Съгласно новия проектоправилник, изработен след въстанието, съставът на окръжния комитет се състоеше от по един представител на всяка околия. Когато се утвърди от общия конгрес уставът, с който бе прокаран изборният принцип, трябваше да се избере нов състав съгласно новия устав. Още през месец юли, когато бях в Битоля, размених мисли с ръководните тела кое време да се свика конгресът. Реши се това да стане през месец септември, през което време можех да дойда и аз, под предлог да настаня децата си в училище. Към края на месец август получих известие от Битоля, че от България пристигнали с чети: Иван Алябакът, Павел Христов и Гиче Ошавков. Това известие много зарадва всички в целия окръг, понеже пристигнаха нови боеви сили, каквито очаквахме с нетърпение всеки час за отпор срещу противниците.

В началото на месец септември, под предлог че ще водя децата да ги запиша в гимназия, поисках разререшение и областта ми разреши да отида в Битоля.

От всяка околия на окръга беше пристигнал по един делегат, за да не се забележи от властта. Заседанията на конгреса станаха в Ени махале в къщата на Кукуречанцнте, близко до [Анастас] Лозйнчевата къща. Делегатите се събраха на опреленото място, минавайки през разни капиджуци (портички) от къща в къща вечерно време. Аз като гостенин отидох на вечеря у Лозанчеви. Той не беше в къщи, но майка му и брат му Киро ме посрещнаха и след вечерята майката на Анастас Лозанчев – Анча, през няколко капиджуци ме заведе у Кукуречаните. Подир малко един по един, идвайки от разни къщи, се събраха всйчки делегати, между които бяха: Гиче Ошавков, който беше успял да се снабди с пълномощно като делегат от Дебър, Пандо Кляшев – делегат от Костур, и двамата нелегални, а останалите бяха легални. Имената на легалните не помня, освен крушовския Тома Кърчов, а ми направи впечетление леринският Тома, който беше доктор по медицина – доста интелигентен и скромен човек. Къщата беше едноетажна, но понеже Кукуречаните бяха бахчаванджии (градинари), то имаха една голяма стая, отделена от къщата, която им служеше за склад на зеленчук през зимата, с малки прозорни, с дървени капани без стъкла. Тази стая постлана с рогозки и килими, със сламени възглавници, наредени до стените, без никакви маси и столове, беше определена за заседание на конгреса. Отвътре прозорните бяха запушени с по едно килимче за да не прониква светлината от ламбата през капаците навън. Срещата ни беше задушевна и последвана от искрени братски целувки. На име то беше конгрес, а всъщност една задушевна другарска среща. Не можахме да се нарадваме едни на други, задето можахме да се срещнем наедно и свободно, за да си каже всеки що му тежи на душата. При тази обстановка, всички насядали по турски – вкръст нозе в полутъмната стая, осветена с една мъждееща газена ламба, след подхвърлени шеговити думи и във весело настроение, заехме се със сериозна работа. Никакъв бюрократизъм, всичко трябваше да вършим шепнешком, за да не се чуе вън от стаята. По старшинство, като най-стар работник, мене ми се падна честта да ръководя заседанието, а бележки държеше П. Главната задача на конгреса беше да избере делегати за общия конгрес и членове на окръжния комитет в Битоля. Битолските представители бяха Петър Нешев, Никола Кусото и Яне Скайов [...] От всички съседни къщи стояха на пост притулени до пътните врати мъже, жени и девойки цялата нощ, без да мигнат. Преди да почнем заседанието, получи се една бележка от Павел Христов, който тогаз беше дошъл от България и се намираше в Ени махале, с молба да го допуснем като слушател на конгреса. Като прочетох бележката пред конгреса, [Гиче Ошавков] се противопостави на това искане, да се позволи на Павел Христов да дойде на конгреса, без да е делегат. Но всички единодушно решихме, да му се разреши, като казахме на Ошавков: "Как може да не допуснем един наш другар, който довчера е бил ръководител и сега нарамил оръжие е дошъл тук да жертвува себе си." Веднага му се писа да дойде. Той пристигна, приехме го, а той като слушател седна смирено до вратата с пушката в ръце. През цялото време на заседанието той думица не продума, а само зададе на някои въпроси. След размяна на мисли по положението на окръга и какви мерки да се вземат, пристъпи се към избиране на делегати за общия конгрес. Тук Гиче Ошавков пак си показа партизанските рога като предложи една листа начело с [Борис] Сарафов с всички негови съмишленици. За тази листа аз знаех предварително от еврейчето Рафаил Камхи, близък на Сарафов, който преди конгреса беше дошъл от София, нарочно изпратен от Сарафова за агитация в негова полза. Рафаил Камхи работеше в България и ми беше близък приятел, понеже взимаше живо участие в организацията. Като надушил, че съм дошъл в Битоля и че ще има конгрес, дойде при мене в хотела и ми донесе много здраве от Сарафова с поръка да изберем за делегати негови съмишленици, като ми представи имената на кандидатите начело със Сарафова. Срещу тази услуга той обещал да ни даде 500 наполеона и муниции; да позволим на същия Сарафов да дойде в Битоля от Воденско, където тогава беше дошъл за агитация, а Даме – в Солунско. Това предложение на Рафаила мен просто ме възмути и аз му казах да му пише много здраве от мене, че ние знаем кого да изберем, и няма нужда това да се посочва отгоре, и че не сме стигнали още дотам да се продаваме за пари и муниции.

Конгресът обаче единодушно отхвърли листата, предложена от Ошавков, и избра за делегати: Даме Груев, Пере Тошев, Гьорче Петров и Борис Сарафов, които поради тяхното минало в Битолски окръг считахме като стълбове на организацията. Ние постъпихме безпристрастно, без да вземем нито една страна, а просто искахме с тоя избор да вразумим нашите бивши водачи и ги накараме да се разберат и примирят едни други. С тоя избор ние целяхме да им докажем, че ги ценим еднакво, без никому да даваме предимство. Преди да почнем избора на делегати и на окръжния комитет, аз бях на мнение да поставя кандидатурата и на Гиче Ошавков за да се тури край на партизанствата. Затова го запитах дали мисли да остане или пак ще се върне в България. Той отговори, че няма да остане. Тогава се обърнах към Павел Христов и Пандо Кляшев, те ми казаха, че ще останат. Съгласно устава избрахме за нелегални членове на окръжния комитет: Павел Христов, Пандо Кляшев и Петър Ацев, а като легални: Михаил Матов (Лицето е Милан Матов), Петър Нешев и Михаил Ракаджиев. След избора на делегатите и окръжния комитет, конгресът се закри с благопожелания за по-добър успех. Заседанието почна в 8 часа вечерта и свърши към 5 часа сутринта. Тази вечер трябваше да се разрешат всички въпроси, защото втори път не беше възможно да се съберем, без да надуши властта. Само Гиче Ошавков като партизанин си показа рогата, но и той, като видя, че не може да намери поддръжка в никого от нас, капитулира. След като се закри конгресът, докато се съмне, налягахме един до друг, за да подремнем, но от сладки приказки и шеги, това не ни се отдаде и осъмнахме будни. Само нелегалните веднага отидоха по квартирите си. Павел Христов и Пандо Кляшев бяха в една квартира, а Гиче Ошавков – друга. Щом се съмна, като мишки един по един се измъкнахме от нашето скривалище през портичките, като че ли ни лук яли, ни лук мирисали. Аз пак отидох в дома на Лозанчева – при майка Анча (майката на Анастас Лозанчев), закусих с домашно винце и на излизане получих като диш параса от майка Анче чифт чорапи и бохчалък. Решенията на конгреса предадохме за изпълнение на новия състав.

С Пандо Кляшев на конгреса беше дошъл и костурският войвода Митре Влашето, и с него след конгреса имах среща. Направи ми впечатление със своя идеализъм и с литературните си изрази в говора. Учуден бях, че един влах тъй добре е усвоил литературния български език и предполагайки, че е бил в България, запитах го колко време е живял в София. За мое голямо учудване, отговори ми, че негов крак не е стъпвал в България, нито има намерение да отиде там, тъй като всички негови другари, които отишли в България, се върнали назад съвсем изменени и очите им гледали все към София. Тази преценка ми се видя много права.

Престоях в Битоля две седмици и там получих писмо от Кичево, че Иван Алябакът с чета от 30 – 40 души отишъл там и разбъркал цялата околия. Вместо да отиде в Рабетинска река и да окуражи населението, което беше в напрегнато състояние от нападението на сръбските чети, той отишъл в Долна и Горна Копачка да сменява ръководители и назначава войводи. Наке [Янев] от Лахчани, като видял Алябака с многобройна чета, вместо да упражни своето право, като му забрани да се разпорежда в неговия район, той се показал малодушен и му се подчинил. Това известие много ме огорчи и въпреки желанието ми да остана в Битоля по молба на приятели, докато се изяснят някои въпроси от организационен характер, се върнах в Кичево. На връщане с кираджийски кон минах през Демир Хисар и с. Спростране където случайно се срещнах с дякон Евстатий, който с неговата власт като войвода ми услужи, като ми намери един човек с кон да ме заведе до манастира "Пречиста".

Когато се върнах в Кичево, Иван Алябака не го сварих там, обаче възползуван от моето отсъствие, той разбърнал цялото Кичевско. В с. Белица свикал на конгрес [...] и войводите от всички села: Накета [Янев], Пешо [Радев] и др., като за войвода в с. Долна Копачка назначил някой си Дончо с 10 души четници и дал някой нареждане по свое усмотрение. Янаки Янев като околийски войвода, вместо да се противопостави на неговия произвол и го постави на мястото му като гост, показал се малодушен пред неговата груба сила, като видял, че той е с 30 дущи четници добре екипирани и му се подчинил напълно. А най-много ме възмути Иван Алябакът задето, вместо със своята многобройна чета да обиколи района в Раб[етинкол], където сръбските чети заплащваха селата, за да подигне духа в тези села, той се навъртал само в Долна Копачка около с. Белица – крепостта на четничеството.

Назначеният от Алябака Дончо войвода се беше настанил в района Долна Копачка и почнал да се разпорежда в селото. Получих писмо от него, като на войвода да му изпратя някой вещи. Селата бяха в недоумение от постъпката на Алябака и неговите своеволни нареждания, с които игнорирал околийския комитет. От всички села имаше запитване, дали да признаит Дончо войвода, понеже не получили окръжно от околийския комитет за това. След обстойни обмисляния с членовете на околийския комитет, взе се решение да се изпрати окръжно до селските комитети да не дават никакъв прием на Дончо като самозван войвода, а в даден случай, ако се намери негде, да се обезоръжи. А на Дончо се върна писмото със забележка, че той е самозван войвода и трябва да напусне района. Дончо, стреснат от това писмо и от нареждането на комитета, за което се научил, оттеглил се в Юдовската планина и след няколко дни се получи молба от него, подписана без титлата войвода, да го приемем като войвода в Кичевско и да определим район. Тази молба от Дончо беше добре дошла, защото по тои начин се избягна едно евентуално кръвопролитие по неговото обезоръжаване, в случай че се опиташе да се наложи, а от друга страна, се сдобивахме с нови бойни сили. Със своето решение околийският комитет искаше да се запази авторитетът на института – околийски комитет и дисциплината съгласно устава. След тази молба на Дончо, околийският комитет го назначи за войвода в с. Долна Копачка със забележка повече да се движи с Пешо Радев в Рабетинкол, а Долна Копачка да им служи като база. След приключването на този инцидент духовете в Кичевско се уталожиха и Дончо се подчиняваше на наредбите на околийскии комитет, като наедно с Пешо често обикаляше Рабетинкол.

[Previous] [Next]
[Back to Index]