СБОРНИК ТРАКИЯ
том IV

 

8. СКАЗАНИЯ ЗА ВРЕМЕТО СЛЕД НАС

поетично-театрална композиция

 

 

Авансцена. Знак за автобусна спирка. Пейка. Завесата е спусната. Шум от приближаваш автобус.

 

ПЪРВОТО МОМЧЕ. Притичва запъхтяно през салона и се качва на авансцената. Поглежда часовника си. От другата страна на авансцената излиза ВТОРОТО МОМЧЕ с куфар в ръка. Става ясно, че той току-що е слязъл от автобуса. Двамата мълчаливо се прегръщат.

 

Първото момче:

Здравей, приятелю! Добре дошъл! (театрално)

Ивайловград разтваря свойте порти, за да посрещне своя гурбетчия.

Второто момче:

И той се върна. Подир две години

митарстване в Европа и Америка —

отново съм във своя роден край.

О, Господи, какъв прекрасен въздух!

Ухае ми на сок от дива круша!

(Оставя куфара си на пейката.)

Първото момче: (иронично)

Така е, ама май, че друго няма

освен — ей този въздух див и чист,

ухаещ, както ти се изрази,

на диви круши, риган и смокини

Второто момче:

Не! Има нещо друго, ала трябва

да се погледне през сълза. Тогава

в сълзата истината засиява

Първото момче:

Добре, добре. Съгласен съм, поете.

Поет потегли, пак поет се връщаш.

Но аз понеже съм си прагматичен,

ще те попитам право във очите:

 

47

 

 

Кажи какво ми носиш от чужбина?

Подай си куфара. Защо е лек?

Второто момче:

Не, тежък е. Ще разбереш това.

Първото момче: (Отваря куфара.)

Но той е празен... Хей, една тетрадка

ли носиш от Америка, кажи? (Чете заглавието.)

Сказания за времето след нас...

Какво е туй! Навярно личен дневник,

албум за носталгични настроения,

чужбински вопли, проповед и притча

или трактат за родната история?

Второто момче:

Това са записки на моите видения.

Когато над Америка изгряваше

прастарата езическа луна,

душата ми неволно се отправяше

на път през осветените пространства

към моя мил и бял Ивайловград...

Във тези лунни нощи аз усетих

една горчива нужда да прогледна

във времето, което е назад.

Първото момче: (Грабва тетрадката. Чете.)

Аз исках да намеря своя корен.

Да зная отвъде съм и кога

се появих на този свят и още —

да осъзная себе си, да видя

огнището на своя първи род,

разпалено във древната земя

между реките Арда и Армира

и да си взема въгленче от него...

Второто момче:

Тъй седем лунни нощи, нощ след нощ,

аз търсих свойта истина за мен,

за тебе и Ивайловград, за всички,

но спирах все пред някаква стена

от тежка и безмълвна тъмнина.

Обърнех ли очите си назад,

 

48

 

 

аз виждах само тази тъмнина.

(Осветлението изгасва.)

 

Докато най-подир пред моя взор

изгря завеса — тънка и прозрачна

(Завесата на сцената се отваря. Виждаме СТЕНАТА НА СЕНКИТЕ. Прожекторът осветява само ТАЗИ тюлена завеса, а върху нея се проектират с прожектор отзад сенките на момичетата.)

Но там съзирах само бледи сенки,

дошли от мойте древни времена.

Аз виках с глас към бездните на времето.

Аз молих на колене, призовавах

Тях — древните пазителки на огъня,

да се явят пред моите очи.

 

Аз исках да открия своя корен

и любовта, който ме пренесе

във нежните си майчински ръце

до този ден, до моя град, до тука...

 

О, времена, неосветени, глухи,

нима сте само мрак и руини?

Пратете ми светлик и знак, и образ...

Тогава времената се разтвориха

и през завесата, която ни разделяше

се появи една жена.

 

(Появява се първото момиче — Условно я наричаме ТРАКИЙКАТА.)

Тя слиза по стълбите на параклиса от Стената на сенките.)

Второто момче:

Коя си ти? Видение от плът и дух? Кажи ми.

Тракийката:

Първата жена на твоя род — това съм аз...

Аз съм видяла първата зора на твойто племе.

И първият живот на твойте прадеди...

Виж тези древни ръкописни свитъци,

 

49

 

 

разхвърляни по стъпалата стари,

които водят в Царството на сенките.

 

В тях е разбърканата памет на народите

за времето, което е след нас,

за общото световно минало...

В един от тях е първото сказание

за твоя род — Тракийското сказание...

(Навежда се. Взема един от свитъците, разхвърляни по стъпалата. Отвързва панделката му. Чете.)

Земята на която си роден,

която е разтворила утробата си плодородна,

за да даде на твоя род и твоето градче

дърво и камък за градеж на къщи,

която е наливала със сила

пшеничните зърна на хляба твой

и палавият гроздов сок за виното

на твойте прадеди — се казва Тракия...

В четвърти век широкото поле,

което почва от градчето твое

се казваше Ардийското поле

и още — Кампус Ардиенсис...

През него бели, бързи, благозвучни

се носеха водите на Артеск —

това е първото название на твойта днешна Арда.

По-късно я нарекоха Артакос

и туй навява асонантен смисъл

за името на стария Ортакьой,

ала това е вече друг въпрос...

Та в пролома на Арда, край Славеево,

там дето свършват днешните земи

на белокаменното село Хухла

стои голяма каменна грамада.

Навярно тя е вдигната от Дарий –

небеизвестният персийски цар,

в година 519-а преди Христа.

Той тръгва със войските си от древна Персия,

за да прибави към земите на свойто царство

 

50

 

 

част от земята на Европа.

Пресича Босфора с огромна сухопътна армия

и шест стотици кораби,

и преминава във земята на одрисите.

Одрисите са твоите прадеди.

При втория си поход той достига

до днешните земи на твоя край,

минава Арда и издига каменна грамада.

Този персийски цар е имал навик,

щом прекоси река — да струпва каменна грамада.

За похода му в твоите земи говори Херодот —

бащата на историята и Хезиод,

а тази стара каменна грамада

е знак, че твоят днешен край

е вписан във античната история

ведно с Елада, Персия и Ил йон,

която още се нарича Троя...

Спомни си Резос. Той е цар на племето одриси –

на твойте тракийски прадеди.

Самият Омир го възпява в битката при Троя.

Второто момче:

А други древни знаци има ли, кажи ми?

Тракийката:

Да. Родос — твойта планина — Родопите.

Тракийските велможи търсеха добро отвъдно място,

което да ги съюзи с космическата вечност.

Задгробните покои на живота си

те построиха тук, далеч от равнината,

кръстосана от пътища и друм и,

населена с гълчава простосмъртна

и миризми от повседневен бит.

Един от тях избра достойно място

за свойта гробница край днешното селце Свирачи.

Така самото място се превърна във свещено,

а планината придоби безсмъртие...

Тракийците желаеха живот подир смъртта,

но живия живот в онези времена

не беше аскетичен и тъжовен.

 

51

 

 

Спомни си аленият летен вкус на гроздето,

което първо зрее по земята твоя

нарича се памид. Тракийски сорт е той,

а неговата сила е създавала разгулни пиршества.

В онуй далечно време твойте прадеди - тракийците

познаваха и друго питие —

по-силно от червеното тракийско вино.

Второто момче:

Какво е то?

Тракийката:

Уискито.

Те го създаваха от ечемик, наложен в делви,

и го наричаха брютон. Тъй с пълни чаши

минаваха античните им нощи,

изпълнени с веселие и музика...

(На това място, ако има възможност — изпълнение на оркестър или на индивидуален инструменталист от града или подходяща хорова песен от "Незабравка " или друг състав. През това време Тракийката седи на едно от стъпалата и слуша. Ако няма оркестър или изпълнител — продължава нататък.)

 

Така завършва първото сказание

за твоя род и за Ивайловград...

Аз се завръщам в Царството на мъртвите

и ще оставя този свитък стар

на мястото му, както подобава.

А ти помни добре каквото чу

от първия си родов летопис.

(Връща се, оставя свитъка на стъпалата и изчезва зад Стената на сенките. Прожекторът върху Стената на сенките угасва.)

Първото момче:

Е, и какво излиза? Значи тук —

по тази равнина, по тези хълмове

е имало живот в антично време.

Земята на отците ми била

преброждана от тях, от тях орана,

 

52

 

 

засявана със жито и лозя...

Звънтяли чаши, ляло се е вино

любовен шепот е изпълвал мрака...

С две прости думички — живот. Добре.

А подир тях? Какво се случи после?

Какво се случи следващата нощ?

Второто момче:

Седни встрани, приятелю, и слушай.

На следващата нощ от Царството на сенките

излезе втората жена...

 

(Прожекторът отново осветява Стената на сенките. По стъпалата слиза второто момиче. Условно ще я наречем Римлянката. Тя взема един от ръкописните свитъци по стъпалата.)

 

Римлянката:

Повикана от тебе тази нощ

дойдох от мрачната далечина на времето

и ти донесох второто сказание...

Защото аз съм втората жена

от твоята история антична.

Аз бдях край огъня на твоя род,

когато император Клавдий покори,

в лето господне 47-мо след Христа,

красивата и непокорна Тракия

и тя под скиптъра му се превърна

в провинция на Римската империя...

Сказанието ми за твоя край

е свързано с една красива вила

край древната река Армира. Тук,

във втори век подир Христа дойдоха

изкусни майстори и архитекти

от цялата империя, простряна

от Рим до Индия. Те ден след ден

издигаха от многоцветен камък

и мрамор бял една прекрасна сграда...

За нейните мозайки да ти кажа —

 

53

 

 

те бяха като шарени поляни.

Във тях цъфтеше алената мащерка,

с която са обсипани поляните

на твоя край в началото на юни;

гранитни незабравки и кокичета

от мрамор бял; лилави теменуги

дъги и орнаменти, оцветени

с карминената багра на къпините...

Седемдесет и седем земни цвята

в седемдесет и седем наредени

в строг смислов ред езически мотиви

и линии, сияеха в мозайката.

Направа хем човешка, хем Божествена.

Защото сляпата природа кърми

безбройни цветове, но не нарежда

цвят подир цвят във линии и форми...

Това единствено човекът може.

И точно туй навярно го сродява

със Бог... И Господ Бог е в него,

когато той вглъбен и всеотдаен

създава тихо своето изкуство.

Това е смисълът му на земята.

Изкуството — това е дело Божие.

О, в колко дивни нощи тук звучеше

прекрасна музика и шумоляха

копринени хитони. Пиршествата

бушуваха до третите петли...

Не помня точно датата, когато

тази прекрасна вила лумна в пламъци,

а после вятърът и дъждовете

я скриха от очите на света...

Навярно е било в четвърти век,

когато разбунтуваните готи

разбиха императора Валент

край белия Адрианопол, дето

се сбират Тонзос, Хебър и Артеск...

Но тази римска вила приобщава

градчето ти към славата и блясъка

 

54

 

 

на римската империя. Доказва,

че древната земя на твоя край

не е била античен пущинак,

а капка от световната история...

Разказах ти това, което знам

и се завръщам в Царството на сенките.

 

(Връща се, оставя свитъка със сказанието върху стъпалата и изчезва зад тюлената завеса. Веднага след нея по стъпалата слиза другото момиче и взема своя ръкописен свитък.)

 

Условно ще я наречем Славянката.

 

Славянката:

Аз идвам неповикана, защото

съм част от теб, от миналото твое,

а знаците на мойто земно време,

оставени по твоята земя,

са от въздушна плът — не са от камък,

а от славянски думи. Чуй добре:

Когато кажеш думичката "Лютица" —

помни, че тази дума е славянска.

Това е доказателство, че тук

са минали славяните, поели

през свойто европейско разселение

към южните предели на Европа.

Една славянка нежна, русокоса

е кръстила земята край Армира

и тя петнайсет века се нарича

със своето славянско име — Лютица.

Аз ти донесох още триста думи,

пренесох ги през Хемус и Марица

и тяхната словесна кръв се сля

завинаги със твойта днешна реч.

Аз я дарих със топли звуци, дето

живеят само в тъмните усои

на окарината или трептят

по сребърните струни на цигулката

като прашинки златоносен пясък...

 

55

 

 

Тъй думите на твойте прадеди

се украсиха с мекота и цвят.

Защото думите си имат също

и цвят и сила, собствен вкус и мирис —

една почти биологична плът...

И днес, когато чуеш дума българска,

е все едно, че виждаш как едно

момиче със червени устни хрупва

в устата си зърно от зрял памид...

Със свойте триста думи, без да знам,

аз съм донесла друга своя дума,

която стана име и название

на село Хухла. Тази дума "Хухла"

дочувах във земите на Словакия,

в Украйна и във Чехия. Дори

една красива местност днес край Прага,

до хиподрума й, - се казва Хухла.

В Украйна тази дума е отдавна

в широка диалектна употреба.

Така пренасяна през вековете

тя преминава в Тракия. Със нея

до днес наричат онзи горски рид

край Харманли, протегнат от Родопите

до Хебър... Географските названия

са променливи. Думичката Хухла е

жива от петнадесетте столетия...

Това намерих в моето сказание

за твоя род. Пристигнах неповикана

за да ти кажа туй, което знам...

(Връща се, оставя свитъка на стъпалата и се скрива зад тюлената завеса. Прожекторът върху тюлената завеса изгасва.)

Първото момче:

(Взема тетрадката от пейката, отваря я.)

Записал ли си всичко туй, което

видях и чух дотука?

Второто момче:

Да, приятелю.

 

56

 

 

И този дневник продължава още

в останалите мои лунни нощи.

Първото момче:

С прабългарите, Аспарух и Онгъла?

 

Второто момче:

Не, по-подир. Два века подир тях –

след Аспарух, и подир богоравния

кръстител цар Борис, след Страшний Крум,

когато Симеон Велики тръгна

към царствения град Константинопол

Разбрах го от четвъртото сказание.

(Прожекторът осветява тюлената завеса. Излиза четвъртата жена, условно ще я наречем Прабългарката, взема свитъка, чете.)

 

ЧЕТВЪРТАТА ЖЕНА

В година деветстотин двадесет и трета

за първи път земята тилилейска,

сред Арда и Армира, стана българска...

В един прекрасен Божи ден край Лютица

дойдоха много хора. Между тях —

зидари златоръки и резбари,

каменоделци сръчни, дето знаят

да ваят камък, и зографи сръчни...

(Излизат група мъже, слизат на сцената и монтират кръста и камбаната, както е по приложения сценичен проект. Така досегашният декор се превръща във фасада на църква, а стъпалата стават стъпала към храма. Трупата мъже се оттегля.)

 

Навред звънеше българското слово,

а нощните огньове осветяваха

смълчаните баири на Родопите.

Тогава планината се разтвори,

и даде щедро камък — бял и здрав,

за църквите на Лютица, и още —

за дългите й крепостни стени.

 

57

 

 

Езическият въздух се отдръпна.

В небето като ангелски въздишки

заплуваха тамяновите облачета.

От свещите избликна светлина —

благоговейно освети олтара,

иконостаса сребърен, иконата

на Пресветата Дева Богородица,

разпятието на Иисус Христос

и се събра със светлината земна

на слънцето, на всички бъдни изгреви

във небесата сини на България...

Тогава във небето се яви

хор ангелски и освети земята

на твоя роден край с небесни химни.

И зазвъняха белите камбани

на Лютица със православен звън.

В ден празничен, в неделя благовейна,

над хълмовете с дълъг конски гръб,

над равнината ширна до Димотика

и Одрин, и надолу — чак до Енос –

се носеха божествените звуци

на този бял църковен звън. Летяха

звънливите въздушни молекули

по-леки от крило на пеперуда —

пречистваха небето и душата

и възвестяваха, че тук, във Лютица,

е вече Българско, че Богородица

е взела под закрилата си свята

благословената земя на Тракия

и този край и всяко бъдно селище,

което ще се появи. Амин!

Звъняха дълго белите камбани

на Лютица. Камбаните ридаеха

когато твоят втори цар Борис

бе унизяван във Константинопол;

когато слънчевата светлина

изчезна от очите на България

след оня кървав бой с Василий Втори,

 

58

 

 

наречен още Българоубиец;

когато ослепените войници

на Самуил се връщаха разбити...

Камбаните на Лютица звъняха –

от бяла радост пееше метала,

когато търновските двама братя

Асен и Петър със бунтовна сила

си върнаха престола и короната

и Второ Царство Българско настана.

Камбаните на Лютица звъняха,

когато царственият Калоян

спря за нощува в крепостта, преди

да тръгне в боя при Адрианопол,

където да пресрещне Балдуин...

Камбаните на Лютица звъняха

след битката победна при Клокотница...

Аз помня само този звън... Нататък

над Лютица се спусна тъмнина,

земята се изпълни със ридания,

със черни дрехи и печални песни...

(Веднага след последните й реплики по стъпалата на храма на сцената влиза хор, групата "Незабравка " или друга певческа формация. Жените са облечени в черно и носят свещи. Изпълняват "Откога се, мила моя майно ле, зора зазорила".)

 

Първото момче: (Отново взема тетрадката. Чете.)

В нощта, подир четвъртото видение,

аз се опитах да прогледна сам

във времето, когато полумесецът

смени луната във небето родно?

Второто момче:

Какво ли знаех аз за своя град,

за своя род и своето огнище

през дългите години на робията?

Не знаех нищо. Трябваше ми някой,

видял с очите си какво е станало

във моя роден край в онези тъмни,

неосветени робски векове...

 

59

 

 

И в мойта пета лунна нощ пред мене

застана петата жена от моя род...

 

ПЕТАТА ЖЕНА. (Слиза по стълбите, взема ръкописа. Чете.)

В хиляда триста четиридесет и пета

година след Христа се появи

един закрилник в планината твоя.

Дружините му всяваха кураж

на бедните планинци от Родопите

и твоя роден край... Момчил юнак

застана като бор срещу лавина,

като трева пред буря гороломна.

Но скоро, в битката при Перитор,

загина храбрият Момчил. А после

пълчищата Османови потеглиха

към Одрин през Ардийското поле.

И Вълкашин и Углеша загинаха

при Чирмен — двадесет и пет години

преди да падне столицата Търново,

а над България да падне мрак...

От тук нататък всичко тъне в мрак

чак до шестнайсти век. Тук виждам аз

три имена: Сив кладенец и още

Камилски дол и село Горноселци.

В хиляда петстотин седемдесет и втора

година тези български селца

мъждукаха — самотни и печални,

като свещици, оцелели в бурята,

бушуваща над клетница България.

Един век след това се вижда името

Ортакьой. Пътешественикът Пол Люка

го споменава в своя летопис

и хвали виното му. В черен мрак

потъва Лютица... Не е известно

кога и кой нахлува в крепостта

и с меч и огън я унищожава...

Последните известия за Лютица

са от 1342-ра.

 

60

 

 

Самият император Кантакузин,

чиято столица тогава е Димотика,

разказва, че войските му достигат

до крепостта. След туй отново тя

се споменава във един берат —

берата на султан Селим. във края

на осемнайсти век. Тогава

епархията се премества във Ортакьой.

А после виждам дългите трагични

кервани, тръгнали към МалаАзия.

От Покрован, Камилски дол и Горноселци,

във Мала Азия по турско време,

стотици хора тръгнаха да търсят

един живот — по-сигурен от този

в Ивайловградската покрайнина...

Животът тука бе лишен от бъдеще.

Грабежите, гяурската съдба,

гладът и недоимъкът ги караха

да се сбогуват с родните места

За да се върнат тук, обратно пак,

когато русите минават Тракия

във своя светъл марш към Сан Стефано...

Те се заселиха в селата твои —

в Костилково, във Лъджа, Железаре,

във Пелевун, Свирачи и Орешино...

Това огромно преселение от Мала Азия

към родния Ивайловградски край

завърши чак в 1914-а

година. А след договора в Ньой

от Тракия към нашите села

нахлу вълната скръбна и печална

на тъжните тракийски бежанци.

Тя стихна чак в 1927-а

година с договора от Ангора.

Тогава в твоя край се появи

най-новото селце. Наричат го Ламбух.

Годината е 1920-та.

Години, векове от скръбен мрак...

 

61

 

 

Но в мрака трепват мънички искрици

и, както във мъгливо зимно утро

се зазорява плахо, тъй и тук

в селата между Арда и Армира,

във бялото градче Ивайловград,

се появяват признаците първи

на бъдещото време. Виждам как

в Ивайловград се вдига бяла църква –

"Свето Преображение Господне"

в самия край на осемнайсти век

и пет години след това дочувам

камбанен звън от с. Долно Луково.

А после този звън се разшири

към Мандрица, към Лъджа и Гугутка,

Камилски дол, Свирачи, Покрован

и 20 Божи храма огласиха

с камбаните си хълмове и ниви,

и чистото небе на твоя край...

След туй започна другата борба –

какъв да е народностния дух

на църквите и на какъв език

да се изрича Божието слово.

Това бе истинска духовна драма,

която стихна подир сто и осем

години — след Балканската война.

В Драбишна и във Хухла се бунтуват,

във Одринци не щат да слушат псалми

на гръцки, а на български език...

Самият Екзарх Йосиф посети

Ивайловград, а Покрован намери

утеха в католическата църква...

Зори зората българска. Гори

със нова любородна светлина.

Тя пламна в Хухла и Ивайловград,

в хиляда осемстотин петдесет и седма,

за първи път духът

на двамата славянски братя слезе

във техните училища... Така

 

62

 

 

година след година, ден след ден,

искрите се рояха и възнасяха

навред във тъмнината тилилейска

на дългата и черна робска нощ...

А после виждам генерал Черевин

как преминава зимните Родопи

и влиза във Ивайловград. Това е

през ледения месец януари,

хиляда осемстотин седемдесет и осма.

След туй е битката при Черни рид?

Тук Петко Воевода

пресрещна англичанина Сен Клер.

Сен Клер, събрал огромна сган башибозук,

от турските села във планината,

бе тръгнал да удари руските войски във гръб...

Огромна сган!... Но Петко Воевода

с едно оръдие и чета руси

успя да върне тази сган обратно,

а този славен Черни рид остана

във паметта на твоя роден край

завинаги със славата на Шипка...

Каква бе тази участ и съдба?

След Сан Стефано твоя край остана

отново в отоманските предели.

И още тридесет и пет години

надеждата ти българска вървеше

по пътищата страшни, осветени

от младата и ясна месечина

на най-тракийския поет — на Яни

Попов. Да чуем тази песен.

(Излиза отново "Незабравка".

Жената се скрива зад Стената на сенките.)

Второто момче: (Взема тетрадката. Чете.)

Това, което знаем за живота си,

не е достатъчно. Съвсем не е достатъчно...

Във тези бели нощи над Америка

душата ми разбираше, че има

и друга сила, за да оцелеем

 

63

 

 

през вековете и да се опазим

като народ и край — със свой език,

със свои обичаи, свои песни

и дрехи, и със свой народен дух...

Това е генетичната ни тайна,

която се пренася с любовта,

във сватбите, в зачеването наше,

във раждането и в кърмата майчина.

Това е генетичната ни тайна

и тя е всъщност вярната причина

пак да потърся старите сказания

за моя род. Във мойта шеста нощ

пред мен застана шестата жена.

(Условно ще я наречем Майката.)

 

ШЕСТАТА ЖЕНА

Не можеш ли да победиш жената

със роза — не опитвай с ятаган.

Това е мъдрост стара и позната,

записана в свещения коран.

Но конниците черни на пророка

дойдоха с кръв по своите ръце

и първата робиня на Европа

отвлякоха от моето селце.

"Насила хубост никога не става" —

потъна в Арда ясният й вик.

Тези предсмъртни думи те тогава

преведоха на своя си език,

но мъдростта при мъдрите отива.

Насилниците кой ще обвини?

И се понесе ордата им дива на лов

за бели български жени.

Не ги възпряха ни Отца и Сина,

ни Богородица пред своя храм.

Под кървавата турска месечина

ридаеха сестрите на Шишман.

Завързани за кално конско стреме

те грачеха злочести и без ум;

 

64

 

 

те плачеха в конаци и хареми,

но нощем тайно търсеха зокум —

помятаха, а свойта хубост вакла

захвърляха в морета и реки

от черните скали на Калиакра,

от още триста Момини скали.

Една от тях не падна пред Пророка,

годежен пръстен с турчин не смени...

Пет века продължаваше - жестока,

най-страшната от всичките войни.

Най-величавата война, в която

воюваха кинжала и честта,

насилието срещу красотата,

а простотията със мъдростта.

Война! Велика женска епопея,

която имаше жесток закон,

че който падне победен във нея

дължи на победителя поклон.

Насилниците черни на Пророка

не бяха сваляли чалма и фес

пред ни една светица на Европа,

пред женска сила и пред женска чест.

Но слисаният свят видя и помни,

че конят на пророка Мохамед

се спъна във Герганините стомни,

в бакърите й от червена мед;

че гордият посланик на султана

край Бисер сведе победен байрак

и паднал във нозете на Гергана

поклон й стори! До земята чак...

 

Второто момче:

Поклон пред твоя дух жена свещена!

 

МАЙКАТА:

Не ми е нужна слава и поклон.

На този Божи свят не съм родена

да нося знаме и да яздя кон;

 

65

 

 

да плача вечно на една Голгота,

да нося жребий тежък и суров.

Родена съм да продължа живота

защото мойто име е любов.

О, как не ми е нужна тази слава

и този героичен ореол?

Аз исках участ друга — не такава,

аз исках просто обич, хляб и сол

и орисия — майчина и сладка:

да бдя над дом и челяд с поглед тих.

Но... първа сложих черната забрадка

и после... никога не я свалих...

О, не. Не ме сравнявайте с Гергана.

Гергана мие първата сестра,

ака не носи мойта страшна рана,

тракийската ми участ и съдба...

Тя има дом и либе, и градина,

където всичко със любов расте,

обаче никога не е била робиня

и майка на погинало дете.

А аз си имам нива — черна нива —

Илиева и — спомен недоклан...

Тук турски нож със сила нечестива

направи от децата му курбан.

Не, аз не съм светица и в небето

не ме търсете... Бог ми позволи

да си остана вечно тук, където

най-много и най-страшно ме боли.

Затуй се връщам там, край мойта нива

пожъната от турски ятаган,

където сган със ярост нечестива

направи от децата ми курбан...

(Шестата жена се връща, оставя ръкописния свитък и се скрива зад стената на сенките).

 

Първото момче:

Каква история! Каква трагедия!

Тя може да се нарисува само

 

66

 

 

с перо и въглен потопени в кръв...

Печален край! Белязан със чернилото

на всички български беди.

 

Второто момче:

О, не, приятелю! Ако бедите български

са сто — на моя край са сто и две.

Защото тридесет и пет години

преди над Търново да светне ятагана,

османовите орди вече шетаха

със меч и огън в моя роден край.

Опожариха Лютица и първите

робини на Европа те отвлякоха

от белите ортакьойски села...

След Сан Стефано мракът се завърна

и тридесет и пет години още

наместо бяла българска луна

над моя край мъждеше полумесецът...

Трагедията свърши през септември

с голямото тракийско разорение,

със страшното, зловещо заколение

във най-многострадалната околия

на царството... Печален роден край!

 

Първото момче:

(Чете от тетрадката.)

Ивайловградските села горяха

и пламъци зловещи осветиха

Камилски дол и Покрован, и Хухла,

Гугутка, Горноселци, Горно Луково

и Долно Луково, Сив кладенец, Драбишна...

Това разбрах от седмото сказание...

Аз го нарекох Черното сказание.

 

(От стената на сенките излиза седмата жена, взема ръкописа, който е написан на черна хартия, удря камбаната и изтръгна от нея дълъг горестен звън).

 

67

 

 

Знае ли някой, чул ли е някой

за черният огън край град Ортакьой?

Гори, гори черен огън

от бяла Арда до бяла Армира,

от бяла Армира до Бяла река...

В черният огън — девет села.

Над девет села — черна мъгла.

Девет села с черни камбани;

девет села с мъже закани;

девет села с бели жени...

Девет села без бели дни...

 

(От стената на сенките слизат шестте жени и група мъже в черни дрехи. От тук нататък те пресъздават театрално текста с помощта на подходящи звукови и светлинни ефекти).

 

Гори, гори черен огън.

Черен огън под черни звезди,

в девет села — девет черни луни,

а под луните — бели жени —

клетници клети без ум и чест.

Гълъби бели в черен кафез.

Кълнат, ридаят, падат и тичат

рез черен огън, страшно приличат

на шепа подгонени бели светулки.

Млади моми и млади булки —

уплашен алай от бяла мряна

В мрежа от бряг до бряг простряна...

Черна зурна на хоро свири,

черно звънят бели синджири —

бели синджири в черни ръце...

Черни сълзи по бяло лице...

Хвърком хвръкнете, гълъби бели,

от черен ужас и страх полудели...

Глутница вълци по сърнени дири...

Черно звънят бели синджири —

Бели синджири за бели китки,

бели синджири за черни плитки...

 

68

 

 

Хфърком хвръкнете, гълъби бели,

от черен ужас и страх полудели!

Господи, дай им птичи крила!

Скрий се! Не грей и ти, черна луна!

Черна зурна на хоро свири.

Черно звънят бели синджири —

бели синджири за бели китки,

бели синджири за черни плитки...

Млади жени и млади булки —

ято подгонени бели светулки,

уплашен алай от бяла мряна

в мрежа от бряг до бряг простряна...

В черни ръце бели синджири,

бели синджири за бели робини...

Знае ли някой чул ли е някой

за черния огън край град Ортакьой.

(Жените, поведени от мъжете в черно и пресъздавайки отвличането им в турско, се скриват зад завесата. На сцената, от Стената на сенките, една след друга влизат жените от "Незабравка ". Те са облечени в черно, носят незапалени свещи, които ще запалят в подходящ момент, съобразно текста.)

 

Второто момче:

След четиридесет дни ги върнаха от Анадола. Руският консул се бе застъпил за тези клетници. Вечерта ги докараха в Ортакьой. А сега вървяха към своите опожарени села.

Жената. (Продължава да чете Черното сказание.)

Знае ли някой, чул ли е някой

за черният огън край град Ортакьой!

Горя, горя черен огън

от бяла Арда до бяла Армира,

от бяла Армира до Бяла река...

Четирсетдни черно горя...

В черният огън — черни села.

Черни греди. Черни къщи.

Черни чешми — бяла вода.

Черни камбани — бели църкви.

Черни села — бяла пепел.

 

69

 

 

Черна луна — черно слънце.

Черно небе — на леш мирише...

Горя, горя черен огън.

Четирсет дни черно горя...

В черният огън — бели жени.

Бели жени в черни дрехи...

Черно кълнат, черно плачат

в черни чембери — с бели сълзи...

Бели жени — черни дрехи...

Какво ли търсят в черното село?

В черното село — черна земя,

а по земята — бели кости.

Над бели кости — черни орляци.

Носят — разнасят бели кости.

Затуй вървят жените черни

с черните дрехи в черното село,

в черното село с черна земя,

за да събират с бели ръце

мъжови кости — бели кости,

бяло горяли в черния огън —

в черния огън от бяла Арда,

от бяла Арда до бяла Армира,

от бяла Армира до Бяла река...

Черният огън с черна мъгла,

черният огън в девет села,

в девет села с черни камбани,

в девет села с мъже заклани...

Горя, горя черен огън.

В черния огън — черни жени.

Какво ли търсят с бели ръце,

с бели ръце в черното село?

Зелен зокумов лист търсят

в черното село с черни къщи.

Защо им трябва на черни жени

листо зелено? Защо им трябва?

Черни жени — с черна утроба.

В зелен зокум — черна отрова.

Черна отрова — яд за утроба.

 

70

 

 

Затуй им трябва зелен лист.

Зелен лист от черен зокум.

В зелен лист — черна отрова —

черна отвора — яд за утроба...

Ред по ред вървят черни жени

на черна комка — с черна отрова.

Черна отрова — яд за утроба.

Черни жени, в черни дрехи,

черно кълнат, черно плачат.

(Жените палят свещите.)

с чисти утроби в черното село,

в черното село, с черна земя...

Вървят, вървят черни жени,

черни жени с бели свещи.

Бог да прости онези, дето

живи горяха в черния огън,

в черния огън от бяла Арда,

от бяла Арда до бяла Армира,

от бяла Армира до Бяла река...

Бог да закриля черното село,

черното село с чиста утроба.

Знае ли някой, чул ли е някой

за черният огън край град Ортакьой!

(Носи се горестния звън на камбаната. Жените, със запалени свещи, напускат сцената и се скриват една по една зад стената на сенките, все едно, че влизат в храма за молитва.)

 

Второто момче:

Това е всичко, скъпи мой приятелю!

Завърнах се във своето градче,

защото аз прогледнах във земята

и в своето сърце... Преди това

изпитвах срам да кажа, че съм раждан

във този край. Сега изпитвам срам,

че исках да се махна, да забравя

дедите си, роднините, езика,

приятелите, песните, които

съм пял по "Дупката" и "Вриш" със тебе.

 

71

 

 

Срамувам се! Прости! В онези нощи,

в Америка, когато се явяваше

прастарата езическа луна,

аз почнах нощ след нощ да се променям...

Аз пушех във разлунения здрач

и почнах да съзирам как във въздуха

към мен прииждат звуци, и видения,

и образи от моя роден край.

Започнах да дочувам как в небето

звъни китарата на Къчо Майстора

и шарените български напеви

и песни на Димитър Тамахкяров.

Дочувах гласовете ви, приятели.

Аз ожаднях — за песни и за вино,

за сладката вода на Бор чешма,

за този въздух, който има вкус

на дива круша... Исках пак да зърна

жените на Ивайловград, които

са сигурно от царско потекло,

]ом във това градче със царско име

вървят като кралици и богини,

и носят устни от червено вино.

Природата, когато дава — дава

Очите ми тъгуваха. Душата

поиска да се върне и разбрах,

че даже и във дън земя да ида,

не мога никога да се сбогувам

със своя край и своето градче.

Обичам те, мой бял Ивайловграде!

Благодаря ти, че съм в теб роден,

че хляб, и сол, и вино ти ми даде,

че със любов покръсти моя ден...

 

Първото момче:

(Отгръща тетрадката-дневник. Чете.)

Приятелю, не се срамувай никога

да кажеш че си от Ивайловград...

Земята ти е древна и богата.

 

72

 

 

В земята ти са скрити пантеоните

и паметта на този свят... Европа

проходи върху твоите земи.

Помни, че на случайно място никой

не вдига сгради — пищни и богати,

от злато, от сребро и мрамор бял.

Помни, че на случайно място никой

не си изгражда личен пантеон,

не прави храм и крепост, не воюва

за него с ярост, огън, меч и кръв...

 

Второто момче:

Сега разбрах какъв е моят край.

Аз го сравнявам със сърце. През него

са минали тревожните импулси

на всички времена и всички болки,

и всички радости на този свят

са се събирали като във сърце

в земята му... Приятелю, помни:

историята ти е пребогата

и ти сега във същност притежаваш

богатството й. Щеш не щеш, земята

и всички спомени, укрити в нея,

са твои. Те са твоето наследство.

От тях не можеш да се отървеш.

Така, че имаш свое лично право

да се гордееш или, ако искаш,

историята своя да забравиш...

Тогава моментално се превръщаш

в бедняк, във просяк гол и бос,

в дърво без корен, в същество без род

и без фамилни знаци. Същество

без слава и позор, без дух и чест,

и памет — дето да го природява

със паметта на другите народи

и със историята на света...

Защото този, който няма минало —

той няма бъдеще. Помни това.

 

73

 

 

Първото момче:

Приятелю, поради что се срамиш?

В Историята твоя няма срам.

Ти си изстрадал всичко - всяка глътка

вълшебен въздух, всяка капка вино

и всеки звук от свойте стари песни;

и правото да бъдеш на земята;

и правото да бъдеш във Европа;

и правото да се наричаш българин;

и правото да кажеш: "Този свят

е мой, защото той е част

от мойто лично минато, от моята

история!"... Това е твойта сила.

 

Второто момче:

Приятелю, поискай свойто бъдеще!

Поискай го от все сърце. Поискай

да бъде светло и да е достойно.

Поискай го от майчица България

и нека тя да вдигне най-подир

очите си към теб... На теб ти стига

една сълза от нейните очи...

Поискай го — на теб ти подобава

да си достоен българин, да имаш

и хляб, и сол, и вино, и любов...

Приятелю, поискай свойто бъдеще!

Поискай го от своята Европа,

защото всъщност ти изстрада грешките

на всички европейски царедворци.

Нека отвори златните си порти

за тебе и за твойте бъдни дни.

Тя трябва най-подир да припознае

в теб своя брат... Поискай свойто бъдеще!

 

Първото момче:

Приятелю, повярвай. Злото свърши.

Какво бе - до тази вечер беше.

Кръвта, страданията, недоимъка,

 

74

 

 

безверието в бъдещето... Стига!

Дотука беше! Свърши вече! Край!

От тази нощ започва твойто бъдеще.

От тази нощ започва друго време.

От тази нощ започва твойто време.

Но, за да дойде — трябва да си буден

и трябва просто да повярваш в себе си,

да кажеш: "Мога, искам и ще бъда

достоен българин, с достойно бъдеще –

в това градче със старо царско име —

избрано от световната съдба

да бъде знак, че тука се намира

не друго, а сърцето на света..."

 

Второто момче:

Обичам те, мой бял Ивайловграде!

Поклон пред тебе, граде мой! Поклон,

затуй, че свойто слънце ти ми даде,

затуй, че ме дари със хляб и дом;

че първом, обич първа и голяма,

целунах тук — под твоя вятър млад,

че в тебе, граде мой, живее мама —

най-святата жена на този свят;

че в твойте южни ветро показатели

шумят все бели ветрове от юг;

затуй, че редом с живите приятели

и мъртвите приятели са тук;

затуй, че твойто вино не опива,

а ражда песни — светли и добри,

затуй, че българската кръв е жива

във теб — поклон ти правя! Доземи.

Най-хубавото място във всемира,

най-хубавият кът на този свят

е точно между Арда и Армира

и носи името Ивайловград...

(На сцената излиза камерна формация "Армира " — песен за Ивайловград.

Завеса.)

 

75

 

 

Диана, привет!

 

Пращам ти онова, което ми се въртеше в главата и в сърцето от много време и за което ти споменах бегло на 13 февруари вечерта в кръчмата. Исках да направя нещо, което е извън общоустановения и тривиален стандарт за подобни тържества. Целта ми беше да се излезе от рамката на регионалния трагизъм, засягащ само събитието на Илиева нива и да се разшири географията на този трагизъм, тъй като на тържеството ще има и много гости от цяла Тракия. Постарах се да се съобразя и със сценичните условия. Този сценарий няма да се разиграва в зала, а на открито, хората ще бъдат прави, текстът ще достига трудно до тях. Затова заложих на една симбиоза между силно сценично действие и силен, но кратък емоционален текст. Имаше нужда и от известна персонификация на участниците в сценария, за да не изглеждат те просто като рецитатори. Трябваше да ги натоваря с някаква сценично действие, което да произтича от характера на образа, който играят. Затова Майката стана образ, олицетворяващ Майка Тракия, за разлика от вградения в паметника на Илиева нива образ на майката изгубила децата си там. Децата пък трябваше да са деца на цяла Тракия. Имаше нужда и от известна "космичност", и затова те по сценарий са слезли от небето, и т.н. Мисля, че идейната задача е постигната. Целта е до всеки да достигне посланието, което се съдържа в събитията от 1913-та година - да не се забравя миналото, за да не се повтори то отново в бъдещата история. Това послание ще стои през целия ден и ще бъде един вид идейното мото на тържеството. Мисля, че смисълът на тази проява е такъв. Даже бих си позволил да ти предложа, ако има време, да помислиш дали не може това послание, което ще се изпише върху рамката с черен плат, да остане постоянно послание. Просто се вдига една тухлена стена, а нетрайните букви се заменят с трайни пластмасови букви (да не ги крадат) и така това послание остава завинаги като един допълнителен елемент в интериора на паметника край Илиева нива. А може и да се изсече по-нататък върху мраморен блок или плоча.

 

Диана, не натрапвам това, което съм написал. Ако ти върши работа - ползвай го. Хвани отново Румен. Моята молба е ти да поемеш главната роля, за което настоявам.

 

Друго - здраве! Бъди поздравена!

 

Чакам просто да ми се обадиш, за да знам дали дискетата се е отвориш.

 

Поздрав на целия Ивайловград!

 

Ивайло

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]