В тоя проектоправилник, изработен в демократичен дух, се застъпваше принципа на изборното начало на всички комитети: селски, градски, околийски и окръжни. Всяко село, по избор, с висшегласие си избираше селски комитет под ръководството на районния войвода. Селският комитет избираше селския войвода. Всяка година ставаше околийско събрание, в което присъствуваха по един представител от всички селски комитети. Под ръководството на околийския войвода се избираше околийски комитет, в който влизаха по един представител от всеки район и двама от града. Околийските комитети избираха околийския войвода. Последният беше равноправен член на околийския комитет, като нелегална сила. Съставът на окръжния комитет беше от по един представител на всяка околия и в него се предвиждаха двама членове – нелегални войводи, които бяха като ревизори на четите в окръга. В Кичево околийски войвода беше Янаки Янев, а членове на околийския комитет бяхме аз, Манаси Бабов от града, Насте Печурков от с. Орланци, Диме П. Калевски от с. Вранещица и Димо Иванов от с. Лавчани. Членовете идваха на съвещание в града всеки пазарен ден – събота. За представители на окръжния комитет в Битоля бяха избрани от Кичевския район Евгени Попсимеонов от с. Вранещица, иконом Търпе от Костурско, Тома Кърчов от Крушовско, от Битоля и Битолско Петър Лигушев, Недялко Дамянов и Петър Нешев, търговец от Ени махале, Гиче Ошавков от Дебър, бивш селски учител, Юрдан Дуяков от Прилеп, учител в гимназията и др. От другите околии имената не помня. За окръжни войводи бяха избрани: Павел Христов и Петър Чаулев.

Петъ Лигушев, който по-преди беше прост работник и кмет на Ени махале, със своята смелост изпъкна като добър ръководител. Благодарение на неговата смелост и енергия той стана председател на окръжния комитет. Той беше изпратен в София с пълномощно до Борис Сарафов, че последният се упълномощава с правата на задграничен представител на Битолския револкщионен оръг. Борис Сарафов, какъвто си беше галантен, приел радушно Лигушева и го разходил из София, като го почерпил и нагостил. Поласкан от тоя прием, Петър Лигушев се върна в Битоля като отявлен сарафист, с големи обещания дадени от Сарафов, че ще подкрепи Битолския окръг, като достави оръжие и изпрати чети. Със своята смелост Лигушев се наложил на другарите си от окръжния комитет и успял да убеди целия окръжен комитет да станат привърженици на Борис Сарафов. Председател на градския комитет беше учителят Никола Гърков, човек с висше образование и директор на основните училища. Тогава от София беше изпратен като училищен лекар в Битоля д-р [Димитър] Владов. Въпречи че Владов още в София беше отявлен върховист и мой познат, но там не можеше да прояви и прокара своите идеи, защото схвана, че в Битолския окръг не може да вирее върховизмът. Затова правилно се подчини на съществуващия режим. Градският и околийският комитет начело с Гъркова и войводите Павел Христов и Георги Попхристов, тогава нелегални, се обявиха против окръжния комитет, загдето беше определил страната на Сарафов, понеже те държаха страната на Дамета. По тоя начин Битоля се раздели на два лагера: Сарафисти и Дамевисти. Една част от гражданството поддържаше окръжния комитет, а друга градския и околийския комитети. И едните, и другите, за да завладеят околийските комитети, изпратиха писмо до околиите, пълни с нападки едни против други. Околийските комитети обаче се въздържаха да вземат страиа и се възмущаваха от това разцепление, което не почиваше на никакви принципни различия, а само на лични амбиции. Тези раздори се поддържаха и от София. Сарафов кореспондираше с окръжния комитет чрез Лигушева, като обещаваше да достави пари, оръжие и изпрати чети, които по него време бяха най-необходими. А пък Даме чрез Аце Дорев, като пунктов началник [на организацията] в Кюстендил кореспондираше с градските и околийските комитети и с Павел Христов и Георги Попхристов, като обещаваше да им изпрати нужната поддръжка. Отношенията между двата комитета в Битоля дотам се изостриха, щото работата беше стигнала до взаимно изтребление. И двата комитета разполагаха със свои въоръжени терористически групи, които бяха готови всеки момент да се нахвърлят едни срещу други, и то в църковния двор на черквата "Св. Богородица". Канцелариите на двата комитета се намираха в помещенията на старото и новото основно училище. Канцеларията на окръжния комитет се помещаваше в стаята на старото здание под клепалото, а тази на околийския комитет в новото здание на училището – срещу старото. Всички членове от двата комитета се пазеха един от друг с телохранител от терористи. Всичко това не можеше да остане незабелязано от Хилми Паша, седалището на когото беше в Битоля. Той очакваше да стане едно кръвопролитие, за да тури кръст на организацията. Тези ежби бяха станали достояние във всички околии на Битолски окръг, защото и двете страни бомбардираха с писма околийските комитети, като взаимно се обвиняваха като предатели на делото. Аз в Кичево получих няколко писма от двата лагера, а така също и лично от Павел Христов и Георги Попхристов. В самото съдържание на всички писма личеше една голяма омраза и бяха пълни с нападки един против друг. Аз схванах положението и се въздържах, без да отговоря на когото и да било. Само чаках сгодно време, за да се срещна лично с всички от двата лагера, които ми бяха лични приятели, за да можем да се разберем, По това време получих тревожно писмо от прилепските и крушовските ръководители по повод на тия разпри. Те изказваха мнение, че трябва да се съберем на конференция в Битоля, за да турим край на тия разпри. Аз одобрих това мнение и го възприех, но очаквах удобно време за да издействувам разрешение от властта да отида в Битоля. А това можеше да стане само в началото на учебната година под предлог, че ще заведа синовете си да ги запиша в гимназията. Те предполагаха обаче това да стане през месец юли. В началото на месец септември бях изненадан с едно окръжно на окръжния комитет, с което се канехме на конгрес в Битоля всички ръководители на околиите. Аз се намерих пред свършен факт, и понеже не можах да отида, упълномощих един от членовете Манаси Яким Бабов, по занятие касапин, под предлог че отива в Битоля да закупува кожи. Аз обаче го предупредих изрично, да не се издава, че е делегат, а да каже, че отива по частна работа. И ако види, че всички околии са изпратили делегати, тогава да представи пълномощното, като му дадох и нужните наставления, в смисъл да не взима страна. Той обаче като човек без култура – еснафин и славолюбив до голяма степен, отишъл направо в окръжния комитет, където бил посрещнат с голямо внимание и се представил като делегат. Конгресът обаче не се състоял благодарение на това, че нямало делегати от всички околии. Той, подведен от окръжния комитет, като се върна в Кичево, се обяви за отявлен сарафист и с възторг почна да разправя, че само Сарафов е в състояние да ни достави оръжие и други средства, за да продължим борбата с противниците. Аз строго го смъмрих, загдето въпреки моето предупреждение се е издал, че е делегат, щом нямало делегати от другите околии и загдето се е хванал на въдицата на окръжния комитет.

В началото на месец септември 1905 г., когато се открива учебната година, поисках от каймакамина разрешение, за да отида в Битоля под предлог, че отивам да запиша един от синовете ми в гимназията. Каймакаминът попита телеграфически валията, откъдето се получи благоприятен отговор, че мога да отида при условия там да престоя само 15 дни. В Битоля се настаних в хотел "Солун" на главната улица, съдържател на който беше ханджията Фронте, родом от Охрид и предан човек на организацията. Затова тоя хотел служеше като сборно място на нашата интелигенция. Щом узнаха, че съм пристигнал, веднага ме посетиха д-р [Димитър] Владов, Никола Гърков и видните учители, техни съмишленици, които ме упрекнаха, загдето не съм ги удостоил поне с един отговор на техните писма. Аз се извиних за мълчанието по причина, че бях с намерение лично да дойда и се срещна с тях, което и сторих. След един кратък разговор, те почнаха да излагат своите дертове и обвиняват окръжния комитет в крайно партизанство и в предателство. Аз ги изслушах, без да изкажа мнение по въпроса, а само изказах своите съжаления за тези разпри. От окръжния комитет, като се научили, че съм бил обиколен от техните противници, се стреснали и помислили че аз съм взел тяхна страна, което много ги е наежило против мене. На другия ден заранта отидох в канцеларията на окръжния комитет, където заварих целия състав на заседание. Те всички останаха изненадани от моето внезапно посещение и ме посрещнаха радушно. Тъкмо когато разменихме поздрави за добре дошъл, явиха се трима селяни от Преспанско, за да искат оправдателни разписки срещу внесените суми в комитета, като налог на ония, които отиват в Америка. Поп Търпо им каза нагъртено да искат такива от околийския комитет, на което те му отговориха, че оттам идват и те са ги изпраили при тях, та не знаят от кого да търсят разписки. След като селяните излязоха, аз използувах тоя случай като коз да упрекна господата от окръжния комитет, загдето са докарали работата дотам, че и селяните да ги разберат, че те не са в добри отношения, а са на нож помежду си. Те се опитаха да хвърлят вината върху своите противници. Аз обаче им казах: "Лично за мене, виновни сте и двете страни и нищо не може да ви оправдае, защото вместо да служите на делото, отдали сте се на дребнавости и служите на лични капризи, когато един цял окръг е възложил големи надежди на вас за успешното ръководене на делото. Цялото ваше внимание е отдадено в поддържане на взаимни ежби и обвинения". Всичко това изказах с такъв енергичен тон, че те се сепнаха и почнаха да се извиняват, като обвиняваха околийските и градските комитети, че им създавали спънки. Тогава аз им казах, че не мога да вярвам нито на едните, нито на другите и ги подканих да се съберем на очна ставка, за да се установи истината. Те по принцип приеха моето предложение, но схванах, че у тях се породи едно съмнение да не би с това да им се крои някоя примка. Същевременно аз забелязах в църковния двор, около двете училища да се движи охраната от терористи, въоръжени с револвери. Едните охраняваха окръжния комитет, а другите околийския, готови по даден знак да е нахвърлят едни срещу други. Най-после можах да ги убедя, че срещата трябва да стане, като им гарантирах че никому няма да падне косъм от главата. Те се съгласиха и на мене оставаше да сондирам мнението на управителните тела на околийските и градските комитети. Отидох в канцеларията на последните комитети, където заварих членовете, събрани на съвещание, начело с Никола Гърков. След като послушах и тях, предложих им също да се съгласят на една среща за очна ставка с окръжния комитет. Те обаче, доколкото схванах, също проявиха едно колебание и съмнение, че с това им се готви някаква примка. Най-после можах да ги убедя, че не ги грози никаква опастност, като лично им гарантирах, след което и двете страни се съгласиха да се срещнат и под мое председателство да се разменят мисли по създаденото положение. Само Никола Гърков и Петър Лигушев неохотно се съгласиха на това предложение, защото борбата между тях беше на лична почва за надмощие в организацията, но бяха принудени да отстъпят под давлението на техните колеги, които имаха в мене голямо доверие, не само защото бяха мои лични приятели, но и защото от мене бяха посветени в делото при създаването на организацията.

Павел Христов и Георги Попхристов, като нелегални бяха дошли в Битоля, криеха се в Ени махале и държаха страната на Дамета. С тях имах среща и ми се оплакаха, че окръжният комитет не им издавал пътен лист, за да отидат в София по канала на почивка. Освен с тях срещнах се и с други по-първи лица от управителните тела за размяна на мисли. Един ден по моя покана следобяд се събраха и двете управителни тела в новото централно училище в стаята, където заседаваше епархийският съвет. На събранието аз дадох думата на всички поотделно да се изкажат каквото им тежи на душата. От станалите помежду пререкания, разбрах, че са дошли до тоя конфликт по подстрекателството от София от двете страни чрез писма, без да има някакво принципиално различие. Едните боготворяха Сарафова, а други Дамета. Най-после аз взех думата и изказах съжаление, загдето са се увлекли дотам, че вместо да служат на освободителното дело, почнали да служат на личности, като изтъкнах и това, че личността няма значение пред общото дело. После им казах, че в тях се е вселил някой демон или зъл дух, за да ги опълчи един срещу друг. Не можем да откажем заслугите към делото нито на единия, нито на другия и трябва да им бъдем признателни. Те обаче, щом напуснаха редовете на организацията и се прехвърлиха зад граница, не могат да бъдат наши шефове и да ни диктуват от България. Нека заповядат тук в Македония и да заемат първо място. Но от зад граница нямаме нужда нито от меда, нито от жилото им. Тези няколко слова, казани от мен със силно чувство и с тъга на сърцето, подействуваха на всички, особено на еснафите битолчани. Всички се опомниха и признаха свойте грешки и до какви лоши последствия те можеха да ги докарат. Затова всички станаха и се помириха с братска целувка. На мнозина от радост се просълзиха очите. Като отрезвяха, разбраха какъв печален край можеше да има от тия междуособици. Тогава всички си откриха картите и разправяха как в своето умопомрачение щели един друг да се избият.

След всичко това решихме единодушно да се пише до София на Даме [Груев], [Борис] Сарафов, Гьорче Петров и на Пере Тошев, като на първи дейци от Битолския [революционен] окръг да се разберат и помирят помежду себе си в интереса на общото дело и само тогава ще ги признаем като представители на Битолския [революционен] окръг. Иначе не им искаме ни меда, ни жилото. След това помирение разбрах, че само Никола Гърков не остана доволен. След като се взе това решение и се протоколира, Никола Гърков ми пошепна на ухото, че трябва да посочим като представители на окръга [Стоян] Михайловски и полковник [Атанас] Янков. Тогава аз схванах, че той по убеждение е върховист, но за да не го оскърбя, казах му, че това трябваше да го каже по-рано. А той и д-р [Димитър] Владов, за да маскират своята принадлежност, се обявиха като съмишленици на Дамета и по тоя начин като върховисти да действуват подмолно, и отвътре да превземат калето.

След помирението всички наедно, един по един, за да не бъдем забелязани, излезнахме към гарата на излет и седнахме в една бирария на чаша бира. Тогава битолчани ми казаха: "Гаче ли господ те прати да дойдеш и ни помириш". Подир помирението окръжният комитет издаде пътен лист на Павел Христов и Георги Попхристов и 17 лири турски за пътни разноски. Понеже тогава се сключи мир между Русия и Япония във Вашингтон със съдействието на тогавашния президент Рузвелт, то събранието реши занапред моят псевдоним да бъде Рузвелт.

През месец октомври се върнах в Кичево, доволен от извършената работа, и констатирах, че сръбските чети дали голям напор, за да посърбят селата от Рабетинска река. Затова наредих на кичевските войводи Янаки [Янев] и Лазар [...] от с. Белица да съберат милиция от техните райони и отидат в Рабетинска река, за да окуражат населението и дадат отпор на сръбските чети. Янаки пак отказа под предлог, че е болен от ревматизъм, като съобщи, че ще изпрати само милиция от неговия район – Горна Копачка. Тогава Лазар начело с 40 души милиционери и четата, прехвърли Рабетинска река и над селото Речани се срещна със сръбската чета, където се завърза сражение и паднаха няколко сръбски четници убити, а от нашата страна не падна нито един. Лазар щеше да навлезе в Поречието до с. Круше и удари сърбите, за да бъдат принудени да държат отбранително положение, а не нападателно. Но от очите на турската власт не може да остане незабелязано това раздвижване на чети и милиция. Както ставах една сутрин, видях, че войската е изпразнила града. Узнах, че е заминала по дирите на четата. Веднага със специален куриер писах на Лазара да измени маршрута и се върне през Латово, като мине моста на река Велика, но не през бродовете за Кърбуница или Вранешица, защото реката поради силните дъждове беше излязла от коритото. Същевременно се опасявах да не би войската да е заела бродовете. Затова му писах да мине река Велика, през моста при с. Латово за Крушовско и оттам през Демир Хисар да се върне в района си – Кичевско. Той като минал през Латово и отишъл в Крушовско в с. Пуста Река, останал в колибите над селото да почине, но бил обсаден от войската дошла от Крушово, и се завързало кръвопролитно сражение. В това сражение паднаха убити не само войводата Лазар п секретарят му, но и около 20 души от селската милиция. Този удар беше много тежък за Кичевско, защото нямаше село от Долна и Горна Копачка, откъдето да нямаше убит човек. Положението стана много критично. Не само че районнте останаха без чета и сръбските чети свободно можеха да нахлуят без съпротива, но се опасяваха от властта да не предприеме следствие, за да се узнае самоличността и местожителството на убитите, а от това можеха да пострадат и селата. След това издадох едно окръжно до селските комитети, с което им съобщавах за сполетялото ни нещастие и им препоръчвах кураж и вяра в бъдещето. На семействата на убитите хора изказах съжаление от името на комитета, като им пожелах с твърдост да понесат голямата загуба на техните близки и да не скърбят, защото те умряха като герои за свободата на Македония.

Направи ми силно впечатление обстоятелството, че семействата на убитите понесоха тази загуба с горест и твърдост, нешо, което аз не предполагах. Например: Димо от с. Лавчини беше член на околийския комитет, а неговият брат – семеен, който беше дошъл от София преди две седмици, падна убит в сражението. Аз очаквах това да причини голяма скръб и голямо сътресение в душата на Димета, но останах учуден, когато той един ден дойде при мене, и когато аз се готвех да му кажа някоя дума за утешение, той ме изпревари, като ме окуражи с думите да се не отчайвам от тази катастрофа и твърдо да стоя на поста си, също и моят съселянин Спиро Тофанов, чийто син младоженец дошъл от София да види булката си, доброволно постъпил като милиционер в четата и падна убит. При една среща с мене Спиро Тофанов ми каза: "Гордея се с това, че син ми падна като герой за свободата на родината си". От всичко това аз още повече се окуражих.

След тази афера, направи ми впечатление, че властта по непонятни за мен съображения не извърши никакво следствие и не повдигна никакъв въпрос, от което аз най-много се опасявах. "Всяко чудо за три дни", казва народната поговорка.

След тоя случай отвсякъде по селата почнаха да искат да си имат районна чета, която да ги посещава. Тъкмо в тоя критически момент, когато най-много бях загрижен, че нямах на разположение в района си чета, Георги Сугарев се обади от Прилеп, че пристига с чета в Кичевско. Това известие за мене беше като великденска радост. Сугарев от Прилепско мина през Рабетинска река и селата в този район и с това наново повдигна духа на българското население и последното забрави нещастието. Сугарев, като обиколи Кичевско, замина за Битолско. Кичевско остана само с войводата Наке [Янаки Янев], който не мърдаше от Горна Копачка, понякога обикаляше и Долна Копачка до с. Белица – най-безопасни места; човекът си пазеше кожата. През същото време се шушукаше из града, че той бил в близки връзки със сръбския учител Станко Михайлов. Затова отбягваше да води борба със сръбската пропаганда. Даже се говореше, че той по един таен начин получавал и подаръци от Станко Попмихайлов. Всички тия слухове обаче аз ги приемах под резерва, и то по следните съображения. 1) Наке беше един от най-старите войводи, който организира кичевските села Долна и Горна Копачка и взе участие във въстанието, и се ползуваше с голямо доверие между населението поради своята опитност и кроткост и големия му морал. Затова не можеше така лесно да се посегне върху него, без това да предизвика едно сътресение. Той и пред турското население даже се ползуваше с добро име като "Мутабер адам" – Честен човек, понеже не предприемаше никаква акция, поради което и властта не го преследваше усърдно. Единствената му работа беше да се навърта около селата, за да събира членските вноски и да поддържа духа на населението. С една дума, тогава той бездействуваше. А пък сръбските чети почнаха да се явяват из селата на Рабетинска река. Когато селяните от с. Св. Врач, Рабетинско, дойдоха да ми съобщят, че сръбската чета се е движела денем из селата, аз казах на селяните да съобщят това на каймакамина. Каймакаминът обаче им казал: "Ние знаем къде са сръбските чети, но кажете къде са вашите".

През месец януари 1906 г. от с. Козица, Кичевско, ми се обади охридският войвода Петър Чаулев. Неговото явяване в Кичевско много ме зарадва. Въпреки че лично не го познавак, бях уверен, че ще ми услужи в тоя критичен момент, понеже беше ми препоръчан от Битолския окръжен комитет като млад, енергичен и интелигентен войвода. Затова с едно писмо го помолих да замине с четата си, усилена със селска милиция, за Рабетинкол, за да окуражи малко населението, защото сръбската пропаганда много беше се засилила и се стремеше да посърби тия села. Аз бях уверен, че няма да ми откаже. За мое огорчение обаче, той, като получил писмото ми, заминал обратно за Охрид и ми се обади от Мраморец с едно писмо, в което ми съобщаваше за един спор, възникнал между селата Козица и Мраморец за един годеж, при който момата отказала да отиде при годеника и встъпи с него в брак, защото била сгодена от родителите й без нейно съгласие. В отговор на това му писмо аз го смъмрих, като му писах, че не е от негова компетентност да се меси в църковни работи при наличността на един църковен институт, какъвто е митрополията. Разочарован от Чаулева, аз не знаех към кого да се обърна за подкрепа, защото [...] (В оригинала е изпуснато името. Вероятно Георги Сугарев) беше ангажиран в борбата с гръцките андарти и сръбски чети в Прилепско, които след като не успяха да пробият Кичево и да се прехвърлят към Охридско и Дебърско, насочиха силите си към Прилепско. Двамата братя Йончо и Арсо от с. Локвица, Поречко, не можеха да заминат другаде, защото те, заедно със селската милиция, охраняваха селата Локвица, Модрище и Вир от сръбските чети и трябваше да стоят на поста си, защото тия села, заобиколени от всички страни със сръбски чети, бяха като оазис в пустиня.

Настъпи пролетта и през месец март откъм с. Круше, Поречко, пак почнаха да се появяват сръбски чети и да слизат до селата Патевец и Дупяни, съседни на с. Круше. Те не се решаваха да надникнат в другите села, защото се бояха от селската милиция. Особено в Орланци, главното село в Рабетникол, милицията под ръководството на Насте Димков Печурков – млад и енергичен мъж, беше добре организирана, и при един опит на сръбските чети да проникнат в това село, бяха посрещнати с пушечен залп и не посмяха втори път да се явят в околностите му. По него време в Битоля все още не бяха утихнали старите вражди между сарафисти и дамевисти, та вместо единодушно да поведат борбата срещу противника, те бяха се отдали всецяло в своите ежби един против други, кой от тях да вземе надмощие – окръжният или околийският комитет. Тези взаимни раздори зле се отразиха и върху морала и диспиплината на околиите, особено между нелегалните борци, пред които и двата комитета бяха изгубили своя авторитет, защото едната и другата страна си служеха с непростени средства, за да ги привлекат на своя страна.

Войводата Георги Сугарев, който беше дошъл с чета от България, с искрено желание да служи на делото, макар и съмишленик на Дамета, не беше негов отявлен партизанин. Той замина за Битолско, където вместо да намери братски прием от окръжния комитет и му се даде почетно място на окръжен войвода, за което имаше морално и законно право, понеже като един от старите организатори познаваше на пръсти целия Битолски окръг, подозиран от окръжния комитет като привърженик на Дамета, му се създаваха пречки и неприятности от шефа на комитета Петър Лигушев. Разочарован и възмутен до дъното на душата си от тази непризнателност на окръжния комитет към него, той напуснал Битолско и се прехвърлил в Прилепско. Оттам в началото на месец март 1906 г. ми се обади с едно писъмце, в което ми описваше плачевното положение на работите на организацията в Битоля, поради това, че личните страсти и амбиции пък взели връх над делото, и отчаян от това положение, решил да напусне окръга и да замине за България. При това ме молеше да му разреша временно да престои в Кичевска околия. Това негово писмо – израз на неговото душевно състояние от положението в Битоля – много ме трогна, и веднага с едно обстойно писмо, след като апелирах към неговото рудолюбие, му пишех да не се отчайва и не напуска Битоля в едно такова критическо време, когато черни облаци висят над организацията. Относно желанието му да дойде в Кичевско, писах му, че портите навсякъде са отворени и ще бъде радушно приет, като му се даде съдействие, ще му се правят всички улеснения в цялата Кичевска околия, която ще бъде в пълно негово разпореждане, и че ще ми бъде най-близък съветник и другар в ръководене на работите на делото.

След получаването на писмото ми той се прехвърлил в Кичевско и ми се обади от с. Латово. Аз много се зарадвах при мисълта, че той ще остане в Кичевско и ще замести Накета като околийски войвода, понеже като страдащ от ревматизъм в краката, Накета не беше годен за войвода. В лицето на Сугарев аз се надявах да имам един близък другар, с когото напълио мога да се разбирам. Неговото появяване в Кичевско се разнесе като мълния по селата, понеже беше много популярен по тия места. А отиването му в Рабетникол окуражи населението. Но властта чрез някои сърбомани подушила за неговото пристигане в тоя край и една нощ войската с башибозук от Кичево обсадила всички села в Рабетинкол, предполагайки, че ще го напипа в някое село заедно с четата. Но той прояви голяма съобразителност и такт в движението, като от с. Латово, вместо да се отбие в някое село в Рабетинкол отсам река Велика, по-близки до Латово, каквито са Русянци или Иъища, той се прехвърлил оттатък реката и се настанил в с. Дворци, състоящо се от 5 – 6 4 български къщи и разположено между двете големи помашки села Пласница и Лисичани, където властта не можеше да допусне, че в такова село чета ще се реши да квартирува. Една заран като се научих, че целият гарнизон от града заминал за Рабетинкол, изтръпнах от страх при мисълта, че може да напипа четата на Сугарева в някое от селата. За голяма моя изнеда обаче, на другия ден, той ми се обади от с. Бигор Доленци, което отстои на един час разстояние от града.

Когато получих писмото, беше петъчен ден, а той не можеше да престои в това село до събота, защото тоя ден беше пазарен. Опасявах се да не подуши властта, че се намира в това село, където при една обсада не можеше да се отърве. Да прехвърли през Кърбуница в района на Долна Копачка пък беше рисковано, защото трябваше да мине река Велика, бродовете, на която се пазеха от войска. Затова пратих двама куриери от с. Ращани към района на Горна Копачка, за да преведат четата над града между албанските села, в които имаше и помаци, понеже бях уверен, че властта няма да се усъмни, че там може да има чета. Двамата куриери – Стойко и Томе от с. Ращани – смели хора и добри бойци, които владееха албански език, се нагърбиха с тая задача. През нощта срещу събота, те незабелязано и благополучно превели четата в с. Ращани, откъдето по тях получих писмо от Сугарев, с което ми се оплакваше, че бил много уморен, защото пътят, през който го превели, бил много лош и каменист. Наистина той беше много уморен, защото от стъпването му в Кичевско, за да заблуди властта се намираше в постоянно движение. В съботата, като пазарен ден, изглежда пак беше подушила властта, че четата се намира в някое близко село. На тази мисъл ме наведе сигналът на военната тръба, който се даде към 11 часа по турски за сбор. Аз се усъмних, че войската пак се готви за поход. Със специален куриер писах на Сугарева веднага след получаването на писмото ми да напусне Ращани през нощта и се прехвърли в с. Горна Копачка, без да се отбива в съседните села: [Горни] Добреновец, Осой и Яворец и да се спре чак в с. Лахчани, за да не бъде обсаден. Щом получил писмото ми, вечерта на бърза ръка напуснал Рашани. На другия ден един от селските куриери ми каза, че Сугарев, щом прочел писмото ми, охнал, защото се чувствувал много изморен, а му предстоеше да пътува и то нощем през планинска пресечена местност. Моите опасения се сбъднаха, защото войската обсади не само с. Ращани, където се намираше четата, но и всички съседни села.

От Горна Копачка Сугарев ми се обади и искаше среща с мене. Аз му обещах да се срещнем в някое село от Долна Копачка или Демирхисарско – Белица, или Спрострене, след като властта ми разреши да отида в Битоля, като мислех на отиване или на връщане да се отбия в тия села. Поисках разрешение от кичевския каймакамин, и той след като запита вилаетското управление ми разреши. На излизане от каймакамина ме срещна полицая Ибрхаим ефенди, помак от Кичево, мой приятел още от даскалските ми години и ме запита, защо съм ходил при каймакамина, казах, че съм искал разрешение да отида в Битоля. Тогава той ми каза буквално следното: "Ще отидеш, ако каймакаминът ти даде за охрана четирима стражари, иначе който те срещне през Турла планина по шосето ще те убие, па си голям и твоят труп ще препречи пътя." Аз взех акт от неговите думи, като знаех, че той като помак е в срстояние да знае всичко, що ми се крои както от властта, така също и от сръбската пропаганда с подкупени разбойници, и се отказах да отида в Битоля. Същия ден получих писмо от Сугарева, с което ми се съобщаваше, че заминал за Битолско по предписание на окръжния комитет. След две седмици се получи известие за неговото убийство при с. Паралово, Битолско. Неговото убийство беше един голям удар за организацията в Битолски окръг, защото в неговото лице организацията загуби не само една интелигентна опитна сила с голяма популярност в цялия окръг, но и един активен, съобразителен организатор и стратег, който познаваше народната душа и се ползуваше с авторитет не само между народа, но и между боевите сили на организацията, като човек кален и дисциплиниран. Той имаше организаторски талант и беше добър администратор. Делото за него беше станало плът и кръв. Изглаждаше споровете между войводи и четници или между селяните по най-справедлив начин, а не само с терор. Със своето скромно държание пред населението, като истински апостол, без да се кичи с титли и без да е придирчив към храната, той беше станал легендарен. Наистина имаше и други интелигентни войводи като Петър Ацев и [Петър] Чулев, но те не можаха да заместят Сугарева с неговата подвижност и популярност в окръга. Първият беше ангажиран в Прилепско в борба със сръбските чети от Поречието и гръцките андарти в Мориховско, а вторият беше се ограничил в своя район – Охридско и Дебърско, най-популярните места, където всички селяни бяха четници и войводи и където нямаше никаква пропаганда. Когато се явеше някоя потеря, той се прехвърляше в долнокопачките села или демирхисарските – най-сигурни места, където и денем може да се движи из балкана. С една дума той си пазеше кожата. С изключение на тия двама, войводите във всични други райони бяха повечето прости и полуграмотни хора, затова имаха секретари при себе си, които водеха кореспонденцията с управителните тела. Те бяха по-издръжливи, но повече действуваха с груба сила, а някои от тях обичаха да се кичат като турски кабадаий, придирчиви бяха в храната, а някои пък имаха и човешки слабости, Служеха си повече с грубата сила, та затуй всред населението се създаде едно скрито недоволство спрямо тях. Тези наивни хорица немалко се деморализираха от съществуването на двете течения – сарафисти и дамевисти в Битолско, защото поради създалото се партизанство, авторитетът на окръжния комитет, на който преди въстанието всички се подчиняваха и изпълняваха нарежданията му, отпадна. От друга страна, околийските легални институти поради липса на кадър за войводи от интелигентни сили, бяха принудени да правят отстъпки спрямо войводите в някои отношения, или както казва народът: "Ела зло, че без тебе по-зло." Такова беше положението, защото голямата част от интелигентните сили бяха избити във въстанието, а останалите живи се прехвърлиха в България на почивка. Ако се случеше някой да дойде от България с чета, живееше с мисълта, как по-скоро да се върне назад. Те, веднъж вкусили от свободния живот, мъчно можеха да издържат четническия труден живот за по-дълго време. Освен това турската власт беше изменила своята тактика на преследване: специални хвърчащи войскови части, придружени с турска милиция, наречени "Авджи табур", неуморно преследваха четите, и когато узнаеха, че в някое село има чета, веднага обсаждаха не само селото където се намираше четата, но и всички околни села, за да попречат на милицията от съседните села да отиде в помош на обсадената чета. Тази мярка на турската власт ни принуди да се построят в по-главните центрове на районите подземни скривалища, където четата при обсаждане на селата прекарваше временно, докато се вдигне обсадата. Тези скривалища бяха известни само на най-доверените хора, Но всичко това беше свързано с много рискове, поради което четите, дошли от България, не можеха да стоят дълго време и след неколкомесечно престояне, мъчеха се под разни предлози да се върнат назад в България. Това явление най-много се наблюдаваше между интелигентните четници и войводи. По тоя начин четническият кадър от по-интелигентни сили се разредяваше и се заменяваше с местни хора от селата, които бяха по-издръжливи. През това време, южно от Битоля, гръцките андарти и северно от същия град сръбските чети, покровителствувани от властта, на големи групи нападаха българските села, за да ги погърчат или посърбят. При тези нападения селската милиция от българските села, подпомогната от многочислени районни чети, даваше голям отпор на противника. Само западно от Прилеп селата не дадоха никакъв отпор на сръбските чети и затова последните под войводството на Глигор Ляшев [Лямев], успяха да посърбят всички села до самия град Прилеп, изклаха калугерите в манастира "Трескавец" и обсебиха самия манастир. А това според мене се дължеше на факта, че организацията в тези села не беше поставена на здрави основи, нещо, което забелязах при пътуването ми по канала за България. А пък гражданите от Прилеп не показаха никаква дейност в тази насоха и вместо да действуват, повече умуваха. Даже по сведения, които събрах от кичани, които търгуваха с Прилеп, много от прилепските еснафи при успех на сръбските чети скрито пращали подаръци на войводата Глигор [Лямев], за да не им бойкотира пазара от сръбските села.

Съшата година, когато сръбските чети бяха завладели голяма част от Прилепско, от ръководното тяло на организацията получих писмо, с което ми даваха акъл как да браним Кичевско от сръбските чети. Аз им отговорих, че тоя акъл да го държат за себе си, като вземат пример от с. Локвица. С една дума организацията през 1906 г. беше поставена на голямо изпитание и преживяваше страшна криза, защото борбата се водеше на три фронта, с трима противници: турци, гърци и сърби. А най-опасният враг се намираше вътре в организацията. Това бяха междуособиците и партизанщината между дамевисти и сарафисти в Битоля, които като червей бяха се загнездили в сърцето на организацията и го разяждаха. Борбата между тях се водеше не за някакви принципи, а за надмощие.

Същата 1906 г. след убийството на Сугарев, се породи едно съмнение между привържениците на Дамета, че Петър Лигушев, член на окръжния комитет, е предал [Георги] Сугарев, като негов противник, следствие на което се извърши покушение срещу живота на Лигушева всред Ени махале, от което той се отърва само с едно леко нараняване. Туй нещо още повече озлоби едната страна. След това от заловената архива на убития войвода, която той носеше със себе си в чантите, властта узна имената на другите членове на комитета, арестува Петър Лигушев и го осъдиха на вечен затвор. Поп Търпо, ако се не лъжа, го интернираха в родното му място, а Гиче Ошавков, подгонен от властта, успя да се прикрие и избяга в България. [Никола] Гърков също избяга. В окръжния комитет като по-интелигентни сили останаха само Евгени Попсимеонов – основен учител в града, Петруш Начев, търговец от Ени махале, един от първите работници – посветен още от Пере Тошев, и много почтен, и Михаил Ракаджиев. Поп Търпо и Петър Лигушев бяха заместени от В[елко] Думев от град Воден и Водиничаров от България, учител в Битолската гимназия. Тази година в гимназията беше учител първа година Коста Георгиев, родом от Тракия, човек млад и енергичен, свършил в Швейцария математика. Като дойде в Битоля всред революционно настроени колеги, още идеалист, увлече след себе си със своето слово учениците и по-интелигентните граждани. Аз не бях се срещал с него, но от ученините кичевчани, които следваха в Битолската гимназия, слушах много ласкави отзиви за него като революционер и като човек. Не държал страна и порицавал грешките на ръководните тела. През месец юли 1906 г., с разрешение на властта, под предлог, че водя децата си на лекар, отидох в Битоля с цел да се информирам по положението на окръга. За да бъда по-запазен от окото на полицията, вместо на хотел отидох на квартира на гости при едни близки роднини, за да бъда по-свободен при срещи с приятели. Бях уверен, че всички учители от гимназията са се разотишли по родните си места, понеже беше ваканция. Щом научил Евгени Попсимеонов, че съм пристигнал, веднага дойде при мене, за да се видим. Още Евгени не беше си отминал, дойде едно момче, изпратено от Коста Георгиев с много здраве и искал да се види с мене – в къщи при него. Аз много се зарадвах, че ми се удава случай да се срещна с него, за който толкова ласкави отзиви бях слушал. Затова казах на момчето, че ще отида. След като момчето си отмина, Евгени ми каза да не отивам при него на свиждане, защото той бил осъден от окръжния и околийския комитети на смърт. Определени били терористи и тия дни се очаквало да бъде евкзекутиран. Даже ми посочи и лицата, които са определени за тази работа. Аз просто изтръпнах от тази вест и с един повелителен тон запитах Евгени да ми каже кои са причините, за да се вземе такова решение, да се унищожи една интелигентна сила, от каквито сили нашето дело и народът имаха най-голяма нужда. Той ми отговори, че главният мотив бил, че той със своето либерално държание деморализирал младежта. Аз му обясних, че тоя мотив не е от такова естество, та да послужи като основа за издаване на една смъртна присъда против тоя човек, а също така и пакостните последствия от едно такова убийство, което ще бъде осъдено от общественото мнение. Евгени, за да защити това решение, ми каза, че 18 души членове на околийския и окръжния комитети начело с учителите Воденичаров и Думев са подписали тази смъртна присъда. Щом той ми спомена имената на Думев и Воденичаров, аз схванах, че тук има лична омраза от неговите колеги, заради неговата популярност между учащата се младеж, и че те са подвели наивните граждани, повечето еснафи от комитета, да подпишат такава присъда и са им възложили да я изпълнят в тяхно отсъствие, когато те поради ваканцията ще отсъствуват от Битоля. Възмутен до дъното на душата си от тази подла постъпка на неговите колеги запитах Евгени къде са Думев и Воденичаров, а той ми отвърна, че те са заминали в София. Тогава аз почнах да му натяквам, че те след като подписали присъдата офейкали, а оставили другите да извършат едно злодеяние не в интереса на делото, а за лична омраза, в което и той става неволен съучастник. Ние вместо да сме сплотени за борба с противника, искаме да убиваме своите хора. След това му изтъкнах лошите последствия от това убийство, че на властта с това се дава един коз да арестува всички по-съмнителни хора, а младежта, привързана към Георгиев, след това ще си отмъсти за него и много глави ще паднат в Битоля. Евгени се стресна от моите думи и ми каза да се срещна с неговите колеги и ги разубедя. След този разговор с Евгени аз отидох при Георгиев и бях изненадан от една трогателна картина, която се откри пред мене, след като знаех какво го очаква!... Той правеше приготовления за сватба! Неговата годеница, учителка в Одрин, която го издържала от скромната си заплата да следва и с нетърпение го очаквала да се върне, за да встъпят в брак, беше дошла и шиеше бело и много други неща, нужни за една булка. Макар това да беше първата среща на запознаване с него, той със своята интелигентност и откровеност просто ме смая. Запозна ме с неговата годенина. Тогава неволно си спомних за народната поговорка:"Син се готви за сватба, а други му готвят брадва." При тази мила картина, която видях, и пред нерадостната съдба, която знаех, че очаква този самоотвержен младеж, една тъга обхвана душата ми и сърцето ми болезнено се сви от болка.

В разговора си Георгиев ми се оплака от неприязненото държане на комитета спрямо него и сърдечно ми се изповяда, че той не само в нищо не пречи на делото, но и му съдействува, като проповядва идеите му всред младежта. Оплака ми се от неговите колеги, как всички се стараели да подбият неговия авторитет пред гражданите и ученицте. Разбрах, че той не знаеше с положителност, че е осъден на смърт, но от някои признац, заключих, че той се съмнява. Аз, без да му кажа за срещата си с Евгени, и че е осъден, изказах едно съжаление за това неоправдано поведение на комитета и колегите му спрямо него и му обещах да се срещна с хората на комитета и изуча подробно как стои този въпрос.

След тази среща извиках Евгени Попсимеонов, пред когото изложих моите впечатления от срещата ми с този човек, и му казах, че те са просто заблудени и подведени, за да отидат до такава крайност. Той вече схвана в каква грешка са попаднали, но ми препоръча да се срещна с неговите другари да ги разубедя, за да се отмени това злокобно решение.

На поканата ми се явиха всички членове на двата комитета – градския и окръжния – хора еснафи и селяни, добри мои приятели: Петруш Анчев, Михаил Ракаджиев, Никола Кусото, Яне Скайов, Тома Кърчов и др. Казах им за срещата си с Георгиев и моите впечаления от него, като изтъкнах, че той не е бил и не може да бъде пакостен за организацята, но е и много полезен със своята деятелност като интелигентна сила от каквато ние много се нуждаем. Същевременно им посочих пагубните последици за делото и лично за тях от неговото убийство, главно, че те са подведени, защото Думев и Воденичаров, вместо да стоят тука и чакат изпълнението на присъдата, офейкали в България, за да си спасят кожата. От моите думи те отрезвяха и се съгласиха да отменят присъдата. От друга страна, за да се премахне съществуващото съмнение между тях и Георгиев и се възстанови напълно едно взаимно доверие, предложих да назначим лична среща с него. Те приеха моето предложение и аз съобщих на Георгиев това решение на комитета. Той обаче се усъмни, да не му кроим някакъв капан, за да бъде унищожен. Едва успях да го убедя в искреността на нашето решение, като казах цялата отговорност вземам върху себе си. Той най-после се съгласи и срещата стана в дома на Димо Кичевчанина, до самата българска църква, в мое отсъствие. Тогава се разбра, както сами изповядаха горепосочените лица от комитета, че били подведени от Думев и Воденичаров, за да се съгласят на такава една осъдителна постъпка, за която никакъв аргумент не можаха да противопоставят срещу Георгиев. След това всички се укротиха и се разцелуваха братски с Георгиев и по тоя начин се предотврати едно пакостно дело за организацията.

Главното седалище на Хилми паша и неговите агенти беше Битоля. Тоя лукав и хитър турчин дебнеше момент, как да смаже центъра на революционното дело, откъдето избухна въстанието. Затова той си служеше с шпионаж, за който не жалеше средства. Притежаваше точен списък на всички по-видни революционери-ръководители, но понеже имаше контрол от европейските сили, не смееше без факти да ги арестува. Гръцкият комитет в Битоля, покровителствуван от него, почна да си служи с терор: убиха учителя Вълчанов сред Широк сокак и нараниха Данаил Ризов. И нашите отговориха на тази акция с акция. Положението беше такова, че гръкоманин не смееше да се движи из българските квартали, нито пък българин в гръкоманските. Битоля тогава представляваше два противни лагера. Ония българи търговци, на които къщите им бяха в гръцките квартали, за охрана взимаха гавази арнаути. Така постъпваха и гръцките търговци, живеещи в българските махали. Ако беше станало убийството на Георгиев, то щеше да послужи като кос на Хилми паша да арестува поголовно всички съмнителни лица и да каже на цивилните агенти: "Ето какви са българите, едни други ще се избият и не са достойни за самостоятелна свобода." По тоя начин в случая с един куршум два заяка щеше да удари – да тури кръст на организационния център и да компрометира нашата идея пред европейците, като я представи като дело разбойнишко.

След убийството на Георги Сугарев, когато Кичевският район остана само с една чета под ръководството на неподвижния Никола [Янаки] Янев от с. Лахчани, който не помръдваше от Горна Копачка, а пък сръбски чети почнаха да се появяват често в Рабетникол, положението в Кичевско стана критично. Но изненадан бях, когато дойде от България Пешо Радоев [Радев], наречен Пешо паша с чета. Като бивш четник на Ванчо Сърбаков от с. Вранещица, взел участие във въстанието, той много добре познаваше Кичевско и затова него назначих войвода в Рабетникол и Долна Копачка. Той бе родом от България и служил в българската армия с чин старши подофицер, не беше добър организатор, но добра боева сила, от каквато се нуждаеше Кичевско. Наистина имаше си човешки кусури, от които някои села не бяха доволни, но със своята подвижност и смелост, той респектира сръбските чети, защото на две срещи с тях, нанесе им силно поражение и те вече не смееха да се прехвърлят в Рабетинска река. Той беше дисциплиниран като войник, изпълняваше наредбите на околийския комитет. Например получи се съобщение от околийския комитет за Сланско, Крушовски район, близко до турското теке, граничещо със с. Брод – Поречието, че сръбска чета с милиция тъкмеше да нападне тази вечер (в петък) . Писмото се получи преди обяд, и трябваше вечерта да се намери нашата чета, защото Пешо Радв, с четата си, беше в с. Кърбуница, 1 и 1/2 час близко до града. Със специален куриер му се предписа веднага да потегли за Сланско. Щом получил заповедта, набързо вечерял и потеглил направо за с. Сланско, далече 4 – 5 часа. Съобразявайки се в случая, че [сръбската] чета, щом не се е появила вечерта, към полунощ ще обсади селото, той с една част от селската милиция излязъл над селото в една горичка, като оставил няколко четници в селото с част от селската милиция. След полунощ сръбските чети – 50 – 60 души милиция от поречките села – обсадили селото и няколко души влезли в него, без да предполагат, че има български чети. В това време от къщите откриват огън четници с милиция, а Пешо – в гръб на обсадата. Паднаха 10 – 15 души убити и няколко ранени. Това сражение стресна много сръбските чети, окуражи българското население и смая турците.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

18. Това е проектоуставът, изработен и приет на Прилепския конгрес, състоял се през май 1904 г. В него са участвували Даме Груев, Пере Тошев, Гьорче Петров, Георги Попхристов, Петър Ацев, Христо Узунов, Георги Сугарев, Никола Каранджулов, Георги Петков и Йордан Тренков – всички от Битолски окръг, Добри Даскалов от Тиквешко и Стефан Димитров от Велешко. (Вж. Сборник Илинден, С., 1922, с. 100.)