Екзархийското паство до 1909 г. беше разпределено на епархии начело с митрополити и църковни общини с архиерейски наместници. Имаше епархии без митрополити, които се управляваха от църковни общини начело с по един председател – духовно лице, назначен от Екзархията за всеки околийски център поотделно. Църковните общини кореспондираха направо с Екзархията. През 1909 г. обаче Екзархията разпредели екзархийското паство на епархии, както беше у патриашистите и във всеки град, седалище на митрополити, назначи управляващи епархията, които бяха в пряка връзка с Екзархията. Църковните общини се преименуваха наместничества и бяха пряко подчинени на управляващите епархии. Енидже Вардар, Гевгели и Гумендже се падаха в района на Воденската епархия със седалище гр. Воден. Аз узнах за това решение на Екзархията по околен път и с нетърпение очаквах да науча кой ще бъде моят шеф във Воден. Хич де ми минаваше на ума, че мен ще удостоят с тоя висок пост, защото нямах нужния ценз за тази длъжност. В началото на месец декември 1909 г. преди Никулден, във време на заседание, поднесе ми се едно препоръчано писмо от Екзархията. Аз много се зарадвах, като помислих, че е някой чек, с който ми се изпращат пари за изплащане заплатите за тримесечието. Като отворих плика обаче, вместо чек намерих писмо, с което ми се съобщаваше, че съм назнаначен за управляващ Воденската епархия. Това беше за мене неочаквано и много ме изненада. Едновременно почувствувах радост, че ме повишават, и тъга, че напущам Енидже Вардар, тъкмо когато бях [навлязъл] в църковно-училищните работи и бях се успокоил. Освен това аз бях ходил във Воден – веднъж при идването ми в Енидже Вардар и преди един месец, когато учениците от Битолската гимназия бяха дошли там на екзкурзия, но не ми се хареса и останах с лошо впечатления за тоя град. Гражданството ми се видя надменно и студено, пък и гъркоманството беше силно в града. Начело на гръцката митрополия стоеше митрополит – голям шовинист, бивш Пелагонийски такъв, който ми беше познат още от Битоля.

Членовете на църковната община, като се научиха за новото ми назначение, не им стана приятпо и искаха да пишат в Екзархията да отмени решението си. Аз не им позволих да сторят това, като им обясних, че като чиновник трябва да се подчиня на разпорежданията на моето началство. Предадох делата на общината на един свещеник и след два дни напуснах Енидже Вардар, понеже ми се предписваше незабавно да замина за новото си местоназначение.

Потеглих за Воден с трепет дали ще оправдая надеждите, които Екзархията възлагаше на мене, защото бях чувал, че този град е партизански, както Лерин. Носеше се слух, че по време на въстанието в двата града, Воден и Лерин, партизанските страсти не утихнали и гражданите не оставяли на мира Екзархията със своите оплаквания един против друг. Заминах за Воден с най-големия си син през Солун. Като пристигнахме, настаних се на хотел, защото нямаше митрополитско помещение, а само една стая в църковния двор, която служеше за канцелария на църковната община. Във Воден сварих Кирил Пърличев на служба училищен инспектор. Той не ме остави на хотел, а ме покани на гости в неговата квартира, където живееше с майка си. Той беше така любезен да ме задържи на гости една седмица, докато си намеря квартира. Този му жест не беше продиктуван само от елементарно чувство на гостоприемство, но и от патриотично гледище, за да не се създаде мнение у гъркоманите, че българите оставили своя духовен шеф да квартирува на хотел. Приех от моя предщественик свещеник Йордан Ангелов от Прилеп делата на общината. Бивш учител със средно педагогическо образование, като млад още не беше улегнал, той вземал живо участие в революционното дело в Прилеп и беше скоро ръкоположен за административен чнновник. Като млад и още неопитен, без да държи сметка за положеннето си като официално и отговорно лице за повереното му църковно-училищно дело, в желанието си да се представи за голям националист, беше попаднал напълно под влиянието на конституционните клубове. А младотурците гледаха на конституционните клубове като на авангард на българската политика, наричаха привържениците им върховисти и на всяка стъпка им правеха пречки. Затова на главния учител Стоян Георгиев беше му забранено да учителствува, а на моя предшественик Йордан Ангелов, каймакаминът върнал един такрир – протест, подаден по някои църковно-училищни въпроси.

Когато се явих при каймакамина, придружен от двама членове на общината, за да му се представя й му връча препоръчителните от Негово Блаженство писма (мектуб...), той ме прие много студено, защото един от членовете вместо фес имаше шапка на главата си. Мнозина от учителите след Хуриета замениха фесовете с шапки, а това не беше приятно на младотурците, макар че мълчаливо понасяха всичко. Това обаче им даваше повод да ни правят спънки в църковно-училищното дело.

Както в Енидже Вардар, така и във Воден, болният въпрос за разрешение беше църковният, защото църквите в полските села на Воденската епархия, които се бяха отказали от Патриаршията след Илинденското въстание, бяха затворени. Във Воден гръцката пропаганда начело с митрополита човъркаха болното място на селяните, увещавайки ги да станат патриаршисти, за да им отворят черквите. В Енидже Вардар нямаше такъв натиск и в това направление не се правеха сериозни постъпки. Този въпрос не търпеше отлагане, защото наближаваха коледните празници и трябваше да се разреши в наша полза. Затова скоро ми се удаде един сгоден случай. Една седмица предк Коледа пристигнаха във Воден, идващи от Солун, двама генералщабни офицери, нарочно изпратени от младотурския комитет с мисия да държат беседи пред християнското население да се примири с новия режим, без да очаква нещо по-добро от съседните балкански държави, защото иначе щяло да стане по-лошо. На тази беседа бяхме поканени аз и гръцкият владика наедно с по-първите граждани в кабинета на каймакамина. След беседата офицерите и гръцкият владика със своите хора излязоха, а аз останах. Възползуван от случая, че аз съм насаме с каймакамина, му казах: "Възхитен съм от беседата на офицерите, защото всичко, което казаха, е правдоподобно. Аз исках да им благодаря за хубавата беседа, но чаках това да стори гръцкият владика, като по-старши от мене." От моите думи на каймакамина стана много приятно и той ми каза малко натъртено: "Защо не стана ти да им благодариш?" Отговорих му, че според нашия църковен канон аз не мога да не държа сметка за старшинството и неловко е да се обадя преди него, защото той е назначен с царски берат. Всъщност аз не станах да им благодаря, не от желание да спазя старшинството, но защото знаех, че това щеше да предизвика негодувание между нашите тъй наречени националисти, които веднага щяха да ме нарекат туркофил. Схванах, че каймакаминът остана много доволен от това, което му казах, и аз реших да използувам този момент като най-удобен, за да повдигна пред него въпроса за затворените църкви. Това ми се налагаше да сторя, защото по него време бяха дошли кметовете със свещениците и първенците от селата, за да ходатайствуват да издействувам от правителството отварянето на църквите за коледните празници. Между другото те ми подметнаха, че гръцкият владика им обещал веднага да стори това, ако се откажат от Екзархията. Последното обстоятелство ми даде да разбера, че националното съзнание у тях още не беше достатъчно закрепнало и те са понасяли до Хуриета това положение да стоят със затворени църкви, защото организацията стоеше като орел на главите им.

Обърнах внимание на каймакамина върху тоя важен от религиозно гледище въпрос, като му казах: "Прави бяха офицерите в беседите си, че погледите ни не трябва да бъдат обърнати към съседните християнски държави, а сплотени да поддържаме новия режим след Хуриета. Нашите още не са толкова издигнати, за да правят разлика между политика и религия. Понеже църквите им са били затворени толкова години през времето на стария режим, те са се борили против тая неправда, и сега след Хуриета, като не им се позволява да отворят своите молитвени домове, у тях се слага убеждението, че няма никакъв Хуриет. Опасността от това е, че злонамерени хора, подкупени от заинтересовани държави, могат да използуват това настроение на народа, за да осъществят своите пъклени планове и да компрометират Хуриета. Ето сега наближават коледните празници, а църквите са затворени и населението няма къде да се моли и да извърши своите религиозни обряди. От това неговото религиозно чувство ще бъде накърнено и този голям празник ще мине като обикновен ден. Преставете си какво би било положението, ако на вашите хора им се забрани да отидат в джамията през байрама?" Той се сепна от мойте думи и ме запита: "Като е тъй, какво да се прави?" Казах му поне временно – само за коледните празници, да нареди да се отворят църквите, и след това пак да ги затворят, като добавих, че иначе снемам всякаква отговорност от себе си, ако станат някои нежелателни работи. Обясних му, че този е пътят, чрез който може да се успокои нашето население и да повярва в Хуриета, и че аз без официална заповед не мога да дам нареждане, защото гръцкият владика ще протестира пред валията и ще бъда дърпан отговорен за това. Завърших, като казах: "Тази околия е вам поверена и вие отговаряте за всичко каквото се случи. Ако искате да има мир и спокойствие, трябва да сторите това." Той се позамисли и каза: "Дай нареждане да се отворят църквите." Отговорих му, че моето нареждане не е валидно, защото църквите са запечатани с държавния печат и че само той може да даде такава заповед чрез органите на властта. Тогава той обеща, че ще даде нареждане по телефона до полицейските участъци...

С едно тешекюр едерим (благодаря) станах и веднага наредих да се приготвят окръжни до всички села да се отворят църквите за коледните празници. С тоя успех аз се издигнах не само пред населението в града, но и в селата.

На първия ден на Коледа, каймакаминът, придружен от висшите военни и нивилни чиновници и беговете, ми направи визита. След Коледа пък аз отидох при него нарочно да му благодаря от името на цялото българско население за отварянето на църквите и той остана много доволен.

Каймакаминът на име Сали бей, беше мухаджир (бежанец) от гр. Пловдив. Неговият брат, както ми разправяше, бил учител в турско училище в същия град. Млад и интелегентен човек – свършил висша административна школа в Цариград, владееше френски и български език, но се въздържаше да говори български. Той беше човек с либерални убеждения, доколкото един турчин може да има такива, понеже аз видимо споделях неговите убеждения, разбрахме се много добре и станахме приятели. Когато станеше нужда да направя постъпки по някои църковно-училищни въпроси, не подавах такрер (рапорт), а лично с него уреждах всичко. Само ако разрешението на въпроса зависеше от вилаетското управление, тогава подавах официален рапорт, за да го препрати със свое мнение.

По него време на главния учител Стоян Георгиев беше забранено от властта да учителствува и въпреки многократните постъпки на Екзархията да се отмени тази заповед, не се постигна нищо.

След като станах близък с каймакамина и схванах, че се ползувам с неговото доверие като благонадежден отоманец, използувах един сгоден момент при един приятелски разговор да го запитам за причините, по които главният учител Стоян Георгиев е отстранен от училището. Обясних му, че с неговото отстранение страда учебното дело, и че не е уволнен, не е провинен в нищо и си получава заплатата, без да работи нещо. Каймакаминът обаче мотивира неговото отстранение с това, че бил съден преди Хуриета като политически престъпник на доживотен затвор. Сепнах се от този отговор, понеже засягаше и мен; и аз преди Хуриета бях осъден на същото наказание. Но не бях изгубил присъствие на духа и веднага му отговорих, като обясних, че с Хуриета се даде амнистия на всички политически прествпления и им се върнаха всички граждански и политически права. Осланяйки се на това, го помолих да отмени наредбата за отстраняването му, но той приятелски ми отговори: "Ако ми беше казал по-рано, можеше нещо да се направи, но сега е късно, защото въпросът е отнесен до директора на просвещението в Солун и той е взел решение за отстраняването му." Разбрах, че това решение е взето от вилаетското управление по негово донесение и сега не може да бъде отменено, и че тази причина – осъждането му, беше само един претекст, за да бъде отстранен. Иначе ми беше необяснимо, защо на мене беше позволено въпреки моето минало да стоя начело на една епархия и да предетавлявам църковно-училищното дело, а на един учител да не му се позволи да учителствува като пакостен за държавата. Истинската причина за отстраняването му беше друга, която каймакаминът не искаше да ми каже. Това разбрах от казаното от него и един разговор с мене, при който се изтърва да каже, Стоянов [Стоян Георгиев] не бил добър човек. Отпоспе при един разговор с учителя по турски език – Гешев, узнах, че Стоян Георгиев в желанието си да изпъкне като голям националист и ръководител на констицуонния клуб и да се покаже безстрашен безразборно критикувал властта, като на едно място си позволил даже да каже, че каймакаминът бил по-невеж от училищния слуга. Тези думи, макар и казани в интимен кръг, дошли до ухото на каймакамина. Разбрах, е при това положение нищо не е в състояние да отмени това вилаетско решение. Затова с рапорт до Екзархията поисках Стоян Георгиев да бъде командирован на работа в митрополията, понеже секретарят на същата беше още млад и неопитен. Екзархията обаче не уважи това мое искане, като отговори, че направили сериозни постъпки на надлежното място за възстановяване правата на главния учител. Аз бях убеден, че ази постъпка няма да даде положителен резултат, щом местната власт е дала лоша атестация за учителя пред вилаетското управление.

Предвид наближаването на Велинден, намислих как да действувам пред властите за отварянето на църквите. Един месец по-рано повдигнах този въпрос пред каймакамина, но той ми отговори: "Вар вакит" (има време). На Лазаровден, понеже беше пазарен ден, явиха се в митрополията кметовете начело със свещениците от полските села: Въртокоп, Ар[...] Епископия, Каменик и Воденско, Вещице, за да узнаят дали ще им се отворят църквите за Великден. Даже един от техните бегове им приготвил телеграма по тоя въпрос, за да я подадат до Великия везир. Аз взех телеграмата и отидох при каймакамина, за да узная пръв неговото мнение, като му казах, че в митрополията са дошли от селата сто души кметове и свещеници да ме безпокоят с искане за отваряне на църквите, като го осведомих и за телеграмата, която съм спрял. Той ми отговори: "Добре си сторил, дето си спрял изпращането на телеграмата, да не си дават парите на вятъра." На въпроса му, колко време има до Великден, отговорих. "Има една седмица", на което той каза; "Има време." Преди Великден на Великата сряда ме повика чрез едно заптие. Като се явих при него, той усмихнато ми каза да съобщя с едно окръжно до селата да отворят църквите, като се предпазват от всякакви демонстрации, за да не дразнят противниците. Същевременно той съобшил на полицейските участъци да не пречат. С едно "Чок тешекюр" (много благодаря) излезнах весел от сполучливото разрешение на тоя въпрос. След Великден отидох нарочно при каймакамина да му благодаря от името на повереното паство за отваряне на църквите. Тогава той ми каза, че гръцкият владика протестирал пред валията против него, задето отворил църквите, и добави: "Да видя какво ще прави." От твоя протест на гръцкия владика каймакаминът се амбицира и не затвори вече църквите, както това направи след коледните празници. По отварянето на църквите не съобщих нищо на Екзархията, понеже те не бяха официално отворени и предадени на екзархийските власти, а това стана по благоусмотрението на каймакамина. Солунският валия след Великден, през месец май, бил в Цариград и при среща с Негово Блаженство съобщил му за отварянето на църнвите във воденските села. Негово Блаженство с едно писмо ме запита за истиността на това съобщение, на което отговорих, че е вярно.

През същото време в Екзархията, като се увериха, че постъпките пред министъра на просвещението в Цариград за възстановяване правата на главния учител не дадоха резултат, запитаха ме какво прави той, на което отговорих, че е без работа. Тогава го ломандироваха на работа в канцеларията на митрополията.

[Previous] [Next]
[Back to Index]