ПРЕДИСЛОВИЕ
В края на октомври или първите дни на ноември 1979 година - точната дата вече не мога да си спомня - се състоя един телефонен разговор, който трябваше да определи насоката на значителна част от моите научни занимания през последвалите три десетилетия. Обади ми се д-р Юрген Думер от Отдела по византология при Академията на науките на ГДР, за да ми предложи по поръчка на проф. Йоханес Ирмшер, директора на Отдела, да участвам с доклад на предстоящата международна конференция по въпроси на историографията и ранната средновековна история на Русия, която щеше да се състои в края на февруари 1980 година в малкото тюрингско градче Мюлхаузен. Отделът по византология уреждаше почти ежегодно някакви конференции или симпозиуми по различни теми, свързани с историята или културата на Византия при участието на съответните институции от останалите „социалистически“ страни, които трябваше да увеличат престижа на ГДР и в тази научна област без всякакво практическо приложение. Тъй като създаденият само с престижна цел отдел разполагаше с твърде ограничен състав щатни сътрудници, които при това бяха ангажирани със строго специализирани проекти, като издаването на трудовете на гръцките църковни историци от първите векове на християнството, за изнасянето на конференциите или симпозиумите бяха привличани научни сътрудници от университетите и музеите в цялата страна, които в своите различни специалности имаха някои допирни точки със средновековната култура на Византия и изобщо на Източна Европа. Тъй като и аз бях в числото на тези специалисти и дори моята специалност беше много по-близка до историята на византийската култура, отколкото специалността на повечето колеги, аз участвах от 1971 година нататък почти във всички мероприятия на отдела - само няколко месеца преди въпросния телефонен разговор беше излязла в двете Германии моята голяма книга за изкуството на Християнското
4
средновековие в България, която заедно с многобройните ми статии по различни въпроси от средновековното изкуство и култура в Източна Европа и преди всичко в многотомния енциклопедичен речник на изкуството, издаван в ГДР, ми беше осигурила респекта на всички колеги не само в границите на страната. Така и този път се очакваше с интерес и моят „принос към социалистическата марксистка наука на ГДР“ който да се влее в приноса на страната-домакин на научната конференция и да демонстрира идейната общност сред учените-марксисти от „социалистическия блок“ под крилата и ръководството на „великия Съветски съюз“.
Д-р Думер ме запита каква тема бих предложил в духа на конференцията и аз му отговорих, без да помисля нито една секунда: „Агиографията на Борис и Глеб и проблемът за йерархичното подчинение на руската църква преди 1039 година“. «Чудесна тема!» - възхитено отговори д-р Думер, също без да се замисли нито секунда. «И съвсем в духа на конференцията. Ще очакваме с нетърпение Вашия принос и на тази тема». И телефонният разговор завърши.
За информация на читателя трябва да отбележа, че Юрген Думер, който за всички организационни въпроси в Отдела по византология беше дясната ръка на Ирмшер и умееше с голяма лекота да се справя с тези организационни въпроси, беше същевременно учен с отлична богословска, филологическа и историческа подготовка, която му позволи да преодолее блестящо разпадането на Академията на науките на ГДР, като заемаше близо 20 години професорска катедра по стара история в богатия със своите традиции университет в Йена. Но нямаше никакво понятие от политика и дори елементарна представа с какъв експлозивен материал се занимавам и докъде можеше да се стигне с темата на моя доклад - което и в действителност се случи по време на конференцията. Няколко години след падането на стената в Берлин той ми разказа по какъв начин е изживял този съдбоносен за историята на целия свят момент. Както обикновено, и на този ден той бил вдълбан в четене, без да забележи настъпването на нощта, затрупан с огромните купища книги, които изпълваха без следи от
5
какъвто и да е ред и порядък неговия кабинет в сградата, подслонила по това време Академията тъкмо на самата граница на разделения град - сега в тази сграда се помещава отново, както преди, Съветът на републиките, отговарящ на сената по време на „Втория райх“. Като забелязал, че в още един от кабинетите по това време свети, влязъл да си поприказва със своя колега, отдалечен от светския живот като него. И в този момент дошъл портиерът, за да им каже, че стената била отворена. «Та какво от това?» -отвърнали двамата и продължили спокойно заниманията си. Десетина години по-късно слушах за последен път негов доклад на една конференция, уредена вече от Академията на науките на Обединена Германия. Конференцията беше посветена на старохристиянската историческа литература и докладът му беше също на такава тема. Доклада си четеше от написани на ръка листове и в един момент, когато тези листове се бяха нещо объркали, той се обърна към аудиторията, чакаща търпеливо продължението, вдигна високо с ръката си своята химикалка и гордо възкликна: «Виждате ли тази химикалка? С нея пиша всичките си трудове и не признавам нито пишуща машина, нито компютър!»
За разлика от д-р Думер, аз знаех много добре какъв експлозив се съдържа в темата на моя доклад. Точно преди 30 години беше издадена от издателството на БАН голяма монография по въпросите, свързани с покръстването на русите и изобщо с културните връзки между българския и руския народ през Х и ХІ век, написана от известния наш историк Всеволод Николаев, българин от Бесарабия, който по това време заемаше ръководна длъжност в Института по история при БАН. Книгата му, в която той доказваше, че покръстването на Киевска Русия в края на Х век не е извършено от Византия, както твърдяха само руските и съветските историци, а е резултат от дейността на български мисионери със съдействието на българската държава, беше посрещната от съветска страна с яростна реакция. След унищожителна критика в съветската научна преса, той беше свален незабавно от ръководната длъжност в Института по история и се възползва от първата възможност да напусне нелегално България, за да не се завърне
6
до края на живота си. Книгата му беше иззета от библиотеките и унищожена, а името му престана да се споменава дори в научните библиографии. Ръководството на БАН натовари един друг български учен, проф. Снегаров, да напише нова монография на тази тема и да опровергае „неверните построения“ на своя колега. А Всеволод Николаев беше изградил тезата си предимно въз основа на руски летописи, избегнали многократните манипулации, на които са били подложени руските исторически извори за създаването на съчинена история на руския народ, от която са запазени само узаконени от официалната историография ръкописи от XV век нататък - в единствения ръкопис от XIV век, Лаврентиевския летопис, съответната част е била също подменена, но и от нея липсват най-важните девет листа. След това произшествие в отношенията между българската и съветската Академия на науките, в България пристига незабавно завеждащият Института по история при АН на СССР Борис Греков, за да даде указания за бъдещата дейност на българските историци, БАН го удостоява с титлата почетен член, а българските учени през следващите три десетилетия няма да кажат нито дума по този и много други неприятни за политиците и историците от „братския Съветски Съюз“ въпроси.
В моята досегашна изследователска дейност във връзка със старото българско изкуство аз вече се бях сблъскал многократно с проблематиката във връзките на българската култура с културата на Киевска Русия. За едностранните българо-руски влияния в областта на старата църковна и историческа литература имаше много публикации и в България, макар и постоянно да излизаха на лице все нови материали, а както щях да се убедя през следващите години, някои много важни стари публикации по този въпрос не бяха изобщо известни у нас. Непосредствените връзки между изкуството на Първото българско царство и Киевска Русия бяха обаче отбелязани само по отношение на две миниатюри, заети от български ръкописи и прикачени към руски, а както показаха моите изследвания на архитектурата в Плиска и Преслав, тези едностранни българо-руски връзки бяха много позначителни. Разкритите буквално през последните години стенописи,
7
а също произведения на златарското изкуство и на керамиката по територията на Първото българско царство и дори в границите на днешна България, налагаха ново преразглеждане и на този въпрос - както и на въпроса за политическите и църковни връзки между нашия и руския народ. Но този въпрос не можеше да се реши само въз основа на паметниците на изкуството, запазени в сегашните граници на нашата родина. Излизането на моята книга в Германия и последвалото я възлагане от същите две издателства на мене съставянето на голям монографичен труд за изкуството в атонските манастири ме поставиха в нова и значително по благоприятна за научните ми изследвания ситуация. За подготовката на новата монография и особено за заснимането на илюстративния материал ми се налагаха много пътувания в Гърция и съседните страни, както и продължителна работа в архиви и библиотеки извън България и Германия. Молбата на издателството към българските служебни органи да бъде разширен моят паспорт за пътувания в Западна и Южна Европа беше удовлетворена и аз получих през 1978 година паспорт, валиден за цял свят, а по време на първото ми пътуване в Гърция през същата година получих и от гръцкото Министерство на външните работи разрешение за свободно движение в Гърция и за правене на фотоснимки на територията на Атонската църковна рупублика, която имаше автономен статут под покровителството на гръцката държава с гръцки губернатор; издаването на входни визи за мене за следващите години също беше уредено, а при престоя си в страната през последвалите 11 години се ползвах от гостоприемството на гръцки колеги-приятели в Солун, където отсядах при всяко пътуване.
Предложението за участието ми в конференцията дойде само няколко дни след второто ми едномесечно пътуване в Гърция през същата година, като междувременно бях направил също едномесечно пътуване и по цяла Македония, от другата страна на границата между Югославия и Гърция в района на Преспанското езеро, до която бях стигал вече много пъти през същата и предишната година. Като турист от Германия имах възможност да се
8
придвижвам безпрепятствено и да правя снимки по цяла Македония, а директорката на Държавната библиотека в (Източен) Берлин, милата колежка-славистка и голям приятел на България проф. Краузе, ми беше дала препоръчително писмо до директора на Скопската библиотека, който ме разведе с колата си по околностите на Скопие и ми уреди срещи в Скопския музей с разрешение да правя снимки и там, каквито са ми необходими. Той ми уреди среща и с главния реставратор, Спасе Спировски, който беше ръководил разкриването и реставрацията на стенописите в Охридската „Света София“ и във Водоча - а стенописите от Водоча се намираха по това време в Скопския музей и на мене ми беше позволена да направя цветни и чернобели снимки на всичките, заедно с детайли от тях.
Доколкото ми е известно, на почти всичките стенописи от Водоча досега не са публикувани цветни репродукции и в приложението на моята книга тук те се публикуват за първи път. Разговорът с реставратора на стенописите беше за мене много важен. Той беше воден без всякакви условности, като разговор между колеги, за които истината има приоритет пред политиката и Спировски сподели с мене някои подробности за конфликти между него и просръбските ръководители на реставрацията на „Света София“, Милкович-Пепек и Коцо, между другото за направени от него сондажи под стенописите в светилището на църквата, свидетелствуващи за наличието на още един живописен слой в дяконикона - продължаването на сондажите му било забранено, както и всяко споменаване за тях. А стенописите в олтарното пространство и той както мене отнасяше към първоначалната живопис на църквата от Х век, освен вторичното изображение в апсидната ниша, което - също както мене - свързваше с изпълнената вече по-късно, през втората трета на ХІ век, живопис в наоса на църквата. Политиката не играеше никаква роля и при в разговорите ми с останалите колеги в музея, независимо от просръбските възгледи на някои от тях, като археоложката Расолкоска, с която разговаряхме продължително за разкритите от нея стенописи в Горни Козяк, с които стенописи имах възможността да се запозная на място. По същия начин бях посрещнат и изпратен и в Щип, където директорът на
9
музея отдели цял ден за развеждането ми по старините около града, включително в Горни Козяк и в района на Брегалница, като ми даде всички публикации за тях. В Щип разгледах и богатата сбирка от икони, съдържаща много творби на самоковските зографи. Освен за Нерези, най-много време посветих за Прилеп и, разбира се, за Охрид, където останах цяла седмица и заснех много стенописи в „Света София“, „Свети Климент“ и „Свети Наум“, след като дълго, много дълго ги разглеждах внимателно.
В предишните си три пътувания из Гърция бях прекарал много дни в Костур и дори в Свети Герман, а пазачът на старините още от първото ми пребиваване в Костур и след това всеки път отново в течение на следващите десет години ми даваше връзката с ключовете за всички църкви в града. В хотела ме считаха вече за свой човек, като същевременно можех да се наслаждавам на шедьоврите от кулинарното изкуство и на студената вода в малката гостилничка в долния град. И там, във всяка от трите църквици, запазили до сега фрагменти от старата си живопис, прекарах безброй часове, в които можех да усетя духа на една много древна епоха, запазил се само там и в още една църквица в строго охраняваната по онова време гранична зона между Гърция и Албания, която също ми беше съдено по-късно да видя - или по-точно да изживея - при пътуването ми по Албания в 1984 година.
Непосредственото ми стълкновение с архитектурните и художествените паметници в Западна Македония, която и тогава, както сега, бе включена в границите на три държави, беше за мене от много голяма важност. Тези граници, по това време почти абсолютно непристъпни, дори и сега, двадесет години след отварянето на желязната завеса, продължават да бъдат огромна пречка при проучването на паметниците на древността и задържат все още изследванията на археолозите и историците и на трите държави, сред които тези паметници са един вид разпределени и са обект на обикновено ярко оцветената от политиката на съответните правителства научна дейност в съответните райони, която естествено не може да бъде подведена под общ знаменател. А от всички страни, заинтересувани от художественото и културното наследство на древността, България и днес е най-пренебрегната,
10
макар това наследство да е една от най-значителните части от нейната история, протекла в течение на много столетия тъкмо на тази територия. По тези причини - макар и не само по тях - българските историци, археолози, изкуствоведи и богослови нямат никаква представа, а в повечето случаи и интерес, към художественото и културното наследство на своята родина, прикривайки своето невежество по много по-удобните за тях политически причини, породили разделението на света и създали за тяхното бездействие един вид алиби, като те не проявяват и най-елементарен интерес относно дейността на колегите си от чуждите страни, насочена в по-голяма или по-малка степен (което е твърде рядко) към манипулирането и присвояването на тези художествени и културни паметници към историята на съответната държава. А по отношение на паметниците по територията на сегашната Република Македония в продължение на много десетилетия се правеше и продължава още да се прави след разпадането на бившата „Савезна Република“ Югославия дори по-сложна манипулация, при която тези паметници, създадени от народа, който е живял в миналото и продължава да живее на същата територия - независимо от това как ще наречем този народ - биват отнети от него и от неговата история, за да бъдат приписани на друг, чужд народ, с който те, паметниците, нямат и не са имали никога нищо общо.
Това положение на нещата, създадено още след Балканската и Първата световна война, в годините след Втората световна война придоби ново измерение, породено още и от разделението на света на два враждебни лагера, сред които Югославия и Албания бяха едни от най-силно изявените невралгични точки. По какъв начин това се прояви на практика при изследванията на паметниците на българската история и култура, беше предмет на моите изследвания, проведени по цялата тази територия в течение на 11 години - от 1978 до 1989 година - и обект на две големи монографични изследвания, чиито резултати не могат да бъдат тук резюмирани в няколко реда. Общото при тези мои изследвания, които през следващите години, вече през новото хилядолетие, се насочиха и към проблемите свързани с езика, етническия произход и религията на населението на нашата родина, беше това, че нищо от
11
досегашните изследвания относно атрибуцията и дори датировката на художествените и архитектурните средновековни паметници не е вярно, но и че също така данните на историческите извори налагат нов прочит, свързан с тяхното най-внимателно съпоставяне помежду им. А това засяга на първо място църковната история и разпространението на християнството по нашите земи през първите негови прояви още в първия век на нашата ера. И ако впоследствие съзнателно манипулираните извори дават напълно превратни представи по този въпрос, свидетелствата от археологическите изследвания са в състояние да коригират безпогрешно тези манипулации, защото останките от над 800 църкви, построени и разрушени между IV и VI век по цялата територия на централната и западната част от Балканския полуостров, на която в VII век възниква българската държава - а това е префектурата Илирик, заедно с източните провинции Тракия, Хемимунт, Долна Мизия и Нова Скития (Добруджа) - не могат да бъдат измислени както сведенията на църковните извори. При това досега разкритите останки представляват само нищожна част от построените на тази територия църкви, болшинството от които лежат под дебелите много метри наслойки от развалините на градовете, върху които възникват по-късно днешните градове.
Но археологическите изследвания през втората половина на миналия ХХ век показват също и една втора вълна от строителство и разрушение на паметници на църковната архитектура в централната и западната част на същата територия, протекло между VІІ-VІІІ и ХІ век. За това строителство - но и за последвалото го общо или частично разрушаване на тези паметници - съвременната историография не може или не желае да даде никакво обяснение. Дори повечето историци не регистрират това явление, изоставайки с много десетилетия след изследванията на археолозите, защото то не отговаря на техните представи. А не отговаря на тези представи, защото строежът и украсата на построените и разрушени църкви излиза извън „законните“ утвърдени хронологични граници, възприети за „покръстването на новозаселените прабългари и славяни след 865 година“. В архитектурата на тези постройки срещаме известни от много столетия преди ІХ
12
век на същата територия форми и строителна техника, а монументалната им украса - независимо от това дали ни е приятно или не - следва също една много стара традиция, отвеждаща ни към символичния език на ранното християнство, преди този символичен език да бъде обявен от „православната“ църква за еретически и неговите паметници да бъдат безмилостно унищожавани, въпреки тяхната изключителна художествена стойност, за която свидетелствува малкият, почти нищожен брой на случайно запазилите се от унищожение остатъци, покрити впоследствие, през ХІІ и ХІІІ век, с нови и напълно безлични стенописи или просто с обикновена мазилка, скриваща от погледа на богомолците забележителните шедьоври на едно голяма изкуство - какъвто е случаят най-вече с охридските и костурските стенописи, към които ще се прибавят през последните десетилетия още немалък брой стенописни фрагменти на различни места в нашата родина, най-известните и най-залежителните от които са открити в София, Паталеница, Земен и Кюстендил.
И точно тук, на това място стигаме - дори без да искаме - до техните паралели в Киевска Русия, а и в Новгород, изпълнени без всякакво съмнение от същите художници. На строежите в Киев от края на Х и началото на ХІ век откриваме същата декоративна строителна техника с вдлъбнати редове тухли, наричана от русите „углублённая кладка“, характерна за болшинството църкви в западните предели на Първото българско царство, но не и за Византия. Сред така наречените гласници, т.е. глинени гърнета, употребявани за уплътняване зидарията на купола и за подобряване на акустиката в църковното пространство на Новгородската катедрала, виждаме пък същите гърнета, които реставраторите намират вторично употребени за уплътняване свода на Охридската „Света София“, след разрушаването на построения през 986 година от цар Самуил купол на църквата, разрушен от гръцкия архиепископ Лъв Пафлагонски малко след 1037 година. А едно от тези гърнета в Новгород носи дори подписа на неговия майстор-грънчар. И това име е българското Стефaнъ, а не руското Степань или гръцкото Στέφᾶνος - както биха предпочели руските изследователи.
13
Като най-важен паметник на историята и културата на Първото българско царство, църквата „Света София“ в Охрид беше главен предмет за манипулациите на сръбските и гръцките историци и археолози. Още веднага след отделянето на Югославия от „социалистическия блок“ в 1950 година, започнаха обширни реставрационни работи по нея, продължили 10 години и имащи за цел посредством манипулации при археологическите изследвания върху архитектурата и монументалната живопис в църквата да я отделят от българската политическа и културна история, като по този начин я отделят и от историята на народа, населявал от хилядолетия територията на Македония, спомагайки по такъв начин за неговото сърбизиране. Тъй като всички изследвания, направени по време на реставрационните работи бяха прикрити или унищожени, единствената възможност за изследователите да се доберат до данни относно атрибуцията и датировката на паметника оставаше внимателното наблюдение на място на това, което беше останало непроменено от него. Колкото малко и да беше възможно да се решават всички проблеми въз основа само на реставрираните стенописи и на отчасти президания градеж на църквата, внимателното им проучване води все пак до важни резултати, които променят изцяло представената от югославските археолози версия за историята на паметника, според която църквата била изградена изцяло наново върху основите на ранносредновековна сграда, строена през VI век, т.е. преди „завладяването на Македония от тюрките-българи“, а изграждането и украсата на реставрираната през 1950-те години сграда било извършено от гръцки строители и художници след падането на Първото българско царство, по време на първия грък-архиепископ в Охрид, Лъв Пафлагонски, през втората трета на ХІ век.
Костурските стенописни фрагменти и цялата проблематика относно Охридската „Света София“, с която вече се бях сблъскал при проучванията на българското средновековно църковно изкуство, чиито първи резултати публикувах в моята излязла в същата 1979 година монография бяха причината да използвам откритата в началото на годината в Мюнхен изложба на български
14
икони под покровителството на Магистрата на града като повод за свикване на симпозиум, посветен на българското средновековно изкуство. Моята идея беше реализирана със съдействието на проф. Едмунд Бухнер, по това време още директор на мюнхенския филиал на Германския археологически институт, преди да заеме поста председател на института, на който остана до 1991 година. Той успя да осигури от Магистрата средства за провеждането на симпозиума с участието на най-важните германски специалисти в областта на средновековното изкуство в Югоизточна Европа - а това бяха на първо място професорите Халенслебен и Хаман-МакЛин, автори на излязлата малко преди това голяма двутомна публикация на македонските средновековни стенописи и проф. Клаус Весел, редактор-основател на многотомния Енциклопедичен речник на византийското изкуство, започнал да излиза през 1965 година и все още незавършен. По моя молба Комитетът за култура в България командирова за участие в симпозиума ст.н.с. Лиляна Мавродинова и н.с. Костадинка Паскалева, която беше и комисар на изложбата.
Симпозиумът се състоя в средата на май 1979 година, съвместно председателстван от проф. Весел и мене и в тематиката му, заедно с въпросите на българската средновековна икона във връзка с изложбата, главно място при проведените в свободна форма разговори заемаха паметниците на българското средновековно изкуство в Македония и по-специално в Охрид. За пръв път на един такъв научен подиум аз изложих моето становище относно манипулациите с резултатите от реставрацията на църквата „Света София“, за които един германски колега беше заявил, че сръбските реставратори са погребали завинаги под развалините на църквата нейната история. В подкрепа на моето становище аз посочих някои неизяснени въпроси относно плана и устройството на първоначалната църква - реконструкцията на църковната постройка, изградена от архиепископ Лъв Пафлагонски през втората трета на ХІ век като кръстокуполна, е несъвместима с построяването по това време на надстройките над протезиса и дяконикона, които могат да бъдат достъпни само от галериите на залообразна църква без
15
купол, а в този вид, както е била тогава изградена южната стена на църквата, не може да носи купол и дори издигнатият над нея свод се пропуква, което бе главната причина за реставрационните работи през 1950-те години. От друга страна стенописите в светилището на църквата и по-специално изображението на Богородица в апсидната конха, противоречат на разбиранията на православната църква и се считат от нея като еретически. А изпълнението на нова живопис над старата на това място отговаря по своите художествени и технологически особености на живописта в наоса на църквата, изпълнена несъмнено по време на преустройството ѝ от архиепископ Лъв.
Съжалението ми от липсата на каквато и да е документация за сондажи във и около църквата беше покрепено напълно от германските колеги, които също подчертаха, че това поставя всички останали изследователи пред свършен факт. Тогава, през 1979 година, никой още не можеше дори да предположи, че две десетилетия по-късно ръководителят на строителните работи по време на реставрацията на църквата, охридчанинът проф. Борис Чипан, вече на над 80-годишна възраст, измъчван от съвестта си заради манипулациите на своите сръбски колеги, ще възстанови част от „загубените“ резултати от сондажите, като ги допълни със сведения за разкритата по време на реставрационните работи история на църквата, дотогава държани в тайна. Макар и в своите размишления по отношение на тази история той да се заблуждава от невярната датировка на Софийската „Света София“, поради което счита, че постройката на Лъв е била с купол, тъкмо неговите сведения ще изяснят и този въпрос, което ще ми даде възможност още 10 години по-късно да докажа вече по всички спорни точки моята теза, изложена в монографичната ми статия за църквата „Света София“ в Охрид в първия сборник Българската архитектурна школа, Берлин 2007.
Симпозиумът в Берлин през май 1979 година беше - трябва отново да подчертая това - първата среща между български и германски изследователи по въпросите на българското средновековно изкуство. Значението на тази среща за по-нататъшните изследвания на паметниците беше особено изтъкнато в протокола
16
на срещата, а в заключителните си думи проф. Бухнер, като домакин на симпозиума, още веднаж подчерта това значение, като за моята инициатива и за дейността ми при организацията на този симпозиум ме нарече негов spiritus rector. Това събитие беше широко отбелязано и от германската ежедневна и научна преса - но не и от българската, която от тогава и до сега си затваря напълно очите за всички изяви на моята научна работа. А беше достатъчно поне да се преведе на български език голямата статия за изложбата и симпозиума от проф. Клаус Весел, в списанието КУНСТХРОНИК, в която се резюмираха неговите и на другите германски участници компетентни изказвания за българското средновековно изкуство, каквито нямаше да чуем и при организираните с много средства от официалните български институции кампании във връзка с протеклото две години покъсно честване 1300-годишнината на България.
* * *
При тези предпоставки преминаха трите мои пътувания през същата година в Гърция и Македония. Както вече отбелязах, при пътуването ми в Македония имах възможност внимателно да проверя всички спорни въпроси - а такава проверка е възможна само на място. И това засяга от една страна непосредственото сравнение на стенописите от светилището и наоса на църквата, чията разлика в художествените им особености и приложената техника при тяхното изпълнение не може да бъде обяснена само с различния състав на художниците, а засяга всички основни въпроси относно тяхната атрибуция и датировка. И централното място при изясняването на проблемите тук заемат двете изображения на Богородица: символичната композиция от първата живопис, следваща гностичната традиция на ранното християнство и известна под названието „Инкарнация на Логоса“ (бълг. „Въплътяване на Словото“) на което се противопоставя конвенционалното изображение на Богородица Никопея от втория живописен слой, свалено по време на реставрационните работи и понастоящем изложено в южния кораб
17
на църквата. И тъкмо наличието на същия иконографски тип на няколко икони в Русия поставя отново въпроса за приемането на християнството в Киевска Русия със цялата му острота - което трябва да бъде и ще бъде основната тема на моя доклад за предстоящата научна среща в Мюлхаузен.
Трите месеца, които разделяха телефонния ми разговор с поканата за моето участие от самата среща, аз използвах за систематична проверка на всички известни писмени извори, свързани с тази тема - а това са на първо място различните версии на руските летописи, включително непризнатите за официални, а също и на останалите паметници на руската средновековна книжнина с някакво отношение по въпроса. Но и много голям брой публикации на руски автори от преди революцията - повечето от тях Държавната библиотека в Западен Берлин притежава в оригинал или репринт, докато новите съветски издания са представени почти изцяло в източноберлинската библиотека. И направените от тези издания ксерокопия само в течение на три месеца изпълниха пет дебели папки-класьори, които аз ще продължа да допълвам и през следващите десетилетия, заедно с изданията на художествените, литературните и архитектурните паметници в България, Гърция, Македония и Русия. Между историческите извори трябва да отбележа на едно от първите места публикуваните в много малък тираж през 1914 година в Кил протоколи на синодите на цариградската патриаршия в 1030-те години, запазени само в един препис в Ескориал, Испания, които досега нито един от изследователите на свързаната с покръстването на русите и йерархичното подчинение на руската църква преди 1039 година проблематика не е забелязал - или не е искал да забележи, понеже на първите два от тези синоди не участва представител на руската църква и такъв се споменава за първи път едва в 1039 тодина, за която година се знае и от руските летописи, че в Киев идва гръцки митрополит. А че и преди това е имало гръцки митрополит и руската църква била подчинена на цариградската патриаршия, от изследователите се изказват само безоснователни предположения, които протоколите на
18
синодите от 1030-те години обезсилват. От не по-малко значение за мене са протоколите на вселенските събори, на които от 381 година престават да участват представители на църквите в Източен Илирик, Тракия, Хемимунт, Долна Мизия и Малка Скития - а че тяхната църковна организация не се е разпаднала, както предполагат също повечето изследователи, ще докажат развалините на стотиците църкви от тази част на Балканския полуостров, които продължават да бъдат строени, разрушавани и отново строени през целия период от IV до ХІ век, но и след това.
И ще бъдат разрушавани очевидно не от варвари, а от „православни“ гърци - това пък доказват археологическите изследвания, при които се наблюдава, че след първото завземане на българската столица от Византия през 971 година само олтарното пространство на тези църкви бива преустроено по образец на гръцките „православни“ църкви, а в началото на ХІ век всички тези църкви, както и по-голямата част от църквите в останалите райони на България, биват разрушени до основи или се правят негодни за богослужение, като се събарят техните куполи и сводове, а източната им част със светилището биват сринати до височина 1-1 1/2 м над пода. И това става не само при църквите в границите на българската държава, а и в съседните райони извън тези граници, което означава, че в случая не се касае до съображения от политически, а от църковно-догматичен характер. И това явление ще мога да регистрирам при всички църковни постройки в границите на архиепископията България, потвърдени от византийския император Василий ІІ с неговите сигилии, издадени през 1018 и 1019 година. През годините 1980 до 1989 ще имам възможност да обиколя по-голямата част от споменатите в тези сигилии епархии и видя с очите си останките от тези църкви, запазени до ден днешен дори в някои от най-отдалечените райони на бившата архиепископия България, днес на територията на Албания, Гърция и Македония, а такива разрушения са регистрирани и при разкопаните църковни останки също в Североизточна България (Дръстър/Силистра) и Сърбия.
Непрекъснатото съществувание на църковна организация от нейното основаване през първите два века на нашата ера по цялата
19
територия, която от VII до началото на ХІ век заема Първото българско царство, когато тя е считана от „православната“ църква за еретическа, ще докажат и седемте огромни фолианта, изпълнени с документи за нея, събрани от далматинския клирик Даниел Фарлатус и издадени във Венеция от 1751 до 1817 година. А че българските, гръцките и руските църковни историци си затварят очите пред този факт, с неговото игнориране от тях той не може да бъде ни най-малко омаловажен - също както не може да бъде игнорирана или дори омаловажена ролята на българската църковна организация при християнизирането на Русия, проведено от нея през последното десетилетие на Х век, заедно с въвеждането на българския книжовен език и разпространението на българската оригинална и преводна книжнина по цялата територия на руската страна. И тази - само тази! - българска книжнина ще бъде преписвана стотици и хиляди пъти от руските „граматици“ в течение на цели осем столетия, чак до средата на ХІХ век. А произведенията на българските художници, автори на забележителните миниатюри, стенописи и икони, ще се обявяват до днес за творби на руски майстори.
Между огромната литература по въпроса за покръстването на русите, наред със стотиците статии, засягащи всички аспекти на този въпрос, има и една цяла монография на немски език, чийто автор, докторът по богословие и славистика Лудолф Мюлер (1917-2009), заемал в течение на близо три десетилетия професорска катедра в университетите на Кил и Тюбинген, си поставя за цел да реши окончателно спора относно покръстването на русите и да докаже - също окончателно! - че българската църква и държава нямат нищо общо с това. Като автор на много големи и малки публикации във връзка с ранната руска политическа и църковна история, включително на нов немски превод на руската летописна повест, той си е осигурил голям респект в средите на германските историци и слависти, а поддържането тезите на съветските автори по същите въпроси му е спечелило и тяхното признание. Тъй като излязлата през 1959 година под заглавието „Към проблема за йерархичния статут и юрисдикционната зависимост на руската църква преди 1039 година“
20
негова монография се считаше за последна дума по спорните въпроси, аз решавам да построя своя доклад именно върху осемте точки, считани от него за доказващи тезата му и в дискусионна форма, с доказателства от всички области на науката и преди всичко археологията, да я оборя.
* * *
Международната конференция-симпозиум, посветена на въпроси от историографията и ранната история на Русия с участие на учени от ГДР, СССР, ЧСР, Полша и България (проф. В. Тъпкова-Заимова) беше проведена на 27 и 28 февруари 1980 година в малкото градче Мюлхаузен в Тюрингия. Тя беше председателствувана - както подобаваше при всички подобни конференции - от домакина, проф. Йоханес Ирмшер, и, естествено, съвместно с водачката на съветската делегация, проф. Зинаида Удалцова - цербера на съветската византология, която със своята внушителна фигура респектираше не само съветските си подчинени, но беше и обект на безпримерно блюдолизничество и преклонение също от повечето колеги и колежки от „братските“ страни в качеството ѝ на „старша сестра“. Аз съзнателно избегнах ритуала на представянето ми, което явно не остана незабелязано от нея и още преди откриването на конференцията можеше да се усети нашата взаимна антипатия, която не закъсня да придобие реални измерения на следобедното заседание на конференцията при изнасянето на моя доклад. А тъкмо този мой доклад предизвика безпрецедентен в дотогавашната практика при подобни международни срещи скандал.
Предобедното заседание на конференцията беше определено за официалната част с неизбежните приветствия и отчети за миналата дейност на участниците от отделните страни. След обедната пауза конференцията трябваше да продължи вече със своята научна програма, за два от чиито раздели бяха предвидени подиробедното и вечерното заседание. Темата на подиробедното заседание беше „Характер и форми на византийската историография“, а докладите бяха разделени на две групи: въпроси на хронологията и на византийската историография с доклад на проф. В. Тъпкова-Заимова за
21
хронографията и въпроси на агиографията с основни доклади на проф. Фридхелм Винкелман, който ръководеше проекта за издаването на произведенията на църковните историци от IVІ-VI век, и на д-р Думер за агиографията - аз излагам тук по-подробно работата на конференцията, понеже нито един от изнесените на нея доклади не беше издаден, както дори не бяха съставени протоколи на заседанията, без да бъдат впоследствие обявени причините за това.
Както може да се види от програмата на конференцията, темата на моя доклад беше точно съобразена с нея и той следваше докладите на Думер, Вавржинек („Старославянската агиография и нейните византийски образци“) и Фрайданк („Славянската агиография и историография“), като подир него следваше докладът на Тюмел („Украсата на църквите и историческото съзнание“). Започнах четенето на моя доклад, но още преди да прочета третата страница дочух, че на масата на „деловия президиум“ се води разговор на висок глас, чието съдържание не можех да разбера, но в него доминираше мощният звуков орган на „старшата сестра“, издаващ нейното необикновено раздразнение. В следващия момент ми беше изпратена бележка да прекратя доклада си, като с няколко думи резюмирам неговото съдържание - когато преди няколко години показах на д-р Думер бележката, запазена в моя архив до сега, той разпозна в нея своя почерк и призна, че я написал по нареждане на Ирмшер и Удалцова. Тъй като аз не давах вид, че ще се съобразя с това нареждане, Ирмшер стана от мястото си, нареди ми да прекъсна четенето, като заяви, че туй е решение на ръководството на конференцията и даде за обяснение думата на Зинаида Удалцова. Без да напусне мястото си в „президиума“, тя изложи със серия от гръмогласни тиради своето възмущение от моя доклад, на който беше чула само въведението, но очевидно се досещаше за продължението му. Това нейно възмущение се изразяваше преди всичко в несъобразяването ми с основни принципи на съветската историография по този комплекс от въпроси, за който последната има ясно определено становище. И моето задължение е да застъпвам това становище, като в бъдеще проуча основно обширната съветска научна литература за него. Въпреки че тематиката на конференцията със сигурност е била обсъдена съвместно от германските организатори
22
и съответния раздел от АН на СССР, яростните ѝ нападки бяха насочени също към „църковния“ характер на тази тематика и Удалцова изрично отбеляза, че задачата на марксическата наука е да изследва и обяснява въпросите на „базата“, а не на „надстройката“, каквато е според класиците на марксизмо-ленинизма религията. А че бележитата съветска марксистка с тези свои думи противоречи на най-голямата „научна“ кампания на Института по история при АН на СССР, която щеше да започне само три години след нейното изказване, никой от присъстващите (а сигурно и самата тя!) не можеше по това време дори да предположи. Защото тази кампания щеше да бъде посветена именно на хилядагодишнината от покръстването на Русия и съпроводена от стотици, ако не и хиляди мероприятея посветени на тази тема и проведени във всички части на света със цел да докаже „огромното значение на християнизирането на руския народ за световната цивилизация“ - а от там и значението на Русия, като продължител на византийската традиция във всички области на културата. За съжаление трагичната преждевременна смърт на Удалцова в един от подкавказките черноморски плажове, отредени за най-заслужилите дейци на съветската култура, ѝ попречи да даде своя принос и за туй честване.
Това, което ми направи най-силно впечатление при нейните нескончаеми тиради срещу мене и моя доклад, беше почти точното до дума цитиране от нея на критичната статия срещу книгата на Всеволод Николаев, излязла преди 30 години. Аз бях чел съвсем неотдавна тази статия и в съзнанието ми се бяха отпечатали всички обвинения срещу българския учен. Но точното цитиране на тези думи от Удалцова говореше все пак в полза на нейната безпогрешна памет по отношение на „съществените“ за марксизма понятия. Що се отнася до същността на византологията, възможностите ѝ да я проумее бяха съвсем ограничени - на всички беше известно, че нейните „научни“ приноси в тази област се свеждаха само до заглавията им и в най-добър случай също за схемата на тяхното съдържание, което пишеше заедно с научните коментари нейният „сътрудник“ А. П. Каждан до преселването му в САЩ, след което също и нейните приноси прекъснаха, както прекъсна неговата дейност за съветската византология.
23
„Благожелателният съвет“ на Удалцова към мене да проуча подобре изследванията на съветските автори по въпросите относно покръстването и ранните културни връзки между България и Русия беше напълно излишен. Аз още тогава, преди 30 години, познавах цялата съветска научна литература по този въпрос - но познавах и руската дореволюционна научна литература по него, включителни всички издания на руските летописи, а тази литература не беше достъпна дори и за най-привилегированите съветски изследователи. Както не бяха достъпни за тях изследванията на много историци отвъд желязната завеса. И съчиненията на „класиците на марксизмо-ленинизма“ не можеха да запълнят празнотите от непознаването на фактите - ако и по-нататъшното развитие на съветската и постсъветската научна литература да показа, че за нея фактите нямат никакво значение, а важи единствено определената „от горе“ политическа линия, която трябва да се следва независимо от фактите и дори против тях.
Колкото и да беше безперспективна моята изследователска работа в тази област на науката, аз реших да я продължа, използвайки възможностите, които ми предоставяше моето независимо от политиката положение на границата между двата свята, но също и ползването на съкровищата, които криеха големите световни архиви и библиотеки - не на последно място и резултатите от археологическите изследвания в областта на античната и средновековната култура. И в това отношение разделеният на две части Берлин беше за мене идеално място за работа. Под покровителството на по това време заелия длъжността председател на Германския археологически институт проф. Едмунд Бухнер библиотеката на института се превърна в моя главна база, където можех да следя както старата, така и най-новата археологическа литература - но и да си правя ксерокопия от всички интересуващи ме материали, каквато възможност по това време още нямаше в библиотеките и институтите не само в България, но и в ГДР. Същата възможност имах и в библиотеката на Държавните музеи в Западен Берлин, а с директора на музея за старохристиянско и византийско изкуство, проф. Виктор Елберн, ме свързваха в течение на десетилетия най-приятелски отношения, независимо от голямата разлика в годините ни, и аз бях чест гост в дома му, а моите консултации при него
24
по всички въпроси на византологията и на църковното изкуство изиграха много важна роля за моята научна работа.
Насочването на моите изследвания върху християнизацията на руския народ съвсем не беше за мене нито някаква идея-фикс, нито странично занимание в област, твърде далечна на историята на нашия народ и неговата култура. Тъкмо изследванията върху ранното християнство в руските земи ми позволяваше да запълня някои съществени пропуски в българската историография, за която всички въпроси, свързани с християнизацията на нашите земи в първите векове на нашата ера, беше и остава до сега terra incognita. Осланяйки се на силно фалшифицираните църковни извори и целенасочено манипулираните им изследвания както от руската, така и от гръцката историография, нашите учени бяха придобили съвсем превратни представи относно нашата църковна история и църковните паметници от ранното средновековие у нас - но това засяга най-тясно и въпросите, свързани с възникването на писмеността и първите преводи на църковната литература, за които има значителен брой изворни сведения, а също материални паметници, напълно пренебрегвани от изследователите. И всички тези въпроси се обединяват в един огромен комплекс, който тъкмо поради своята комплексност прави невъзможно изследването на отделни области от него, независими една от друга - а за изследването на всяка от тях се изискваше огромно време, с което обаче разполагах, без да се отвличам по някои странични линии, което би затруднило моята работа.
Независимо от огромното количество научна литература и изворни свидетелства, станали в последно време достъпни за мене, най-съществената част от материалите, свързани с българо-руските отношения през Х-ХІ век се съдържаха и продължават да се съдържат в руските архиви, от които е публикувана досега само нищожна част, но и тя, пръсната из множество стари издания е трудно достъпна - както ще се окаже обаче през следващите години, тя също съдържа много изненади и ще разкрие непознати досега страни на старобългарската култура, незабелязани или умишлено прикривани от съветските автори. Някои от тези издания са и в
25
Германия редки и се пазят много строго но могат да се ползват - не мога да не спомена тук, че между тези библиографски редкости, които ползвах в Държавната библиотека в Западен Берлин, беше и една книга от личната библиотека на Фридрих Велики: първото издание на немски превод от руски летописи, издаден в Санктпетербург в 1733 година. Един друг екземпляр от същото издание на книгата попада в Гъотинген в ръцете на много известния по това време германски историк и философ проф. Йохан Матиас Геснер, като дава повод за неговия доклад на тържеството в университета по случай раждането на руския престолонаследник Павел Петрович и поставя началото на един научен спор относно посещението на великата руска княгиня Олга в Цариград, продължил 250 години и останал нерешен от руската наука, въпреки дейното вмешателство на Екатерина Велика. А с това посещение и мнимото кръщение на великата киевска княгиня в столицата на Византия руската императрица обосновава приемствеността в претенциите на Русия към властта и над нашите земи.
Предимството на новите публикации за съхраняваните в Русия паметници на старата българска култура е, че авторите им дават почти винаги оригиналния текст във факсимиле или сравнително добре копиран, макар и те често да не са в състояние да го разберат, което прави коментарите им неизползваеми, но не пречи на изследователя сам да си извади заключение от съдържанието. Същото се отнася и до другите паметници на материалната култура, открити по територията на Русия и Украйна, чиито фотоснимки и описания позволяват да се извадят за тяхната атрибуция и произхода им съвършено различни заключения от тези на техните руски изследователи. С този проблем ще се сблъскам многократно в течение на следващите десетилетия, а това ще обогати много познанията ни за старата българска култура, безразлично дали те се отнасят до нашето старо строително и монументално изкуство, до нашата стара църковна музика, художествените занаяти в нашите земи, та дори и до монетосеченето в Първото българско царство. Но всичко това засяга вече моята работа през последните две десетилетия, когато ще бъда в състояние да проуча на място и някои паметници на нашата култура на място, в Русия.
26
Само три месеца след конференцията в Мюлхаузен ми се предостави възможността да прочета моя непрочетен там доклад на друга, също така международна конференция, но пред значително по-компетентни по моята тема участници. За тази конференция аз научих едва в навечерието на нейното откриване - вече не си спомням, дали за конференцията ми обади по телефона проф. Конрад Онаш или неговият асистент, д-р Голц. С проф. Онаш се познавах от доста години. Той завеждаше катедра по църковна история при университета в Хале и беше главният специалист в ГДР по въпросите на историята на православната църква и руското църковно изкуство, автор на голям брой статии и на една великолепна монография за руската икона, издадена от същото издателство, Унион, което издаде и моята книга. Още при първата ни среща той ми подари екземпляр от тази вече отдавна изчерпана и станала библиографска рядкост книга. В разговорите, които водехме след това, той показа особено голям интерес към моите научни занимания, а като член на управителния съвет на издателството подкрепи идеята на директора му, проф. Фензен, да възложи на мене написването на книгата ми, а след нейното излизане публикува две големи и особено похвални рецензии за нея - също както за излязлата пет години по-късно моя «Културна история на България». Не помалък интерес проявяваше и за моите занимания по въпросите на руската църковна история и дори симпатизираше на моята теза, но за себе си призна още при първия ни разговор, че по принцип не пипа горещо желязо. Своята книга за руските икони той подготви и издаде с масивната подкрепа на Валтер Улбрихт, който успя да осигури за германския фотограф, автор на великолепните цветни снимки, свободно пътуване и заснимане на иконите по целия Съветски Съюз, а съветските политически дейци бяха от тяхна страна заинтересувани, чрез популяризирането на старото руско църковно изкуство да спечелят силно консервативните германски протестанти за своята пропаганда. По същите причини книгата на Онаш за руските икони беше последвана от една също много голяма книга, посветена на руската средновековна архитектура, чийто автор беше проф. Фензен, а съавтор - главният консерватор на Кремъл, проф. арх. Иванов, с когото аз се познавах добре от пътуванията му
27
в ГДР, при които обикновено го придружавах. По такъв начин и моята книга се включи в същата поредица - и то като трета, много по-късно последвана и от монографии за арменското и грузинското изкуство, но вече не в същия обем и със същото богато оформление. Както вече отбелязах, две години преди конференцията издателството сключи с мене договор за също голяма книга за изкуството на атонските манастири, която щеше да стане основен предмет на моите научни занимания през следващото десетилетие.
Тъй или иначе, аз узнах на 20 юни 1980 година, петък, че от 24 до 27 юни в Хале ще се състои голяма конференция, на тема „Общество и култура в Русия през ранното средновековие“, организирана този път не от византолозите, а от Националния комитет на славистите в ГДР и университета „Мартин Лутер“. На нея щяха да участват голям брой учени от различни страни, но преди всичко СССР, откъдето се очахваше да пристигне цвета на руската наука начело с акад. Лихачов. Веднага се свързах по телефона с нашето посолство - неотдавна в него беше открита за предстоящото честване 1300-годишнината на България нова длъжност с ранг втори секретар, чиято задача беше координирането на мероприятията във връзка с това честване в ГДР, а тази длъжност заемаше младата, но твърде енергична дипломатка „от кариерата“ Маргарита Фиденкова. Оплаках ѝ се, че германските „другари“ отново са пренебрегнали нашата страна, като на такава важна също и за българската наука конференция нейни представители не са поканени и няма да участват. Тя незабавно отива в Министерството на външните работи на ГДР и вдига голям скандал, с резултат, че по куриер веднага ми се изпраща покана за участие в конференцията с извинения за пропуска и със съжаление, че не мога да изнеса там доклад, поради вече попълнената програма, но ще се очаква с интерес участието ми в дискусиите.
Съобразно с програмата, пристигнах в Хале на 23 юни, понеделник, тъй като конференцията започваше на следващата сутрин. Още при регистрацията си обаче научих, че съветската делегация е пристигнала в съвсем съкратен вид: съответните служби не са пуснали по известни на всички причини най-важните нейни членове,
28
между които и водача на делегацията, акад. Лихачов, но също така Мавродин, Пашуто, Шчапов и Комеч - а последният, мой много близък приятел, по-късно ми каза, че съобщението за неучастието си те са получили само един ден преди деня на пътуването. Всичко това правеше конференцията едва ли не безсмислена и я превръщаше в един вид приятелска среща, което съвсем не беше в духа на организаторите, начело с професорите Билфелд, Бартмус и Доннерт, чийто престиж и репутация се поставяха под въпрос. Въпреки това, те бяха взели решение за провеждането на конференцията, макар и с намален почти наполовина брой на участниците. А това ме накара веднага след регистрирането да се срещна с полския делегат, проф. Анджей Попе, който трябваше да оглавява секцията по история на руската църква. Попе беше един от колегите, които най-ловко умееха да се справят със ситуацията, породена от разделението на света на два лагера, като извличаше дори немалки облаги от нея. Макар и постоянното му работно място да беше Варшавският университет, в родината си той прекарваше само ваканциите, а в останалото време беше в Харвардския и Московския университет. Поради неговата установена репутация на специалист по въпросите на ранната руска църковна история дори в Харвардския университет, където по това време работеха и някои видни украински историци и филолози, застъпваната от него просъветска линия по въпросите на руската история го правеше особено важен за съветската политика, така че той се радваше на благоволението и на обилните почести, с които беше обсипван в Москва. Аз познавах и дори притежавах всички негови публикации по въпросите на руската църква и нейните връзки с Цариградската патриаршия, които бяха много уязвими поради липсата на доказателства в подкрепа на някои негови фантастични тези. Една от тях беше, че Владимир Покръстител бил покорил и разрушил Херсон по поръчка на „своя зет“ Василий II, който по такъв начин искал да тури край на някакви сепаратистични тенденции на неговите управници. Въпреки нелепостта на тази теза, някои съветски историци я подкрепяха, за да намерят някакво оправдание за неяснотите и противоречията в съчинената от тях хронологията на руската християнизация. Попе обаче имаше и редица качества,
29
необходими за преживяването му сред двата противни лагера - той беше много тактичен и внимателен събеседник с отлични маниери на джентълемен и познаваше добре до най-големи тънкости материята, с която работеше, за да може да маневрира сред нейната сложна проблематика.
Аз му се представих, разказах за произшествието при конференцията в Мюлхаузен и че ми беше отнета думата без моят доклад да бъде изслушан. Казах му, че познавам добре неговото становище по въпросите относно покръстването на Киевска Русия и юрисдикцията на руската църква, както познавам и становището на Лудолф Мюлер, но също така казах, че не считам за възможно решаването на спорните въпроси посредством елиминирането на доводите на противната страна. А при положение, че програмата на конференцията дава възможност за изнасяне и на моя доклад, му предложих да го включи в председателстваното от него следобедно заседание на следващия ден. Независимо от това, че моята теза противоречи на неговата и на официалното становище на съветската наука по въпросите на покръстването, той заяви като същински джентълмен, че ще изслуша с внимание моя доклад и счита конференцията за най-удобно място за дискусии и решаване на спорни въпроси. Разбира се, в тази дискусия би трябвало да присъства и проф. Мюлер, за да защити и своето становище, но веднаж изнесен и отпечатан в протоколния том на конференцията, моят доклад би дал - според Попе - основания за продължаването на дискусията и при други обстоятелства.
Доклада си прочетох съобразно с новата програма на конференцията, допълнена от Попе, на следобедното заседание на 24 юни в присъствието на всичките руски участници - макар и да не бях наясно, доколко те, с ограничените си познания по немски език бяха в състояние да разберат неговото съдържание. Във всеки случай той беше посрещнат с гробно мълчание и въпреки предложението на председателстващия заседанието, Попе, това мълчание не беше нарушено от никакви въпроси и изказвания. А Попе, като минавах покрай него след доклада, тихо изсъска през зъби: „Вие говорихте цели 30 минути!“. На тържествения прием при завършването на конференцията обаче разменихме с него няколко думи,
30
от които разбрах, че че той е проследил много внимателно доклада ми. С усмивка на уста той ми каза: „Много бих желал да видя физиономията на Лудолф Мюлер, като прочете Вашия доклад“. И ми зададе въпроса, дали съм сигурен, че по време на Първото българско царство българските царе не са секли монети, както твърдят нумизматите. Отвърнах му, че съм почти сигурен в обратното, т.е. че са секли, а много сгъстената програма на моите изследвания през следващите години едва ли ще ми позволи да се занимая и с този въпрос, но при пръв случай ще имам пред вид и тази тема. Това можа да стане едва четири години по-късно, когато намерих време да изследвам и този въпрос с нужното внимание, като резултатът беше откриването от мене в съветските музейни сбирки на 12 монети, на чията задна страна беше доста четливо написано името и титлата на българския цар Петър І. А колкото четливо и да беше написан текстът върху монетите, руските изследователи не бяха го прочели. Статията ми по този въпрос излезе в съкратен вид в един провинциален юбилеен вестник в България, но по-късно, в 2001 година, беше препечатана в моя сборник със статии България / Византия / Русия, а понастоящем е публикувана и в Интернет. Както първото нейно отпечатване, така и печатното ѝ издание бяха посрещнати с пълно мълчание от българските нумизмати и историци, макар и те да бяха запознати с нейното съдържание.
Че моят доклад беше следен внимателно и от бележития съветски историк Генади Гаврилович Литаврин, показа един разговор, който водихме на улицата (!) след моя доклад, на път към хотела. Той ме заговори, след като видя, че наоколо няма други хора, които да чуят разговора ни. А това, което искаше да ми каже и ми каза беше, че е съгласен с много от основните положения на моята теза и преди всичко с важната роля на Борис и Глеб в нашата обща история. Аз му благодарих за съчувствието към моята проблематика и за доверието да сподели това с мене - нещо по онова време, а и днес, съвсем неразбиращо се от само себе си. През следващите години се погрижих да му бъдат предадени чрез приятели или чрез българското посолство в Москва моите следващи публикации, включително първата част от изследванията ми върху Цар Симеоновия Съборникъ. Писма не съм му писал, за да не го компрометирам
31
дори при съвременната обстановка, но съм му благодарен и за линията, която продължи да следва по македонския въпрос чак до неотдавната си смърт, въпреки силния натиск от останалите руски и сръбски историци.
Що се отнася до отпечатването на моя доклад в протоколния том от конференцията - той не беше включен в него, при все че своевременно предадох текста му на уредниците на конференцията. Но бяха поместени там нечетените доклади на недошлите руски участници. Обяснения за това не ми бяха дадени - пък и аз не ги поисках. Съжалявам само, че по такъв начин и проф. Лудолф Мюлер нямаше възможност да се запознае със съдържанието му, което тъй силно желаеше д-р Анджей Попе.
Темата за покръсването на Русия премина в следващите години на заден план за мене - но не и темата за българо-руските културни културни връзки през Х-ХІ век. В същото време беше вече започнала в огромни мащаби подготовката на „всенародното“ (и дори всесветското) честване 1000-годишнината на руската християнизация. Естествено, аз също не можех да остана настрана и да не се включа по своему в тази мамутска програма. Така взех участие още в първото мероприятие на тази тема в ГДР, международния симпозиум във Ваймар през 1985 година, с кратък доклад за несъобразностите в хронологията на покръстването - моят доклад и там премина без дискусия, материалите от този симпозиум не бяха отпечатани, а и аз се отказах по-късно да публикувам своя доклад, тъй като въпросът за хронологията е разгледан изчерпателно още в доклада ми за агиографията на Борис и Глеб.
Същинските тържества по случай 1000-годишнината бяха ознаменувани с огромна конференция в Хале и Лайпциг през 1988 година, а участието на руската делегация беше вече не само осигурено, а и допълнено с представители на руската православна църква начело с киевския митрополит Филарет, като тържествата достигнаха кулминационната си точка на заключителния банкет, устроен в руската църква в Лайпциг съвместнво с великденската литургия, отпразнувана от Негово Високопреосвещенство. За участието ми в тази конференция вече получих покана от организационния комитет,
32
в който влизаше и д-р Голц, малко преди това наследил на професорската катедра проф. Онаш. И именно той, д-р Голц, се погрижи не само за включването на моя доклад в програмата на конференцията, но и за отпечатването му в дебелия протоколен том, и то с всичките му илюстрации. За мене отпечатването на моя доклад беше дори по-важно, отколкото изнасянето му, при което сред обширната програма, разпределена на цяла поредица секции и подсекции, той щеше да остане незабелязан. А важността му се засилваше от обстоятелството, че сред хилядите публикации във връзка със забележителния юбилей, моите два доклада бяха единствените публикации, оспорващи заедно с годината на събитието, чийто юбилей се празнуваше, дори и самото събитие и неговата същност. Това обаче съвсем не означава, че цялата световна наука вече се беше примирила с руските фалшификации. Тъкмо напротив. Редица бележити учени от Западна Европа и Америка използваха дори рамките на съответните тържества, за да оспорят и отрекат ролята на руските книжовници, строители и художници при възникването на културата на Киевска Русия. Така моите усилия вече не бяха съвсем безпредметни и безперспективни. В този смисъл и аз бях поставил вече ударението на доклада си върху значително по-надеждните доказателства на паметниците на материалната култура, чийто брой растеше вече от година на година. А заедно с паралелите от художествените паметници и паметниците на архитектурата, можех да представя примери и от руските монети, но също така и данни за същността на изповядваната в Киевска Русия и България християнска религия, колкото това и да беше неприятно за представителите на българската и руската православна църква. И целият комплекс от въпроси придобива вече нова динамика, но и изисква нови форми и методи за решаване на спорните въпроси. А това засяга вече преди всичко моята изследователска работа през новото хилядолетие, като надхвърля рамките на този сборник и поместените в него мои доклади.
По време на обширните дискусии на разни теми от конференцията още една тема беше дискутирана и понеже този въпрос не се споменава в протоколния том от конференцията, трябва да добавя няколко думи и за това. Широко известната изследователка от
33
ФРГ, д-р по богословие и филология, завеждаща катедра по Богословие на Християнския Изток в Ерланген баронеса Файри фон Лилиенфелд, беше избрала за тема на дългия почти цял час свой доклад «Патронатът на Света София - Божествената Мъдрост в Европа и по-специално в Русия», като беше приложила списък на 26 църкви, отразяващи това разпространение.
Колкото и да ми беше неудобно да противореча на всеобщопризнатата експертка, трябваше да ѝ обясня, че почитането на Божествената Мъдрост не е привилегия нито на византийската, нито на руската православна църква и че дори православната църква изключва това почитане по догматични съображения. А почитането на Божествената Мъдрост се въвежда от «еретиците-ариани», които първи изграждат и посвещават в нейна чест храм в Константинопол, предшестващ сегашната църква на същото място, който става тяхна, арианска, катедрала. И този първи храм е бил разрушен именно от православните монаси, престроен от основи от Теодосий І; след повторното му разрушаване в VI век също от войнстващите православни монаси, сегашният храм е изграден за трети път от Юстиниан. И тъкмо този император, противно на православните догми, въвежда почитането на Божествената Мъдрост, докато православната църква съчинява легендата за мъченицата света София и трите нейни дъщери, също мъченици. Не друг, а българската църква почита последователно в продължение на много столетия този символ, зает и наследен от ранното християнство и гностицизма, като го предава и на Русия заедно с християнската вяра.
В същия смисъл посочих и редица други църкви, посветени на Света София по нашите земи, като обърнах особено внимание върху разкритата по време на археологически разкопки огромна сграда, предшестваща сегашната «Света София» в Солун, очевидно катедрала на солунската арианска община, разрушена по всяка вероятност в VI век, а нейните останки бяха отново зарити от археолозите, без за това да бъде направено каквото и да е съобщение в научната преса. Също споменах за запазената до началото на ХХ век развалина от църквата «Света София» в Двиград, Хърватия - един от последните духовни центрове на арианите на Балканския полуостров. Проф. фон Лилиенфелд изслуша внимателно моите бележки и ми поблагодари
34
за информациите, като се отказа да публикува своя доклад в протоколния том и дава там само своя списък, като подчертава, че е непълен и в кратките си бележки отбелязва моите сведения по време на дискусията.
В навечерието на 1000-годишния юбилей проф. Лудолф Мюлер издава нова книга за покръстването на русите, представляваща в известен смисъл перефразиране на излязлата три десетилетия порано негова книга за йерархичния статут на руската църква, а по време на състоялата се от 5 до 9 юли в Мюнстер, ФРГ, също много голяма конференция посветена на този юбилей, изнася доклад, засягащ догматични въпроси относно руското християнство, като отрича неговия еретически - според възгледите на православната гръцка църква - характер. Без да познава същността на така наречения ариански спор от средата на IV век - който трябва да е известен на всеки студент по богословие първа година! - бележитият германски учен с два доктората навлиза в една напълно непозната за него област и вместо да прибави още едно, девето, доказателство към тезата си, че България няма нищо общо с руското покръстване, той подкрепя без да иска моята теза. Но тъй като това е тема на други мои изследвания, вече от новото хилядолетие, с него тук няма да се занимавам подробно. Ще допълня моите бележки само с едно любопитно сведение: и тримата учени, с чиито трудове се сблъсках по време на моите изследвания, д-р д-р Лудолф Мюлер, д-р Генади Литаврин и баронеса Лилиенфелд, починаха в много кратък промеждутък от време през последните седмици, като всеки от тях достигна твърде почтена „патриаршеска“ възраст.
С изнасянето на моя доклад на конференцията в Хале през 1988 година аз приключих първия етап на моите изследвания относно българо-руските културни и политически отношения през Х-ХІ век. През следващите десетилетия, вече в новото хилядолетие, тези изследвания ще се разпрострат върху проблематиката с произхода и дейността на великата киевска княгиня Олга, като ще обхванат и паметниците на българската оригинална и преводна книжнина, свързани с донесения в Киев около средата на Х век голям сборник с различни текстове, чиито руски преписи
35
съставят преобладаващата част от паметниците на руската книжнина в следващото хилядолетие, чак до XVIII и дори началото на ХІХ век. Тези изследвания няма да бъдат придружени от пътувания, а при тях ще използвам главно резултатите от близо тривековната дейност на много, предимно руски, изследователи, макар и техните заключения не винаги да съвпадат с моите. А новите средства за информатика, чието ползване вече не се ограничава от политическите граници, разделящи в миналото народите и науката, ще улеснят до голяма степен работата ми.
Берлин, 11 декември 2009