През 1888 год. дядо Козма бе преместен за председател на Битолската църковна община. През пролетта на м[есец] юни той с битолските еснафи на брой около 150 души, дойде на поклонение в манастира "Пречиста", където престояха два дни, посрещнати тържествено от игумена и манастирските братя. Аз също отидох, за да се срещна с дядо Козма. Там пях в църквата заедно с битолските псалтове – църковни певци, които също бяха дошли на гости. Използвах тоя случай и се запознах с много от гостите, между които намерих и роднини на баща ми от Демирхисарско. Това събитие – идването на битолските еснафи в манастира, за Кичевско беше много важно и небивало. На тръгване дядо Козма ми каза, като свърша учебната година, да отида в Битоля и се явя при него. Аз отидох и когато се яви, той ми каза новината, че Битолската община решила да търси и назначи едно лице за дякон при църквата "Света Богородица", понеже дотогава в Битоля не е имало български дякон, а само гръцки. Дядо Козма същевременно ми предложи аз да приема тази длъжност, като предполагаше, че с това ще ме зарадва. Мене обаче ми стана неприятно и почнах да възразявам, че не ми е присърце тази длъжнот, защото мойте планове бяха съвсем други: имах голямо желание да стана военен. Но дядо Козма в продължение на един час ме убеждава да не отказвам от тази длъжност, която ще осигури моето бъдеще. Най-после аз видимо се съгласих, но в себе си таех желанието да не стане това.

Аз смятах, че като дякон в Битоля ще се изгубя като личност при толкова видни и интелигентни граждани и ще бъда ограничен в своята обществена дейност. Ония от гражданите членове на общината, които не ме познаваха и не ме бяха чули да пея, като се научили, че аз съм представен от дядо Козма за дякон, пожелали да пея пред тях, за да ме чуят. Затова дядо Козма ме покани да сторя това, но аз категорически отказах, защото смятах го унизително. Това дало повод на същите общинари да поканят друг кандидат, бивш певец – Наум Филев от Охрид. Той се съгласил само при условие да бъде дякон, но не и учител. Тогава те се спрели върху моята кандидатура, но общинарите, които държали за кандидатурата на Филева, пак пожелали да ми чуят гласа. Тогава аз се съгласих и те ме поканиха в заседателната зала на общинското здание. Щом се явих, те ме поканика да им изпея "Достойно – ест". Аз почнах да пея, още с почването ми приковах вниманието на всички върху себе си. Останаха възхитени от хубавия ми глас и взеха решение да бъда назначен за дякон и учител с 45 лири годишна заплата. Общинарите обаче, които бяха за Филева и правеха опозиция на дядо Козма, ми предложиха веднага да се оженя и до септември – храмовия празник на ["С]в[ета] Богородица" да бъда ръкоположен и да встъпя в длъжност, като предполагаха, че в един такъв кратък срок това няма да може да стане и аз ще се откажа. Дядо Козма, като се научи за това, ме склони да приема тия условия. Направихме писмен договор, по силата на който аз бях задължен да служа на тази длъжност до живот. Договорът се сключи през месец юли и ми оставаше само един месец време да се оженя и да бъда ръкоположен. На 15 август аз се ожених за учителката Василка Иванова, моя кол[ежка] в Кичево. След женитбата веднага заминах за Цариград. На 27 август бях ръкоположен за дякон в църквата "Св. Стефан" във Фенер от скопския владика Теодосий и на 7 септември се върнах в Битоля като дякон. На 8 септември, на храмовия празник на църквата "Света Богородица", за първи път взех участие в църковната служба и се качих на амвона да чета Евангелието.

Дядо Козма като председател на общината и неговите заместници всякога, когато правеха визити на празниците на гражданите, винаги вземаха и мене. Придружавах ги и на турските официални празници и по тоя начин ми се удаде възможност да се запозная с живота на битолското гражданство. В Битоля, както между турците начело паши и бегове, също и между християните имаше истинска аристокрация не само поради своето материално положение, но аристокрация наследствена, с домашно възпитание, достойно държание, с което респектираха другите съсловия. Те се движеха в свойствен кръг и никой не можеше да проникне в техния интимен живот. При все това обаче те не страняха от народа, а стояха начело на обществените работи. Тая аристокрация имаше влияние не само между народните маси, но и в правителствените кръгове. Почти всякога те бяха избрани за членове във вилаетския съвет – идаре меджлиси и в съдилищата. Българските както и гръцките аристократически фамилии бяха свързани със семейни връзки. Те не влизаха в брачни връзки с хора от по-долни съсловия. Независимо от националните ежби, които съществуваха между българи и гърци, аристократическите фамилии между двете националности не прекъсваха своите връзки, а взаимно се уважаваха. Тази търпимост се поддържаше не само поради семейните им връзки, но и поради тяхната култура, защото в тях имаше западноевропейска култура. Много от членовете на тези семейства бяха завършили образованието си на Запад и в Атина. Те имаха тесни връзки с консулството в Битоля. На новата година и на господските празници консулите им правеха посещение. При всичко че битолската аристокрация по своето положение стоеше на една дистанция от народната маса, обаче не беше надменна, а беше свързана с народната маса чрез църковно-учебното дело. След аристократическите фамилии идеха ангросистите търговци, след тях интелигенцията, а после еснафите. Най-важният фактор бяха еснафските сдружения и те играеха най-голямата роля в националните и политическите борби. Нямаше семейство в Битоля, което да не беше член на някой еснаф и самите аристократически фамилии бяха членове, защото при всеки смъртен случай еснафът отиваше на погребение, а когато нямаше погребална кола, то еснафите носеха ковчега на мъртвеца до гроба. В Битоля имаше около 30 еснафски сдружения, добре организирани с устав и печат, признати официално от властта. Начело на всеки еснаф се избираха най-почтенните хора, в нищо не провинени. Те бяха съдиите на еснафа и разглеждаха всички спорове между членовете, и издаденото от тях решение имаше законна сила и се изпълняваше, защото властта го признаваше. В случай, че някой член се осмели да се оплаче направо за някой спор до правителствената власт, последната го препращаше до еснафа като най-компетентен да разреши спора справедливо. Решението на еснафа беше безапелационно.

При погребални случаи еснафите бяха задължени да присъствуват на погребението. Ако някой не присъствува, се глобяваше с четвърт ока восък или половин ока зехтин в полза на църковната каса. Това беше улеснено от времето и всякой се подчиняваше. На смъртта пък на някой младеж на погребението отиваха калфите и чираците. Аристократичесте фамилии като членове на еснафските сдружения подчиняваха на техните нареждания и плащаха ответния налог, определен от сдружението за разноски по отпразнуването на патронните празници на еснафа, всичко това създаваше помежду им тесни връзки.

Представители на българската аристокрация в Битоля бяха следните фамилии: Робевци, Петраки Радев, на Димко паша, след тях идваха видните и крупни търговци: Ризовската фамилия, с най-голямо влияние между българското, гръцкото и турско общество. Болшинството от еснафите бяха българи от Демирхисарско и Битолско. Начело на всички еснафи крупна личност, която играела важна роля в борба по църковния въпрос, бил Трифун Каранов, банкер и млекар в Лерски пазар. Той е родом от с. Бигор-Доленци, Кичевско. Човек с твърд характер и виден поборник при превземането на църквата "Света Неделя".

В Битоля аз намерих двадесет еснафи екзархисти, а десет бяха смесени патриаршисти и екзархисти. Последните, за да не се разделят, празнуваха патрона си празник подред една година в българска, а друга в гръцката църква.

Преди да се приложи екзархийският устав за избори на църковно-училищна община, т.е. по енории, изборите се провеждаха от еснафските сдружения, защото те правеха най-големи дарения. Всяка година 1 януари след богослужението в училищното помещение се събираха представителите на еснафите с членовете и под председателството на председателя църковната община, след кратък молебен за благоденствието на султана, екзарха и българския народ, даваше се отчет за църковно-училищния баланс и за църковната каса. След това се пристъпваше към избор на нови членове на църковната община и църковни настоятели с тайно гласоподаване. Наличността на църковната каса стоеше поставена на масата в кесии и щом се изберяха други настоятели, ведната им се предаваше заедно със сметките. В тия събрания, разбира се, ставаха дълги дебати и критики, защото имаше две течения – млади и стари, които се стремяха да застанат начело на учебното дело. По-старите недоверчиво се отнасяха към младите от страх да не пострада църковната каса. Те всякога гледаха да изберат хора за църковни настоятели не само почтени, непровинени в нищо, но и състоятелни, особено се гледаше касиерът да бъде състоятелен, за да може в случай на нужда касиерът да кредитира църквата, без да се плащат лихви.

Църквите по това време в Битоля заместваха банките, защото, въпреки че имаше Турска землш[еделска] банка и частни банки, християнското население, на дори някои от турците, нямаха доверие в тях. Затова ако някое семейство имаше спестени пари, даваше ги на съхранение в църковната каса, срещу запис, скрепен с подписите на църковните настоятели и църковния печат. Църквите използуваха тия пари за покупка на недвижими имоти – дюкяни и др., които даваха приход. Всекой считаше най-сигурни парите си в църковната каса. Имаше случай, когато настоятелите отказваха да плащат лихва и въпреки това гражданите пак оставяха парите си на съхранение. Аз бях свидетел, когато една туркиня донесе един вързоп от една шамия със злато, за да го остави на съхранение в църковната каса. На въпроса, колко пари има във вързопа, тя отговори, че са 150 лири. Когато ги преброиха, се оказаха 200 лири. Тези пари тя ги остави на съхранение без никаква лихва.

Тогава нямаше достатъчно дребни монети от по 10, 5 и 20 пари за размяна, та църквите печатаха с църковния печат – гърците на гръцки, а българите на български, които служеха като разменна монета при продажбата на свещите и за дискосите и на пазара между всичките народности, защото бяха гарантирани от златната наличност на църквите. С една дума църквите по него време играеха ролята и на банки. Схизмата почти не се чувствуваше, защото на храмовите празници и за гръцката и нашата църква се пускаха двойни дискове, носени от църковните настоятелства.

Гробищата бяха общи и опелата на мъртъвците в гръцките параклиси се извършваха от българските свещеници, а в нашата църква "Света Неделя" [от] гърците. Никакъв антагонизъм не съществуваше между екзархисти и патриаршисти, защото бяха свърза'ни с роднински връзки.

Битолското общество беше дисциплинирано. Всеки един – в зависимост от своето положение, което заемаше в обществото – интелектуално, социално и материално отношение, знаеше своето място и уважаваше другите.

По християнска традиция беше се създало ред да се правят визити на имените дни или на господските празници. Тези, на които се правеше визита, независимо от тяхното обществено положение, връщаха визитата.

Гръцката пропаганда беше пуснала дълбоки корени в Битоля със своите културни институти: гимназия, болница, черква и многобройната интелигенция. Българското общество обаче също постепенно, всяка година, с исполински крачки прогресираше в областта на църковно-училищното дело. Освен двете гимназии – мъжка и девическа, във всяка махала се откриваха основни училища със забавачници с нови помещеиия. В по-големите села на околията също се отваряха училища. Членовете на нашите еснафски сдружения от ден на ден числено се увеличаваха, защото в тях се замесваха и членове на гръцкия еснаф, понеже у нас имаше по-голяма справедливост.

С уголемяването на еснафските сдружения се увеличаваше и приходът в църквата, с който изцяло се издържаха основните училища в града и се помагаше на бедни граждани. Освен обикновения диск, който се пущаше при служенето в църквата, през празничните и неделните дни се пущаше и отделен диск за бедните. През великденските и по-големите празници църквата издаваше писмени покани до еснафите и до по-заможните граждани, с което се подканяха да внесат своята помощ.

Главната наша опора, където живееха болшинството от българите, бяха махалите. Ени махале, Баир махале, Бела чешма, Арнаут махале и Драгор махале. В останалите махали и в центъра на града живееха смесено патриаршисти и екзархисти. Мнозина българи отначало минаваха край нашата църква и я отминаваха, като отиваха в гръцката, а пък гръцкият дякон Стефанче, чист българин, родом от Охрид, при четенето на Евангелието в гръцката църква, го превеждал на български, за да се задоволят гърчеещите българи. В нашата църква обаче, след като за председатели на църковната община почнаха да се назначават архимандрити, се нареди богослужението да става с участието на архимандрит и дякон и след Евангелието да се държи проповедта на народен език. Това беше една новост, която стана причина много гърчеещи се българи от гръцката църква да се прехвърлят в нашата, за да слушат словото на народен език.

През време на моето 10-годишно дяконуване в Битоля до дохождането на титулярен Пелагонийски митрополит Григорий, смениха се няколко председатели на църковната община. От всички председатели обаче най-голяма дейност проявиха дядо Козма като митрополит и дядо Герасим, отпосле Струмяшки митрополит, а другите двама, архимандрит Йоншки и йеромонах Неофит, после Браницки епископ, повече държаха за своето лично спокойствие и затова не можаха да се задържат по-дълго от година. През времето на дядо Козма се поставиха здрави основи на църковно-училищното дело.

[Previous] [Next]
[Back to Index]