистина не може да се отрече влиянието на кръгло 25-годишната служба върху отделния войник чужденец. Обаче в какво се е състояло това влияние и доколко то е прониквало в народностното съзнание на войника чужденец и го е променяло, е трудно да се каже. Също така не може да се каже доколко той е усвоявал римските нрави и обичаи и латинския език и доколко след напускането на военната служба си е служел с този език в сношенията си със своите сънародници и в семейството си. Мъчно може да се определи и съзнателното или несъзнателно противодействие на сънародниците му при опити да наложи придобитите често пъти повърхностно римски нрави и обичаи и език, ако и да са изглеждали на мнозина по-фини и по-изискани. Все пак противодействието на околната и семейна среда, особено в малките и отдалечени селища, слабо засегнати от римската култура, ще да е било значително. Навярно в много случай у изслужилия войник ще да е започвало неволно възвръщане назад към тракийския език и родните обичаи. До нас са достигнали сведения, от които се вижда, че латинският език е бил слабо научаван от войниците траки. Според Historia Augusta императорът Максимин Тракиец, който произхождал от едно тракийско село, говорел лошо латински, примесен с тракийски. [523] Споменатите по-горе (вж. гл. VIII) надписи от Есквилинския хълм в Рим показват, че дори в столицата войниците траки са били слабо засегнати от римската култура. [524] Извънредно важна роля за запазването на тракийския бит и език ще да е играла и тракийката. Изслужилите войници траки са се женели в повечето случаи за жени тракийки. Примери за това могат да се приведат с десетки от надписите. Характерни в това отношение са следните три надписа :

 

- D. М. С. Iulius Attius annorum LX sibi vivo posuit et coiuge Dutuborini Porini fi. annorum XXX. Zia f(ilia) Carceni Cardentis fi(lii) annorum XXXX (Караисен, Павликенско, ИзвНМ I 1907, 112 № 161). И двете жени на споменатия в надписа Гай Юлий Атий, който е бил чужденец, са били тракийки.

 

 

82

 

 

- Αὐρ. Ἡρακελιανὸς (sic) ζῶν καὶ φρονῶν τοὶς ἀνδριάντας ἀνέστησεν ἑαυτοῦ καὶ τῆς γυναικὸς Ζιαμαρκης (Ямбол, IG Bulg. III 2, 1787). Тук мъжът, който има римско гентилно име и гръцко теофорно, води за жена също тракийка.

 

- D. М. Firminio Valenti mil. n(umeri) strator(um) pr(aetorianum)... natus in prov. Thracia, civit. Philippopoli... fecer. heredes Tataza mater et Tataza Mucapora uxor (CIL 6, 2954).

 

Както майката, така и жената на споменатия в последния надпис войник Фирминий Валент са тракийки. Трудно би могло да се приеме, че и в трите споменати тук семейства, намиращи се всред тракийска езикова среда, говоримият език е бил латинският въпреки жената тракийка, че тя като майка е учела децата си да говорят не на родния си език, а на латински, че ги е приспивала с латински песнички или че им е разказвала приказки на латински. Известен факт е, че при смесените бракове жената налага обикновено езика си в семейството, а понякога и мъжът възприема нейния език. Всичко това е намалявало романизиращото влияние на войниците и ветераните, поне що се касае до семейството. Наистина заселилите се някъде в Тракия или Мизия ветерани траки ще да са създали, както пише Шубарт, [525] един особен вид римски граждани, които с изключение на латинските си имена ще да са притежавали в същност много малко друго римско. Все пак като римски елемент, макар и само външно, те са съзнавали значението си и са играли известна роля пред римските власти. Това ясно личи напр. в надписа от Скаптопара, в който като посредник между селяните и властта се явява техният съселянин войникът преторианец Aur. Purrus, или от Codex Iustinianus, гдето някои постановления представят в същност отговори на запитвания от страна на войници, напр.: Im. Diocletianus et Maximinus AA. Dizoni militi (4, 7, 3). Im. Alexander A. Aurelio Maroni militi (4, 44, 1). Im. Gordianus A. Mucatraulo militi (9, 1, 10) и др.

 

Много по-голямо значение за разпространението на латинския език и римската култура са имали римските градове в Мизия, както това с право се изтъква от Юнг [526] и Иречек. [527] Влиянието на градовете е засягало обаче предимно заселилите се там траки, и то в ограничен размер. Защото не трябва да се забравя това, което те са донасяли със себе си в града като религия, обичаи и пр. А това от своя страна е оказвало обратно въздействие, ако и в много малък размер, върху жителите на града. Влиянието на града върху селото и затънтените селища в планините е било твърде малко или почти никакво. [528]

 

83

 

 

Томашек прие, че съдопроизводството е било също така важен фактор за възприемането на латинския език от бесите. Това обаче, както се посочи по-горе, е невероятно.

 

Както Томашек, [529] така и Юнг [530] отдават особено голямо значение на християнството като причина за разпространение и възприемане на латинския език от траките. В Brumalia 398 Томашек пише: „Es kann kein Zweifel darüber bestehen, daß ihnen (= на траките) die katholische Lehre in lateinischer Sprache verkündet worden war", а в Thraker I 76 и сл.: „Da unterzog sich Niketas, Bischof von Remesiana, der schweren Aufgabe, in die Bergthäler einzudringen und den Bessen in der ihren bereits durch die Gerichte und den Militärdienst geläufig gewordenen, wenn auch zur lingua rustica entarteten Sprache Roms die Lehre zu predigen." И за това твърдение Томашек не привежда никакви доказателства освен следното място [531] из Hieronymos ер. 60 ad. Heliodorum: „Bessorum feritas et pellitorum turba populorum, qui mortuorum quondam inferiis homines immolabant, stridorem suum in dulce crucis fregerunt melos, et totius mundi una vox Christus est." В приведения текст никъде не става дума на какъв език е било проповядвано християнството на бесите. Напротив, в една проповед на Йоан Златоуст (344—407), за която се спомена по-горе и която Томашек никъде не привежда, се казва:

[532] Тези думи на Йоан Златоуст се потвърждават не само от сведенията за бески манастири в Палестина (вж. стр. 62 и сл.), в които богослужението се извършвало на езика на бесите чак до VI в., но и от следното място у Григорий от Ниса († 394 г.):

ἡμεῖς οὐρανὸν τοῦτο λέγομεν, Σαμαὶμ ὁ Ἑβραῖος, ὁ Ῥωμαῖος Κελοὺμ, καὶ ἄλλως ὁ Σύρος, ὁ Μῆδος, ὁ Καππαδόκης, ὁ Μαυρούσιος, ὁ Σκύθης, ὁ Θρᾷξ, ὁ Αἰγύπτιος. [533]

Думата „небе" в устата на един църковник представя очевидно термин, взет от христианската религия, напр. от молитвата „Отче наш". А това свидетелствува косвено пак за съществуването на молитви и други богослужебни текстове на тракийски език, който е бил явно различен от латинския. Че в случая не се касае за някакво невероятно изключение и че наистина е било възможно да съществуват богослужебни книги и на други езици освен гръцки и латински, показват преводите на библията, евангелието и на други свещени книги на готски език от Вулфила, който е бил епископ на готите в Мизия, а също и преводите на египетски в Египет. [534] Следователно християнството е било

 

84

 

 

проповядвано на тракийски език покрай може би гръцки и латински.

 

В Brumalia 392 Томашек изтъква като главна причина за романизацията на траките освен християнството и нахлуванията на готите на Балканския полуостров: „Die Romanisierung mochte an Stärke und Umfang am meisten gewinnen zur Zeit als gothische Stämme sich im Haemus anzusiedeln begonnen (375) und als in Folge dessen das autochtone Element angewiesen war, an dem gewohnten römischen Wesen festen Halt zu suchen, um nicht rieben dem fremden zu völliger Impotenz hinabzusinken." Това твърдение, за което, както винаги, не се привеждат никакви доказателства, едва ли се нуждае от особена критика, за да се види колко е неоснователно и неправдоподобно. За това е достатъчно да се посочат сведенията у Амиан Марцелин за присъединяването на тракийското население към нахлуващите готски войски във времето на император Валент. [535]

 

Привържениците на теорията за романизацията на траките не се изчерпват със споменатите дотук главни представители. Обаче всички по-сетнешни застъпници повтарят всички или повечето от изказаните вече, особено от В. Томашек, доказателства и съображения, поради което тяхното пълно изреждане е излишно. Само като пример ще посочим И. Н. Смирнов, Очерк культурной истории южных славян, Казан 1900, 9 и сл., 44, 47, 49 и др.

 

Едно средно положение заемат някои румънски учени, които, от една страна, признават, че тракийският език се е запазил до VI в., но, от друга страна, приемат, че траките са се романизирали. Такова средно и отчасти противоречиво становище застъпват напр. Й. Й. Русу и X. Михъеску. Първият в статията си „Disparifia limbii şi а populaţiilor traco-dace" [536] прие, че „les dernieres mentions concernant les Thraces dans l'armee, l'administration et même sur le trône impérial de Byzance vont jusqu'à l'an 600 de notre ère; une information du VIe siècle est même en langue thrace (besse), encore parlée à cette époque. La langue thrace а mis assez longtemps à disparaitre (264—265)." Накрая той заключава, без да посочи кога е станало това, така: „La population thraco-dace... s'est transformée en population romane (roumaine)" (265). В изложението си авторът правилно забелязва, че относително късното изчезване на тракийската антропонимия е „un indicui despre dîrzenia, tenacitatea şi puterea de rezistenţă а populaţiilor respective". За Русу романизацията на траките е един неоспорим факт, за който най-убедителното доказателство е съществуването на романско население власи

 

85

 

 

в средновековието на Балканския полуостров. [537] Обаче нито Русу, нито който и да е било представител на теорията за романизацията на траките не е доказал, че това романско население трябва да е произлязло непременно от траките. За приведените от Русу като доказателство 90 румънски думи, които уж произхождали от тракийски, А. Врачу пише следното: „В 1960 г. акад. А. Росети показал, что стремление Й. Й. Руссу истолковать с помощью фрако-дакийского языка произхождение 90 румынских слов, не имеющих соответствий в албанском, не удовлетворяет строго начному методу и лишено всякой ценности." [538] Приемайки безкритично теорията за романизацията на траките, Русу не е забелязал как е изпаднал в остро противоречие не само с фактите, но и със самия себе си. На стр. 257 той твърди, че на юг от Хемус траките се били елинизирали, а на север романизирали: „... în urma procesului intens de greeizare (mai ales în regiunea de la sud de Haemus şi în zona pontică, precum şi în teritoriile greceşti şi orientale de limbă elenică) şi de romanizare (la nord de Haemus, în Moesia şi Dacia în provineiile vestice ale imperiului roman)." След три страници (260) в същата статия той застъпва едно съвсем противоположно, но съгласувано с основното схващане мнение, че тракийският език в Тракия, т. е. на юг от Хемус, е бил заменен с латинския, от който произлязъл днешният румънски: „...înlocuire limbii tracodace prin limba latină (romanică)... limba romîna (continuatoarea latinei populare din Tracia, Moesia Dacia)....” В една друга работа той прие, че Пулпудева, тракийската форма на името Филипополис, било разпространено между трако-романското население в Пловдивско и че езикът на траките в тази област бил заместен с простонародния латински: „... s-a răspîndit în populaţiei mai ales rurale, traco-romane...; vechea ei limbă ...inlocuită de latina populara." [539] Неволно изниква въпросът, за кое от двете твърдения Русу държи и кое от тях е вярно: първото ли или второто или и двете са неверни. Изхождайки все от своето становище, той дава наивни обяснения на някои археологически факти, поради което изпада пак в противоречие с истинското положение на нещата. Ние посочихме по-горе (вж. стр. 54 и сл.), че тракийските светилища са били разрушени насилствено чрез пожари в края на IV в. Това наше твърдение, което почива върху археологически данни и нумизматични находки, Русу отхвърли с думите: „Това е едно хипотетично тълкуване, изведено от неубедителни археологически съображения, които предполагат един истински кръстоносен поход на новопокръстените християни в Тракия през IV в.

 

86

 

 

срещу трако-романските (sic) езически светилища. Тази мисъл е безполезна, понеже, както това е в реда на нещата, достатъчни са били изоставянето и евентуалните случайни пожари и земетресения („eventuale incendii fortuite ori cutremure"), за да се разрушат в няколко години или десетилетия всякакви запустели сгради, колкото и да са били масивни." [540] Всеизвестен факт е, че старите вярвания се запазват най-дълго време в светилищата и че дори култовете в тях се наследяват от последователите на новата вяра. Ето защо тогавашната официална църква, която е била ecclesia militans, а не новопокръстените, се е опитвала да нанася ударите си там. До нас е достигнала една молба на представители на християнската църква в Северна Африка от времето на императорите Хонорий и Теодосий II, с която те молят да им се позволи да разрушат всички езически светилища по всякакъв начин

[541] Това се отнася до Северна Африка, гдето християнството е било проникнало отдавна, а какво остава за новопокръстена Тракия! На стр. 477 в същата критика се казва, че сведенията за съществуване на бески манастири в Палестина били противоречиви („ştiri controversate"). В същност самите извори не са противоречиви, а тълкуванията им, което още не значи, че те не са автентични („V. В... se pronunţă pentru autenticitatealor"). Пак на същото място Русу се позовава за романизацията на Ю. Юнг, К. Иречек, В. Томашек и Цилиакус (478). Най-сетне нека изтъкнем, че Русу си служи със съвършено ненаучни, мъгливи и разтегливи понятия и термини, чрез които той своеволно обединява всички стари балкански народи в едно цяло. Така той говори ту за трако-даки („traco-dacii"), ту за трако-мизи-даки („traco-moeso-dacii"), ту за трако-мизи-романи („traco-moesi-romani"). Вл. Георгиев посочи в редица работи, че тракийски и дакийски са били два различни езика. [542] Русу се опита да отрече това, като го обяви за преувеличено („evident exagerat") и прие, че се касаело за две различни диалектни зони: „...douà zone dialectale cu unele elemente culturale deosebite: sud-tracic (pînă la munţii Haemus-Balkan) şi nord-tracic (moeso-geto-dacic)." [543] Вече древните писатели, съвременни на траки и даки, говорят за два отделни народа. Напротив, бесите, одрисите и др. са за същите само траки, т. е. тракийски племена, които са говорели различни тракийски диалекти. Ясно е, че разликата между траки и даки е била много по-голяма, отколкото между

 

87

 

 

споменатите тракийски племена, т. е. такава, каквато съществува между два народа. Следователно и в това отношение становището на Русу не издържа критика.

 

Вторият застъпник на теорията X. Михъеску е много по-сдържан. В хубавия си труд „Limba latina în provinciile Dunarene ale imperiului roman" (Букурещ 1960) той приема, че провинция Тракия е била елинизирана (37: „provinciile Macedonia şi Thracia erau grecizate") и че е принадлежала към областта на гръцкия език (31: „Thracia apartinea domeniului de limba grecească"). В гл. XIV той дава границата между латинската и гръцката говорна област на Балканския полуостров. Тази граница според К. Иречек, А. Филипиде и П. Скок е минавала в източната част на Балканския полуостров приблизително по протежението на Стара планина (вж. картата). Обаче въпреки това той е наклонен, както извежда, да приеме като Русу, че траките са се романизирали (вж. гл. XV и XVI). Забележително е, че всички застъпници на теорията за романизацията на траките пренебрегват основния факт, че на юг от Стара планина се е говорело и пишело на гръцки език и че следователно, ако траките са изоставили наистина езика си и са възприели друг, то този език не можело да бъде друг освен гръцкия. Според Михъеску от Тракия произхождат около 300 латински надписа. Това число едва ли е точно. За съжаление той е пропуснал да посочи както времето, от което произлизат, така и техния характер — дали са официални или частни, — понеже само последните имат значение за езика на населението. В Тракия, като се изключат официалните, досега са намерени само четири латински частни надписа от IV до VI в. [544] От тях в работата си Михъеску привежда два. Този малък брой показва, че през посоченото време в Тракия говоримият и писменият език не е бил латинският. Михъеску приема също, че тракийският език се е запазил до идването на славяните (268 и 296).

 

Обстоятелството, че на юг от Стара планина до Бяло море официалният език — говорим и писмен — е бил гръцкият, е дало повод на някои гръцки учени, напр. А. Керамопулос, [545] да приемат и твърдят, че траките са се елинизирали, без да привеждат за това други доказателства.

 

Към привържениците на теорията за романизацията и елинизацията на траките може да се причисли и В. Н. Златарски, който във встъпителната си лекция в 1896 г. е казал следното: „... в тези провинции винаги е имало борба между елинизма и романизма. С каква сила е вървял тук антагонизмът, вижда се най-ясно от туй, че под ударите на тази борба погинаха

 

88

 

 

 

--------------

 

цели туземни народи, цели племена: безследното изчезване на тракийските племена от страниците на историята е плод от този антагонизъм между двете цивилизации." [546] Това така неясно формулирано мнение не се нуждае от особено оборване след всичко казано дотук.

 

 


 

423. Brumalia 351—404; Zeitschrift 447-451; Zur Kunde 478—498 ; Thraker I 10—11; 76—80 и 110.

 

424. Römer 10 и 101; Landschaften 371—378, 480.

 

425. Geschichte der Bulgaren, Prag 1876, руско издание, Одеса 1878, 84 = български превод 45 ; Heerstraße 8 и 67—68 ; Romanen 14 и сл.

 

426. Zum Kampf 21 и 129.

 

427. 392: „...daß noch damals, unter Diocletianus, das thrakische Idiom bestand und verstanden wurde."

 

428. Срв. Brumalia 398: „Die Christianisierung der Bessen sehen wir als Schlußstein der Romanisierung an" и Zur Kunde 55.

 

429. Също Brumalia 402: „Diese Pindos-Vlaxen können recht wohl als Nachkommen der romanisierten Thraker, vor allem der Bessen, betrachtet werden" ; Zeitschrift 447: „...der Βήσσος, Βεσσός wurde dem Namen Θρᾷξ äquivalent, bis derselbe Name gegen den Schluß des 6. Jh. in dem generallen Namen Romanus, Romaniscus, und in den bulgarisch-slowenischen Epoche in dem Namen Wlach aufging" ; 448 : „... halfen eben nur die Masse der thrako- romanischen Rusticalen vermehren... thrakische Romanen" ; 450 : „... daß ich von den dacischen Provinzialen fast ganz absehe und die romanisierten Bessen in den Vordergrund stelle als Vorfahren der gesammten Wlachen."

 

430. Römer 101 : „... wurden die Schicksale des thrakischen Stammes im Süden des Haemus durch das Vordringen des Griechischen, im Norden durch das des Lateinischen bestimmt."

 

431. Landschaften 371: „Auch das benachbarte Moesien romanisirte sich..."; 374: „Die thrakischen Stämme in den Centraigebieten des Haemus wurden nicht graecisirt, sondern romanisirt."

 

432. Römer 101 и сл. заб. 3 : „Das enchorische Idiom hat sich bei den Bessern bis in's sechste Jahrhundert neben dem Lateinischen (und Griechischen) behauptet."

 

112

 

 

433. История (български превод 44; Heerstraße 8: „Binnen kürzer Zeit war das Gebiet von der Donau bis zur Wasserscheide zwischen derselben und dem Aegaeischen Meere sehr stark romanisirt... Herrschend war das Hellenische Element im Süden, im Gebiete des Aegaeischen Meeres"; Romanen 31 : „Anders ist es in den Bergen zwischen Sofia und Philippopel und in der Rhodope, auf dem Boden Thrakiens, eines in der Kaiserzeit hellenisirten Landes."

 

434. Heerstraße 8 : „Dazwischen gab es ein nicht unbedeutendes einheimisches Element, die noch nicht entnationalisirten Ureinwohner"; Romanen 33 : „Zwischen den Slaven saßen Reste der alten romanisirten, griechischen, illyrischen, vielleicht auch der thracischen Bevölkerung."

 

435. Zum Kampf 21 : „Illyrien, Mösien und Thrakien waren zum überwiegenden Teil romanisirt"; 30: „... die nördlichen Gebiete, d. h. der nördliche Teil des heutigen Bulgarien... werden latinisiert"; 31: „die romanisierteen Thraker".

 

436. Пак там, 30 и сл. : „... im östlichen Thrakien und südlichen Makedonien der griechische Einfluß seit altersher sehr stark war."

 

437. Ein Kapitel der historischen Grammatik der griechischen Sprache, Leipzig 1910, 49: „...die Thraker... sind in dieser Periode vollständig hellenisiert"; вж. И стр. 51.

 

438. Römische Reichsbeamte der Provinz Thracia, Sarajevo 1920, 103 и 121: „Die Hellenisierung der thrakischen Barbarenlandschaft hat... seit Trajan und insbesondere seit Hadrian rasche Fortschritte gemacht."

 

439. Пак там, 121 и сл.

 

440. Römer 101 : „Dort (=Тракия) hatte der Helienismus seit dem vierten Jahrhundert v. Chr. festen Fuß gefaßt, so daß in der Kaiserzeit die Meilensteine griechische Aufschriften tragen."

 

441. W. Tomaschek, Zeitschrift 450:

 

„...und wenn wir uns Mühe geben, die Namen der von Iustinianus restaurierten Castelle der thrakischen und dardanischen Lande einer genauen Prüfung zu unterziehen, so gewahren wir mit Erstauen, daß gerade so wie in den röm. Itinerarien neben der national- thrakischen und illyrischen Nomenclatur die lateinische vorherrscht, gegenüber welcher die griechische fast völlig verschwindet, Neben den thrakischen Ortsnamen auf -στοῦρα, -στύρα, -σοῦρα oder -ζοῦρα, -ζάρβα, -δάλα, -δάβα oder δεβα, -δίζος, -βρέα oder -βρί, und vornehmlich auf -πάρα (worin Rösler skr. pura, pur, gr. πόλις erblickt, während ich eher zend. -pāra „Ufer, Seite, Ende", slav. polŭ „Seite, Hälfte", polje „Feld, Bezirk" vergleichen möchte), z. B. Δαρδά—παρα an der Grenze dardanischen und bessischen Gebietes, finden wir eine Unzahl lateinischer Benennungen, wie Tuguria, Valvae, Cunae, Calventiae, Ferraria, Aeraria, Viconovo, Marci-petra, Lucu-fontana, Septe-casas, Tredecetilias etc., welche von dem romanischen Bevölkerungselemente unzweideutigste Zeugnis ablegen."

 

Zur Kunde 62 :

 

„Prokopios führt in den aurelianischen Provinzen eine Menge Ortsnamen an, welche romanischen Ursprung sind, z. B. in Dacia repensis Septe'-casas, Tredece'-tilius (...), in Dacia mediterranea Spelunca, Lupu'-fantana (...), Turricla";

 

Thraker I 78; K. Jirecek, Heerstraße 8:

 

„Im VI Jahrhundert finden wir im Binnenlande eine Menge Ortschaften mit romanischen Namen : Lupi fontana, Spelunca, Septem casas, Gemeli muntes, Vindetniola, Vico novo..., einen Haemusgipfel Calvomunte u. s. w.";

 

Romanen 20; J. Jung, Römer 101, заб. 3 :

 

„Die Ortsnamen der Itinerarien und in der kartographischen Aufzählung bei Procop. de Aedif. sind, wenn nicht enchorisch, lateinisch : so Lupufontana, Spelunca и пр.";

 

Landschaften 373:

 

„...zahlreiche Ortschaften mit romanischen Namen...";

 

Zilliacus 31 :

 

„Itinerare und geographische Namensverzeichnisse aus Iustinians Zeit enthalten... zahlreiche lateinische Namen, z. B. Lucufontana.. ."

 

113

 

 

442. Срв. също бележките на R. Skok, De l'importarce des listes toponomastiques de Procope pour la connaissance de la latinité balkanique, Revue internationale des Études Balkaniques III 1937, 1, 57.и сл. Според J. Jung, Landschaften 373 заб. 7 : „... diese Verzeichnisse übrigens nach der Karte angelegt zu sein scheinen."

 

443. Theophyl., Sim., ed. de Boor 92, 1 и 227, 27 ; 99, 21 (II 11, 4 и VI 5, 1 ; II 15, 3).

 

444. De aedif. IV 7, 13: οὗ δὴ ἄγχιστα καὶ φρούριον Ἄδινα καινουργήσας ἐδείματο ἐπεὶ διηνεκὲς διαλαθάνοντες Σκλαβηνοὶ βάρβαροι ἐνταῖθα ἐνεδρεύοντές τε κεκρυμμένως ἀεὶ τοὺς τῇδε ἰόντες ἄβατα ἐποίουν τὰ ἐκείνῃ χωρία. Срв. също C. Patsch, AB VIII 1905, 122: „Daß die Fortification Justinians im Binnenlande vorwiegend der Straßensicherung galten, ist von vornherein klar."

 

445. Вж. за тях C. Daicoviciu, Les „Castella Dalmatarum" de Dacie, Dacia 2, 1958, 259—266, особено 260.

 

446. L. Friеdländеr, цит. съч. (вж. заб. 274) I 349—350; Т. Kleberg, In den Wirtshäusern und Weinstuben des antiken Rom, Berlin 1963, 16 и сл. и там приведената литература. Вж. също и следващата тук забележка.

 

447. К. Miller, Itineraria Romana, Stuttgart 1916, XLVIII; W. Schulze, Eigennamen 4 и сл. заедно със забележките.

 

448. H. Mihăescu § 134 на стр. 127.

 

449. Ο. Hirschfеld, Die Kaiserlichen Verwaltungsbeamten bis auf Diocletian, 2 Aufl., Berlin 1905, 145.

 

450. Вж. подробно В. Бешевлиев, Една особеност в образуването на сложните местни названия от латински произход в Мизия и Тракия, ИзвИБЕ I, 1952, 239-245.

 

451. St. Ρsaltеs, Grammatik der Byzantinischen Chroniken, Göttingen 1913, § 484, стр. 352 и сл.

 

452. В. Бешевлиев, Една особеност 245.

 

453. Вж. Theophyl. Simm., ed. de Boor 290, 1—17 (VIII 4, 3—6).

 

454. Вж. T. Kleberg, цит. съч., 17.

 

455. Вж. подробно за това В. Бешевлиев, Латинските местни имена в Мизия и Тракия, ИАИ 19, 1955, 279—303. Срв. още Б. Геров, Романизмът 335—336; А. Керамопулос 37 заб. 1.

 

456. Brumalia 400 : „Sprache der einheimischen Miliz."; Zeitschrift 450—451: „Aus der Zeit des Kaisers Mauricius (587) ist uns eine Probe des einheimischen romanischen Idioms in den Worten „torna, torna, fratre !", die ein Soldat aus der bei Calvo-munte lagernden thrakischen Miliz ausrief, erhalten"; Zur Kunde 57 : „Solche besso-romanische Tironen waren jene Leute, welche einander im Jahre 587 torna, torna, fratre ! zuriefen."; Thraker I 78 : „In der Rhodope und im Haemus erklang bis auf Heraclius noch überall die lingua rustica Romanisca — ein Musterbeispiel hierfür bieten die bekannten Worte torna, retorna, fratre !"

 

457. Heerstraße 67: „...die Truppen des Maurikios sprachen ein lateinischen Patois, nannten ihre Fahnen banda und riefen einander fratre zu."

 

458. Landschaften 377—378: „...retorna, oder nach anderem Bericht torna, torna, fratre ! Ein Beweis, aus welchen Elementen die Miliz hauptsächlich rekrutirt war." Вж. още Α. Philippide, Originea Romînilor I, Jaşi 1923, 540 и сл. § 110.

 

459. Цит. съч. 130: „Daß das Lateinische unter diesen Volksstämmen (= бесите) die Sprache des gemeinen Mannes war, geht auch aus einer amüsanten Episode hervor, die von Simokatta und Theophanes mitgeteilt wird... Wir sehen also, daß die Soldaten eine italische Sprache als Muttersprache hatten.”

 

460. Theophyl. Sim., ed. de Boor 100, 3—24 (II 15, 6—10).

 

114

 

 

461. Theophan., ed. de Boor 258.

 

462. Подробно за това вж. Γ. Κόλιας, Τόρνα — ἐπιχώριος γλώσσα, Ἐπετηρὶς ἑταιρείας Βυζαντινῶν σπουδῶν 14, 1938, 295—299; Π. Мутафчиев, Българи и румъни в историята на дунавските земи, София 1927 (ГСУ ИФ XXIII) 130 = Bulgares et roumains dans l'histoire des pays danubiens, Sofia 1932, 150; A. Керамопулос 40, заб. 1 от стр. 37. Вж. също тук стр. 46.

 

463. „Die Commandoworte des griechischen Textes (= в Στρατηγικά на Maврикий) sind lateinisch : cede, sta, move, transforma, largiter ambula u. s. w., darunter auch „torna", das überdies bei Theophylaktos Simokattes... und bei Theophanes... in der Beschreibung eines Feldzuges gegen die Avaren in Thrakien 587 zu lesen ist. Das Wort wurde wegen der Bemerkung der beiden Chronisten, es sei in der Muttersprache der Soldaten (ἐπιχωρίῳ τῇ γλώττῃ, τῇ πατρῴᾳ φωνῇ) gerufen, in unseren Zeiten irrthümlich als ein rumänischer Sprachrest betrachtet (vgl. Archiv für slav. Philologie 15, 99)."

 

464. Az állitólagos legrégill román nyelvamelék, Archivum Philologicum 66, 1942, I—II. Срв. BZ 42, 1942, 306.

 

465. Цит. съч.

 

466. Η. Ζilliacus, Zum Kampf, 134.

 

467. Die „Familie" der Könige im Mittelalter, Historisches Jahrbuch 1940, 410, № 43.

 

468. Über die Abstammung der Rumänen. Leipzig 1880, 54.

 

469. Torna, torna, fratre, SCIV VII 1956, 1—2, 179—188.

 

470. Theophyl. Sim., ed. de Boor 100, 13.

 

471. Цит. съч. 188.

 

472. Theophan., ed. de Boor 258.

 

473. Thraker I 78.

 

474. Heerstraße 67 ; Romanen 18 и сл.

 

475. Romanen 18 и сл.

 

476. Пак там: „Es kam vor, daß bei der herrschenden Mode der militärischen Kreise auch Söhne von Fremden römische Namen erhielten."

 

477. Вж. за това тук стр. 46. β

 

478. L. Ζgusta 321 и сл. § 740. Дали в случая не се касае за смесване с еврейското име Sapaudus = šofet „съдия", срв. Sapaudus id est Iustus в един надпис от 688, 9 (RA 1860, 2, 348, 2 от Лион), Sapaudus от IV—V в. (CIL 12, 2083). Към това M. Lambertz, 4, 93. 125; 5, 105 заб. 2. Вж. също RE 2 Α. I, 2319 2321.

 

479. К. Jirеčеk, Romanen 19.

 

480. H. Ζilliасus, Zum Kampf, 113—168.

 

481. Lydus de magistr., ed. R. Wünsch 130, 24—131, (1 III 42).

 

482. J. Jung, Landschaften 374:

 

„Auf den Bischofssitzen dieser Gegenden sehen wir im vierten Jahrhundert lateinisch schreibende Männer, die wol auch lateinisch gepredigt haben werden : Auxentius aus Dorostorum, Palladius aus Ratiaria и пр.";

 

K. Jireček, Romanen 16:

 

„Auch die Namen der Bischöfe dieses Gebietes sind römischer Art, so in der Zeit des Vitalianus die bei Comes Marcellinus (zum Jahre 516) genannten Dominio von Serdica und Gaianus von Naissus ...";

 

Η. Ζilliасus 31 :

 

„Für den Romanismus in der Provinz besitzen wir manche Belege. Der Bischof von Marcianopolis korrespondierte mit dem Konzil in Chalcedon im J. 451 und mit dem byzantinischen Kaiser in lateinischer Sprache."

 

483. Τοmaschеk, Zur Kunde 56 : „Der Contact der illyrischen und thrakischen Provinzialen war namentlich mit den Kirchen Italiens ein lebhafter."; K. Jireček, Romanen 16: „In der christlichen Zeit hielten die Bischöfe der lateinisch redenden Städte von Mösien und Illyricum in kirchlichen Fragen mit Rom gegen Byzanz."

 

115

 

 

484. Срв. Κ. Holl, Das Fortleben 249: „Die officielle christliche Kirche hat sich in den alten Zeiten überall nur auf die Cultursprachen gestützt und die Volkssprachen beiseite geschoben oder verkümmern lassen. Es ist im Osten nicht anders gewesen als im Westen."

 

485. I. Barnea, Creştinismul în Scythia minor după inscripţii, Studii teologice, ser. II a, anul VI 1954, 1—2, 94—112.

 

486. V. Beševliev, Spät. № 87—144, 248—251.

 

487. J. Ζеillеr цит. съч. 600 (вж. тук заб. 299).

 

488. Пак там.

 

489. Thraker I 77.

 

490. Landschaften 377: „Bis zum Ausgang des sechsten Jahrhunderts ist das römische Volkselement auf der Balkanhalbinsel in Gericht das herrschende gewesen."

 

491. Η. Ζilliасus 59 и сл.

 

492. CIL 3, 12 336.

 

493. Landschaften 374 : „Es kommen auch bilingue Ortsbezeichnungen vor : die thrakischen Namen werden lateinisch explicirt." Към това заб. 2 на същата страница.

 

494. Thraker I 78.

 

495. Lydus, De magistr., ed. Wünsch 159 (III 68).

 

496. За диоцеза Европа вж. RE A, 456 и сл. s. v. Thrake, гдето са посочени изворите за това название. Срв. също Ammian. Marcel. XXVII 12: Europa omnium ultima, praeter municipia urbibus nitet duabus, Apris et Perintho, quam Heracleam posteritas dixit.

 

497. Ioannis Lydi de magistratibus populi Romani, ed. R. Wünsch, Lipsiae 1903.

 

498. Пак там 158, 26—159, 6 (III 68).

 

499. Excerpta de leg., ed. de Boor I, Berolini 1903, 135, 14 и сл.

 

500. Zum Kampf 31.

 

501. V. Beševliev. Spät. № 151—244, 252—253, 255—259.

 

502. Латинско-гръцките лексикални взаимоотношения в надписите от Балканските земи, София 1946 (ГСУ ИФ XIII, 1945—1946), 11 заб. 7 ; вж. и тук стр. 76.

 

503. К. Jireček, Romanen 18; Α. Керамопулос, 37 заб. 1, също изтъкна, че в Тракия говоримият език е гръцкият, а не латинският, който е бил само официален.

 

504. Zur Kunde 56.

 

505. Thraker I 77.

 

506. Zur Kunde 56.

 

507. Römer 102, 101 заб. 3.

 

508. Π. Миятев, Из архивата на Константин Иречек, София 1953, 366 № 242.

 

509. Zur Kunde 59 : „... über die Abstammung der Wlachen findet sich da (= Кекавмен) eine Stelle von höchster Wichtigkeit, welche... die Theorie von der Herkunft sämmtlicher Wlachen aus dem Volksthume der romanischen Bessen, glänzend bestätigt."

 

510. Brumalia 402.

 

511. Zur Kunde 60 и сл.

 

512. Пак там 59: „... er spricht von Traianus und Decebalus, er spricht vom alten Dacien."

 

513. Пак там, 61.

 

514. Пак там, 60.

 

515. Cinnamus, ed. Bonn. 260.

 

516. Nicet. Chon., ed. Bonn. 482, 3 и сл.

 

116

 

 

517. Michel Psellos, Chronographie, t. II, texte établi et traduit par E. Renauld, Paris 1928, 125, 1—10: ἐπὶ τοὺς ἑσπερίους (т. е. βαρβάρους) χωρεῖ, οὓς Μνσοὺς μὲν ὁ πάλαι χρόνους ὠνόμαζεν, εἶτα δὲ εἰς ὃ λέγονται μετωνομάσθησαν. .. αἰτία δὲ αὐτοῖς τῆς ἀπαναστάσεως τὸ τῶν Γετῶν ἔθνος, ὁμοροῦντες μὲν ἐκείνοις."

 

518. Α. Керамопулос 22—23 отхвърля също сведенията на Кекавмен.

 

519. Вж. за това G. Moravcsik, Byzantinoturcica I, Berlin 1958, 198 и сл. ; II 13 и сл.; напоследък H. Ditten: „βάρβαροι, Ἕλληνες und Ῥωμαῖοι bei den letzten byzantinischen Geschichtsschreibern" (вж. тук края на заб. 251), 294.

 

520. Zur Kunde 61 : „ ... folgen wieder Bemerkungen über die ältesten Wohnsitze, welche beweisen, daß der Auetor nicht einmal klare Vorstellungen darüber hatte, wo die traianische Provinz gelegen war und wo. ferner die Bessen gehaust haben" ; 62 : „Woher entnimmt er die seit 400 Jahren verschollenen Bessen ?"

 

521. Lidus, De magistr., ed. Wunsch 49, 22—50, 4.

 

522. W. Τοmaschеk, Zeitschrift 448 : „... während die Bessen (Thraker) schon frühzeitig ihre iranische, vielleicht auch mit macedonisch-griechischen versetzte, Sprache mit jener der römischen Legionssoldaten und Colonisten zu vertauschen begannen... "; Thraker I 77 : „ ... den Bessen in der ihnen bereits durch die Gerichte und den Militärdienst geläufig gewordenen... Sprache Roms die Lehre zu predigen."; J. Jung, Römer 101: „Hingegen sind die Berglandschaften mit iherer kriegerischen Bevölkerung wesentlich durch die starke Heranziehung derselben zum römischen Militärdienst der Romanisirung entgegengeführt worden." Вж. също и Landschaften 376; Κ. Jireček, Romanen 12: „... lateinisch redenden Bevölkerung des Donaugebietes, welche theils italienischen Urspruns war, theils in Kriegsdiensten sich romanisirte. 2 ; Η. Ζilliаcus 128 и сл.: „Das Heer war von jeher einer der wichtigsten Romanisirungsfaktoren gewesen." Напоследък H. Mihăescu 245 и сл.

 

523. Scriptores Historiae Augustae ed. Ern. Hohl. vol. II, Lipsiae 1927, 2, 5 : „Hic adulescens et semibarbarus et vix adhuc Latinae linguae, prope Thraecica imperatorem publice petit."

 

524. G. Mateescu 246 : „Risulta da ciò una nuova prova della forte vitalità di razza е della salda resistenza alla romanizzazione, quand'anche non cosciente е non volontaria, bensi come una specie di soddisfazione della nostalgia della patria lontana donde li strappava la coscrizione romana, che al principio li aveva spinti a eruente ribellione (vidi Tac. Ann. IV 46) е appresso a uno opposizione passiva, manifesta, mi sembra, sia attraverso la conservazione dei nomi barbari ο l'adozione di quei nomi romani, affini a qualche ra- dice tracia, come per esmpio Mucianus, Celsus, etc., sia attraverso il trapianta- mento е la venerazione a Roma degli dei nazionali."

 

525. Einführung 320.

 

526. Landschaften 372 и сл.

 

527. Romanen 12 : „Diese Lager- und Veteranenstädte waren die Mittelpunkte der lateinisch redenden Bevölkerung des Donaugebietes."

 

528. Вж. тук стр. 89 и сл.

 

529. Brumalia 392 : "Hiezu kam noch die Christinisirung der thrakischen Hochstämme, welche das römische Element vollends zur Geltung brachte und alle Spuren des alten nationalen Wesens verwischte"; 398 ; „Die Christianisierung der Bessen sehen wir als den Schlußstein der Romanisirung an."; Zur Kunde 55; Thraker I 10.

 

530. Landschaften 376 : „... das Christentum im Verein mit dem nivellierenden Regierungssystem der Diokletianischen Periode vollendete die Romanisirung."

 

531. Thraker I 77 ; също : Zur Kunde 55.

 

117

 

 

532. J. P. Migne, PG 63, 51.

 

533. J. P. Migne, PG 45, 1045 D.

 

534. W. Schubart, Einführung 314 и 363.

 

535. Amm. Marcel. XXXI 6, 5 : „... per Thraciarum latus omne dispersi caute gradiebantur, dediticiis vel captivis vicos uberes ostendentibus, eos praecipue, ubi alimentoium reperiri satias dicebatur... 6. Quibus accessere sequendarum auri venarum periti non pauci, vectigalium perferre posse non sufficientes sarcinas graves, susceptique libenti consensione cunctorum, magno usui isdem fuere jgnota peragrantibus loca, conditoria frugum occulta, et latebras hominum et receptscula secretiora, monstrando."

 

536. SCIV 8, 1957, 1—4, 253—265. Срв. също : Limba traco-dacilor, Bucureşti 1959, 109—115, 141 и сл., 153 и сл.

 

537. SCIV 14, 1963, 2, 478 и сл.

 

538. Балканско езикознание 6, 1963, 122.

 

539. SCIV 14, 1963, 2, 478. P. Skοk в Zeitschrift für roman. Philologie 54, 1934, 441 пише: „Andererseits setzt Plovdiv < Pulpudeva nicht den Verkehr mit einer lateinisch sprechenden Bevölkerung voraus, sondern mit der hessischen (thrakischen)".

 

540. SCIV 14, 1963. 2, 476. -4

 

541. D. Mansi 3, 782. Срв. L. Friedländer, Sittengeschichte 3, 240-244; W. Schullzе, Geschichte des Unterganges des griech.-römisch. Heidentums I, Jena 1887, 267. За съществуването на привърженици на старата вяра във времето на Юстиниан I, вж. Procop., ed. Haury II 127, 11 и сл. (V 25).

 

542. Въпроси на българската етимология, София 1958, 108; Исследования по сравнительно-историческому языкознанию, Москва 1958, 136; Българска етимология и ономастика, София 107 и сл.

 

543. SCIV 12, 1961, 108.

 

544. V. Bešеvliev, Spät. № 169, 192, 201, 230.

 

545. Цит. съч., 46 и сл.

 

546. Български преглед III 1896, 2, 30.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]