Роден съм в с. Вранещица, Кичевско, син на бедни родители, баща ми по занятие беше фурнаджия, а майка ми домакиня. Датата на рождението точно не зная, защото тогава не се водеха нито църковни, нито граждански регистри, но според обясненията на мойта майка тя е била млада булка, когато се е строила селската черква и е пренасяла камъни за изграждането й, а аз съм се родил около 4 – 5 години след построяването. Черквата е строена през 1859 г. Баща ми беше забягнал в Румъния и майка ми ме издържаше с работа, за да се уча в селското килийно училище на църковнославянски език. Учител в същото училище беше братът на селския певец, свещеник Георги. При едно тежко заболяване през детството ми майка ме е обещала да служа даром една година в манастира "Пречиста", за да оздравея. Бог послушал майчината ми молитва и след този обет съм оздравял. На 10-годишна възраст майка ми ме заведе в манастира "Пречиста" по случай храмовия празиик "Св. Богородица" – 8 септември 1872 г. С голяма радост и детско любопитство отидох в манастира да видя мястото, където бях обещан от майка ми да служа.

 Злободневният въпрос в кичевските села беще, че народът не иска гръцки владика, а иска свой – български, Когато отидох в манастира, първо най-голямо впечатление ми направиха манастирските здания и масивната църква, а главно – грамадното множество богомолци. Препълнени бяха не само стаите, но и целият двор. Почти от цялата Кичевска околия, от Демирхисарско, Дебърско и Гостиварско, бяха дошли поклонници семейно. Манастирът тътнеше от песни и гайди – обичай беше всички селяни от селата да идват на празника с гайди. Само тъпан не се думкаше, смяташе се, че това е турски инструмент. Майка ми ме заведе направо в църквата да запалим свещи, обаче църквата намерихме затворена – затворили я бяха, за да не дойде и служи гръцки владика в нея. По същата причина бяха затворени и апартаментите, определени за владиката и тези за игумена на манастира. Не се мина един час, пристигна гръцкият владика Антим, придружен от конни стражари и гърчеещите се цинцари крушовчани, заседнали в Кичево като търговци. Неговото появяване силно раздразни и повиши националния дух на народа, който с по-голям ентусиазъм се отдаде на своите веселби и песни, без да обърне никакво внимание на дошлия владика – един вид мирна демонстрация.

За пръв път виждах такова народно движение и с напрегнато внимание следях всичко, което ставаше наоколо ми. Владиката, ядосан от всичко това, отиде към апартаментите, определени за него и за игумена, но като видя, че и те са затворени, се настани на една рогозка в коридора, заобиколен от придружаващите го цинцари (Цинцари – арумъни, народност, близка до румъните, известни под имената власи и куцовласи.). Дойде време за вечерня, но като намери църквата затворена, наметна мантията и в притвора на църквата, пред гроба на бившия игумен Теодосия – чичо на дядо Козма [Пречистански], почна да извършва вечерното богослужение, надявайки се, [че] ще повлияе на народа и той ще отиде при него. Обаче излезе обратното: като напук свиренето на гайдите, песните и хората се засили и никой не обърна внимание на него и на извършената от него служба. В това време един глашатай на име Гего, от близкото до манастира село Попължани, обикаляше манастира и викаше колкото може: "Кой е бугарин да не отива при гръцкия владика", Аз всичко това слушах и наблюдавах с детско любопитство, а владиката, колкото беше черен, от яд стана още по-черен. През куп за грош свърши вечернята и се прибра в коридора. Никаква храна не му се даде вечерта. През нощта, като обикалях манастира, видях един млад калугер да стои на един от манастирските чардаци замислен и наблюдава народното веселие. На въпроса, кой е, отговори, че той е игуменът на манастира архимандрит Козма, който късно вечерта пристигнал от града, където бил задържан от властта по протест на гръцкия владика,

На другия ден заранта, на самия празник, църквата пак не се отвори. Владиката, отчаян от всичко това, прибра си багажа и потегли за града, На излизане от манастира, както беше възседнал коня и придружен от свитата си, народът го изпрати с дюдюкане и след неговото заминаване църквата веднага се отвори. Следобед всички се разотидоха по селата си, празникът мина с повишен дух и национално съзнание.

На Кръстовден се разнесе като мълния слухът, че игуменът архимандрит Козма бил откаран под конвой на заточение в Битоля, по протест на гръцкия владика, който посочил него като виновен за случката в манастира "Пречиста". Като се научили за това кметството и свещениците от селата, всички потеглили на коне след него, а един виден българин от село Орланци, Петър Белев, натоварил коня си с грънци от село Вранещица и отишъл на пазара да ги продава, На пътя, като се научил за участта на игумена, разтоварил грънците насред пътя, яхнал коня и потеглил за Битоля след игумена. Постъпките на всички тия добри българи за освобождението на техния духовен пастир не помогнали, дядо Козма бил изпратен на заточение в манастира "Св. Гора" като бунтовник. Обаче в Кичево след това властта е признала българската църковна община, под председателството на иконом Тома от с. Поповяни, Горнокичевско – човек със силен характер и воля, доста авторитетен между населението. За членове на общината били избрани хора от народа: Яким Стършенов, църковен певец, по занятие бояджия, Янко Гъргов, Иван Бунгуров и други. Председателят иконом Тома не живя дълго време, защото при една болест гръцкият владика успя да го отрови чрез един гръцки лекар, който го лекувал. След това, народът като остана без водач, гръцкият владика пак успя да се наложи чрез властта и силните на деня. След една година владиката бе преместен и на негово място дойде друг – митрополит Калиник, руски възпитаник. Той беше истински калугер църковник. Говореше повече на руски, беше кротък и смирен, с народа се държеше добре и стана търпим.

След три години от това събитие майка ми, за да изпълни оброка, ме заведе в манастира. Тогава беше игумен архимандрит Хаджи Симеон от село Лазарополе, Дебърско, поставен след заточението на архикомандир Козма [Пречистански] от владиката Антим като негово протеже. Населението обаче бойкотира манастира и последният икономически западна. След като изслужих една година, игуменът ме задържа още една като кандилопалец и певец в манастира. Напусна манастира и йеромонах Софроний от с. Вранещица, постриган от дядо Козма. Същият отищъл в Цариград и се настанил в църквата "Св. Стефан" като овещеник. На втората година същият се завърна в манастира и със своя строг живот и морал, респектира всички в манастира. Въпреки че не беше приятен на игумена, понеже последният в негово лице виждаше един заместник, пак се ползуваше с неговото уважение. На третата година напуснах манастира с наранено честолюбие, защото игуменът искаше да ме праща да бера дърва заедно с момците и те заедно с всички други деца почнаха да ми се подиграват. Веднага заминах за Битоля с 60 пари в джоба, като из пътя, минавайки през Демирхисар, срещнах две заптиета, които носеха хазната от Кичево за Битоля, и се присъединих към тях. Вечерта пристигнахме в село Мраморица (Селото вероятно е Мрамарец.) и спахме в един хан. На другия ден сутринта, преди да тръгнем на път, ханджията цинцарин ми поиска за пренощуване 90 пари и понеже нямах исканата сума, той поиска да ми вземе като залог горната дреха. Заптиетата се възмутиха от тази жестокост на ханджията, смъмриха го и платиха моя борч. Пристигнах в Битоля и там два дни се лутах да търся работа между моите съселяни, но не можах да намеря такава. Само един бозаджия от с. Подвис, на име Петко, имаше нужда от един чирак, но като се научи, че съм бил в манастир, каза ми, че който е служил в манастир е дембелин и не го бива за работа, и не ме прие. Затова бях принуден да се върна в родното си село, без да се обадя на майка ми, че съм избягал от манастира. Понеже тя беше материално зле и чакаше от мене издръжка, заминах за Прилеп да търся работа, а на нея казах, за да я утеша, че се връщам в манастира. Пътем, близо до село Лисичани, в едно блато видях една дива патица, ранена от ловджии, аз я ударих с тояжката си, взех я и като стигнах вечерта в село Ижища, продадох я на ханджията, където пренощувах за сто пари, с които си платих масрафа за спането и храната, защото нямах пукната пара в джоба. Оттам потеглих за Прилеп и вечерта едва можах да стигна в турското теке до река Треска, където се отбих да пренощувам. Там чираците ме прибраха в конюшнята и ме нагостиха. Оттам сутринта през село Ропотово, след дълги лутания, понеже не знаех пътя, наближих Прилеп, но не влезнах в града, защото нямах пари. Мислех да се отбия в манастира "Трескавец", но един прилепчанин, който ме настигна из пътя, ме посъветва да се отбия в село Варош. Аз отидох в последното село и се настаних да пренощувам в манастира "Св. Архангел", близо до това село. Там магеросвачът на манастира ме прие бащински и ме нагости. След като поспах, на другия ден заранта отидох в града, за да търся работа. Цял ден се лутах из града гладен и като не намерих работа, върнах се пак в манастира да пренощувам. На другия ден сутринта дойде в манастира епитропът на манастира Илия Педа с кюрк на едно рамо, с калпак увит с чалма, и с дълъг чибук в устата, виден варошки чорбаджия и с тежка походка влезна в магерницата, и при неговото влизане всички му станахме на крака. Той като ме видя, разпита ме откъде съм и къде отивам. Аз му казах, че съм служил в манастира "Пречиста" и сега търся работа. Пита ме какво зная и какво съм учил, на което отговорих, че съм учил килийно училище и знам църковния ред. За да провери моите познания, той ме подложи на изпит, като ме накара да му изпея на I глас тропаря "Камени запечатани", Аз като викнах колкото ми глас държи, моето пеене се отекна в целия манастир и той остана много доволен. След това последва второто изпитание – даде ми хартия да пиша, за да провери дали съм краснописец. Аз написах няколко думи, също остана много доволен от писането ми. След изпита в готварницата той ми предложи да стана учител в селото Варош. Като чух това предложение, мене ми се зави свят от радост. Изненадан бях от тази голяма чест, защото аз търсех черна работа, а ми се предложи една толкова благородна задача да бъда учител в едно голямо село, където животът беше градски. Остана, въпросът моето възнаграждение, той ме попита колко ще искам, а за предоставих той да определи размера на възнаграждението ми. Предложи ми 300 гроша годишно, при пълен пансион – с храна и облекло в манастира. Аз се съгласих с благодарност на това предложение.

Беше към половината на месец декември 1878 г., по което време селото беше останало без учител по причина, че в началото на учебната година имало двама кандидати от селото и понеже селото се разделяло на два лагера – едните искали единия учител, а другите другия, то, за да се тури край на тия селски вражди, предпочели да останат без учител, отколкото да има разцепление и ежби в селото.

Щом бях условен за учител от Илия Педа, същия ден следобед на една висоха канара под манастира, селският протогер-глашатай, по прякор Байрамче, викаше, като съобщаваше на селяните да изпращат децата си на училище с думите: "Селяни! Знайте оти главихме даскал и от утре да изпращате децата си в училище." На другия ден заранта отидох в училището, което се намираше сред селото, за да поема длъжността си, и заварих училището пълно с ученици едни с буквари, други с часослови, а по-големите с псалтири. Като влезнах в класната стая, всички ми станаха на крака. Аз като видях момчета почти на моя възраст, добре облечени, с антерии и кюркчета, когато аз бях цървуланко, оръфан и одърпан, на първо време се обърках и не знаех откъде да почна, само като седнах на масата, ми се удаде да взема пръчката в ръка и със строг тон да кажа: "Учете се!" Децата, като видяха какъв учител имат, започнаха да шушукат и да се подсмиват. Това още повече ме раздразни и станах още по-строг.

След това същата вечер дойдоха селските свещеници в манастира с требник под мишница да ме видят и да ме подложат на изпит, за да разберат що за даскал. съм и какво зная. Това, което ме питаха за църковния ред, аз го знаех много добре, защото бях подготвен още от манастира "Пречиста". Направиха ми впечатление техните бащински обноски към мене и като забелязаха, че се стеснявам, окуражиха ме с благи християнски думи. На другия ден, след като пуснах децата от училище, Илия Педа ме заведе в града. Той с наметнат кюрк на рамо и с накривена чалма над око, и с големия чибук в устата, вървеше напред, а аз след него като някое паленце. Като влезнахме в чаршията, той гордо, гордо стъпваше, на турците селям даваше и християните поздравяваше. Със своята осанка той беше внущителен – типичен чорбаджия, първенец и кмет в селото Варош, епитроп на манастира, та затова беше доста популярен не само в селото, но и в града между правителствените кръгове. Когато се отбиваше в някой дюкян и го запитваха за меи, той им отговаряше гордо: "Това е нашето даскалче", на което те пък му отговаряха: "Машала, машала, нека ви е живо". Заведе ме дюкяна на неговия колега, другар, епитроп на същия манастир, по занятие амбереджия (Така е написано в текста), на име Аце Рожиов. Той като ме видя, също ме посрещна с думите: "Машала, машала, да ни го поживи бог". След което ми даде няколко бащински наставления. Те си шушнеха нещо помежду си, след което Илия Педа ме заведе в една берберница и поръча на берберина да ме изглади добре, като техен даскал. Берберинът, като чу, че съм даскал, също каза: "Машала, машала, нека е жив". Той плати на берберина сто пари и ме зае в една дрехарница и ми купи едни сиви беневреци, една горна салтамарка и нов пояс, фес и папучийски обуща. Долни дрехи ми ушиха добре варошанки от домашно платно и така ме натъкмиха, за да приличам на даскал. Аз много се стеснявах, защото за първи път стъпвах и се движех в гражданскна среда, и затова много ме беше срам.

На коледните празници варошките ергени ме облякоха в антерия и кюркче, както те бяха облечени, и ме разведоха по селските улици. С една дума, старите гледаха на мене като на свое дете, а младите като на свой брат и всички се стараеха да ме култивират, за да ме преобразят от селянче в гражданче. Във Варош стоях две години учител (1879 и 1880). Втората година ми увеличиха заплатата от 300 гроша на 500. Едновременно аз изпълнявах длъжността на кандилопалец и певец в манастира. Зимно време, когато имаше гости от селата, аз и прислужвах на гостите. Тогава бяха наводнили песнопойки на български от Руско-турската война. Аз си купих една и научих наизуст всички песни, та когато дойдеха гости от селата в манастира зимно време след вечерята, като си посръбнат, във весело настроение наедно с епитропа Илия Педа ми казваха: "Синко даскалче, айде изпей ни некоя песен". Аз почвах да пея най-любимата ми песен – "Руски цар е на земята най-великий" и пр., а гостите, възхитени от това, викаха "Да живее кожеарот" (Русия).

През двегодишното ми стоене в село Варош аз влязох в контакт с гражданството в град Прилеп и се запознах с учителите, толкоз повече всяка неделя и в по-големи празници манастирът се посещаваше от гражданството.

Националният дух в гр. Прилеп тогава беше в своята апогея, стари и млади бяха проникнати от висок патриотизъм и пееха песни от Руско-турската война и Ботевите. По сватби, било други веселия и народни тържества, се слушаха песните "Руски цар един на земята", "Жив е той, жив е" и "Войници се записват на Софийско поле".

Гражданството се делеше по материалното и интелектуалното си положение на три съсловия: първото съсловие, което стоеше начело на църковно-училищните работи, бяха тежките чорбаджии: хаджи Илиевци, хаджи Здравевци, Бимболовци, Крапчевци, Биолчевци и К[о]ндовци. Второто съсловие, по-интелигентната класа, възпитаници на Ковачева и Ганчева - Аце Янов, Небреклиови, Ачевци (Вероятно става дума за фамилията Ацеви), тъй наречени книжниците, които ръководеха неделното училище, а третото съсловие бяха еснафите. Неделното училище се посещаваше от безграмотните граждани, калфи и чираци, които се учеха на четмо и писмо от учителите по класните стаи. А пък в салона на училището се държеха сказки и беседи от по-интелигентните граждани и учители. Всякоя беседа или сказка се подлагаше критика, като се даваше пълна свобода в пренията. Четяха се вестници и книжки, които имаше тогава. По него време се издаваше само вестник "Зорница" [1]. Често от Битоля идваха протестантски мисионери, за да турят основа на своето учение. Те бяха приема радушно в Прилеп, но нито един прилепчанин не можаха да отцепят от православието. Прилепчани ги приемаха само за да използуват техните познания и с тях, тъй наречените книжници, в неделното училище водеха диспути с тогавашните мисионери: Мосйо Берт и Бонт – американци. Последните винаги бяха поставяни на тясно в тия диспути, защото книжниците бяха добре подготвени, като знаеха не само стиховете, но и запетаите в Свещеното писание. Затова мисионерите не можаха да успеят в своята мисия. През 1880 година през ваканцията дойде Атанас Бадев, ученик от Софийската гимназия, и той въведе хоровото пение, като в кратко време образува църковен хор от ученици и граждани. Това беше едно важно събитие в Прилеп. Хорът беше сформирован от 50 – 60 души избрани и гласовити хора. Подтикнат от Гьорче Петров и Пере Тошев, тогава ученици в класното училище в града, почнах и аз да посещавам неделното училище и като знаех малко псалтика, научих и нотно пение и станах член на хора.

Хорът като гръмнеше в църква при богослужението, омайваше богомолците, защото всички хористи пееха въодушевено. Не ставаше сватба, без да бъде поканен хорът да пее. Аз почнах редовно всяка неделя да отивам от Варош в Прилеп, за да пея в хора. През време на моето отсъствие ме заместваха певци в манастирската църква от село Варош, каквито ги имаше в изобилие, и се надпреварваха кой повече да пее. След като [Атанас] Бадев замина за София, той бе заместен от левия певец при градската църква Георги Смичков, който се отнасяше много благосклонно към мене. Когато за първи път ми се предложи да стана учител във Варош, бях изненадан, понеже смятах себе си недостоен за тази длъжност, но сега се яви желание в мене да стана учител в гр. Прилеп. Тоя подтик да се стремя да вървя напред дължа на родолюбивите прилепчани. Гьорче Петров и Пере Тошев, тогава ученици в класното училище, макар да бяха почти на една възраст с мене, аз бях учел, те дружеха с мене и отивах в къщата на Гьорчета в с. Варош, където често пъти намирах и Перета. Те по един деликатен начин, без да засегнат моето честолюбие като учител, ме съветваха да посещавам неделното училище, за да науча нещо повече, като ми внушиха идеята, че мога да стана и градски учител.

В един неделен ден през Великите пости дойде в манастира да се черкува семейство Васил Крапчев, баща на Данаил Крапчев, който тогава беше председател на училищното настоятелство. Той беше скъп гост на манастира поради неговото семейно и обществено положение. Епитропът Илия Педа и Аце Рожков всячески се стараеха да бъде добре посрещнат и да остане доволен от приема. На сложената трапеза по случай неговото идване седна само Илия Педа, като по-стар, а аз и Аце Рожков прислужвахме. Тоя случай ми даде възможност да се запозная с него. Тоя благороден и трудолюбив българин се заинтересува за мене и почна да ме разпитва откъде съм, къде съм се учил и същевременно ми даваше бащински и любвеобилни наставления да се трудя и уча, за да бъда полезен не само на себе си, но и на родината. В заключение ми каза, че ако бъда старателен и трудолюбив, ще мога да бъда учител и в града. Трогнат от благите му съвети, развълнуван, нищо не можех да му кажа, а само се изчервих.

На третата година (1881), подтикнат от него, подадох заявление до училищното настоятелство в града, за да бъда назначен в Прилеп. Бях назначен за учител на забавачницата с 10 лири турски годишна заплата.

Тая година дойдоха първите учители, назначени от Екзархията, Минчев и Васил Карайовов, посрещнати радушно от населението. В града имаше две забавачници и затова беше назначен за другата забавачница учителят Найдо Табурев. Едната забавачница беше в централното училище, а другата във варошка махала. Найдо Табурев, като по-подготвен, беше с претенции да остане в централното училище, но и аз исках да бъда там, за да бъда в постоянен контакт с учителското тяло. При това положение, за да се определи кой да бъде в централното училище, въпросът се реши с жребие и на мене се падна честта да бъда учител в забавачницата в централното училище – на слепите пилета Бог им прави гнездото. Аз се чувствувах самодоволен, че станах градски учител, но усещах своята босота пред другите учители.

Тази година се откри гимназията в Солун. Един ден Васил Крапчев, като председател на училищното настоятелство, ме извика в канцеларията и почна да ме съветва да не се надявам само на това, що зная, а трябва да чета и се готвя, за да стана ученик в Солунската гимназия. Препоръча ми да си купя граматика "Панаретов" за български език и по негова препоръка Кочо Небреклиев, виден търговеи, интелигентен и член на училищното настоятелство, почна всеки ден по два часа да ме занимава с граматика, география и математика безплатно. На края на учебната година Васил Крапчев ми каза да се приготвя, за да постъпя ученик в Солунската гимназия. След свършване на учебната година заминах в родното си село и моето желание да уча в гимназията съобщих на йеромонах Софроний, отпосле игумен на манастира "Пречиста" и на селския свещеник Симеон. Двамата монаси, ученолюбиви хора, много се израдваха и дадоха ми по двеста гроша за пътни пари. През месец август се завърнах в Прилеп, за да замина за Солун през Градско, обаче нямах пътно тескере. Това съобщих на Крапчев и той ме окуражи с думите: "Бъди спокоен, и тази работа ще се нареди". След два-три дена за Солун пътуваше един виден грък от фамилията Обретевци заедно със семейството си и Васил Крапчев ме препоръча на него и го помоли да ме заведе в Солун без паспорт, като член на неговото семейство. Той не можа да откаже на Крапчева и се съгласи да ме вземе със себе си за Солун.

През време на учителствуването ми във Варош и Прилеп, в паметта ми се запечатаха две важни събития: Във Варошкия манастир през 1879 г, в началото на месец септември дойдоха двама четници от България, добре екипирани, на име Браян и Стефан от поречките села Сушица и Лубще, които два дни ги укривахме в манастира. Аз не можех да им се нарадвам, като ги виждах въоръжени. Те ми предложиха да ме вземат със себе си за писар, бях наклонен да приема, но Педа Пиропот не ми позволи. Една вечер напуснаха манастира и аз ги придружих до селото Маджурище. Тяхната цел беше да се освободят поречията от един разбойник, на име Джемо Фазлиовски от Кичево, от когото беше пропищяло цялр Пореч[и]е от 36 села, тъй като той дерибействуваше и беше господар и на имота, и на честта на селяните. Никаква годявка или сватба не можеше да стане без него. Отпосле се чу, че те се срещнали с него, открили огън, но не успели да го убият, а убили само другарите му, а той избягал гологлав. Стефан и Браян, като стреляли по него, викали: "Що бегаш бе, курво кичевска, а не стоиш да се биеш мъжки". Първата пушка тогава пукна в поречията против турския гнет над българското население. След това братята на Джемо станаха първите гавази на сръбската пропаганда в Кичевско.

Второто нещо беше изгарянето на комитите Чакревци в Прилеп [2], бях очевидец, когато изнасяха техните останки на четири носилки. Целият град – мъжко и женско, се беше стекло на тяхното погребение. Това стана на втория ден Великден [1881] и хвърли целия град в траур. Отпосле се носеха легенди, че над гробовете на тези народни мъченици нощно време над техните гробове са се спущали от небето кандила, за да им светят. Те за цялото население в Прилеп и Прилепско станаха светци и мъченици. И понеже предателството се отдаде на Никола Крапчев, то изкараха песна: "Бог да убие Крапчето, що предаде комитите".

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Евангелски вестник за протестантска пропаганда сред българите, излиза от 1876 до 1948 г. най-напред в Цариград, по-късно в Пловдив, Самоков, Пазарджик и София. Издава се от американската протестантска мисия в Цариград.

2. След неуспеха с Берлинския договор и потушаването на Кресненско-Разложкото въстание през 1880 г. се организира четническо движение, известно под името Съзаклятието. Организатори на това движение са родолюбиви македонци, живеещи в Кюстендил, но идеята била на Димитър Ризов. Такива Съзаклятия е имало в Прилеп, Охрид, Велес, Скопие, Куманово и другаде. През 1881 г. прилепският войвода Диме Чакрев заедно с четниците Михаил Чакрев (брат на войводата), Тоде Бочварчето и брат му Илия, Георги Лажо, Стоян Рушан, Илия Кяята, Илия Радобилец със своя син и Мицко Мариовчето премахнали няколко турци разбойници, след което се създава "Никодинската афера".

На първия ден на Великден 1881 г. Диме заедно с брат си Михаил, Илия Радобилец и Тоде Бочварчето влизат в къщата на Иван Кондов. В това време биват предадени и къщата обсадена от редовна турска войска и башибозук. Два дена се водило сражение. Турците запалили къщата. Тоде Бочварчето и Михаил Чакрев правят отчаян опит да излязат от обръча, но падат убити. Останалите комити, Диме и Илия, нежелаейки да паднат от турски крушум, останали вътре в къщата, като се сражавали до последния си патрон. Самоубиват се и телата им изгорели в пламтящата в огън къща.