СБОРНИК ТРАКИЯ
том IV

 

5. ИСТОРИЯТА НА СЕЛО САЧАНЛИ. РЕФЕРАТ

АВТОР: Илиян Делчев Белев

 

УЧЕНИК ОТ IXА КЛАС НА ГПЧЕ "ПРОФ. Д-Р АСЕН ЗЛАТАРОВ" ГРАД ХАСКОВО

 

НАУЧЕН РЪКОВОДИТЕЛ: ПРОФ. ГЕОРГИ ЯНКОВ, РЪКОВОДИТЕЛ КАТЕДРА "ПОЛИТОЛОГИЯ" УННС-СОФИЯ

 

ИЗПОЛЗУВАНА ЛИТЕРАТУРА:

1. "САЧАНЛИ"

АВТОР Д-Р ИЛИЯ СЛАВКОВ, БОРЯНА ДИМИТРОВА. ИЗД ОФ. 1989 г.

2. "ГОВОРЪТ НА СЕЛО САЧАНЛИ, ГЮМЮРДЖИШКО"

АВТОР - Т. БОЯДЖИЕВ, 1979 г.

 

- Възникване, уредба и стопанство на село Сачанли

- Революционни борби на село Сачанли. Кървавият път

- Завръщане на бежанците в Тракия. Напускане на родния край. Съдбата на потомците на сачанлийци до днес

 

 

18

 

 

ВЪЗНИКВАНЕ, УРЕДБА И СТОПАНСТВО НА СЕЛО САЧАНЛИ

 

Дълбоко сгушено в китните пазви на най-южните склонове на Източните Родопи било село Сачанли.

 

Като верен страж над него се издигал връх Шапка. Векове наред зимните хали нахлупвали над челото му белоснежен калпак.

 

Юначни българи живеели по тези места. Със сила и хубост се славели.

 

Тези места до днес съществуват.

 

И днес, приседнеш ли нейде под върха, вятърът ще ти запее отколешна приказка: За дългокосата девойка Руса, която всички наричали Русата девица. Тя живеела в крепостта Саракъс, западно от височината Кокошка. За да завладее този край, турският паша Айронуз Али трябвало да победи девойката. В боя победител излязъл той и убил Русата девица. Косите й хвърлил далеч, далеч на юг. Там, където те паднали, възникнало храброто планинско село Сачанли. Така запазената до днес поетична легенда свързва името на селото с турската дума сач, т. е. коса.

 

Сачанли се намирало в Западна Тракия, на 400 метра над морското равнище, на 40 км югозападно от град Димотика, на 40 км североизточно от град Гюмюрджина и на 50 км северно от Дедеагач. Землището на Сачанли обхващало площ от около 1500 кв. км.

 

По всяка вероятност село Сачанли е образувано след превземането на Гюмюрджина и Одрин през 1362 година от османските турци.

 

Най-старото свидетелство за съществуването на селото дава Османския данъчен регистър. Според него в 1491 година /края на 15 век/ в Сичанлу Дервент данъци са плащали мъжете от 25 домакинства.

 

По времето на османското господство, до 1912 година включително, село Сачанли било Мухтарлък. Това е форма на Кметско наместничество с известна автономия при решаване на селските въпроси. Мухтарят, т.е. Кметът престоявал

 

19

 

 

определено време в общината, докато писарят и кехаята били там през целия ден. Мухтарят бил представителят на властта в селото. Селото имало свой печат, пазен от мухтаря в пояса си. Мухтарят бил човек с голям авторитет. Той решавал всички спорове между съселяните и не ги допускал до турските съдилища.

 

В статистиката на Петко Рачев Славейков публикувана във вестник "Македония" се съобщава, че село Сачанли наброява 250 къщи и е най-голямото християнско село в Гюмюрджинско.

 

А в спомените си Димитър Славков, бивш жител на село Сачанли, твърди, че преди да бъде разорено през 1913 година, селото имало около 500 къщи с над 600 семейства и приблизително 4000 жители население.

 

След окупацията на Западна Тракия от Гърция - 20 май 1920 година, селото, вече разорено, получило името Пондикия. "Пондики" на гръцки означава Мишка. Това наименование гръцката администрация дала на селото от турската дума "съчан" - мишка.

 

Селото било разположено на две бърда. То се деляло на махали. В центъра на с. Сачанли бил селския площад, наричан хорището. Тук се извиващи буйни хора, ставали народни празници, веселия. На хорището стават и и общо- селските събрания. На тях се решавали важни за съдбините на селото въпроси. Селяните избирали мухтарите, писарите, пъдарите, кехаята, свещениците и учителите на селото.

 

Около площадът били наредени селските дюкяни, ханът, училището и църквата. Къщите в Сачанли били строени от камък - гранит и мрамор. Стаите нямали таван, а подът бил измазан с червена пръст. Само подовете на училището и хана били направени от дъски, издялани с трион. В някоя от стаите имало огнище, на което се приготвяла храната. Селяните издълбавали в стените на къщите си ракли за събиране на храната. Богатите сачанлийци на тайно място криели златото си. В някоя от стените на къщата си те поставяли гърнето, в което било златото им. Наричали го кемера. Гърнето било затваряно, а стената измазвана. Така семейното съкровище се съхранявало от кражба. И днес потомците

 

20

 

 

на сачанлийци разказват семейни предания за зазидани кемери, никога неоткрити и досега намиращи се в отдавна разрушените къщи на село Сачанли. Стаите били постилани с халища. Столове нямало. Обитателите се хранели на обща софра. Първи отчупвал залък от погачата стопанина, най-възрастния от дома. Без него никой от домочадието нямал право да сяда на софрата. Всички ядели от обща трапеза, на дървена синия. Спели направо на пода, наредени един до друг. За най-малките имало люлки, направени от плат, и по-рядко от дърво.

 

Улиците на село Сачанли били тесни. Както в селото, така и в землището му нямало удобни пътища. Коларски път имало до Сачанлийския мост. От Сачанли излизали пътища до близките села. На югозапад и сега може да се види старинен път, широк 10-15 м, със запазен калдъръм, който е свързвал двете крепости "Асара" и "Ченгене хисар".

 

Сачанлийци били високи, плещести, с пъргави движения, синеоки и чернокоси. Били честни, гостоприемни и любезни. Но също така били и потайни, недоверчиви хора. Никой чужд нищо не можел да научи от сачанлийци за вътрешните им дела. Те не казвали нищо на външни, непознати хора. Особено потайни били към турци. При външна опасност, застрашаваща благото на селото, цялото негово население било сговорно. Хората от другите села смятали сачанлийци за малко своеобразни. Поводът за това бил, че най-често срещаното име в селото било "Дялко". Затова започнали да наричат сачанлийци "Дялковци". Кажело си се нещо за Дялко, разбирало се, че то се отнася за сачанлиец. Носията на сачанлийци била типична за Тракия. Мъжете носели калпак, потури, риза, елек и т.н. "гриже" - връхна дреха, подобна на сакото. На кръста си навивали пояс. Жените се обличали с кошуля, т.е. риза, със сукман, гриже (елече). Отпред си връзвали престилка. На главата слагали забрадка, наричана чумбер. Почти всички в селото били неграмотни. Повечето сачанлийци не излизали извън селото. По-голямата част от живота си те прекарвали в гората с добитъка. Населението на селото било суеверно. Вярвали в съществуването на вампири и караконджули. За да завършим

 

21

 

 

характеристиката на сачанлийци трябва да посочим и това, че сред тях разпространен занаят бил кражбата на добитък. Краденият добитък не се продавал, а се ползувал само за храна. Кражбите сачанлийци извършвали майсторски. Ако случайно крадецът бил заловен, той в бъдеще не се ползувал с добро име в селото не за друго, а защото излагал занаята.

 

Храната на сачанлийци основно била от месо, приготвено много примитивно. Те имали много животни, основно овце и кози. Затова смятали месото за обикновено благо, каквито били и въздуха и водата. Храната на сачанлийци била опростена. Месели хляб, приготвяли сачанлийска баница, наричана "плакета", росници, катми, кашник. Ядели мед, сирене, извара, мляко. Най-много ядели месо. Чевермето било любимо ядене. Месото на крадените животни правели на курбан. Това месо не се печало, тъй като от огъня то издавало силна миризма и по него крадците можели да бъдат открити. Най-използвана подправка в селото била риган.

 

Земята на село Сачанли била една от най-слабите в цяла Тракия. Почвата й била планинска, песъчлива, бедна. Ето защо тук земеделието не било развито. От житните култури виреела най-много ръжта, а по-малко ечемикът и пшеницата. Някои домакинства притежавали лозя. Имало череши и орехи. Маслината не виреела. Гроздето било от местен вид и давало добра реколта. В селото имало само един казан за ракия, собственост на Бялю Бижев.

 

От всичките площи с размер около 1500 кв.км почти половината били заети с обширни пасбища. Те давали много добри условия за развитието на овцевъдството и козевъдството. Сачанлийци били прочути овчари и козари. През 1910 година овцете и козите в селото наброявали около 120 000 глави. Някои селски чорбаджии имали добитък по 2000 - 3000 броя овце и кози. Сачанлийци се грижели особено за звънците на животните в стадата си. Те били изработвани от бронз или мед, а звуците им така съгласували, че да се чуват надалеч и в най-добро съзвучие. Кучето било спътник на стадото и неговия стопанин. Овчарското куче се славело

 

22

 

 

със своята привързаност към своя стопанин. То било негов най-верен другар.

 

От края на XIX век и в началото на XX век - до разорителната 1913 година, сачанлийци започнали да усвояват някои занаяти, специфични за Беломорския край. Такива били производството и търговията с розово масло, с паламуд и с мед. Това носело добри доходи на някои от сачанлийските родове.

 

Духовната култура на сачанлийци не се различава от устното творчество, от бита и обичаите, характерни за целия българския народ, населяващ Беломорска Тракия. Интерес представлявал говорът на сачанлийци, подробно изследван.

 

Църквата в село Сачанли се наричала "Свети Димитър" била построена през 1844 година. В нея с проповедите си свещениците повдигали националния дух и българското самочувствие на сачанлийци. Село Сачанли е първото българско село в Гюмюрджина, присъединило се към Българската екзархия в Цариград. Първият свещеник бил поп Милю, родом от Сив кладенец, Ивайловградско, служил в църквата на селото близо 40 години.

 

Като пръв учител в селото се сочи Тодор Казаков, родом от село Сачанли, преподавал на гръцки език. След него са работили и други учители. Всички те се ползували с голямо уважение и почит, тъй като работели както с децата, така и с родителите им, учейки ги на четмо и писмо, на история и география. Учителите, млади и просветени, напредничави за времето си хора, разпалвали родолюбиви чувства у млади и стари, повдигали духа на сачанлийци. С най-голямо уважение се ползвал учителя Васил Алексиев. През 1910 година в селото започва строежът на нова сграда на училището. Тя за първи път имала наред с началното училище и прогимназия. Скоро първият етаж бил вдигнат и в борбата за просвета на населението се сключва активно избраното Училищно настоятелство в състав: Дялко Камбуров, Славко Гьоргов, Вълчо Стамболиев и Стоил Душкоколов. Начело, разбира се, бил учителят Васил Алексиев. Дейността на настоятелството била успешна. Тя дала определено

 

23

 

 

ново самочувствие и белязана новото развитие на сачанлийци.

 

Такъв бил животът на сачанлийци. Ставали рано сутрин по първи петли. Трудили се усърдно през целия ден, а вечер лягали по късна доба. Работели здраво, но обичали и да празнуват. Не пропускани празниците. Те внасяли разнообразие в подредения им делник. Просветното и църковното им развитие определяло българското им самочувствие. Живеели в земите си необезпокоявани от никого.

 

Така било до паметната за историята на селото 1913 година. Годината, променила съдбата на Сачанли.

 

 

РЕВОЛЮЦИОННИ БОРБИ НА СЕЛО САЧАНЛИ. КЪРВАВИЯТ ПЪТ

 

С 5-ти октомври 1913 година - започването на първата Балканска война, свързваме края на Сачанли.

 

Сачанлийци се присъединяват към българската войска. Та нали именно заради тях България воюва, желаейки да обедини всички български територии в една държава.

 

В исторически аспект Балканската война е неизбежна. Българската нация е разделена. След Берлинския договор Сан-Стефанска България е разпокъсана. Западна Тракия, както и други територии населени с българско население, са върнати на султана. Земята на село Сачанли е сред тях. Безусловно тя е включена в територията на Турция. Това пък води до развилата се в тези земи тенденция на верска нетърпимост от страна на османците, до стремеж към тормоз и унищожение. Ответната реакция на българското население са въстанията. Избухва неуспешното Илинденско-Преображенското въстание, в което сачанлийци вземат участие. То е потопено в българска кръв. После избухва и войната на България с Турция. Отново населението на селото е с българската войска, а това дава отражение и върху съдбините на селото. Тогава четиримата полицаи от турския полицейски участък в село Сачанли били извикани в общината

 

24

 

 

от сачанлийците Димитър Славков и Димитър Стаматев, и там били обезоръжени. На 20 ноември 1912 година в Сачанли дошъл Димо Николов, западнотракийски войвода, с четата си от 25 четника. Цялата им издръжка била поета от селото. По време на престоя на четата в селото, на път от Софлу за Гюмюрджина, пристига с разузнавателна цел и капитан от българската армия Акрабов, с четирима кавалеристи. Два дни след като минал през селото, постовете на войводата Димо Николов съобщили, че идва турска войска. В действителност това била дружина от Македоно-Одринското опълчение. Те са посрещнати от всички сачанлийци.

 

След като българските войски завзели Западна Тракия имало случаи на нападения над мохамеданското население. Това не е правено от сачанлийци, които проявили верска търпимост и толерантност.

 

През май 1913 година войната с Турция завършила и Тракия била присъединена към България. В границите на Българската държава влиза и земята на Западна Тракия. По този начин българите, населяващи Западна Тракия, стават поданици на своето отечество — Майка България. Но политическите интриги и противоречия между Балканските държави водят до избухване на нова война. В нея България започва военни действия против сръбските и гръцки военни части в Македония. За да осигури достатъчно войска за фронта на военни действия там, Цар Фердинанд изтеглил войските намиращи се на турската граница. С това пък изложил българското население в Тракия на произвола на младотурскмте шовинисти. Те подложили българите на истинско масово унищожение. 12 000 българи, населяващи 17 села на територията на Западна Тракия, били прогонени от родните си места. Турското правителство преследвало и избивало българите от двете части на Тракия. През юли 1913 година Турция извършила реокупация на Тракия. Турските войски навлезли в Западна Тракия и заели редица големи градове - Софлу, Димотика и др.

 

Научили за настъпващата турска войска, българите от Западна Тракия се изтеглят към град Ксанти.

 

25

 

 

За това положение бил осведомен войводата Димитър Маджаров. Българското население на Западна Тракия започнало само да се грижи за своята защита. През март 1913 година Вълко Андонов Трингов бил секретар на общината в с. Манастир. Разбирайки за нахлуването на Турция в Тракия, той заминал за Сачанли. Същия ден в селото заприиждали бежанци от вътрешността на Тракия. Станало ясно от тяхните разкази, че пътят от Софлу за Ивайловград бил прекъснат от турците. След тяхното заминаване от селото и една малка военна част с един офицер се изтеглила. Той съобщил на сачанлиеца Ангел Попилиев, че Западна Тракия ще се заеме от турски войски. Същият казал това на Димитър Славков, но той отказал да напусне селото. На 10 юли, под ръководството на Димитър Стаматев, било свикано общоселско събрание. Присъствували всички селяни. Решавала се съдбата на Сачанли. Оформили се две мнения, но в крайна сметка надделяло становището да не се дава селото на турците.

 

Младотурците продължили своята програма за окупиране на Западна Тракия.

 

Бившите ръководителите на селския революционен комитет - Димитър Стаматев, Димитър Славков съзнавали ясно положението. Въпреки това останали в Сачанли, за да организират отбраната му до идването на българската войска.

 

За тази цел те създали комитет - да води отбраната на Сачанли. В него влизали: Илия Ангелов, Вълчо Стамболиев и др. На 11 юли се провело второ събрание. Обсъждали се проблемите, свързани със събиране оръжието и осигуряване на боеприпасите.

 

В селото имало оръжие. Независимо от това, че в началото на 1913 година била издадена заповед да се предаде на властта оръжието, това не било сторено. С оглед на това и на второто събрание това оръжие било събрано. Комитетът също така определил хората, които щели да поемат отбраната на селото. Те назначили десетници и команден състав. Наред с това се определили и местата за наблюдение и отбрана. По това време през с. Сачанли откъм село Доганхисар

 

26

 

 

дошъл войводата Димитър Маджаров, обикаляйки селата на Западна Тракия да организира отбраната й.

 

Именно той определил местата на постовете, наредил къде да се направят окопи, организирал и т. н. куриерска служба. По-късно дошъл и войводата Руси Славов. Цялото село участвувало в организирането на отбраната. Създадена била междуселска служба за поддържане връзки на с. Сачанли с другите села.

 

Цялостната отбрана на селото била окончателно изградена през втората половина на юли 1913 година. Задачата на селската отбрана била да се отбиват нападенията на турската милиция и башибозук. Димитър Маджаров наредил, че ако населението не може да издържи на турския напор да се изтегли към село Доганхисар. В началото на август сачанлийци се притекли на помощ на село Къзлар.

 

След оттеглянето на българската войска от Западна Тракия между ръководителите на селата Сачанли и Манастир се състояла среща. Тя се провела в Сачанли, където е взето решение населението на село Манастир да се пресели в Сачанли.

 

Към 9 юли, още преди се създаде отбраната на Сачанли, фанатизирани ходжи и софти започнали да обикалят селата от Западна Тракия и в името на исляма подстрекавали турското население на района да унищожи българите. Били убити няколко души. Сачанлии също дали жертва. Но терорът и строгият режим на Турция не попречили на срещата на командира на българската войскова част и сачанлийци. На нея той казал, че скоро Тракия отново ще бъде българска. Разбира се това повдигнало духа на сачанлийци.

 

Около Сачанли се организират башибозушки орди. На 21 срещу 22 август сачанлийци, под ръководството на Димитър Славков, им направили засада в местността Авджикедик.

 

Към 6 часа на 22 август турците нападнали село Манастир. Сачанлийската команда изпратила Стоян Стайков и Недялко Комнев да вдигнат тревога в Сачанли и да отидат на помощ на Манастир. Когато те пристигнали там,

 

27

 

 

турците били заели Горна Дамладжа и се сражавали с манастирци. С хитрост орманлиите били принудени да отстъпят, а населението на Манастир успяло да избяга в Сачанли. Било решено, в случай на нападение на турците в Сачанли, манастирци да ги ударят в тил. На 22 август в селото пристигнал войводата Димитър Маджаров с 20 четници. Направил преглед на отбраната. По негово нареждане, считано от 22 август, никой нямал право да напусне селото. На 27 под командата на Димитър Славков група заминала на разузнаване към местността Адата. Започнала се престрелка, тъй като тя попаднала на засада с башибозуци. На 29 август била изпратена друга група отново на разузнаване по посока на Попов вир. Забелязвайки прииждането на турците към селото, 4 души под командването на Ташо Тодоров заели позиция на Калимеров харман. Турците започнали да напредват към селото. Тогава намиращите се на Калимеров връх и Попов вир сачанлийци открили огън срещу тях. Друга група пък се врязала между османлиите, всявайки паника в техните редици. Така турците били принудени да отстъпят. След разузнавателна акция се разбрало, че турците отново искат да настъпят и нападнат Сачанли. Разузнавателната група се разделила на две части и останала в тила на турците. След открита стрелба турците отново отстъпили.

 

В този момент единствено селата Сачанли и Манастир от цяла Западна Тракия не са завладяни и окупирани от Турция. Междувременно положението в Сачанли станало тежко. Нямало храна, настъпил глад. Намалели и боеприпасите. Тогава въпреки строгата забрана да не се напуща селото, две жени отишли да наберат грозде от Долните лозя. Те били заловени. Завели ги при турския предводител - Черкез Рашид. Те издали всичко - че отбраната не разполага с много оръжие, че в селото няма чети и български войводи, че хората гладуват. Това помогнало на турското нападение.

 

След подготовка, на 5 септември 1913 година, подредени в колони, турските части атакували Сачанли. Настъпвали откъм Исоката църква и откъм местността Чучура. Отбраната ги посрещнали със залпове. Сачанлийският пост при Гуджик чешма съобщава за настъплението. Предупредено,

 

28

 

 

населението е нащрек. Разбит бил постът при Исоката църква. Останалите от отбраната отстъпили до Пичева нива, където настъплението на турците е спряно. Към 3,30 часа сутринта на 5.IX.1913 година бил подаден сигнал за неудържимо положение. По уречена парола населението започнало да се изтегля от селото през източния му край. Вечерта пристигнали в село Доганхисар.

 

Когато последните сачанлийци напускали селото, виждали, как центърът му горял с буйни пламъци, а долната половина била вече изгоряла. При турското нападение селото било разрушено до основи. Камък върху камък не останал. Грозно стърчели само основите на църквата. Тези сачанлийци, които не могли да избягат и останали в селото, били избити.

 

Бежанците от село Сачанли престояли в Доганхисар два дни. Оттам заминали за Дедеагач. Там били настанени първоначално под паламудовите дървета. Скоро ги преместили в казармите.

 

И тук те разбрали, че ще бъдат предадени на турците. На 23.09.1913 година турската войска нахлула в казармите и подкарали бежанците като добитък към град Фере.

 

Войводата Димитър Маджаров тръгва с четата си в опит да освободи бежанците.

 

В местността "Армаган баир" се събрали бежанците. Тук те са нападнати от башибозуците, изпратените от майор Сюлейман Аскери - командир на националните сили на Западна Тракия. Дадена им била ясна заповед - да убиват, да посичат, да унищожат българите. Започнали масови кланета. Картината била ужасна, тъй като турците безмилостно избивали невинните хора. Затова мястото на погрома, долината в която са избити българските бежанци, е наречена "Долината на смъртта". В нея загинали повече от 800 българи, 300 от които са сачанлийци. Пленени са други 30.

 

Част от бежанците успели да избягат. От 25 до 28.IX.1913 г. войводата Димитър Маджаров и Руси Славов ги събрали в местността Курбалък. Двамата войводи решили да преведат бежанците в България по следния маршрут: връх Шапка по посока шосето Ивайловград, като на три км преди

 

29

 

 

с. Попско да се отклонят през Чаталкая за с. Ятаджик (днешния град Маджарово), да преминат река Арда и да излязат на българската граница при село Оваджик (днешното село Горно поде). На 28.09 — вечерта, колоната тръгнала по маршрута. На 4 октомври, по обяд, слезли в котловината на Маджарово и започвали да преминават река Арда над дерето, идващо откъм Маджарово до сегашния мост над реката. И тогава отрядът на Илми бей застига и се размесва с бежанците. Започва да ги сече. Водите на реката стават червени от кръвта на избитите българи. По-късно очевидци говорели следното: "Реката протече кръв.".

 

Това била кръвта на 2000 българи посечени от турските ятагани. Турците стреляли по бежанците дори когато те преминали левия бряг на Арда на българска територия. На пътя останали 200 деца. Те били прибрани в една кошара в село Горно поле. Оттам идвали родителите им да си ги прибират. В България бежанците били настанени в Хасково и в Хасковска околията. Зачислени били на дажба до завръщането им в Турция.

 

Така през тези съдбоносни дни на 1913 година в посочените по-горе събития били избити общо 300 сачанлийци - близо 1/10 от жителите на селото.

 

И прави били думите на старите сачанлийци: "Няма къща, която да не е разплакана."

 

Това е историята на кървавия път, изминат от бежанците. С цената на река от кръв те идват от родината си - село Сачанли, в България. Идват за да спасят живота си. И остават в България. Известния български учен Люб. Милетич в историческия си труд за разорението на тракийските българи казва, че това, което са преживели те по своя ужас надминава дори най-ужасните масови избивания, на които българщината е била подлагана, в историческото Баташко клане.

 

30

 

 

ЗАВРЪЩАНЕ НА БЕЖАНЦИТЕ В ТРАКИЯ. НАПУСКАНЕ НА РОДНИЯ КРАЙ. СЪДБАТА НА ПОТОМЦИТЕ НА САЧАНЛИЙЦИ ДО ДНЕС

 

По силата на Букурещкия мирен договор от 10.VII 1.1913 година и на Цариградския договор от 29.IX.1913 година българската територия на Западна Тракия била призната и бежанците се завърнали. Дошли сачанлийци в родното си село. Но от село Сачанли нищо не било останало. То било напълно изпепелено.

 

Населението му се било разпръснало из различните села на Гюмюрджина. И макар и заселили се в повече от 10 села, сачанлийци съхранили своите нрави, обичаите и традициите си.

 

По-късно обаче, по силата на договора в Севър от 1920 година, на договора от Сан Ремо от 1920 година и на договора от Лозана от 1922 година, Западна Тракия била отстъпена на Гърция. През месеците май - юни 1920 година била извършена и гръцката окупация. Отново земите на Западна Тракия попаднали под чужда власт - сега гръцката. Затова и много сачанлийци заедно със семействата си дошли в България. А тези, които останали по родните си места, били преследвани от гръцките власти под предлог за неподчиняване на новата власт. И логичен завършък на тяхната съдба било интернирането им на остров Крит.

 

След Ньойската конвенция "За взаимно доброволно изселване", на 1 март 1924 година е подписан протокола "Калфов-Политис". Той се отнася за т.н. "доброволно изселване". Предприетите по него мерки фактически принудили българите към изселване и напускане на територията на Западна Тракия. Сачанлийци започнали да се изселват в България - през Свиленград, или през прохода Маказа, северно от Гюмюрджина.

 

След това изселване сачанлийци се пръснали из цяла Южна България. Повечето по новите места пак се занимавали с животновъдство. Там те създали училища, повечето с прогимназии. След 09.09.1944 година те започнали масово

 

31

 

 

да се преселват в по-големите промишлени райони. Това станало най-вече през 50 години на XX век. В края на 1959 година новото разселване било завършено. Днес потомците на сачанлийци живеят в град Кърджали и в околните села, в село Книжовник, в селата на Стамболовска община, Крумовградска и в Харманлийска общини, в Елховско и Ямболско.

 

В Харманлийска община, по мои данни, днес живеят около 700 потомци на сачанлийци.

 

Днес, в началото на XXI век, потомците на сачанлийци участвуват активно и пълноценно в живота на България. Те успешно работят, за да направят страната ни нова, демократична и модерна европейска държава. В паметта си те дълбоко са скътали почитта си към дедите си.

 

На 07.09.2000 година в град Кърджали се състоя среща-събор на сачанлийци.

 

Присъствуваха повече от 1500 души от цяла България.

 

Какво по-голямо доказателство от това тяхно присъствие за днешното им самочувствие и гордост от принадлежността им към род и роден край.

 

За това, че съм тракиец и потомък на българи-сачанлийци благодаря и на моите дядо и баба Руса и Илия Белеви.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]