Срещата ни с Дамета беше задушевна и сърдечна. Ние се прегръщахме и целувахме от радост до сълзи. Както децата се радват с великденско яйце, така и ние не можахме да се нарадваме един на друг, че пак след толкова премеждия се видяхме живи и здрави. Даме на лице беше блед като някой затворник, лежал в затвора 20 години. Той почна да ме разпитва за приятели и познати в София и с какви впечатления се връщам оттам. Като му разправих всичко надълго и широко, как съм прекарал и що съм видял и че най-после се тури венец на всички работи, казах, че му нося много здраве от една много интелигентна и крава госпожица от видно семейство, за която аз съм сгодил и получих бохчалък. Той остана много учуден и почна да настоява да му кажа коя е тя. Казах че ще му съобщя името, ако се съгласи на тоя годеж. Най-после той със смях прие моето предложение и аз поздравих, като му казах: "Тя е Иванка Ботева, дъщерята на известния революционер Христо Ботев".

Много се азрадва от тая шега и от радост поръча на хазайката си да донесе ракия, за да се почерпим и по такъв начин се създаде едно весело настроение. Въпреки неговото весело настроение, личеше си, че в сърцето си криеше голяма тъга. Дойде време за обяд, аз поисках да стана, но той ме задържа и до вечерта прекарахме заедно. Веселото настроение продължи, докато обядвахме. След обяда дойдохме си на "прокимена" – думата, и той почна с тъга на душата да ми описва положението на организацията в Битолско, като ми каза, че е доста разклатено. Една част от главните ръководители след въстанието заминали в България, друга част били избити, имало села опожарени и жени обезчестени, оставени много вдовици и сираци. Сръбската и гръцката пропаганди, възползувани от тази реакция и покровителствувани от турската власт, почнали да действуват с контрачети, за да посърбят и погърчат българското население. В Поречието, Кичевско се явил войводата Мицко от с. Латово с една сръбска чета, а в Костурско, Преспанско и Мориховско се явили гръцки чети. Турската власт беше образувала военни отряди, наречени "Авджи табури", придружени с турска милиция, създадени специално за преследване на българските чети. Районните наши войводи бяха се разредили. Някои от тях убити, а други забягнали в България. Бяха останали някои от по-простите местни войводи, които бяха свикнали на четничешки живот, но и те не можеха свободно да се движат по селата, защото се появили и ренегати предатели, и силни потери от специални войскови отделения. Ако се узнаело, че в някое село се укрива българска чета, веднага се обсаждало не само това село, но и околните села, за да не се даде възможност на селската милиция да даде помощ. От по-интелигентните сили бяха останали нелегални Дамян Груев, Христо Узунов, Петър Чаулев, Георги Сугарев, Петър Ацев и Наум Буфчето. Но най-много тревожеше Дамета едно друго по-голямо зло, а именно, че се явило разцепление между останалите живи ръководители и войводи, които почнали да се разправят за стари сметки. Георги Пешков с група негови привърженици в Битоля, беше се явил оповиция на Дамета, а последният имаше като свои най-близки Павел Христов и Аце Дорев, които му бяха дясната ръка. С една дума, положението на организацията, както ми го описа Даме, беше хаотично.

Според новия проектоправелник, изработен на конгреса в с. Мориово в демократичен дух, още не бяха станали избори на ръководните тела в Битолско. Най-много беше тежко на Дамета от поведението на Георги Пешков, преди негов близък приятел, а сега, когато ми говореше за него, очите му се просълзяваха. След като ми описа в подробности с болка на сърцето положението на организацията, каза ми: Първо, за да стегнем кадрите на революционните сили в околиите, трябва да стегнем центъра – Битоля, под псевдоним преди въстанието Ерусалим, а след въстанието Пиемонт, защото отвсякъде погледите бяха обърнати към Битоля. Каза ми, че аз тъкмо навреме съм се явил и като незаинтерасован в споровете и със своето влияние между революционните групи в Битоля да свикам едно събрание, за да станат избори на новите окръжни, околийски и градски комитети, съгласно новия проектоустав. След тоя разговор повдигнахме въпрос за опасността, която грози Кичево от сръбската пропаганда, и за вземане на бързи мерки срещу Мицко от с. Латово, който застанал начело на сръбска чета в Поречието. На Даме гаче ли още му се искаше да вярва, че Мицко, когото познаваше добре от затвора и който се умилкваше около него, ще преклони глава пред организацията и няма да продължава да бъде орган в ръцете на сръбската пропаганда. Аз обаче нямах вяра в него, като познавах неговото лукавство, толкоз повече, че той получи амнистия от турската власт, поради застъпничеството на сръбското правителство, и след излизането му от затвора той остана да живее в Битоля, издържан от сръбското консулство. Тогава обаче се чувствуваше слаб, представяше се за съмишленик на нашето дело, само да се запази. Като казах на Даме, че не трябва да имаме никаква вяра в тоя човек и че трябва да се вземат нужните мерки навреме, той се съгласи с мене и ми каза, че по-нататък ще предприемем някаква акция срещу него. Мръкна и трябваше да стана, защото дойде време да затворят църковните порти, откъдето щях да мина незабелязан от никого. Сбогувах се с Дамета и когато излязох на църковния двор, насреща ми излезе Георги Пешков, който се укриваше при поп Гйорчета, близо до самата църква. Сигурно научил от някого, че съм у Дамета на среща, та и той пожела да се види с мене. Те и двамата знаеха кой къде се намира, но само не се срещаха. Пещков почна да ми се оплаква от личния режим на Дамета и от протакането на въпроса за избиране на новите комитетски тела, според новия проектоправилник. Аз набързо му казах, че тук не му е мястото да се приказва повече и с няколко думи дадох да разбере, че съвсем не е време за разцепление и раздор, когато има нужда от най-голяма сплотеност.

На 26 юли в неделя имах среща с Дамета, а във вторник на 28 с. м. следобяд свиках събрание на груповите началници за избора на управителни тела в една стая на новото централно училище. Всички поканени се отзоваха, които бяха близки мои приятели и другари от затвора и посветени в делото от мене преди въстанието. Освен това те дойдоха да научат някоя новина от София, като знаеха, че аз не държа страна. След като се здрависах сърдечно с всички, с няколко думи открих събранието и целта, за която са свикани, като ги поканих да посочат по съвест лицата, които са най-подходящи и подготвени, за да ръководят делото в Битоля и Битолско. С общо съгласие преди избора написахме на черната дъска имената на по-видните работници и с тайно гласоподаване се избраха за членове на ръководните тела следните лица временно за окръжен комитет: Павел Христов и Аце Дорев, а за околийски и градски Евгени Попсимеонов и Недялко Дамянов – основни учители, Петруш Нейчев и Яне Скайов от еснафа; Гиче Ошавков бивш учител, Никола Кусота, Михаил Ракиджиев и Петър Лигушев, последните бяха представители на всички еснафи и махали. За председател на околийския комитет избраха мен, а на градския Никола Гърков. И тъй аз бях с намерение да хвърля котва в Битоля, откъдето предполагах, че ще бъда по-полезен за Кичево. Но враг не остава да прави брак, казва народната поговорка. В петък имахме първото събрание пак в стаята на училището, а в събота един патрул с 10 души войници начело с един полицейски цинцарин на име Унчо ме взеха от дома и ме заведоха при директора на полицията, който ми съобщи, че по заповед на валията трябва да напусна Битоля и да замина в Кичево като родно място. Въпреки моето упорство да не отивам в Кичево, под предлог че семейството ми е в Битоля и че аз съм гражданин на този град, всичко остана глас въпиюще в пустиня.

Аз не се подчиних на заповедта на полицията и не заминах, а останах в Битоля, предполагайки, че така ще мине. В понеделник обаче повторно бях повикан при директора, който с един строг тон ми каза, че веднага трвбва да замина за Кичево, без да се бавя, защото в противен случай ще бъда закаран под конвой. Тогава казах, че не мога да замина, защото имам болно дете, но той веднага даде нареждане до турския общински лекар да прегледа детето ми. Наистина детето ми – момиче на 5 години беше трескаво, но не беше на легло, лекарят даде мнение, че добре ще бъде то да смени климата и да замина за Кичево. Аз пак не заминах, но когато в срядата бяха дошли кираджии от Кичево, полицията ангажирала едно място в една кола, извикаха ме и ме пратиха за Кичево сам без децата, защото не ми дадоха време да ги прибера. След една седмица заведох и децата си, но момичето, което оказа болно от тифузна треска, се помина, защото Кичево нямаше лекар и не можеше да му се помогне. Моето отиване в Кичево беше неочаквана и голяма изненада за кичевчани. И там организацията се намираше в хаос. Ръководителят Ангел Бунгуров, по професия бакалин с третокласно образование, със своето надменно и нетактично държание беше предизвикал голямо негодувание всред гражданството и околията. Той сам ръководел околията и бил касиер и никой не знаел какви са сметките. Затова той беше изгубил дорие като революционер. Отдал се на пиене, с което съвсем се беше обезличил и паднал морално пред гражданите. Войводите Наке [Янаки Янев] от с. Лахни и Арсо [Мицков] от с. Подвис, които се подвизаха, първият в с. Горна Копачка, а вторият в с. Долна Копачка, не бяха напуснали районите и стояха на места си, но като хора прости, без инициатива, бездейстуваха и се укривиха в най-сигурните планински села, понеже нямало кой да ги побутне към работа. В тези села те биха направили специални скривалиша, да дадат някакъв отпор на сръбската пропаганда, която беше почнала да се шири из Кичевско. След първата ми среща с Дамета, аз не можак да се видя повторно с него, защото полицията в Битоля не ме оставяше на мира. След пристигането ми в Кичево с обстоен рапорт му изложих положението в Кичевско, като в заключение му пишех, че на всяка цена трябва да се предприемат крупни мерки срещу опасността от сръбската пропаганда. В отговор на моето изложение, натовари ме да поема управлението на организацията в Кичевско, като изпрати за това циркуляри до войводите и селските управителни тела.

До въстанието сръбската пропаганда имаше в Кичево един свещеник и едно училище от 4 – 5 деца, роднини на свещеника, и в с. Казичино един свещеник от Сърбия, който беше и учител със 7 – 8 ученици, синове на казичани, които работеха в Белград и които заставяни оттам са се обявили за сърбомани. В Кичево намерих ръкоположени сръбски свещеници: в с. Орланци поп Китан, в с. Кърбуница поп Спиро и в Манастирско Доленци поп Китан – развален елемент. Имаше няколко агенти, на които се плащаше добре. И тъй пропагандата си беше създала няколко огнища с цел да се домогне един ден до манастира "Пречиста", който е на половин час разстояние от с. Ман[астирско] Доленци, а по-нататък да се развие към с. Долна и и Горна Копачка, Охридско и Демирхисарско. Орланци беше най-голямото село в Рабетинска река и важен пункт, а пък с. Кърбуница, през където преминаваха четите от Копачка за Рабетинска река, беше възел, който свързваше двата района, понеже на това място можеше всякога да се преброди р. Велима и се отиде в с. Бигор Доленци, без каквато и да е опасност, защото наблизо нямаше турски села. Дядо Козма сам, без протосингел, без средства, само по легален път с такрири не можеше да даде нужния отпор на сръбската пропаганда, защото на последната помагаше и самата власт. Пропагандата не жалеше средства, нужни за подкуп на правителствените чиновници и видни турци, както и селяните, които работеха в Белград. Мъжете от всички села в Рабетинска река от освобождението на Сърбия отиваха на печалба в Белград. Също и някои семейства от Кичево, мъжете на които работеха в Белград, под натиск оттам бяха обявени за сърбомани и за извършване на треби приемаха сръбски свещеник, макар децата им да ходеха на българско училище. Към средата на месец август пристигнах в Кичево, а пък дядо Козма в края на месец септември дойде от Дебър поради храмовия празник на манастира "Пречиста" – Рождество Богороди. Предполагах, че той, като ме види, ще се зарадва, но излезе обратното. Когато се представих, за да получа благословението му, прие ме много хладно и едва даде да му целуна ръката. При него бяха дошли градските свещеници и някои по-първи граждани за добре дошъл. Той не можа да се стърпи и пред тях почна да ми се кара гневно, като ми каза: "Защо си дошъл, пак за беля ли?". Битолският валия с едно тескере му ссъобщил, като го предупредил, да не ми дава никаква служба, като лице, което е компрометирано пред властта.

После почна да нарежда как със своето безумие не само че съм съсипал семейството си, но и съм компрометирал митрополията му в Дебър с моето избягване като нелегален. Освен това ми каза: "Кой ще ти издържа толкова деца?" Аз изслушах целия негов укор хладнокръвно и му казах: "Върнал съм се не за някаква служба, а в родното си място при децата и няма да бъда в тежест на никого". С една дума, дадох му на разбере, че ще понеса всички несгоди и съм готов да отговарям пред властта и напуснах стаята демонстративно. Всички присъствуващи останаха учудени от това поведение на дядо Козма спрямо мен. Обаче гражданите и селяните много съчувствено се отнесоха към моето положение, като вдовец с пет малки деца без никаква издръжка. От София бях потеглил с пет наполеона, които Светият синод беше ми отпуснал, и когато отидох в Кичево, бях останал без стотинка. Благодарение на добрия игумен архимандрит Софроннй от "Пречиста", който ми даде помощ пет наполеона, без да му ги искам, аз бях обезпечен известно време материално. Тоя инцидент между мене и владиката стана достояние на целия град. След това не само че не стъпих в митрополията, но избягвах всякакви срещи с владиката.

На храмовия празник владиката отиде в манастира със своя антураж, два дни по-напред, а гражданите със семействата си отидоха на самия празник. Почувствувах една голяма душевна тъга, че и аз не можах да отида в манастира по липса на достатъчно средства да наема коне за мене и за децата. В навечерието на празника обаче следобяд, когато селяни отиваха в манастира да празнуват, дойде един момък от манастира заедно с четири коня с поръка да вземе мен и децата ми и ни закара в манастира. Макар и по-късно, с радост отидох. Народът от всички села от Кичевско, Охридско, Дебърско и Демирхисарско, които по-рано бях обиколил с четата на Давидов, като ме видяха, поздравиха ме радостно с добре дошъл. Посетих отпосле всички гости и по такъв начин ми се удаде случай да опозная народа и видя духа и положението на организацията в тия райони. От моята среща със селяните ръководители и работници заключих, че народът не само че не е отчаян, но е готов да се бори докрай с всички противници на свободата и че за това има нужда само от добри ръководители.

Вечерното богослужение срещу празника както и на самия празник, се извърши от владиката тържествено с дошлите свещеници от селата и в съслужение на манастирските братя. Аз обаче не взех никакво участие, защото не бях поканен от владиката, пък и аз странях от него, за да не се срещна. Стоях в черквата настрана като богомолец. Когато той беше на трона, аз се криех в олтара, а когато той влезе в олтара, аз излизах на дясната страна на певницата и почвах да пея. След отпуска на църковната служба всички свещеници и първенци от народа му направиха посещение в апартаментите му, за да го поздравят по случай празника, но аз не отидох. Това мое държание направи впечетление на всички, даже и на полицейската охрана, изпратена от властта да пази реда.

След пладне гостите се разотидоха, а владиката и аз останахме и втората вечер в манастира. След вечерята когато манастирът утихна, дойде при мене слугата на дядо Козма и ме помоли да се явя при него. Останах изненадан от тази покана след това, което се случи между нас в Кичево. Когато се явих при него в спалнята му, заварих го в съвсем друго настроение. Посрещна ме с характерния му силен смях и почна да вика: "Къде се губиш и защо не дойдеш при мене?" Отговорих му сдържано: "Не дойдох, за да не те комрометирам". Тогава той с по-мек тон почна да ме пита какво мисля да правя и с какво ще се издържам. Знаейки неговата слабост, че по натура е по-добър революционер от всички ни, окуражен от силния революционен дух на народа, му казах: "Вие с отца игумена и народа ще ме издържате". Той остана изненадан от тоя смел отговор и смеейки се ми каза: "Още ли с тоя акъл отиваш", на което му отговорих с "да". Най-после той ми откри неговия проект по моята издръжка, който се състоеше в това: да напиша частно писмо до Негово Блаженство, за да ми отпусне ежегодно възнаграждение от 25 лири турски, субсидия за децата ми и по такъв начин да имам възможност да остана в неговата епархия и да противодействувам на сръбската пропаганда. Аз му казах, че това си е негова работа. Той под негова диктовка ме накара да напиша писмото. Никак не се надявах да се получи благоприятен отговор от Екзархията, още повече като знаех, че Негово Влаженство още в София ме предупреди да не се връщам в Македония, защото няма да ми се даде екзархийска служба.

Като се прибрах в града, предписах на войводата Арсо Мицков да замине за Рабетинкол, където се бяха явили сръбски чети, за да окуражи населението. Казах му да вземе няколко души милиционери от с. Вранещица, за да се яви с по-голяма сила, защото с него имаше само 4 – 5 души четници. Неговото отиване в Рабетинкол повдигна духа на населението. След него към началото на месец октомври или ноември в Кичево се яви от Охрид Христо Узунов като окръжен ревизор на четите и обиколи районите Долна и Горна Копачка, придружен от войводите Арсо и Наке. С него в няколко писма разменихме мисли по положението в Кичевско. Всичко, което констатира в района, донесеми с рапорт. Между другото ми съобщаваше, че има по и 15 души ренегати, за които искаше да бъдат екзекутирани. Тези ренегати бяха посочени от войводите и селските комитети с протоколни решения, които трябваше да се представят на Битолския окръжен комитет за утвърждение. Аз с мойте колеги го одобрихме и го препратих в Битоля, откъдето ни се върна утвърден, но се въздържах да го преведа в изпълнение, защото още не беше закрепнала организацията. Страх ме беше да не се повдигне голяма афера и го оставих на изпълнение при по-благоприятно време. Узунов по тоя въпрос се съгласи с мене, като ми писа, че ще дойде с по-големи сили в Кичевско, за да изпълни решението на комитета, и то в една вечер по хунски, за да се създаде респект към организацията и да се стреснат сърбоманите и гръкоманите.

[Previous] [Next]
[Back to Index]