Българското рунно писмо е било трудно за четене и разбиране от чужденци. Затова още отрано се явяват опити да бъде заменено с гръцка и латинска азбука. Между прабългарските военни инвентарни надписи се намират два, един цял и един откъслек, които са съставени на прабългарски език, но написани с гръцки букви. За опити да се пише с гръцки и латински букви съобщава и Чер-
25
норизец Храбър, който казва, че след приемането на християнската вяра
славяните били принудени да пишат на езика си с гръцки и латински букви
и възразява: „Но как може да се пише добре с гръцки букви „бог” или „живот”
и пр.” Изказаната от Черноризец Храбър трудност за предаване на присъщи
на старобългарски език звукове точно с гръцки важи и за тюркския език на
българите, както се вижда от следните думи. В инвентарния надпис на прабългарски
език думата estrogin е написана няколко реда по-долу и estrygin. Думата
k
pe в същия
надпис е написана koupe в откъслека. Такива случаи се срещат в надписи
и у автори при предаването на лични имена, напр. Омортаг покрай Омуртаг,
Цок покрай Цюк и пр. В случая се касае за опит да се предаде с гръцки букви
звук, който е гласял между О и Ю.
Мнозина не са разбирали първобългарския език. Славяните и гърците, които са влизали в състава на населението на българската държава, а също и чужденците, посетители на България, или никак не са го знаели, или са го познавали слабо. Прабългарският език е бил особено голяма пречка за надписи, предназначени за по-голям кръг читатели или за пропагандна цел. Ето защо прабългарите, както други тогавашни народи, започнали доста рано да съставят преди всичко официалните си надписи на гръцки език. Това било улеснено и от обстоятелството, че до идването на българите официалният език в завладените от тях земи е бил гръцкият. Така се създала една чисто българска литература, в която гръцкият език е бил взет само временно, на заем. Обаче както самият гръцки език, който не е тогавашният литературен език във Византия, а местно гръцко наречие, така и самите надписи не са подражание на гръцки, съответно византийски образци. По своето разнообразие и оригиналност те нямат съответствия и в тогавашния западен свят, в който официалният език също не е бил съответният народен, а латинският.
Откъм съдържание прабългарските гръцки надписи могат да се подредят в следните групи: 1) летописни, 2) триумфални, 3) строителни, 4) военни, главно инвентари на въоръжение, 5) възпоменателни или надгробни, 6) мирни договори и гранични, 7) графити и 8) надписи върху лекоподвижни предмети, като оловни печати, медальони, пръстени и пр.
26
Първобългарските надписи са намерени в различни времена и при различни обстоятелства. По една случайност най-късният от надписите е станал най-рано известен. В 1707 г. французинът отец Браконие видял в развалините на голямата базилика в стария запустял град Филипи между Драма и Кавала един летописен надпис от времето на кан Персиан, който той преписал. Този препис е бил издаван много пъти, без обаче да бъде свързван с българската история. С течение на времето надписът бил засипан с пръст и се смятал за загубен. Той беше наново открит в 1923 г., когато френската археологическа школа (институт) в Атина предприе разкопки в развалините на Филипи. Една година по-късно на същото място беше намерен краят на надписа, а през 1932 и 1933 г. — четири нови откъслека от същия надпис. След около сто години след намирането на първия надпис, през 1831 г. някой си Бланкенбург преписал строителен надпис върху мраморна колона от времето на кан Маламир, който хронологически предхожда първия. Третият по реда на откриването, но по-стар от първите два е строителният надпис на кан Омуртаг, който днес служи за подпорен стълб в църквата „Св. 40 мъченици” в Търново. Той за пръв път е бил видян и преписан от д-р Хр. Даскалов в 1858 г. при особени обстоятелства, за които ще разкажем на друго място. Унгарският пътешественик Феликс Каниц, който е дал ценни и интересни описания на живота в България преди Освобождението в съчинението си „Дунавска България и Балканът” (Лайпциг, 1879), видял в 1872 г. в Провадия два възпоменателни надписа от времето на кан Омуртаг, а в развалините на Плиска, които той сметнал погрешно за римски, две колони с триумфални надписи. По същото време той посетил скалите при с. Мадара и открил пръв за науката Мадарския конник и неговите надписи. Обаче и тях обявил погрешно за латински. Така станал известен и най-старият по време прабългарски надпис.
След освобождението на България в новата държава бил повикан на служба чехът-историк Константин Иречек, който предприел редица пътувания в България, разказани в прекрасното описание „Пътувания по България” (Пловдив, 1899). Той видял и преписал не само известните дотогава надписи, но и някои нови. К. Иречек оценил голямото историческо значение на прабългарските надписи и решил, както сам съобщава, да ги издаде в една малка
27
сбирка. За съжаление той не изпълнил намерението си, понеже други научни изследвания го отдалечили от България.
И така издирванията и проучванията на надписите от К. Иречек не добили естествения си завършек — сбирка от надписи. Затова много по-големи и по-важни са заслугите на Иречековите сродници и съотечественици Карел и Херменгилд Шкорпил. Тези двама братя, които могат да се смятат за създатели на днешната българска археологическа наука, са събирали и издавали, с особена ревност, археологически материали от новоосвободената българска земя. Покрай многото гръцки и латински надписи от по-старата епоха те са имали щастието да намерят и доста голям брой прабългарски. Новооткритите надписи заедно с някои вече известни от по-рано, но отново преписани, били издадени от двамата братя във виенското археологическо списание „Археоложки-епиграфски известия от Австро-Унгария от 1891 до 1895 г.” с доста точни факсимилета и с ценни бележки от К. Иречек и В. Томашек за някои прабългарски титли.
Първият български учен, който е издавал прабългарски надписи и ги е използвал като извор за българската история, е многозаслужилият историк В. Н. Златарски. В няколко студии той разглежда и издава известните дотогава надписи. Работите на Златарски са разгледани вещо и доста подробно от К. Иречек в една рецензия [27], която, ако и да е кратка, е една от най-добрите статии, написани за нашите надписи. За пръв път тук се посочва, че гръцкият език на надписите е съвършено правилен и че не е нищо друго освен тогавашният говорим гръцки език. Това заключение на Иречек обаче не е било взето под внимание от лицата, които са издавали и тълкували по-късна надписите, поради което някои места в много надписи са останали тъмни или неправилно изтълкувани.
През следващите години най-голяма изненада е била откриването в 1898 г. на граничен надпис от времето на цар Симеон в околността на Солун при с. Наръш. Той е бил на няколко пъти издаван и коментиран. В редица изследвания на наши учени прабългарските надписи бяха предмет на проучвания.
Нов тласък в проучванията на нашите надписи дадоха предприетите в 1899 и 1900 г. разкопки на развалините на Плиска от Руския археологически институт в Цариград
28
под ръководството на директора Ф. Успенский и К. Шкорпил. Тези разкопки, както трябваше да се очаква, извадиха на бял свят още няколко прабългарски надписа, от които извънредно важен е строителният надпис на Омуртаг върху колона, откопана от Р. Попов в 1905 г. близо до с. Чаталар (дн. Цар Крум). Резултатите от разкопките наедно с всички известни дотогава (1905) надписи бяха обнародвани в 10-ия том на Известията на Руския археологически институт в Цариград, известен под името „Абоба-Плиска”. Надписите са издадени от Ф. Успенский. Към този том е приложен и един албум с факсимилета на надписите и фотографиите, които го правят особено ценен. Тук са събрани за пръв път почти всички прабългарски надписи. Надписите са издадени обаче незадоволително, а някои от тях явно погрешно допълнени. Освен това издателят е предал надписите не в техния оригинален правопис и език, а в правописа, важещ само за класическия гръцки език, и е направил по този начин изданието негодно за езикови проучвания.
Нов етап в издаването на нашите надписи бележи епиграфската сбирка на класическия филолог Е. Калинка „Антични паметници в България”, излязла във Виена в 1906 г. Това издание може да се смята за образцово. Надписите са издадени не само с голяма точност, но са придружени с ценни езикови бележки. През годините, които предхождат Първата световна война, бяха обнародвани редица публикации, които допринесоха много за разбирането на нашите надписи.
След Първата световна война започна нов период, който се различава от предходния не по намиране на нови надписи, а по оживеното и задълбочено проучване. Подтик за това даде унгарският учен Г. Фехер с проучванията си иърху материалната култура на прабългарите. Той пръв обърна сериозно внимание на Мадарския конник и неговите надписи. Още в 1896 г. К. Шкорпил беше обнародвал снетия от него препис на Мадарските надписи, който обаче стоеше пренебрегнат от науката. Г. Фехер, проучвайки този препис, дойде до убеждението, че едно ново преглеждане на надписите и преписване ще бъде от голямо значение за тяхното разбиране и тълкуване. По негово внушение в 1924 г. Археологическият институт построи скеле пред скалната стена, гдето са издълбани надписите, за да улесни тяхното проучване. Г. Фехер направи един
29
сравнително точен и подробен препис на надписите около Мадарския конник и първия сериозен опит да ги допълни и изтълкува. По същото време К. Шкорпил независимо от Фехер сне нов препис, който на някои места е по-добър от този на първия. Излязоха също така редица статии и издания на надписи от наши и чужди учени, които допринесоха за изясняване на редица въпроси, свързани с надписите.
След Втората световна война най-важното събитие в българската епиграфика беше откриването на първия надпис на прабългарски език в околностите на Преслав. През следните години бяха намерени още два цели и няколко по-големи или по-малки откъслека от надписи. Особено забележително е откриването на надписа на чъргубиля Мостич в Преслав през 1952 г., съставен на старобългарски език.. Така броят на целите прабългарски надписи и на множество откъслеци се увеличи значително.
През лятото на 1954 г. Археологическият институт при БАН построи скеле пред Мадарския конник, за да се проучат отново както релефът, така и надписите около него от особена комисия, съставена от археолози и епиграфи, понеже бяха възникнали някои спорни въпроси около тези паметници. Резултатите бяха обнародвани в сб. Мадарски конник.
В 1963 г. авторът на тези редове издаде в Берлин като издание на тамошната академия на науките пълен корпус на всички известни дотогава надписи заедно с най-малките откъслеци и други сродни паметници, придружени с обширен коментар и увод. С това се събраха на едно място не само всички надписи, но се направиха лесно достъпни както за българи, така и за чужденци.
Впоследствие се откриха още два надписа, единият фрагментиран, а другият цял. Последният бе намерен при разкопки южно от голямата базилика при Плиска. Най-сетне намерени бяха в различни времена два неофициални надписа — графити, забавни драсканици върху камъни на войници, придружени с примитивни изображения.
Освен върху камък до нас са достигнали надписи и върху метални предмети, които се откриха напоследък. Това е един златен медальон на Омуртаг, сребърна чаша с надпис на външното дъно, златен пръстен с надписи и пет оловни печата. Тези печати се намират в частна сбирка и бяха обнародвани от притежателя им Г. Закос заедно с А. Веглери в един голям сборник от византийски оловни печати.