Прабългарски епиграфски паметници
В. Бешевлиев
 
7. Летописни надписи
 

Един не голям брой от достигналите до нас прабългарски надписи съобщава за военните подвизи на българите. Откъм съдържание те могат да се разделят на два вида: 1) летописни и 2) триумфални. От първия вид надписи, който ще разгледаме в тази глава, са запазени изцяло или в откъслеци 15.

За пръв път надписи с летописно съдържание се появяват във Вавилон и Асирия, откъдето те преминават у персите и в Египет. От тези страни те били възприети по-късно от владетелите на елинистическите държави, въз-

49

никнали в Мала Азия и Египет след разпадането на македонската държава на Александър Велики, в които гръцкият език бил официален. Едва тогава се издълбават първите летописни надписи на гръцки език. Гръцките летописни, както и прабългарските са имали главната цел да прославят делата на владетелите. Затова такива надписи няма в гръцките държавици-републики и в Рим през републиканската епоха. Гръцки летописни надписи са известни от Птолемей III (247—221), Антиох I (324—261), на нубийския владетел Силко от по-късно време и др. Но най-забележителни са: намереният в Анкара на латински език надпис на императора Август, от който се откриха дубликати и в други малоазийски градове, и гръцката версия на летописния надпис на сасанидския владетел Сапор I (241—272). Според един извор и западните тюрки имали обичай да правят летописни надписи, за да увековечат подвизите си. Тюркски летописни надписи бяха открити в басейна на реките Селенга и нейния приток Орхон в Централна Азия. Те са написани с рунно тюркско писмо и разказват за делата на тюркските владетели и пълководци от края на 7 и началото на 8 в. Кюл-тегин, Билге каган и др. Трябва да се изтъкне обаче, че поне засега не са известни летописни надписи на византийски императори. Този факт е особено важен, понеже той показва, че прабългарските летописни надписи не са възникнали под византийско влияние. Дали обаче те имат някаква връзка с по-стари от този вид, като напр. надписа на Сапор I, с който имат известни допирни точки, не е сигурно. Трябва да се спомене, че от този сасанидски владетел са запазени скални релефи на конници, които идейно напомнят на Мадарския конник.

Обичая да се издълбават летописни надписи прабългарите са донесли по всяка вероятност от прародината си. В полза на това предположение говори съществуването на подобни надписи у тюрките, ако и да се различават значително в подробности и по това, че те са надгробни.

Имената Плиска, Мадара и Преслав са станали отдавна в нашето съзнание неразделна трсйка. Спомене ли се Плиска или Преслав, неусетно изниква и името Мадара. За Плиска и Мадара може да се приеме със сигурност, че в миналото те са били тясно свързани. Но докато Плиска и Преслав са едни от най-старите местни имена у нас и на техните места не са съществували други по-стари или зна-

50

чителни отколешни поселения, за Мадара не би могло да се каже същото. Самото име Мадара е от гръцки произход и означава „гола скала”. Същото име носят днес много подобни скалисти местности в Гърция. Това гръцко име не стои самотно в този край. В близко съседство до Мадарските скали се намира и друго гръцко селищно название, както е например името на днешния град Провадия, което идва от гръцката дума проватоу „овчарка”. До около 16 в. градът се е наричал Овеч, Овча град и Овче поле. Забележително е, че недалеч от Мадара и Провадия има селища с хубави славянски имена като Добрина, Венчан и др., които дават основание да се предполага, че и Мадара ще да е имала някога славянско или прабългарско име, днес завинаги забравено. Кога и кое е наложило гръцкото название, може само да се гадае. Може би това се дължи на монасите отшелници, които са обитавали около XIV в. издълбаните в скалите килии.

Мадара се отличава от Плиска и Преслав и в поселищно отношение. Голямата пещера с неокования някога буен извор и една по-малка пещера са привлекли отдавна човека, още в новокаменната епоха. Оттогава почти до наши дни подножието на величествената скална стена е било обитавано. Разкопките, които проведе Археологическият институт от 1924 до 1928 г., разкриха останки не само от неолитната епоха, но също от тракийско, римско, византийско, българско и турско време. За нас обаче са особено важни останките и находките от времето на прабългарите.

Наляво от каменните стъпала, които водят към подножието на Мадарския скален релеф, разкопките извадиха на бял свят основите на голяма постройка, ориентирана изток-запад. Нейният план представя два правоъгълника, вписани един в друг. Вътрешният правоъгълник е разделен на две помещения: едно по-малко на източната страна и едно по-голямо на западната. Над тази постройка е била издигната по-сетне трикорабна християнска базилика, днес вече разрушена. Християнската постройка дава основание да се приеме, че и прабългарската сграда е имала култово предназначение, т. е., че тя е била прабългарско капище. От най-дълбока древност е известен обичаят да се построяват религиозни сгради на стари култови места, гдето е имало по-рано светилище на някаква друга, по-стара религия. Ясни примери за наследяване на култовите места представят случаите с превръщане на християнски църкви

51

в турски джамии след завладяването на България от турците, както и обратното — превръщане на мохамедански джамии в християнски църкви след Освобождението. Тук принадлежат и многобройните църковища по височини, посветени често на св. Илия, който в такива случаи се явява наследник и заместник на езическия Хелиос. В Плиска са разкрити основите на две постройки със същия план: два правоъгълника, вписани един в друг, за които се приема също, че са били някога прабългарски капища. Върху една от тях е била построена по-късно християнска църква. На мястото на голямата базилика при вътрешния град на Плиска се е намирало някога езическо капище.

На южния край на терасата, под конника, разкопките разкриха една почти напълно разрушена църквица от късно време, вероятно XIV в., която стана забележителна по това, че е имала за престолен стълб мраморна колона с много повреден прабългарски надпис. От съдържанието па надписа, доколкото то е запазено и може да се възстанови с положителност, се вижда, че кан Омуртаг е извършил тук жертвоприношение на бог Тангра. Думата Тангра или Тенгри значи в тюркските езици „небе” и понеже тюрките са почитали небето като най-висш бог, то тази дума получила значението изобщо върховен бог. Още преди откриването на надписа беше известно от един късен турски ръкопис, в който се изброяват имената на висшия бог е различни езици, че на български той се наричал Тангра. Сега надписът не само потвърди това сведение, но представя единствения оригинален документ за съществуването на култ към Тангра у прабългарите. Колоната с този важен надпис едва ли е била донесена отдалеч. Тя е стояла нейде в подножието на скалите. За да се направи колоната подходяща за престолен камък в християнска църква, е бил отчасти унищожен езическият надпис.

Вероятното първоначално място на надписа някъде в подножието на Мадарските скали и не много далеч от голямата пещера му придават още по-голямо значение, ако се вземе под внимание следното известие за тюрките, което стои може би в някаква връзка с неговото съдържание. Според един китайски извор: „Каганът (на тюрките) живеел постоянно на планината Ту-киу-шан. Неговата дворцова шатра се отваряла на изток, понеже посоката, откъдето изгрява слънцето, била на почит. Всяка година каганът завеждал благородниците в пещерата на предците, за да

52

извършат жертвоприношение. През второто десетдневие на петия месец те се събирали при река Тамир, за да отидат на същата планина и да принесат жертва на небесния бог.” Жертвоприношения в чест на прадедите, и то на планини, се срещат и у други тюркски народи, напр. у хуните от предхристиянската епоха, у тюрките хитан и др. Поради голямото значение на тези жертвоприношения те са били извършвани не от обикновените жреци, но от самия държавен глава. Охридският архиепископ Теофилакт съобщава, че Омуртаг направил тържествено жертвоприношение, след което имало голям обед за присъствуващите. Дали надписът стои наистина във връзка със споменатите жертвоприношения у тюрките, е трудно да се каже. Все пак наличието на капище и на надписа показва, че мястото под конника е било култов център на прабългарите.

Но това, което направи Мадарските скали и тяхното подножие прочути, беше Мадарският конен релеф. Почти в средата на обърнатата към запад скална стена, на около 23 м от подножието й е издълбан релеф, който представя конник, обърнат в почетната посока север-юг с глава към зрителя, висок 2,60 м и дълъг 3,10 м. Зад коня следва куче, а под предните му крака лежи лъв, прободен от късо копие. Целият релеф е много пострадал от несгодите на времето. Зимните снегове, проливните дъждове и стичащата се отгоре, от платото вода, бури и буйни ветрове са нанесли големи повреди. Към всичко това се прибавя и разрушителната дейност на впилите се в скалата многобройни лишеи. Днес отблизо могат да се различат следните най-важни подробности. Релефът е ограден отчасти с жлеб и е бил покрит с червеникава мазилка, от която са се запазили тук-таме само следи. Тя е служила отчасти да го предпази от разрушение, отчасти да го изтъкне отдалеч, Лицето и тялото на ездача са обърнати към зрителя. Обилна коса се спуска чак до шията. Поради голямата ерозия от лицето не личат никакви подробности. Конникът носи широк надиплен кафтан. Десният крак, който добре личи, е обут в мека обувка без ток и вмъкнат в стреме. С лявата ръка държи юздите. Ездачът седи върху седло с висок гръб. На гърба си носи колчан.

Погледнат отдалеч, Мадарският конник прилича на т. нар. тракийски конници. Обаче между двата вида конни изображения съществува голяма разлика както в подробности и композиционно отношение, така и в идейно съдър-

53

жание. Тракийските конници представят ловна сцена, в която лъвът се явява помощник на ездача, а не преследваният дивеч както в Мадарския релеф. Затова няма тракийски конник, в който да е изобразен убит лъв. Кафтанът, с който е облечен ездачът, меката обувка без ток, седлото с висок гръб и особено стремето отделят рязко единия вид конници от другия. Стремето, което се явява в Европа едва в края на 6 в. от н. е., показва недвусмислено, че релефът трябва да се датира след 6 в. Стилът на изработката сочи пак към същото време.

Мадарският конник е наистина също ловна сцена, в която обаче ездачът е представен като победител на най-мощното животно лъва, т. е. като триумфиращ. Най-близките успоредици на мадарската конна композиция са скалните релефи в Персия от времето на сасанидските царе Сапор I и др. и особено т. нар. сасанидски сребърни блюда с изображения на ловни сцени и простреляни лъвове. На мнозина тези успоредици могат да се видят много далечни, за да бъдат верни. Обаче не трябва да се забравя, че между българи и иранци, съответно перси, са съществували връзки още в тяхната кавказка родина, за които говори красноречиво името на основателя на Дунавска България Аспарух, което има ирански произход и значи „конник”. Освен това по онова време сасанидската държава е съперничела по мощ и значение с Византия и е разпръсвала културата си далеч зад нейните предели. А що се касае за сасанидските сребърни съдове, то те са могли да стигнат до българите по чисто търговски път. Подобни или почти същите конни композиции се срещат и върху копринени платове от онова време. И тъй общото, което свързва всички тези конни изображения с Мадарския конен релеф, е желанието да се представи чрез тях владетелят като победител. В някои римски монети се явява една разновидност. Вместо лъв пред краката на коня лежи паднал неприятел, чрез което се изтъква още по-ясно идеята за победа и триумф. Същата сцена е изобразена и върху щита на Тервел върху оловния му печат.

Мадарският конник, който гледа повече от дванадесет века на минаващите под него люде, не е могъл да не възбуди народното въображение и да не създаде около себе си предания. Така според едно народно предание конникът представя римски цар, който бил паднал по време на лов от скалите. Този цар бил живял в Плиска. Забележително

54

е, че в това предание се е запазил смътен спомен за връзката на Мадара с Плиска.

През християнската епоха конникът бил отъждествен със св. Георги, победителят на ламята в църковните легенди. Това се вижда от някогашния обичай на турското население да посещава редовно скалите под конника на Гергьовден, да принасят курбан и да прекарват там целия ден във веселби, обичай очевидно наследен от предишното християнско население.

Кр. Миятев съобщава [29], че неотдавна в определен ден на годината идвали много туркини от селото Мадара в голямата пещера и там коленопреклонно отправяли молитви към някаква тайнствена божествена сила. Това се дължи вероятно на някакви религиозни традиции за култовото значение на Мадарските скали и тяхната пещера, преживели векове и десетилетия чак до наши дни, ако не са възникнали спонтанно в късни времена.

Днес Мадарските скали и техните старини са станали отново предмет на поклонение, но не вече от религиозни подбуди, а за да се отдаде синовна почит на това, което е останало още от нашите прадеди като културно наследство.

Пред, зад и под конника са издълбани надписи на гръцки език с хубави монументални букви, изпълнени с червеникава мазилка, които времето също не е пощадило. От някогашните големи надписи са останали днес жалки останки, които все пак позволяват да се проникне в тяхното някогашно съдържание. Височината, на която са издълбани надписите, не позволява да се разпознаят отдолу и да се четат. Само при добро взиране горе пред коня се забелязват букви. Затова унгарският пътешественик Феликс Каниц, който откри за науката Мадарския конник и неговите надписи, не е могъл отдолу с тогавашните слаби бинокли да прочете добре надписите и да установи характера на релефа. През 1872 г. той посетил мястото край с. Кюлевча, където през 1829 г. русите начело с Дибич разбили войската на Решид паша. Подбуден от разказите на местния учител и на един заможен селянин, Каниц се отправил за северната скална стена при Мадара. „Там, пише той, на едно изкуствено вдлъбнато, поради това защитено място на отвесно спускаща се варовикова стена, съгледах един релеф, в който веднага познах римска работа ... от двете страни на коня са издълбани около 8—10 много заличени редове от надпис, в които с

55

помощта на бинокъла, понеже наблизо нямаше за съжаление никакво средство, за да се доближа, успях да прочета само името SEVER, а в ляво няколко цифри.” [30]

След освобождението на България през лятото на 1884 г. Константин Иречек посетил Мадарските скали. Ето що пише за надписа: „Този надпис не е латински, както Каниц е предполагал, а гръцки. С далекоглед можах да разпозная за съжаление само единични букви и някои срички. Четенето отдолу не е възможно, тъй като поради неравната, неизгладена плоскост горната част на буквите стои обикновено по-дълбоко от долната”. [31]

В 1895 г. е било построено скеле, високо 25 м, от което К. Шкорпил направил препис от надписа. С това се постави начало на проучването на надписите около Мадарския конник. Обаче преписът поради някои неточности, а главно поради несвързаните, откъснати от околния текст думи и отделни срички остана не само неизползван, но дори забравен.

В 1924 г. унгарският учен Г. Фехер, който се занимаваше усилено с прабългарите, възбуди отново голям интерес към Мадарския конник и неговите надписи, за което единствен той има голяма, неоспорима заслуга. Той изтъкна в един доклад в Археологическия институт, че от преписа на К. Шкорпил може да се извлече нещо, но най-добре ще бъде, ако се издигне ново скеле пред релефа и надписите да се подложат на ново четене и преписване. Още същата година пред конника е било издигнато скеле и с четенето и преписването на надписите се заел Г. Фехер. Резултатите от проучването на надписите заедно с нов препис той издаде в особена книга през 1928 г. [32] Фехер успял да прочете цели нови думи и дори изречения. Пак в 1924 г. К. Шкорпил снел нов препис от надписите, който е много по-добър от първия му и на някои места е по-добър дори от този на Фехер. Споровете, които изникнаха около четенето и тълкуването на надписите, накараха автора на тези редове да ги проучи и препише лично от скеле,построено през 1935 г. През 1954 г. беше построено второ скеле, от което той заедно с една комисия от специалисти прегледа наново надписите, а специалистите проучиха конника. Така преписът на Фехер можа да се провери и на места да се допълни. Оказа се, че неговият препис с малки, но важни изключения е добър и заслужава внимание, обаче предложените от Фехер допълвания на полузапазени ду-

56

ми са често произволни и стоят в разрез с гръцкия език, а тълкуването му, което изхожда от недоказаната предпоставка, че се касае за надгробен надпис на Крум — невероятно. Тук беше направена една принципна и методична епиграфска грешка: да се приема за безспорно вярно четенето на името Крум, да се допълва и тълкува върху предварително съставено мнение и да се допълват заличените думи и срички на всяка цена. При Мадарските, както е при всички надписи, трябва да се излиза от сигурни четения, от безспорното и познатото, от място, което може да послужи за опорна точка, както е случаят със сигурното четене на името Тервел и „носоотрязаният император”, които и самият Г. Фехер четеше, и след това да се пристъпи към допълване, ако това е възможно без насилие, и свързването на отделните думи в цялостна мисъл.

След това необходимо отклонение нека пристъпим към съдържанието на самите надписи около Мадарския конник. Те произхождат от три различни епохи, както показват имената на действуващите лица. Горните и най-старите са от времето на Тервел, чието име се чете безспорно на две места. Долният, под конника надпис е от времето на Кормесий, чието име се чете ясно също на две места. Надясно от този надпис пак под конника се намира друг, много изтрит, който принадлежи на по-късната епоха от времето на Омуртаг.

Пред коня сега се чете:

„ . . . . . . . . . . .
 . . . при българите . . .
 . . . при Тервел
 дойде. на носо-
 отрязания импера-
 тор не повярваха
 моите чичовци в
 Солун и отидоха
 в Кисинските (селища)
  - . . негов един . . .
 чрез договор Тервел архонтът
 на императора даде . . .
 . . . . . . . 5 хиляди . . .
 . . . . . . . . . . (императо-)
 рът с мене добре победи.”
57

В приведения откъслек ние имаме следните опорни точки, от които трябва да се излезе при тълкуването или свързването на надписа с исторически събития: Тервел, носоотрязаният император, моите чичовци в Солун и с мене добре победи. Следователно трябва да се подирят във византийската и българската история такива събития, в които споменатите двама — Тервел и носоотрязаният император — да са били действуващи лица.

В 695 г. византийският император Юстиниан II (685— 695 и 705—711), който поради редица свои деяния станал омразен на византийския народ, бил свален от престола и носът му бил отрязан. Поради това обезобразяване той добил прозвището „ринотмет” или „ринокопимен”, т. е. носоотрязан. Новият император Леонтий (695—698) заточил сваления Юстиниан в Херсон, Южна Русия. Този град по онова време бил във византийски ръце. Обаче нито отсичането на носа, нито заточаването в далечния Херсон не стреснали отмъстителния Юстиниан. Той мислел да се завърне на бащиния си престол и да отмъсти жестоко на враговете си. Той не криел намеренията си и затова властите в Херсон решили да го предадат на императора Тиберий II (698—705) в Цариград. Обаче Юстиниан, предупреден своевременно, избягал при хазарския хаган, който го приел с почести и го оженил за сестра си. Заканите на сваления император разтревожили много Тиберий в Цариград, понеже виждал, че възможността да се завърне на престола се увеличила, и той проводил пратеници при хазарския владетел с молба да му предаде заточеника. Хаганът решил да изпълни молбата, за да не се развалят добрите отношения с Византия. Юстиниан и този път навреме предупреден, успял да се измъкне с хората си от Хазария, след като убил собственоръчно изпратените при него хазари, за да го заловят. След редица приключения и опасно плуване с лодка по бурното Черно море се добрал до устията на Дунав и оттам проводил един от приближените си на име Стефан при българския владетел Тервел с молба да го приеме. След утвърдителен отговор той дошел при българите. Очевидно е, че приведената по-горе запазена част от Мадарския надпис трябва да се свърже с разказаните накратко събития от византийската история, на които той се явява като продължение.

58

Но нека се върнем към разказите на двамата византийски хронисти Теофан и Никифор, от които черпим горните сведения. Според тези хронисти Тервел приел с големи почести Юстиниан, който поискал военна помощ, за да си възвърне трона и обещавал много дарове и дъщеря си за жена на българския владетел. Тервел се съгласил да му помогне, за което се заклел, и на следващата година 705 се отправил за Цариград заедно с Юстиниан и с цялата си войска от българи и славяни. Те пристигнали при столицата и се разположили на стан пред градските стени до т. нар. Харсийски врати. В продължение на три дни Юстиниан подканял гражданите да го приемат отново за император. Те не само отказали, но го ругаели и му се подигравали. През нощта на четвъртия ден Юстиниан с неколцина привърженици се вмъкнал в столицата през градския водопровод. Неговата поява предизвикала голямо смущение и той завладял града с други привърженици отвътре. Така той си възвърнал бащиния престол. В Мадарския надпис това е казано само с едно изречение: „императорът победи добре с мене”.

По-нататък хронистът Никифор отбелязва: „С владетеля на българите Тервел, който бил на стан извън Влахернската стена, Юстиниан се отнесъл извънредно любезно, и накрая, когато Тервел дошел при него, наметнал му царска хламида и го провъзгласил за цезар. Юстиниан го поканил да седне до него и заповядал на войските да се покланят на двамата. Надарил го с много дарове и го изпратил в страната му.” Този откъслек от хрониката на Никифор се допълва от два други извора за същото събитие. Първият извор, един неизвестен автор, съобщава, че Тервел, господарят на България, и хазарът Ибузир Глиабан стояли често в т. нар. базилика със златния покрив, където били дадени немалко уговорени дарове. Вторият извор, речникът на Суда (или Суидас), разказва, че Тервел бил поставил бойния си щит на изпъкналата страна и камшика, с който си служил при езда, и трупал пари върху тях, докато се покрили. А като прострял копието си на земята, слагал до краищата му и на височина много копринени одежди. И като напълнил ковчежетата със злато и сребро, раздавал на войниците си, като пълнел дясната им ръка със злато, а лявата със сребро.

Титлата кесар (т. е. цезар), с която Юстиниан удостоил Тервел, била най-високата след императорската. В по-

59

старо време кесарят бил наследникът на императорския престол. Във времето на Тервел тя била вече загубила първоначалното сн значение, но все пак била най-високата титла, която давала право на царски почести като поклонение от страна на войската и др. За пръв и последен път с титлата кесар бил удостоен чужд владетел. Най-високата титла, която са получавали чужденци, е била патриций. Тервел, който добре съзнавал значението на титлата кесар, с гордост я поставил върху оловния си печат.

Така Тервел се завърнал в родината си богато възнаграден както с най-високата титла кесар, така и с многобройни дарове в дрехи и пари. Той се чувствувал действително като победител и триумфатор. За да увековечи делата си, той наредил да се извая триумфиращ конник и да се издълбае на скалната стена при Мадара съответен надпис. По всяка вероятност релефът и надписът не ще да са издълбани много след 705 г.

Горният Мадарски надпис съдържа и едно ценно сведение, което никой друг извор не дава, а именно: „На носоотрязания император моите чичовци в Солунско не повярваха.” В прабългарските надписи нещата и събитията се предават в трето лице. Обаче за да се избегне двусмислието, в няколко случая се употребява първо лице, т. е. авторът на надписа говори в първо лице. Така в приведеното изречение употребата на местоимението „неговите” вм. „моите” би заблудило читателя на надписа, че става дума за чичовците на носоотрязания император, а не за тези на автора на надписа или по-точно на Тервел. Но кои са тези чичовци и защо не са имали доверие на Юстиниан II ще стаке ясно от следните редове.

Хронистите Теофан и Никифор разказват, че когато се разселвали синовете на Кубрат, четвъртият син, на когото името не споменават, преминал Дунав, дошел в Панония, която била тогава в ръцете на аварите, и станал подвластен на аварския хаган.

В така наречените „Чудеса на св. Димитър Солунски” се разказва между другото и за опита на българите Мавър и Кубер да завладеят с хитрост град Солун. [33] Ето какво се разказва накратко: В аварска Панония се намирали много ромеи, отвлечени по време на грабителски набези в земите на Византия. Те живеели заедно с българи, които се намирали също в Панония. За техен общ началник аварският хаган бил поставил българина Кубер. Този българин решил да

60

премине Дунав и да основе държава на византийска територия. Кубер използвал желанието на отвлечените ромеи да се завърнат по родните си места, вдигнал поверения му народ заедно с българите, отправил се към Дунав, където завързал сражение с преследващия го аварски хаган, победил го, преминал на византийска земя и се разположил на стан в т. нар. Керамисийско поле, днес навярно Прилепско. Кубер решил в един таен съвет с приближените си да обсеби Солун и да образува там своя държава. Завладяването на града трябвало да стане, като се предизвика суматоха всред гражданите срещу Великден. За целта бил изпратен Мавър, най-видният от сановниците му, който бил много хитър и говорел освен български още гръцки, латински и славянски. Той се явил пред градските власти на Солун, като заявил, че избягал от Кубер и че бил негов противник. Властите го приели най-радушно, поверили му стражата на града, а императорът го провъзгласил за патриций и проконсул. За да си създаде своя войска, съгласно решението на съвета при Мавър идвали и други българи привидно като бегълци. Така той събрал голям брой бойци под своя команда. Но въпреки голямата тайна намеренията на Мавьр и неговите българи достигнали до ушите на властите, които от своя страна ги съобщили на централната власт в Цариград. За защита на града бил изпратен адмирал Сисиний с флотата му, който наредил на Мавър да дойде с хората си в неговия лагер, а после го качил на кораб и изпратил при императора в столицата. Така намерението на Кубер да завладее отвътре Солун с хитрост пропаднало.

Историците Н. Милев [34] и В. Н. Златарски приеха [35], че Кубер е един и същ с четвъртия син на Кубрат, който се приютил при аварите. Против това отъждествяване, което възприемаме и ние, не могат да се направят сериозни възражения. То се потвърждава напълно от Мадарския надпис. С „моите чичовци” се означават очевидно братът на Аспарух, бащата на Тервел, и неговото семейство. По-късно, както изглежда, императорът Константин IV Погонат (668—685) разрешил на Кубер да се засели под планината Кисос, дн. Хортач в Халкидика недалеч от Солун, гдето са засвидетелствувани в късно време българи, и то езичници.

От изречението, че чичовците на Тервел не повярваха на носоотрязания император се вижда, че Юстиниан е

61

поканил и тях да подпомогнат завръщането му на престола, като е обещавал да ги възнагради богато. Защо солунските българи се отнесли с недоверие към Юстиниан, може да се обясни двояко. Те не са вярвали или че той ще може да си възвърне трона, или че той ще изпълни обещанията си, което изглежда по-вероятно и за което те са имали основания, както показва следното.

Хронистът Никифор съобщава: „Юстиниан, след като получил императорската власт, нарушил нарежданията на баща си относно мира и останалия държавен ред. Заедно с това той развалил и сключения с българите мир (т. е. с българите на Кубер). А като довел конните войски в тракийските земи, отправил се веднага срещу славяните. Той нахлул чак до град Солун и като покорил много от тамошните славянски племена — едни с война, а други със спогодба, — прекарал ги през Абидос и ги настанил в т. нар. област Опсикион.” Към това известие хронистът Теофан прибавя още следното: „На връщане Юстиниан бил причакан от българите в теснините на клисурата и едва успял да я премине, като голяма част от войниците му били избити и мнозина били ранени.”

Докато по отношение на славянските племена в горе-приведения откъс всички изследователи са единни, че това са славяните около Солун, то по отношение на българите, за които говори Теофан, има разногласие. С изключение на В. Н. Златарски всички приемаха, че става дума за дунавските българи. Обаче Златарски [36] изтъкна, че военните „действия са ставали недалеч от Солун”, поради което „не може да се допусне, че Испериховите българи са достигнали по това време вече тъй надалеч на югозапад”, и прие съвършено правилно, че въпросните българи са „македонските българи на Кубер” от „Чудесата на св. Димитър Солунски”. В полза на мнението на именития български историк може да се прибави още и следният аргумент. Малко е вероятно да се приеме, че Тервел би се съгласил така на драго сърце и с клетва да рискува един несигурен поход срещу Цариград, за да върне отново на престола вероломния Юстиниан, ако този в миналото наистина е развалил мира с неговите българи. Напротив, тъкмо прекратяването на мира с Куберовите българи и походът срещу тях ги е правело спрямо обещанията на императора недоверчиви. Към това се прибавя може би и спогодбата с доброволно предалите се на Юстиниан

62

славяни около Солун, която е била също така нарушена, защото едва ли е предвиждала изселването на славяните в Мала Азия. Те по-късно в една война с арабите се отделили от византийските войски и преминали към арабите. Вторият Мадарски надпис, който е издълбан под релефа, е също така много повреден и заличен и е разделен на две неравни половини от ерозията на скалата. От него могат да се прочетат следните откъслечни думи и изречения:

„ . . . жълтици . . . той даде . . . жълтици
 архонтът . . . войници . . . архонтът
 . . . гърците . . . каквото ти давах, всяка го-
 дина ще давам, понеже ми
 помогна . . . всяка година ще даваме и . . . ар-
 хонта . . . императорът . . .
 и Крумесис архонта покани . . . . архонтът . . .
 като разпредели жълти-
 ците започнаха. . . . това езеро . . .
 направи . . . архонт . . .
 развалиха договорите . . . война . . . мир (?)
 тогава . . . име “


Споменаването на друг архонт, т.е. български владетел в отчасти запазения надпис, показва, че той вече не е от времето на Тервел и следователно не е продължение на горния надпис. За да се установи времето на надписа, а същевременно и за кой владетел става дума, трябва да се вземе за изходна точка пак цялостно изречение, а именно: „каквото ти давах, всяка година ще ти давам, понеже ми помогна”. За каква помощ става дума тук и кой говори в първо лице?

Тук очевидно едва ли говори български владетел, понеже в този ранен период от българската история, към който трябва да се отнесе надписът, а също и по-късно, не е известно византийски император да е оказал помощ на българите, които по това време са за Византия все още смъртни врагове, грабители на ромейски земи. Тук не може да става дума и за помощта, оказана на Юстиниан II от Тервел, понеже българският владетел във втория Мадарски надпис носи друго име. Ето защо трябва да се приеме, че и тази помощ е била дадена пак от българите на. византийски император. Но кога българите са се притекли на помощ на византийски император след Юстиниан?

63

Това е станало в 717 г. по време на арабската обсада на Цариград. През тази година арабите нападнали византийската столица и я обсадили по море и суша. В август същата година арабският пълководец Маслама застанал пред града с войски и флота. Положението на Цариград било много опасно. Византийците успели с т. нар. гръцки огън да унищожат арабската флота. А опитите на арабите да щурмуват стените на града пропаднали. Настъпилата зима през 717—718 г. била особено тежка и причинила смъртта на много араби. Същевременно в арабския стан настанал страшен глад. Към всичко това се прибавила и намесата на българите на страната на византийците. Хронистът Теофан съобщава, че българите избили 22 000 араби. Според една сирийска хроника от 846 г. арабският военачалник Убайда бил нападнал българите, но бил разбит от тях. Обаче според византийския хронист Никифор императорът Лъв III (717—741), във времето на когото арабите обсадили Цариград, бил поискал всъщност помощ от българите. Ето що пише той: „ . . . патрицият Сисиний с прозвище Рендакий ... се намирал по това време в земята на българите, изпратен тогава от императора, за да получи от тях военна помощ срещу сарацините”. Същото съобщава и Михаил Сириеца, който казва, че българите нападнали арабите по молба на Лъв III, и то в началото на военните действия. Това принудило арабите да изоставят обсадата на Цариград и да се оттеглят.

Една година (716) преди арабския поход българите сключили мирен договор с Византия. Теофан, който съобщава за това, пише, че договорът бил сключен при императора Теодосий Адрамитенец (715—717) и патриарх Герман (715—730) с Кормесий, тогавашния господар на България. Изхождайки от предпоставката, че в 716 г. владетел на България е бил все още Тервел, някои автори като Г. Баласчев [37], В. Н. Златарски [38] и др., приеха, че у Теофан има някаква грешка и че Кормесий стои погрешно вм. Тервел. Обаче в точността на Теофановите сведения нямаме никакви особени основания да се съмняваме. Напротив, всичко говори в тяхна полза. Затова историкът X. В. Хаусиг [39] допусна, че Кормесий трябва да е управлявал заедно с Тервел, че той ще да е бил негов съуправител. По-горе се посочи, че капханът е бил съуправител и главнокомандуващ на българските войски. Ето защо може да се приеме с голяма вероятност, че Кормесий е

64

бил главнокомандуващият на българския поход срещу арабите. Той е ръководел военните действия било в качеството си на капхан, било поради напредналата възраст или болест на Тервел.

От изложеното до тук следва: 1) споменатата в надписа помощ, дадена на византийски император, ще да е същата, която е била оказана на императора Лъв III срещу арабите, 2) „това, което ти давах (до сега)” се отнася до задълженията на Византия да дават „червени кожи на стойност до 30 литри злато”, както това е изрично определено в договора, сключен с Кормесий в 716 г. и 3) Крумесис от надписа и Кормесий от хрониката на Теофан са едно и също лице.

Срещу последното отъждествяване езиково нищо не пречи. Една първоначална форма Кормесий може да бъде предадена на гръцки като Крумесис. При предаването на чужди лични имена и думи на гръцки език, които имат в основата си звуковете -о- или -у-, често се явява колебание между тези два звука, напр. Kubratos покрай Kobratos у хронистите или в нашите надписи Омортаг покрай Омуртаг. Следователно Крумесис може да бъде Кромесис. Освен това при звука -р- се среща често в чужди думи метатеза или премятане в гръцки език, напр.: Kobratos покрай Krobatos или в нашите надписи Персиан срещу Пресиан в други извори, trakanos вм. tarkanos или tromarhos вм. turmarhos. Срв. същото явление в български: върх и връх, грък, но гърци и пр. И така Крумесис отговаря на Кормесис, Кормесий, Кормисоп (в Именника на българските князе). Поради погрешно четене и разбиране на формата Крумесис К. Шкорпил обяви на времето, че в надписа се говори за Крум. Това погрешно тълкуване беше възприето от Г. Фехер и разпространено всред нашата общественост дори чак до наши дни.

Изречението „каквото ти давах, всяка година ще ти давам” е очевидно цитат от писмо на византийския император, с което той изявява готовност да се продължи мирният договор, и то по-точно клаузата за ежегодния данък, като изтъква за това благовидния предлог за оказаната помощ. Според хрониста Никифор подобно писмо императорът Лъв III действително е изпратил до българския владетел във връзка със следната случка. Сваленият от Лъв III и заточен в Солун предишен император Анастасий II, който преди възкачването се наричал Артемий, се опитал подобно на Юстиниан II да си възвърне престола с българ-

65

ска помощ. Той потеглил с българите и своите привърженици от Солун, придружени от флотилия от славянски еднодръвки и стигнали до Хераклея (дн. Ерегли) на Мраморно море, близо до Цариград. Тогава, съобщава Никифор, императорът Лъв изпратил писмо до българите, с което ги подканял да предпочетат мира и да му предадат бунтовниците. Българите почнали да се оправдават и извиняват и обещали да пазят условията на мира, като предали бунтовниците. Според Теофан императорът се отнесъл приятелски с българите. Разбира се, не може се каже дали цитатът е взет от споменатото писмо или от друго.

По-нататък в надписа се казва, че императорът изпратил някого и че архонтът Крумесис бил поканен. Това съобщение може би трябва да се свърже с думите на Теофан, че императорът се отнесъл приятелски с българите, Крумесис като главнокомандуващ българските войски е началствувал вероятно и войските, които са придружавали Артемий. Затова е възможно той да е бил поканен от императора на среща, на която последният се е показал приятелски настроен.

Все в този ред на предположения би могло да се приеме, че повторената няколко пъти дума „жълтици” в надписа се отнася тъкмо до плащания от Византия данък.

От запазените по-нататък откъслечни думи в надписа могат да се свържат с известна вероятност със събития от нашата история само „това езеро”, „развалиха договора” и „война”. Византийският император Константин V (741—775) укрепил градовете по българо-византийската граница, в които заселил сирийци и арменци. Българите го сметнали за противно на мирния договор и поискали да получат от императора обезщетение за построените крепости. Но той отказал да го стори. Тогава те нахлули в Тракия и нанесли големи вреди, обаче императорът Константин V излязъл срещу тях и вероятно при старата крепост Бурдизон ги обърнал в бягство. Вероятно от тогава по този случай крепостта е била преименована в. Булгарофигон, т. е. „Българско бягство”.

По онова време българо-византийската граница е започвала навярно както по-късно крайграничният окоп Еркесия, от Мандренското езеро при Бургас, северно от развалините на стария град Дебелт. Този град е бил може би един от новоукрепените градове, в които били заселени

66

арменци и сирийци. Ето защо може да се допусне, че долната част е разказвала за споменатите събития и че запазените откъслечно думи са принадлежали към този разказ.

Крумесис носи в надписа титлата архонт, т. е. владетел. Това показва, че надписът е бил издълбан вероятно след като Крумесис или Кормесий е станал самостоятелен владетел, т. е. след 750 г., когато той, който дотогава е изпълнявал службата капхан и при наследниците на Тервел избил членовете на владетелския род Дуло и се провъзгласил за български кан.

Третият и последен надпис на Мадарския конник, който е издълбан пак под релефа, надясно от току-що разгледания, е много повреден. Запазените думи:

„ . . беше отхранен (т. е. угостен?) . . . развалиха и от бога Омуртаг архонт . . . изпрати . . . помогни ми ... “


не дават сигурна опора не само за тълкуване, но дори и за предположения. Само последната дума би могла да се свърже с помощта, която Омуртаг дал на императора Михаил II Балба срещу Тома Славянина. Но за това ще говорим по-нататък във връзка със строителния надпис от с. Цар Крум.

И така надписите около Мадарския конник са съдържали важни сведения за най-ранната история на България, които, ако бяха се запазили цели, щяха да обогатят значително знанията ни за нашето минало.

Върху лявата страна на античната надгробна ара от Хамбарли, за която говорихме по-rope във връзка с военната заповед на Крум, е издълбан друг летописен надпис, в който се разказват в телеграфен стил подвизите на същия владетел. Надписът с някои допълнения в началото гласи в превод:

„Крум, архонтът сюбиги
 излезе с войската си
 срещу Адрианопол и
 брат му не го забра-
 ви, но излезе и той.
 И бог му (т. е. Крум) даде
 да опустоши следните
 места и крепости: Сер-
 дика, Дебелт, Констан-
 ция, Версиникия, Адри-
 анопол. Тези мощни кре-
67
 пости той превзе. А на
 останалите крепости
 бог даде (т. е. вдъхна)
 страх и те (т. е. гърците)
 ги напуснаха и избяга-
 ха и долната демя (т. е. дн.
 Турска Тракия) той не
 забрави тази земя, откъдето
 беше излезъл с цялата
 си войска и беше изгорил
 нашите земи сам стари-
 кът император, плешивият,
 и завзел беше всичко и
 беше забравил клетвите,
 и излезе срещу него ар-
 хонтът Крум, за да вою-
 ва . . . . . . . . . . .
 и отиде, за да . . .
 опустоших . . .”


Летописният надпис е издълбан, както военната заповед на дясната страна, без предварително оглаждане на грапавата повърхност на камъка, което затруднява извънредно много четенето и на места го прави дори несигурно. Буквите върху издадените части на арата, горе и долу, са почти заличени. Затова началото и краят на надписа не се четат с пълна сигурност. Освен това на места се срещат доста каменоделски грешки, които се дължат или на нечетлива чернова, или по-вероятно на неопитен местен каменоделец. При нови и многократни преглеждания на надписа не е изключено да се прочете нещо ново в слабо четливите места.

Надписът съобщава най-напред за похода на Крум срещу Одрин, в който, както вече се спомена по-горе, при разглеждането на военната заповед, издълбана на дясната страна на арата, е взел участие и неговият брат със своята войска. Името му и тук не се дава, понеже той е бил много добре известна личност. Благодарение на бога Крум бил превзел редица здраво укрепени византийски градове. Не е ясно дали под „бог” трябва да се разбира българският Тангра или богът на християните. Ако се вземе предвид, че надписът е стоял на място, обитавано от християни-византийци, то по-вероятно изглежда послед-

68

ното. Авторът на надписа е искал да изтъкне пред читателите християни, че войната на Крум е била справедлива и затова християнският бог му е помогнал.

Сердика, днешната българска столица София, е била превзета от Крум за първи път през 809 г. Тя е била може би пак отвоювана от византийците и по-късно отново завладяна от българите. Град Дебелт е бил стара римска колония, основана от императора Веспасиан и населена с римски ветерани, днес развалини при село Якезли, Бургаско, преименувано сега на Дебелт. Този град е бил важен център и седалище на епископ. Той е бил превзет от Крум в 812 г. Градът Констанция, за който арабският писател Идриси пише, че бил голям и добре населен град и имал земеделски култури и многобройни обработени полета, се постави от В. Томашек близо до Харманли, а от В. Н. Златарски южно от с. Оваджик (дн. Поляново, Хасковско), а от Ив. Велков — в местността Асара при град Марица. Градът е бил завладян от българите навярно в 812 или 813 г. При град Версиникия, както вече споменахме по-горе, Крум нанесъл през 813 г. тежко поражение на византийците. Последният споменат град Адрианопол (дн. Одрин) е паднал в ръцете на Крум в 813 г.

На останалите крепости според надписа бог внушил страх и ромеите ги напуснали и избягали. Същото съобщава и хронистът Теофан. Той пише: „Българите, като узнали за размириците сред войските и че войниците се бунтуват поради страх от войната и от гарнизонната служба, завзели още по-голяма част от Тракия и Македония. Тогава християните (т. е. византийците), без някой да ги преследва, избягали и изоставили Анхиало и Бероя, а също и Никея и крепостта Проват и някои и други крепости, както и Филипопол и Филипи.” Накрая Теофан заключава: „Това било божие наказание, което изобличавало лудостта на Никифор и чрез което рухнали в един миг привидните му успехи, с които се хвалел.” Забележително е тук съвпадението между текста на надписа и разказа на Теофан. И според двата извора уплахата, която обзела жителите на добре укрепените селища, е станала по божия повеля. Това показва, че съставителят на гръцкия текст на надписа е бил християнин, може би монах, както и хронистът Теофан, които вярвали, че станалото е било божие наказание.

69

Надписът разказва по-нататък, че Крум не пропуснал да нахлуе в „долната земя”, т.е. в сегашна Турска Тракия, откъдето Никифор бил потеглил с цялата си войска срещу българите и опожарил страната им. Очевидно тук надписът има предвид катастрофалния поход на Никифор в България отвъд Балкана в 811 г. Теофан съобщава, че Никифор „опожарил така наречения аул (т. е. дворец) на Крум”, а един друг извор, че „опожарил всички жилища заедно с оградата от поставените едно до друго дървета ... (а войските) опожарявали непожънатите още ниви”. Според надписа Никифор, който не се споменава по име, а се описва като стар и плешив император, бил забравил клетвите. За какви клетви става дума се вижда от Теофан, който пише за един мир, сключен между българи и византийци: „И те се заклеха взаимно: нито българите да излизат срещу Романия (т. е. Византия), нито императорът да се стреми да нахлуе в България.” Нашият главен извор за тази епоха Теофан, нито някой друг извор говорят за мирен договор между българи и византийци. При все това трябва да е съществувал мирен договор между двете страни във времето на Крум, който ще да е бил сключен с предшественика на Никифор императрица Ирина (797— 802). И за онази епоха не е било безразлично кой пръв нарушава мира. Един по-сетнешен византийски извор представя Крум като нарушител на мирен договор, докато българският надпис обвинява Никифор в нарушение на договорните клетви и в агресия. Това изтъкване на виновника за война, което има пропагандна цел, става добре разбираемо, ако се вземе предвид, че надписът се е намирал близо до византийската гранична област, която до неотдавна е била византийска територия и населението следователно е било ромейско.

Според надписа Никифор бил завзел всичко. Това съобщава и един гръцки извор: „Никифор мислейки, че е завзел цяла България . . . “, т. е. земите отсам Дунав. Накрая надписът е разказвал навярно за гибелта на Никифор през 811 г. в Старопланинските проходи.

Небрежното издълбаване на надписа, не много добрият гръцки език в стилно отношение и многото каменоделски грешки внушават мисълта, че надписът е бил издълбан по нареждане на местния български управител с помощта на местни хора.

70

За подвизите на Крум е разказвал и един голям летописен надпис от Силистра, от който до нас са достигнали три различни по големина откъслека. Като се има предвид съдържанието му, особено много трябва да се съжалява за неговата загуба.

Първият, най-големият откъслек е част от лявата страна на дебела мраморна плоча с размери 0,475 на 0,605 м, сега в Археологическия музей в София. Сведенията за мястото, където е намерен, са противоречиви. Според по-старо сведение той бил намерен на стария път от Тутракан за Силистра, а според друго по-късно произхождал от развалините на градището при Кадъкьой на Дунав (дн. Малък Преславец), между Тутракан и Силистра. Първото сведение изглежда по-вероятно. Останалите два откъслека са намерени в Силистра. От това може да се направи извод, че и първият откъслек, поне първоначално, е произхождал от същото място. Плочите, върху които е бил издълбан целият надпис, са били начупени в късно време на дребни парчета, за да могат да се използват за градеж или друга подобна цел. Вторият откъслек е продълговат и очукан от всички страни. Размерите му са 0,16 на 0,59 м. Намерен е в Силистра по време на румънската окупация на града. Сега в хранилището на Археологическия музей в Кюстенджа. Третият с размери 0,16 на 0,252 м е намерен също в Силистра в настилката на ул. „Раковски”, сега в музейната сбирка на Силистра..

В превод трите откъслека гласят:

I. „ - - - - - - - - -
и онзи побеждавайки отиде . . .
гърците в Маркели . . .
като грифон. и влезе Никифор . . .
от неговия яд да не се съберат . . .
гърците и отново се събраха . . .
гърците бог направи . . .
ият бог направи и . . .
и го срещнаха гърците . . .
град и се спря в . . .
отиде в Адрианопол и . . .
и военачалниците . . .
- - - - - - - - - - - -”
 

II. „ - - - - - - - - -
неговите войски.

71
победи Крум и отиде . . .
направи жъртвоприношение на морето . . .
- - - - - - - - -”

III. „ - - - - - - - - -
. . . брата . . .
. . . и умря . . .
. . . императорът . . .
- - - - - - - - -”


Отделните думи и изречения не дават възможност за сигурно тълкуване на всички откъслеци. Обаче и трите откъслека се свързват един с друг не само по отношение на материала — мрамор, палеография и местонахождение — Силистра, но и по действуващи лица. Това позволява да се приеме, че и трите откъслека са излезли не само от една и съща каменоделска работилница, но представляват части от един голям летописен надпис, издълбан вероятно върху няколко плочи.

В първия откъслек се споменава името Никифор, т. е. името на известния с това име византийски император, а византийците се наричат „гърци”. Във всички прабългарски надписи, които са съставени в България, поданиците на Византийската империя носят това название, а не официалното „ромеи”, както е във византийските надписи. Във втория откъслек се чете името на Крум, а в третия се споменава някакъв брат, вероятно братът на Крум. Тези три лица са играли, както е известно, главна роля в българо-византийските войни между 807 и 813 г. Следователно разказът в трите откъслека се отнася до събития, станали в този промеждутък от време. Обаче фрагментираното състояние на тяхното съдържание не позволява нито сигурното им хронологическо подреждане, нито сигурното им свързване с известни от другаде исторически събития.

За първия откъслек именитият английски историк Дж. Б. Бъри прие на времето, че той се отнася до неуспешния поход на Никифор през 807 г. поради споменаване на бунт в надписа, какъвто тогава действително е имало, а руският учен Ф. Успенский [41] — до похода в 811 г., или за участието на византийския пълководец Никифор Фока във войните с българите в 896 г. Последното предположение е невероятно и затова трябва да се изключи. От останалите две предположения второто е най-вероятно, а именно, че първият откъслек стои във връзка с Никифоровия

72

поход от 811 г., понеже в похода от 807 г. Никифор не е стигал до споменатата в надписа крепост Маркели. Тази крепост се е намирала на тогавашната българо-византийска граница. Името „Маркеле” е тракийско с вероятното значение „мочурлив извор” и няма нищо общо с латинското лично име Marcella. Крепостта се локализирва най-приемливо в развалините на т.нар. Карнобатски хисар от Ив. Пандалеев [42] и В. Аврамов. [43] В похода от 811 г. избухнало голямо негодувание всред византийската войска. Теофан съобщава, че „мнозина бедняци, въоръжени на свои средства с прашки и криваци, ругаели заедно с войниците” императора. Когато войските стигнали при крепостта Маркели, Византий, любимият прислужник на Никифор, избягал при Крум, като задигнал със себе си императорските одежди и сто литра злато.

В запазената част на откъслека се сравнява вероятно Никифор с митичното същество „грифон”. Това животно е играело голяма роля в тюркската митология, в която грифоните се смятали за врагове на народите, живеещи в Далечния север. Византийският историк Приск разказва, че народът, който живеел на брега на Океана, го напуснал, понеже се появили много грифони, които искали да унищожат човешкия род. Според средновековния писател Рабан Мавъра грифоните били олицетворение на яростта на преследвачите и високомерието на надменните. Всичко това добре подхожда за императора Никифор.

И в този надпис събитията стават по божия воля. Бог, може би християнският, бил направил нещо, което е било казано в загубената част. Също така не е известно какъв епитет, от който е запазен само краят, е имал бог и какво е направил в следващия ред. Епитетът е бил може би „християнският”, „българският” или „милостивият”, „всевиждащият”, „справедливият” или нещо подобно. Според Теофан Никифор, когато навлизал в България, бил казвал: „Или бог, или неговият противник (т. е. сатаната) ме влачи против волята ми.”

Най-прекият път от Цариград за Плиска е минавал през Одрин, Версиникия, Маркели и през един от Старопланинските проходи, навярно Ришкия, направо за българската столица. Затова споменаването на Маркели и Одрин показва, че събитията са ставали по пътя, който е водел за тогавашна България, и че вероятно се касае за известния византийски поход от 811 г. Обаче какво точно е разказвал надписът, не може да се каже.

73

По-сигурно тълкуване допуска вторият откъслек. Ако жертвоприношението, за което се съобщава, е същото, което Крум е извършил пред Цариград, то откъслекът е разказвал за победата на Крум при Версиникия и за похода му срещу Цариград в 813 г. За това жертвоприношение съобщават двама византийски хронисти — Теофан и т. нар. Scriptor incertus, т. е. Неизвестният писател. Техните разкази се различават в подробностите и са много интересни, поради което заслужават да бъдат приведени изцяло тук. Теофан пише следното: „А новият Сенахерим Крум, възгордян от победата, като оставил брат си да обсажда с неговата войска Адрианопол, шест дена след като Лъв се възкачил на престола, нападнал с пехота и конници столицата и обикалял от Влахерните до Златната врата, показвайки своята мощ. Като извършил нечестиви и бесовски жертвоприношения на ливадата до Златната врата при морето, поискал от императора да забие копието си в самата Златна врата. А когато императорът не му позволил да направи това, завърнал се в палатката си.” Същото с малко повече подробности разказва и Неизвестният писател: „И така българите без някой да ги пресрещне или да им попречи дошли чак до вратата и Крум като направил жертвоприношение според обичая си извън Златната врата, принесъл в жертва човеци и много добитък. Той намокрил краката си на брега на морето, облял се, поръсил войската си, която го акламирала и преминал през наложниците си, които му се кланяли и го славяли. И това гледали всички от стените, без някой да се осмели да му попрече или да пусне стрела срещу него. И като изпълнил желанията си и каквото искал, обкръжил града и се установил на лагер.” Тук не е място да се разглеждат подробно горните сведения на двамата византийски хронисти, но все пак ще отбележим накратко следното. Забиването на копието в Златната врата означавало символично и магическо завладяване на града. Подобни обичаи се срещат и у други народи. Императорът, който разбирал значението на това магическо деяние, отказал да изпълни желанието на Крум. Тогава българският владетел си послужил с други магически деяния. Той обкръжил града, ако и не напълно, което имало двояко значение: магическо, т. е. да свърже отбранителната сила на града, и правно, т. е. да придобие владение над града. И този вид магически обичаи са известни и у други народи. Жертвоприноше-

74

нието имало за цел да спечели благоволението на висшия бог за себе си и войската, а измиването с морска вода, която у много народи се смята за най-чиста, понеже морето не се замътва, е трябвало да пречисти както самия Крум, така и неговите бойци за предстоящото сражение (срв. в християнската църква поръсването със светена вода). При важни случаи жертвоприношението е извършвал самият кан, както посочихме по-горе.

Запазените в третия откъслек отделни думи в три реда са съвършено недостатъчни, за да могат да се свържат със събития, познати от други извори. Ако запазеният остатък от буква, отвесна чъртица, след „император”, може да се допълни като името на император Михаил I (811—813), то глаголната форма „умря” във втория запазен ред ще се отнася може би до смъртта на Ставракий, сина на Никифор, който бил тежко ранен в гърба в сражението в Старопланинския проход през 811 г. Той бил провъзгласен за император, но поради раната си бил принуден да се откаже от властта и не много след това починал. Но всичко това е несигурно.

Големите военни успехи на българския владетел Крум срещу Византия, особено поражението и гибелта на византийския император Никифор на 26 юли 811 г., което много рядко се е случвало, потресло всички ромеи и намерило голям отзвук както на Запад, така и особено в самата Византийска империя, за което свидетелствуват не само византийските хроники и други писмени текстове, но преди всичко едно анонимно описание на Никифоровия поход в България, което Ив. Дуйчев има щастието да открие във Ватикана. Тези подвизи на Крум са направили силно впечатление преди всичко на самите българи и са подигнали още повече тяхното самочувствие и те са ги увековечили с редица надписи.

За датата, когато е бил издълбан надписът с подвизите на Крум, към който принадлежат трите разгледани откъслека, може да се заключи отчасти от начертанието на буквите, които приличат донейде на тези в строителния надпис на Омуртаг в търновската църква „Св. 40 мъченици”. Затова може да се приеме с голяма вероятност, че Крумовият надпис е бил издълбан от син му Омуртаг. В полза на това предположение говори и мястото, гдето са намерени откъслеците — Силистра, в който град според същия надпис Омуртаг построил великолепен дворец.

75

Тук е бил поставен може би надписът с подвизите на Крум, за да напомня на поколенията за тях. Хубавата изработка на надписа подхожда за подобно видно място.

До нас са достигнали девет откъслека от надписи, които са имали вероятно също летописно съдържание, от времето на Крум или Омуртаг. На тях обаче се четат само отделни думи, титли и изречения. Обаче тези откъслеци не могат да се тълкуват със сигурност, поради което тук те се отминават.

От по-късно време са последните известни два летописни надписа, които са и най-късните. Първият от тях е от времето на Омуртаговия наследник Маламир. Той е издълбан или по-скоро надраскан върху твърда гранитна колона, което прави четенето много мъчно и на места несигурно. Особено началото и краят на редовете не са ясно четливи, може би полузаличени от времето. Някои букви са повторени от неука ръка в по-ново време или върху тях са издълбани нови букви. Всичко това затруднява извънредно много четенето. Поради това надписът прави впечатление на несполучлив опит да се издълбае надпис. Така биха се обяснили някои неясни места в началото и небрежното му издълбаване. В превод надписът гласи:

           (Кан сюбиги Маламир)
„от бога архонт: дядо ми Крум намери
 заедно с нас тези произведения (?). Баща ми
 архонтът, като сключи 30-годишен мир, добре
 живя с гърците и отначало и аз добре живеех,
 но гърците опустошиха нашите земи и архонтът
 Маламир, който управляваше заедно с капхан
 Исбул, отиде с войска срещу гърците и опустоши
 крепостта Проват и крепостта Бурдизон и земите
 на гърците и придоби всякаква слава и дойде
 във Филипопол и гърците избягаха и тогава кап-
 хан Исбул заедно с преславния архонт направи
 среща с филипополийците.”


В началото на надписа заграденото със скоби не е издълбано или е заличено. Но това допълване се налага както от личното местоимение „ми” след думите дядо и баща, както и от израза „от бога архонт”, а също от цялото съдържание на надписа. Думите по-нататък „намери заедно с нас тези творби” будят съмнение и не могат да се

76

свържат със следващия текст. Тук бихме очаквали по-скоро изречение като „Дядо ми Крум воюва с гърците”. В случая се касае може би за някаква каменоделска грешка или за смесване с друг надпис. Бележитият белгийски византолог А. Грегоар [44] свърза издълбания текст със следното съобщение на Теофан: „Разгневен от това злосторникът изпратил един отред за грабеж в св. Мамант, изгорил тамошния дворец и като натоварил на коли медния лъв от хиподрома заедно с мечката и змея на водохранилището и избрани мраморни статуи, завърнал се.” В приведения текст става дума за Крум, който след несполучливия и коварен опит да бъде убит от византийците пред Цариград, изпратил войска да задигне за отмъщение споменатите художествени творби и може би за бъдеща украса на изгорената от Никифор Плиска. Затова би могло да се допусне също, че надписът е стоял при тези мраморни творби.

За споменатия в надписа тридесетгодишен мир ще говорим при надписите с мирни договори. И в разглеждания надпис имаме смяна на първо с трето лице при глаголните форми за по-голяма яснота. Забележително е също така посочването, че Маламир управлявал заедно с капхан Исбул, което се изтъква и в пожеланието за дългоденствие в приведения по-горе строителен надпис на Маламир. По-нататък надписът съобщава, че българите опустошили, т. е. превзели крепостите Бурдизон и Проватон. За първата крепост (дн. Баба Ески) ще говорим при триумфалните надписи. Втората крепост е играла важна роля във войните между българи и византийци. Нейните развалини се намират на около 20 км североизточно от Одрин на скала над левия бряг на р. Св. Георги (дн. Правади дереси) южно от днешното село Правади. Крепостта е лежала на византийския военен път Одрин — Маркели. Епитетът на Маламир — преславният — отговаря на inclytos и endoxos в титулатурата на византийските и западните владетели.

Сведенията за управлението на Омуртаговия наследник Маламир са извънредно оскъдни. Като се изключи съобщението на Теофилакт, архиепископ Охридски [45], че Омуртаг имал трима сина, от които по-старият се наричал Енравота, а също и Боин (навярно Боян), вторият Звинич или Звиница, а най-малкият Маламир, който наследил баща си, но починал „безвременно” (т. е. млад) три години след за-

77

повяданото от него посичане на брат му Енравота, горният надпис заедно с други 2 надписа са единствените извори за управлението и дейността на кан Маламир. Поради това някои учени (напр. Бъри) приеха съвършено погрешно, че Маламир е един и същ с неговия наследник Персиан. Все поради липса на по-подробни сведения точната дата на властта от Маламир, както и защо са били пренебрегнати първите двама Омуртагови синове, остават неизвестни. В. Н. Златарски [46] прие, че Маламир е управлявал от 831 до 836 г., а първият син Енравота е бил отстранен от престолонаследието поради симпатиите му към християнството, които довели до неговото посичане. За втория син Звинич може да се предположи, че е бил болнав и наскоро починал, в полза на което говори обстоятелството, че след смъртта на Маламир властта заел не той, а неговият син Персиан. Обаче не е изключена възможността Омуртаг да е пожелал сам приживе най-малкият син да заеме престола. Така или иначе Маламир станал български владетел доста млад. Що се касае за точната дата на неговото възкачване, трябва може би да се отмести с една-две години по-назад от тази, която приема В. Златарски.

Около същото време станали промени и в управлението на Византия. Императорът Михаил II, с когото Омуртаг поддържал мирни отношения, починал в 829 г. и бил наследен от сина му Теофил. От нашия надпис трябва да се заключи, че новият византийски император, наскоро след като заел престола и преди да се заплете във войни с арабите в Мала Азия, се опитал да възвърне част от отстъпените на българите земи съгласно 30-годишния мирен договор и нахлул в пределите на България, надявайки се на лесен успех поради младостта и неопитността на новия български владетел Маламир. Обаче бил принуден да се завърне обратно било понеже срещнал силен отпор от страна на българите, било че в Мала Азия арабският халиф Мамун бил започнал вече военни действия срещу Византия. Отглас от тези събития в изопачен вид, изглежда, съдържа хрониката на Михаил Сирийски, според която българите били се подчинили на императора Теофил. По-късно или веднага след това българите нахлули в почти оголената от византийските войски Тракия, завзели крепостта Проват и достигнали навътре чак до крепостта Бурдизон, т. е. до Баба Ески, която също завладели. След това те или срещнали съпротива, или се отказали да продъл-

78

жат похода към Цариград. Обаче те свърнали и се насочили към Пловдив под началството на Маламир и Исбул. Гръцкият гарнизон на града изглежда, че избягал при наближаването на българските войски. Тогава Исбул и Маламир влезли в преговори с населението на града, което вероятно предало града, както това може да се реши от следващия летописен надпис, в който се говори за български поход в Беломорието, който едва ли би могъл да бъде предприет, без да бъде Пловдив в български ръце.

Забележително е, че и тук военните действия на българите се явяват като последица от византийската агресия. Горните събития не са отбелязани от византийските хронисти, което не е рядко явление у тях. Това показва още веднъж голямото значение на прабългарските надписи като исторически извор.

Вторият и последен летописен надпис не е достигнал цял до нас. Запазено е само началото и краят, а също и незначителни откъслеци с по няколко букви. Те са издълбани върху две четвъртити плочи от едрозърнест мрамор с размери 1,23 на 1,19 м и 1,24 на 1,22 м. На първата плоча, е повреден горният ляв ъгъл, а на втората десният. Освен това втората плоча има в средата дупка с улей, които са служили за прикрепване на някакъв предмет чрез олово, налято в дупката. Двете плочи и откъслеците са намерени при разкопките през 1923—1933 г. на голямата християнска базилика в античния град Филипи 12 км северно от Кавала, Гърция. Сега се намират вероятно в музея при разкопките.

Началото на надписа е видял и преписал отец Браконие през 1707 г. Обаче с течение на времето той бил засипан и в 1923 г. отново открит. Целият надпис е бил издълбан върху шест плочи, както това може да се реши от двете запазени плочи и от достигналите незначителни откъслеци, които са били част от стилобата на базиликата, т. е. покритата с плочи основа, откъдето се издигали колоните. Следователно той е бил най-дългият или един от най-дългите прабългарски надписи. В превод началото и краят на надписа гласят:

„На многото българи
 от бога архонтът
 Персиан изпрати
 капхан Исбул, като
79
 му даде войски и
 ичиргу боила и
 кана боил коло-
 бъра. И капханът
 срещу смоляните
 . . . . . . . . . . .
 . . . . . . . . . . .
 . . . . . . . . . . .
 Който и да търси
 истината, бог вижда,
 който и да лъже, бог
 вижда. На християни-
 те българите напра-
 виха много добрини.
 И християните ги за-
 бравиха, но бог вижда.”


Забележително е началото на надписа. Всички известни досега официални надписи на Омуртаг и Маламир започват с формулата „кан сюбиги . . . от бога архонт”. Вместо това тук стои: „На многото българи от бога архонт”. Тюркският израз „кан сюбиги” означава, както посочихме по-горе, кан вожд на войската. Дали във времето на Персиан той е загубил значението си и затова е бил изоставен или понеже в надписа вожд на войската е капхан Исбул, а не самият владетел, е неизвестно. Значението на израза „архонт на многото българи” е също неясен. Той може да се схване буквално, т. е. чрез изтъкване на големия брой българи се подчертава голямата мощ на българите, или стои може би във връзка със следните изрази в старотюркските надписи от Орхон: „не многобройните направих многобройни” и „малобройния народ аз направих многоброен”. И двата израза се отнасят до тюркския народ.

За титулатурния израз „от бога архонт” ще говорим при строителните надписи.

Името на българския кан Персиан, което у Константин Багренородни гласи Пресиам, К. Иречек сравни с Прусиан, сина на цар Иван Владислав. Формата Пресиам до намирането на нашия надпис беше употребяваната в историческата книжнина. По-късно В. Н. Златарски посочи и формата Преасиан в т. нар. добавки, направени от

80

Михаил, епископа на Девол, към Виенския ръкопис на византийския историк Йоан Скилица. Славянската ети-мология на името не е сигурна поради началото Пер-, което показва, че то не е съдържало т. нар. е двойно (= я), понеже името на славянското племе смоляни, което съдържа този звук, е предадено в надписа смолеани (срв. Преасиан). Славянското премятане при звука р, което във формите Пресиам, Преасиан и Прусиан (срв. Крумесис — Кормесий), ако се касае за едно и също име, е вече засвидетелствувано, във формата Персиан още не е настъпило.

Исбул и при кан Персиан е бил все още капхан. Следователно капханската длъжност е била изпълнявана от едно и също лице при много владетели. Срв. Кормесий, който е бил капхан при Тервел и наследниците му. Надписът съобщава още, че на капхан Исбул канът дал не само войски, но също и ичиргу боила, чието име не се споменава навярно поради по-нисшия му чин, и кана боил колобъра. В разгледания вече надпис с военната заповед видяхме, че ичиргу боилът е командувал дясното крило на българската войска, като се изтъкна, че той е бил по чин по-нисш от капхана. Настоящият надпис потвърждава това и показва, че той е бил подчинен на капхана във военно отношение.

Буквалният превод на ичиргу боил е „вътрешен боил”, което беше дало повод на чешкия византолог Ф. Дворник и на унгарския тюрколог Ю. Немет да приемат, че той е бил един от „вътрешните боили”, които споменава императорът-писател Константин Багренородни. В съчинението си „За церимониите” той съобщава, че когато идвали от България пратеници при византийския император логотетът, един от най-висшите сановници им задавал следните въпроси: „Как е духовният внук на нашия свещен император, поставеният от бога архонт на България? Как е поставената от бога архонтиса? Как са канар тикинът (т. е. престолонаследникът) и булият таркан (т. е. вторият син) и останалите му чеда? Как са шестимата велики боили? Как са и останалите вътрешни и външни боили? Как е целият народ?” Горното тълкуване е явно погрешно. Като се вземе предвид високото положение на капхана и ичиргу боила, очевидно е, че те са принадлежали към шестимата велики боили, а не към общия брой на вътрешните и външните боили. Освен това „ичиргу боил” е било служба, а не титла, както това ясно личи от определител-

81

ния член в гръцки, който винаги придружава това обозначение, и особено от изразите в надгробния надпис на Мостич: „Мостич . . . , който беше чръгу биля (т. е. ичиргу боил) при цар Симеон и при цар Петър ... и като остави чръгобилството. . . “ Следователно ичиргу боилът е изпълнявал една точно определена служба както капханът. Определението „ичиргу” вътрешен, придворен показва, че той е бил intimus на българския владетел, т. е. най-близкият, придворният съветник на кана и негово доверено лице. В това си качество той е изпълнявал поверителни дипломатически мисии. Така в списъка на българските пратеници на VIII вселенски събор в Цариград през 869—870 г. стои на челно място Стасис зерко (т. е. ичиргу) боилът. В бележката на латински в евангелието от Чивидале името на същия Стасис идва веднага след имената на владетелската фамилия. Бележката гласи: „Тук са имена от България: на първо място техният княз Михаил (т. е. Борис) и брат му Докс и другият негов брат Гавраил, и неговата съпруга Мария и неговият син Расате и другият син Гавраил и третият син Симеон и четвъртият син Яков и неговата дъщеря рабиня божия Пракси и другата негова дъщеря Ана. Зергобула Стасис.” Едно писмо на папа Йоан VIII от 879 г. е адресирано на първо място до Petro cerbule, т. е. до ичиргу боила Петър, който е означен като един от съветниците на Борис. Най-сетне неизвестният продължител на хрониката на Теофан съобщава, че цар Симеон изпратил Теодор, който бил негов ойкейос „домашен”, т. е. принадлежащ към двореца или негов придворен, в Цариград в 895 г., за да откупи заробените от маджарите българи, а в 913 г., за да води мирни преговори с Византия. В последния случай той е приравнен с византийския магистер, който е бил първият сенатор и заместник на императора в негово отсъствие. Дипломатическите мисии, с които Теодор е бил натоварен, показват, че той е бил сигурно също ичиргу боил и че неговото гръцко обозначение ойкейос е всъщност превод на тюркското „ичиргу”, а названието магистер предава приблизително неговото служебно положение. Следователно мъчно може да се приеме, нека изтъкнем още веднъж, че ичиргу боилът, който във времето на Борис е оглавявал разни мисии и играл ролята на министър на външните работи, не е бил включен в числото на „великите боили” във въпроса на логотета, а в числото на обикновените „вътрешни и външни

82

боили”. Явно е, че с „вътрешни” и „външни” боили са били означавани друг вид боили. Може би онези, които са живеели в столицата (за израза „вътре” вж. при възпоменателните надписи), са били вътрешни, а външни, които са живеели и заемали служби извън столицата. Откога датира службата ичиргу боил е мъчно да се каже. Обаче същата или подобна служба е съществувала вероятно и у други тюркски народи, но под друго название. Според арабския писател Ибн Фадлан у хазарите на хакан бега, който отговаря по служба на капхана у българите, бил подчинен Kndr Haqan, а на този awigr. Един от последните двама е съответствувал на българския ичиргу боил.

Вторият висш сановник, който е бил придаден към капхан Исбул, имал званието кана боил колобър. Втората дума на тази сложна титла показва, че лицето е принадлежало към съсловието на боилите, а третата — неговото служебно положение, срв. боил капхан. От определителния гръцки член се вижда, че се касае за едно точно определено лице или служба, ако и да не е дадено личното име. Славистът Б. фон Арним посочи на времето, че колобър е станало в старобългарски на кълубр и че се среща в неизвестен старобългарски ръкопис в изречението: „Когато той излиза, придружава го голяма свита, а не само вървящите пред него кълубри”. А В. Томашек сближи колобър с османотурското колагуз и с колабур, колобур в северните тюркски диалекти със значение „пътеводител”, „водач”. Сродно с колобър е аварското бооколобрас, което се среща у византийския историк Теофилакт Симоката и което той превежда с маг или жрец. Руският пътешественик Г. Н. Потанин съобщава, че с хулабыр, диалектна форма на колобър, в Източна Азия наричали лица, които живеели при храмовете и се занимавали да поставят три кола, облечени с горни дрехи, за отблъсване на градушките.

Докато участието на капхана и на ичиргу боила в похода като висши военачалници е ясно, то това на колобъра е неясно. От никой известен досега прабългарски надпис не личи той да е бил военно лице или да е командувал някаква войскова част. Обаче ако се вземе предвид, че у аварите т. нар. бооколобър е бил жрец или магьосник, а у някои азиатски народи той се занимавал с магическа дейност, трябва да се приеме, че и службата на колобъра е била подобна или същата. В такъв случай участието му в похода трябва да се свърже с 35-ия отговор на папа Ни-

83

колай I [47] до допитванията на българите: „Вие разправяте, че сте били свикнали, когато отивате в сражение, да съблюдавате дни и часове и да извършвате заклинания, игри, пеения и някакви гадания ...” Според китайски извори хуните от предхристиянската епоха „предприемали нападения или водили сражения при пълнолуние или нарастваща луна, а при намаляваща войниците се оттегляли”. Същото съобщават и за тюрките: „Те изчакват малко преди пълнолунието, за да предприемат грабителските си походи”. Готският историк Йорданес в „Гетика” разказва, че в навечерието на Каталаунското сражение Атила заповядал на предсказателите да изследват бъдещето. Те наблюдавали според техния обичай вътрешностите на закланите животни и резките по изчистените кокали и предсказали нещастния за хуните край на сражението. Тюрките хитан тръгвали на поход само ако резките и пукнатините по кокалите лопатки на овцете показвали добър изход. Византийските хронисти разказват за няколко загубени за ромеите сражения с тюркски народи поради магиите им. В 519 г. българите, които живеели в Панония (дн. Унгария), нанесли тежко поражение на византийските войски, понеже, както съобщава византийският историк Йоан Зонара, си послужили със заклинания и магии. Друг византийски извор Йоан Антиохийски предава, че хуните, които бунтовникът Виталиан водел със себе си и между които се намирали и българи, предизвикали в сражението при Калиакра с правителствените войски чрез магии толкова голям мрак (навярно слънчевото затъмнение през 514 г.), че очите им се покрили с тъмнина и те изпопадали в пропаст със стръмни брегове и там загинали. В речника на Суидас се намира подобно съобщение за аварите: „Поради проливния дъжд предизвикан от хитрините на аварите и съществуващата мъгла съгледвачите не били в състояние да разпознаят настъпващите неприятели.” Най-сетне в същия речник е запазен откъслек от историята на византийския историк Менандър, който разказва: „Аварите възнамеряваха да нададат неприятен и див рев при започването на сражението и бойният вик, примесен с думкане на малки тъпани, така да усилят, че ромеите да изпаднат в страх и ужас.”

Сложните магически обреди, от които зависел щастливият изход на сражението, са били извършвани очевидно от нарочно подготвени и умеещи лица. Те са ръководели

84

военните действия според поличбите и чрез магически деяния. Следователно колобрите у българите са били магьосници, или т. нар. у тюркските народи шамани, на които са приписвани свръхестествени сили и качества. Затова тяхното участие във военните действия е било наложително, за да завършат успешно.

След това отклонение нека се върнем отново при титлата кана боил колобър. Значението на последните две части е, както видяхме, ясно. Не е ясно обаче значението на кана. Причината за това е самата форма с окончание -а. Тук бихме очаквали форма кан без всякакво окончание. Може би чрез тази форма боилът колобър се е означавал като „кански”, т.е. придворен и е равно може би на ичиргу колобър в един възпоменателен надпис (за него по-нататък). По-малко вероятно изглежда значението „главен боил колобър”.

Смоляните са били славянско племе в дн. Драмско, на които селищата не са точно установени. Сродни с това име са местните названия „Смолско” и „Смолян”, производни на смола. Тук принадлежат племето смолени и град Смоленск в Русия: Трудно е да се каже в каква връзка са споменати смоляните. Капхан Исбул или се отправил срещу тях, което изглежда най-вероятно, или отишел при тях.

Във втория откъслек, който представя края на надписа и е изцяло запазен, се казва, бог вижда както този, който търси истината, така и този, който лъже. Мъчно е да се каже за кой бог става тук дума, за християнския или за българския Тангра, понеже и за двата се вярва, че всичко виждат и отдават всекиму заслуженото. Монахът францисканец Йоханес де Плано Карпини, който бил изпратен от папа Инокентий IV в 1245 г. при великия кан на монголите в Азия, съобщава, че според вярването на монголите бог бил както дарител на щастие, така и наказващ. Уно Харва в изследването си върху „Религиозните представи на алтайските народи” пише: „Монголите вярват, че небето „вижда” всичко, поради което никой не може да скрие от него делата си. При полагане на клетва те казвали: „Нека небето го знае” или „Нека небето го види”. Обаче наказанието на небето не се смята като отвъд смъртта, а се вярва, че постига съответния още в този живот.”

Названието „християни” е равнозначно на „ромеи” и „византийци или гърци”.С него си служат често и византий-

85

ските хронисти. Така напр. Теофан пише: „На 20 юли, когато християните и българите застанали едни срещу други недалеч от Адрианопол, християните претърпяли страшно поражение, а враговете имали толкова голям превес в боя, че повечето християни, без да видят дори първото сблъскване, побягнали с все сили.”

Съдържанието на целия надпис може да се свърже със следните събития. След превземането на Одрин през 813 г. Крум преселил населението на града и околностите в т. нар. България отвъд Дунав (т.е. днешна Южна Бесарабия). Преселниците нарекли новите селища по името на старата си родина Македония, а себе си македонци. Обаче те не забравили родните си места и търсили само удобен случай да се завърнат отново там. Това им се удало едва през 837 г. Началникът на преселниците Кордил успял по някакъв хитър начин да отиде при тогавашния византийски император Теофил, който „го приел радостно и като разбрал какво иска, изпратил кораби да вземат македонците и да дойдат в столицата. Владетел на България бил Владимир (т. е. Маламир), внук на Крум и баща на Симеон. Преселниците решили да се преселят заедно с жените и децата си в Романия. Когато Михаил българинът (т. е. Персиан) излязъл на поход срещу Солун, те започнали да преминават реката с имуществото си.” Това известие на византийския хронист, наречен Продължител на Георги Монах, в което има голямо объркване на имената на българските владетели, се допълва от друго, в което се казва следното: „След няколко дена бил вдигнат немалък бунт от управителя на онази Славиния. Потоци от кръв потекли като река и цялата област била опожарена и помрачена {Житие на св. Гргорий Декаполит).” Вече първият издател на надписа Ф. Дворник свърза правилно горните две сведения със съдържанието на първата плоча. Но той прие погрешно, че българите поискали да се възползват от въстанието в Славиния, за да разпрострат властта си и върху тези славяни. Обаче това би значило не само нарушение на 30-годишния мирен договор, но и открито завладяване на византийска територия. Ето защо по-вероятно се явява следното тълкуване.

По същото време, когато управителят на Славиния се разбунтувал, византийският император Теофил бил зает с ожесточени борби с арабите в Мала Азия, които изисквали голямо напрежение и участието на цялата византийска

86

войска. За да потуши бунта, императорът Теофил се обърнал като баща си Михаил II при въстанието на Тома Славянина за помощ към българския владетел. С повикването на български войски императорът целял може би същевременно да ги отвлече далеч от Северна България , за да улесни завръщането на македонците в родните им места. Българският владетел Персиан, неподозирайки нищо, се отзовал с готовност на молбата на императора, който му обещавал може би и някакви облаги. Персиан изпратил поради големината на въстанието силна войска под предводителството на двамата най-висши военачалници капхана и ичиргу боила. По този начин Северна България била хитро оголена от войски. Това личи ясно от намерението на преселниците ромеи да преминат Дунав и да си пробият път по сухо през Северна България и от обстоятелството, че комесът, т. е. местният български управител на Добруджа, който преминал отвъд Дунав с малобройната си войска, поискал помощ от намиращите се наблизо маджари, а не от централната българска власт. Не след много дошли и изпратените от императора кораби, на които преселниците се качили заедно с имота си и се завърнали в родните си места.

По същото време българските войски, изпратени на помощ на византийските, бидейки в неведение за това, което се гласяло в най-североизточния кът на България, навлезли в Беломорието и достигнали до античния град Филипи, който завзели. Дали при това движение на юг те са воювали с племето смоляни или останали при тях на стан, не е известно, понеже то е било разказано в загубените три плочи от надписа. За да не би българите да излязат извън рамките на уговорената помощ и да се опитат да завладеят територии, бил изпратен в Христополис (дн. Кавала) цезарят Алекси Моселе, който следял както движението на българите, така и развоя на бунта. Междувременно българите узнали за завръщането на преселените в отвъддунавска България и разбрали, че са били жестоко измамени от византийците. Дали те прекратили след това похода и се завърнали без всякакви компенсации обратно, не е известно. Обаче българите останали достатъчно дълго време във Филипи, за да могат да издълбаят надписа върху петте плочи на стилобата на базиликата.

Едва ли би могло да се избере по-подходящо място от християнската базилика за издълбаване на надпис, в който

87

християните са обвинени в тежки прегрешения, измама и лъжа и да се предостави на бога да им отдаде заслуженото възмездие.

Споменатите в надписа многото добрини, които българите са направили на християните, са били решителната помощ, оказана от Омуртаг, дядото на Персиан, на императора Михаил II, бащата на Теофил, и косвено на самия него по време на бунта на Тома Славянина, и тази, която била дадена сега на Теофил. Бунтът в Славиния е бил навярно потушен от българите или най-малко е стихнал при тяхната поява. Разбира се, тук може да се прави намек и за помощта на българите срещу арабите през 718 г., а също и за други неизвестни нам услуги. Разказаните събития са станали, както посочи Ф. Дворник през 837 г. Следователно от същото време ще произхожда и надписът.

Към прабългарските летописни надписи може да се прибави и един от по-късно време, от християнската епоха, който съобщава за покръстването на българите, понеже той все още е съставен на гръцки език. Той е издълбан на мраморен стълб, намерен в развалините на манастир в Балши, Албания, по време на Първата световна война. На лицевата страна се намират два надписа, разделени с кръст, който принадлежи към долния латински средновековен надгробен надпис. Сегашното местонахождение е неизвестно. Началото на надписа е отчупено. В превод той гласи:

„( + Покръсти се от бога
 архонтът на) България
 Борис, преименовани-
 ят Михаил, заедно с
 дадения му от бога
 народ в лето 6374.”


При приемането на християнството Борис получил името на византийския император Михаил III (842— 867), понеже той станал негов кръстник. Това име той носи в много официални и неофициални документи. Така в споменатия по-горе списък на българските пратеници на Вселенския събор от 869/870 г. в бележката в евангелието от Чивидале и в писмото на папа Йоан VIII от 879 г., у много византийски летописци и т. н. В датата на един надгробен надпис от Червен, Русенско, той носи съ-

88

щото име: „ . . . при славния и христолюбив архонт Михаил.”

Титлата „архонт на България” стои и в споменатите по-горе въпроси на византийския логотет за здравето на българския владетел, а също и в адреса на официалните писма, изпратени до него от Византия. Византийската държава се е въздържала все още, както се вижда, да признае официално определението „на българите”, понеже то не било само дословно подражание на императорската титла „василевс на ромеите”, но имала и по-дълбоко политическо значение. Титлата „архонт на България” е означавала и е могла да се схваща и така, че съответното лице е било само управител на областта България, т. е. че то е било един вид императорски наместник в България, която преди идването на българите е била византийска провинция. Така се изразявала известна зависимост на българския владетел. Този политически момент ясно личи от обстоятелството, че византийският император Михаил I (811—813) пръв започнал да се нарича редовно „василевс (т. е., император) на ромеите”, за да се отличи от Карл Велики, който се провъзгласил по същото време за император. В. Н. Златарски прие, че посочената година 6374 от сътворението на света, т. е. 865/866 г. е годината на покръстването на българите. Други обаче оспориха това. Така, А. Грегоар смята, че в посочената година е бил поставен надписът, което е малко вероятно.

Охридският архиепископ Димитрий Хоматиан съобщава в краткото „Житие на св. Климент Охридски”, че в Кефалония имало каменни стълбове, запазени до негово време, на които било издълбано покръстването на българите. Един от тези стълбове е може би и нашият надпис.

Надписът е важен и като свидетелство за западната граница на българската държава. Село Балши е спадало към тогавашната българска територия.


[Previous] [Next]
[Back to Index]


29. Миятев, Кр., Мадара и Мадарският конник, Българска историческа библиотека, III 1, 1930, с. 25.

30. Kanitz, F., Donau-Bulgarien und der Balkan, III, Leipzig, 1879, c. 112.

31. Иречек, K., Пътувания по България, Пловдив, 1899, с. 869.

32. Фехер. Г., Мадарският конник, С., 1928.

33. Lemerle, P., Les plus anciens racueils des Miracles е Saint Demetrius I, Paris, 1979, c. 222—234.

34. Милев, H., Кубрат от историята и Кубер в „Чудесата на св. Димитрия Солунски”, Периодическо списание 71, 1910, 7—8, с. 557—586.

35. Златарски, В. Н., История на българската държава 1, С., 1918, с. 121 и сл.

36. Пак там, с. 159 и сл.

37. Баласчев, Г., Българският господар Тервел, Периодическо списание 57, 1898, с. 58.

38. Златарски, В. Н., пос. съч., с. 159 и сл.

39. Haussig, H. -W., Protobulgarische Fuerstenliste, Altheim, F. und Haussig, H.-W., Die Hunnen in Osteuropa, Baden-Baden, 1958, c. 22

40. Бъри, Дж. Б., България през IX в., Известия на историческото дружество, IV, 1915, с. 117.

41. Успенский, Ф., Надписи староболгарскiя, Известия Русскаго археологическаго института в Константинополе (ИРАИК), X, 1905, с. 229.

42. Панталеев, Ив., По въпроса за местонахождението на крепостта Маркели, Известия на българския археологически институт, I, 1924, с. 227—228.

43. Аврамов, В., Юбилеен сборник Плиска—Преслав, I, 1926, с. 191—217.

44. Gregoire, H., Les sources epigraphiques de l’histoire bulgare, Byzantion 9, 1934, c. 774—776.

45. Писмата на Теофилакт Охридски, превел от гръцки митрополит Симеон, Сборник на БАН, кн. XVII, С., 1931, с. 248—250.

46. Златарски, В. Н., пос. съч., с. 332—337 и 447—459.

47. Дечев, Д. пос. съч., с. 65.