29. НАЗНАЧЕНИЕТО МИ ЗА ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ЦЪРКОВНАТА ОБЩИНА В ГРАД ЕНИДЖЕ ВАРДАР

Още в Солун на конгреса ениджевардарският делегат Сърбинов, без да ме познава, беше съобщил на някои от конгресистите, че някой си протойерей Тома Николов бил назначен от Екзархията за председател на църковната община в техния град. Аз, като чух това, изтръпнах, защото съвсем не ми се напускаше родното място Битоля. За да се уверя в истинността на този слух, запитах Сърбинов да няма грешка в името, но той ми потвърди истинността. Все пак аз не повярвах, защото не допусках дядо Козма да се съгласи да напусна епархията му. Обаче още с пристигането ми в Битоля ми се връчи писмото от битолския митрополит, изпратено от Екзархията чрез Дебърската митрополия. Като видях назначението от Екзархията, придружено само с едно сухо препроводително писмо от дядо Козма, останах покрусен.

Като се върнах в Кичево, заварих дядо Козма, който беше дошъл от Дебър, готов да отпътува за Цариград, където беше поканен за синодален член. Явих се в митрополията и го сварих да обядва заедно с игумена отец Софрони. Като ме видя, посрещна ме със смях и ми каза: "Иди в Енидже Вардар да те ядат комарите и да ти дойде акълът." От тези му думи разбрах, че той ми е запалил тази свещ, за да ме махне от епархията си като неблагонадежден елемент. Почувствувах се засегнат в своето честолюбие и около един месец се колебаех да отида или не на новото си местоназначение. За да осигуря прехраната си, отнесох се до игумена на манастира с молба да ме приеме като манастирски брат с едно малко възнаграждение, колкото да издържам децата си. Той обаче ми отказа, като рече, че за това било нужно предварителното съгласие на владиката. Схванах, че му е внушено от последния да не ме приема, и не ми оставяше нищо друго освен да замина за местоназначението си. Докато се колебаех, получих няколко запитвания от Екзархията телеграфически, дали ще заема новия си пост. Въпреки нежеланието си реших да замина. Поисках от Екзархията да ми изпрати в аванс пари за пътни разноски. С първата поща получих 16 лири турски и заминах.

Напуснах родното си място с тъга на сърцето и по Димитровден пристигнах в Енидже Вардар. Градът е разположен в подножието на Паяк планина и има южно изложение. Разделен е на две части: християнска махала – разположена на баир, и турска, която заедно с чаршията е на равно място до солунското шосе. В миналото, преди да се прокара жп линия Солун – Битоля, градът е бил станция, където са спирали керваните, които минавали, пренасяйки стоки от Солун за Битоля. Поради това той е бил доста оживен и издигнат в търговско отношение. След прокарването на линията търговията замре. В болшинството си населението беше турско, в останалата си част – чисто българско. По-голямата част от турското население бяха бегове и аги чифликчии, които се ползуваха с особени превилегии пред турската власт, като потомци на някой си Евренос бей. Последният при нахлуването на турците в Македония превзел този град, където след смъртта му е погребан и гробът му тогава още беше запазен. Затова техните имоти, считайки ги като вакъфски, бяха освободени от всякакви данъци.

Българското население се занимаваше главно с риболовство, градинарство, бубарство, а през зимата с плетене на рогозки от тръстика на Ениджевардарското блато. Българите бяха много трудолюбиви, всички работеха неуморно и затова в града нямаше бедни семейства. Но нямаше и много богати, всички бяха почти на едно ниво в материално отношение. Трудът богато им се възнаграждаваше, защото почвата е много плодородна. Всичко това ги привързваше към родното огнище, те не отиваха в странство за печалби. Затова в тях беше запазен патриархалният семеен живот с всички стари нрави и обичаи.

Турците поради големия си фанатизъм отбягваха да имат каквито и да било сношения с българите и гледаха на тях като на ратаи. Енидже Вардар ми се видя отначало като чужд и съвсем непознат за мене край. Населението по нрави, обичаи и в наречието си коренно се различаваше в сравнение с битолското. Благодарение, че там беше учител Профирий Шайнов от Струга, мой стар познайник от Битоля, та отначало с него се утешавах и споделях мъката си.

Като се представих на каймакамина и му връчих препоръчителното писмо от Негово Блаженство, бях приет много студено, от което заключих, че му е известно моето минало. След известно време се запознах и с Ениджевардарското слънце – Апостол [Петков] войвода. Понеже Хуриетът още не беше се изпарил, последният си я караше постарому. Беше се настанил в една къща всред българската махала, заедно със своите четнини, и се държеше като бег с всичките му салтанати. Той пак, както преди Хуриета, налагаше данък на населението, и около себе си държеше районните войводи, наречени [десетари], пращаше ги по селата да изпълняват неговите нареждания. Самият Апостол носеше револвер с копринен шнур и сребърни кьостеци на часовника. В града беше основан конститунионен клуб под председателството на учителя [Димитър] Лешников, родом от същия град, много буден човек и със силно развито патриотично чувство. Формално той беше председател, но фактически всичко дирижираше Апостол войвода. Къщата на последния приличаше на правителствено учреждение. Всички селяни, пък и някои граждани, за каквато и да било работа първо се съветваха с него, а после се отнасяха до властта. Той често устройваше гощавки, на които биваха поканени някои от по-първите граждани, селяни и учители, защото в неговата къща имаше всичко в изобилие. Той се държеше почти като каймакамин и се смяташе равен нему. Когато излизаше от града на път за някое село, пътуваше с комфортно оседлан фон, придружен от няколко конни четници. Из улиците на града също се движеше с охрана от няколко четници. Той даже почна да се меси и налага в работите на църковно-училищната община, така че аз като председател бях поставен между чука и наковалнята. От една страна, се стараех да се реабилитирам пред властта, а, от друга – не желаех да обявявам фронт на Апостол войвода, който държеше в ръцете си юздите на цялата околия, толкоз повече, че още не бях запознат отблизо с населението. Също отбягвах да се меся в работите на конституционния клуб и да отивам в къщата на Апостол, освен веднъж и то на официална визита. За да опозная по-отблизо населението в Ениджевардарско и Гумендженско, с разрешението на Екзархията, предприех веднага обиколка из селата, като не оставих и колибите. При тази обимолка констатирах, че в селата в Ениджевардарско и Гумендженско националното съзнание беше съвсем слабо, защото тези села се отказали от Патриаршията след въстанието под натиска на четите, а елинизмът беше пуснал корен дълбоко чрез църквата. Свещениците и певците като гръцки възпитаници още на гръцки извършваха богослужението. Макар че обработваха чифлиците на беговете, в материално отношение селяните бяха много добре и след създаването на революционната организация бяха пълни господари на имотите и даваха много малко на беговете от получените приходи. Земята беше плодородна и даваше две реколти в годината. Животът им беше патриархален, запазен от чуждо влияние, а нравите – девствени и чисти. Болката им се състоеше в това, че църквите им бяха затворени от властта и че нямаха свои собствени имоти. Като сравнявах тяхното материално положение с това на селяните в Кичевско, убедих се, че последните, макар и собственици бяха по-зле и затова странствуваха, търсейки поминък в чужди страни. Като разбрах болката им, аз съветвах селяните да са доволни от това положение и уважават господарите си. Нарочно давах такива съвети, защото знаех, че каквото кажа, ще се донесе до знанието на властта.

Отбягвах да зачеквам политически въпроси, а се занимавах с такива от църковно-училищен хараитер.

От тези обиколки, не само че се запознах с населението, и изучих неговите нужди и болки, но и властта почна да гледа на мен по-благосклонно. Оставаше да се разберем с Апостол войвода, който още продължаваше да се разпорежда в околията като организирана официална власт. При посещение в правителствения дом на официални празници канех и него да ме придружава. При тия посещения схванах, че на каймакамина и офиперството беше им много неприятно, като го виждаха с револвера със сърмени шнурове и с ботуши.

По него време се откри парламентът и по тоя случай навсякъде се устройха тържества с илюминации. Такова се устрои и в Енидже Вардар в правителствения дом, където бяхме поканени да вземем участие и ние българите, заедно с учащата се младеж. С нас беше и Апостол [Петков]. На връщане, минавайки през турската махала, срещнахме се с група турски ученици, които пееха хуриетската песен, а нашите – песента на Апостол войвода. Пеейки последната, те извикаха: "Да живе Апостол войвода", а турчетата в отговор на това изкрещяха натъртено: "Яшасън хуриет" – да живее свободата и комитетът. Това беше една демонстрация срещу войводата. След този случай аз извиках Апостол в общината и му казах или да вземе пушката и хване гората, или пък да замине за България, защото иначе стоенето му в Енидже Вардар беше невъзможно, и може да бъде убит, както убиха леринсиия войвода Золета [Стойчев]. След Хуриета Гьорче Петров и Антон Страшимиров бяха почнали да издават в Солун списанието "Културно единство" [26]. При обиколката си в Битоля и Прилеп обаче Гьорче подушил какъв е турският Хуриет – ден до пладне и офейкал в София. Аз посочих този пример на Апостола, а той разбра, че атмосферата около него е сгъстена и се съгласи с мене, като каза: "Той, Гьорче, е хитра лисица и е усетил нещо, щом е избягал." След това той склони да напусне Енидже Вардар и замине за България, но оставаше как да се снабди с паспорт. За да не разберат това властите и му устроят някоя примка, решихме паспорта да изкараме от Солун чрез бюрото на конституционния комитет. Изпратих го с едно писъмце до председателя Тома Карайовов, за да му услужи, и той успял да замине в България, без да узнае някой за това. След него останаха неговите заместници – десетари, както той ги наричаше. Иван Палеота и Стоян Бозечки от с. Бозен с няколко четници. Властта не се опасяваше от тях, защото те нямаха авторитета и обаянието на техния войвода пред населението.

След заминаването на Апостол войвода аз взех напълно положението в ръцете си.

Чрез председателя на конституционния клуб [Димитър] Лешников аз имах връзка с клуба, без да стъпвам в канцеларията му или да отивам на събрание. Отбягвах също да взимам активно участие в работата му, защото за мене по-важен беше въпросът за закрепването на църковно-училищното дело, особено у селяните. Както казах и по-горе, населението беше много привързано към църквите, а последните в повечето села бяха затворени от властта. Първата ми работа беше да издействувам отварянето на тия черкви. За да успея в това, първо, трябваше да се реабилитирам пред властите и да спечеля тяхното доверие. Това можех да постигна, като ги убедя, че съм скъсал с миналото и видимо съм се отдал на работа, която ми налага моята служба. Но все пак чувствувах, че организацията беше още необходима, за да се държи населението в респект и да не му се даде възможност да се отдаде на чуждите пропаганди, покровителствувани от властта. Следваше да се измени начинът на действие съобразно идеите и духа на новия режим. За връзка с четниците аз си служих чрез Димитър Лешников, който по препоръката на Апостол войвода беше в тесни връзки с тях. Лешников всеки път се съветваше с мен. Но самите четници не всякога слушаха и докато бях в Енидже Вардар в продължение на една година с тях, стана следната неприятна случка:

Един виден селянин от с. Лапариново, сгодил дъщеря си за един гъркоманин от с. [Гюпчево]. Организацията, още когато беше Апостол войвода, му забранила да даде дъщеря си на гъркоманина. Тогава той привидно се съгласил, но не се отказал напълно, като чакал сгоден момент, за да я даде на годеника. През пролетта на 1909 г. той се яви при мене, разправи ми как стои работата и поиска съвет как да постъпи в случая. Аз му отговорих: "От моя страна свободен си да дадеш дъщеря си където щеш, и моя длъжност е да ти дам венчална вула, ако поискаш, което съм готов да сторя. Друго няма какво да ти кажа." Той остана с впечатлението, че аз не се меся в четническите работи, което и целях с отговора си, защото, ако бях дал друг отговор – да не дава дъщеря си на гъркоманина, той щеше да се похвали пред други хора и това нямаше да стане скрито от властта.

След това обаче той се спогодил с Иван Палеота, заместник на Апостол войвода, като му броил 20 турски лири и последният му разрешил да ожени дъщеря си. Иван Палеота, който парадираше с името на организацията, беше много прост човек, обиколен от няколко четници, беше се отдал на грабеж и станал тежест на населението в Енидже Вардарско.

По него време Пере Тошев, като училищен инспектор в Солунско, дойде по ревизия в Ениджевардарско. Неговото идване много ме зарадва, защото за мен той беше един скъп гост, с когото бяхме свързани още от Битоля с мили и скъпи спомени. Той привърши ревизията и искаше да си отиде, но аз го задържах за няколко дни, не исках скоро да се разделя с него, тъй като с него можех да споделя онова, което ми тежеше на душата. Той с удоволствие прие поканата ми, защото и той имаше горещото желание да си поприказваме. Ние не можехме един другиму да се нарадваме и нощите прекарвахме в приказки, Когато му се оплаках от своеволието на четниците, той с болка на сърцето ми каза: "Дяконе (така ме именуваше той още в Битоля), ние сме виновни за всичко това, понеже ги научихме да убиват и крадат турците, а сега почнаха помежду си да се убиват и крадат, тъй като нашият народ е без национална гордост и съзнание, и не беше готов още за революция." Пере като училищен инспектор само за проформа ревизираше училищата, а всъщност едновременно с това искаше да изучи характерните черти и душата на народа, а така също неговото икономическо положение, стремежите и пр.

Между другото той пожела да види колибите в Ениджевардарското блато, където са били скривалищата на Апостол войвода и базата му за действие по време на въстанието и после. Ениджевардарското блато с едно протежение от 40 – 50 км дължина и 20 км ширина е обрасло изцяло с тръстика и се изтича чрез река Караазмак. В него изобилствува всякакъв вид риба: сом, змиорки и др., а на островчетата в същото блато, е застъпена разнообразна флора и фауна. По средата на блатото, от града се забелязваше историческата колиба на Апостол, свързана със спомените за няколко сражения, водени оттам с турци и гръцки андарти.

Аз се съгласих на това предложение, защото и аз не бях отивал в тези килиби от страх да не породя съмнение у властите. Подготовката за това отиване възложих на учителя Димитър Лешников. Той даде нужните нареждания и привечер към 12 часа по турски, тримата: аз, Пере и Лешников, се отзовахме на брега на блатото, където ни посрещна един ениджевардарец с една плоскодънна рибарска лодка. Беше хубава лунна нощ! Качихме се в лодката, лопатите загребаха и тя се плъзна по водната повърхност на един канал 3 – 4 метра широк, прокаран през тръстиката чрез изсичане на същата. Докато пристигнем до колибата, пътувахме повече от един час, защото линията на канала отначало е права, после почна да криволичи, та лодката трябваше да върви на зигзаги. Това е така, защото в това блато има много такива водни канали, които се пресичат и които свързват колибите помежду им и с брега, Човек, който не познава добре тези канали, може да се скита с дни и нощи, без да може да намери колибите. Пристигнахме в колибата, където ни посрещнаха рибарите. Сложиха ни богата трапеза от прясна риба, приготвена в тепсия и изпечена със сач отгоре, и чорба от куклешки яйца. Куклеш се нарича една птица, която се развъжда в блатото и яйцата й са големи колкото гълъбовите. Колибата беше построена в едно водно пространство между тръстиката върху една плосност от около 400 кв. м. Основата на тази плоскост беше образувана от преплетени корени на дървета и от напластени върху тях насечена тръстика и други изгнили вещества. Самата колиба е построена от дървета и тръстика и наедно с основата си представлява нещо като плаващ остров. С покачването на нивото на водата зимно време, колибата се издига, а лятно време спада. На много места из блатото между тръстиката има такива открити водни пространства, върху които са построени колибите на рибарите. Дълбочината на водата в каналите и при колибите е доста голяма и затова до последните може да се отиде само през каналите с лодки. Тези колиби зимно време, снабдени с много хранителни припаси, са били свърталището и крепостта на легендарния Апостол войвода и четниците му.

Вечерта спахме в колибата и заранта на другия ден върнахме се незабелязано в града.

Маршрутът на Пере Тошев беше от Енидже Вардар за Гумендже. Не ми се щеше да се разделя с него и затова го придружих дотам. Като пристигнахме в Гумендже, на другия ден се получи известие от Енидже Вардар, че между нашите четници начело с Палеота и гръиките андарти в с. Гюпчево на една сватба станало сбиване. Пере, като се научи за това, ми каза: "Какво ще правиш сега, дяконе?" Отговорих му: "Аз ще правя каквото ще правя, ами ти по-скоро се махай оттука и бързай да заминеш за Солун." Изпратих го на гара Гумендже и се върнах в Енидже Вардар, където научих цялата история за стълкновението в с. Гюпчево.
ПРЕМЕСТВАНЕТО МИ В ГРАД ВОДЕН

Екзархийското паство до 1909 г. беше разпределено на епархии начело с митрополити и църковни общини с архиерейски наместници. Имаше епархии без митрополити, които се управляваха от църковни общини начело с по един председател – духовно лице, назначен от Екзархията за всеки околийски център поотделно. Църковните общини кореспондираха направо с Екзархията. През 1909 г. обаче Екзархията разпредели екзархийското паство на епархии, както беше у патриашистите и във всеки град, седалище на митрополити, назначи управляващи епархията, които бяха в пряка връзка с Екзархията. Църковните общини се преименуваха наместничества и бяха пряко подчинени на управляващите епархии. Енидже Вардар, Гевгели и Гумендже се падаха в района на Воденската епархия със седалище гр. Воден. Аз узнах за това решение на Екзархията по околен път и с нетърпение очаквах да науча кой ще бъде моят шеф във Воден. Хич де ми минаваше на ума, че мен ще удостоят с тоя висок пост, защото нямах нужния ценз за тази длъжност. В началото на месец декември 1909 г. преди Никулден, във време на заседание, поднесе ми се едно препоръчано писмо от Екзархията. Аз много се зарадвах, като помислих, че е някой чек, с който ми се изпращат пари за изплащане заплатите за тримесечието. Като отворих плика обаче, вместо чек намерих писмо, с което ми се съобщаваше, че съм назнаначен за управляващ Воденската епархия. Това беше за мене неочаквано и много ме изненада. Едновременно почувствувах радост, че ме повишават, и тъга, че напущам Енидже Вардар, тъкмо когато бях [навлязъл] в църковно-училищните работи и бях се успокоил. Освен това аз бях ходил във Воден – веднъж при идването ми в Енидже Вардар и преди един месец, когато учениците от Битолската гимназия бяха дошли там на екзкурзия, но не ми се хареса и останах с лошо впечатления за тоя град. Гражданството ми се видя надменно и студено, пък и гъркоманството беше силно в града. Начело на гръцката митрополия стоеше митрополит – голям шовинист, бивш Пелагонийски такъв, който ми беше познат още от Битоля.

Членовете на църковната община, като се научиха за новото ми назначение, не им стана приятпо и искаха да пишат в Екзархията да отмени решението си. Аз не им позволих да сторят това, като им обясних, че като чиновник трябва да се подчиня на разпорежданията на моето началство. Предадох делата на общината на един свещеник и след два дни напуснах Енидже Вардар, понеже ми се предписваше незабавно да замина за новото си местоназначение.

Потеглих за Воден с трепет дали ще оправдая надеждите, които Екзархията възлагаше на мене, защото бях чувал, че този град е партизански, както Лерин. Носеше се слух, че по време на въстанието в двата града, Воден и Лерин, партизанските страсти не утихнали и гражданите не оставяли на мира Екзархията със своите оплаквания един против друг. Заминах за Воден с най-големия си син през Солун. Като пристигнахме, настаних се на хотел, защото нямаше митрополитско помещение, а само една стая в църковния двор, която служеше за канцелария на църковната община. Във Воден сварих Кирил Пърличев на служба училищен инспектор. Той не ме остави на хотел, а ме покани на гости в неговата квартира, където живееше с майка си. Той беше така любезен да ме задържи на гости една седмица, докато си намеря квартира. Този му жест не беше продиктуван само от елементарно чувство на гостоприемство, но и от патриотично гледище, за да не се създаде мнение у гъркоманите, че българите оставили своя духовен шеф да квартирува на хотел. Приех от моя предщественик свещеник Йордан Ангелов от Прилеп делата на общината. Бивш учител със средно педагогическо образование, като млад още не беше улегнал, той вземал живо участие в революционното дело в Прилеп и беше скоро ръкоположен за административен чнновник. Като млад и още неопитен, без да държи сметка за положеннето си като официално и отговорно лице за повереното му църковно-училищно дело, в желанието си да се представи за голям националист, беше попаднал напълно под влиянието на конституционните клубове. А младотурците гледаха на конституционните клубове като на авангард на българската политика, наричаха привържениците им върховисти и на всяка стъпка им правеха пречки. Затова на главния учител Стоян Георгиев беше му забранено да учителствува, а на моя предшественик Йордан Ангелов, каймакаминът върнал един такрир – протест, подаден по някои църковно-училищни въпроси.

Когато се явих при каймакамина, придружен от двама членове на общината, за да му се представя й му връча препоръчителните от Негово Блаженство писма (мектуб...), той ме прие много студено, защото един от членовете вместо фес имаше шапка на главата си. Мнозина от учителите след Хуриета замениха фесовете с шапки, а това не беше приятно на младотурците, макар че мълчаливо понасяха всичко. Това обаче им даваше повод да ни правят спънки в църковно-училищното дело.

Както в Енидже Вардар, така и във Воден, болният въпрос за разрешение беше църковният, защото църквите в полските села на Воденската епархия, които се бяха отказали от Патриаршията след Илинденското въстание, бяха затворени. Във Воден гръцката пропаганда начело с митрополита човъркаха болното място на селяните, увещавайки ги да станат патриаршисти, за да им отворят черквите. В Енидже Вардар нямаше такъв натиск и в това направление не се правеха сериозни постъпки. Този въпрос не търпеше отлагане, защото наближаваха коледните празници и трябваше да се разреши в наша полза. Затова скоро ми се удаде един сгоден случай. Една седмица предк Коледа пристигнаха във Воден, идващи от Солун, двама генералщабни офицери, нарочно изпратени от младотурския комитет с мисия да държат беседи пред християнското население да се примири с новия режим, без да очаква нещо по-добро от съседните балкански държави, защото иначе щяло да стане по-лошо. На тази беседа бяхме поканени аз и гръцкият владика наедно с по-първите граждани в кабинета на каймакамина. След беседата офицерите и гръцкият владика със своите хора излязоха, а аз останах. Възползуван от случая, че аз съм насаме с каймакамина, му казах: "Възхитен съм от беседата на офицерите, защото всичко, което казаха, е правдоподобно. Аз исках да им благодаря за хубавата беседа, но чаках това да стори гръцкият владика, като по-старши от мене." От моите думи на каймакамина стана много приятно и той ми каза малко натъртено: "Защо не стана ти да им благодариш?" Отговорих му, че според нашия църковен канон аз не мога да не държа сметка за старшинството и неловко е да се обадя преди него, защото той е назначен с царски берат. Всъщност аз не станах да им благодаря, не от желание да спазя старшинството, но защото знаех, че това щеше да предизвика негодувание между нашите тъй наречени националисти, които веднага щяха да ме нарекат туркофил. Схванах, че каймакаминът остана много доволен от това, което му казах, и аз реших да използувам този момент като най-удобен, за да повдигна пред него въпроса за затворените църкви. Това ми се налагаше да сторя, защото по него време бяха дошли кметовете със свещениците и първенците от селата, за да ходатайствуват да издействувам от правителството отварянето на църквите за коледните празници. Между другото те ми подметнаха, че гръцкият владика им обещал веднага да стори това, ако се откажат от Екзархията. Последното обстоятелство ми даде да разбера, че националното съзнание у тях още не беше достатъчно закрепнало и те са понасяли до Хуриета това положение да стоят със затворени църкви, защото организацията стоеше като орел на главите им.

Обърнах внимание на каймакамина върху тоя важен от религиозно гледище въпрос, като му казах: "Прави бяха офицерите в беседите си, че погледите ни не трябва да бъдат обърнати към съседните християнски държави, а сплотени да поддържаме новия режим след Хуриета. Нашите още не са толкова издигнати, за да правят разлика между политика и религия. Понеже църквите им са били затворени толкова години през времето на стария режим, те са се борили против тая неправда, и сега след Хуриета, като не им се позволява да отворят своите молитвени домове, у тях се слага убеждението, че няма никакъв Хуриет. Опасността от това е, че злонамерени хора, подкупени от заинтересовани държави, могат да използуват това настроение на народа, за да осъществят своите пъклени планове и да компрометират Хуриета. Ето сега наближават коледните празници, а църквите са затворени и населението няма къде да се моли и да извърши своите религиозни обряди. От това неговото религиозно чувство ще бъде накърнено и този голям празник ще мине като обикновен ден. Преставете си какво би било положението, ако на вашите хора им се забрани да отидат в джамията през байрама?" Той се сепна от мойте думи и ме запита: "Като е тъй, какво да се прави?" Казах му поне временно – само за коледните празници, да нареди да се отворят църквите, и след това пак да ги затворят, като добавих, че иначе снемам всякаква отговорност от себе си, ако станат някои нежелателни работи. Обясних му, че този е пътят, чрез който може да се успокои нашето население и да повярва в Хуриета, и че аз без официална заповед не мога да дам нареждане, защото гръцкият владика ще протестира пред валията и ще бъда дърпан отговорен за това. Завърших, като казах: "Тази околия е вам поверена и вие отговаряте за всичко каквото се случи. Ако искате да има мир и спокойствие, трябва да сторите това." Той се позамисли и каза: "Дай нареждане да се отворят църквите." Отговорих му, че моето нареждане не е валидно, защото църквите са запечатани с държавния печат и че само той може да даде такава заповед чрез органите на властта. Тогава той обеща, че ще даде нареждане по телефона до полицейските участъци...

С едно тешекюр едерим (благодаря) станах и веднага наредих да се приготвят окръжни до всички села да се отворят църквите за коледните празници. С тоя успех аз се издигнах не само пред населението в града, но и в селата.

На първия ден на Коледа, каймакаминът, придружен от висшите военни и нивилни чиновници и беговете, ми направи визита. След Коледа пък аз отидох при него нарочно да му благодаря от името на цялото българско население за отварянето на църквите и той остана много доволен.

Каймакаминът на име Сали бей, беше мухаджир (бежанец) от гр. Пловдив. Неговият брат, както ми разправяше, бил учител в турско училище в същия град. Млад и интелегентен човек – свършил висша административна школа в Цариград, владееше френски и български език, но се въздържаше да говори български. Той беше човек с либерални убеждения, доколкото един турчин може да има такива, понеже аз видимо споделях неговите убеждения, разбрахме се много добре и станахме приятели. Когато станеше нужда да направя постъпки по някои църковно-училищни въпроси, не подавах такрер (рапорт), а лично с него уреждах всичко. Само ако разрешението на въпроса зависеше от вилаетското управление, тогава подавах официален рапорт, за да го препрати със свое мнение.

По него време на главния учител Стоян Георгиев беше забранено от властта да учителствува и въпреки многократните постъпки на Екзархията да се отмени тази заповед, не се постигна нищо.

След като станах близък с каймакамина и схванах, че се ползувам с неговото доверие като благонадежден отоманец, използувах един сгоден момент при един приятелски разговор да го запитам за причините, по които главният учител Стоян Георгиев е отстранен от училището. Обясних му, че с неговото отстранение страда учебното дело, и че не е уволнен, не е провинен в нищо и си получава заплатата, без да работи нещо. Каймакаминът обаче мотивира неговото отстранение с това, че бил съден преди Хуриета като политически престъпник на доживотен затвор. Сепнах се от този отговор, понеже засягаше и мен; и аз преди Хуриета бях осъден на същото наказание. Но не бях изгубил присъствие на духа и веднага му отговорих, като обясних, че с Хуриета се даде амнистия на всички политически прествпления и им се върнаха всички граждански и политически права. Осланяйки се на това, го помолих да отмени наредбата за отстраняването му, но той приятелски ми отговори: "Ако ми беше казал по-рано, можеше нещо да се направи, но сега е късно, защото въпросът е отнесен до директора на просвещението в Солун и той е взел решение за отстраняването му." Разбрах, че това решение е взето от вилаетското управление по негово донесение и сега не може да бъде отменено, и че тази причина – осъждането му, беше само един претекст, за да бъде отстранен. Иначе ми беше необяснимо, защо на мене беше позволено въпреки моето минало да стоя начело на една епархия и да предетавлявам църковно-училищното дело, а на един учител да не му се позволи да учителствува като пакостен за държавата. Истинската причина за отстраняването му беше друга, която каймакаминът не искаше да ми каже. Това разбрах от казаното от него и един разговор с мене, при който се изтърва да каже, Стоянов [Стоян Георгиев] не бил добър човек. Отпоспе при един разговор с учителя по турски език – Гешев, узнах, че Стоян Георгиев в желанието си да изпъкне като голям националист и ръководител на констицуонния клуб и да се покаже безстрашен безразборно критикувал властта, като на едно място си позволил даже да каже, че каймакаминът бил по-невеж от училищния слуга. Тези думи, макар и казани в интимен кръг, дошли до ухото на каймакамина. Разбрах, е при това положение нищо не е в състояние да отмени това вилаетско решение. Затова с рапорт до Екзархията поисках Стоян Георгиев да бъде командирован на работа в митрополията, понеже секретарят на същата беше още млад и неопитен. Екзархията обаче не уважи това мое искане, като отговори, че направили сериозни постъпки на надлежното място за възстановяване правата на главния учител. Аз бях убеден, че ази постъпка няма да даде положителен резултат, щом местната власт е дала лоша атестация за учителя пред вилаетското управление.

Предвид наближаването на Велинден, намислих как да действувам пред властите за отварянето на църквите. Един месец по-рано повдигнах този въпрос пред каймакамина, но той ми отговори: "Вар вакит" (има време). На Лазаровден, понеже беше пазарен ден, явиха се в митрополията кметовете начело със свещениците от полските села: Въртокоп, Ар[...] Епископия, Каменик и Воденско, Вещице, за да узнаят дали ще им се отворят църквите за Великден. Даже един от техните бегове им приготвил телеграма по тоя въпрос, за да я подадат до Великия везир. Аз взех телеграмата и отидох при каймакамина, за да узная пръв неговото мнение, като му казах, че в митрополията са дошли от селата сто души кметове и свещеници да ме безпокоят с искане за отваряне на църквите, като го осведомих и за телеграмата, която съм спрял. Той ми отговори: "Добре си сторил, дето си спрял изпращането на телеграмата, да не си дават парите на вятъра." На въпроса му, колко време има до Великден, отговорих. "Има една седмица", на което той каза; "Има време." Преди Великден на Великата сряда ме повика чрез едно заптие. Като се явих при него, той усмихнато ми каза да съобщя с едно окръжно до селата да отворят църквите, като се предпазват от всякакви демонстрации, за да не дразнят противниците. Същевременно той съобшил на полицейските участъци да не пречат. С едно "Чок тешекюр" (много благодаря) излезнах весел от сполучливото разрешение на тоя въпрос. След Великден отидох нарочно при каймакамина да му благодаря от името на повереното паство за отваряне на църквите. Тогава той ми каза, че гръцкият владика протестирал пред валията против него, задето отворил църквите, и добави: "Да видя какво ще прави." От твоя протест на гръцкия владика каймакаминът се амбицира и не затвори вече църквите, както това направи след коледните празници. По отварянето на църквите не съобщих нищо на Екзархията, понеже те не бяха официално отворени и предадени на екзархийските власти, а това стана по благоусмотрението на каймакамина. Солунският валия след Великден, през месец май, бил в Цариград и при среща с Негово Блаженство съобщил му за отварянето на църнвите във воденските села. Негово Блаженство с едно писмо ме запита за истиността на това съобщение, на което отговорих, че е вярно.

През същото време в Екзархията, като се увериха, че постъпките пред министъра на просвещението в Цариград за възстановяване правата на главния учител не дадоха резултат, запитаха ме какво прави той, на което отговорих, че е без работа. Тогава го командироваха на работа в канцеларията на митрополията.

[Previous] [Next]
[Back to Index]


26. Обществено-политически журнал, излиза два пъти месечно в Солун от 1 октомври 1908 до 1 март 1909 г.