Прабългарски епиграфски паметници
В. Бешевлиев
 
5. Прабългарската обществена и държавна структура
 

За прабългарската обществена и държавна структура дават сведения възпоменателните надписи, в които е даден и родът на починалия, и един строителен надпис от времето на хан Маламир, който поради това ще разгледаме тук, а не при строителните надписи. За да разберем по-добре съдържанието на надписа и да получим една по-ясна представа за обществения строй у прабългарите, потребно е да се кажат само няколко думи за този строй изобщо у тюркските народи.

Тюркските степни държави се състоят от две основни обществени единици: род и племе. Самата държава е представяла обединение на няколко племена, често с различни езици и етническа принадлежност, при което името на ръководното племе е ставало название на цялото държавно обединение. Същата структура може да се установи и за прабългарите въз основа на надписите и някои други писмени извори. Пет от възпоменателните надписи, за които ще стане дума по-нататък, съобщават освен името на починалото лице още и неговия род. Те споменават следните родове: Чакарар, Кубиар, Ермиар, Кюригир и незапазено цяло име, завършващо на -дуар. От т. нар. Именник на българските князе са известни още родовете: Дуло, от който произхождали българските канове до около 760 г., Вокил или Укил, Угаин и Ерми, което е едно и също с Ермиар от възпоменателните надписи. Последната сричка -ар, на която завършват родовете в надписите, се тълкува обикновено като тюркско събирателно окончание със значение „хора”, „люде”.Следователно Ермиар ще значи „хората от Ерми”, т. е. членовете на рода Ерми. Различно от -ар е окончанието -гир в родовото име Кюригир, за което ще говорим по-долу.

Според византийските хронисти Теофан и Никифор, Кубрат бил владетел на българското племе уногундури или оногундури в Кавказката област. Това племе под формата Олхонтор-блкар заедно с Купи-булгар, Дучи-булкар и Чдар-болкар, които се споменават в арменската география на Анания Ширакаци, са образували държавно обединение, начело на което е стояло първото племе (вж. по-горе) под общото название българи. Към това

31

обединение се числели, пак според двамата византийски хронисти, и котрагите, които не били българско племе, а само сродни с българите. Това се вижда както от името им, което у други византийски автори гласи котрагири, т. е. със същото окончание както родовото име Кюригир, а така също и от обстоятелството, че в разказите на Теофан и Никифор те се споменават винаги като нещо отделно от българите и България.

Ценни сведения за устройството и обществото в прабългарската държава дава споменатият по-горе строителен надпис от времето на кан Маламир. Този надпис, който е бил издълбан на мраморна колона, е сега загубен. В 1831 г. той е бил преписан от някой си Бланкенбург в Шумен. В превод надписът гласи:

„Кан сюбиги Маламир, от бога архонт:
 Неговият стар боил капхан Исбул на-
 прави този водоскок и го даде на ар-
 хонта.  А архонтът даде на българите
 много пъти ядене и пиене, а на
 боилите и багаините даде големи подаръ-
 ци. Нека бог удостои от бога архонта
 да преживее заедно с капхан Исбул
 сто години.”


Надписът е стоял до водоскок, както личи от израза „този водоскок”. Разкопките в Плиска разкриха множество пръстени тръби от водопроводна мрежа. Прабългарската столица е била, както се вижда, добре снабдена с вода. Водоскокът е представял навярно голямо техническо постижение, което е заслужавало да се ознаменува с даване на подаръци и угощения. Обаче забележителното в приведения надпис не е постройката на водоскока, а сведенията за класовото разслоение и за лицата, изпълняващи върховната власт в държавата.

Според надписа имало две знатни съсловия — боили и багаини — и обикновен народ — българи. В старотюркските надписи от Орхон народът се нарича кара будун „прост народ” или тюрк будун „тюркски народ”, което отговаря на българи в нашия надпис. Боилите, от чието название идва думата боляри, са били по-висшето съсловие. Те са заемали всички висши военни и административни служби. Багаините, които са били по-нисшето знат-

32

но съсловие, са изпълнявали по-нисши военни и административни служби. В тюркските държави, които са били преди всичко военни организации, едно и също лице е могло да изпълнява едновременно военна и цивилна служба. Боилите и багаините, които са заемали някаква служба, са имали особени служебни названия. Така напр. боилът Исбул се наричал капхан и управлявал заедно с кан Маламир държавните работи. Той бил същевременно главнокомандуващ на войските, както показват други надписи.

Маламир, който е държавният глава в нашия надпис, носи тюркската титла кан сюбиги покрай гръцката архонт. Първата дума на тази сложна титла кан е известната тюркска титла за владетел кан, хан или също каган. Втората част сюбиги представя сложния български, съответно тюркски израз сю бег и, на който първата дума сю значи „войска”, а втората беги в български) „господар”. Последната сричка и е тюркският суфикс за притежание при думи, завършващи на съгласна. В тюркските езици в противоположност на индоевропейските, в които притежателят на даден предмет стои в притежателен родителен падеж (срв. лат. domus patris, нем. Das Haus des Vaters „къщата на бащата”), се изразява със суфикса -и или -си при думи, завършващи на гласна, прибавени не към притежателя, а към притежанието, напр. баба еви „къщата на бащата” или шейтан арабаси = лат. carrus diaboli, нем. Der Wagen des Tenfels „колата на сатаната”. И така сю бег-и значи „господар на войската”, срв. в Орхонските надписи сюбаши „главатар на войската”.

Капханът е бил, както вече се спомена, съвладетел или вторият владетел след кана и главнокомандуващ. Това важи за по-старата епоха. В разглеждания надпис в пожеланието за дългоденствие на владетеля се пожелава дълъг живот заедно с кана и на капхана. От един летописен надпис от времето на Персиан, който ще разгледаме по-нататък, се вижда, че капхан Исбул е бил и главнокомандуващ на войските. Положението на капхана в управлението на държавата като втори владетел, а във войската на главнокомандуващ се среща у много тюркски народи. То е най-добре засвидетелствувано у сродните с българите хазари. Византийският император Константин Багренородни (905—959), автор на няколко съчинения, съобщава в едно от тях, че хаганът и бегът на хазарите изпра-

33

тили писмо до византийския император Теофил (829— 842) с молба да им проводи спатарокандидата Петронас да помогне при постройката на град Саркел. От това известие се вижда, че държавата на хазарите се управлявала от каган и бег, които отговарят на кан и капхан в нашия надпис. Повече подробности за институцията на двойните владетели у хазарите дават някои арабски автори. Така Ибн Фадлан, пратеник на арабския халиф Муктеднр (908—932) при волжските българи в 922 г., съобщава, че държавният глава на хазарите се наричал хакан, който живеел далеч от народа и се явявал пред него само веднъж на четири години. Той имал заместник, наречен хакан бег, който ръководел държавните работи и предвождал войската.

Кога се е появила службата на капхана като помощник на владетеля и каква точно е била неговата служба в подробности, е неизвестно. Съществуването на съвладетел, в чиито ръце била съсредоточена държавната власт и военната сила, криело опасност вторият владетел да заеме мястото на първия. У Меровингите, първата кралска династия на франките, т. нар. майордом, т. е. по-големият или старшият в двореца, е играел ролята на капхана. В 751 г. последният крал меровинг Хилдерик III е бил свален от майордома Пипин Къси, който заел престола и основал династията Каролинги. Същото нещо се случило и в България. Кормесий, който бил, както по всичко личи, капхан, премахнал управляващия род Дуло и се опитал да издигне рода си Вокил или Укил около 760 г. За да се избягнат подобни случаи в бъдеще, българските владетели Кардам или Крум ще да са ограничили властта на капхана до положението на пръв военачалник след кана, понеже според византийските извори и двамата владетели са предвождали лично походите срещу Византия. Обаче, както изглежда, временно при младия и неопитен кан Маламир властта на капхана била отново засилена. Поемането на командуването на войските лично от държавния глава е изразявало именно титлата сюбиги. Тази титла е отбелязана засега само при владетелите Омуртаг и Маламир и може би и при Крум, който в един летописен надпис се нарича архонт сюбиги, т. е. гръцката дума за вожд и българският титулатурен израз сюбиги. Според едно сведение у огузите покрай сюбаши „главатар на войската” се употребявало и сюбеки „господар на войската”.

34

Както в разглеждания надпис, така и в други българският владетел е наречен на гръцки архонт, т. е. предводител, вожд, велможа, което далеч не е равно на василевс „император”. С тази титла византийците са означавали българския владетел и в хрониките, и в официалните документи, адресирани до него, като писма и др. Византийската дворцова канцелария е наричала архонти всички чуждестранни владетели, на които домашните титли не са били възприети. Същата титла носят държавните глави на Русия, на хърватите, на сърбите и др. Напротив, владетелят на Германия се нарича рекс, на Египет амир, на хазарите хаган, на Венеция дукс и т. н.

Употребата на думата архонт поради нейното двойно значение владетел и първенец, велможа, е била много удобна за византийската дипломация, понеже чрез нея се изразявало същевременно второстепенното положение на чуждите владетели спрямо византийския император, спрямо когото те се явяват обикновени племенни вождове, велможи или първенци. Изтъкването на това положение отговаряло напълно на византийския политически мироглед, според който на земята има само един всемирен истински владетел, избраник и представител на бога — византийският император. Всички останали владетели били смятани за негови подчинени. Те били един вид императорски наместници във владените от тях страни, ако и да са били всъщност напълно самостоятелни и независими. Всяка промяна в това отношение е могла да става само със съгласието на византийския император, за да има международно значение.

В надписа капхан Исбул е наречен „неговият стар боил”. Може би той е заемал капханската служба още при Омуртаг, предшественика на Маламир.

Не по-малко важен за военното, съответно държавно устройство на българската държава е надписът, намерен в Хамбарли (дн. Маламирово, Елховско). Той заедно с друг български летописен надпис е издълбан на лявата страна на една четиристранна антична ара, на лицевата страна на която се е намирала старогръцка надгробна епиграма, сега почти заличена. Камъкът, който е твърд сив мраморовиден варовик, е бил поставен при селската т. нар. Попова чешма между 1865 и 1870 г. и е служил да се изтупват на него прани вещи. Според едно сведение той е бил донесен от Хамбарлийското селище, което се

35

намира на изток от селото върху малка издигнатина „Клисе бунар” (Църковен кладенец), близо до една висока могила. На това място при прекопаване на ниви са били откривани основи на стари сгради, развалини на три църкви, мраморни колони, откъслеци от обработени камъни, римски и византийски монети, с една дума развалини на старо селище. Тук се е намирала вероятно Версиникия, която се споменува често в българо-византийските войни. Според друго сведение камъкът стоял първоначално върху по-малката от двете могили източно от селото до голямата могила, а според трето, което изглежда най-малко вероятно, той е бил донесен от Пашакьойското кале.По време на първата Европейска война с помощта на военните власти К. Шкорпил пренесъл камъка във Варненския археологически музей и така спасил от унищожение един от най-важните прабългарски надписи, както това е станало с надгробната епиграма на лицевата страна, поради изтупването на прането върху нея.

В 1884 г. двата прабългарски надписа заедно със старогръцката епиграма са били преписани от X. Шкорпил и издадени във виенското списание — Археологически епиграфски известия. Това издание не е могло да влезе в научно обращение поради непълния и неточен препис. И двата надписа са извънредно мъчни за четене, понеже са издълбани много небрежно върху неогладена грапава повърхност. Това обстоятелство е причина както за несполучливия препис на X. Шкорпил, така и за съвършено погрешното четене и тълкуване на надписите от П. Ников в чешкото списание Бизантинославика. Авторът на настоящите редове успя да прочете изцяло надписа на лявата страна и отчасти на дясната след многократни преглеждания при слънчева и изкуствена светлина.

Началото на надписа на лявата страна, който по време е по-стар от този на дясната, е отлющено и поради това са загубени около 9—10 реда. Останалата част се чете добре и гласи в превод:

„ . . . . . . направих моя брат, а страте-
гът Лъв да бъде негов подчинен.
От Бероя до . . . Дултроини е пръв
ичиргу боилът Тук за дясната стра-
на, а стратезите Вардан и Яни (= Йоан)
негови подчинени. За лявата страна
36
на моята войска: за Анхиало, Де-
белт, Созопол, Ранули, е главатар
боилът капхан Иратаис, а Кордил
и Григора нему подчинени стратези.”


Надписът представя военна заповед, издълбана на камък, и е единствена по рода си в епиграфиката. Тя съобщава разпределянето и съсредоточаването на българските войски за предстояща война с Византия. Началник на оперативното бойно ядро е бил самият български владетел кан Крум. Това е стояло в отлющената част. Бойното ядро се подпомагало или негов резерв е била войската на Крумовия брат, чието име, изглежда, не е стояло в надписа. Негов помощник е бил византийският стратег Лъв. От тук нататък надписът се чете лесно. За командуващ на дясното крило на войската, което е било разположено от Бероя, т. е. Стара Загора, до неизвестното място Дултроини, е бил определен ичиргу боилът Тук. Негови помощници са били византийските стратези Вардан и Яни. Това крило е трябвало да отблъсва възможни неприятелски действия, изхождащи от областта на Пловдив, който по онова време се намирал във византийски ръце. Лявото крило е било поверено на боил капхана Иратаис. Негови подчинени са били пак двама византийски стратези, Кордил и Григора. Лявото крило е обхващало бреговата линия Анхиало, Дебелт, Созопол и Ранули. Мястото на последната географска точка е неизвестно, може би при устието на р. Ропотамо. Но вероятно и тя се е намирала на морския бряг, може би между Созопол и Маслен нос или още по на юг на място.удобно за морски десанти. Задачата на лявото крило е била, както се вижда от изброените географски точки, да охранява морския бряг от възможни византийски десанти.

Къде е било съсредоточено ударното ядро, надписът не съобщава. Но това може лесно да се отгатне. То е било настанено в областта на днешно Елхово с краен южен пункт Версиникия, която, както посочихме по-горе, се е намирала при днешно Маламирово.

Според надписа военното командуване е било разпределено между четирима военачалници: ударното ядро се командувало от Крум, резервната войска от неговия брат, източното крило край Черно море от боил капхана Иратаис, а западното от ичиргу боила Тук. Разделянето на

37

държавата на три сектора във военно и административно отношение, което важи и за самата бойна сила, е характерно за тюркските народи. У старите тюрки, според сведенията на китайски и други източни извори, държавата се управлявала от владетел, наречен ябгу, и двама негови помощници, наречени шад. Единият от тях управлявал лявата страна, т. е. източната част на държавата, а другият дясната, т. е. западната. Централната част била в ръцете на самия ябгу. От двамата шадове управляващият източната част бил по-висш и обикновено наследник на трона. Подобно разпределяне е съществувало в XVII в. и у османските турци. Турският пътешественик Евлия Челеби съобщава, че имало двама военачалници, наречени бегове на дясното и лявото крило. Според друго известие западният бег командувал в Румелия, а източният в Анадола. Такова разпределение е съществувало, както изглежда, и в държавата на Кубрат, в която военното управление е било поверено на тримата му сина, които поради нахлуването на хазарите напуснали родината си, като всякой потеглил с подчинената нему войска, както съобщават изрично хронистите Теофан и Никифор.

И в Дунавска България от двамата военачалници, боил капханът Иратаис и ичиргу боилът Тук, първият, който командувал източното крило, е бил по-висш, както показва един летописен надпис, който ще разгледаме по-нататък и в който ичиргу боилът се явява подчинен на капхана.

Тюркските народи се различавали помежду си и от посоката за ориентация. Те възприемали определена небесна посока, която била меродавна в живота им. За едни от тях изгрев слънце или изток била свещена и меродавна, а за други юг, т. е. тази част от небосклона, където слънцето достигало най-високата си точка. Съобразно с възприетата небесна посока се определяли и понятията челна, лицева или предна страна и дясна и лява. При посока изток лявата страна се намирала на север, а дясната на юг. При основна посока юг лявата страна се падала на изток, а дясната на запад. За хуните, орхонските тюрки, аварите, хазарите, уйгурите и др. посоката изток е била меродавна, а за хуните от предхристиянската епоха, иранците, монголите, узбеките, волжските българи, китайците и др. посоката юг. У тези народи, у които посоката изток била меродавна, дясната страна се смятала за почетна, а за тези, които приемали посоката юг за меродавна, лявата

38

страна била почетна. От нашия надпис, като се вземе предвид високото положение на капхана, се вижда, че лявата страна е била почетна, а посоката юг — меродавна. Това се съгласува с ориентацията на повечето прабългарски постройки, който имат север-юг. Големият дворец или тронната палата в Плиска е ориентиран не само в същата посока, но на северната страна се намира полукръгла абсида, в която вероятно е стоял тронът, както това е засвидетелствувано за някои тюркски владетели. Така според фламандския мисионер Вилхелм Рубрик дворецът на Мьонгке хан се простирал от север на юг, а ханът седял на северния край на издигната площадка. Венецианският пътешественик Марко Поло съобщава, че тронът на Хубилай хакан се намирал на северната страна на тронната зала, а той самият стоял с лице,обърнато на юг. Тронът на хана на узбеките се намирал в средата на северната страна на помещението. В Китай императорският трон бил обърнат на юг. У монголите и тунгузите входът на юртата се намирал на юг. Леглото на монголския глава на семейството било поставено на северната страна на юртата. В Плиска под големия дворец лежат останките от основите на по-голяма и по-стара сграда, наречена дворецът на Крум, която е ориентирана също север-юг. Т. нар. малък дворец в Плиска има същата ориентация. Така е ориентиран и дворецът в Преслав. Най-сетне и Мадарският конник е обърнат в посока север-юг. Всичко изтъкнато дотук дава право да се приеме, че и българите са смятали посоката север-юг за свещена, меродавна и че те под лява и дясна страна са разбирали изток и запад.

Като пръв военачалник след Крум в надписа е посочен неговият брат. Византийският хронист Теофан съобщава изрично, че той бил началник на отделна негова войска, с която обсаждал Одрин, когато Крум след победата при Версиникия се отправил с войската си за Цариград. Изглежда, че при Крум роднинските връзки наложили по-различно степенуване на военачалниците от обичайното. Старобългарският писател Йоан Екзарх съобщава в съчинението си „Шестоднев”, че „и у българите князете управляват най-напред по реда на рода, синът на мястото на бащата и братът на мястото на брата, същото чуваме, че било и у хазарите”. Според един китайски извор за тюрките: „Ако бащата или по-старият брат умре, неговата служба наследява синът или по-младият брат.” Следова-

39

телно у българите, както у други тюркски народи, е съществувал т. нар. сениорат, т. е. наследяване по старшинство. Т. нар. Цариградски синаксар, в достоверността на чиито сведения при наличието на сениорат у българите нямаме никакви основания да се съмняваме, съобщава, че след внезапната смърт на Крум на престола се възкачил Дукум, който наскоро починал. На негово място дошел Дицевг. Но и той не управлявал дълго. Едва след смъртта на последния престолът бил зает от Омуртаг. Изхождайки от известието на Йоан Екзарх, има основание да се приеме, че Дукум и Дицевг са били братя на Крум, от които първият е бил по-старият. А това позволява да се допусне, че под „моя брат” в надписа се крие тъкмо Дукум, който е бил по ранг по-висш от боил капхана Иратаис и ичиргу боила Тук.

Тъкмо споменаването на брат военачалник показва, че надписът е от времето на Крум. Към това доказателство се прибавя още и следното. И тримата българи военачалници имат подчинени византийски стратези: братът един, а капханът и ичиргу боилът по двама. На пръв поглед наличието на византийски стратези на българска военна служба изглежда странно, дори невероятно. Обаче ако се вземе предвид, че по времето на Крум са отбелязани много случаи на бягство на недоволни византийци при българите, гдето те са получавали служба, всичко става ясно. Византийският хронист Теофан съобщава редица такива случаи. Така в 809 г. много висши византийски офицери избягали от войската на Никифор, понеже той ги заплашвал с тежки наказания, загдето допуснали Крум да превземе София. Между тях бил и спатарият Евматий, опитен механик. При Крум бил избягал и един арабин от Византия, също опитен механик, който научил българите да строят обсадни машини. В 811 г. от византийската войска, която се намирала в Маркели, избягал Византий, довереният прислужник на императора Никифор. Неизвестно кога дошел в България като беглец и Константин Пацик, който се оженил за сестрата на Крум. За бегълци, и то тъкмо стратези, съобщава и надписът, съдържащ част от тридесетгодишния мирен договор между България и Византия (вж. по-нататък). Споменатите в нашия надпис стратези ще да са били някои от тези бегълци, които обаче не са принадлежали на командния състав, а са били навярно само военни съветници.

40

Изразите „моят брат” и „моята войска” показват, че надписът е бил издълбан по нареждане на самия Крум, чието име е стояло вероятно в началото на надписа. Следователно надписът е бил официален.

Предстоящият поход срещу Византия, във връзка с който е била издадена военната заповед, е несъмнено този от 813 г., когато Крум заедно с брат си потеглил с големи войски срещу Одрин и се установил на лагер във Версиникия. Тази крепост се е намирала според Теофан на около 30 мили, т. е. приблизително на 60 км от лагера на византийския император Михаил в Одрин. На това разстояние на север се намира дн. Хамбарлийското селище близо до с. Маламирово, Ямболско, от където произхожда нашият надпис. Ето защо може да се отъждествят почти със сигурност развалините на това селище с Версиникия. Византийските войски били заели позиции на Дервентските височини на сегашната българо-турска граница. В завързалото се кръвопролитно сражение на 22 юни 813 г. Крум разбил неприятелските войски и ги обърнал в паническо бягство. Спечелената битка отворила широко вратите за настъпление на юг. Крум се впуснал след бягащите византийски войски и скоро стигнал до Цариград. Неговият брат останал да обсажда Одрин. Надписът-заповед е стоял в самия стан на Крумовите войски и ще да е бил приготвен много преди сражението, може би април-май същата година, за да посочи на военачалниците разположението на войските и под чии заповеди са се намирали.

Нашият надпис е важен и в друго едно отношение. Войската е наречена с българската дума „сарактон”. Тя е образувана, както вече казахме, от тюркската дума за въоръжение jaraq c гръцкото окончание -ton според гръцко-латинската дума за войска fossa-ton. Съгласно споменатия по-горе фонетичен закон, според който j- в началото на думите става в български и чувашки на С-, думата jaraq е станала на sarak — или с гръцкото окончание sarakton. Така надписът ни запознава и с една българска дума и с фонетичните закони на този език.


[Previous] [Next]
[Back to Index]