38. ЗАХАРИЯ ШУМЛЯНСКА

Когато по това време в Солун всичко българско беше подложено на огън и меч и никой не смееше да проговори една дума на български, имаше една жена, която беше останала в тоя град да обнадеждава българите. Това беше Захария Шумлянска заедно със съпруга си Юлиан, сега покойници, тя беше останала в Солун заедно със съпруга си. Като австрийски поданик той не беше екстерниран от гръцките власти. Захария Шумлянска, възползувана от това положение на своя съпруг, със своето родолюбие застана начело на благотворителното женско дружество, останало още от турско време, и подпомогната от смелите и неустрашими кукушани, тя почна да събира помощи за затворниците и ги изпращаше в затвора. С тези помощи от свестни продукти, дрехи, пари и др., тя значително облекчи страданията на бедните затворници. Това повдигна техния дух и възкреси вярата, че българското население в града не е забравило своите сънародници в затвора.

През месец октомври пък в затвора дойде с подаръци благородната сестра Августина – католичка, монахиня, придружена от други по-млади монахини. На тях бе разрешено да влязат в затвора и лично да раздадат подаръците, състоящи се от долни дрехи и одеала. При раздаването на подаръците, сестра Августина събра около нея затворниците и има смелостта да им каже гласно, и то в присъствие на военни лица следното: "Българи, тези подаръци не са от мене, България ви ги изпраща." Тези нейни думи окуражиха затворниците и значително повишиха техния дух и вярата, че скоро ще бъдат освободени и има кой да мисли и се грижи за тях – това е България.

През време на стоенето ми в затвора бях подложен на изпитание от три инцидента, които се случиха с мене:

1. От управлението на затвора било донесено на по-горното началство, че аз съм поддържал духа на затворниците и с това съм способствувал те да се държат като българи и да не се отказват от Екзархията. По тоя случай дойде в затвора един полковник и пита кой е архимандритът от Воден. След това ме покани при себе си и ме запита чрез преводач, дали още мисля да се наричам българин, когато България била заличена от картата на Европа. Мене така ме дояде, щото не можах [да се въздържа] и му отговорих: "Ако България е заличена от картата като държава, то българският народ е жив и не умира." В заключение добавих, че ако той може да стане българин, тогава от мене може да се иска аз да стана грък, Като чу моя отговор, той се сепна и каза на преводчика: "Към такива хора бъдете по-внимателни, защото той, който е бил екзархийски заместник във Воден, не може да стане грък."

2. По околен път било донесено до знанието на директора на затвора, че ключарят декамес (подофицер) експлоатирал затворниците при доставката на съестни продукти. По тоя случай директорът на затвора – подполковник, дойде да произведе една анкета, придружен от ключаря. За разпит извика при себе си няколко затворници, но всички от страх не посмяха да кажат истината. Възползуван от случая, ключарят казал на директора, че аз съм подстрекавал затворниците да се оплакват. Най-после дойде и моят ред за разпит. Първо му обясних, че тези прости хора от страх не казват истината. След това извадих от джоба си един изсъхнал лимон и му казах, че такива лимони ни се продават по 1 драхма (пет лева), когато на пазара се продават 5 стотинки единият. Той взе това под внимание и нареди за в бъдеще доставките на продуктида става от избрани от нас хора.

3. За да ме унижат пред затворниците, загдето поддържах у тях националния дух, една вечер заедно със секретаря ми Шайнов ни свалиха от горния етаж на затвора и ни поставиха в едно тъмно подземие, където имаше неколцина затворници, заразени от туберкулоза. Шайнов много се уплаши да не се заразим и ние. Казах му, че и те са хора като нас, с еднаква участ. 3атворниците, като видяха, че ме свалиха в подземието, клюмнаха глави като попарени от слана. На другия ден, когато ни пуснаха на разходка в двора, аз протестирах пред ключаря, като му казах, че нямат основания да постъпват така с мен и секретаря ми и се заканих, че ще се оплача. Това подействува и вечерта пак ни върнаха на старото място на горния етаж, където другарите ни посрещнаха с радост.

4. Моят братовчед от Битоля Спиро Търпев, по занятие касапин, научил, че съм арестуван от гърците и много се уплашил за мене, защото по същото време се носело слух, че гърците хвърляли българите в морето. Този слух не беше легенда, защото след завършване на Балканската война разбрахме, че при започването й били хвърлени в морето от гърците, управляющият Солунската епархия архимандрит Евлогий заедно със секретаря му и други от митрополията. Загрижен за моята съдба, моят пръв братовчед решил да ми помогне и се явил пред сръбския окръжен управител в Битоля Йово Киркович с молба да се застъпи за мене пред сръбското правителство да бъда освободен, понеже родното ми място – гр. Кичево, било в сръбска територия. С Йово Киркович в турско време се преследвахме, понеже той беше шеф на сръбската революционна пропаганда в Македония. Въпреки това обаче той от хуманност направил постъпки пред външното министерство в Белград, откъдето последвало нареждане до сръбския консул в Солун да се застъпи за моето освобождение. Един ден надвечер, за моя изненада, явява се в затвора драгоманинът на сръбското консулство и ме извика, за да се запознае с мене и вземе сведения откъде съм роден и откога съм арестуван. След това ми съобщи, че по застъпничеството на сръбското правителство скоро ще бъда освободен. Изненадан от това съобщение му отговорих, че макар и родното ми място да се намира в сръбска територия, не желая да бъда освободен по застъпничеството на друго правителство освен от българското, защото съм българин. На това той ми каза: "Г-н попе, па що сакаш биди; никой не те задължава да ставаш сърбин, само излез от тука." Благодарих му за доброжелателството, но не приех това застъпничество. Като узнаха за случая със сръбския драгоманин, затворниците останаха изненадани от моя отказ да се възползувам от това предложение да бъда пуснат на свобода и почнаха да ме упрекват и наричат будала. Отговорих им, че аз не мога да приема да бъда освободен от една държава, срещу която до вчера съм се борил като неприятелска на българския народ. Аз чакам да бъдат освободени всички от България и наедно да излезем от тази тъмница, защото ние сме арестувани като българи и борци за българската кауза – като политически престъпници, а не като вулгарни такива.

Наистина след онези кървави борби, що водехме в Кичево след Илинденското въстание със сръбската пропаганда, можех ли да направя тоя компромис със себе си и да приема това унижение да бъда освободен от сръбското правителство и да се чувствувам морално задължен, на което да ми се надсмива и довчерашният ми противник Йово Киркович.

5. Към края на месец ноември 1913 г. се пръсна слух, че наскоро щели да ни освобождават. Моят син Владимир, който беше останал във Воден след арестуването ми от гръцките власти, беше получил разрешение от същите да замине за България. С идването си в Солун той дойде в затвора да се видим. Съобщи ми, че скоро ще бъдем освободени и пожела да ме почака, та наедно да заминем за България. Казах му, че на слухове не вярвам и да не ме чака, а да бърза да не изпусне парахода, па ако ме освободят, аз ще го настигна. И наистина през коледните празници дойде директорът на затвора с един списък, извика поред една група от затворниците, в която влизахме аз и секретарят ми Шайнов, и ни каза да приберем багажа си, защото ще ни освободи. Построи ни в двора и почна да ни разглежда, за да освободи ония затворници, които са по-изнемощели физически. Като ме видя мене, каза, че съм бил здрав като тигър и трябвало още да постоя в затвора; върна ме с багажа в затвора и един от нашите затворници, който знаеше гръцки, ми каза какво е казал директорът за мене. Тогава аз си казах на себе си, че тук напук на всичко аз ще запазя здравето си и пак ще изляза от затвора.

6. По същото време някой вестник в България хроникирал, че съм полудял в затвора, и българското правителство чрез своя представител при руското консулство поискало да се провери истинността на тоя слух. За тази цел изпратило г-жа Цонева, жена на бившия директор на БНБ в Солун, да ме посети в затвора и провери какво е моето здравословно състояние. Един ден бях изненадан, като ми съобщиха, че една жена дошла в затвора и искала да ме види. Срещнахме се и тя почна да разпитва как съм със здравето и как прекарвам. Отговорих й, че съм добре. Тогава тя ми каза, че била изпратена от руското консулство, което представлявала българските интереси в Солун, за да ме види, защото някой вестник в България писал, че съм полудял. Като чух това, аз се изсмях, но в себе си почувствувах едно морално удовлетворение, че България се грижи за своите хора. От това надеждата в близкото ни освобождение става по-голяма.

През коледните празници докараха в затвора едно отделение български войници пленници, преместени от островите, начело с един старши подофииер. Видя ми се много чудно и необяснимо как са се предали да паднат в плен, защото у нас беше се сложило убеждението, че българският войник не се дава жив да бъде заловен. На запитването ми, как са попаднали в плен, старшята ни разправи, че един войник по народност грък от Южна България при боевете край гр. Сер ги подлъгал да се предадат, като им обещал, че косъм от главата им няма да падне и че ще бъдат добре гледани. След като се предали на гърците, самият техен другар, който ги склонил да се предадат, почнал да ги малтретира и се гаври с тях повече отколкото гръцките войници. Нещастните войници бяха изтощени, объркани и горко се разкайваха, задето са се излъгали, като казваха: "'По-добре да бяхме паднали убити, отколкото да бъдем пленници, и то в гръцки ръце." Ние ги съжалихме като наши братя и им помогнахме с каквото можахме – долни дрехи, обуща, чорапи и др.

На 14 март 1914 година всички от нашето отделение, около 400 души, бяхме освободени, с изключение на ония 15 души начело със свещеника от с. Бойница, Гевгелийско, които се бяха отказали от ведомството на Екзархията телеграфически до Венизелос и признали Патриаршията. Това, което им бях предрекъл, се сбъдна. На излизане от Йеди куле взеха ме с файтон и наедно с другите затворници ни откараха долу при срая и ни настаниха в предварителния затвор да пренощуваме, докато се изпълнят формалностите – да се приготвят книжата за нашето освобождение. Тази вечер офицерите, като освободен, ме повикаха да вечерям заедно с тях и ме поставиха да спя в отделна стая. На другия ден, като ни освободиха, дадоха нареждане всички затворници да заминат по родните си места без никакъв престой в града. Аз ги помолих да ми разрешат да остана една седмица в града, за да се почистя, и те ми разрешиха. Отседнах на хотел "Вардар", съдържателят на който – Васил Мончев, беше починал на остров Трикери, но имаше заместник. Бях останал без стотинка в джоба, понеже чекът за заплатата ми, която бях получил от Екзархията, поради събитията на 1Б юни в Солун не можах да го осребря. Благодарение, че тогава ми услужи един патриот и родолюбец – Никола Далакалачев, от с. Владово, Воденско, който ми даде аванс срещу заплата, преди да ме арестуват. И сега помня думите му, когато ме видя притеснен: "Що се грижиш, няма да те оставим да страдаш и се излагаш пред гръцките власти... горе главата!"

От хотела отидох в дома на Захария Шумлянска и тя ми даде два наполеона. След няколко дена наедно с Шайнов заминахме за Воден, за да поема длъжността си, като предупредих руския консул за моето заминаване, и той се съгласи.

Към Воден пристигнахме на обяд и от гарата потеглихме пеша за дома на Шайнов, където беше семейството му. Като влезнахме в града и воденчани ни видяха на улицата, излезнаха да ни посрещнат и от радост със сълзи на очи ми целуваха ръка. Предполагах, че с моето завръщане българщината отново възкръсна. Щом отседнах в къщата на Шайнов, която беше близо до българската църква, веднага стаята ми се изпълни с воденчани начело със стария свещеник попТуше [Димитър]. Но още не бяха ме почерпили с кафе, яви се един полицай и ме повика да отида в правителствения дом при началника на полицията. Явих се при него и първият въпрос, който ми зададе, беше, защо съм се върнал във Воден, където вече българи не са останали, Учудено му зададох въпроса, как в толкова кратко време са се стопили българите във Воден? След това му казах, че войната ме завари тук, то аз се считам като гражданин на новата власт и желая да остана като гражданин на гръцката държава, толкова повече, че тя е конституционна държава. 3апита ме къде съм се настанил на квартира и като разбра, че съм при Шайнов, каза ми, че там не мога да остана. Поисках да се настаня в митрополията, но и там не ми разреши, понеже там квартирували войници. "Толкоз по-добре, отговорих му, да се прибера в една стая при войската." Той категорично отказа, под претекст да не бъда оскърбяван от войниците. Най-после казах му той да ми определи квартира. Пратиха ме на един хотел към гарата, съдържателят на който беше един фанатик гъркоманин от Воден.

В хотела стоях три дена и никого не пускаха да припари до мене, като пък не позволиха да излизам вън; все едно че бях арестуван. След тридневно престояване в хотела, поисках да се явя при началника на полицията, но полицаят, който пазеше пред вратата на хотела, не ме пусна, като ми каза, че при смяната ще съобщи на началника и ако ми разреши, ще ме заведе при него. При смяната ме заведоха при началника, пред когото протестирах, защо ме държат под арест. Отговори ми се, че не съм бил арестуван, а полицаят бил поставен като охрана да не би някой да посегне върху ми. Най-после, покани ме, ако искам да бъда освободен, да напусна Воден. Принуден бях да сторя това, и го напуснах, без да ми се позволи да се срещна с някой от гражданите. Пак, придружен от полицай, заминах за Солун, където доложих на руския консул за грубите постъпки на гръцката власт в гр. Воден.

В Солун българската църква "Свети Димитрий" при Вардар капия още не беше затворена и в нея служеше един престарял свещеник Димитър, когото гърците не бяха арестували. На Тодоровден, първата седмипа от Великите пости, отидох да се черкувам. На великия вход свещеникът не спомена, както му е редът, Негово Блаженство Екзарха, а само "Всех благочестиви християни." Възмутен от това, направих му забележка, защо не спомена екзарха, който е наш духовен началник. Отговори ми, че не смее, за да не бъде арестуван.

От Солун още не бяха изселили българите кукушани и тоя стар и изнемощял свещеник, който преживял тия страшни събития при катастрофата на българския народ, не беше в състояние да удовлетвори духовните нужди на българите. През същото време случайно при руския консул се срещнах с членовете на църковното настоятелство на черквата "Свети Димитрий", на брой трима. Те ме помолиха да им намеря друг свещеник вместо стария, предполагайки, че като управляващ Воденската епархия имам още тази власт. Казах им, че аз ще им стана свещеник. Те се зарадваха и съобщиха това на руския консул, който го одобри и обеща да направи нужното пред генерал-губернатора в Солун за моето оставане. Успокоих се, че ще остана като свещеник, като предполагах, че под мое председателство в черковното настоятелство да образувам негласно един вид църковна община, чрез която да поддържам българския дух в Солун и във Воденската епархия, която административно се падаше към Солун. Така смятах, че ще ми се отдава често пъти възможност да се срещам с видни българи от тоя край, когато идват в Солун по търговия или друга работа, и ще бъда по-полезен за българската кауза, отколкото ако замина в България.

С един рапорт до Негово Блаженство в София съобщих за моето оставане в Солун. Но има една погогорка: "Враг не остава да правиш брак"! Настаних се в хотел и свободно се движех из града. Както ми беше казано, не стъпвах при Шумлянска, понеже къщата й беше под строг полицейски надзор. Сегиз-тогиз се отбивах у г-жа Цонева, която беше в интимни връзки с някои гръцки офицери и се ползуваше с доверието на гръцката полиция.

Един ден, когато се движех по главната улица към Гелемер капия, един полицай критянин ме помоли да се кача на трамвая и ме заведе в полицейския участък в генералгубернаторството. Оттам под конвой ме изпратиха в градоначалството. Помислих, че пак ме арестуват, но градоначалникът – един висок критянин, ме запита, защо още съм в Солун и не съм заминал в България. Отговорих му, че желая да остана тук като гръцки гражданин, понеже Гърция е конституционна държава. Запита ме дали зная гръцки, на което му отговорих отрицателно. Тогава ми каза, какво ще правя тука, като не зная гръцки, който е необходим да бъда гръцки свещеник. Отговорих му, че и да зная гръцки, аз съм българин и няма да стана грък. На въпроса му, какво ще работя, отговорих му, че ще остана свещеник на българската черква "Свети Димитрий". Освободи ме да си вървя, като ми обясни, че черквата е временно оставена на българите.

Един ден след това забелязах, вървейки из улиците, че ме следи едно лице и не ме изпуща от очите си. За да залича следите си, качих се на трамвая и отидох в руското консулство при Пиргите. На излизане оттам виждам същото лице в едно кафене срещу консулството. За да се отърва от това преследване, реших да вървя пеш по разни улици. С бързи крачки минах през улицата "Хамидие" и хванах тесните улички на турската махала и слезнах при българската черква "Вардар капия". Не се минаха 5 минути и същият детектив се яви в черковния двор. Тогава разбрах, че не съм напълно свободен, а съм под строг полицейски надзор. Но това не ме уплаши, за да се откажа от желанието да остана свещеник в Солун.

По същото време пристигна в Солун българският параход "Варна", за да прибере бежанците от Кукушко и ги пренесе в България. Аз изпратих секретаря ми Шайнов да замине за България, като му поръчах да съобщи на синовете ми, които се бяха прибрали в София, че оставам в Солун. Върнах се в хотела спокоен. Не се мина половин час и при мене се яви един полицай, който ме покани и аз да замина с парахода. На моя отговор, че не желая да замина, а искам да остана тук, той категорично ми каза: "Избери си, или парахода, или затвора!" Изненадан от това предложение, аз веднага отидох при руския консул и му предадох думите на полицая. Той, учуден от това, ми каза: "Гърците са лъжци, губернаторът ми обеща да ви остави в Солун, а сега дава друго нареждане! Не остава нищо друго освен да заминете за България и оттам с пушка да дойдете." Сбогувах се с консула и отидох в хотела да си пребера багажа. Там дойдоха двама полицаи и ме съпроводиха до пристанището, където стояха, докато се убедиха, че съм настанен на парахода. На кея беше и униятският владика Епифаний с енголния на гърди, изпращаше бежанците унияти от Кукуш. В парахода бях в първа класа с няколко учители и учителки, между които беше и г-ца Мончева, дъщеря на Васил Мончев. Параходът ни стовари в Дедеагач и оттам с влака потеглихме за София. Понеже в турските железници пътувах във втора класа, при Караач в моето купе влезе един ходжа, идещ от Цариград. При Свиленград, като минахме в българска територия, кондукторът по БДЖ ме премести в третокласно купе, с което ме изложи пред ходжата и от това много ми домъчне. Ето защо, когато всички свещеници и учители, освободени от затворите, веднага заминаха за България, мене не ми се напущаше Солун. Не че не обичах България и не ценях нейната свобода, но когато през 1903 г. бях в България, схванах, че оттам на може да се помогне на поробените братя с приказки.

Поговорката казва: "Каменът тежи на мястото сн." В България не може да се работи така интеизивно както, когато човек е всред народа и с него споделя скърби и радости.

В заключение считам за нужно да дам една характеристика според моята преценка на главните революционни дейци в Битолско, с които аз съм имал близки връзки.

[Previous] [Next]
[Back to Index]