Георги Лаплев
Къщата на Симеон Попянев - Монката в Асеновград - просторна и скромна, е истински сборен пункт, а стопанинът й пък - истински пунктов “началник” за родолюбците, за свързаните с мъката, борбата и съдбата българска - Македония. Снагата му притискат 82 лета, поразреждат и понакъсват спомените, но всъщност такъв е и животът - не прилича на прав и равен друм.
Бащата на Монката, Гошо Попянев, е бил секретар на четата на Бърльо войвода в Щипско по времето, когато там четник е бил и Владо Черноземски. Това е около 1922-1924 г. А през 1929 г. от ръцете на Черноземски Монката получава първия си револвер - оригинален “Саваш” с 12 патрона. Най-голямата акция на четата на Бърльо е унищожаването на известното сърбоманско свърталище с. Къдрафаково в Овче поле, откъдето са тръгвали не едно и две предателства срещу българщината в Македония.
През 1941 г. семейството на Симеон Попянев е отново в родния Щип - най-напред в къщата на Миле Попйорданов - Орцето. Организацията изпраща Монката като лична охрана на ген. Балтаков в Ниш, а също и да издирва там сърбомани от Щипско, вършели зулуми и предателства. Росоотстъпниците са си получавали заслуженото, но най-знаменателното е, че още повече хора пък е спасила организацията. От само себе си се разбира, че българските власти, особено по време на войната, не са могли да си затварят очите пред подривната и по същество антибългарска дейност на “левичарите”. Хуманизмът на ВМРО обаче е бил показателен. Когато си дошъл през лятото в Щип на 1944 г. за шест дни в отпуск, Монката разбрал, че същия ден е арестувана внушителна група македонски българи - от “левичарите”. Гестапо изисква подривните елементи да му бъдат предадени. ВМРО обаче възлага на Симеон Попянев да се яви при ген. Симов и от нейно име да издействува освобождаването им. Мачкали са ни турци и сърби, не можем да позволим сега българи да пострадат от българи - разсъждават в организацията. Няма леви, няма десни, щом са българи - е позицията на достойнство и великодушие, на национална съпричастност. Те са вярвали в осъзнаването на “левичарите”. И още на другия ден след застъпничеството на ВМРО арестуваните са освободени. Между тях са Киро Глигоров, Михайло Апостолски и други известни днес люде във Вардарско. Само седмица по-късно, “осъзнали” се, освободените минават в нелегалност и стават партизани. Спасените и в Ниш от Монката (като представител на ВМРО) арестувани комунисти също не са един и двама. И как се “отблагодарява” един от тях (сякаш за всички!) - малко по-нататък.
Не може да си истински родолюбец с Македония в сърцето и да не получиш “заслужена отпуска” от докопалите се до властта на 9 септември 1944 г. нашенски интернационалисти. На десети семейството се завръща в Асеновград, а на 14 Монката вече е задържан. Три дни бащата носи храна на сина си, докато на 18 арестуват и него. Интересното е, че милиционерът, който идва да арестува Монката, е един от спасените от него нелегални в Ниш. Той, разбира се, и дума не обелва за това пред червените комисари, а го тиква да върви с натъкнат нож на пушката.
Зареждат се изслевания и лагерите- Пловдив, Бобов дол, Куциян, всички
изреждат ли се? Пускат уж на свобода Монката през 1946 г., но през няколко
дни все го арестуват - освобождават - арестуват и т.н. сякаш до безкрай.
През 1952 г. освобождават бащата Гошо Попянев от лагера Куциян, но и над
него издевателствуват със същата “процедура”.
Заради родолюбието на баща и дядо “щафетата” поема и Петър, синът на
Монката. През 1961 г. е изключен от гимназията, без право да учи в друго
учебно заведение. Когата Монката пита един от червените баш катили защо
го въдворяват в лагер, оня му изръмжава многократно: “Много знаеш, много
знаеш...”
И сега зная - казва Симеон Попянев. Зная, че тая граница между нас и братята ни във Вардарско не трябва да я има. И затова предложих (това излезе от името на нашата община) на първо време да отворим поне един от пропускателните пунктове по границата с Македония. Ние, първи, едностранно, без да се интересуваме властите оттатък какво ще предприемат. Защото знам какво ще каже обикновения човек в Македония, когато види, че опашките се редят само откъм тяхна страна: ето, братята ни отвориха границата, ние какво чакаме, да я отворят гърците ли? А ние пак никаква не я свършихме - наши депутати пишат до техните депутати, пък ще умуват, пък... Никаква...
Вярва в доброто бъдеще на българската национална идея Монката Попянев и смята, че нашият исторически шанс е дошъл. Со кротце и со благо, но много упорито и праволинейно трябва да помагаме на българите в Македония да усетят корена си, да се освободят от зорлем присадените сърбокомунистически калеми, дето не нов плод родиха, а осъдиха на безплодие за дълъг период здравото дърво на българщината в Македония.
Символ на тая вяра е сякаш портретът на Тодор Александров, извезан със златна сърма, който като чудодейна икона се пази в дома на Монката, който лекува болните души, а здравите извисява. Правен е през двайсетте години в Солун, може би скоро след смъртта на бележития водач на ВМРО - казва Симеон Попянев. Хора от Македония и от цяло Българско идват да го видят и да се поклонят. Към незримото мощно излъчване на големия българин г-н Попянев добавя думите, че в Македония е ударението на Свободата. И то не само за нас, ами и за целия свят.
[Previous]