10. СЛУЖБАТА В СМИЛЕВСКАТА ЦЪРКВА

От с. Слоещица се върнахме пак в с. Смилево на втория ден на Великден. Георги [Попхристов] си замина в Битоля, Арсов в Ресенско, а аз останах в селото, където беше дошъл войводата Парашкев Цветков с цялата си чета. Още не можах да се успокоя, загдето бях отдалечен от църквата в тия тържествени празници, затова намислих да служа литургия в смилевската църква на третия ден на Великден. Моето желание съобщих на ръководното тяло в селото, начело на което стоеше Георги Чуранов, баща на Козма Георгиев. След размяна на мисли съвместно с районния войвода Цветков взе се решение да служа в черквата на третия ден, на който да се черкува и цялата чета. Взеха се от селската милиция нужните мерки за охрана на селото. На третия ден от Великден 1903 г. в зори, облечен с четническо облекло и въоръжен отидох в черквата, оставих оръжието си в олтара и се облякох в свещенически дрехи и наедно с трима селски свещеници отслужихме тържествена литургия. Черквата беше препълнена от богомолци с участието на четата, която беше построена в средата на черквата заедно с войводата, облечен в офицерската куртка на Давидова, взета след неговото убийство. Имаше и много ученици от битолската гимназия, дошли във ваканция за празниците, имаше и граждани, дошли от Битоля, за да видят четите и им се нарадват. Евангелието четох от амвона както го четях, когато бях дякон в Битоля, за да си спомнят смилевчани, които са ме чули да го чета като дякон. След църковния отпуск, като раздадох нафората, наденах пак оръжието и влязнах в редиците на четата и на излизане почнахме да маршируваме из улиците, пеейки революционни песни, Тоя ден за смилевчани, както и за други присъствуващи беше истински Великден, понеже се чувствуваха напълно сигурни и горди под закрилата на въоръжените сили на организацията. Особено Смилево по това време се считаше като екстериториално място на Турската империя, което беше главен стратегически пункт на организацията, където имаше складове на хранителни продукти, оръжие, муниции, облекло, медикаменти и всичко необходимо за поддържане и обзавеждане на четите от Демирхисарски, Ресенски, Битолски, Преспански, Охридски и Кичевски район. Па и самото географско по;аожение на Смилево, разположено в недрата на Бигла плланина, заобиколено само от чисто български села, с изключение само на едно цинцарско село Гопеш, го правеше недостъпно за турските нападения и беше уютно гнездо за почивка на четата. Освен това смилевчани, без разлика на пол и възраст, бяха всецяло предадени на делото. Един кираджия смилевчанец на име Павле с два-три коня всеки ден циркулираше между Битоля и Смилево и носеше всичко необходимо за четата. Там четите почиваха най-спокойно и една къща ще приспособена за болница, където се лекуваха ранените и болни четници. В тая импровизирана болца като [милосърдна] сестра служеше една бабичка Дилба. Гостоприемството на смилевчани беше станало пословично. Прав беше Славейко Арсов, когато їнаправи бележка на домакините, където бяхме на квартира, загдето ни сложиха вечеря от две-три порции, като им каза, че не сме за пръв път, та така да ни гощават. А след това се обърна към мене и ми каза: "Тук хората са чудни, имат по една овца или коза, от които добиват мляко за децата си, а те го пазят за нас". Ръководното тяло начело с Георги Чуранов се състоеше от хора природно надарени, с гъвкав ум и съобразителност. Много умело маневрираха пред турската власт и турското население и здраво пазеха селото, и затова не се яви нито едно предателство от него. Освен това смилевчани почти всички бяха дюлгери и работеха в Битоля при направата на къщи на видни турски семейства: паши и бегове, та имаха голямо доверие в тях.

От Битолския окръжен комитет получих предложение да бъда назначен за войвода на една чета с определен район. Аз обаче отказах, понеже чувствувах, че това не е по силите ми и несъвместимо с моето положение като духовно лице. След като отказах, дадоха ми картбланш да се движа, с която чета искам, След като престоях два-три дни в Смилево реших да обиколя Кичевско. Придружен от четниците Васил Попов и Ицо Сугарев, брат на войводата Георги Сугарев, които се намираха на почивка в Смилево, заминахме за Кичевско, за да идем при войводата Арсо Мицков от с. Подвис.

Васил Попов беше истински хъш. Пушката си – дълга покрита манлихера я пазеше като очите си и никому не даваше да я пипне с ръка. Ако някой от нас или селяните пожелаеше да я разгледа, понеже такава пушка беше рядкост, той отговаряше: "Не е от Видин, та да я видите. Пушка, жена и кон не се дават в чужди ръце". Беше добър комик и веселяк, безстрашен и небрежен към себе си. Не му липсваха и гадинки, които като ги ловеше, изпитваше удоволствие. На въпроса, защо не се преоблича по-често, за да се почисти добре, той отговаряше: "Комита, който няма гадинки, не е комита". В с. Подвис се срещнахме с Арсо Мицнов, един ден преди Гергьовден. При него беше Димитър Спространов като секретар на четата. Той беше интелигентно момче – свършил гимназия, много добро и сиромно. Арсо беше много доволен от него. Аз бях с намерение да отида при войводата Наке от Горна Копачка и да обиколя тоя район. Но се получи писмо от окръжния комитет, с което ни съобщаваха веднага да заминем на конгрес в с. Смилево. Радостта на всички беше неописуема, защото знаехме, че този конгрес се свиква, за да се вземе решение за въстанието. За да отидем по-скоро, решихме да пътуваме с коне дене и ноще. Даде се нареждане, щото във всяко село на определения ни маршрут, да имаме готови коне за сменяване. Вечерта срещу Гергьовден потеглихме от с. Подвис през селата: Бърджани, Свинища, Козица и Белица. Нареждането беше изпълнено от всички села на пътя ни, понеже навсякъде намирахме коне, готови за път,. На самия ден Гергьвовден, по народния обичай накичикме пушките си със зеленина и пристигнахме в селото Спростране, тъкмо когато селяните излизаха от черква. Като ни видяха, че пътуваме денем и окичени със зеленина в момента почувствуваха, че са напълно свободни и ни посрещнаха пеейки: "Славно време, славен час в бой, свобода и пр." След малка почивка в с. Спростране, пристигнахме в с. Велмевци, където на мегдана всред селото се играеха кръшни народни хора под звуците на гайдите, и бяхме също посрещнати а "ура" и песни и обсипани с китки от здравец. Тук обядвахме и потеглихме през селата разположени покрай полите на Бигла [планина], и на залез-слънце пристигнахме в с. Боища съседно на село Смилево. Това село приличаше на четнически лагер, защото цялата чета на Пиперката беше оставена тук за охрана на конгреса. Като ни видяха на коне, с пушки на рамо и обкичени със зеленина, почнаха да викат "ура-а" и да пеят същата песен. А пък четниците, наедно със селяните, играеха кръшни хора под звуците на една гайда. Ентусиазмът беше неописуем всред всички, защото знаехме, че ще се вдигне въстание, и бяхме уверени, че ще успеем и ще турим край на турската тирания. Тогава само Алексо Радовецот, четник от Давидовата чета, а после демирхисарски войвода, ни каза иронично: "Что да им права на турците, що ги нема се яват от некъде, та да ви кажат како одите като коледари на коне посред бел ден". След малка почива и весел разговор, вързахме конете, почистихме се, тегнахме се и тръгнахме пеша смирено за Смилево, да се представим пред голямото началство. Щом пристигнахме до манастира "Св. Петър", там ни посрещна поставеният пост и след като казахме паролата, влезнахме в селото, където ни посрещна други пост, който ни предаде на квартирната комисия и последта ни настани на квартира. Пристигнахме към 10 са вечерта, но цялото село беше будно, защото във всички къщи светеше и се чуваха революционни песни, улиците гъмжаха от хора, четници и милиция за охрана и пазене на реда.

Щом Даме [Груев] научил, че съм дошел, изпрати един човек да ме повика веднага да отида в неговата квартира, за да се видим. Като отидох там, намерих Анастас Лозанчев и Борис Сарафов. срещата ни беше сърдечна и задушевна. Даме и Лозанчев, като ме видяха въоръжен и препасан с патрондаш, почнаха да се превиват от смях. Аз обаче бях ядосан на Лозанчева, понеже вместо да ме изпрати по канал за България, той ме изпрати в гората и затова му казах: "Сушко, Сушко и ти дойде при мене". Цялата нощ до зори не можахме да заспим от сладки приказки. Конгресът беше открит пред Гергьовден, а на другия ден – 24 април, конгресът започна работата си. (Конгресът е заседавал от 17 до 24 април (30.IV. – 7.V.) 1903 г.) Там се запознах с костурските и лерински войводи: Чекаларов, [Пандо Кл]яшев, [Георги] Папанчев, а така също се видях и с моя колега йеродякон Евстати от Сарафовата чета, наречен "Бомбаджията", защото неговото предназначение беше да хвърля бомбите. Само че той още носеше попска шапка, а пък аз бях с калпак. Конгресът заседаваше в една голяма къща в "Горната махала", близо до гората, за всяка евентуалност. Охраната на конгреса беше осигурена не само откъм Демирхисарско, Ресенско, но и откъм селото Гопеш, от местните чети заедно с милицията. На конгреса имаше легални и нелегални представители от всички околии на Битолския окръг. Обстановката в заседателната зала беше много скромна. За бюро служеше една обикновена четвъртита маса, без покривка и няколко стола, плетени само за членовете на бюрото. Освен столовете имаше встрани две-три пейки за някои от делегатите, а повечето седяха на пода с пушки, подпрени един до друг. От нелегалните делегати-войводи, говече бяха брадати и всички гологлави. Председател на конгреса беше Дамян Груев, а подпредседатели [Анастас] Лозанчев и [Борис] Сарафов. За секретари бяха избрани войводите Парашкев Цветков и Георги Попхристов. Никакъв парламентаризъм нямаше, а просто едно събрание, въодушевено от една идея и мисъл, и затова владееше образцова дисциплина, и всеки един изказваше своето мнение при пълен ред, без да стават каквито и да са прения или апострофирания. По доклад на председателите на всеки район с оглед на подготовката на района, почна да се разисква по въпроса за въстанието. От представените доклади за въоръжението, първо място заемаше Костурско, второ Леринско, Преспанско и Ресенско, трето Битолско, Демирхисарско, Кичевско и Охридско, а с най-слабо въоръжение се оказа Прилепския район. Първите райони бяха снабдени с гръцки пушки "Гра" благодарение на съседството с Гърция и Албания, където турското население имаше достатъчно количество такива пушки, заграбени като трофей от Гръцко-турската война. Кичевско, Битолско, Охридско и Прилепско бяха въоръжени с мартини, фабрикувани в Тетово, където след два-три изстрела правеха засечка. Като се имаше всичко това предвид, представителите на слабовъоръжените райони дадоха мнение да се отложи въстанието. Но понеже въпросът беше предрешен от конгреса, състоял се в Солун в началото на месец януари 1903 г., на който [Анастас] Лозанчев присъствувал като представител на Битолския район и се е съгласил за въстание, след неговото връщане имаше нареждане до всички райони да се приготовляват усилено за въстание. През тази година даже се даде нареждане до гурбетчиите чрез домашните им да се завърнат по домовете, а на другите не се позволи да заминат на гурбет, та затова въстанието не можеше да се отлага, също щеше да се изложи авторитетът на организацията. Освен това, когато обикаляхме районите с Давидовата чета, навсякъде говорехме, че селата трябва да бъдат готови за въстание. Много делегати упрекваха Лозанчева, загдето прибързал да даде съгласието си за едно въстание, преди да вземе мнението на представителите на всички околии и да провери дали са готови за въстание. Костурчани, леринчани и ресенци най-много настояваха да се вдигне въстание още същата година. Най-после всички се съгласихме, че въстанието не може да се отлага, защото не можехме да се върнем назад, след толкова голяма подготовка и агитация между населението за в полза на въстанието. От някои изтъкна и това, че ако въстанието не стане, може да настъпи една реакция всред населението и се открият плановете за подготовката му, които щяха да са пакостни за организацията. След дълги дебати на тоя въпрос се тури точка, като всички се съгласиха да се вдигне въстанието. След това се сложи на разглеждане въпросът за времето и датата на въстанието. Някои от делегатите настояваха, колкото е възможно по-скоро стане – даже през месец май. Аз и другите делегати се противопоставихме на това, по съображения, че няма достатъчно храна, особено в планинските места, където всичко беше привършено, и затова предложиме въстанието да се почне след прибирането на реколтата. По тоя въпрос имаше разногласия и не мохме да се споразумеем, затова решихме разрешаването да се предостави на генералния щаб, с уговорка за да не стане по-рано от месец юли. След това се пристъпи към избор на членовете на генералните и районни щабове за ръководене на въстанието. За членове на генералния щаб избраха се единодушно: Дамян Груев, [Анастас] Лозанчев и [Борис] Сарафов, а за запасни членове: Георги Попхристов, Петър Ацев и [Лазар поп] Трайков. Освен това взе се решение към генералния щаб да се причислят и ония по-видни дейци, които се намират в София, като се имаше предвид Гьорче Петров, [д-р Христо] Татарчев, Христо Матов, [Иван] Хаджи Николов, Гоце Делчев, Пере Тошев и др. Реши се още легалните околийски да станат нелегални – горски началства за ръководене на въстанието. За тая цел се избраха лицата от всяка околия и се преименуваха районни щабове. Взе се решение протоколите на конгреса да се изпратят с едно лице в София до задграничното представителство на организацията. За такова лице избраха мен, понеже не представлявах голяма боева сила, за да бъда полезен на въстанието.

По време на конгреса почнаха да се получават тревожни известия. Съобщиха ни, че на Гергьовден в Битоля турците са извършили клане над българското население, второ, атентата с банка "Отоман" в Солун и трето, убийството на [Гоце] Делчев в Серско. Всички тия съобщения бяха голям удар за организацията, защото каналите от Битоля и от Солун, където имаше складирани бойни припаси и съестни продукти, се затвориха. Това, което беше складирано в Смилево, се консумираше от конгресистите и четите, които пребиваваха в селото. Дотолкова се изчерпа всичко, че и тютюн не остана. Когато бяхме в горичката над селото със Сарафова и Лозанчева, донесоха ни един тютюн черен като тор, а за цигари употребявахме изрезки от вестници. Тогава казах на Сарафова: "На, сега пуши такъв тютюн, вместо екстра цигари в София". За доставка на храни и други неща изпратихме в битолските села войводата Парашкев Цветков. След като се закри конгресът и делегатите напуснаха Смилево, аз останах още два-три дена, докато се приготвя за път. Отидохме с Дамета на гости при Георги Чуранов. Той беше във възторг от решението на конгреса да вдигнем въстание. Когато той по едно време излезе и ние останахме сами с Дамета, последният ми каза с един трогателен тон: "Тези селяни се радват, но не знаят какво ги чака, че селото ще бъде обърнато на прах и пепел".

[Previous] [Next]
[Back to Index]