През пролетта на 1899 г. месец април по настояването на дядо Козма напуснах град Битоля и отидох в Кичево за негов архиерейски наместник. Моето изпращане от гражданите на Битоля беше импозантно и една манифестация на приятелски чувства от страна на моите приятели начело с Дамета, Лозанчев, Попевци, Пенджерковци и още много други, около 30 души, хора на организацията. Всички те, качени на коне и във файтоните, ме изпратиха чак до [село] Кукуречани, където се разделихме с пожелание и сълзи на очи.

Напуснах Битоля с горест на сърцето. Не можах да откажа на дядо Козма, който с едно кратко писъмце апелираше към моите чувства като кичевчанец да ида в Кичево, за да съм полезен на родното си място. От Битоля аз останах с най-мили и хубави спомени. Макар и отначало да се колебаех да стана дякон в Битоля, считайки се недостоен за това общество, никога не предполагах че битолчани ще гледат на мене като на писано великденско яйце, като пръв дякон. Църковните настоятели винаги се стараеха да бъда добре облечен и безгрижен, за да пея хубаво в църква, като конкурент на дякона Стефанче в гръцката църква, който си беше извоювал завидно положение пред гръцкото общество. Но докато той с напредналата си възраст вече отиваше на заход, аз със своите 35 години – на възход и българите се гордееха с мене. Църковните настоятели чрез специални търговци от Цариград ми доставяха материя за расо и шапки. Две-три седмици преди големите празници – Великден и Коледа, църковните настоятели ми даваха заплатата в аванс, за да си подготвя навреме всичко нужно за в къщи, та за празниците да бъда свободен от каквито и да било домашни грижи и всецяло да се предам на работа. Едно лято заболях от малария, та доста отслабнах, и настоятелите сериозно се загрижиха за моето здраве. Касиерът на църковното настоятелство – Ване Ризов, на и зет му – мой кумец, пред страх да не съм болен от туберкулоза ми предложи да вземам чисто краве мляко, за да се оправя. Навсякъде във всички съсловия бях ограден с нужното внимание и почит. Най-приятните и славни на моя живот са 10-тях години прекарани като дякон в Битоля. Напущането ми на Битоля беше тежко, защото се разделях с приятели, близки по чувства и мисли Когато отидох в Кичево, макар и родно място, много съжалявах за Битоля и не можах лесно да се помиря с новото си положение.

РЕВОЛЮЦИОННОТО ДЕЛО В КИЧЕВО И КИЧЕВСКО

Основата на револкщионното дело в Кичево и Кичевско беше поставена в 1894 г. от Анастас Лозанчев, който отиде в Кичево като фотограф, под предлог да прави снимки на хората, до което време кичевчани не бяха видели фотография. Йеродякон Йосиф, брат в манастира "Пречиста" и учител с петкласно образование, съкласник на Лозанчева от Солунската гимназия беше посветен от него в делото и стана ръководител в Кичевско. Когато отидох в Кичево, градът и селата не бяха изцяло организирани, но навсякъде бяха създадени револкюцонни огнища от по няколко доверени хора и посветени в делото. В града бяха посветени Иван Нелчинов, Насте Бунгуров – последният виден гражданин, и други учители. Главни сътрудници на йеродякон Йосиф, който от манастира ръководеше делото, бяха поп Стоян от [село] Подвис – брат в манастира, а от града учителката Добра Чешмеджиева от Прилеп. Между Нелчинова и йеродякона отношенията бяха хладни и обтегнати, защото не можаха да се разбират, понеже по темперамент не си схождаха. Дякон Йосиф беше краен и бърз и се отдаваше на чувства, а Иван Нелчинов – улегнал и човек на разума. Освен това по средата стоеше и амбицията за предимство (първенство).

Нелчинов се издигна много пред гражданството и Екзархията, но той не се ползуваше с пълното доверие на организацията и в Битоля на него гледаха неприязнено, като съмишленик на битолския владика Григорий, който беше анатемосан от организацията. Един ден даже аз повдигнах пред Дамета въпроса за споразумение на организацията с владиката Григория. Той, огорчен от Струмишкия митрополит, загдето щом турил короната на главата, изневерил на организацията, ми каза: "Остави тия кешиши, нека стоят като кукли по местата си и нека правят шкембета". По тази причина на Нелчинов не поверяваха ръководството на делото в Кичево. йосиф и Лука Джеров, последният инспектор за селските училища в Кичевско, на следната учебна година бяха преместени в [гр.] Дебър, първият като секретар в митрополията и дякон на дядо Козма, а вторият като учил[ищен] инспектор. За мене пък като официално лице не само че не беше тактично, но и не беше възможно да поема ръководството на делото. За тази цел Дамян Груев ми изпрати Славейко Арсов, учител от гр. Щип с препоръка да го назнача училищен инспектор на селските училища, да организира селата и даде по-силен тласък на делото. Славейко Арсов се яви при мен с изрична заповед на Дамета да не върши нищо на своя глава и без мое предварително съгласие. И тъй аз и Арсов намерихме почва за по-нататъшно действие, а не както той казва в спомените си, че той организирал Кичевско, па даже и Битолско. За Битоля той беше съвсем неизвестен, а в Кичевско почвата беше подготвена още от 1880 година, от която дата се създаде четничеството [5] против изстъпленията на турските разбойници. Преди да отидем ние с Арсов в Кичево, там бяха се извършили две акции: убийството на Ремко от с. Сълп, безбожен лихвар и спахия, и това на пъдарина в с, Вранещица – Сюлеман, това беше дело на съществуващата организация преди нашето идване. Славейко Арсов получаваше заплата от организацията. Когато през месец април 1899 г. встъпих в Кичево като наместник, заварих Лука Джеров като инспектор на селските училища. Той беше вече обиколил не само кичевските села, но беше се вмъкнал и в Поречието: Локвица, Вир, Суходол и други. села. Неговият общирен рапорт от обиколката му, особено географическите, стратегическите и историческите сведения относно Поречието, бил прочетен личко от екзарха, за което Лука Джеров лично от него получи благодарствено писмо. Дамян Груев ми препоръча освен Славейко Арсов и за учител по кичевските села Георги Сугарев от Битоля, когото назначих в село Св. Врач, защото сръбската пропаганда там беше почнала да действува с подкупничество. Славейко Арсов го препоръчах пред правителството като селски училищен инспектор само за проформа, за да може да обикаля селата с друга цел. Вярно че той беше предаден всецяло на делото, но беше много бърз, нетактичен и несъобразителен и много обичаше да парадира със себе си, затова скоро бе заподозрян от властта. А пък Георги Сугарев беше съвсем друг: тактичен, предпазлив и имаше организаторски талант. Главната причина, която ме накара да се съглася да напусна Битоля, беше възложената ми [задача], за която и Даме се съгласи – да се разбие гнездото на сръбската пропаганда в Поречието – планинска местност с гъсти борови и зеленикови гори, населена от 36 села с чисто българско население без никакъв примес. Тази местност беше важен стратегически пункт за четнически действия, понеже граничи със Скопско, Кичевско, Гостиварско, Крушовско, Прилепско и Велешко. Със съдействието на св[ещеник] Димитър Попов от с. Локвица, възпитаник на йеродякон Йосифа в манастира "Пречиста", напоен с родолюбие и патриотичен дух, посветен в делото, успяхме да откъртим голямото село Слатино, което мина под ведомството на Екзархията. Центърът на сръбската пропаганда беше селото Манастирец заедно с близкия манастир. За да разбием този център, привлякохме на наша страна един от най-влиятелните и състоятелни селяни от с. Манастирец на име Анастас, който не можеше да търпи гавазите на сръбската пропаганда Фазлиовци от Кичево, братя на прочутия разбойник Джема, срещу когото четниците Стефан и Браян стреляха. Аз обиколих Рабетинкол и Поречие, като отидох в селото Слатино, придружен от свещеника на с. Локвица. За свещеник на с. Слатино ръкоположихме внука на Анастаса от с. Манастирец, а за учител назначихме Наум Арнаудов, човек на организацията, за да може това село да закрепне и от него да се действува за другите села. Селото Манастирец беше готово да мине под ведомството на Екзархията, но според мнението на Анастаса, трябваше да се почака малко време за да се подготвят и околните села, като Круше, Тополнина и Томино село, които бяха вече разклатени, та изведнъж всични села с колективно заявление да признаят ведомството на Екзархията, за да остане манастирът в наши ръце. Анастас заедно с локвичкия свещеник почнаха да действуват в тая насоха и тъкмо когато почвата беше подготвена и селата от Долно Поречие заедно с манастира бяха готови да се откажат от пропагандата, тъкмо тогава за нещастие ненавременно и безцелно стана убийството на дебърските бегове при планината Лопушник, Кичевско, от Дука Тасев от с. Юдово, който бил подведен от жители на с. Лазарополе за лично отмъщение, без знанието на организацията. Това сложи край на целия план.

През месец август 1900 г. стана аферата с убийството на поп Ставрета [6], вследствие на което Даме заедно с няколко другари беше арестуван и осъден на 10 горини затвор. Един месец след тая афера стана аферата с убийството на дебърските бегове на границата между Дебърско и Кичевско. Отначало кичевските и дебърските власти бяха в недоумение от това убийство, като предполагаха, че то е дело на кръвно лично отмъщение на дебърските бегове, тъй като Лопушник беше свърталище на дебърските разбойнически банди. Но след разследване, разбираха, че това не е тяхно мръвно дело на лично отмъщение. По това време терористът Яне – типичен пияница, когото бяхме изгонили, се предал на властта, за да бъде в тяхна услуга. Последният издал всички лица, които познаваше като членове на организацията, и властта разбра, че убийството на беговете е дело на комити. След това предателство започнаха арестите в Кичево и докараха самня Яне преоблечен във войнишки дрехи, за да посочва лица и села. Това беше в началото на учебната година и арестуваха всички учители, посочени от предателя. Аз, като смятах себе си за сигурен, протестирах енергично пред каймакамина за арестуването на учителите, но след няколко дена арестуваха и мене. Същевременно докараха от гр. Дебър под конвой Лука Джеров и йеромонах Йосиф и Славейко Арсов от Прилеп, където беше учител. Арестуваха също учителя от с. Бигор Доленци и църковния настоятел Мицко Търпев, който беше укривал Яне. Властта, за да парализира нашите действия в Поречието, сплаши населението. Арестуваха Атанас от с. Манастирец и главния учител Иван Нелчинов, който нямаше никакви връзки с предателя. Остана неарестуван само Трифун Ошаков, който минаваше за пияница. Докараха също и Дебър и Филип Чочков, секретар на митрополията. Всичко това властта вършеше с цел да нанесе удар на българщината в Дебърско и Кичевско. Георги Сутарев като учител в с. Свети Врач отиде в Битоля да доложи за положението в Кичевско. Дамян Груев стреснат от кичевската афера, броил 50 лири турски от комитетската каса, с поръка да правим каквото правим, да подкупим кичевския каймакамин, за да бъда освободен в Кичево, без да ни влачат в битолския затвор. Главният учител Иван Нелчинов, като непосочен от Янета и по ходатайството на охридския шех – началник на едно теке, го освободиха след един месец. Чрез него ние наредихме да се влезе в преговори с каймакамина за нашето освобождаване. Каймакаминът се съгласил и поискал 100 лири турски и ние се съгласихме. Когато обаче дошло време да ни освободят, каймакаминът се отметнал и поискал да задържи само двама от нас: Славейко Арсов и учителя Матей Христов, а другите да освободи. Ние отхвърлихме това предложение и казахме или всички, или никой. След тая наша постъпка, каймакаминът наново арестува Нелчинова срещу Коледа и озлобен, че не може да вземе стоте лири, протака следствието 8 месеца, като ни постави в мръсни и тъмни стаи, с цел да убие нашия дух. Подведоха се под следствие всички видни хора, от всички села, които аз и Славейко Арсов бяхме обиколили. Въпреки всичко това обаче ние бяхме бодри духом и затворът ечеше от нашите революционни песни, за да докажем, че затворът не може да сломи нашия дух. През пролетта след Великден, на самия празник на Петдесятница 1901 г., след осеммесечно лежане в мръсните зандани, изкараха ни от затвора да ни връзват, за да ни закарат в битолския централен затвор. Каймакаминът нарочно беше дошъл по-рано, за да ни наблюдава, когато ни връзват рънете с белезници. Щом ни вързаха двама по двама с халките, даде нареждане да ни снемат халките и ни карат отвързани. Взехме превозни средства за всички затворници, като потеглихме на край града, цялото гражданство беше излязло да ни изпрати с благопожелание за по-скорошно освобождение и напълниха колите ни със съестни продукти за из път, а някой хвърляха в колите бели меджидии. Това ни много зарадва, защото то показваше, че духът на населението в Кичево не беше отпаднал, и с песни потеглихме за Битоля. Щом стигнахме до селото Старовец, откъдето трябва да поемем планината Турла, над селото Вранещица, където шосето криволичи, старшият стражар изкара белезниците, за да ни върже. Ние обаче протестирахме, като казахме, че с това нарушава заповедта на каймакамина.

Той ни възрази, че каймакамската заповед била само дотук, и оттук нататък той носи отговорност, ако някой от нас избяга. Най-после той се съгласи да ни води отвързани. Понеже от село Старовец нагоре е стръмно, всички потеглиха пеша с изключение на мене, дякона и Мицко Търпев, които останахме във файтона. В гората всред планината Турла, Гиче Ошавков, Славейко Арсов и Анастас от Манастирец решили да избягат. Това обаче ми се донесе от учителя Шехров и аз категорично се противопоставих и им забраних да сторят това, под съображение, че ако те сполучат да се спасят, то охраната с пълно право щеше да избие всички останали. Тогава те се отказаха от това си неразумно решение. Когато отидохме в Битоля, ни поставиха в централния затвор, наречен Катилхане, където беше арестуван и Дамян Груев с другарите си.

Даме със своето умело държане беше станал централна личност между всички затворници, даже беше почитан и от самото управление на затвора. С неговите духовити маниери и сладкодумие беше станал любимец и на турските затворници катили. Вън от това, турците, като знаеха, че ще има амнистия за политическите затворници, подмилкваха се около него, за да ги впише в нашия списък като политически затворници, а той, макар и да знаеше, че това е невъзможно, шедър беше в обещанията, колкото да се мине по-леко времето. В затвора аз се запознах с Мицко от с. Латово, Кичевско, осъден като български комита на доживотен затвор, от който беше излежал 19 години. През това време той бе се предал на сръбската пропаганда, за което известният юначен Йордан Гавазов му забил няколко ками в гърдите, когато бил в затвора. Той като кичевчанец ме кани няколко пъти в неговия кауш на гости наедно с Дамета. Даже беше много любезен към него с цел да го привлече на наша страна, а той със своето лукавство и лицемерие се преструваше, че е съгласен, но в душата си спотайваше други замисли. Един път даже аз повдигнах въпрос пред Даме за неговото съмнително национално чувство. Даме Жаче имаше наивността да вярва, че у него настъпипи едно разкаяние за миналото поведение. Но аз схващах, че той е голям лицемер и че донася на управлението на затвора. Преди ние да бъдем освободени, сръбското правителство издействува амнистия за Мицко и той се освободи на 19 август – деня на възшествието на султана. След това дойде да ни види в затвора, като донесе и подаръци. Той остана да живее в Битоля дълго време и много майсторски прикрепваше своите лоши замисли към нашето дело. Организацията вместо да посегне на него, го остави свободно да си живее под нейна закрила. Даме се надяваше, че ще то използува за организацията като стар комита, но в случая се излъга и излезе обратното. Често пъти в затвора идваха Герги Пешков, Георги Сугарев и Георги Попхристов, за да получат от Дамета някои инструкции по организационните работи и му съобщят някоя новина. Даме бе заместен като ръководител на организацията в Битоля от Анастас Лозанчев. При все това обаче Даме продължаваше да дава нареждания от затвора и затова Лозанчев се оттегли и бе заместен от Георги Попхристов. Въпреки че затворническият живот беше много тежък, идеята поддържаше духа на всички. Имаше много весели моменти, но често пъти ни обхващаше тъга за свободата. Даме често пъти изпада в тъжно настроение, особено когато получеше някое неприятно известие за организационното дело, но се прикриваше умело. И когато някой от нас беше натъжен, той веднага го ободряваше с някоя весела шега. Като политически престъпници, всички очаквахмс амнистия. Един път, когато повдигнах тоя въпрос пред Дамета, той ми каза с просълзени очи: "Ако бяхме някои чорбаджии и жените на министрите в България щяха да вдигнат гюрултия пред своите мъже, за да направят отстъпки за амнистия, но за нас никой не мисли". Всичко, което се внасяше в затвора като хранителни продукти и др. от българското население за нас, поделяхме го по равно, братски. С една дума, живеехме на комунистически начала. Битолското гражданство се надпреварваше кой повече да донесе.

През есента – началото на месец октомври, в затвора дойде Гоце Делчев [7], придружен от Георги Пешков и майката на Анастас Лозанчев – Анча с малкия си внук Цветан на ръце. Той беше дошъл в Битоля като търговен, добре облечен, изгладен и със златен пръстен на ръка. Аз бях слушал за легендарния Гоце, но не бях го виждал. Даме ме извика и ме запозна с него. Направи ми впечатление неговата блага фигура. След една седмица нашето дело се разгледа и всички бяхме оправдани, освен Славейко Арсов, който бе осъден за една година затвор, като му се зачете предварителния затвор повече от една година, затова бе пуснат на свобода заедно с нас. Като излязох от затвора, Гоце Делчев дойде у дома ми заедно с Пешков и се запознахме по-добре, като се почерпихме с едно тригодишно вино. Една вечер имахме събрание по негова покана, на което присъствуваха Анастас Лозанчев, Георги Попхристов, [Георги] Сугарев и някои от гимназиалните учители. Гоце, като изслуша мнението на всекиго поотделно, с един благ и приятелски тон обрисува бегло положението на организацията, важността на делото и какво ще ни предстои да вършим. Срещата беше другарска, искрена и задушевна. Той беше слакодумен, говореше тихо, но с голяма увереност и смелост. Въпреки нашето желание да остане още някой ден в Битоля, се извини, че не може да остане повече, понеже го видял един цинцарин, дошъл от София, който го познавал, та го беше страх да не го предаде, и на другия ден замина за Леринско като нелегален. Отпосле се узна, че целта на неговото дохождане в Битоля и срещата му с Дамета била, за да изглади конфликта между Лозанчева и Дамета. И наистина след заминаването на Гонета, Лозанчев пак застана начело на управлението на организацията, което показваше, че конфликтът бил уреден благополучно. След освобождението ни аз останах в Битоля, защото получих писмо от дядо Козма, че бил съм уволнен от Екзархията и заместен от други. Славейко Арсов веднага замина при войводата Марко Лерински, за да стажува. Екзархията не само че ме уволни от Кичево, но не ми даде друга работа, понеже бях компрометиран пред властта. Йеродякон Йосиф замина за родното си място гр. Крушово, където стана учител, а другите учители се разпръснаха по разни места. Лука Джеров и Матей Христов останаха в Битоля, [Иван] Нелчинов си замина за Охрид, а Гиче Ошавков за Дебър.

Аз от Димитровден до Богоявление стоях без работа. Пред Богоявление кичевският каймаканин дошъл в Битоля и срещнал Лука Джеров на улицата, и го помолил да ми каже да се срещна с него. Аз от любопитство отидох при него в Шар хотел да видя за какво ме вика. Прие ме много любезно и ме запита защо не се върна в Кичево да заема длъжността си. Без да му кажа, че съм уволнен, аз му отговорих, че докато е той каймакамии в Кичево, няма да се върна, защото жестоко се отнесе с нас. Тоя хитър албанец, родом от Берат, почна да се извинява и съжалява за станалото и настоява за моето завръщане, като ми даде честна дума, че той бил подведен, и занапред ще бъ.де по-внимателен и ще ме покровителствува. Това негово държание аз си обясних с предположението, че той ял калай от валията, загдето беше повдигнал такъв голям шум с нашата афера, по която после съдът ни оправда. Даже той настояваше да се върна заедно с него, и то с неговия файтон. Аз най-после се съгласих и на 6 януари, Богоявление, в един файтон с него през Прилеп се върнах в Кичево. Като ни видяха кичевчани в един файтон с каймакамина, останаха много изненадани. Аз отидох направо в митрополията, където всички правителствени чиновници дойдоха на "Хонгелдин" (добре дошъл), и се чудеха как съм се добрал до каймакамина. Моят заместник свещ[еник] Иван поп Кръстев, като ме видя, вдигна си багажа и си замина в манастира "Пречиста", където беше манастирски брат и аз го заместих, като телеграфирах на дядо Козма, че заемам длъжността си. Пред свършения факт дядо Козма и Екзархията се съгласиха и аз останах пак в Кичево.

През пролетта на 1902 г. пак се появи една афера в Кичевско с убийството на един мръсен турчин на име Рамазан от с. Шутово, който насилствено посегнал на семейната чест на селяните. Неговото убийство се извърши от четата на Ванчо Сърбаков от с. Вранещица. По тоя повод последваха арести на много по-видни граждани и селяни от Рабетинкол. По тая афера подведоха под следствие и мене, без да ме арестуват. Това покровителство се дължеше на каймакамина, който ми даде "беса" – честна дума, че няма да ме преследва. Аз обаче предчувствувах, че с един крак съм в затвора.

Към края на месец август пристигна от Дебър дядо Козма по случай храмовия празник на манастира "Пречиста" – 8 септември. Аз очаквах от него мъмрене и грубо отнасяне, загдето му се наложих и останах в Кичево за наместник, то излезе обратното. Той се отнесе толкова любезно и внимателно както никога и просто аз бях в недоумение от това негово държание. А всичко това било с цел да ме изпрати в Дебър за негов заместник, а той през зимата да остане в Кичево. Аз по принцип се съгласих с неговото предложение, само че му възразих да не би с това да направи пакост на църковно-училищното дело в тоя край, понеже съм лежал в затвора, обвинен в комитетски работи. А той ми отговори, че сондирал мнението на местните бегове и никой нямал нищо против моето оставане. Там пък все и вся бяха беговете, а властта беше безсилна. Той видя малко зор, докато ме ръкоположи в свещенически сан, понеже аз бях дякон и не желаех да стана свещеник, за да не изгубя мястото си в Битоля, където бях ръкоположен за дякон с пожизнен договор. Той обаче със своите силни аргументи ме разубеди, като ми каза, че аз като дякон не мога да го замествам в Дебър, където има стари свещеници, протойереи и икономи. Най-после аз склоних и той на бърза ръка, за да не се разколебая, ме ръкоположи в манастира на храмовия празник в свещенически сан. На 14 септември – Кръстовден, ме произведе в чин иконом. Аз тогава бях в особено душевно настроение, та не знаех какво става с мене. Както и да е, тази процедура се извърши със светкавична бързина и той беше прав, защото ако се отложеше ръкополагането, може би аз щях да се откажа от всичко. Той не ми даде да си отдъхна и веднага на 16 септемари ме изпрати в гр. Дебър. Преди да потегля, отидох да си взема сбогом и благословията му, той има наивността да ми каже с една ирония: "Сега те вързах вече за моята епархия и не можеш вече да мислиш на Битоля, а стоенето ти в Дебър ще те откъсне от комитаджилъка." Той предполагаше, че в Дебър, където управляваха албанските бегове, не може да съществува нелегалната организация. Тоя наивен старец обаче много се лъжеше, без да знае, че още в манастира "Пречиста", след ръкополагането ми, през нощта в манастирската гора се срещнах с войводата Наке и установихме канала за кореспонденция с Дебър, защото революционното дело беше ми станало плът и кръв. С окръжния комитет кореспондирах чрез пощата, като пишех писмата си с химическо мастило. Пристигнах в гр. Дебър благополучно, придружен от гавазина на Дебърската митрополия Камил бег, човек от видно бейско семейство в града, който беше и старши стражар на правителството.

Дядо Козма беше се обзавел много добре в Дебър. Митрополията, която се намираше на края на източната част в българсмата махала, до самата църква, на високо място, беше заградена с висоха стена до два метра. Вътре имаше две помещения: едното на горната част на двора откъм училището, в което се помещаваха кабинетът, спалнята, приемният му салон и спални за гости. Всичките стаи бяха комфортно мебелирани: приемният салон с мека мебел, постлан с хубав шаркьойски килим, а по стените бяха окачени библейски картини от вехтия завет, художествено изработени, а прозорците с двойни завеси: спалните с железни кревати, постлани с меки дюшеци и копринени юргани. Всички стаи бяха постлани с меки килими, а по стените бяха окачени разкошни ковьори. В кабинета имаше богата библиотека, разпределена на няколко отдела, в които имаше цяло тяло църковни служебни книги: книги на руски език на видни руски богослови, книги с историческо съдържание от видни писатели като Шлосер и др., книги на френски език, от които той много добре се ползуваше, българска история от Иречек и др. Освен това той получаваше няколко вестници и списания на чужди езици: вест[ниците] "Ново време" [8], "Нива" [9], "Тан" [10] и "Либерте" [11]. Освен това всяка година той отделяше по 60 лири за покупка на всички новоиздадени български книги. Той беше много любознателен и ученолюбив, свободното време използуваше само за четене. Живееше по строго определена програма. Ставаше рано, закусваше и почваше канцеларска работа. Неговото меню се състоеше само от три порции и 75 грама вино. След ядене почиваше малко и пак се залавяше на работа. Той без утринна и вечерна молитва не ставаше и не лягаше. Всяка сутрин и вечер дежурният свещеник идваше да му чете правило, а само в празник отиваше в църква. Той беше прям и с твърд характер и в него нямаше двуличие. Беше родолюбив, със силен национален дух, безстрашен, по дух той беше революционер, защото не можеше да понася турските произволи. Заседателната зала канцелария, кухнята и трапезарията бяха в долното помещение. За гавазина имаше отделна стая над портата. Дворът беше разделен на две градинки. Едната за зеленчук, а другата пред неговата спалня за цветя. Имаше и стъклен цветарник за зимни цветя, до него баня, а до банята сенарник и конюшня. Имаше двама служещи, единият за гледане на коня, а другият за градините. Понеже Дебър беше катедрата на епархията, то кореспонденцията от Екзархията идваше направо в Дебър, откъдето аз я изпращах в Кичево. Свещениците, макар и с манастирско образование, бяха доста будни, със силно религиозно и наиионално чувство. Въпреки че аз бях по-млад от тях, те в моето лице виждаха Дебърски митрополит и затова много ме почитаха и уважаваха. Гражданите, много будни и със силно национално съзнание, бяха сгрупирани около училището, църквата и митрополията, които бяха построени едни до други. Всеки празничен и неделен ден свещениците, учителите и по-видните граждани посещаваха митрополията, където бяха черпени с кафе и се разменяваха разни мисли от обществен характер. Аз много се издигнах в техните очи с това, че успя да открия в Дебър пансион и забавачница, което дядо Козма не успял да стори въпреки желанието му. Проектирах окончателно да хвърля котва в гр. Дебър, като преместя и семейството си от Кичево, а през лятото да правя обиколки из големите и хубави планински рекански села. Тъкмо когато при тази хубава обстановка се почувствувах като владика и проектирах да осъществя моя план, веднага всичко рухна. Народната поговорка казва: "Враг не остава да правиш брак". Ето какво се случи:

На 20 декември ст. ст. 1902 г. беше празникът Курбан байрам на турците. По тоя случай още в зори придружен от голяма свита свещеници, учители и първенци направих визита на правителствения дом на пашата и видните чиновници, а след това на видните бегове. Навсякъде бях приет много радушно, така както не предполагах. След свършване на визитите, уморен от много почерпания, се върнах в митрополията, доволен от приема. още не бях седнал да си почина, яви се пред мен един куриер с вързоп писма от Кичево. С нетърпение отворих вързопа, за да видя дали има писмо от семейството ми от Кичево. Между официалните писма забелязах едно частно писмо, залепено и запечатано с восък. Като го отворих и прочетох, останах като гръмнат. Дядо Козма ми съобщаваше, че един негов близък приятел турчин от Кичево му съобшил под голям секрет, че в прокурорский паркет в Битоля се получила телеграфическа заповед до кичевските власти да ме закарат като арестант в Битоля, като ме подканяше веднага да замина в Битоля сам и да се представя на прокурора, за да не бъда взет от Дебър и закаран в Битоля под конвой, с което щях много да изложа митрополията и себе си. Пред мене оставаше да избирам от двете: затвора или гората. Всичко това трябваше да реша за един-два часа, защото можеше всеки момент да бъда арестуван по телеграфическо нареждане. В това време дойде ми на ума песента: "О, Македонио, родино мила" и неволно почнах да си я тананикам. Тази песен още повече ме възбуди и реших да не се вслушвам в съветите на дядо Козма; а да взема гората, а не да отида в затвора като овца на заколение, понеже бях вкусил от този живот и познавах сладостите му, особено не можах да забравя Катилхането, където бяхме живи заровени като в гроб. Даже счетох за унизително като революционер да се предам доброволно на властта. Но трудно беше да напусна Дебър, когато не можех да направя една крачка извън митрополията без гавазина, който беше и старши стражар. Най-после реших да отида в Битоля инкогнито и се посъветвам с приятелите от окръжния комитет. Извиках гавазина и му съобщих, че по заповед на владиката заминавам за Битоля, за да изтегля заплатите на учителите, и да ми намери един верен кираджия. Той обаче искаше лично да ме придружи. Аз му казах, че владиката заповядва той да остане, за да пази митрополията. Съгласи се на това и ми намери един кираджия арнаутин, верен нему, и без да се бавя повиках секретаря и му казах, че отивам в Битоля, за да изтегля заплатите на учителите и му предадох някои книжа и сметки. За да отпътувам по-незабелязано и да не обърна внимание на хората с моето расо и шапка, трябваше да се маскирам. Случайно намерих в гардероба на дядо Козма една нощна плетена шапка и един кирлив подрасник. На край града по пътя за Битоля в къщата на Бояджиеви се преоблякох, като нахлух плетената шапка и кирливия подрасник, а моето расо поставих в дисагите, а шапката оставих в дома на Бояджиеви. Така преоблечен, аз потеглих като кающ се грешник. Из пътя се озъртах да не би да ме гонят конни стражари. Щом минах реката Дрин, малко се поуспокоих. Вечерта пристигнахме в с. Лукаво и ако нямаше снежна буря, щях нощем да продължа пътя. Но поради лошото време, отбих се в селото и пренощувах в къщата на учителя [Гиче] Ошавков и на другия ден още по тъмно потеглих. По пладне стигнах на ханищата в с. Дъбовяни, Стружко, откъдето смених кираджията и потеглих за Струга и отседнах в къщата на Яким, тогава главен учител в Дебър. Научил се за моето пристигане, Александър Чакъров, тогава главен учител в Струга и ръководител на организацията, веднага дойде при мен и много учуден остана, като ме видя, че пътувам преди Коледа, и то в такова лошо време. Аз му открих как е работата и тогава веднага ме взе у дома си. Неговата къща е чорбаджийска, двуетажна, с големи салони и луксозна мебел. При него живееше сестра му, майка на Христо Узунов, млада вдовица, росна като капка, с тежък траур от една страна за покойния си съпруг, а от друга за сина си, който млад гниеше в битолските зандани, поради убийството на сърбоманина Гардан от Охрид. Щом ме видя, почна да рони сълзи, казах че не трябва да плаче, а да се гордее, че е родила такъв достоен син герой. Веднага измени настроението си, още повече като разбра, че и мене, едно видно духовно лице, очаква да го сполети същата участ както нейния син. Запознах се и със старата му майка. След това заедно с Чакърова се курдисахме край оджаса, където бумтеше буен огън, и го ударихме на "раки кефи". Като сръбнахме по няколко чашки чиста гроздова преварена ракия с хубави мезета и домашна туршия, ние си припомнихме за ученическите години от Солунската гимназия, създаде се едно весело настроение и аз забравих какво ме очаква. Па й майката на Узунова се зарази от нешето весело настроение, почна да се смее и взе участие в нашия разговор. А може ли при такава обстановка и сърдечен задушевен прием да не се създаде весело настроение? На скара в оджака се печеше пресна риба пъстърва. Майката на Узунов с черна подбрадка, с чисто сияйно лице и кристална невинна душа, шъташе, за да наготви по-хубава вечеря, за да нагости тоя, който отива "на гости" при скъпия й син. Такива майки раждат синове герои. Нахранихме се добре и за спане ме поставиха в приемната им стая, на легло, в което щях да се задуша от копринени постели и юргани. Още същата вечер Чакъров разпореди да се наеме турчин кираджия, който да ме закара в Битоля. Сутринта още в зори потеглих от Струга с пълни дисаги с провизии, приготвени от Чакърови. Вечерта пристигнах в Битоля и преди да вляза в града, на Девеани спрях, платих на кираджията и го освободих, а аз се отбих при един фурнаджия, човек на организацията, откъдето с един затворен файтон влязох в града и отидох направо в къщата на моя роднина Спиро Костов и съобщих на окръжния комитет за пристигането ми. Веднага дойдоха при мене Лука Джеров, Гиче Ошавков от Дебър, а след малко след тях и Анастас Лозанчев. Те направиха справка в паркета и се оказа че действително ме търсят, за да ме арестуват. Понеже къщата на моя роднина не беше удобна за прикр[итие], преместих се в къщата на Мише Велков при майка Фания, която живееше със слугинята си, защото Мише беше в София. Там стоях три дена, а след това се преместих в Курдерес при една моя леля, Яна, първа братовчедка на баща ми, където стоях около две седмици, понеже тая къща не беше под наблюдението на полицията. Там окончателно реших да замина с чета, защото Анастас Лозанчев и Аце Дорев дойдоха при мене и ми казаха, че не мога да замина за България, понеже каналите са били затворени. Взеха ми мярка за четническа униформа и ме настаниха в къщата на Лука Джеров.

От 22 декември до 18 януари аз се укривах в Битоля, прехвърлян от къща в къща, придружен от комитетски хора. Тогава организацията беше на върха на своята мощ и приличаше на един военен лагер, защото Битоля гъмжеше от четници, войводи и куриери, които разнасяха писма и оръжие, събираха се данъци за доставка на оръжие и материали за организацията. Всички християни, без разлика на народност, бяха преклонили глава под революционното знаме. Развиваше се трескава дейност от ръководното тяло. При Лука Джеров квартирувах цяла седмица, но него не можех да го видя, защото беше зает от сутрин до вечер с работата, да организира и да бъде в постоянна връзка с четите. Тогава Битоля имаше вид на град, населението на което се намира в навечерието на една война. Аз като се прехвърлях от къща в къща още по светло, макар и да ме срещнаха много познати, предателство не стана, защото всички бяха предадени всецяло на делото. На 18 януари 1903 год. един неделен ден призори излязох от дома, придружен от свещ[еник] Димитър поп Константинов и отидох в църквата "Св. Неделя". Там заварих класния учител по пеене Парашкев Цветков, родом от гр. Плевен, инструктор на революционните групи в Битоля, който подозиран от властта станал нелегален и след като обиколил полето, се върнал в [църквата] "Св. Неделя", за среща с окръжния комитет. Той се придружаваше от четника дядо Андрей, останал от четата на войводата Марко Лерински, който беше паднал убит при село Пътеле. Дядо Андрей, наглед суров и груб, с арнаутска форма, с глава превързана с черна шамия, с големи черни очи, под надвиснали големи гъсти вежди, с остър поглед, стоеше мълчалив и на зададените му въпроси отговаряше лаконически. Той отдавна се беше простил с всяко преобличане на долни дрехи. От петите до главата облеклото му беше маслосано и кирливо. Карабината му и патроните обаче лъснати. С една дума, истински хъш. Всичко това отначало ми направи неприятно впечатление, но отпосле при дружбата ми с него узнах, че тоя наглед груб човек крие в себе си благородна душа и сърце.

Добрата ми леля Яна, при която квартирувах две седмици, дойде да ме изпрати, и след като се облякох в четнически дрехи, взе попската ми форма и се разплака, като ме видя облечен като четник. Аз не можах да обуя цървулите и навушата и дядо Андрея извърши тая работа. Когато ми опасваше патрондаша, понеже коремът ми беше голям, потупа ме и каза: "Попче, скоро ще ти се смъкне коремът". Дойдоха още няколко млади момчета в четата – новобранци: Димитър Спространов от Охрид и Славейко Хололчев от Бнтоля, та събрахме всичко около 10 – 12 души млади новобранци, И по тоя начин се въоръжихме в църквата "Св. Неделя", където бяха донесли дрехи и оръжие. Само дядо Андрея отказа да се облече в нова форма и нови дрехи.

Следобед дойде от града голямото началство: Анастас Лозанчев, Ане Дорев и Лука Джеров за среща с Цветкова и за да ни изпратят. Лозанчев, като ме видя в четнически дрехи и въоръжен, почна да се киска, а Лука Джеров тъгуваше, защото знаеше, че не съм годен за тая работа. Вечерта не дойде да ни вземе куриер и затова останахме да пренощуваме в църковните помещения. На другия ден заранта, за да не бъдем забелязани, понеже главното шосе за Прилеп и Кичево минава покрай [църквата] "Св. Неделя", то се преместихме, за да прекараме деня в галерията на самата църква. Тоя ден за нещастие се случи едно погребение, и, както му е редът, донесоха мъртвеца в църквата за опело, а ние горе се спотайваме. Дядо Андрей стана, за да надзърне през решетките и ни каза: "Ако им се тутна – покажа, всички ще избягат от църквата и ще оставят мъртвеца". И наистина това плашило, ако беше се появило, хората щяха да изпаднат в ужас от неговата рошава фигура.

Вечерта с куриери потеглихме за Кукуречани под войводството на Парашкев Цветков. Когато се наредихме, за да потеглим, за преден патрул войводата определи младите гимназисти Филдишлиева и Спространов. Тогава дядо Андрей заяви: "Тези момчета са още неопитни за преден патрул, аз ще тръгна като патрул". Войводата се съгласи и той замести младите момчета. Когато вървяхме под село Ращани за Кукуречани, дядо Андрея вървеше напред като котка без да вдига никакъв шум, и щом се доближи до някое съмнително място: долчинка или някой храст, той ни даваше знак да залегнем, докато провери, и след това ни даваше знак да го следваме. Като виждаше че всички сме неопитни, той полагаше големи бащински грижи, за да ни запази от всякаква опастност. На следната вечер от Кукуречани отидохме в селото Облаково. Там селският комитет ни се оплака от една жена, голяма бъбрица, която приказвала пред жените на селската чешма неврели-некипели работи. Решихме да я повикаме и я посплашим. Дойде жената – млада булка, на която мъжът й беше в странство. Понеже ние не знаехме по какъв начин трябва да я изплашим, възложихме тая работа на дядо Андрея. Той, като зае една страшна поза, с един остър поглед, почна да я гълчи с такъв строг тон, че не само тя се стресна, но и ние с Парашкев Цветков в чудо се видяхме и почнахме да се смеем под мустак. От това мъмрене тя си отиде така изплашена, че ние останахме с убеждението, че надали още веднъж ще посмее да отвори устата си да говори. На другата вечер в с. Свинища ни посрещна Тодор Златков, четник от четата на Георги Сугарев, бивш учител, пратен от Смилево да ни вземе. В селото Свинища се получи нареждане от окръжния комитет да се екзекутира една жена шпионка от същото село, която имала връзки с турците. В изпълнение на тази заповед ние я взехме с нас и няколко селяни, за да изкопаят гроба й вън от селото, и там я предадохме на двамата гимназисти да я намушкат със щиковете. Ние с Цветков не можахме да гледаме тази ужасна картина и затова се оттеглихме настрана. Оттам пристигнахме в с. Смилево, където намерихме Тома Давидов с цялата ревизионна чета, която след обиколката си в Костурско, Леринско, Преспанско и Ресенско, дошла на почивка в с. Смилево. Мене и Парашкев Цветков ни заведоха в квартирата на Тома Давидов. При влизането в стаята пред мен блесна неговата снажна фигура с офицерско облекло и орден на гврдите, и макар че стаята се осветляваше с газена лампа, видя ми се като че ли е осветен от северно сияние. Срещата ни беше сърдечна и задушевна, целунахме се братски, защото той бил известен от окръжния комитет за нашето пристигане и ни очаквал. С него беше Христо Настев от Щип, секретар на четата,
а така също и Лука Групчев, главен учител от Ресен, и той новобранец, а още и годеник. Дойдоха първенците и ръководителите на селото, за да се видят с новите гости. Смилевчани, като ме видяха, които добре ме познаваха още от Битоля, останаха учудени и ми казака: "Дяконе, ти нас ни засрами". Тогава забравих всички мъки, които изпитах при пътуването от Битоля за Смилево нощно време, падайки и ставайки. Цяла нощ прекарахме във весели приказки.

След два дни почивка, по нареждане на окръжния комитет от Битоля [Парашкев] Цветков остана войвода на Смилевския район, а при него останаха дядо Андрей, Хололчев и Филдишлиев, последният за секретар на четата. Георги Сугарев остана войвода на полските села в Битолско. Аз и Лука Групчев останахме в четата на Тома Давидов. Преди да потеглим от Смилево по ревизия из Демирхисарско, при Давидова се явиха две млади невести по на около 27 години, облечени в смилевска носия и въоръжени с револвери. Те бяха много красиви и изказаха желание да се движат с революиионната чета. Бяха от селата Рамна и Лера, в Яваткол, мъжете на които бяха четници в Сугаревата чета. Селският пъдарин – турчин, възползуван от отсъствието на мъжете им, почнал да прави опити да се гаври с тяхната чест. Те, като разбрали неговите мръсни намерения, решили сами да го очистят. Решено и свършено. Една вечер дали му знак да дойде при тях, само че по-късно. Агата с готовност и радост отишъл при тях и се разпищолил, като оставил оръжието настрани и чакал момента, за да изпита сладострастието на Мохамедовия рай. Те го забавлявали, докато уж се приготви вечерята, през което време той изпил няколко чаши ракия. През това време те с една брадва отзад му отсекли главата, хвърлили го в един трап и го заровили с шума. След това взели оръжието му, часовника и каквото друго имал и избягали в съседното село и оттам настанили се в с. Смилево на прикритие. Дотегнало им да стоят в бездействие и затова намислили да се причислят към ревизионната чета. По тоя въпрос Давидов пожела да узнае и нашето мнение като негови другари. Секретарят му Христо Настев и Лука Групчев изявиха мнение да се приемат в четата двете млади невести комитки само за насърчение. Аз като взех предвид тяхната младост и буйната им кръв и това че те трябва да живеят заедно с нас, межд които имаше и млади момци, за да не стане някой аталък, защото дяволът си няма работа, се противопоставих на това тяхно искане. Да си кажа правото, те можеха да бъдат изкушение за всички нас, макар и с напреднала възраст. Затова казах на Давидова; "Ако ги приемем в четата, не зная кой кого ще пази от тях, та такава беля не ни трябва". Тома Давидов се съгласи с мен и предложението на Христо Настев и Лука Групчев пропадна, от което им стана малко неприятно.

От с. Смилево отидохме да организираме влашкото село Гопеш, разположено южно от с. Смилево, на един час разстояние. Село Гопеш бе чисто влашко с около 500 къщи, имаше голяма църква и училище. Жителите на това село странствуваха по разни държави и градове и затова бяха по-културни. Селото беше разделено на два противоположни лагера, едните бяха националисти румънии и имаха румънски училища, а другите се гърчееха и имаха гръцки училища. Най-голямата борба се водеше за църквата, където гръкоманите не допускаха да се чете на влашки език. Затова постоянно спореха и се влачеха да се оплакват в Битолското управление. Единични личности от двете страни бяха посветени в делото, но цялото село не беше организирано. А то като планинско и близко до с. Смилево беше важен пункт и необходимо беше да се организира. Преди да потеглим ние, цялата милиция от Смилево около 60-70 души, обсадиха Гопеш и обхванаха всички пътища, за да не може никой да влезе в селото или да излезе. Съобщи се на първите хора от двете страни да приготвят ядене, защото ревизионната чета ще им гостува, и всички селяни да се съберат в черква. Ние отидохме право в черквата, която се намира всред селото, украсена по подобие на гръцката катедрала в Битоля. Четата остана да патрулира вън от селото наедно със смилевската милиция, а пък ние с Тома Давидов влезнахме в черквата, Последната беше буквално препълнена. Давидов застана на владишкия трон и оттам държа една реч за значението на революционното движение и неговите цели, като в заключение каза, че без разлика на вяра и народиост, всички трябва да застанем под революционното знаме, след което покани всички да положат нужната клетва за вярност към организацията. За тая цел всред църквата на една маса се поставиха евангелие, кръст, кама и револвер, аз като духовно лице прочетох клетвата, след което всички се разцелуваха братски и ни настаниха по квартири и добре ни нагостиха с баници, после потеглихме за Смилево и пристигнахме същата вечер. Съвсем не е вярно онова, кето пише войводата Алексо Стефанов в спомените си, че сме били в Магарево и там, след като сме подвели под клетва селяните, събрали сме пари с диск и Тома Давидов ги прибрал за себе си. В с. Магарево с Давидова никога не сме отивали.

След като организирахме Гопеш, се разреши и църковният въпрос, в смисъл по ред да се служи, като една седмица се чете на гръцки, а другата на румънски. Същевременно поставихме основа на организацията в това село, избра се ръководно тяло от местните по-видни селяни. В Гопеш бяхме придружени от районния войвода Парашкев Цветков, с когото беше и Александър Кошка – цинцарин от с. Маловища, облечен във форма на кавалерийски румънски офицер. От Смилево потеглихме за определения маршрут, като обиколихме всички села на Демирхисарско, Кичевско, Охридско и Дебърско, придружени от районните чети, начело с войводите им. Във всяко село ставаше общоселско събрание и се държеше беседа от Давидова, а често пъти, като свърши той, даваше думата и на нас, неговите другари. В селата той ревизираше състоянието на оръжието и касите, но едновременно под негово ръководство се вършеше обучението на милицията и на новобранците. Денем се обучаваха по квартирите частично на стрелба, а нощно време се провеждаха общи учения за движение при нападение в разсипан строй, на атака и пр. В планината над селото Голямо Илино денем цялата чета произведе учение за стрелба с бойни патрони. По-опитните стрелци стреляха на един прицел на 500 крачки, но на първия изстрел никой не улучи целта. Дотогава аз не бях стрелял с пушка в определена цел, но от упражненията, които бяхме направили по-рано на мишена, бях схванал как се прицелва. Четниците почнаха да викат, че искат и дядо поп да видят как стреля. Давидов се усмихна и ми каза: "Хайде, дядо попе, опитай се и ти". Аз рекох да опитам късмета си, без да се надявам да улуча. Трябваше да стрелям лежешком. Аз взех пушката, прицелих се, и още с първия куршум улучих целта. Давидов от възторг извика: "Браво-о-о!", а другите четници, които не улучиха при първия път, ми завидяха и пожелаха да стрелям втори път. Аз, понеже се съмнявах дали ще улуча втори път, казах: "Добрият стрелец стреля само един път". От този случай аз добих голяма самоувереност в себе си и се подигнаха акциите ми пред четата. Надвечер се върнахме в селото с пушки, окичени с кукурек. Нея вечер бяха Сирните заговезни и на другия ден започваше великият пост. По мое предложение Давидов се съгласи първата седмица на великия пост да постим, за да не направим лошо впечатление между селското население като християни. Той не беше придирчив към храната и беше съгласен да яде каквато храна му се поднесе. Беше много скромен и строг към себе си и с тези негови качества той респектираше всички. Той даваше личен пример, като пръв извършваше онова, което искаше от другарите си. Като прост четник носеше сам раницата си, пълна с всичко необходимо, като почнеш от хранителните продукти и свършиш с лекарствата и бинтовете. Във всички походи той вървеше напред, а когато забележеше, че аз съм уморен, за да ме облекчи, вземаше на гръб и моята гуна. Действително на първо време аз бях един товар на четата, защото бях доста пълен и още несвикнал да се движа нощно време по кози пътеки и пресечени месности. Често пъти падах, та предизвиквах смях у другарите си. Веднъж се случи следното: Една нощ, като пътувахме за с. Бабино, зимно време, през една тясна и заледена пътека, аз се подхлъзнах и паднах, от което пушката ми изхвръкна на една страна, а калпакът на друга. Секретарят Христо Настев, който вървеше пред мене, почна да се киска, а аз в своя яд пожелах да го сполети същото. И наистина, след няколко крачки, хвана го моята благословия, и той полете в една пропаст с главата надолу и щеше да намери дъното на пропастта, ако случайно краката му не бяха се оплели в един храсталак на брега. Това предизвика голям смях у всички ни, и четниците казаха, че то е хванала моята клетва, загдето ми се присмял. При обикалянето на селата, навсякъде селската милиция ни посрещаше в строй, като ни отдаваха и военни почести. А Давидов не отговаряше по военному от скромност, а се ръкуваше с всички и ги поздравляваше с изрази, пълни с топли чувства. Във всяко село, той не отиваше в определената квартира, докато не настани четниците и не ги обиколи, макар и да беше много уморен. Ние с другарите веднага отивахме в определената ни квартира. Никога не можех да го видя уморен или недоволен от нещо.

В Кичевско аз се простудих и ме хвана силна кашлица, и Давидов се уплаши да не ме хване пневмония. Между другите подаръци от ръководното тяло в Кичево бяха ми изпратили и коняк "Метакса". Понеже аз бях болен, Давидов каза, че конякът е само за мене. Когато потеглихме от с. Кърбуница за село Бигор Доленци, Кичевско, шишето с коняк го даде на един куриер, с нареждане да го пази и никому да не дава да пие от него. Понеже ние с четата бяхме по-напред, Юрдан Пиперката, който ни придружаваше, вървеше след нас, настигнал куриера, взел коняка и го изпил. Когато стигнахме в селото, Давидов потърси коняка от куриера, а последният сви рамене и не знаеше какво да отговори. Предполагайки, че той го изпил, Давидов се разсърди и щеше да пребие куриера и едвам го успокоихме. Като се успокои, ми каза; "Не е въпросът за коняка, а за неизпълнение на едно нареждане, да запази една поверена му вещ". Оттук отидохме в селото Козичино, където се беше загнездила сръбска пропаганда. Имаше сръбски учител и свещеник, изпратени от Сърбия. Давидов отиде в училището да прави събрание, но аз не отидох, защото не можех да търпя сръбски агент в чист български край. Отпосле Давидов ми каза, че сега не е време да раздухваме партизански страсти, а всички да ги поведем под революционното знаме, а след като се освободи страната, ще се гледат всички останали сметки. Тук му е мястото да изтъкна, че Давидов, макар и да беше офицер от българската действуваща армия, той дойде в Македония не да завладява и да печели слава, като агент на българската политика, не да коли и беси хора от чуждите националности и да изнасилва религиозните им чувства, но той дойде да се бори за освобождаването на Македония от турския режим. Не така обаче постъпиха сръбските и гръцките офицери, които бяха дошли в Македония с чети след въстанието. Те не се бореха против вековния ни враг турците, а дойдоха да убиват българските македонци и опожаряват имотите им, както това правеха кир Мазаракис във Воденско и кир Каравангелис в Костурско, които бяха в услуга на турците.

На връщане от Рабетинкол при преминаването на река Велика на път за родното си село Вранещица, посрещнаха ни куриери, които ни предложиха да ни пренесат на гръб през реката. Давидов категорически оказа да се възползува от тази услуга, събу си обущата и прегази реката, която беше дълбока до колене. Моя милост и двамата ми другари Настев и Групчев възседнахме куриерите, без да газим реката. На отсрещния бряг Давидов си обуваше цървулите, и аз му направих бележка, че не трябва да гази реката, а трябваше да се остави да го пренесат, а той даде нужния отговор: "Не стига, че турците са ги яздили 500 години, трябва ли и ние – техните освободители – да вършим същото". С други думи даде ми платен отговор. Вранещичани, повечето от които са фурнаджии в Битоля и София, ни посрещнаха триумфално. Из пътя от реката до селото, селската милиция беше наредена в шпалир от двете страни на пътя за охрана. Понеже много от селяните, които били в София, говореха литературно български, Давидов се почувствува като в София.

От село Вранещица през Църско, Простране, заминавахме в с. Мраморец, Охридско, където ни посрещна войводата Деян [Димитров] с четата си. Оттук през селата Годиве и Сливово заминахме за Малесията през Караорман, където газихме голям сняг. Там ни срещна районната чета под воеводството на Тасе Христов от с. Збъжде. Придружени от същата чета, в която бяха четниците баща му и брат му, минахме през селата Цървена вода и Ботун и пристигнахме призори, капнали от умора в с. Куратица. Бащата на Тасе Христов беше 60-годишен човек, но здрав българин и със силен дух, вървеше винаги като преден патрул. В Куратица дойдоха от Охрид от отговорното тяло: Иван Нелчинов, Наумче Цветинов, сега свещеник в София, и Христо Узунов от Струга, който след като бил освободен от затвора, дойде при нас, за да се причисли към четата. Донесоха ни 30 оки охридска риба и други подаръци. Тъкмо когато обядът се готвеше, а пък четата се упражняваше на полянката, пристигна един куриер с известие, че войводата Деян [Димитров] бил обсаден от турска войска, та да отидем на помощ. В същото време пристигна и един четник от охридските села, който беше дошъл от България със Сарафовата чета. Той се яви пред Давидова и като му съобщи, че Сарафов дошъл с чета от България. Давидов много се зарадва и го запита кой друг офицер е дошъл него. Четникът му каза, че дошъл и поручик [Димитър] Дечев. Като чу това име, Давидов кипна и каза: "Като се видя със Сарафов, ще му кажа или мене да стреля, или него". По-рано Дечев беше дошъл с Давидовата чета до Леринско, но Давидов го върнал назад като пияница и човек без морал. От това известие той много се възбуди и понеже беше дошло известие да отидем на помощ на Деяна, той даде нареждане да сме готови за път. Войводите Тасе Христов и Марко от Дримкол, които ни придружаваха, изказаха мнение, че денем е много рисковано да отиваме на помощ, защото ще бъдем открити от властта. Давидов настоя на своето. Тогава Тасев предложи по-рано да хванем прохода Сатеска, защото оттам може да ни обсади турска войска и ни удари в гръб. Той възбуден каза: "Аз тръгвам, а който иска да дойде с мене". Обядвахме на бърза ръка и потеглихме с цялата чета от 80 души посред бял ден на 15 март 1903 година, стар стил в съботен ден. Нелчинов и Узунов също искаха да ни придружават. Казахме обаче да се върнат, понеже не бяха подготвени като четници. Стигнахме на един хълм над селото и аз помолих Давидов да даде малко почивка, защото съм уморен, с цел да се позабавим до второ известие, понеже от пушечните изстрели схванахме, че сражението се води вън от селото. Току-що седнахме да си починем, пристигна втори куриер, който предложи вместо да минем направо през полето, където има турски чифлици, да обиколим през планината, за да не бъдем забелязани. Давидов обаче не се съгласи на това и каза да вървим направо. Станахме и потеглихме с бърз ход. През полето четниците забелязаха да се движат двама пъдари и поискаха да ги убият, но Давидов не позволи, като каза: "Ние отиваме на помощ на четата, а не да убиваме невинни турци". Пред четата вървеше един преден патрул от 10 души, а ние останалите вървяхме по следния ред: Тома Давидов начело, Христо Настев след него и аз подир Настева заедно с четата. Наближихме с. Оздолени. По това време предният патрул залегна и ни даде знак да залегнем и ние, защото видял да се движат срещу нас няколко въоръжени турци. Патрулът откри срещу тях огън и те отговориха. Тогава Давидов даде команда на четата да се разгъне вляво и дясно и бърже да се заемат гробищата на с. Оздолени, които бяха на едно високо място. Десният ни фланг във верига заедно с войводите Тасе Христов и Марко [Павлев] – Дримколски, успяха да се качат на гробищата. Турците обаче бяха успели да залегнат в самите гробища. Давид остави мене и секретаря в една нива залегнали, а той отиде направо към гробищата.

Откри се честа стрелба и сражението почна. Отивайки към гробищата, Давидов, току-що беше пристигнал до един гроб, бе улучен от вражески куршум, даден от ония турци, които бяха в гробищата, и той падна убит. После ние успяхме да убием трима от турците, а един от тях, ранен успя да избяга. След като се прекрати сражението, ние разбрахме с голяма кръб, че Давидов е мъртъв. Скръбта за нашия войвода беше голяма. После научихме, че при обсадата на четата на Деяна в с. Ърбино дошла на помощ четата на Янаки [Янев] войводата, която се явила в гръб на войската и четата на Деян успяла да се избави и отегли. А тези четирима турци, които стреляха от гробищата, били на помощ на войската и на връщане случайно бяха ни срещнали, поради което се завърза сражението с нас, което свърши така трагично. След това ние вдигнахме тялото на Давидов на носилка и го погребахме над селото Оздолени под един дъб. При погребението дойдоха всички от близкото село Слатино, наедно със селския свещеник Георги. Опелото се върши от мене и свещеника. По тоя случай Христо Настев каза няколко трогателни думи. Цялата чета е построена с пушки за почест и при спускането на тялото в гроба се даде един залп от четата. Селяните от с. Слатино бяха донесли един бинлик ракия, с която се почерпихме за бог да прости. Вместо Давидов ръководител на четата избрахме Христо Настев. Той взе пушката на Давидова, а неговата даде на мене. След погребението се отбихме в близкото село Слатино, за да се нахраним – то беше разположено в един дол. Пред опасността да не бъдем обсадени от войска и избити до един, вечерта се изтеглихме над селото и се настанихме в селските кошари. Заедно с нас дойде цялото население от страх да не бъдат заловени от войската и измъчвани. Аз, Настев и Лука Групев легнахме да спим пред една плевня, защото вътре беше пълно със семейства. Понеже мястото е планско и беше студено, ние с Настев облегнати с гърбовете си се мъчехме да се стоплим и да заспим, но не можахме да се стоплим и зъзнахме от студ. Една жена, която ни забеляза от плевнята, донесе една покривка и ни каза: "Вземете, братя, тая покривка да се стоплите, защото вие за нас се мъчите". Трогнати от вниманието й, от тоя мил жест, отказахме да приемем покривката, защото с нея преди това бяха завити децата й. Предполагахме, че след нас ще дойде потеря, затова на съмване се изтеглихме от плевните и заехме позиции на няколко високи чукари, за да можем да се отбраняваме, в случай че бъдем нападнати от войска. Много мила беше картината, като гледахме как жените ни носеха вода горе на чукарите, където бяхме взели позиция.

По това време едно отделение войска дошло в селото, където сварили няколко старци. Изяли няколко кози и кокошки и като разбрали, че ние сме горе на чукарите, изстреляли срещу нас един залп и си отишли от селото. Отделението войници не се реши да ни нападне, защото видя, че ние сме на здрави позиции, а те бяха малко. Като ни съобщиха, че войската се оттеглила подир обяд, надвечер ние потеглихме за с. Брежани под ръководството на Христо Настев. Минавайки през планината, на пътя срещнахме няколко чети от селски милиции, въоръжени с брадви, пушии кремъклийки и др. Казаха, че ни идват на помощ, защото се научили, че четата на Давидов била обсадена от войска. Ние бяхме трогнати от тази масова проява на себеотрицание и братски чувства от страна на селяните, които по тоя начин доказваха своята готовност да умрат за делото. Това ни много окуражи и аз си казах, че за свободата на такъв народ заслужава човек да умре. Пътят до село Брежани беше много лош. Местността беше пресечена, камениста и покрита с храсти. Вървяхме с бърз ход, за да пристигнем по-скоро в Брежани. Аз – тромав, тогава не почувствувах никаква умора, макар и да вървяхме без почивка. Това много учуди четниците. Но то беше лесно обяснимо, защото бях доста отслабнал; коремът ми беше изчезнал, и патрондашът, който по-рано ме стягаше, сега беше ми станал широк.

Пристигнахме в селото към полунощ и щом отседнахме на квартира, селският ръководител ни съобщи, че получил известие от войводата Юрдан Пиперката, който бил в планината над селото с 80 души и да му изпратят храна за четата. Научихме се, че той идвал при нас, за да ни даде помощ, защото като мълния се пръснал слух, че Давидовата чета е обсадена и се сражава, поради което от всички места четите и селяните потеглили, за да ни дадат помощ. Ние съобщихме на Пиперката за станалото и той се върна. На другата вечер напуснахме с. Брежани и заминахме през Ресенско за с. Смилево. Когато отидохме в с. Круше, Ресенско, ръководителят на това село ни съобщи, че имало нареждане от ресенския войвода Славейко Арсов, във всяко село от неговия район да бъдат готови по 10 души милиция, въоръжени, при повикване да се явят на определеното място. Когато отидохме в с. Смилево, намерихме Славейко Арсов готов с четата си, готов да потегли на помощ след Пиперката, ако стане нужда. Там заварихме поручик Стойков, дошъл със Сарафовата чета. По нареждане на окръжния комитет, той прие ръководството на Давидовата чета, а 'пк аз напуснах четата и заминах със Славейко Арсов за Ресенско, като негов гост. След като обиколихме няколко села, ние пак се върнахме в Смилево на почивка, където всички чети се чувствуваха като у дома си и бяха най-сигурни. Пък и гостоприемните смилевци не можеха да стоят без чета в селото, било им глухо.

От обиколката ни из Ресенско схванах, че Славейко Арсов, който по-преди при мене в Кичево беше бърз нетактичен, станал добър организатор и съобразителен и добре беше организирал района си. Той беше проникнал в най-скритите кътчета в душата на селяните, и беше ги завладял. Например когато бяхме пристигнали в с. Елха преди разсъмване и се настанихме на квартира, аз, изморен, побързах да поискам от домакина да ми направи кафе. Славейко обаче другарски ми забеляза да не искам нищо, защото селяните знаят що ни е нужно и те сами ще изпълнят своя дълг, защото им било неприятно да им се иска, както това са правили турците. Забележката му беше права. През страстната седмица, на велики четвъртък, ние се върнахме със Славейко Арсов от Ресенско в Смилево и там намерихме Георги Попхристов, член на окръжия комитет в Битоля, изпратен с мисия да произведе една анкета по повод едно оплакване против Юрдан Пиперката, направено от хора от неговия район. Георги Попхристов като голямо началство – представител на окръжния номитет, и понеже анкетата се отнасяше за един Пиперка – буйна натура и луда глава, за да има по-голям авторитет като власт, пожела да бъде придружен от няколко души въоръжени. С неговата свита потеглихме аз, Спиро Олчев, Христо Узунов, [Никола] Кокарев, начело с войводата Славейко Арсов. От Смилево тръгнахме на велики четвъртък за Демирхисарско. Като се изкачихме при манастира "Св. Петър" над с. Смилево и седнахме на почивка, пред нас блесна селската черква, осветена поради нощните бдения на "светите страсти" и блещукащите свещи на богомолците из улиците, които отиваха в черква. Тази картина чувствително засегна моето религиозно чувство като духовно лице и усетих в себе си една празнота, понеже бях отдавна се отдалечил от църквата. С тъга на душата след почивката потеглихме за с. Боища. Напред вървеше Славейко Арсов а след него ние, между нас Георги Попхристов. Нощта беше тъмна като в рог и почна да роси по малко. В тъгата си аз за утеха хванах Георги Попхристов под ръка и почнахме да приказваме за живота в миналото, прекаран в Битоля, и почнахме да тананикаме песента "О майко моя, родино мила", толкоз повече, че се считахме сигурни на това планинско място, където турски крак не стъпваше, и това място се считаше като комитско гнездо. Като ни чу, Славейко Арсов ни наза: "Нема ли да пропукат от некъде турските аскери, та тогава ке ви вида дали ке пеете". Ние млъкнахме и застанахме в редицата.

Пристигнахме в Боища и седнахме да си починем и да вечеряме. Аз по навик си изух обущата, за да умия със студена вода възпалените ми от дългото ходене крана. Славейко, като ме видя, усмихнато ми каза: "Майка им на тези турци, как нема отнекъде да се появят, та да видам как се бега со боси ноги". Аз му се изсмях, но той беше прав, защото аз отивах много разхалтен. От с. Боища всички на коне потеглихме за с. Слоещица, където беше определена срещата с Юрдан Пиперката. На тръгване Узунов и Кокарев паднаха от конете, понеже не бяха свикнали да яздат, та стана мално смях. Пристигнахме в с. Слоещица. Очаквахме, че Пиперката ще ни посрещне, същият обаче не ни посрещна. Селото е разделено на две махали от реката, която тече по средата. Отседнахме на квартира в къщата на ръководитела и го попитахе дали Пиперката е тук? Той обаче гузно почна да мънка и каза, че не е тука. Ние се усъмнихме в истиността на неговите думи, защото забелязахме, че селяните не бяха спокойни и се държаха плахо. Схванахме, че тука има нещо, което селяните крият от нас и не смеят да ни кажат. Почнахме да се споглеждаме един други, Арсов почна да се нервира, а пък мене почна да ме надува смях. Георги Попхристов, като началство се държеше хладнокръвно, но цвета на лицето му се менеше като на хамелеон. Най-после един от селските ръководители ни съобщи под секрет, че Пиперката се намирал заедно с четата си в другата махала и че селото било обиколено от четата му. Тогава е разбахме каква е работата, уловени сме като мишка в клопка. Недоверчивият Пиперка, като узнал, че ще йде анкета от окръжния комитет и то придружена въоръжени хора, взел всички предпазителни мерки, да не бъде убит, когато у нас никога не е минавала такава мисъл. Пиперката най-много се усъмнил от това, че с нас идва и войводата Славейко Арсов, към когото беше неприязнено настроен и нямаше доверие, понеже го познаваше, че е с буен темперамент. След това узнал, че и аз съм с началството, се успокоил. Решихме аз да му пиша да дойде, без да се бои от нещо. Аз му писах да бъде спокоен и да дойде на мои отговорност, без да се опасява от каквото и да било. Като получил моето писмо, той дойде при нас, но не сам, а придружен от трима четници, като с други няколко четници обсадил къщата, където бяхме на квартира. Като дойде при нас, не седна на постелята, където бяхме ние, а на стол като и придружаващите го четници държаха здраво пушките в ръцете си, готови за всяка изненада. Георги Попхристов, като схвана че атмосферата е много сгъстена, постъпи много тактично и в благовидна форма го смъмри за неговата постъпка. Същевременно с един въздържан тон, като началство, изтъкна неговите кусури, за които имаше оплакване, с предупреждение да се въздържа занапред, да не проявява такива човешки слабости, След това се разположихме и почна другарски разговор. Това Пиперката си призна, като каза: "Море ако не бе дяконът, аз никога немаше да дода, защото немам доверие във вас".

[Previous] [Next]
[Back to Index]

5. Авторът вероятно има предвид въстаническото движение през 1878– 1880 г. като противодействие срещу постановленията на Берлинския договор, защото четническият институт на организацията се създава едва през 1898 г. (вж. Силянов, Хр. Освободителните борби на Македония, т. 1, С., 1933, с. 98; Пандев, К, Националноосвободителното движение в Манедония и Одринско 1878 – 1903, С., 1979, 189, 190).

6. В Битоля поп Ставри не само отказал да даде исканата като налог сума от организацията, но стигнал до предателство. За това предателство организацията го осъдила на смърт и след няколко дена той бил убит от терориста Пецо Георгиев. Но преди да почине той можал да посочи някои организационни хора. Създала се през август 1900 година така наречената Попставрева афера.

7. Гоце Делчев посещава Битоля към средата на месец ноември 1901 г. и престоява около 20 дена. През това време пой успява два пъти да посети Даме Груев в затвора, да преустрои окръжния революционен комитет и да изглади някои конфликти между членовете на комитета (вж. Попхристов, Г. Революционната борба в Битолския окръг, С., 1953, с. 31).

8. "Новоя время" – всекидневен вестник за политика и обществен живот, излиза в Петербург от 1868 до 1916 г.

9. Илюстровано списание за политика и съвременен живот, излиза в Петербург от 1870 до 1916 г.

10. В този период във Франция излизат няколко вестника със същото заглавие.

11. По това време с такова заглавие излизат няколко вестника във Франция и един в Швейцария на френски език.