През есента към месец октомври съединените чети от Прилепско, Крушовско и Демирхисарско, начело с Даме Груев, предприеха поход в Поречията срещу сръбските чети, водени от войводата Мицко от с. Лато[во]. Четите през с. Сланско, Рабетинкол отидоха направо в с. Слатино, Поречко, придружени от милиция. За този поход аз бях уведомен от Битоля и писах на Георги Сугарев, който се намираше в Рабетинска река, да се присъедини към тях. Такова раздвижване на нашите чети не можеше да остане незабелязано от нашите противници. В Кичево по това време имаше една дружина "Илавета" (допълняющи войски), въоръжени с мартини. Една заран, като ставах, забеляаах, че в града не е останал нито един войник, и се научих, че цялата дружина заминала за Поречие, като минала през Рабетинска река, Крушовския манастир и с. Слатино. Там бяха разбити нашите чети, като войводата Гюрчин [Петров], крушовски войвода, падна убит с няколко другари, а Даме с един четник падна в плен при Мицко. Другите войводи – Петър Ацев и Ванчо Сърбаков, едва се спасили живи, защото селото било обсадено с войска. Пленяването на Даме беше голям морален удар за организацията [16]. В Кичево тази вест причини голямо сътресение и всички клюмнаха глави. Сръбският свещеник Михаил вървеше из улиците в Кичево с гордо вдигната глава и се хвалеше на гражданите, че Даме бил в техни ръце ранен и той изпращал церове за лекуването му. На всички погледите бяха обърнати към мене и искаха да знаят аз какво ще кажа. На всекиму отговарях: "Делото не е свързано с личности, то е народно; Дамевци сме всички ние".
Не изгубих кураж, защото по една случайност Георги Сугарев беше се разминал и не се срещнал със съединените чети, и тъкмо след катастрофата се обади от с. Вранещипа, като се извиняваше, че не получил нафреме писмото ми и затова не взел участие в похода. Неговото появяване в Кичевско падна като мехлем на рана. Предписах му да обиколи селата в Рабетинкол и подкрепи духа на населението, защото той беше много популярен в тия села като бивш учител и организатор. Той премахна сръбския свещеник в с. Орланци, което стресна сърбоманите. След това пак Христо Узунов се яви в Кичевско с чета и обиколи селата Горна и Долна Копачка, като повдигна духа още повече. В Рабетинска река и пограничните села на ПоречиетоДупяни, Казичино, Патевец и Речани почнаха да се явяват нови сръбски чети, но селската милиция им се противопоставяше. Затова тези села се нуждаеха от една районна чета, която по-често да ги обикаля и да държи в респект сръбските чети и някои малодушни селяни. Войводата Арсо Мицков от с. Подвис, чийто район беше Рабетинска река, нямаше охота да ходи по-често там, а повече се навърташе в Долна Копачка и родното си село, защото там беше извън всякаква опасност, когато Рабетинкол по самото си географско положение беше без осигурен тил. На изток то граничеше с Поречието, на юг с река Велика, която не навсякъде можеше да се премине, а от запад и север с албански села. Войводата Наке [Янаки Янев] от с. Лахчани не мърдаше от с. Горна Копачка и района му и ми се оплакваше, че бил болен от ревматизъм в краката. Но все пак двамата войводи бяха едно плашило за сърбите и кураж за другите. Арсо поиска 15-дневен отпуск, за да прекара у дома си, където имаше скривалище и се считаше за най-сигурен. Аз му разреших. Разреших също едномесечен отпуск и на Накета, по негово искане, за да прекара в Битоля, за да си лекува ревматизма.
На 18 януари 1905 г. – Атанасовден, в родното село на войводата Арсо става събор. Наке потегли за Битоля на 17 с. м., пътят му беше през с. Подвис, където той се срещнал с Арсо. Последният увещавал Наке да остане при него, за да прекарат празника заедно и после да си замине. Наке обаче като по-предвидлив и по-практичен не само че не нослушал Арсо, но го посъветвал и той да напусне селото, защото в такива дни идват всякакви хора и може да стане някакво предателство. Арсо не послушал Накета и останал да празнува, а Наке продължил пъти си през с. Бърджани. Арсо извикал при себе си за празника и своята чета. На 18 януари заранта по предателство, селото било обсадено от войска, започнало се сражение, при което Арсо с двама четници били убити, а другите едва успели да се спасят. Останалите четници пристигнали в с. Бърджани, където заварили Накета, последният след като научил за станалото, се връща назад и поема районите Долна и Горна Копачка, Дебърско, а Рабетинкол остана без войвода. Той направи много повече от онова, което очаквах. Беше точен и изпълнителен на нарежданиита на комитета, без да има претенции за каквото и да било. Болното място в Кичевско беше районът на Рабетинска река, изложена всякога на атаките на сръбските чети. Та затова там имаше нужда по-често да обикали четата. След убийството на Арса, за да не отпадне духът на селата в Рабетинска река, предписах Лазару да замине с четата за там, а за да преставлява по внушителна сила, да вземе със себе си 15 – 20 милиционери от с. Вранещица.
Селото Вранещина, по своето местоположение служи като връзка между селата от Рабетинкол, които са разделени от това село само с реката Велика. Минаването за Рабетинска река през селото Вранещица не беше много сигурно за четата, защото близо до с. Вранещица се намира голямото помашко село Лисичани. Вранещица по големина държеше първо място между българските села в Кичевско. Вранищичани отиваха на работа в България, а някои и в Битоля, предимно като фурнаджии. Това село беше и родното място на легендарния войвода Ванчо Сърбаков, който падна убит в с. Цер заедно е [Христо] Узунов. Затова там организацията беше стегната и повечето селяни бяха въоръжени с манлихерови пушки и бердани. Имаше около 50 души милиционери, въоръжени и готови всеки час за поход. От това село предател не е излязъл и четите там бяха-най-сигурни. Евгени Симеонов, член на Битолския окръжен комитет; Яне Скайов, член на Битолскии околийски комитет и Димче Калевски, член на Кичевския околийски комитет, и тримата бяха родом от с. Вранещица. Затова предписах на ръководното тяло във Вранещица да посрещнат войводата Лазар с почести като войвода и го окуражат, без да гледат на неговия интелект, и при обиколката му в Рабетинска река да му се дадат 20 души милиция, за да преставлява една внушителна сила. След моето нареждане Лазар бе придружен при обиколката му в района с 20 души добре екипирани момчета и по тоя начин наново се възстанови и почувствува мощта на организацията в тоя край.
През месец януари отидох в Битоля за среща и размяна на мисли с тамошните ръководители. Павел Христов – подгонен, станал нелегален и заминал за Костурско, а Аце Дорев по канала заминал за София. Там заварих Христо Узунов и Наум Буфчето, прикрити в града. Последният като войвода беше една сила от първостепенна величина. Съставът на окръжния комитет беше от по един представител от всяка околия: Евгени поп Симеонов от Кичево;. Петър Лигушев от Битоля, иконом Търпо Попов от Костурско, Тома Кърчов от Крушево, дюлгерин; Гиче Ошавков от Дебърско, бивш учител, после шивач. Аз се надявах, че от Битоля ще ми се даде подкрепа за Кичевско. Тогава обаче в Леринско, Костурско и Мориовско се появили гръцки чети. Битоля трябваше с тях да се разправя, затова нямаше някое по-интелигентно лице да ми се узпрати в Кичевско за войвода. В Битоля не намерих исканата подкрепа, но доволен останах от срещите ми приятели, от които узнах, че всяка околия трябва да е надява на своите сили. Особено сърдечна беше срещата ми с Христо Узунов. Той се движеше из града преоблечен в попски дрехи. Срещнах се в къщата на Ташко Калугерчето, на главната улица "Широк сокак." При него стоях цял ден и от сладки приказки не ми се искаше да се разделяме. В тая къща имаше едно младо момиче на 18 – 19 години, дъщеря на хазаина – същинска грузинка, за която на смях закачих Узунова. Той беше голям красавец и това момиче беше подходяща булка за него. Всичките тези приказки бяха за развлечение и утеха. Тогава с него говорехме да дойде в Кичевско с по-голяма чета, за да се накажат ренегатите и шпионите на турската власт. Наум Буфчето квартируваше при Петре Железарчето, близо до българската черква. Това ми беше последното виждане с тях. Буфчето бил открит в къщата на Петър Железарчето, която била блокирана от турската полиция. Незабелязано счупил желязните прегради на един прозорец и избягал в съседните къщи, откъдето сполучил да се измъкне от Битоля и заминал за Леринско, където бил убит в едно сражение с войската, предаден от гъркоманите.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
16. В едно сражение Даме Груев е ранен, откъснал се от другарите с един четник и се отбил в една гора, за да си превърже раната. Вечерта се върнал в с. Слатино, Кичевско, и от селяните разбрал, че Мицко бил някъде наблизо и Даме настоявал да го повикат на среща. Разчитайки на старото си приятелство от битолския затвор и най-главното на услугата, която му направил по-късно в Битоля. Мицко се явил с чета, целунали се и останали двамата на разговор. На другия ден Мицко отвел със себе си Даме и четника Божин.
Даме Груев с пленен на 4 октомври 1904 г. и пленничеството му трая около един месец.
Щом се узнало за пленничествопо на Даме Груев, направили се дипломатически постипки пред сръбския коисул в Битоля и пред дипломатическия агент Симич в София за безусловното и незабавното му освобождаване.
Организацията от своя страна дала остър ултиматум, че ако Даме Груев не бъде освободен и с него се случи нещо, то тя ще приложи жестоки репресии.
Постъпки били направени и в Белград, откъдето се дало нареждане Даме Груев да бъде освободен. Той бил отведен в Скопие и предаден на Скопското организационно ръководство, откъдето се отправил по канал в София. Тази история се предавала с различни тълкувания и заключение за Даме и самата организация. Някой съмишленицн после му натяквали, че се оставил да бъде пленен от Мицко. (Из неиздадените спомени на Анастас Лозанчев.)