6. СВЕТИНЯТА НА КАЯДЖИК
Златко Попчев
Село Каяджик се е намирало в Западна Тракия, на 12 км южно от сегашната ни държавна граница с Гърция. Разположено бе на котловина в юго-източните поли на Източните Родопи. Създадено е през 1600-1620 г. от българи изселници, населявали странджанския край след бушувала там страшна епидемия.
В резултат на създадената политическа, обстановка, настъпват непоносими условия на живот, съпроводени с жестокости и геноцид. Населението му е принудено през три основни етапа на изселване - 1878, 1913 и 1920 г. - да го напусне, оставяйки завинаги исконно българския край на Тракия, като се заселват в пределите на Майка България.
Непосредствено след Руско-Турската освободителна война, селяните са предупредени от руските войски — "Братушки, тук остава турско". Каяджаклии напускат селото си и се заселват основно в Карнобатския и Варненски край. В последствие част от тях се завръщат отново по домовете си в Каяджик.
Поради недалновидна политика на България, водена от Цар Фердинанд, страната ни е въвлечена на 16 юни 1913 г. в Междусъюзническа война, която довежда до национална катастрофа.
Съгласно Букурещкия мирен договор от 28 юли 1913 година България е лишена от освободените по време на Балканската война земи.
През юли 1913 г. редовна турска войска преминава границата Енос — Мидия и достига до Марица. Населението е подложено на жестокости и насилия, на огън и сеч, нечовешки условия на съществуване в собствения си дом, в собствената си родина. Отново напускане на бащиния дом. Заселванията са в Ивайловградско, Кърджалийско и Ямболско.
Кървавата буря над селото през лятото на 1913 г. отминава. За два месеца под турския ятаган падат повече от осемдесет каяджаклии. Жените и девойките са осквернени и обезчестени. Селото е ограбено и опожарено. Изгаря и тяхната
33
православна черква "Св. Димитър".
Спасението за народа идва с българската реокупационна войска на 14 септ. 1913 г., когато тя влиза в селото.
Остава ужасът и омразата на каяджаклии към зверствата на турците и множеството напуснали завинаги селото.
За останалите в селото започва нов живот.
Ремонтират се изгорелите къщи и се построяват десетки нови къщи и нови дюкяни. От опита, който имат при построяването на католическата и православната черква и едно от най-големите училища в района с осем класни стаи, те решават да възстановят изгорялата черква. Със създадената организация, за неповече от година и половина, през 1915 г. черквата е готова.
За новопостроената черква нямат само камбана. Разбойници да влязат в село, пожар да стане, човек да умре — селяните нямат как да разберат. Години наред те чукат на едно клепало. Черковното настоятелство, ръководено от неговия председател - свещеника Бельо Пейков и членове: Христо Донсузов и Димитър Катърджиев, се заемат с организацията.
Пред олтара на черквата се събира много родолюбиво и патриотично настроено население. Те обмислят как да стане всичко това. Та нали това същото население е построило до сега толкова много за селото си?
Решението е взето: "Да се съберат пари и материали и да се започне работа по отливането на камбаната на място. Ръководството да се осъществява от Църковното настоятелство с председател отец Бельо."
Отец Бельо и Димитър Катърджиев тръгват да търсят камбанолеяри. Те посещават селищата, където има новопостроени храмове. Така чрез питане достигат до София, където се срещат с двама братята майстори - Атанас и Стоян Алексови.
Поп Бельо Пейков Белев
Пазарлъка е направен. Двамата братя приемат поканата и след седмица
34
са вече в Каяджик. Връщайки се в селото си, двамата каяджаклийски представители изграждат веднага комитет за събиране на мед, чугун и бронз, в количества определени от софийските майстори за изливане на 200-килограмова камбана и пари, необходими за изработката й.
Майсторите пристигат. Отведени са пред натрупаните на куп тави, тасове, сахани, котли и казани. След проверка на количеството материал, който е събран, те остават доволни, че всички техни изисквания са изпълнени.
Предадени са и хората, които да помагат на майсторите. Направени са калъпите. Запалват се пещите. Сплавта е разтопена. Започва изливането. Достига се до момента, когато майстор Стоян извиква: "Готово!"
На камбаната е написан надпис: "На храма "Св. в.м. Димитър" в с. Каяджик изля се камбана на 15 февруари 1918 г. от църк. настоятелство — председател Бельо Пейков, Димитър Катърджиев, Христо Донсузов.
Върху големия обръч на камбаната написали — "Михаил Димов /платил, за да сложат името му/, Власо Иванов Власов, заслужил тук, Манол Николаев — братя Атанас и Стоян Алексови, камбанолеяри от ст София."
Христо Донсузов. Димитър Катърджиев (?)
35
Камбаната е поставена на новопостроената камбанария.
На ден Великден 1918 г., заедно с големия християнски празник, става и нейното освещаване.
Празник — голям празник за каяджаклии. Селото тържествува!
Така отново гласът на каяджийската православна черква с нова камбана започва да оглася беломорската равнина.
* * *
На 29 декември 1919 г. се разлепва по улиците на Гюмюрджина "Декрет № 1 на Междусъюзническото управление на Западна Тракия".
С промяната на режима в региона започва ново прегрупиране на народностите в Тракия. Голяма част от българския елемент се прехвърля в сегашните граници на България, а в Тракия започва нахлуването на гърци. Много естествено е да се очаква след цялата тази промяна засилване на гръцкия елемент в Тракия.
Самият генерал-губернатор следи отблизо настаняването на новодошлите гръцки бежанци и им оказва всички възможни улеснения.
Настаняването на тия "бежанци" става по предварително начертан план на действие, като целта е да се засили гръцкото влияние, предимно в Димотишко и Софлийско.
Процесът на "завръщането" на тъй наречените "гръцки бежанци" привършва до края на януари 1920 г.
Общо в Тракия след учредяването на новия междусъюзнически режим се заселват 20-30 хил. гърци, които никога не са обитавали региона.
През април 1920 г., в Сан Ремо, се провежда международна конференция, която решава Западна Тракия да се предаде в гръцки ръце. Над българското и турското население в областта надвисва заплаха, то да бъде унищожено или прогонено.
36
* * *
Настъпва най-хубавият месец на годината — май. Надвечер на 22 май 1920 г. седо Каяджик е предупредено в срок от два дни да се изсели.
Училището се украсява с цветя два дни предварително преди празника на Св.св. Кирил и Методий. Всички ученици се събират в него и късно вечерта в 22 часа и 30 мин. на 23 май им се раздават ученическите свидетелства за завършването на учебната година.
Рано сутринта каяджаклии стават и започват да се готвят за път. Натоварват колите с най-необходимото — дрехи и храна. Интересна е сцената на сбогуване на един от видните общественици в селото със своя родния край. 'Торите салистнали клони. Пролети и кът люшка изкласени жита. Пилци пищят в горите. Пеперудите пърхат в шарените ливади.
Атанас Грахтев отива на голямата бащина нива. Изправя се като дъб. Очите му се наливат със сълзи. Разперва ръце, катода я прегърне цялата, че се рейна през изкласилото жито като пиян. Върви, върви и нищо не чува, нищо не вижда. Върви и сякаш е забравил света. Едрите класове удрят по гърдите му като морски вълни, а той върви, върви . . .".
Атанас Грахтев (?)
Петър Ралев
37
На 24 май 1920 г. рано сутринта колоната напуска селото.
Преди тръгване, Атанас Грахтев, който е и касиер на черквата "Св. Димитър", донася черковната хазна и я слага пред селяните. Отчита се пред народа с 600 лева книжни пари и 18 килограма в каравелчета. След това поглежда към черквата и се прекръства. Погледът му не се отделя от камбанарията. Обръща се с нажалени очи към селяните и с треперещ глас плачейки казва: "Черквата и училището не могат да се вземат, но камбаната — можем! " Той заедно с Петър Ралев и Янаки Петров откачват камбаната. Натоварват я на една кола и потеглят след върволицата бежанци. Така камбаната на Каяджик става жив символ на единството и българщината на каяджаклии.
Керванът върви от село на село, от дол на дол, а с него и камбаната, натоварена като тежко ранен командир, като християнската съвест на българина.
Камбаната на Каяджик
След около три часа колоната пристига в първото село на българска земя — Мандрица. Тук престояват около 20-25 дни, като намерението им е било да изчакат събитията и отново да се завърнат в Каяджик, както се е случвало при предните изселвания. Разбират, че условията не отговарят за това.
38
През това време има случаи, когато някой се връщат в родното си село, за да си вземат изоставената покъщнина.
Хората от с. Мандрица били добри и гостоприемни, но орната им земя била малко и не достигала само за тях, а от многото условия на бежанците е и това да имат земя за препитание. Това е причината те отново да тръгнат на север.
От с. Мандрица керванът тръгва и достига до с. Кобилино. Няколко семейства намират орната земя и остават там, а другите продължават.
Вървят хората денем и нощем. Върви и камбаната с тях. Тя с тях и те с нея. Достигат до брега на река Арда. Колоната спира, а мъжете тръгват в двете посоки, за да търсят удобен брод. Прегазват реката, но каруцата с камбаната закъсва. В стремежът да я извлекат от водата задното колело се счупва и камбаната пада във водата. С много усилия каяджаклии успяват да я изнесат до насрещния бряг. Още по-голяма е трудността само с подръчни средства, тъй като с други не разполагат, да я качат на друга каруца.
И това е преодоляно. Каруцата с камбаната е отново в ход. Достигнат до река Марица при Харманли. Тук намират една поляна и правят голям лагер като катунари. В средата на лагера е поставена камбаната. Те я пазят и тя ги пази.
Димитър Катържиев събира най-инициативните и авторитетни мъже, с които обсъжда на къде да продължат. Той предлага да се формират групи, които да разузнаят за удобно място за заселване, като тръгнат в четири направления - Кърджали, Хасково, Свиленград и Карнобат.
Групите са определени. Те са от по четири души. Един от водачите на група е и Д. Катърджиев. Предвижването на всяка група се осъществява с каруца. Преди тръгване те отидат при камбаната, където се молят да ги окриля Господ и да се завърнат с добра вест.
Всяка една от групите тръгва по своя маршрут. Влизат във всяко село - гледат, питат и разпитват.
След около седмица групите една след друга се завръщат. Всички каяджаклии се събират до каруцата с камбаната, за да разберат какво са свършили групите.
39
Вестите от групите, обходили районите до Свиленград, Кърджали и Хасково, са такива, ме свободни села или място за всички каяджиклии в едно село не са намерили. В някои от селата те видели свои съселяни и от близките на Каяджик села, които са се изселили през предните етапи. Макар и с трудности, те изявяват желание да поемат в селото си, но по няколко семейства.
Радостната вест идва от карнобатската групата. В с. Аладагли /Венец/ те са намерили добри условия за заселване на каяджаклии.
Тази вест им вдъхва радост, сили и надежда за добро бъдеше.
Така кервана потегля за карнобатското село Венец.
Малки групички се насочват по другите три маршрута, където техните роднини и познати ги приютяват и им предлагат условия за живот.
Керванът пристига в с. Венец.
Разочарованието е голямо. До тяхното пристигане земята е продадена на други бежанци и за каяджаклии място там няма.
Пред тях още по-сериозно застава въпросът — "Накъде?"
Конкретно предложение те не могат да вземат, затова и решението на въпроса е да продължат от село на село, или както самите те казват "На където видят очите".
Поемат към Сунгурларе, където знаят, че има много бежанци, изселили се през 1878 г. Надеждата била в тях, че ще си спомнят своите изселнически неволи и ще им помогнат.
Около 10 юни те пристигат в Сунгурларе. Бившите каяджаклии, а сега стопани на Сунгурларе, ги посрещат топло като свои родни братя.
След известяването им, че с тях е камбаната на селото, всички бежанци, живеещи в Сунгурларе я ограждат.
А тя, камбаната, ги посреща горда, огряна от приветливите слънчевите лъчи. Всички сунгурларци се събират пред нея. Носят цветя и я окичват. Запалват свещичка и отронват сълзи за тяхното родно село пред символа на Каяджик.
Припомняйки си своето бежанско положение преди
40
години и виждайки своите съселяни пред тях в това окаяно състояние, решават да направят всичко възможно за тяхното устройване.
Всички бежанци устройват свой лагер южно от селото.
За около десетина дни на поляната остава една малка част от бежанците. Всички други успяват да бъдат устроени в селото.
Използвайки свои близки, сунгурларци успяват да настанят и останалата малка група в съседните села — Бала- банчево, Вълчин, Грозден, Славянци, Лозарево и други.
Голяма е радостта на сунгурларци от това, че камбаната на родното им село остава тук, при тях.
Камбаната е снета от каруцата.
Мисли се къде да бъде поставена.
Временно е решено да бъде изградена каменна площадка в двор в близост до площада на селото с врата към площада.
В неделя и на празник, площадката се оглася от звучния беломорски език на каяджаклии. Те отдават почит към своята светиня. На нея те се молят. Пред нея те запалват свещи. Чрез нея те говорят с Бога. Тя ги пренася мислено в родно им село Каяджик. Дава им сили и ги сплотява в това трудно за тях време. Тя е свидетелка и на два брака, станали пред нея.
През септември в Сунгурларе пристига делегация от трима представители на с. Бургуджикьой /Горно Александрово/ Сливенско. Те научили, че в селото има камбана, донесена от бежанци от Тракия, от родното им село.
Горноалександровци търсят представители на каяджаклии, за да им поставят въпроса за нейното закупуване.
На срещата се явява цялото село. Преговорите обаче водят Атанас Грахтев и Христо Донсузов.
От горноалександровци те научават, че в с. Горно Александрово се завършва строеж на нова черква. Престои откриването й, но нямат камбана.
Каяджаклии отказват да я продадат, тъй като такава реликва свързана с тяхното незабравимо село, няма цена.
41
Тя е сърцето и душата им, а душа и сърце на родно село не се продава.
Тогава горноалександровци се замолват да им я дадат само за празника на откриването на черквата.
Каяджаклии си спомнят своите мъки, когато нямаха камбана и се съгласят. Трима от тях, като представители на каяджаклии, тръгват зад натоварената каруца с камбана като охрана.
Петковден е. Започва службата. Седемнадесет попа под ръководството на сливенския владика пеят в хор на това рядко виждано тържество.
В най-тържествения момент еква камбаната на Каяджик. Толкова време не издавала своя глас, камбаната пее и гласът й се понася по долини и гори. Хората онемяват.
Дошлите специално за откриването на църквата каяджаклии, за да чуят гласът на своята камбана, се чувстват, че израстват с педя над всички. Вълнението в техните души е неописуемо. Радостта им е съпроводена с много сълзи. Песента на камбаната е песента на село Каяджик - песента на мъката в душите по загубения роден край, песента на радостта, че живота отново продължава, че силният техен българския дух е победил.
След завършването на сбора, горноалександровци забравят уговорките с каяджаклии да върнат камбаната веднага след откриването на църквата. Това налага представителите на Каяджик да се срещнат с черковното настоятелство на новооткритата църква.
Преговорите провежда Атанас Грахтев. Накрая той се изправя пред тях и им казва на висок глас: "Аратлик, камбаната на Каяджик не е чан за овни. Тя е лята с пот и сълзи. Свалете я веднага!"
Камбаната е снета. Натоварена е от горноалександровци и предадена, както наподобява на каяджаклии в Сунгурларе, а те я посрещат, като най-скъпото нещо за тях. Снемат я от каруцата и отново я поставят на каменната площадка.
Така камбаната, с отсъствие повече от месец, е отново при своите стопани.
42
Пред нея отново се редят празници, а те през зимата не са малко.
Голяма част от устроилите се добре каяджаклии в Сунгурларе и други карнобатски села остават завинаги там, а другата през пролетта на 1921 г. тръгват отново по пътя на изселничеството на юг, посока - Ивайловград. Основната причина за това е любовта им към родния край или както самите те казват: "Метър да е, ама по-близо да е до Каяджик."
Отново награбват торбите и денковете. Изселването става по родове и близки семейства. Така за около една година повече от стотина семейства се заселват в Ивайловград и в близост до него.
През април на 1922 г. в Сунгурларе пристига представителна група на каяджаклии от Ивайловград в състав Христо Донсузов, Атанас Грахтев, Димитър Катър- жиев и Власаки Власов. Те се срещат със своите съселяни и им напомнят решението, което цялото село е взело, когато напускат Каяджик, а то е "Камбаната да остане там, където са се заселили най-много от тях."
Така мястото на камбаната е в Ивайловград.
След свалянето й, каяджаклии от Сунгурларе натоварват камбаната на каруцата на Ангел Апостолов и той я закарва в Ивайловград.
Посрещането й е неописуемо. Всички каяджаклии присъстват на това тържество, като я целуват като светиня. Предложението е тя да бъде поставена на голямата черква.
За не повече от седмица камбаната от с. Каяджик е поставена на черквата "Преображение Господне" в гр. Ивайловград. Клисар и тук става клисарят й от черквата "Св. Димитър" в Каяджик Власаки Иванов Власов. Не напразно на камбаната при леенето е записано и неговото име с двете изключителни думи, характеризиращи неговата дейност, имащи и сега същото значение - "заслужил тук".
Така и днес камбаната на черквата "Преображение Господне" в гр.Ивайловград сутрин и вечер в 7 и 17 часа, както до 20 май 1920 г. в с. Каяджик, оглася Родопския край.
43
СКИЦА на движение на камбаната на с. Каяджик
/май 1920 г. - април 1922 г./
44
Тя е символ на непреклонната българщина, напомняща на поколенията как е запазен с много кръв и сълзи българския род и българската нация.
Екът й е сърцето и душата на родолюбивия и изстрадал български народ, прогонен варварски от бащин дом в исконно българските земи на Тракия.
Черквата "Преображение Господне" в гр. Ивайловград
Библиография:
1. Списание "Родопи", кн. 1/1970 г., Атанас Вълчев, Тодор Пулев. Камбаната на Каяджик.
2. Спомени на Тодор Пулев. [*]
3. Спомени на Кръстю Каллиев. [*]
4. Спомени на Димитър Янаджиев. [*]
5. Спомени на Петър Дяков. [*]
*. - Спомените са записани от автора и се съхраняват в личния му архив.
**. - Илюстрациите са от личния архив на автора.