В сравнение с турския затвор, където бях лежал около три години, гръцкият затвор беше просто ад. Никакво съобщение с външния свят. За храна ни се даваше само хляб и най-долнокачествени маслини, и то скъпо платени. Доставяше ги един подофицер, който експлоатираше затворниците безбожно. Никакво преобличане в продължение на 8 месеца и гадинките толкова много се разплодиха, че беше невъзможно да се очистят, нито пък спокойно можехме да спим. Освен туй моралният тормоз от страна на управлението на затвора беше просто непоносим. Всеки ден закани и псувни на всичо българско. Имаше и побои над някой затворници от селата. А един свещеник от с. Якъщджали, Дойранско, по име Тодор, всеки ден го изкарваха на двора, ругаеха го и биеха, че уж сечел носове и уши на гърците. Един ден пък му сложиха в устата човешки изпръжнения. Нешастният свещеник просто беше се оскотил от мъки; той беше един много кротък и смирен човек. От стара Гърция водеха в затвора свещеници, за да ни ругаят и плюят. Не стигаше това, но още пускаха в затвора жени с леко поведение, за да се гаврят с нас и ни плюят като комитаджии, които зверски сме рязали уши и носове на гърци. А за да оскубят затворнините и им вземат последната стотинка, пускаха в затвора адвокати, за да поемат защитата ни и ни оправдаят, без да има заведено дело срещу когото и да било от нас. За да оправдаят арестуването на толкова невинни българи, нарочно подведоха няколко групи затворници под следствие, като пуснаха измислици, че уж режели и и носове на гърци. Мене и моите другари не ни подведоха под следствие, но поначало всички ние бяхме като военнопленници – комитаджии. Аз увещавах затворниците да не се поддават на лъжите на адвокатите и да дават парите си на вятъра, защото им обясних, че ние сме арестувани като политически престъпници и когато му дойде времето, ще бъдем освободени. Казах им, че когато мене освободят, тогава всички ще бъдем свободни. В затвора имаше двама събудени хора от с. Горенци, Костурско – Никола Данданов и Калимана, които почнаха да водят преговори с адвокатите да ни освободят срещу известно възнаграждение. И тях посъветвах да не си дават парите на вятъра, защото ще бъдат излъгани; казах им, че скоро всички ще бъдем освободени едновременно, На въпроса им, кога ще стане това, казах им към месец март 1914 г. Хванахме се на бас, ако се изпълни моето предвиждане, да ми направят едно расо, ако ли не, аз да им направя по един костюм дрехи. Това беше през месец ноември 1913 г. От гръцките вестнини, които следях, схванах, че положението между България и Гърция се нормализира и че от страна на България ще бъдат направени постъпки за нашето освобождаване, както и стана. Сред затворниците се водеше пропаганда от страна на управлението, че който се откаже от Екзархията и мине под ведомството на Гръцката патриаршия, ще бъде освободен. Намериха се малоумни хора, а именно селяните от с. Боймица, Гевгелийско, начело със свещеника, които се поддадоха на това изкушение. Като се научих за това, казах на свещеника да не се улавя на тази въдица, защото ако признаят Патриаршията и се откажат от Екзархията, тогава ще бъдат третирани като гръцки поданици и гръцкото правителство ще разполага с тях, както си иска, и няма кой да се застъпи за тях отвънка. Те обаче не ме послушаха и подадоха телеграма до Венизелос, че са гърци. Като научих това, казах на свещеника следните думи: "Знай, че вие ще останете в затвора и подир нас, няма да ви освободят." И наистина мойте думи се сбъднаха.
Най-после Балканската война се свърши и се сключи Букурещкият мир [29]. След сключването на мира в Солун станаха големи тържества; устрои се тържествено посрещане на гръцкия крал с музика и топовни салюти, като победител над българите. Чак в затвора се чуваха тези салюти и виковете – Зито крал Константинос вулгарос итомос (българоубиец).
Мнозина от затворниците почнаха да се радват, че е дошъл часът да бъдат освободени, а някои от тях от радост почнаха да пеят и да танцуват всред двора. Даже двама учители от Леринско ликуваха от радост и това ме много възмути, защото аз очаквах да победят българските войски и те да ни освободят от затвора. Вместо това обаче от гръцките тържества в Солун разбрахме, че България е победена и разпната на кръст. Не можах да простя на учителите, загдето се радваха на гръцката победа, вместо да скърбят след този позорен мир за българското племе, и ги наругах. Те като по-интелигентни хора можаха да разберат, че ние страдаме за общата българска кауза.
Освен мене в затвора имаше още трима свещеници, единият от които на име поп Петър от с. Пателей (Вероятно с. Пътеле) Леринско, не падаше духом. На всички погледите бяха бърнати към мене, поради моето положение като управляващ Воденската епархия. Това ми положение и съзнанието ми, че страдам за правата кауза на един народ, завещана ни от Отец Паисий, Свети Климент Охридски и др., даваше ми сила да не отпадам духом, но и да подкрепям и националния дух между затворниците. Съветвах ги да имат търпение и с гордост да понасят тоя затворнически живот напук на гърците, които със своите жестокости се мъчеха да сломят националния дух. Само един селянин от дойранските села не можах с нищо да го утеша в скръбта му от голямата мръсотия спрямо семейството му, извършена от гърците; гръцки войници под нагона на своите скотки желания са изнасилили жена му и дъщеря му пред неговите очи, и то след като са го вързали, в което положение той бил заставен да гледа тази гавра му, със своите най-мили същества. След това са го арестували и го докарали в Йеди куле. Той не можа да понесе това безчастие и от скръб умря в затвора. Освен него умряха и други сто души затворници от мизерия и скръб по своите близки, също огробени и обезчестени, за които не знаеха в какво състояние се намират. Умрелите ги държаха по 2 – 3 дена в двора на затвора, като се разложат, след което ги вдигаха с боклучийска кола без никакво опело.
До месец септември нищо не знаехме за съдбата на нашите домашни, защото всички съобщения с тях бяха прекъснати. След това обаче почнаха да пускат близки и роднини за свиждане със затворниците за по няколко минути в присъствието на полицай, който знае български език.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
29. Букурещкият мирен договор 1913 – договор за мир, подписан на 28.VII в Букурещ от Румъния, Сърбия, Гърция и Черна гора, от една страна, и България, от друга.
Балканските съюзници освободиха Македония, и тъкмо когато тя трябваше да нареди своята съдба, в Букурещ отново бе разпокъсана. Сърбия получава не само спорната зона, но и безспорната зона на Вардарска Македония. Гърция задържа Солун и присъединява Егейска Македония (вж. Станев, Н. История на нова България, С., 1942, с. 286).