Наедно с Обретовци пристигнах в Солун и на гарата Обретов ми каза да не влизам с него в града, а откъм Весчинар. Минавайки по линията, промъкнах се в града контрабанда. Тогава председател на църковната община в Солун беше архимандрит Козма Пречистански, който отпосле стана владика в Дебър. Той ми издействува стипендия като кичевчанец, приеха ме в пансиона и постъпих ученик в първи клас. Имаше голям наплив от ученици от цяла Македония, а най-много от градовете Прилеп и Велес. От Кичево едничък бях само аз и се причислих към прилепската група под покровителството на Гьорче и Пере. Гьорче Петров се погрижи да ми достави от дома му долни дрехи, каквито аз нямах, а двамата ми даваха по нещо и за джеб-харчлък. За Господските празнини архимандрит Козма ми даваше по една бела меджидия.

Нашият клас беше разделен на две паралелки. Първата и втората година съдържател на пансиона беше един французин на име Бертран, а за надзиратели имахме пак двама французи, които ни предаваха френски и ни възпитаваха как да се храним и си служим с вилица и нож, защото повече бяхме селянчета... Понеже французките надзиратели бяха прекалено надменни и строги, вдигнахме бунт и после назначиха за надзирател Узунов от Струга, баща на Хр. Узунов. Учители ни бяха Трайко Китанчев по българска история, Григор Пърличев по френски и гръцки език, Георги Попов по български, Тодор Танев по христоматия, а архимандрит Козма по закон божи, Стателов по естествена история, Благой Димитров по математика и пение. Учителите се ползуваха с голям авторитет и ние с благоговение ги слушахме. Тогава нямаше учебници на български по всички предмети, и затова в клас си държахме бележки. Още в клас ние научавахме уроха си, понеже ни се преподаваше много ясно, като учителите ни изпитваха веднага след преподаваието на урока, и ние полагахме големи старания, и се надпреварвахме кой от нас да вземе по-голяма бележка. Учителите предаваха с въодушевление и желание да втълпят в главите ни всички техни познания. Вън от уроицте четяхме и други книжки, каквито ни попаднеха. Най-много се ползувахме от руската литература, защото нямаше достатъчно български книги за прочит. Учителите не се ограничаваха само с преподаването на уроците, а насаждаха в нашето съзнание национален дух и родолюбие, и ние всичко жадно поглъщахме.

А пък един учител от Габрово на име Дойкинов, когато влезеше в клас, неподготвен да ни предаде урока, ни разправяше за българските въстания и за Руско-турската война. Трайко Китанчев, преподавател в долните класове по българска история, преподаваше със скръстени ръце на гърдите, с една блага усмивка и като говореше, сякаш от устата му бисер се лееше. Григор Пърличев – преподавател по френски и гръцки език, когато влизаше в клас, със своята строгост и сприхавост, сковаваше ни всички по местата. Георги Попов със своята външност и сериозност ни респектираше, а пък руският професор от Киевския университет Петровски, преподавател по обща история, със своите широки познания ни омайваше, макар и на руски език да преподаваше, ние го разбирахме напълно и всичко усвоявахме. Тодор Танев с благата си физиономия и кротост и отчетливо преподаване ни стопяваше. Архимандрит Козма, по закон божи и председател на църковната община, със своето държание беше авторитетът за нас като духовно лице. После архимандрит Козма бе заместен по неговия предмет от йеродякон Иларион, свършил семинария в Русия – после Неврокопски митрополит. Учителят Атанас Бадев, преподавател по пеене, възпитаник на Николаев – диригент на църковния хор при Софийската катедрала, състави хор от 60 души, избрани от всички ученици от гимназията с най-добрите гласове: той имаше тънък музикален слух и съставеният от него хор беше голяма гордост за българското общество в Солун. Хорът, освен в неделни и празнични дни, когато пееше в църква и големите празници Великден и Коледа, пееше и на имените дни на гражданите. В последния случай изпълняваха се духовни концерти от руски автори: Бортянски и други народни песни. При това пеене на хора по частните къщи, от съседните гръцки къщи излизаха на прозорците да слушат това хубаво пеене. В някои къщи хорът излизаше на балкона, за да изпълни народни песни напук на съседите гърци. При всички тия случаи хорът беше посрещнат от народа с голяма радост, гощаван и награждаван добре.

От година на година числото на учениците в гимназията се увеличаваше. Поради туй помещението на пансиона стана тясно и мнозина останаха приходящи. В неделен ден, когато отивахме на църква или на разходка в редици по двама с униформено облекло, пред нас вървяха двама гавази с фустанели, а отзад и встрани вървяха учителите: така наредени, като минавахме по улицата край морето, всички се спираха да ни гледат, и това повишаваше духа на българите, а беше и една демонстрация срещу гърците.

Паметна беше датата 6 април 1885 г. – хилядагодишнината от смъртта на свети Методий. В родното му място Солун този ден се отпразнува най-възторжено и тържествено неговата памет от народа и училищата. Два месеца преди празника се правеха особени приготовления. На всички ученици от двете гимндазии се направи ново формено облекло, а на хористите специална бяла униформа, като и подяконско (Така е записано в оригинала) кръстове на гърдите. В навечерието на празника всички училища се украсиха с гирлянди от зеленина,. В програмата беше предвидено след църковната служфа от църквата до мъжката гимназия да се отиде с църковна процесия по улиците. Гледката беше много мила, когато шествието със строените редици на учениците във формено облекло, с иконата на св. Кирил и Методий, носена от двама ученици, облечени в бяла премяна, потегли от гимназията и мина по солунските улици. След иконата вървяха хористите и в тоя ред шествието пристигна в църква. На службата, ръководена от архимандрит Козма и няколко свещеници, присъвуваха и руският консул Гирс с целия персонал на консулството. Понеже църквата "Св. Кирил и Методий" едва побра гражданите, учениците останаха в двора. Посред богослужението стана едно шушукане: руският консул и директорът на гимназията излязоха.

След свършване на службата научихме, че валията изпратил свой адютант, за да ни съобщи, че забранява процесията да мине по улиците. Това известие ни изненада много и попари всички българи като с вряла вода. Голямото въодушевление, което беше обхванало всички българи по случай празника, след тази случка се замести с голямо озлобление срещу гърците, защото знаехме, че това е дело на гръцкия владика. След това ние потеглихме пак в същия път, последвани от цялото гражданство, но без песнопение. Само като наближихме гимназията, хорът започна да пее. В гимназията се извърши молебен, произнесоха се подобаващи за случая речи и почна увеселението с национални хора и песни. Към обед в салона се сложи трапеза от 20 куверта от ресторант "Коломбо" на по-видните граждани и някои чужденци, между които беше русният консул и представител на правителството. През време на обеда хорът пееше духовни концерти и народни песни, между които и славянския химн. Вечерта гимназията беше феерично осветена.

Друго важно събитие, което направи впечатление на учениците, беше отстраняването на Пере Тошев и Гьорче Петров от пансиона и гимназията заедно с някои други ученици, понеже в пансиона се намери при обиск от властта книжка с революционно съдържание. Така изключени, те бяха принудени да напуснат Турция и заминаха за Пловдив. Аз ги изпратих до пристанището като мои лични приятели и щом се качиха в парахода, те свалиха фесовете и ми ги дадоха, а нахлузиха на главите си шапки.

Солунската гимназия по него време беше разсадник на просвета, култура, национален дух и национална гордост, които се разпространяваха чрез питомците по всички краища на Македония. Или с други думи казано, гимназията приличаше на изригващ вулкан, който със своята просвета, като вулкана с лавата си, заливаше цялата Македония. През ваканцията пък, след свършване на учебната година, всички ученици и ученички от всични краища на Македония тръгваха за родните си места с радост, като из пътя със своите песни и спретнати униформи обръщахме вниманието на всички и предизвиквахме възторг и умиление всред българското население. С отиването си по родните места ние разнасяхме и насаждахме в душите на нашите сънародници новите си познания. Това беше Солунската гимназия, която за Македония тогава представляваше един фар, който разпръскваше навсякъде светлите лъчи на националния дух и съзнание и на просвета.

След като завърших трети клас в 1885 г., въпреки горещото ми желание да завърша гимназията, дядо Козма ме застави да напусна училищната скамейка и да замина за учител в родното ми място Кичево. Неговите съображения бяха прави, защото той ми каза, че ако свърша гимназията няма да отида в Кичево и ще бъда с по-големи претенции да бъда учител в по-голям град. Докато получа назначението си, той ме задържа при него да му помагам в канцеларията – един вид стаж. Също задържа и ученика Иван Николов от Крушово, поради разстроеното му здраве, за да се поправи. Иван беше много добро, но бедно и трудолюбиво момче. Интимното намерение обаче на дядо Козма беше да го направи монах в манастира "Пречиста", което впоследствие и стана, като го пострига в йеромонашески чин под името йеродякон Йосиф. Понеже двамата бяхме кандидати, аз за учител, а той за монах, дядо Козма ни позволи да се храним заедно с него на трапезата му, като при това се носеше с нас другарски, за да ни привърже към себе си.

На трапезарията и след ядене, когато си пиехме кафето, дядо Козма ни разправяше своето житие и битие. Неговите родители били родом от с. Орланци, Кичевско, преселени в Скопие, където той се е родил. Родителите му се поминали и той останал сираче на 5-годишна възраст, а пък неговият чичо, архимандрит Теодоси, тогава игумен на Пречистанския манастир, го взел при себе си, за да го отгледа, и като станал на 17-годишна възраст, го покалугерил за бъдещ негов наследник. Като завършил килийното манастирско училище, чичо му го изпратил да се учи в крушовското гръцко училище, понеже нямало българско. Като завършил училището, се завърнал в манастира и приел монашески сан. След смъртта на чичо му, той избран за игумен на манастира от гръцкия владика Антим. За да привлече повече събратя, той постригал в йеромонашески чин Софроний от село Вранещица, който бил послушник в манастира, обещан да служи от майка му, понеже страдал от болестта припадък. Дядо Козма на млади години бил много буйна натура, със силна воля и ученолюбив. Гръцкият владика Антим държал при себе си за секретар един негов внук на име Захарий, млад и интелигентен за времето. Понеже по туй време нямало в Кичево по-интелигентен от дядо Козма, то внукът на владиката в лицето само на дядо Козма виждал човек, с когото можел да се разбира и разменя мисли. Затова двамата с него станали много добри и интимни другари. Когато Захарий почнал да скучае, отивал в Кичево на гости при дядо Козма, където намирал радушен прием. Пък и дядо Козма бил приятен гост на митрополията, поради приятелството с внука на владиката и поради положението, което заемал като игумен, на и с празни ръце никога не отивал в митрополията. Манастирът по него време бил една дойна крава за гръцкия владика.

Когато дядо Козма се научил, че във Велес дошъл български учител някой си Юрдан Джинот, в него пламнало родолюбивото желание и той да доведе в манастира един български учител, защото дотогава в Кичево и манастира имало учители, които преподавали на църковнославянски език. Тая мисъл дядо Козма, поради своята наивност, споделил със Захария, без да подозира, че това ще жегне гръцкия владика. Тоя хитрец не само одобрил, но и похвалил неговата мисъл. Дядо Козма писал на приятели в Крушево и Велес да му препоръчат някой учител. Захарий съобщил тази идея на владиката Антим. Последният веднага писал в Белград до директора Милоевича да му изпрати сръбски учител в неговата епархия, за да изпревари дядо Козма с докарването на български учители.

Около 1869 г. се изтърсили в Кичево една група учители и учителки от Белград, с цели товари сръбски учебници даром. Настанили се в Кичево, в манастира и в селата: Орланци, Кичевско, и в селата Галичник и Лазаро поле, Дебърско, и в град Дебър. Дядо Козма останал изненадан от това и осъзнал грешката си. Затова вече почнал тайно да действува. Сръбските учители обаче били посрещнати от населението съвсем нерадушно. А пък учителят Владимир, който отишъл в манастира, явно казал на дядо Козма: "Бог да убие Милоевича, що ни праща да просвещаваме бугари, когато нашите братя тънат в невежество". Сръбският пък учител в Кичево на име Илия, за да залеси църковния двор, посадил няколко църничеви дървета, обаче кичевчани покрай Никола намразили и св. Никола. От омраза към сръбския учител една вечер кичевчани изсекли всички дръвчета и за тази работа били дадени под съд. След две години сръбските учители, като разбрали, че не са желани, напуснали Кичевско.

Дядо Козма почнал вече да действува активно чрез кметовете и свещениците за отхвърляне на фенерското иго и признаване на Екзархията. В манастира пред иконата на св. Богородица и Евангелието той подвел под клетва всички кметове, първенци и свещеници, че ще останат верни докрай в борбата против гръцкия владика Антим. Владиката Антим подушил тази работа, отишъл в манастира, за да разубеди дядо Козма да се откаже от тази идея, като му обещал да произведе в епископски сан негов викарий, а пой да стои само титуляр в Цариград. Дядо Козма отхвърлил неговото предложение и борбата се започнала, в резултат на което дядо Козма бил заточен и Св. Гора в манастира "Ватопед", където престоял три години. В тоя манастир намерил един монах на име Иларион от селото Брод, Кичевско. Последният бил моряк и се занимавал с риболовство. С него станал интимен приятел и почнали да кроят как да избягат от манастира и да отиде в Цариград. Иларион като кичевчанец се е чувствувал българин и затова всячески желаел да услужи на дядо Козма. За него лесно било да го пренесе с лодка до някой параход, но мъчното било как да го измъкне от манастира, понеже бил под строг контрол. След дълго обмисляне, решили дядо Козма след полунощ да избяга от манастира през прозорците. За тази цел монах Иларион му доставил едно дълго дебело въже, което дядо Козма вързал за прозореца и по него се спуснал в морето, където Иларион го чакал с лодка и с нея го закарал до един параход, с който стигнал в Цариград и по тоя начин дядо Козма се спасил от заточението.

В Цариград той отишъл направо в Екзархията и намерил избягалия йеромонах Софроний, негов възпитаник, настанен да служи при църквата "Св. Стефан" във Фенер, който живеел по цариградски, като блажел през постни дни. Той го смъмрел за тази негова волност, като напомнил задължението му като монах и го подканил да се върне в манастира в Кичево, където е постриган, като при това му казал: "Тук не е място за нас, върни се в манастира и аз ще се постарая да си дойда там", но Софроний категорично указал да се върне в Кичево, докато там имало гръцки владика. Не след дълго време пак се подновила старата болест на Софрония и един път припаднал в безсъзнание, за което от Фенер съобщили на дядо Козма в Екзархията. Той веднага отивъл и го намерил разтреперен и уплашен от болестта. Дядо Козма използвал случая да го сплаши, като му казал, че това е наказание от света Богородица, загдето отказва да се върне в манастира. Тогава Софроний много изплашен склонил и се върнал в манастира. По него време пак Антим беше Дебърски митрополит. Същевременно дядо Козма писал на свещениците в Кичево да ходатайствуват пред гръцкия владика, щото Софроний да стане игумен на манастира даже ако е нужно за случая да си послужат с подкуп.

Дядо Козма дойде в Солун като председател на общината и там имаше възможност да създаде близки връзки със свещениците от Дебърско и Кичевско и да ги следи да не изменят на клетвата. Тъй след три години, по желанието на свещениците и първенците в Кичево, с 40 лири подкуп, даден на владиката, Софроний бе избран за игумен на манастира "Пречиста" на новата 1883 година, на който ден владиката свика всички свещеници и първенци от селата и провъзгласи Софроний за игумен, като го произведе в архимандритски чин. За станалото Софроний веднага съобщил на дядо Козма в Солун. Последният, зарадван от тази сполука, ме повика при себе си и ми съобщи радостната вест.

Всяка ваканция аз прекарвах на пансион в манастира, където ме гледаха като галено дете, след като Софроний стана игумен. Населението вдигна бойкота против манастира и в скоро време материалното положение на манастира се подобри – изплатиха се всички дългове. Самият игумен по природа тих, скромен, благодушен, добър домакин и пестелив, привърза населението към себе си и повдигна икономическото състояние на манастира. По препоръка на дядо Козма Екзархията изпрати за учител в Кичево, Георги Мицаров от с. Зелениче, Леринско. Възрастен човек, с третокласно образование, той мина през Солун и дядо Козма му даде препоръка до първенците и свещениците да го поддържат. Понеже преди това той е живял в Цариград, знаел много добре турски и гръцки език. Като отиде в Кичево, той наново, по предварително изработен план от дядо Козма, повдигна църковния въпрос. Същевременно за негова колежка Екзархията назначи първата българска учителка в Кичево Парашкева Николова от Шумен, свършила педагогическо училище в същия град.

Турският език много помогна на учителя Мицаров, за да стане близък с каймакамина и правителствените чиновници. Той взе инициативата да се издействува, щото жителите от Кичевско и Дебърско да се откажат от Патриаршията. Затова направи заявление, скрепено с печатите на всички селски и градски общини, до правителството, в което се заявяваше искането на населението да премине към Екзархията. Същото искане за Дебърско беше направено от архимандрит хаджи Теофил от село Лазарополе, който за тази му смелост бе убит по нареждане на владиката от подкупени албанци, отивайки от село Лазарополе за Дебър. В Кичево и Дебър след това се образуваха църковни общици под ведомството на Екзархията. В Кичево обаче владиката Антим присвои църквата, като задържа двама от градските свещеници, които от страх и малодушие не се отказаха от него и му останаха верни с надеждата, че пак ще подчини градското население да се върне към Патриаршията, като го остави без църква. Гражданите от Кичево обаче не се уплашиха от това и направиха параклис в училището, съседно на църковния двор.

Отначало за треби викаха манастирските свещеници и тези от близките села. За коледните празници да има постоянен свещеник, гражданите се отнесоха до Прилепската община да им изпрати такъв. Изпратиха един свещеник на име Константин по прякор Коминярникот, понеже обичал да попийва вино под комина, още неочистено от джибрите. Тоя подкоминярник, както на смях го наричали прилепчани, когато отивал в Кичево бил посрещнат от цялото гражданство като владика. Окуражен от това тържествено посрещане, той отишъл на първия ден на Коледа да извърши богослужение в параклиса, който бил препълнен от богомолци. По същото време гръцкият владика служел в църквата насреща, в която имало само няколко цинцари. Владиката тогава подал протест пред правителството против свещеника и началникът на джандармерията дохожда и изгонва богомолците от параклиса. Последните обаче излезли на двора и там продължили службата. Но полицията и оттам ги изгонва с приклади. Тогава всички богомолци заедно със свещеника, облечен в пълно църковно одеяние и с кандилница в ръка, всички вкупом с вощеници в ръце отишли в правителствения дом и щом влезли в сградата, Подкоминярникот почнал доколкото му глас държи да пее ектенията: "Паки и паки още молимся" и пр., като изказал молебствия за здравето на султана и екзарха и същевременно почнал да кади с кандилницата всички присъствуващи.

Каймакаминът и всички правителствени чиновници, като видели това зрелище, изтръпнали и викали: "Не дърбу – що е това? Тук църква ли е?" Обаче свещеникът подкоминярник извикал: "Аман ефендим, тука е царска порта и само тука можем да си направим молитвата свободно, понеже ни изгониха от параклиса". Каймакаминът с молба заставил свещеника да се върне в параклиса и да си довърши молитвата. След тоя инцидент на другия ден уволнили началника на джандармерията. След това, по протест на гръцкия владика, понеже свещеникът бил от друга епархия, под стража трябвало да бъде върнат в Прилеп. Гражданите обаче подкупили стражарите да не бързат с откарването на свещеника в Прилеп, а бавно да го разкарват от село на село. Същевременно трима граждани: Насте Бунгур, Илия Подвижанец и Христо Коренков възседнали на коне и заминали бързо за Битоля да издействуват разрешение от властите, свещеникът да остане в Кичево. Със съдействието на първенците от Битоля те сполучили да вземат разрешение от вилаетското управление да остане свещеника в Кичево. Това разрешение било предадено на властта и последната изпратила конни стражари да върнат свещеника. Стражарите го настигнали в село Русяци и го върнали. Двамата градски свещеници, които бяха останали с владиката, като видели, че нито един енорияш не отишъл с владиката, и че друг свещеник ще ги замести, отказали се от Патриаршията и преминали към ведомството на Екзархията и владиката останал изолиран.

И тъй съставът на първата църковно-училищна община в Кичево беше: председател иконом Тома от с. Лоповяни, членове Яким Стършенов, Иван Бунгуров и Янко Гъргов, а втората – под председателството на свещеник Димитър Брушков, чийто син след смъртта на баща му стана ренегат и се предаде на сръбската пропаганда, а членове: Иван Бунгуров, Цветан Стършенов, Илия Подвижанец, Илия Боженов, Христо Коренков от [...] Чифлик и Марко Трайчев. Като се отказаха и двамата свещеници от владиката, последният, за да задържи църквата на основание статуквото, намери един ренегат, Андрей Гьорев, от Кичево, по занятие бахчеванджия, ръкоположи го в свещенически сан и го остави негов заместник.

Манастирът "Пречиста" е играл голяма роля в национално, религиозно и културно отношение. Християнското българско население в гр. Кичево, погълнато от мохамеданското, не е можало да води инициативата както другите градове. В Кичевско начело всяко отношение стоял манастирът, около който били групирани всички села. Манастирът бил духовно училище (светило), защото всичии свещеници от Кичевско, Демирхисарско и Охридско там свършвали училището на църковнославянски език и след разпополагането им пак там стажували по 40 дена. Манастирът служил и като болница, защото всички заболели отивали там да търсят цяр за своята болест и се лекували чрез молитва и пост. Игумените пък и събратята манастирски с малки изключения били проникнати от съзнание на своя дълг към народа. По подобие на св[ето]горските манастири всеки ден се служеше редовна служба в манастирската църква, при строга дисциплина, пълен ред и всеки зает със своята работа. Манастирът беше място, където населението от града и селата намираше утеха и развлечение. Там на храмовите празници 15 август и 8 септември хората се срещаха от всички села и разменяха мисли и се опознаваха.

Дядо Козма, като знаеше значението на манастира, като главна задача си постави да го завладее чрез свой близък човек, което и случи. От манастирта каса отпосле се вземаха средства за много належащи църковно-училищни нужди, защото градската църковна каса не разполагаше с големи суми и едва крепеше.

Екзархията ръкоположи учителя Георги Мицаров за свещеник и го назначи за председател на Кичевската община. Властта обаче не му позволи да заеме тази длъжност или каквато и да била друга длъжност в целия Битолски вилает и той бе принуден да напусне Македония и се настани в Свиленград, където и почина.

През лятото на 1885 г. м[есец] август, получих назначение от Екзархията, с което се назначавах за учител в Кичево, но веднага не заминах, защото бях болен от малария, та дядо Козма ме задържа в Солун при себе си, за да се поправя, по съображение, че ако отида така отслабнал и изтощен, кичевчани ще се изплашат и няма да изпращат децата си в Солунската гимназия, Напуснах ученическата скамейка с голяма скръб и със сълзи на очи се разделих с другарите си съкласници.

В Кичево стоях като главен учител 4 години наред. Църковната община беше вече сформирована, а владиката Антим напуснал епархията и оставил за свой заместник свещ[еник] ренегат Гьорев. Тази година се откри втори клас и поради малкото ученици аз ръководех двата класа и III и IV отделение сам, а за другите две отделения имах двама помощници с манастирско образование, а именно Яким Стършенов – църковен певец и един от видните поборници на църковния въпрос, и Трайко Милушев, който отпосле, изпратен в Поречкия манастир за учител, се продаде на сръбската пропаганда. Той като излезе наяве като сръбски агент след Сръбско-българската война, почна да разполага с много средства и започна да раздава подаръци на всички по-влиятелни турци. Тези средства той получаваше от сръбския консул в Скопие. Едновременно подкупи фамилията Фазлиовци от Кичево и Асан бега от турското теке, които бяха господарите на цялото поречие. Чрез тях с подкупи той привлече към себе си свещениците и първенците от Поречието. Поречието беше една област, отдалечена от Кичево на около 12 часа и населението от тази област отиваше на пазар в Прилеп, който беше по-близо. В Кичево идваха само когато имаха дела с правителството, та затова не можеше да се следи какво се върши в тоя край. Освен това в Кичево нямаше едно будно духовно лице в общината, което да следи какво става и да вземе нужните мерки, затова с изключение на селата Локвица, Вир и Суходол всички други села се отцепиха от Екзархията и минаха към Патриаршията. Тогава гръцкият владика от Скопие ръкоположи Трайко Милушев за свещеник, за да бъде сръбски наместник в Кичево.

Дядо Козма като председател на Битолската община не стоеше със скръстени ръце и действуваше чрез валията и кичевските власти да посегне на тоя сръбски агент. Властта го арестува, но той с подкуп се отскубна от затвора и избяга в Сърбия, където настани за свещеник в селото Ритопек, след идването на сърбите в този край той стана архиерейски наместник в Кичево. Обаче селата в Поречието, с изключение на три, станаха сръбски и свещениците в тях получаваха заплата от Сърбия. За посърбяването на поречките села вината е на Екзархията, която навреме не отпусна средства, за да се вземат нужните мерки в борбата със сръбската пропаганда. Аз като учител виждах, че Кичевската българска църковна община се управляваше от един местен свещеник, прост, без образование и никакъв авторитет. Със съгласието на членовете на общината се отнесохме молба до Екзархията да изпрати едно духовно лице за председател на общината. За голямо съжале, се получи отрицателен отговор, като ни се съобщаваще, че ще изпратят такъв, ако общината има възможност и се съгласи да му плаща заплатата. По-късно обаче Екзархията назначи и изпрати за предател свещ[еник] Христо Телятинов от гр. Дойран със 100 лири годишна заплата, след като в Поречието сръбската пропаганда здраво се беше загнездила. Едновременно с мене в Кичево беше назначена за учителка г-ца Ефросина Йотова от гр. Охрид. Като учител образувах смесен църковен хор. Кичевчани обаче възнегодуваха на това мое нововъведение. По тоя случай се оплаках с писмо до дядо Козма против кичевчани, като ги нарекох некултурни, на което дядо Козма ми отговори следното: "Ако намираш някакво сходство между Америка и Кичево, можеш да образуваш хор". С една дума ми отряза квитанцията.

Въпреки положения от мен труд и старанието ми да бъда полезен на народа като учител и като общественик, не бях много приятен на кичевчани.

Още от ученичеството ми ме преследваше злата орисница. Една ваканция, връщайки се от Солун като ученик за родното си място с кираджии през Битоля, като стигнакме до селото Мраморица, където имаше полицейски участък, ме спряха, за да проверят пътното ми тескере. Представих им го, но заптиетата бяха неграмотни, усъмниха се в мене, защото бях в униформа, върнаха ме в Битоля под конвой и ме арестуваха. Битолският бинбашия поиска ми да представя лице, което да гарантира за моята благонадежност, за да ме освободи от ареста. За такъв посочих Спиро Касапина от Битоля, той гарантира и ме освободиха. През есента, когато трябваше да се върна в Солун, явих се в кичевския конак, за да заверя тескерето, но там ме задържаха, защото тескерето не било редовно – в него било намисано, че пътувам за Гиновнца – село в Албания. За да ме освободят, поискаха ми имотна гаранция в размер на 200 лири турски. Такава гаранция се представи от кичевските граждани Цветан Стършенов и Стерю Николов, но тескерето го задържаха като невалидно. При това положение трябваше да се снабдя с ново тескере, а това беше свързано с много формалности, разносни и губене на време.

Разтревожен, аз се върнах в манастира и съобщих на игумена. Той ме успокои, като ми каза, че тази работа той ще свърши много лесно. И наистина на другия ден той изпрати в Кичево манастирския гавазин, придружен от мен, заедно с печата на манастира, отидохме в управлението и изкарахме ново тескере. След това с манастирските коне ме изпратиха през Гостивар – Скопие за Солун. В Гостивар пренощувахме в метоха манастирски и оттам през Тетово потеглихме за Скопие. Като стигнахме до Сарай над Скопие, минахме реката Треска и спряхме на почивка в една ливада, гдето пуснакме конете на паша. Току-що бях легнал под една сянка да си почина, явили се трима разбойници при момците, които ме придружаваха, и ги питали за мене кой съм. Те излезли съобразителни и казали на разбойниците, че съм войник. Те повярвали на това, защото бях в униформа, и избягали. В Скопие отседнахме в хана на някой си Димче – виден гражданин. В същия хан квартируваха няколно самарджии от селото Манастирско Доленци, Кичевско. Те ме нагостиха и ме накараха да им попея някоя нарадна песна. Ханджията Димче, доста набожен човецец, ме накара да му изпея "Достойно-ест". Той остана възхитен от моето пение и ме покани на другия ден, който беше празника "Свети Йон Предтеча", да нея в църква. Аз се съгласих и пях през цялата литургия. Свещениците, като ме чуха, останаха много доволни от моето пение и след черква ме поканиха на лозята, където ми дадоха обяд. След всичко това на тръгване ханджията Димче не само че не ми взе нищо на храната и пренощуването ми в хана, но ми плати и пътните до Солун с трена.

Като учител в Кичево на празника "Свети Кирил и Методий" заедно с учениците почнахме да играем хоро, като пеехме хороводната песен, в която се осмиваха гръцките владици. Каймакаминът, като научил на това, веднага ме арестува и ме държа в ареста 4 дни. Въпреки протестите на гражданите, той отговарял: "Не е яйце да се скършит, нека полежит".

Други важни събития през моето учителствуване в Кичево бяха: Сръбско-българската война и фалилъкът. През есента на 1885 г., когато се отвори тая война, всички, а особено аз, чакахме края на войната. Получавах вестник "Зорница" и следях с трепет за събитията на бойното поле. Голяма радост изпитах, когато в един брой на вестника прочетох една статия, която почваше с думите: "Браво, браво наши храбри княже, браво наша храбра войско." Всички тържествувахме от радост и от победата на българското оръжие.

В края на 1886 г. битолският валия Рифат паша създаде фалилъкът, т. е. автономия на селските общини с народна милиция. Аз по тоя случай бях поканен в правителствения дом, за да прочета наредбата-закон за създаването на тоя институт, написан само на български и турски в няколко стотици екземпляра. Същият се изпрати по всички села, за да започне прилагането му.

[Previous] [Next]
[Back to Index]