Петър от с. Лапариново, който беше сгодил дъщеря си за гъркоманин, вдигнал голяма сватба, на която поканил и нашите четници заедно с главатаря Палеота. Те отишли като сватове на коне, въоръжени, за да продават бабаитлък и придружили сватбеното шествие до с. Гюпчево. Там сварили много гъркомани и гръцки андарти, поканени от младоженена гъркоман. След венчавката, когато почнали да се веселят, гъркоманите почнали да пеят нарочно песни за гръцки капитани, а нашите – песента на Апостол войвода. Това дало повод да се почне остра разправия помежду им и под влиянието на алкохола започнали да се бият, като употребили и оръжие. В резултат на това сбиване паднали убити двама наши четници и един гъркоманин и няколко гъркомани ранени. Палеота, заедно с останалите живи другари, избягали и станали нелегални.

По този случай не бях обезпокоен официално от властта. Само началникът на жандармерията – един хитър албанец, при една среща с мене в чаршията лукаво ми подметна: "Кажи на вашите да си дойдат, няма защо да се укриват." Отговорих му, че нямам нищо общо с такива разбойници и понеже по това време албански въстаници бяха нахлули в Скопие и Велес, добавих: "Вие като албанец кажете на вашите албанци да не вдигат въстание" – и той млъкна.

Българското население беше свикнало с четите, които го пазеха от издевателствата на беговете и турските пъдари. Изгубило вярва в Хуриета, за него съществуването на четничеството беше една необходимост, нужно за националната ни кауза – борбата с гръцката пропаганда, която, както се каза и по-горе, беше пуснала дълбоки корени чрез църквата и духовенството. Понеже нашата чета беше малочислена – от около 4 души, движеше се незабелязано по селата, колкото да поддържа духа, без да предприема по-крупна акция. В същото време обаче, по неизвестни мен съображения, в един неделен ден надвечер, те убили един гъркоманин от града, под с. Пилорек, до самия град. Това убийство стресна турците и гърците. Два дни преди убийството бях получил официална покана от правителството да присъствувам при полагането на основен камък на една казарма, която щеше да се строи вън от града. Това тържество беше определено да стане в понеделник преди обяд. Същия ден, гръцкият архиерейски наместник, заедно с гъркoманите, демонстративно извършваше погребението на убития. Когато отидох, придружен от свещениците и общинските членове на определеиото място, за да присъствувам при полагането на основния камък, сварих събрани под палатки каймакаминът заедно с всички цивилни и военни чиновници и беговете. Като се явих пред тях и ги поздравих, те всички навъсени, едва-едва вдигнаха ръце да ме поздравят. Схванах, че настроението им към мене беше неприязнено и аз замълчах, без да поведа никакъв разговор с тях. В мълчание прекарахме, докато се приготви основният иамък. Когато всичко беше готово, станахме и ходжата прочете обичайната молитва и се закла курбан. След свършване на церемонията, давайки вид, че съм оскърбен от тях, направих едно темане на каймакамина и казах сбогом. Той схвана, че съм недоволен и промени настроението си, като любезно ме покани да остана, докато се почерпим. Аз обаче не се съгласих, под предлог че имам бърза работа и демонстративно напуснах тържеството.

На другия ден – вторник, за нещастие един ученик от училище наранил с револвер другаря си. Като научих за случката, стана ми много неприятно, защото знаех, че турците ще я свържат с убийството на гъркоманина. Веднага пратих писаря Григори Ганев при каймакамина, за да му съобщи за случката и да се уведомят съдебните власти. Каймакаминът вместо да изпрати следователя за следствие и оглед, казал на писаря следобед да отида при него. Тази му покана не ме зарадва и ме наведе на мисълта, че тази случка ще му послужи като коз да повдигне въпроса за убийството на гъркоманина. Преди да отида, повиках при себе си един от гражданите на име Нацо Мандолчев, който имаше връзки с четата, за да ми каже от кого е извършено убийството. Той ми каза, че то е дело на четата. Като каза това, аз разбрах, че каймакаминът ме вика да ми чете нотации, и отидох подготвен да дам съответния отговор. В кабинета му намерих събрани по-видните бегове, кадията, мюфтията и целия състав на младотурския комитет. Щом ме видяха, всички станаха на крака и ми направиха място да седна до каймакамина. Аз седнах като на тръне и с едно мрачно изражение на лицето поздравих всички с темане. Каймакаминът ме запита; "Не вар, не йок?" (Що има, що няма). Разправих му за случката между ученините. Тогава един от младотурците се озъби насреща ми и каза: "Когато учениците у вас са въоръжени, какво остава за бащите им?" Отговорих, че това е работа на полицията да следи дали хората имат оръжие или не, но от една такава случка с един револвер не може да се прави такова заключение. Допустимо е у някои граждани да се намера по някой револвер, който да им служи за охрана при работата или като земледелци на полето, или като рибари по блатото, където винаги са изложени на опасности от нападението на някои диви зверове или разбойници. В случая детето може би е намерило револвера окачен на стената в къщи, взело го да си играе, без да знае, че е пълен и наранило другарчето си. Тогава мюдюрът – финансовият началник, който беше в Битоля, ма запита: "Учителите не правят ли проверка?" "Това е съвсем отделен въпрос и учителите ще понесат своята отговорност за това", му отговорих. Тогава си спомних за една случка в турската гимназия в Битоля в битността ми на дякон в същия град, когато един ученик уби в училището другаря си с револвер, и му казах: "В Битолската гимназия учителите не правят ли проверка, но въпреки това, ако си спомняте, и там един ученик уби другаря си с револвер." Той се съгласи с мене, че навсякъде се случват такива неща. Най-после каймакаминът пристъпи към същността на въпроса, като каза: "Оставете, този въпрос е маловажен, но кажете ми от коя страна е извършено убийството на гъркоманина в неделя вечерта?" Този въпрос не ме изненада, защото го очаквах, и затова спокойно му отговорих: "Да!... този въпрос е много сериозен, защото убийството може да се счита за политическо и последствията от него да бъдат съвсем нежелателни; затуй властта трябва да вземе строги мерки,, да издири виновниците и строго да ги накаже." "Това не е ли работа на вашите?" Отговорих му: "Не мога да кажа нито да, нито не, защото не съм видял и не мога да зная кой го е извършил. Но ако допуснем, че нашите са извършили това престъплеиие, и то в самия град надвечер, когато още има движение на хора, то би трябвало да признаем, че тука няма полиция, или че полицията не е на мястото си."

"Полицията знае, но вие как предполагате и какво се чува между вашите за това убийство?", запита ме той повторно. Казах му следното: "Упорито се носи слух, че убийството е извършено от самите гъркомани, понеже братът на убития, като ръководител на гръцкия комитет, през стария режим наказал някого с парична глоба и бой и наказаният сега за отмъщение, убива брат му." Всички възприеха моите разсъждения за праводоподобни и промениха своето настроение към мен, като се увериха в моята искреност към новия режим, казаха ми да следя и ако узная нещо ново по този въпрос, да им доложа. След този разговор констатирах, че всички са доволни от моите отговори и че каймакаминът въпреки желанието си, бил принуден от младотурците да ме повика и ме съди един вид пред тях. Но то излезе обратното; вместо те да ме съдят, аз ги поставих натясно, като им дадох да разберат, че тази работа е полицейска, а не моя.

Каймакаминът ме покани да остана и ме почерпи едно кафе, схванах, че той е много доволен от развръзката на всичко това. Тъкмо мислех да ставам, когато разсилният му съобщи, че докарали ученика, който наранил другаря си и го запита какво да правят с него. Каймакаминът даде нареждане да се арестува. Аз веднага се намесих и му казах, че ученикът като малолетен не може да бъде арестуван, а следва да бъде освободен под гаранция, докато бъде повикан от следователя. И така благополучно се отървах от тази неприятност, без да падне някакво съмнение върху ми.

Но младотурците не се задоволиха с това и за да разберат дали се занимавам с политика, направиха друг опит.

През пролетта на 1909 г. събраха се доброволци, които да отидат в Цариград и свалят султан Хамид. По тоя случай получих покана от младотурския комитет да дам нареждане, да се съберат доброволци и парични помощи и от нашите хора. Върнах поканата чрез писаря на общината с поръчение да им каже, че тази работа не влиза в моята длъжност, защото аз съм духовно лице и не мога да се занимавам с политически въпроси. За тази цел има конституционен клуб, към когото следва да се отнесат. Те обаче не искаха официално да признаят нашите национални конституционни клубове, но все пак след моя отказ те се обърнаха към тях. Председателят на клуба г-н [Димитър] Лешников дойде при мене да ме пита какво да прави. Казах му да свика събрание от гражданството и го покани за проформа да се запишат доброволци и да съберат помощи. Но иначе да им се внуши да не предприемат нищо, защото, ако отидат доброволци и падне някой убит, ще си навлекат беля на главата.

Яви се втори случай на изпитание: Преди анексията на о-в Крит, както навсякъде и в Енидже Вардар се свика митинг от цялото гражданство в знак на протест. На митинга присъствуваха гръцкият и униятският архиерейски наместници и цялото гражданство, но аз не отидох. След митинга явиха се при мен членовете на общината и първенците сърдити и почнаха да ме упрекват, защо аз не съм отишъл, когато духовни началници са били там. Запитах ги дали каймакаминът и кадията са присъствували на митинга, на което ми отговориха отрицателно. Тогава им казах: "Аз отивам само там, където отиват каймакаминът и кадията, и то по покана, защото не съм митингаджия." Те схванаха моята мисъл, мина им сръднята и се укротиха.

Между градските и селските учители имаше назначени от Екзархията неколцина съчувственици от крилото на Яне Сандански, които бяха явно протежирани от младотурците. Ениджевардарци гледаха на тях като на изменници и предатели народни, защото така им бе внушено от конституционните клубове. Някои от тези момчета съвестно си гледаха работата и не бяха вредни за националната ни кауза, а други, като Милан Манолев и г-ца Калина Измерлиева и двамата от град Кукуш, се стараеха да всяват смут в училището и всред гражданството, като проповядваха превратни идеи. Затова гражданите ги наричаха санданисти и социалисти. Един ден яви се при мен една депутация от по-видни граждани по средата на учебната година и ултимативно ми заявиха да уволня тези учители, като казаха, че ако не сторя това, те сами щели да се разправят с тях, като ги изгонят от училището. Аз категорично им забраних да се месят в моята работа, като казах, че аз зная кога е време за уволнение и кой трябва да се уволни. Предупредих ги, че ако те дръзнат сами да се разправят с учителите, ще се отнеса за помощ до властите. Те се стреснаха от моя остър тон и нищо не предприеха.

Милан Манолев, който тук по идеи се нарече санданист, когато го съдеха по делото на атентата в [...] дойде един ден в канцеларията ми и почна да се оплаква, че заплатата му била малка и не стигала да посрещне културните му нужди. Същевременно почна да напада Екзархията и подведомствените й чиновници и да ги обвинява в несправедливост. Аз спокойно му отговорих, че по предвидения щат толкова му се полага и ако не е доволен, нека си подаде оставката. "Уволнете ме!", каза той. "Не мога да те уволня безпричинно; или искаш да те уволня, за да ти повдигна акциите пред твоите съмишленици?"

Но не се мина един месец и той си подаде оставката. Неговите другари на основание рапорта ми до Екзархията към края на учебната година бяха преместени в друг вилает. След тези промени в учителския персонал, гражданството се успокои. Ако бях извършил промените през учебната година, не само учебното дело щеше да пострада, но щях да създам главоболие на Екзархията и на себе си, защото младотурците щяха да помислят, че аз държа страната на клубовете – върховистите, както те ги наричаха и предвид на моето минало, лесно щяха да ме турят в дранголника. По този начин успях да хвърля пепел в очите им и да спечеля тяхното доверие.

Обиколката, която извърших безпрепятствено из селата в района ми, даде възможност да се опозная отблизо с населението. Довърших и новостроящата се църква в града и бях доволен от положението си, толкоз повече, че ениджевардарци – хора с горещ темперамент и весел характер, бяха доволни от мене.

Лятно време градът е мъртъв, всички са на работа по полето, а зимно време и през празниците навсякъде се слушат революционни песни, главно песента на Апостол войвода. Песните се пееха във всички махали, придружени с тъпани и гайди, като ги слушах, изпитвах голямо удоволствие и бях във възторг.

През есента около Димитровден, пак ненадейно, ми се изтресе Пере Тошев по ревизия. Той идваше от обиколката си из солунските села не толкоз за ревизия, а повече, за да ме види как съм и що правя. Като го видях, много се зарадвах, но още с влизането в стаята ми, ме запита: "Къде ще ме поставиш да спя, защото съм пълен с гадинки, събрани от селата." Аз го дръпнах за ръката да седне на моето легло, донесох му дрехи да се преоблече и го поставих да спи в същото легло. Но какво ти спане, когато цяла нощ прекарахме в сладки приказки. На другия ден ревизира училището само за лице, а целта на неговото идване беше да разбере как е положението след кървавия инцндент в с. Гюпчево и какъв е духът на населението. Като му казах, че всичко мина благополучно, той почна да се смее. Оттук аз го изпратих до Гумендже и оттам той замина за Солун. Това ми беше последното свиждане с него.

[Previous] [Next]
[Back to Index]