В отговор на писмото, с което исках от Негово Блаженство да ми се отпусне помощ за децата, получи се благоприятен отговор, какъвто не очаквах. Вместо 25 лири, Негово Блаженство с едно частно писмо до дидо Козма ми отпусна 60 лири годишно, заплата, каквато получавах като архиерейски наместник. Това ме насърчи още повече и ми даде сила, за да почна по-енергична борба с пропагандата. След смъртта на попадията, останаха ми пет малолетни деца сираци – 4 момчета и едно момиче. Най-малкото ми момче на двегодишна възраст, остана за отглеждане при добрата ми леля Яна, която го кърмеше с биберон. Момичето, понеже беше болно и по липса на медининска помощ, като дойде в Кичево, се помина. Останах с четири деца, отглеждането на които беше много трудно, защото в Кичево мъчно може да се намери прислуга. А пък децата и грижите към тях много ми пречеха на самата работа по делото. Затова най-големия ми син го изпратих да учи в Дебър, където имаше икономически пансион – замина заедно с тогавашния училищен инспектор Атанас Михайлов, който падна убит по-късно в Пловдив, жертва на македонските ежби. Втория ми син го изпратих в Скопския пансион, където вуйчо му беше секретар в митрополията. Останах с третия, за отглеждането му намерих една бабичка от Струга, която прислужваше в къщи. На следващата година и него изпратих в Скопския пансион и аз останах сам, свободен от домашни грижи. Леля ми на в Битоля се помина и най-малкия ми син дадох на отглеждане в едно семейство Гинови от с. Мраморец, Охридско. Под предлог че отивам да видя детето си в Битоля, властта ми разрешаваше да отида в тоя град. Използувах това, за да се видя с комитетските хора и да разменя с тях мисли по положението.

Подир катастрофата, която стана в Цер, аз не можех да очаквам помоих за Кичевско от другите околии, а ми предстоеше само с кичевските сили, с които разполагах, да се справя в борбата [против] сръбските чети. Войводата Янаки Янев не напускаше своя район Горна Копачка, за да отиде в Рабетинска река под предлог, че има ревматизъм в краката си, въпреки моята нееднократна покана. Главната причина за това беше, че не искаше да се излага на риск. Действително в неговия район влизаха и дебърски села, но милицията Горна и Долна Копачка беше така добре организирана, че нямаше нужда четата да обикаля по-често тези два района. Последните със село Дебърза, Охридско, повече служеха за база на четите, като най-сигурни, понеже населението в тях беше чисто българско, и самото местоположение на тези райони, свързани с планински вериги, способствуваше да служат като такава база. Едничката боева сила беше войводата Лазар [...] от с. Белица, предназначението на когото беше заедно с милицията да се бори със сръбските чети. Но понеже той беше неграмотен, не бе удобно да му се дават инструкции от по-сериозен характер, защото трябваше за прочитане на писмата да се отнася към някой учител. За щастие през месец юли 1905 год. в Кичевско се яви четата на Георги Попхристов, идващ от Леринско. С него се срещнахме в гората над манастира "Пречиста" и разменихме мисли по положението. В неговата чета имаше интелигентни момчета и по мое настояване той остави едно момче на име Климент Кучовски от Ресен за секретар на Лазара. Това момче, бивш учител, пое усърдно възложената му длъжност и стана добър съветник на войводата Лазар. Чрез него редовно се кореспондираше с четата и се даваха тайно всички нареждания, без да знаят за това ръководителите на селските комитети. Двамата с войводата бяха солидарни във всичката работа, внесоха дисциплина в четата и с тях вече можеше да се предприемат някакви акции срещу сръбската пропаганда. Първата акция, която ни предстоеше, бе да се очисти с. Кърбуница от сръбското гнездо и се премахне свещеникът Спиро, местен човек, бивш човек на организацията, обаче станал изменник. През въстанието бил подкупен от сърбите, станал техен свещеник и отцепил от селото няколко семейства от Екзархията. Това село беше важен пункт за преминаване на четите за Рабетинска река, през река Велика. Макар че беше отдавна под ведомството на Екзархията, властта нареди в местната църква да се служи поред от българския и сръбския свещеник. Свещеник Насто от с. Вранещица обслужваше това село и село Кладник. Предписах на войводата Лазара да отиде в с. Вранещица срещу Петровден и след като вземе няколко милиционери от това село, да очисти сръбския свещеник, който явно носеше оръжие с разрешение на властта и тормозеше българското население, От свещеник Насто обаче се научих, че на Петровден било ред да служи българският, а не сръбският свещеник. Тогава му писах той да не отива да служи в Орланци, а да се престори на болен. През нощта Лазар с четата и няколко души милиция обсажда селото и църквата. Вечерта като не дошъл българският свеценик, на самия ден Петровден отива да служи сръбският свещеннк. На отиване в църквата, минавайки през черковните гробища, четата с един залп го поваля мъртъв на земята и се оттегля към селото Кладник. Тази акция създаде смущение всред турската власт и сръбската пропаганда и окуражи българското население. След тази акция в с. Кърбуница, сръбският свещеник Богдан в с. Казичино, Рабетинска река, родом от стара Сърбия, се уплаши и напусна селото и се пръсиедини към сръбската чета в Поречията. За отмъщение сръбската чета уби Максима от с. Рабетинкол, един голям родолюбец, а така също и жените на бившите селски войводи и четници във време на въстанието от с. Дупяни. За да се нанесе по-чувствителен удар на сръбската пропаганда, реших да се предприеме втора акция в Поречието, от по-голям мащаб, като се нападне с. Круше в Поречието, което беше база на сръбските чети в Рабетинска река. За изпълнението на този план не можеше да се действува само с четата на Лазара и затова му предписах да събере милиция от бойните сили на Долна Копачка и Рабетинкол, Лазар събра милиция около 30 души и замина за Рабетинкол. Властта сигурно подушила това движение на четите и една сутрин, като станах, забелязак, че нашият гарнизон на Кичево се движи към Рабетинкол с цел да ударят Лазара в гръб, щом почне сражение със сръбските чети. Като видяк това движение на войската, разбрах, че има предателство и със специален куриер писах на Лазара да се върне назад и да нападне селото Кърбуница, като очисти още няколко сръбски и турски щпиони, които се движека из селото свободно с оръжие. Щом Лазар получил писмото, напуснал Рабетинкол и минава отсам реката и се настанява в с. Вранещица. Турската войска заминала за селата Свети Врач и Дупяни, като предполагала, че Лазар с четата се движи в тоя район към Круше. Преди да се съмне, Лазар с милицията напуснал Вранещица и обсадил Кърбуница. Сърбоманите обаче усетили, че има обсада, и открили от къщи пущечен огън. Тогава четата подпалила тия къщи и убила 2 – 3 души от сърбоманите.

Селото Кърбуница е на час и половина път от града и е построено на високо място – на един хълм и се вижда всичко от града. Заранта ние чухме пущечните гърмежи и видяхме дима на подпалените къщи. Понеже цялата войска с джандармерията беше изтеглена от града, то всички кичевчани си гледахме сеир и никой не смееше да се придвижи по шосето към това село. След акцията четата се оттеглила и кметът дойде да съобщи на правителството, Тогава чак 4 конни стражари, заедно със следователя, заминаха за селото да огледат и разследват случката. Аз знаех какво става в с. Кърбуница и с нетърпение очаквах резултата. Но понеже гражданите и дядо Козма, който беше в Кичево, не знаеха нищо, от митрополията, която беше накрай града, се виждаше само пушек от пожара, всички бяха изненадани. Отначало се пусна слух из града, че селото било нападнато от сръбските чети. Аз не излязох от къщи, докато не се изясни положението. Скоро обаче се узна, че това е работа на българската чета. При мене дойде свещеник Димитър от с. Локвица, който беше извикан по работа в града. Той бил в митрополията при дядо Козма и ми каза, че той пред него проклинал злосторниците на селото, кокато узнал, че това е работа на нашата чета, почнал да говори против мене, като казвал, че аз съм главният виновник. Свещеникът ми каза, да не се явявам пред владиката, защото бил зле настроен против мен. Аз се засмях, защото познавах неговия темперамент, че много лесно избухва и после се разкайва за всичко. В целия град вече стана известно, че тази акция е дело на българските комитети. Тоя ден не се мернах в митрополията и прекарах в къщи. След извършения оглед от властта, сръбският свещеник Михаил замина за селото, придружен от четирима конни стражари, за да погребе убитите сърбомани. Техните семейства не му позволили да стори това, като казали с плач, че той е виновен за тяхното нещастие, и го подгонили с камъни. На другия ден всички сърбомански семейства дойдоха в града и се явиха при дядо Козма в митрополията, като го помолиха да им прости и ги приеме в неговото ведомство. Едновременно с това дадоха заявление до правителството, че минават под ведомството на българската митрополия. Дядо Козма, възрадван от това, ме повика да ми съобщи за станалото, като предполагал, че аз не зная нищо. Аз малко се засмях и нищо не му казах за онова, което беше казал по мой адрес пред локвичкия свещеник. По тоя начин стана очистването на сръбското гнездо в с. Кърбуница, повдигна се реномето на Екзархията в Кичевско, сплаши се сръбската пропаганда, но се разтревожи турската власт. Оставаше да се очисти още един ренегат – свещеник Китан от с. Манастирско Доленци, един типичен пияница, но не посегнахме на него по ходатайството на игумена и дядо Козма, понеже се отказва от сръбската пропаганда и отиде да живее в манастира, прибран от игумена. От тази акция турската власт в Кичево беше много изненадана и някои от чиновниците даже казали: "Хубаво ни разигра поп Тома". Те знаеха, че аз съм ръководител на организацията, но понеже нямаха улики против мене, не смееха да посегнат.

[Previous] [Next]
[Back to Index]