4. ДЕМОГРАФИЯТА НА ОДРИНСКА ТРАКИЯ В КРАЯ НА XIX И НАЧАЛОТО НА XX ВЕК
доц. д-р Димитър Саздов
Националноосвободителното движение на българското население в Одринска Тракия и безспорните успехи на просветно-културното и църковното дело в тази област се дължат преди всичко на етническа основа. Съотношението между различните народностни групи в този вилает на Европейска Турция определя и степента на влияние на някои балкански държави.
Поради това изучаването на демографията на Одринско и църковно-религиозното деление на населението в тази област са били обект на внимание от редица пътешественици, политически и революционни дейци, общественици и преди всичко научни работници. Различните критерии, виждания, достъпът до изворова информация, а понякога и определени политически позиции довеждат до голямо разнообразие на цифровите статистики за народонаселението в Одринска Тракия, макар и в повечето от тях различията да са незначителни.
Въз основа на сравнителен анализ в това кратко изследване правим опит да представим на вниманието на читателя най-близките до истинското състояние статистики за състава на народонаселението в Одринска Тракия и броят на различните групи от българското население по религиозна принадлежност.
Одринска Тракия обхваща земите на Западна (Беломорска) и Източна Тракия, които се разделят от поречието на река Марица. На запад за граница между Македония и Тракия служи долината на река Места. След Берлинския конгрес през 1878 г. оставените под турска власт "източна, южна и западни части от старата и обща географска
48
област Тракия", Високата порта образува голяма административна единица под името Одрински вилает с център Одрин. След Съединението на Източна Румелия с Княжество България по силата на Цариградския договор от 1886 п, сключен между България и Турция и одобрен от великите сили, към Одринския вилает се присъединяват Кърджалийската каза и т.нар. Тъмришки села. Така образувания Одрински вилает обхваща земите на изток до Черно море и западните хълмове на Чагалджанските височини. На юг първоначално вилаетът се мие по брега на Мраморно море с Галиполския полуостров и по брега на Егейско море стига до устието на река Места. През 1878 г. Чагалджанският санджак се присъединява към Цариградския вилает. Западна граница на Одринския вилает е течението на река Места, която е граница между Тракия и Македония. Северната граница на вилаета минава по билото на Родопите (по турско-българската граница), пресича долината на река Марица при Свиленград, завива по билото на Сакар планина и Странджа и достига до черноморския бряг, между Созопол и Василико. До 1912 г. Одринският вилает обхваща 6 санджака с 32 кази и 115 нахии, мнозинството от населението му е българско.
Безспорното мнозинство на българите в Одринска Тракия официално най-напред е признато от Високата порта през 1870 г., когато султанът издава ферман за самостоятелна българска църква и очертава границите на действие на бъдещата Българска екзархия. За втори път, и още по-убедителен начин, това мнозинство е признато от великите сили на Цариградската конференция през 1876 г. Тогава, въз основа на етническия състав на Балканския полуостров, те очертават границите на Санстефанска
49
България, в които почти изцяло влизат Македония и Одринска Тракия. За това малко по-късно, в началото на 1879 г., протестирайки против разпокъсването на България от Берлинския конгрес, видният български политик и държавник Стефан Стамболов напомня границите на българската народност, очертани от султанския ферман за учредяване на Българска Екзархия, и се обръща към драгоманите на дипломатическите агенти в княжеството с думите: "Дайте ни нашето общо отечество, каквото то бе определено от вашата конференция в Цариград и каквото то бе създадено на Санстефанския договор".
След официалното признаване на българската принадлежност на Одринска Тракия (в различно време) от Турция и великите сили последва и научното доказване на броя на етническите компоненти с добросъвестното проучване на руския изследовател В. Теплов.
Въз основа на обилен и разнообразен изворов материал в самото навечерие на Руско-турската война от 1877-1878 г., като използва най-правилната от възможните за времето методики, той дава сравнително точна демографска статистика за населението по българските земи . Според него в класическите български региони Мизия, Тракия (без Константипополски окръг) и Македония живеят 6 542 277 души. От тях 4 767 393 са немюсюлмани, а 1 774 884 са мюсюлмани. Немюсюлманското население се състои от: българи - 4 095 981 души; гърци - 355 000 души; арменци - 141 822 души; румънци - 65 878 души; сърби - 41 284 души; куцовласи - 22 400 души; евреи - 18 241 души; руснаци - 11 235 души; цигани - 10 762 души; немци - 47 000 души. В мюсюлманската етническа група влизат 1 774 884 души. От тях турците османи са 975 584; българите помаци - 300 000; албанците - 238 000;
50
циганите - 120 000; черкезите - 90 000; татарите - 43 300; и евреите - 8 000 души.
По вероизповедание българите се делят на православни (4 080 821), католици (13 160) и мюсюлмани (300 000). Следователно в Мизия, Тракия и Македония живеят 4 395 891 българи. Освен тези данни Теплов съобщава и броя на българите, живеещи извън пределите на българските земи. Според него на различни места в Турция (без Тракия, Македония и Мизия) живеят 100 000 души българи; в Румъния - 500 000 души; в Русия - 97 032 души и в Австро-Унгария - 26 920 души. В навечерието на Руско-турската война общият брой на българското население е 5 119 933 души.
Още в хода на войната, особено след нея и чак до Балканската война, започват миграционни и емиграционни процеси, които в известна степен променят народностния състав на Одринска Тракия. При настъплението на руските войски към Цариград бягат големи турски бежански маси. Християнското население в Одринска Тракия, състоящо се главно от българи и гърци, посреща русите като освободители. С помощта на руската войска тук се изгражда местна българска администрация.
Берлинският конгрес връща отново Одринска Тракия под пряката власт на султана. По време и след изтичане срока на руската военна окупация, определена за срок ог 9 месеца съгласно Берлинския договор, настъпва двупосочен емиграционен процес. От Княжество България и Източна Румелия на юг тръгват турци и помаци (българомохамедани). Те се заселват в Одринска Тракия. Още по време на войната само в град Одрин се заселват 50-60 хиляди души такива бежанци (мохаджири). От Одринска Тракия на север тръгват българи, а също и гърци. Те вървят след руските войски и се заселват в Княжеството и най-вече в Източна Румелия. Тази емигрантска вълна,
51
според дописка на френски език до в. "Марица" от началото на 1879 г., взема огромни размери. Наброяват се повече от 30 000 души емигранти и "може да се стигне до един брой два пъти по-голям" .
Според преброяването през 1880 година 17 970 души български бежанци от Източна и Западна Тракия се настаняват в Източна Румелия, а други - в Княжество България, особено във Варненски окръг. В рапорт на член на английското посолство в Цариград се казва,"че 23 000 българи изключително из Чорленски окръг, като се страхували от изстъпленията на щурците, последвали руските войски".
Изселването на турци от България, които не могат да свикнат с новата власт, продължава до 1912 г. От 1886 г. това е желано и насърчавано и от самото турско правителство, което разбира необходимостта от заселване на турския елемент пред постъпите на Цариград. Освен турци в Източна Тракия се заселват и помаци, цигани и мохамедани бошняци (от Босна). Това население турците наричат " мохаджир" - т.е. бежанци.
Особено интензивно и масово е колонизирането на мохаджири след анексирането на Босна и Херцеговина през септември 1908 г. от Австро-Унгария. Тогава от тези земи тръгват големи групи ( от по 200-300 души) мюсюлманско население. В един момент молбите за изселване от двуединната монархия достигат 50 000 броя . Тези преселници се заселват в пределите на Стара Сърбия, Македония, Одринска Тракия и една малка част в Мала Азия.
В Турция се създават специални комисии, наречени " мохаджир комисиону " (т.е. бежански комисии), които настаняват бежанците и привличат нови. В Одрин заседава "вилаетска" комисия, а във всяка околия работи
52
"околийска" комисия. За засилване на фонда на комисиите с пари се отпечатва специална гербова марка - "мохаджир пулу". С нея задължително се облепват заявления и документи.
Въпреки тази заселническа вълна в много от смесените села турците и след 1878 г. нямат успех. В съприкосновение с християните те остават "немощни и слаби, едва да се задържат, а другаде - да намаляват или дори изчезват", особено там, където християнското или българското население не се изселва.
Турците обичат да образуват и да живеят в отделни свои села, изолирани и без конкуренция. Затова мохаджирските комисии отделят част от мерите на българските села и образуват нови турски села (мохаджирски села). На места в мерите на някои български села се основават по две и повече мохаджирски села. Мохаджирите заселници били цяла напаст. Те невинаги са доволни от това, което им дава държавата. Недостигът на земя много често компенсират чрез заграбване на земи от българите.
Увеличава се населението с мохаджири и в градовете, и в старите турски села. За образуването на мохаджирски села турската власт откупува и чифлици или част от чифлишките земи. А след младотурския преврат от 1908 г. новата власт изкупува чифлишки земи и ги раздава само на мохаджирите. За настаняването на мохаджири в Одринска Тракия и Македония турското правителство отпуска два големи кредита през 1909 и 1910 година на стойност 9 600 000 и 20 000 000 гроша от бюджета на Министерството на вътрешните работи.
Повечето от околиите в Одринска Тракия са "омохаджирени". Особено силен е този процес в годините 1902-1912 г. Старото турско население в новите условия
53
едва се откроява. Така например в Одринска околия през периода 1878-1912 г. 20 чисто български села стават смесени и се основават 19 мохаджирски села на нови места. В същото време само в Лозеиградска и Малкотърновска каза 2402 български семейства се изселват в България. В Източна Тракия старите турски села си остават малки, но новите мохаджирски села се развиват значително - от по 200-300 и повече къщи. Българските мохамедани (всичкото мохаджирско население) се заселват най-вече в Малгарска, Узункьоприйска, Хайроболска, Бабаескийска, Хавсенска и Еноска каза. В Източна Тракия през посочения период са образувани над 200 нови мохаджирски села. Общият брой на настанените турци мохаджири надхвърля 100 000 души, а помаците мохаджири са над 17 000 души. Повечето от последните идват от Северна България. Според българския изследовател Стою Н. Шишков от Берлинския конгрес до Балканската война придошлите в Тракия мохаджири надхвърлят 300 000 души.
Подобен, но в по-малка степен изселнически процес настъпва и в Западна Тракия. През 1878 г., когато бягството на българите от Източна Тракия е масово, от подобен процес са обхванати и някои селища на Западна Тракия. Така например само от село Балъкьой при Фере за Северна Тракия тръгват 301 български семейства. На мястото на избягалите българи се настаняват турци, изселени от България.
След Преображенското въстание от 1903 г. много българи са изгонени или принудени да се изселят и от беломорска Тракия, където турските власти бързо настаняват турски изселници от България. С това те усложняват още повече създадения през 1878 г. "мохаджирски въпрос", който е с особено тежки последици за българите. На
54
турските преселници и тук се раздават български имоти. В желанието си да няма "гъсто българско население" в близост до Цариград и Дарданелите Високата порта постоянно се стреми да измени "българската физиономия" и на Западна Тракия.
За Одринска Тракия липсва изобилие от статистически проучвания и изработването на етнографски карти през разглеждания период. Причините за това са:
1. Тази обширна област, която е създадена по суша само на България, е важна преграда към подстъпите на Цариград, Проливите и Бяло море както за България, така и за нейната освободителка Русия. Тук западните велики сили не желаят да прилагат каквито и да са програми за реформи.
2. В областта се разгарят остри народностни и религиозни борби, в които надмощие си оспорват двата християнски народа - българи и гърци, като предимството е на българска страна.
Европейска статистика за народностните групи, които населяват Одринския вилает (за Одрински и Лозенградски санджак), има само от времето на освободителната Руско-турска война, когато вниманието на великите сили е привлечено от "грижи" за съдбата на тази провинция на Османската империя. Едната статистика е на излизащия в Цариград френски вестник "Courier d'Orient" за 1878 година. Данните за Одринския вилает са: 190 568 мохамедани, 372 467 българи, 147 984 гърци, 13 710 евреи, 10 440 арменци и 2880 разни. Другата статистика е на англичаните E. O. Ravenstein. Тя е поместена в списанието на статистическото общество в Лондон (т. 40 за 1877 г.) Тук се привеждат данни обаче само за Одрински санджак. Тази статистика се публикува у нас в труда на
55
д-р Н. Михов през 1915 г., а в наше време и проф. В. Божинов. Според нея: мохамеданите са 114 000, българите - 162 000, гърци и други - 81 000 души.
Сведения за населението в Одринска Тракия от времето на Освободителната война има и от друг характер. Като коригира една своя и на други западни изследователи грешка относно населението в Европейска Турция, говорещо и гръцки език, видният германски географ и картограф Киперт пише в сп. "Глобус" следното:
"Изследванията на безпристрастните немски и западни наблюдатели (има предвид Ами Буе, Шафарик, Лежен - б.а.) не оставят никакво съмнение, че селското население и мнозинството от градското във вътрешността на Македония и Тракия дори до вратите на турската столица говори български и само образованата част от това население разбира гръцки. Българите имат едно разпространение много по-широко от онова, което фигурира върху моята карта (отнася се до Източна Тракия) тъй, както аз го отбелязах в текста на второто издание в тая карта".
Киперт установява в своя труд и друга неточност, допусната с приемането на Санстефанския договор. По силата на този договор, посочва той, вън от границите на новата държава остават помашките групи в Родопите и по течението на река Арда. "Според резултатите от новите отделни изследвания - пише Киперт - тук още масата е българска и мнозинството от тая маса е било принудено с насилие да приеме мохамеданството".
Достоверността на Кипертовата етническа карта се потвърждава и от видния германски политик Ото фон Бисмарк. В отговор на едно запитване през февруари 1878 г. в германския Райхстаг относно състоянието на Източния
56
въпрос той отговаря:
"Етническото положение на България, както го зная от автентичен източник и както произлиза от най-добрата карта, която ние познаваме - Кипертовата, - е такова, че нейните национални граници слизат на запад дори оттатък Солун и отиват на изток с малко смес от турски елемент дори до Черно море".
Българският характер на Одринска Тракия се потвърждава и от немския професор Ернст Дотаин, от отличния познавач на Балканския полуостров френския полковник Леон Ламуш, украинския професор Г.Д. Флоринский, пражкия професор Л. Нидерле, американския професор Леон Доминиан и други.
Според официалните турски данни (салнаме - алманах) за Одринския вилает през 1898 г. броят на народностните групи, даден по религиозна принадлежност, е следният: турци - 475 981, гърци - 253 253 и българи - 212 884 души . Тази статистика не отговаря на обективната действителност, тъй като турците, за да намалят най-опасния за тях елемент -българския , към броя на турците включват и българите мохамедани (те според Ст. Н. Шишков са 131 445), а към този на гърците отнасят българите партиаршисти, които са около 50 000 души.
Според Т. Карайовов в самия край на XIX в. (по частни и екзархийски данни) населението в Одринска Тракия възлиза на 997 482 души, от които помаците (120 000 души според Карайовов) - 212 884 души; а гърците - 253 253 души; останалите са власи, арнаути, арменци, евреи и разни.
Най-прецизни статистически сведения за населението в Одринска Тракия привежда Стою Н. Шишков. Според него в началото на XX век (до въстанието от 1903 г.)
57
Одринска Тракия се населява от 968 785 души. От тях 410 407 са българи (42,37%); 336 879 са турци (34, 77%); 180 622 са гърци (18,64%) и останалите (евреи, арменци, цигани и др.) са 40 827 (4,22%).
За развитието на българската народност в Одринска Тракия след 1903 г. по-късно проф. Любомир Милетич ще напише:
"Строгите мерки, които турското правителство взе по време на въстанието на 1903 г. и след него в течение на десетте години до избухването на войната от 1912 г., в твърде значителна степен намалиха числеността на българщината в Одринския вилает: масовата емиграция от Одринско в Българя през време на въстанието поради враждебното настроение на турското правителство не се възвърна напълно в напусналите си огнища в Тракия. Напротив, крутите мерки, които се прилагаха спрямо българите при всяка последвала и най-малка проява на свободолюбив от някоя страна, докарваха все нови изселвания на населението" . Затова, заявява проф. Милетич, " не е чудно, че от 1902 до 1912 г. числото на българските семейства... е намаляло с 2787 семейства".
Т.е. около 15 000 души се изселват от тази област в България. Най-много българи се изселват от казите (околиите) Лозенградска и Малкотърновска - 2462 семейства. Към това намаление обаче трябва да се прибавят и хилядите избити българи по време на въстанията, "аферите" и жестоките преследвания.
Според проф. Милетич към 1912 г. в Одринска Тракия живеят около 1 000 000 души, от които турците са най-много - 400 000; българите заедно с помаците са около 300 000, а гърците стигат до 200 000. Останалите са арменци, гагаузи, евреи, арнаути, власи, цигани
С незначителни изменения въпреки продължаващите
58
изселвания на българите по-горе посоченото процентно съотношение на народностните групи в Одринска Тракия почти се запазва чак до Балканската война . В това отношение като че ли видният изследовател на Родопите и Одринска Тракия Стою Н. Шишков ни оставя най-точни сведения (табл. 1)
Таблица 1
Процентно съотношение на населението по народности в Одринския вилает - Източна и Западна Тракия - в 1912 г.
[[ САНДЖАЦИ: Одрински, Лозенградски, Дедеагачки, Гюмюрджински, Галиполски, Родостенски, Средно за цяла Тракия ]]
Цифрите в таблицата показват, че българите имат голямо надмощие над гърците в Гюмюрджинския санджак, където живеят компактни маси от българи християни и много българи мохамедани. На следващите места по надмощие на българския елемент над гръцкия се нареждат Лозенградският, Дедеагачкият и Одринският санджак. Гърците са в по-голямо количество от българите само в Галиполския и Родостенския санджак.
59
"Всички турски салнамета за Одринския вилает - пише Шишков - които са официални издания на вилаетското управление от 1878 до 1912 г., при всичката грижовност на турските власти да се укрива българският елемент във вилаета, като се дават по-малки от действителните числа за него, като в същото време се представят патриаршистите българи за гърци, а помаците за турци, то пак съдържат доста внушителни данни за булгар милет, т.е. българи със закрепнало национално съзнание и открито и смело признаващи своята Екзархия".
Поради това турците издават в Одрин вилаетски вестник "Едрине" на три езика - турски, български и гръцки. Така се дава възможност и на българското население в Одринска Тракия да се запознава с правителствените закони и наредби.
Българите в Одринска Тракия живеят предимно в селата и по-малките градове, където се занимават с земеделие, занаятчийство и търговия. С течение на времето обаче те все повече проникват и в големите индустриални пентрове на областта като Одрин, Ксанти, Гюмюрджина. Дедеагач и други.
Липсата на модерна статистическа служба в Турция не дава възможност да се приведат точни цифрови данни за народностните групи, живеещи в Одринска Тракия. Това е продиктувано и от интересите на Турция, чиято администрация скрива, или по-точно, не проучва истинския брой на отделните народности, живеещи в европейските вилаети на империята.
* * *
В резултат от насилственото налагане на мюсюлманската религия над християнското население през вековете на робството в Одринска Тракия живеят и българи
60
мюсюлмани, които обикновено вилаетските статистици причисляват към турското население. Потурчването в Одринска Тракия продължава и в най-ново време. Някои села тук приемат чуждата религия в края на XVIII и началото на XIX в. Потурченото българско население носело различни имена -"помаци", "торбеши", "аповци", "читаци" и др. На много места ги наричат обикновено "турци", но те се делят от същинските турци и ги мразят.
Съществува и друго ведомствено разделение на българското население в Одринска Тракия - българи патриаршисти и българи екзархисти. То е резултат от дългите векове на духовно потисничество от страна на Цариградската (гръцка) патриаршия поради липсата на самостоятелна българска църковна институция до 1870 г. След издаването на султанския ферман през 1870 г. и образуването на Българска екзархия през 1871-1872 г. много от българите преминават към нея, но една част остава под лоното на Патриаршията.
Липсата дълго време на самостоятелна българска църква създава условия и за проникване по българските земи на протестантската и католическата пропаганда. Нещо повече, в Одрин е открит български католически лицей (българоуниатска духовна семинария), която е закрита от турците едва през 1913 г. . Всичко това води до още по-голямо разделение на българското население на духовен принцип.
Българският национален деец и общественик от Македония Т. Карайовов, дългогодишен дипломатически агент в Одрин, събира официални и частни сведения за населението на Одринска Тракия и ни представя една таблица в своя труд за броя на жителите по вяра, домашен език и по духовна принадлежност. Липсват обаче данни
61
за населението по народности.
Българската екзархия изработва през 1900 г. статистика за християнското население по епархии в Одринския вилает. Статистиката обаче изключва мохамеданското население, в това число и българите мохамедани (табл. 2)
Статистика за християнското население в Одринския вилает (Одрински и Лозенградски санджак) по епархии според данни на Българската екзархия изработва (1900)
[[ Епархии: 1. Ксантийска, вкл. и Ахъ-Челеб. каза, 2. Маронийска, център Гюмюрджина, 3. Еноска - с гр. Енос, 4. Димотишка, 5. Одринска, вкл. и Лозенградско, 6. Литическа, гр. Ортакьой /дн. Ивайловград/ вкл. Лозенградско, 7. Ираклийска /Узункюприйска и Кешанска каза/ ]]
62
От таблицата се вижда, че на прага на новото столетие в Одринския и Лозенградския санджак, където Българската екзархия има свое ведомство, на българите принадлежат 63,98% от християнското население. Те имат числено надмощие над гръцкото население (с изключение само на Димотишка епархия). Прави впечатление и фактът, че над 20% от българското християнско население принадлежи към Цариградската паргиаршия, т.е. практически е откъснато от българското културно и национално движение и борби. Особено силен е гърпизмът в градовете на Тракия, където много от прииждащите българи от селата попадат под негово влияние, най-вече чрез църквата или по-добре уредените училища.
На 12 април 1894 г. след настоятелно искане на Екзарх Йосиф I до Високата порта и под натиска на Ст. Стамболов султанът издава ираде (заповед), с което признава почти еднакви права на Българската екзархия с тези на Цариградската патриаршия по ръководството на училищата в Македония и Одринска Тракия. След 7 години Екзарх Йосиф оценява положително значението на султанското ираде, тъй като то осигурява правна възможност на Екзархията да развива и укрепва своята народополезна дейност. В доклад до правителството в София той изтъква, че след 1894 г. българщината във вилаетите укрепнала, а националният дух се приповдигнал. Това довежда и до смяната на духовното ведомство от много българи. "Трите четвърти от българския народ - пише Екзарх Йосиф - постепенно призна ведомството на народната си църква".
Според данни на Екзархията от 1900 г., които са сравнително най-точни от всички статистики, българите екзархисти в Одринска Тракия са 229 216 души, българите
63
патриаршисти 51 808 и малко католици - 2 688. Общо българското християнско население в Одринска Тракия възлиза на 283 712 души.
Цифрите показват, че Българската Екзархия постепенно укрепва и разширява своето влияние сред мнозинството от населението в Одринска Тракия. Тя има голямо надмощие над Цариградската патриаршия по броя на своите привърженици. Българската екзархия става църквата на българите, независимо че все още в много епархии няма свои владици и близо една четвърт от българското население продължава да зачита за свое ведомство Патриаршията.
След Илинденско-Преображенското въстание, когато Българската Екзархия е поставена в неизгодно положение, Гръцката патриаршия се опитва да използва неблагоприятната обстановка за българите и да върне отново под своята юрисдикция напусналите я български патриаршистки села и да привлече нови. В това отношение нейната политика се подкрепя и от турските власти, които фаворизират гръцките владици. С тази политика Патриаршията се опитва да задържи под своето крило колкото се може повече българи. По обща заповед "властите навред преследват отказването от патриаршията". На много места е употребено и насилие. На някои места българи "прибягват при унията, за да намерят покровителство в западните консули".
Мнозинството от българското население в Одринско обаче оказва голяма съпротива и почти навсякъде с успех се противопоставя на елинизаторските стремежи на гръцкото духовенство. Поставени под енигмата на православието, противно на целите и очакванията на Патриаршията, много български села започват да се отказват
64
от нея и настояват да им се възвърнат завладените на сила след въстанието от гръцкото духовенство черкви и училища.
Процесът на отказване на българските села от Патриаршията се засилва успоредно със започване на реформената акция на великите сили и продължава през цялата 1904 г. След това този процес постепенно затихва поради силната подкрепа, оказвана на гръцкото духовенство от турските власти.
Според Рихард фон Мах българското християнско население в Одринска Тракия към 1906 г. по ведомствена принадлежност се състои от 233 536 българи екзархисти; 56 608 българи патриаршисти (гъркомани) и 2688 българи католици (униати). От тях в Източна Тракия: 144 384 екзархисти, 41 896 патриаршисти и 1920 католици. В Западна Тракия: 89 152 екзархисти, 14 712 патриаршисти и 768 католици. Българите мюсюлмани според Р. фон Мах в Одринска Тракия са около 115 000. Или общо от всички вероизповедания и ведомства българите в Одринско са 407 832 души.
След Младотурската революция и обявяването на конституцията българското население в Македония и Одринска Тракия масово отхвърля гръцкото духовно бреме, започва да отваря свои училища и църкви, а Българската екзархия е обсипана с молби за изпращане на свещеници.
Един от най-добрите статистици за населението в Одринска Тракия е Ст.Н. Шишков. За разпределението на българите християни в Одринска Тракия в навечерието на Балканската война ще приведем неговата статистика, която е сравнена от самия Шишков със съществуващите други сведения в това отношение. Според нея българите екзархисти са 229 216 души, патриаршистите са 56 608, а
65
българите католици - 2 688 души. Всичко 288 512 души.
По официални български данни към 1912 г. българите християни в Одринския вилает са 294 554, а българите мохамедани - 115 170 души.
Добрият френски познавач на Европейския югоизток Сонжон в своята "История на България", публикувана през 1912 г., изчислява българите в Одринско и Цариград на 600 000 души.
В заключение можем за кажем, че в Одринска Тракия екзархистите съставляват масовата опора и средата, в която расте и укрепва българското национално дело. Другият важен извод е, че българското население в Одринска Тракия е мнозинството от различните национални и религиозни групи. Турците в областта по своята численост и положение заемат второ място, а гърците винаги са били елемент от третостепенно значение.
* * *
Приведените статистически данни за населението в Одринска Тракия безспорно показват превъзходството на българския елемент в този Европейски вилает на Турция. Независимо от различията в цифровите данни във всички от тях, където политическият субективизъм не съществува. процентното съотношение между българите, турците. гърците и останалите малцинства почти не се различава. Малко се променя това съотношение и след големите емиграционни вълни на българите след Освобождението и в началото на XX в.
Явно е, че големият прираст на българското население почти успява да компенсира броя на убитите и емигриралите българи. Подчиняването на много българи
66
от чужди ведомства не означава, че те напълно загубват своето българско съзнание. За това говори и фактът, че една значителна част от българското население често сменя под политически натиск и насилие ведомственото си положение. Но когато условията позволяват, почти всички българи изявяват желание (с изключение на помаците) да преминат към българската религиозно-национална институция - Екзархията.
В заключение ще кажем, че до Балканската война народностният характер на населението в Одринска Тракия е безспорно български. За това и тук, както и в Македония, се създава, организира и развива самостоятелно българско национално-освободително движение.
БЕЛЕЖКИ:
1. Теплов, В. Материалы для статистики Болгаріи, Тракіи и Македоніи, СПб., 1877;
2. Шишков, С. Тракия преди и след Европейската война. Пловдив, 1922;
Разбойников, А. Източна Тракия (географски преглед) - В: Тракия, географски и исторически преглед. С., 1946;
Милетич, Л. Разорението на Тракийските българи през 1913 година. С., 1918;
Михов, Н. Населението на Турция и България, 1915;
Николов, Д. п. Одринска Тракия. С., 1919;
3. Попов, Н. Народонаселението в Тракия до Балканската война. - Тракийски сборник. Кн. 2. С., 1930 и др.
4. Шишков, С. Тракия преди и след ..., с. 5-6.
5. Пак там.
6. Андонов, И. Съединението. Пловдив, 1929. с. 18-20.
7. В. Теплов прекарва дълги години като чиновник в руското посолство в Цариград. В това си качество топ е свидетел на българските борби за национална църква, а след това и за политическа независимост на българския народ. В своите статистически данни В. Теплов се основава на турските
67
салнамета от 1874 и 1877 г., на данните на Ф. Каниц, на църквата, на общините, на изработени от други съвременници списъци, на лични наблюдения. Въз основа на тях прави своя статистика за населението по българските земи.
8. Теплов, В. Цит.съч.
9. В. Теплов посочва България, Тракия и Македония.
10. Теплов, В. Цит. съч., с. XXV-XXIX.
11. Пак там, С.ХХVI.
12. Пак там.
13. Милетич, Л. Разорението на Тракийските българи през 1913 година. С., 1918, с. 290.
14. Шишков, С. Тракия преди и след ..., с. 81.
Държавна библиотека "Иван Вазов" - Исторически архив ( ДБИВ - на ), Пловдив, ф. 3, а.е. 936, л. 1. Дописка от "X" до редактора на в "Марица", 1879 г.; Разбойников, А. Цит. съч., с. 167.
15. Шишков, С. Тракия преди и след .... с. 79. Николов, Д.п. Одринска Тракия. С., 1919, с. 32.
16. Разбойников, А. Цит. съч., с. 170.
17. Апостолов, А. Колонизация на мухаџирите во Македонија и растројство на чифлишките односи од крајот на XIX век до 1912 година - Гласник на Институтот за национална историја, год. IV, Скопје, 1960, бр. 1-2, с. 116-117.
18. Разбойников. А. Цит. съч. с. 1 70; Шишков, С. Тракия преди и след ..., с. 81.
19. Николов, Д.п. Цит. съч., с. 54-58.
20. Разбойников. А. Цит. съч., с. 170.
21. Пак там.
22. Пак там; Данаилов, Л. Икономическо и социално положение на Тракия до Преображенското въстание. В: Преображенското въстание 1903. Сб. С., 1955, с. 29-30.
23. Разбойников, А. Цит. съч., с. 170-171; Шишков, С. Тракия преди и след ..., с. 84-85; Николов, Д.п. Цит. съч., с. 54-58.
24. Милетич, Л. Цит. съч., с. 290.
25. Разбойников, А. Цит. съч., с. 1 71; Данаилов, Л. Цит. съч., с. 29-30; Милетич, Л. Цит. съч., с. 290.
26. Шишков, С. Тракия преди и след ..., с. 84.
68
27. Батаклиев, И., А. Разбойников, И. Орманджиев. Тракия, географски и исторически преглед. С., 1946. с. 39.
28. НБКМ-БИА, ф. 641, а.е. 50, л. 5-6; Батаклиев, И. и др. Цит. съч., с. 39-40.
29. Божинов, В. Цит. съч., с. 116.
30. Шишков, С. Тракия преди и след ..., с.106: Божинов, Българската просвета в Македония и Одринска Тракия 1878-1913. С., 1982, с. 117.
31. Михов, Н. Населението на Турция и България, 1915, с. 246-252; Божинов, В. Цит. съч., с.117.
32. Globus. Illustrierte Zeitschrift für Länder und Völkerkunde, Braunsachvelig, 1878, t. 33, s. 268.
33. Шишков, С. Тракия преди и след ..., с.24; Батаклиев, И. и др. Цит. съч., с. 43.
34. Globus..., с. 268 et. Шишков, С. Тракия преди и след ..., с. 24. Карайовов, Т. Материали за изучаването на Одринския вилает. С., 1909, с. 20.
35. Цит. по: Шишков, С. Тракия преди и след ..., с. 24.
36. Подробно вж. Шишков, С. Тракия преди и след ..., с. 24-26 и посочената от него литература.
37. Шишков, С. Тракия преди и след ..., с. 100.
38. Шишков, С. Българо-мохамеданите (помаците). Пловдив, 1936, с. 35-36.
39. Карайовов, Т. Цит. съч., с. 14.
40. Шишков, С. Тракия преди и след ..., с. 112-118.
41. Милетич, Л. Цит. съч., с. 289-290.
42. Пак там, с. 290. Тази цифра проф. Л. Милетич взема от един "Рапорт" на българското Одринско консулство, изпратен на 10 октомври 1910 г. до правителството в София.
43. Пак там, с. 307-317, 290.
44. Милетич, Л. Цит. съч., с. 8.
45. Шишков, С. Тракия преди и след ..., с. 126-127.
46. Пак там, с. 126.
47. Пак там; Карайовов, Т. Цит. съч., с. 20.
48. Шишков, С. Тракия преди и след с. 29. Турците нямат нито една частна статистика за Одринско. Всички турски
69
статистики за провинциите на империята произхождат от официални източници. Те носят в себе си доста голяма доза субективизъм.
49. Пак там, с. 30.
50. Народна библиотека "Кирил и Методии" - Български исторически архив (НБКМ-БИА) , ф. 641, а.е. 94, л. 13, 25.; Шишков, С. Тракия преди и след ..., с. 51; Божинов, В. Цит. съч., с. 326.
51. Шишков, С. Тракия преди и след ..., с. 26.
52. Карайовов, Т. Цит. съч., с. 6, 13.
53. Централен държавен архив на Република България (ЦДАРБ), ф. 246, оп. 1, а.е. 176, л. 147-155.
54. Божинов, В. Цит. съч., с. 117, 118.
55. ЦДА-РБ, ф. 176, оп. 1, а.е. 778, л. 47, 61, 62, 78, 79; Български Екзарх Йосиф I. Дневник. С., 1992, с. 330-335.
56. Българите в Македония и Тракия 1879-1912. Екзарх Йосиф I, писма и доклади. Съставители Величко Георгиев и Стайко Трифонов. С., 1994, с. 198-199.
57. ЦДА-РБ, ф. 176, оп. 1, а.е. 1632, л. 14,15; Българите в Македония и Тракия 1879 - 1912. Екзарх Йосиф I, ..., ..., с. 198-199.
58. Българите в Македония и Тракия 1879 - 1912. Екзарх Йосиф I, ..., с. 219, 221-23; ЦДА - РБ , ф. 176, оп. 1, а.е. 1881, л. 179; а.е. 1977, л.1-2; Български екзарх Йосиф I ..., с. 543.
59. Български екзарх Йосиф I ..., с. 543.
60. ЦДА-РБ, ф. 176, оп.1, а.е. 1977, л. 1-2; а.е.2051, л. 35-37; Божинов, В. Цит. съч., с. 219.
61. Попов, Н. Народонаселението в Тракия до Балканската война. Тракийски сборник, кн. 2, С., 1930, с. 157; Николов, Д. п. Цит. съч., с. 32.
62. Шишков, С. Българо-мохамеданите ..., с. 94.
63. Пак там, с. 111.
64. Попов, С. Цит. съч., с. 170. Тази таблица българското правителство е предоставило чрез своята делегация на парижката мирна конференция през 1919 г.
65. Songeon, G. Histoire de la Bulgarie depuis les origines jusqu'a nos jours, 485-1913. Paris, 1913, р. 19.