5. ТРАКИЙСКИТЕ ПРЕСЕЛНИЦИ В ИВАЙЛОВГРАД И ИВАЙЛОВГРАДСКО
/по документи, материали и спомени/
Димо Чанков
Ивайловградският край заема особено място в историческия контекст на Източните Родопи по силата на определен комплекс от дълготрайното действие на икономически, политически, социални, демографски и народопсихологически дадености и реалности. Ето защо в различните периоди на миналото той става естествен и закономерен главен организационен, идеен и ръководен център на църковно-националното, просветното и революционното движение в цялата Източнородопска област. [1] Едновременно с това този изконно български район осъществява ефикасен "износ" на идеите на българската църква, родната просвета и националноосвободителната революция в околните региони. Влизайки в геостратегическия хинтерланд на древния град Ускудама /Адрианопол, Одрин/, той създава български етнически контингент в Мала Азия и Странджа със свои селища, със собствен социален и духовен живот. [2]
Вследствие на конюнктурните политически реалности Ивайловградска околия споделя участта на други български краища в Тракия, Македония и Родопите, като е освобождавана от турско робство два пъти - през февруари 1878 г. от Сборната Кавказка бригада на генерал-майор Пьотр Александрович Черевин [3] и през октомври 1912 г. от Сборната конна бригада с командир полковник Александър Танев и специалния отряд на подполковник Петров от ариегардните части на 8-ма Тунджанска пехотна дивизия.
71
На българското население тук, обаче, е съдено през трагичната есен на 1913 г. да преживее своята Голгота - разорението на тракийските българи според проф. д-р Любомир Милетич, когато т. нар. гюмюрджинска автономна милиция избива около 340 души. [5] Едва тогава съгласно клаузите на Цариградския мирен договор Ивайловградският край окончателно е присъединен към териториалния патримониум на българската държава и става един от граничните бастиони на Отечеството.
Досега няма специално изследване за преселението на тракийските българи в Ивайловград и Ивайловградско. Частични сведения се съдържат в монографиите "Разорението на тракийските българи" през 1913 година" на проф. д-р Любомир Милетич [6], "Бит и култура на родопските българи" от проф. Анастас Примовски [7], "Тракия. Административна уредба, политически и стопански живот 1912-1915" [8] от проф. д-р Стайко Трифонов, "Национално-освободителни борби в Ивайловградския край 1840-1908" [10], както и в обширната студия на Тодор Браянов "Българи, бежанци от Тракия." [11]
Настоящият труд не е с претенции за всеобхватност и изчерпателност по този проблем и като послание е отправен към широк кръг читатели.
До 1878 г. Ортакьой /Ивайловград/ заедно с принадлежащите му села влиза в административно-териториалната структура на Димотишка околия, а след това се обособява в самостоятелен околийски център към Одринския вилает. [12] По това време, според Цариградския вестник "Курие д'Ориан" градът е с 510 къщи и население от 2810 жители. [13] През епохата на турското робство тук основен поминък са примитивното земеделие, животновъдството, въглищарството и занаятите. В същото време
72
Ивайловградска околия служи като източник на известен български изселнически контингент в Мала Азия и Странджа. Това са преди всичко въглищари /кюмюрджии, хухленджии/. Понеже същите попадат в зоните на рядко населените малоазийски земи почти като колонизатори, ивайловградските въглищари освен основния си поминък започват да развиват земеделието и овцевъдството. [14] Тези сведения свидетелствуват, че още преди Освободителната война от 1877-1878 г. настъпват известни демографски промени в българския народностен пласт, битуващ в Ивайловградския край. След приключването на Руско-турската война, понеже се страхува от нови варварски изстъпления на турците, част от българското население в Дедеагачка, Софийска, Ференска, Димотишка и Ивайловградска напуска родните си краища, за да се пресели в Източна Румелия и Княжество България. Преселническото движение започва веднага след получената вест за сключването на Берлинския мирен договор и придобива масови размери след постепенното изтегляне на руските войски от гарнизоните им в Източна Тракия. [15] При една среща между българският екзарх Йосиф I с главнокомандващия Дунавската армия генерал-адютант Е. И. Тотлебен към края на декември 1878 г. в Одрин последният споделя, че не одобрява изселването на българите от Одринският санджак. Според ген. Е. И. Тотлебен вследствие на това изселване ще се стигне до заселването на санджака с турци, което би създало по-късно трудности за българите в териториалните претенции към този край от Одринска Тракия. [16] Очевидна е политическата прозорливост и историческата далновидност на руския главнокомандващ относно количественото запазване на българския национален елемент в Одринско.
73
Независимо от тази стратегическа идея в перспективата на времето, подложените на непоносим геноцид, политически терор и икономически гнет българи търсят спасение от евентуалните турски репресии, като се заселват масово в Румелия и Княжеството. За съвсем кратък период тук се установяват само от Източна Тракия около 65 000 бежанци. [17] Прекратяването на временната руска военна окупация дава възможност на недоубитите башибозушки шайки да нахлуват и безнаказано да вилнеят в българските села, да си отмъщават за "московците". Масовото напускане на градове и села от българите в Одринския санджак става още преди установяването тук на турските военни, административни и полицейски власти и съответното разполагане на гарнизоните. [18]
Това се отнася и до югозападните околии на Одринския санджак - Димотишко, Софийско и Ивайловградско. Почти веднага след изтеглянето на руските армейски корпуси от санджака започва и изселването на българите от Ивайловградските села Сив кладенец - 160 семейства или 720 души. Долно Луково - 559 души, още стотици семейства от други села като Кондово, Чукурите, Костилково. Вие, Покрован, Камилски дол и др. [19] Трябва да се отбележи, че в периода октомври-декември 1879 г. част от местното българско население се установява в Пазарджишко, Пловдивско, Старозагорско, Казанлъшко, Хасковско и в други околии. От някои документи е известно, че в Пазарджишкия край са уседнали бежанци от селата Чукурите и Кондово. [20] Уплашени от предстоящите репресии и очакваното отмъщение на турците, заради братското посрещане на разквартирувана в с. Камилски дол /руска военна част, жителите на селото се изселват в Бургаския край - с. Драганово, Поморие и
74
преди всичко в чифлика Карагьозлер /с. Маринка/. Тук селяните от Камилски дол живеят година и половина и през 1881 г. отново се завръщат в родния си край. [21]
От българското униатско село Покрован само православните християни се изселват в свободна България през 1878 г. [22] Когато преди руската контраофанзива през април-май 1878 г. с. Горноселци е опожарено от вилнеещите сенклеристки отряди, известна част от жителите му избягват и усядат в Източна Румелия. [23] В Източна Румелия избягват заедно с българи от околиите села и гърците, и гъркоманите от с. Костилково. [24] Още по време на Освободителната война жителите на едно от най-древните селища в Ивайловградска околия - Сив кладенец, намират спасение в Пловдивско /с. Куртово Конаре/, Айтоско, Поповско и др. [25]
От тези сведения става ясно, че след края на войната и приключването на временната руска военна окупация Ивайловградския край чувствително се обезбългарява. това за щастие е само краткотрайно явление: след 1,5 - 2 години в Ивайловградско отново започва да доминира българското народностно присъствие, защото по-голямата част от местното българско население се завръща завинаги и начева да битува в своите родни огнища. [26] В крайна сметка двупосочната бежанска одисея на част от българите в Ивайловградска околия завършва почти благополучно по модела изселване - завръщане, т.е. по силата на влезлите в действие механизми на принципа на динамичното равновесие.
Така в условията на продължаващото турско владичество и подновения етнически геноцид в поробения Ивайловградски край отново на преден план излиза кардиналният въпрос за българското национално оцеляване.
75
Както преди, така и след Руско-турската война от 1877-1878 г. целенасочената турско-гръцка политика за тотална денационализация на местното българско население ивайловградските българи отговарят със съответните форми на своята дълготрайна стратегическа народностна съпротива - организирани и спонтанни, официални и неофициални, легални и нелегални. [27] В този смисъл противоборството срещу разностранната планомерна атака против българщината пак придобива многопосочен и тотален характер, за да се съхрани българският народностен елемент в Ивайловградска околия, разположена в югоизточната половина на Източнородопската област.
Един от най-важните фактори, предопределящи проблема за оцеляването на българите в Ивайловградско, най-пряко е свързан с възпроизводствените и възпитателни функции на патриархалното българско семейство от епохата на 80-90 -те години на XIX в. Още повече, че тук по силата на сложен комплекс от политически, исторически, социално-икономически и духовни причини Българското национално възраждане продължава. За възпроизводствената ефективност на българското семейство в Ивайловградска околия ще цитираме два примера. Така например през 1878 г. в с. Драбишна /неговите жители си остават тук - б. Д.Ч./ има 160 къщи с мъжко население 715 души. [28] Друго българско село - Хухла, през с.г. има 145 къщи с 650 мъже с нуфузи /открити листове/. [29] При това посочените данни се отнасят само за мъжете българи с нуфузи /открити листове/. [29] Това по най-убедителен начин говори за многолюдния характер на българските семейства в тия две села, следователно същото с пълна сила се отнася и до останалите български села в околията. Това е достатъчно, за да прозрем типичността на семейната
76
възпроизводствена функция, а оттам и приемствеността на различните поколения в аспекта на българското национално оцеляване и поддържането на българското национално съзнание.
Освен това и в Ивайловградско програмата за българска народностна еманципация придобива комплексни параметри: църковна самостоятелност, църковна йерархия, българско богослужение и българско самоуправление, най-тясно свързани с движението за светска национална просвета и култура, а учебното дело - светско, рационално познание с национален характер и облик. [30] Борбата срещу елинизма естествено извиква на живот и издига на гребена на националноосвободителната вълна своите герои. Сред тях са и тружениците на делото от Ивайловградска околия: ръководители, апостоли, свещеници. учители и обикновени родолюбци.
При подготовката и провеждането на Илинденско-Преображенското въстание в VI Одрински революционен окръг Ивайловградският край влиза в т. нар. Западна инспекционна област на Тракия и по-специално в Дедеагачко-Гюмюрджинския революционен район с отговорник войводата Вълчо Антонов-Сеченката. [31] След погрома на въстанието в Ивайловградско няма особени размествания по отношение на тукашните българи. Само за кратко време някои застрашени от преследване местни функционери на ВМОРО се преселват в свободна България. Други са или осъдени от турската власт, или поемат попрището на нелегални революционери. Това обаче са ограничени случаи, които не могат да влияят осезаемо върху установения народностен баланс в мащабите на околията.
Двете балкански войни от 1912-1913 г. и Първата световна война следствие на неоправдания максимализъм
77
и подценяването на реалностите в политиката закономерно предопределят последвалите две национални катастрофи. За разлика от военните дейци и героичните воини от действуващата българска армия, непознаващите реалната обстановка наши политици са главните виновници за двете национални катастрофи и сякаш ги "програмират" предварително в резултат на едва ли не инфантилното си политическо мислене и невероятно недалновидната си политическа стратегия и тактика.
Избухването на II Балканска /Междусъюзническа/ война от 1913 г. дава възможност на турската военнополитическа върхушка да наруши Лондонския договор. На 30. VI. 1913 г. е премината линията Мидия - Енос. В Източна Тракия с имота, честта и живота на българите започват да се разпореждат окупационните отряди на Енвер бей, съставени от кюрди, араби, анадолски турци, войници - жадни за убийства, насилия и плячка кръвожадни главорези, грабители, негодяи. Така започва обезбългаряването на Източна Тракия, подложена на сеч и огън. [32] Започва и трагичната бежанска одисея на хиляди българи, принудени да се спасяват.
В Западна /Беломорска/ Тракия е създадено Гюмюрджинското автономно управление с председател българомохамеданинът Хафъз Сал и и жаидармерийски началник Хакъ бей. За главнокомандуващ военната милиция е назначен Сюлейман бей, който е и генералщабен офицер от турската армия, а негов помощник става майор Рашид бей. Сформирани са три големи отряда за наказателни операции с обща численост от 4-5 хил. души, начело на които застават майор Рашид бей, капитан Ариф бей и Джемал бей. Назначени са и военни коменданти на градовете Гюмюрджина, Скеча и др. [33] Всички тези офицери,
78
началници и бейове са рафинирани палачи и най-отявлени българофоби.
По този начин на планомерното изтребление на българския национален елемент в Западна Тракия и пълното й обезбългаряване след сключването на Цариградския мирен договор "дипломатично" се придава неофициален характер, използват се открито враждебните настроения към българите на турците, гърците, албанците и фанатизираните българомохамедани - националисти и шовинисти. садисти, башибозуци, професионални убийци, негодяи и разни други антисоциални типове от задния двор на етническите общности в Тракия и Родопите. [34] Изкуствено създадените трудности и формалности дават възможност на гюмюрджинските автономисти "ефективно" да използват периода до възстановяването на българското административно управление в беломорските региони.
Гюмюрджинските автономни части пристигат в Ивайловград на 29.07.1913 година. Местното българско население в околията е оставено на произвола и милостта на съдбата от изтеглилите се наши военни части. В началото българите понасят нещастията си с мъжество и стоицизъм, очаквайки помощта на реокупационните български части. Тази помощ обаче идва много късно. След известието, че Ивайловградския край съгласно решенията на Цариградския договор остава в териториалния патримониум на България, тук до идването на нашите реокупационни части се разпореждат гюмюрджинските автономисти, възглавявани от 30-годишния Иляз бей, арнаутин /албанец/ по произход и палач на българското население. Според очевидеца Атанас Божинов вероятно със съдействието на повечето от местните гърци Иляз бей създава
79
регионална "автономна милиция". Към нея са привлечени и значителни въоръжени групи гръцки младежи шовинисти от Ивайловград, Лъджа, Мандрица, Бяла поляна, Свирачи и др. [35]
Главатарят Иляз бей събира автономисти и от околните турски села, използвайки преди всичко башибозуци, разбойници, бабаити и разни други негодяи. Сформирани са пехотни и кавалерийски чети с водачи. Предполага се, че при опустошението на с. Сив кладенец участвува и самият Сюлейман бей - главнокомандващ военната милиция на Гюмюрджинското автономно управление. Така през септември-октомври 1913 г. гюмюрджинските и местните автономисти в селата Камилски дол, Покрован, Хухла, Горно Луково, Долно Луково, Горноселци, Гугутка, Сив кладенец, Попско и Драбишна убиват, заколват и изгарят около 335 души – мъже, жени, деца. [36] Затова с пълно основание проф. д-р Любомир Милетич смята, че Ивайловградска околия е най-нещастна между пострадалите околии при разорението на тракийските българи през 1913 г. [37]
Освен това са унищожени стотици къщи и стопански постройки, църкви, училища. Избити са и местни административни, църковни и просветни дейци. Нанесени са неизлечими психически травми в душевността на подложеното на геноцид българско население. През по-голямата част от септември - октомври 1913 г. 27-ми Чепински пехотен полк, съсредоточен в поречието на р. Арда, бездействува следствие колебливо спа и нерешителността на командира си. Броят на убитите в Ивайловградско би бил още по-голям, ако не е намесата на тракийските войводи Димитър Маджаров и Руси Славов. Двамата организират и провеждат спасителния поход на голяма част
80
от тракийските българи по маршрута Съчанли - Горно Юруци - Попско - Ятаджик /дн. гр. Маджарово/. След това с четите си Д. Маджаров и Р. Славов се връщат обратно в Западна Тракия, като се движат пред реокупационните български отряди. [38]
На 06.10.1913 година е проведена среща между турския министър на вътрешните работи Талаат бей и българския пълномощен министър в Цариград Андрей Тошев. На нея присъства и Одринският валия Адил бей. Тази среща има не официален, а информативен характер относно бежанците от двете държави след сключването на Цариградския мирен договор. В хода на водения диалог и размяната на информация покрай другите сведения за настанените турци от Одринския вилает в българските села на Източна Тракия са посочени 1240 турски семейства от около 20 села в Ивайловградска околия. [39] И други семейства от вилаета вече пътуват към Източна Тракия, за да се настанят в обезлюдените български села. Още тогава става ясно, че турските представители съзнателно увеличават числеността на своите сънародници и намаляват броя на бежанците българи, стремят се да създадат своеобразен почти "паритет" с цел - размяна на бежанското население от двете държави и неговите имоти. И всичко това при реалните дисбаланси в полза на българите, на техните имоти.
Създадената специална смесена комисия /с нейната българска част/ и трите специални български подкомисии са възправени пред категоричността на победителите турци. Компенсациите са изключени. Одринското съглашение от 2/15.11.1913 г. сякаш прозвучава като погребална камбана на поне и малкото ни национални надежди. [40] Става фактическото узаконяване на обезбългаряването на
81
Източна Тракия, въпреки безспорното нарушаване на Цариградския договор.
В крайна сметка - разгромената през II Балканска /Междусъюзническа/ война 1913 г. не може с никакви въоръжени ефективи да спре образувания народностен вакуум в Източна Тракия, който успешно е запълнен от турските бежански маси от Западна Тракия. По-късно тази вопиюща несправедливост е узаконена от Ангорския договор от 1925 г. [41] И не случайно е наречен от Тракийската организация "предателски и крайно несправедлив за източнотракийските българи." [42] Той винаги ще напомня за "безразсъдството на някогашната ни държавна дипломация, довела до лишаване на родината от изконна нейна територия, а стотиците хиляди източнотракийски българи от бащин дом." [43]
Многолюдните бежански потоци от Тракия и Македония се устремяват към България през лятото и есента на трагичната 1913 г. На другата година идват и бежанците от Мала Азия. Държавата започва временното им настаняване в различни краища, като ги насочва предимно към българските гранични околии с оглед на своите определени стратегически интереси в перспектива. С непомерен стоицизъм тези българи преодоляват житейските си несгоди, дори безучастието на разни чиновници.
В началото на октомври 1913 г. българската власт в Западна Тракия е възстановена. Ивайловградска околия влиза в административната структура на новосъздадения Гюмюрджински окръг.
През първите дни на март 1914 г. правителството на д-р Васил Радославов създава I Централна комисия за настаняване на бежанците в новоосвободените земи с председател Христо Калчев. [44] За по-голяма оперативност,
82
мобилност и бързина са създадени 20 самостоятелни комисии, между които и тази в Ивайловград. [45] Местните комисии получават наставления, разпоредби и указания от Централната комисия, правомощията по квалифицирането и статута на бежанците, разпределението на имоти, къщи и други.
Пристанището на западнотракийския град Дедеагач става входната врата на България. До 31.05.1914 г. тук с параходите "Цар Фердинанд". "Варна", "България" и "Борис" са превозени 2400 семейства с 8873 души от Източна Тракия, Егейска Македония и Мала Азия. [46] По-голямата част от бежанците от българските села в Мала Азия /400 семейства с 1573 души/ се заселва в граничната Ивайловградска околия. В Ивайловградските села Свирачи, Пелевун, Орешино, Железари, Железино, Ленско, Костилково, Бяла поляна и Лъджа се настаняват жители на малоазиатските села Коджабунар, Таш кисе, Урумче, Мандър, Тьойбелен, Аладжа баир, Юрен, Кубаш, Чатал и др. [47] Така например големият род Пурнарови от с. Коджабунар се заселва в с. Пелевун, като дава разклонения в други села на Ивайловградско. [48] Родът Катранджиеви от с. Чатал /Чаталтепе/ усяда в с. Орешино, Ивайловградско, по-късно част от него се премества в близкото с. Свирачи. [49]
В с. Лъджа /дн. квартал на Ивайловград/ се настаняват бежанци от Мандър. Те са потомци на българи от Чирпанско и Новозагорско, преселници в Мала Азия. [50] Това са 180 семейства от споменатото село, което се намира в околия Бандърма на Брусенски вилает. [51]
Това е само челната бежанска вълна, подир която през 1914-1915 година следва ускореното преселение на българите от Тракия, Мала Азия и Македония в свободните
83
територии на Отечеството.
След кървавия изтребителен поход на гюмюрджинските автономисти през есента на 1913 г. в Ивайловградско, до края на с.г. в града са настанени 544 бежанци в къщите на избягали гърци и гъркомани. [52] Трябва да се отбележи, че преди самото си изтегляне автономистите от отряда на Иляз бей с бомби разрушават болницата, казармите, конака и даже джамията, довеждат тези големи здания до състоянието на пълна непригодност, за да не могат да бъдат използвани малко по-късно от възстановената тук българска власт. [53] Настаняването на бежанците в Ивайловградска околия през 1914 г. не става особено бързо, защото има няколко причини, които влияят неблагоприятно върху бежанския въпрос и го забавят. Това е така, тъй като българските села са разорени от гюмюрджинските автономисти - стотици къщи са опожарени, тежки битови затруднения имат и местните българи. Годни за използване къщи има в турските села, които са малобройни, отдалечени са от околийския център и се намират в планински местности. Липсват и някакви, поне примитивни пътища за транспортните и икономически комуникации в мащабите на околията.
Природо-географските, климатични и други дадености в силно пресечения планински и полупланински ландшафт на Ивайловградско предопределят развитието на поминъци като дребно примитивно земеделие, животновъдство, бубарство, хухленджийство /въглищарство/. [54] В този смисъл настаняването на бежанци от Източна Тракия и Мала Азия в Ивайловградска околия не е особено сполучлив, благоприятен и рационален вариант, за да бъде осигурено тяхното що годе сносно съществуване, защото тези заселници имат придобит стереотип да се занимават
84
с по-едро класическо земеделие.
През 1914 г. специалната околийска комисия в Ивайловград извършва подготовката за настаняването на около още 400 бежански семейства. [55] Когато на 20.06.1914 г. проф. д-р Любомир Милетич пристига в Ивайловград, той се среща с Костадин Нефтянов, управител на филиала на Българска земеделска банка и председател на околийската колонизационна комисия. От него получава изчерпателна информация за реалната обстановка в околията и разрешаването на бежанския въпрос. Според анкетьора още в края на 1913 г. в Ивайловград има 595 бежанци българи, които се разпределят, както следва: от с. Драбишна - 519, от с. Комарли - 4, от с. Камилски дол - 11, от гр. Димотика - 5. от гр. Одрин - 25, от други села - 20, от Македония - 11. [56] Проучвайки детайлно документацията в общината и от лични наблюдения, проф. Л. Милетич установява, че липсват 9/10 от гръцкото мъжко население на възраст от 16-18 до 35 години. Най-напред те избягват в Одрин, а после турските власти ги отпращат в Гърция. [57] Основания има - тези младежи и млади мъже са участвали в погромаджийските отряди на Гюмюрджинското автономно управление за обезбългаряването на Ивайловградска околия и са с окървавени ръце, очаква ги неминуемо възмездие. Според анкетата на големия български учен и патриот тези млади гърци са главните съучастници на гюмюрджинската милиция в мащабната й антибългарска акция. [58]
Постоянни спътници в живота на източнотракийските и малоазиатските бежанци в Ивайловградско стават мизерията, полугладното съществуване, несигурността в утрешния ден. Отпуснатите от правителството под формата на парични средства и хуманитарните акции на благотворителни
85
сдружения за дарение на храни и дрехи не са достатъчни за прехраната и битуването им. Не достигат и средствата за построяване на пови собствени жилища, за закупуване на селскостопански инвентар, работен добитък и семе за посев, за най-необходимите лекарства и др. Освен това при новите условия се увеличава детската смъртност, но в сила влиза и компенсаторният механизъм за интензивната възпроизводствена функция на българското патриархално семейство.
На 12.07.1914 г. Министерският съвет на България се съгласява да отпусне още един заем от 5 000 000 лева в помощ на бежанците за закупуване на семе за посев и добитък и построяване на жилища. [59] Към края на годината околийските клонове на БЗБ в Дедеагач, Софлу и Ивайловград раздават по съответното разпределение отпуснатите средства. В Ивайловградска околия средствата в размер на общата сума от 330 250 лв. са разпределени, както следва: 208 910 лв. за 389 бежански семейства и 121 310 лв. за семейства на местни българи. Разбира се, тези средства са недостатъчни, минимални спрямо огромните опустошения в Ивайловградско и големия брой бежанци. Трудности идват и от отдалечеността на околията от основните административни центрове в новоосвободените земи и липсата на нормални пътища - оттук произтича невъзможността земеделците своевременно да бъдат снабдени със семе за посев. [60]
Затрудненията по нормалното битуване на бежанските семейства се дължат и на това, че през 1913 г. само по-богатите гърци се изселват в Одрин и оттам в Солун, Драма, Серес и другаде. Масовото им изселване настъпва чак през 1923 г., когато още около 150 гръцки семейства напускат Ивайловград. [61] С това се осигуряват здрави и
86
солидни къщи за обитаване.
В обобщен вид данните за настанените в Ивайловградско източнотракийски и малоазиатски бежанци българи изглеждат така: от Източна Тракия - 216 семейства, от Мала Азия - 562, общо 778 семейства. [62]
Българската държава полага грижи за настаняването и устройването на бежанците, особено що се отнася до тези в новоосвободените земи. Разбира се, след двете Балкански войни от 1912-1913 г. и последвалата първа национална катастрофа, финансовите и материалните ресурси на държавата са ограничени и недостатъчни за осигуряването на по-сносно битуване на изстрадалите бежански семейства. Налице е обаче далновидната държавна стратегия за трайното българско народностно присъствие в беломорските региони, за превръщането им в преден и проспериращ етноплацдарм. След подписването на мирните договори, и в Ивайловградска околия е възобновен процесът на политическото. административното, просветното и културно строителство. Създават се институциите, организациите, ведомствата и структурите на българската държавност. Със заповед на гюмюрджинския окръжен управител о.з. подполковник Н. Свинаров през есента на 1913 г. в Ивайловград е открито първото българско начално училище, което по-късно прераства в прогимназия, а от 1945 г. е пълна смесена гимназия. Негов наследник днес е СОУ "Хр. Ботев", носител на ордените "Св. св. Кирил и Методий" - I и II ст. [63] През 1914 г. е учредено народно читалище "Пробуда". [64] Подчиненият на Свиленградската митница клон в с. Любимец е преместен в Ивайловград. [65] Към края на 1913 г. в Ивайловград е открит филиал на БЗБ с оглед на стопанското развитие на околията. [66] Предприемат
87
се мерки и за медицинското обслужване на населението.
След като на 17.10.1913 г. е сформирана 10-та пехотна дивизия, в Западна Тракия е създадена и 10-та Беломорска дивизионна област, а околиите Кърджали, Крумовград, Ивайловград влизат в 38 полково военно окръжие. [67] Усилена е пограничната стража. През декември 1914 г. в Ивайловградска околия живеят 24 972 души. [68] Околийски началник е М. Манев. [69]
Участието на България в I Световна война на страната на победения военнополитически блок довежда до втората национална катастрофа. Изолирано и унизено от страните победителки с Ньойския диктат, Отечеството губи в Западна /Беломорска/ Тракия още 8 622 кв. км., което представлява 7,6 % от териториите му към 1915 г., а там живеят преди всичко българи. [70] След временното съглашенско управление окупацията на областта през 1920 г. от гръцките армейски части по посоката запад-изток лишава България от нейния жизнено важен беломорски стратегически аванпост.
Договореностите, междудържавните конвенции и спогодби през 20-те години на XX век водят и до фактическото, и до формалното обезбългаряване на Западна Тракия. Освен имотите, ние губим там редица средища на национални институции и християнски култови сгради - забавачници, училища, читалища, патриотични дружества, църкви, манастири, параклиси, библиотеки и др. Тяхната цена трудно може да намери изражение във финансови и духовни стойности, защото това е един безценен национален капитал.
Отново към старите граници на България се устремява един многохиляден бежански поток, чиято най-силна
88
интензивност е през 1920 и 1924-1925 г. Бежанците предпочитат да се заселят в южните и югоизточните български краища с тенденция за трайно у сядане. В Ивайловградско са настанени 989 семейства от Западна Тракия. Така общият брой заедно с бежанските семейства от Източна Тракия и Мала Азия става 1767. [71]
Установяването на новите бежанци в околията не минава без сътресения и мизерия. След изчерпването на храната и брашното им, преди да получат помощи от държавата, западнотракийските българи в някои от Ивайловградските села са принудени от глада да смилат за брашно лозови пръчки, да правят зелници от тревата тученица. [72]
Природната интелигентност и действеният патриотизъм логично насочват тракийските бежанци към участието им в различни институции, организации и сдружения. След като в Ивайловград е създадено подразделение на Тракийската организация, на 02.08.1924 г. млади будни тракийци учредяват тракийското младежко дружество /ТМД/ "Стамат Икономов" със 70 редовни членове. [73] ТМД са учредени и в някои села: Бяла поляна - 01.12.1924 г., "Тракиец" в Долно Луково - февруари 1925 г., "Беломорски юнак" в Крушица. Делегати от Ивайловградско участват в Учредителния, I, II, III и IV конгреси на ТМС. На III конгрес Иван Терзиев е избран за член на ЦК на ТМС. Наред с другата си дейност, младежите подемат и протестни действия срещу Ангорския договор между България и Турция. [74]
Тракийски младежи поставят началото и на организираното физкултурно движение в Ивайловград през 1923 година под формата на футболно дружество. Към училището съществува юнашко дружество. Правени са
89
опити за развиване на колоезденето. Създадено е туристическо дружество "Еделвайс". [75]
През 1937 г. бившият член на ЦК на ТМС Иван Р. Терзиев започва да издава в Ивайловград в. "Беломорец" - вестник за политика, стопанство и култура. След окупацията на Западна Тракия от германския вермахт, излиза в Дедеагач от 1941 до събитията през 1944 г. [76]
Много бежанци вземат участие и в антифашистката съпротива, някои от тях са партизани във Войнишкия отряд "Васил Левски", който действа в зоната Еврос /т.нар. Неутрална зона/. [77]
Накрая в обобщен вид ще посочим настаняването на бежанците от селища в Тракия и Мала Азия в Ивайловградско по населени места.
- В с. Бяла поляна - от Мала Азия;
- с. Ботурче - от с. Съчанли;
- с. Брусино - от с. Караклисе;
- с. Железино - от Голям Дервент, Крушево, Каяджик, Караклисе, Яшорен, от Мала Азия и Македония;
- гр. Ивайловград - от Голям Дервент, Малък Дервент, Каяджик, Караклисе, Крушево, гр. Димотика, Яшорен, гр. Одрин, Домуздере, Лозенградско и Македония;
- с. Кобилино - от Караклисе, Каяджик, Крушево, Лизгар, Ейлягюню;
- с. Кондово - от Голям Дервент, Малък Дервент и Киллик;
- с. Костилково - от Малък Дервент и Мала Азия;
- с. Ламбух - от Голям Дервент, Малък Дервент и Мала Азия;
- с. Лъджа - от Мала Азия;
- с. Мандрица - от Голям Дервент, Малък Дервент, Каяджик, Башклисе, Домуздере;
- с. Одринци - от Сив кладенец;
- с. Пелевун - от Малък Дервент, Съчанли, Коджабунар и др.;
- с. Планинец - от Голям Дервент;
- с. Свирачи - от Мала Азия;
- с. Черни рид - от Караклисе и др.;
- с. Чукурите - от Манастир и Съчанли. [78]
90
БЕЛЕЖКИ:
1. Конференция за миналото и настоящето на Ивайловград. В. Нов живот, бр. 83 от 06.08.1985 г.
2. Пак там.
3. Чанков, Д. Военните действия в Ивайловградско през 1878 г. ИМЮБ, т. 6, Пловдив, 1980, с. 193-206.
4. Чанков, Д. Бойните действия в Ивайловградско през Балканската война. Известия на ИВИ, т.38, С., 1984, с. 229-234.
5. Вж. за подробности Милетич, Л. Разорението на тракийските българи през 1913 година. С.. 1918 г.
6. Милетич. Л. Разорението на тракийските българи през 1913 година. С., 1918 г.
7. Примовски, Ли. Бит и култура на родопските българи. С., 1973 г.
8. Трифонов, Ст. Тракия. Административна уредба, политически и стопански живот 1912-1915. С., 1992 г.
9. Стефанов, Ив. и Д. Чанков. Националноосвободителни борби в Източните Родопи. Кърджали, 1995 г.
10. Чанков. Д. Националноосвободителни борби в Ивайловградския край 1840-1908 г. Пловдив. 2000 г.
11. Браянов, Т. Българи, бежанци от Тракия. ГНИ, кн. 1, С., 1965 г., кн. 2, 1970 г.
12. Примовски, Ли. Цит. съч., с. 236-238.
13. Пак там. с. 238-240.
14. Пак там, с. 238-240.
15. Данаилов, Л. и Ст. Нойков. Националноосвободителното движение в Тракия 1878-1903. Т. 2, С., 1971, с. 10.
16. Кирил, Патриарх Български. Съпротивата срещу Берлинския договор. Кресненското въстание. С., 1955. с. 247.
17. Западна или Беломорска Тракия, източна Тракия. Библиотека "Тракия", № 14, С., 1946, с. 158.
18. Гандев. Хр. Преселението на тракийските българи и гърци в България през 1878-1879 г. Архив за поселищни проучвания, кн. 2, С., 1938, с. 5.
19. Гандев, Хр. Цит. съч., с. 6.
20. Пак там, с. 8.
21. Примовски, Ан. Цит. съч., с. 244-245.
91
22. Пак там, с. 246.
23. Пак там.
24. Пак там, с. 253.
25. Пак там, с. 256-257.
26. Чанков, Д. Националноосвободителни борби в Ивайловградския край 1840-1908 г., Пловдив, 2000 г., с. 159.
27. Чанков, Д. Националноосвободителни борби в Ивайловградския край 1840-1908 г., Пловдив. 2000 г., с. 159.
28. Примовски. Ан. Цит. съч., с. 240-241.
29. Пак там. с. 244.
30. Чанков, Д., Цит. съч., с. 75.
31. Сб. Илинденско-Преображенско въстание, с. 88.
32. Трифонов, Ст., Цит. съч., с. 162-163.
33. Милетич, Л. Цит. съч., с. 211-214.
34. Чанков, Д. Гюмюрджински автономни чети бастисват села в Ивайловградско. в. Нов живот, бр. 184-185 от 24.09.1993 г.
35. Милетич, Л. Цит. съч., с. 93-95.
36. Пак там, с. 86-132.
37. Пак там, с. 96-97.
38. Чанков, Д. Гюмюрджински автономни чети бастисват села в Ивайловградско. в. Нов живот, бр. 184-185 от 24.09.1993 г.
39. ЦДИА, ф. 336, оп. 1, а.е. 147, л. 32.
40. В. Народни права. бр. 198 от 05. 11.1913 г.
41. Браянов, Т., Цит. съч., ТНИ. кн. 1, с. 120.
42. В. Тракия, бр. 18 от 28.09.2000 г.
43. Капсъзов, А. Не е ли време? в. Тракия, бр. 18 от 28.09.2000.
44. в. Народни права, бр. 41 от 22.02.1914 г.
45. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а.е. а.л. 31.
46. в. Беломорски глас, бр.6 от 31.05.1914 г.
47. в. Нов живот, бр. 181-182 от 17.09.1994 г.
48. По сведения на Хр. Г. Чакъров от с. Коджабунар, Мала Азия, живял в с. Железино, Ивайловградско.
49. По сведения от проучването на учителя Ангел Димов Катранджиев, р. в с. Орешино, Ивайловградско
50. По сведения на Желязко Д. Желязков и проучване на учителя краевед Иван Д. Неделчев от кв. Лъджа - Ивайловград.
51. Примовски, Ан. Цит. съч., с. 241-242.
92
52. в. Народ, бр. 16 от 22.01.1914 г.
53. Милетич, Л. Цит. съч., с. 95.
54. Примовски, Ли. Цит. съч., с. 237-238.
55. в. Народни права, бр. 228 от 07.10.1914 г.
56. Милетич, Л. Цит. съч., с. 91.
57. Пак там, с. 95.
58. Пак там, с. 98.
59. в. Държавен вестник, бр. 254 от 08.11.1914 г.
60. в. Нова България, бр. 47-48 от 10.01.1915 г.
61. Примовски, Ай. Цит. съч., с. 239-240.
62. Браянов, Т. Цит. съч., ТНИ, кн. 1, с. 142.
63. Чанков, Д. Юбилейно издание "80 години българско училище в Ивайловград". Ивайловград, 1993 г.
64. Юбилейно издание "70 години Образцово народно читалище "Пробуда" в Ивайловград". Кърджали, 1984, с. 5-6.
65. в. "Държавен вестник", бр. 234 от 16.10.1913 г.
66. в. "Народни права", бр. 232 от 14.12.1913 г.
67. в. "Държавен вестник", бр. 126 от 09.06.1914 г.
68. ЦДИА, ф. 845, оп. 1, а.е. 53, л. 2-11.
69. ЦДИА, ф. 313, оп. 1, а.е. 2017, л. 1-4.
70. Разбойников, Ан. Сп. Обезбългаряването на Западна Тракия 1919-1924. С., 1940, с. 6-8.
71. Браянов, Т. Цит. съч., ТНИ, кн. 1, с. 142.
72. По сведения на Чанко Стоев Яръков, бежанец от с. Голям Дервент, дядо на автора.
73. Петков, Ил. Т. Привличането на Тракийската младеж в редовете на Тракийския младежки съюз е важна задача, поставена на тракийските дружества от XXI конгрес на СТДБ. Приложение на в. "Тракия", с. 4.
74. Пак там, с. 7-15.
75. Чанков, Д. Физкултурното движение в Ивайловград. В. Нов живот от 19.06.1979 г.
76. Сиротов, П. Начало и развой на печата в Хасковски окръг. Хасково, 1954, с. 16.
77. История на Хасковската окръжна организация на БКП. С., 1982, с. 514-516.
78. Браянов, Т. Цит. съч., ТНИ, кн. 2, с. 210-211.