11. ПЪТУВАНЕТО МИ ПО КАНАЛ ЗА СОФИЯ

На 2 май потеглих от с. Смилево, като взех със себе си протоколите на конгреса, изпратен до манастира '"Св. Петър" от Дамета и Сарафов. Преди да потегля Даме ме извика насаме и ми каза: "Много здраве на задграничните представители Христо Матов и [д-р Христо] Татарчев и други", като ми каза, че макар Сарафов да е избран за член на генералния щаб, то е само за проформа, понеже е военен, обаче положението на окръга е напълно в наши ръце. Сарафов също настрани ми каза да нося много здраве на неговите приятели в София, а главно на бившия министър [Васил] Радославов, и да им кажа, че той държи в ръцете си организаьията и се чувствува като княз. Това ми направи много лошо впечатление. От Смилево потеглих въоръжен само с една гръцка пушка, негодна, с крив мерник. Дамян и Сарафов ме уверяваха, че за 15 дни ще бъда в София, като предполагаха, че населението навсякъде е така организирано, както в Битолско. От Смилево с помощта на куриери пътувах до с. Пуста река, Крушовско, безпрепятствено няколко дена, и то повече денем. Само в селото Зашле, Демирхисарско, стана един инцидент поради невниманието на селския куриер, който ме доведе от с. Брезово. Той оставил пушката си пълна и излезнал вън по работа, а мен ме остави в една стая, където бях задремал от силна умора. По едно време бях събуден от силен пушечен гърмеж. Неговата жена, без да знае, че пушката е пълна, взела я от любопитство и почнала да се прицелва на етърва си, неволно дръпнала спусъка и я наранила в коляното. Стана една олелия и за да не се яви някоя потеря.изкараха мен в една горичка над селото. Аз не можах да им помогна, понеже не носех със себе си никакви медикаменти, но поръчах им веднага да я занесат в Крушово при някой доктор. Надвечер дойде един куриер и ме заведе в с. Пуста река, където намерих Димчо – войводата от село Сланско, разположен с цялата чета в селото, където се движеха свободно и играеха хоро, понеже беше неделен ден. Един селянин от съседното село Горно дивяци на име Секула, имаше син в четата на [Петър] Ацев и пожела да ме придружи, за да може да дойде в Прилепско, за да види своя син. Това за мен беше добре дошло и с радост приех да ми бъде другар, защото той беше въоръжен по-добре от мене с пушка "Гра". Вечерта двамата заедно и с един куриер потеглихме и като минахме Крушовската планина на Душова чешма, прехвърлихме към село Селце и оттам с друг куриер се озовахме в селото Вранче, Прилепско, в дома на Коце Йошев, ръководител в селото и доста състоятелен селянин, който понастоящем е в София. Престояхме един ден, посрещнати радушно, а неговият стар баща беше във възторг, като видя въоръжено духовно лице. Нагостиха ме добре, дадоха ми дрехи за преобличане и вечерта потеглихме за с. Долнени, Прилепско. Куриерите, които ни придружаваха, бяха вторъжени с Тетовски мартини и с по 15 – 20 патрона. Както пушките им, така и патроните им не бяха много сигурни. Щом излязохме от селото, чухме силни пушечни гърмежи по посоха на къщата, където бяхме преди това на квартира и забелязахме, че селото е обсадено от войска. Като видях това, у мен се яви желание да се върна, за да дам помощ, но куриерите ми казаха, че е немислимо да дадем помощ с тези пушки, които от два изстрела ще се развалят. Моята пушка с изкривен мерник не беше годна и имах само 50 патрона, с които нищо не можех да направя. Затова с бързи крачки се отдалечихме. Минахме край с. Долнени, където куриерите се смениха и пристигнахме в с. Дупячани, близо до Прилеп. Когато отидохме на квартирата, мъжете не ги намерихме, и домашните, като ни видяха без мъжете, останаха изненадани, като помислили, че ние сме турски шпиони, понеже преди нашето пристигане мъжете са излезли да ни посрещнат. Те помислиха, че сме избили мъжете им. Затова жените почнаха да плачат и да си скубят косите. За да ги уверя, че не сме такива, за каквито ни мислят, принуден бях да сваля калпака, за да видят косите ми и се уверят, че съм духовно лице и почнах да се кръстя. Тогава те се поуспокоиха, а подир един час се върнаха мъжете им и настана пълно успокоение. Разбра се, че сме се разминали. На другия ден вечерта мирахме под с. Присад и се настанихме да денуваме в една лескова горичка над Прилеп. В града се пръснал слух, че някой турски шпионин, облечен в попски дреи, обикалял селата и се преструвал на комита. Селяните от с. Присад, без да знаят кой съм, съобщили на ръководното тяло в Прилеп за нашето пристигане и той наредил да ни унищожат като шпиони. Ние, без да знаем това, седяхме си спокойно в горичката и чакаме да ни донесат обяд. Най-после яви се от селото едно лице с подозрително държание и започна да ни разпитва кои сме и какви сме. А те вероятно тъкмели вечерта да ни унищожат. Но благодарение, че свещеникът Тале от с. Кривогащани, научил се от с. Вранча, че аз пътувам, дошъл в Прилеп и съобщил на ръководното тяло. По него време в града се намирал и Пере Тошев, току-що пристигнал от България за въстанието. Щом той се научил, дал второ нареждане да не ни закачат и да ни улеснят в пътуването. Надвечер пристигнаха още двама селяни, които ни донесоха храна и ни разказаха всичко онова, което са мислили да направят с нас и ми донесоха много здраве от Перета. Аз много се зарадвах, че пристигнал Пере за въстанието, понеже той беше един от най-първите стълбове на организацията. Вечерта отидохме в с. Кръст[ец] на един час разстояние от гр. Прилеп. Там научихме за сражението в с. Могила на войската с четата под воеводството на Парашкев Цветков, където паднаха убити [Парашкев] Цветков с няколко другари, между които и старият четник дядо Андрей. Понеже другият ден беше събота, пазарен ден в града, а селото се намираше на пътя за с. Никодим, през където минаваха хората за пазара, то за по-сигурно селяните ни заведоха да денуваме в една горичка, западно от селото, наедно с един четник от четата на Петър Ацев, който беше оставен да се лекува и облечен в селски дрехи. Овчарчетата около горичката ни служеха за охрана. Подир обяд остарахме изненадани от звука на една военна тръба над гората. Помислихме, че сме предадени и обсадени от войска. Един от овчарите дойде да ни съобщи, че към града се движи една войскова част. В горичката да стоим беше безсмислено, защото щяха да ни изловят като пилци. Затова тримата решихме да излезнем на височините над нас и заемем позиция за съпротивление, за да не се предадем живи в ръцете на неприятеля. След като видяхме, че ще се мре, аз зарових протоколите под земята до един дъб и ги покрих с шума, за да не бъдат намерени. Ако тия протоколи попаднеха в ръцете на властта, щеше да се осуети въстанието, и всички легални дейци на въстанието щяха да бъдат заловени, понеже решенията на конгреса бяха написани ясно и отчетливо с обикновената азбука. Като зарових книжата, тримата пълзешком излезнахме над горичката на една гола височина и залегнахме в един арап, аз и Секула с пълни заредени пушки, а раненият четник с револвера си. И тримата бяхме уверени, че нищо няма да направим, а само да се пазим да не ни уловят живи, нещо, което тогава се считаше за голям позор. Току-що залегнахме, видяхме войската да се движи под нас по шосето за Прилеп и спря на почивка. Ние ги наблюдавахме, но и те може би са ни видели, но си помислили, че сме обикновени селяни. След малко тръбата пак засвири и те потеглиха за Прилеп. Разбрахме, че тръбата свирила сбор, а ние в страха си щяхме да се издадем за малко. След това премеждие с радост се върнахме в горичката, прибрахме си заровените книжа и вечерта с куриери през с. Никодим пристигнахме в с. Вариш, където намерих и Петър Ацев с четата му. Той ми се видя не особено разположен, а много замислен, сигурно от това, че неговият район не беше добре подготвен за въстанието. Организационният дух още не бе здраво проникнал между селяните в Прилепско, които не бяха добре въоръжени, което аз много добре забелязах при преминаването ми през полските села. Моят другар Секула ме напусна и остана при Ацева. Маршрутът ми беше да мина Вардара през Велес и през Щипско да взема посоха към българската граница. И Сарафов ми посочи тоя път, като ми каза, че в Щипско ще намеря войводата Славчо Ковачев от Щип – негов близък другар и да му занеса много здраве. Петър Ацев ме упъти да мина Вардара през стария канал – Тиквеш, понеже при Велес било по-трудно. Упътих се към Тиквеш и след като минах р. Църна отидох в селото Шивец, близо до брега на същата река. Там престоях два деня, докато се нареди минаването ми през Вардара. На първото ми писмо от Тиквеш до тиквешкото ръководно тяло, последното ми отговори отрицателно, че минаването през Вардара е невъзможно, понеже корабът бил зает с пренасяне на войска, а бордът се пазел също от войска. В с. Шивец пристигна от България четникът Милан Шуманов от Куманово, който с някаква чета дошъл до Вардара и минал Демиркапия. Като получих отказ от Тиквеш, трябваше да се върна назад и да мина през Велес, но благодарение, че срещнах Ал[ександър] Станоев, ръководител в Тиквеш, който подозиран от властта станал нелегален и се укриваше в селото, и аз останах. Той писа на една учителка в Неготино, негова колежка, може би и негова симпатия, и тя наредила за преминаването ми през Вардара, за която цел изпрати и куриери от гр. Неготино, за да ни вземат. На край града в Неготино ни посрещна Гьоре Слепия, който по дадена парола ни позна и ни заведе в определена квартира. Престоях един ден тук, дойдоха при мене ръководителите и ми предложиха да взема от тях една сума от 500 наполеона и я занеса в София, за да я предам на един техен представител за покупка на оръжие. Аз обаче отказах да приема това предложение да нося такава крупна сума със себе си, защото не бях уверен, че аз благополучно ще премина границата и ще пристигна в София. В Неготино бях приет много добре, снабдиха ме с тютюн и цигари за из пътя и ми дадоха една меджидия, понеже нямах никакви пари със себе си. Към полунощ пристигнах заедно с един куриер до Вардара, където минахме по един мост на железопътната линия между турските постове. Благодарение, че нощта беше тъмна и валеше ситен дъжд, и силното бумтене на Вардара, се доближихме до самия бряг на реката. Куриерът хвърли две камъчета в реката като сигнал, на който отговориха по същия начин дошлите куриери на отвъдния бряг на реката от с. Липа. Последните прегазиха реката и дойдоха при мен. Аз се съблякох, като оръжието и облеклото го взеха, и нагазихме реката, като ме държаха за ръцете. Тъй минахме реката благополучно. Като минахме отсрещния бряг, аз се зарадвах, като мислех, че съм близо до българската граница и безпрепятствено ще вървя напред. Оттук нататък обаче почнаха най-големите пречки и премеждия. До самата граница аз не можах да влезна в никое село. Като преминах Вардара, се озовах в с. Липа и без да вляза в селото, куриерите ме оставиха да денувам в един храсталак от паранар, близо до селото, където за да не се издам, трябваше да лежа само по гръб. За храна ми донесоха само мътеница с хляб от просо. Вечерта с двама куриери от с. Липа заминах за с. Скороша, Радовишко, и без да вляза в селото, в една гора предадоха ме на един козар, а те се върнаха. Козарят ме остави в горичката сам до вечерта, като ми обеща да ме вземе и заведе в селото вечерта, когато прибира козите си. Стъмни се и забелязах, че всички козари се прибраха в селото, но при мене никой не се яви. Разбрах, че съм излъган, но не можех да се връщам назад по непознати места и реших да вървя напред. Отгоре забелязах, че в подножието на планината има кошари, където се прибираха стадата. Понеже в селото имаше една турска кула, то спущайки се на гръб, обвит с гуната, през една долчинка се промъкнах до кошарите и се приютих в една от тях. По едно време кучетата се втурнаха с вой към мене и аз с разрошени коси като някой вампир се втурнах към тях и те от страх млъкнаха и избягаха. След малко пристигна овчарят, който носеше за себе си вечеря баница и кисело мляко. Щом ме видя, той остана като вкаменен от уплаха. А той беше същият, който ме излъга и се извиняваше, че след вечеря щял да ме вземе. Аз строго го смъмрих, изядох му вечерята и го заставих да ме води по определения маршрут към с. Дедино, Радовишко, или пък да ми намери друго лице, защото стоенето ми в това село ми се видя несигурно. Той като видя, че не може да ми се отскубне от ръцете, заедно отидохме край селото и от една къща извика едно лице за куриер, комуто ме предаде. През нощта щом стигнахме в селото Габревци, отбихме се до едно търло – кошара, за да се смени куриерът с друг. Овцете бяха затворени, а ние обиколихме търлото, за да намерим овчарите, без да ни усети някое куче. Овчарите не ни усетиха, защото дълбоко бяха заспали, и когато ги събудихме, те останаха ужасени и учудени – как сме се приближили до тях, без да ни усетят кучетата. Щом почнахме да приказваме, кучетата се събудиха и почнаха да лаят. Куриерът от село Скороша се върна и ние продължихме пътя с овчаря от с. Габревци. Но вместо в с. Дедино, той ме заведе под селото на едни ниви при орачи. Те спяха и ние ги събудихме. Аз полегнах малко настрани, за да си почина, и чух орачът да казва на куриера: "Къде го водиш тоя господин? Не знаеш ли, че огън гори в нашето място и къде ще го укриваме." Преди една седмица пак в Радовишко била разбита четата на Коце Мазнейков, където той с двадесет четници и милиция паднали убити. Само трима четници са се спасили и укрили в планината, а властта усилено ги търсела. По селата имало изтезавания, масови побоища и арести от страна на войската. Орачът шепнеше тихо на куриера, като предполагаше, че аз не слушам. Щом обаче чух тези думи, станах и се озъбих на орача, като му се заканих, че ако не ми даде подслон, ще бъде смъртно наказан от Сарафов, който идва след мене с 60 души четници, за да получи оръжие от България. В случая аз си послужих с личността на [Борис] Сарафов, понеже неговото име беше станало популярно в тоя край при преминаването му с чета за Битолско. Освен това схванах, че тук думата организация нямаше нужния авторитет както в Битолско.

Доколкото можех да схвана, българското население по тия места между левия бряг на Вардара и границата не беше така организирано, както в Битолско, където отговорни фактори бяха селските комитети, и населението без разлика на пол и възраст беше отдалено всецяло в служба на организацията. Тук забелязах, че в селата имаше само отделни личности, които бяха посветени на делото и служеха само за куриери на четите. Четничеството беше взело връх, а не легалните комитети. В тоя край всичката власт била съсредоточена в ръцете на четите. Освен това населението, понеже не е странствувало, не е ходило на гурбет, ни се видя заспало, а не будно каито в Битолско. В просветно отношение тоя край съвсем беше занемарен, защото беше забравен от Екзархията. Смятало се, че щом е близо до българската граница, е сигурен. С една дума нямаше онова съзнание между народа, каквото имаше Битолско. Населението освен това беше много деморализирано от ежбите, водени между върховисти и централисти, от които първите са доставяли оръжие безплатно и затова населението ги ценяло.

За да се отърват от мене, селяните от с. Дедино, предадоха ме на едно момче, което да ме заведе в една горичка на кръстопът, далеч от селото, където много лесно можех да бъда открит. Момчето, като ми посочи горичката за денуване, искаше да ме остави сам. Аз схванах това, че мястото е несигурно и че мога да бъда заловен много лесно, без да пострада селото, затова не приех да остана тук сам и заставих куриера да ме заведе близо до самото село в някоя кошара или в плевня. Куриерът, като видя, че аз не го пускам, принуди се да ме заведе в една плевня близо до селото, където ни донесоха и храна. С него дойде и един друг селянин, който ми се видя съмнителен.

Той като ме видя сам, искаше да ми вземе пушката под предлог да я разгледа, а по очите се познаваше, че има лоши намерения. Затова аз не му позволих да пипне пушката и здраво я държах. Като схванах неговите престъпни намерения, аз казах, че съм четник от Сарафовата чета, и почнах да му се заканвам, като казах, че [Борис] Сарафов идва след мене с 60 души, за да приеме оръжие от гранината. Тогава той се сепна и почна да ми се хвали, че бил добър работник, и ми откри, че тримата четници от четата на Мазнейкова се укривали в гората. Радовишкият каймакамин като узнал това, усилено ги търсил. Аз пожелах да ме заведат при тях и вечерта ме заведоха, като ги намерих приютени в една горичка над селото Дукатино, без да знае никой от селото освен един добър селянин, който скришно им доставял храна – хляб и мътеница.

Те стоели тук единадесет дена прикрити, без да могат да си пробият път за към гранината. Двамата четници бяха от Костурско, а третият от Радовишко. Единият от костурчаните на име Барба Яни, с напреднала възраст, беше бивш четник от Сарафовата чета, а другият – младо момче, ранено леко в крака, още кукаше. Тримата бяха въоръжени с манлихерови пушки и с по триста патрона. Само младото костурчанче ми се видя бодро, а останалите двама много отпаднали духом. Като се видях с тримата добре въоръжени другари, вирнах главата и застанах над тях като главатар, Взех на стария четник манлихеровата пушка и му дадох моята. Дойде селянинът с вечерята и като ме видя, се стресна. Аз му се препоръчах за войвода и той ми повярва, защото и каяфетът ми отговаряше напълно за войвода. Казах му оше, че останалата чета върви подире ми. От разпита за положението в селото той ми съобщи, че всички, които имали оръжие, предали го на турците и били много уплашени. Аз, за да окуража моите другари, изпаднали в малодушие, и за да сплаша селяните и повдигна техния дух, казах на дошлия селянин да извика да дойдат при мене по-първите хора от селото, като се заканих, че ако не дойдат, ще влезна с четата денем, та има да си патят. На другия ден около пладне се явиха при мене 6 – 7 души селяни наедно със селския пъдар. След като им четох една строга нотация и ги смъмрих, загдето са предали оръжието си, че за това могат да бъдат наказани със смърт, те много се изплашиха и почнаха да се извиняват за станалото и молят за прошка. Най-после им казах да приготвят вечеря за 10 души и че ще слезнем в селото, като дадох нареждане всички мъже да бъдат събрани в една къща, за да им държа беседа. За по-голям респект, аз им се представих за виден битолски войвода и казах, че след мене върви голяма чета. Даже моите другари, като видяха моя сербезлък пред селяните, повярваха, че съм голяма клечка в организацията. При залез слънце потеглихме за селото по един дол. Щом наближихме, стария и другия четник оставих над селото за охрана, със заповед в случай че забележат някоя опасност и чуят стрелба, веднага отгоре да открият огън. Аз с ранения четник влязохме в селото. Преди да влезнем, забелязахме всички селяни излезли над селото да ни посрещнат и ни посочиха квартира. По дадена парола от мене слезнаха и другите двама четници. Преди да отидем на квартирата, съобщих на селяните никой да не излиза вън от селото, защото е обсадено от четници, и всеки, който мръдне, ще бъде застрелян. Квартирата беше накрай селото, вечерята беше готова и се състоеше от агне печено и баница с кисело мляко. Нахранихме се добре, напълнихме си раниците с печено месо и погача, след което им държах беседа за силата и мощта на организацията, която беседа ободри всички. След беседата веднага поисках двама куриери, за да ми посочат пътя за селото Поповница, Струмишко. Щом излязохме вън от селото, определените лица за куриери отказаха да ни водят под предлог, че единият бил куц, а другият не знаел пътя. Тогава аз поисках от селяните да ги сменят с други. Един от селяните обаче ми подшушна, че те знаят пътя, но не искат да вървят. Като узнах това, аз вдигнах приклада на пушката, за да ги ударя, и те потеглиха пред нас бегом, та едва ги настигнахме. Но вместо по правия път те завиха по напречен и навлязохме в един гъст храсталак, където беше много тъмно, та бяхме принудени да останем там, докато съмне. Изморени от безсъние ние полегнахме й се успахме. В съня си чух един силен глас: "Ставайте!" От тоя глас аз се събудих и видях, че тъкмо се зазоряваше и птичките пееха. След това събудих другите и куриерите и се измъкнахме от този храсталак – местност, която се намираше на синора на едно голямо юрушко турско село, и прехвърлихме Поповнишката гора. В селото Поповница не можехме да влезнем, защото имало турци пъдари. Затова хванахме едно козарче, на което поръчах да ни достави храна и да извика двама селяни за куриери. Вечерта потеглихме за селото Нивичани, минахме през едно дере, из ниви, посеяни с афион и насреща ни се изпречи едно турско село, покрай което трябваше да минем. От една къща на селото почна да лае куче, след него и друго, та ние усилихме хода, за да излезнем на един баир и ако в случай бъдем нападнати от някоя потеря, да сме на добра позиция. Кучетата обаче си полаяха, без да се яви някой човек от селото. Пристигнахме до селото Нивичани, но не влезнахме вътре, а останахме да денуваме в една горичка над него. От селото ни донесоха храна за обяд и чакахме да се стъмни, за да продължим пътя. Преди да се стъмни, дойде при нас един куц селянин, цял разтреперан, и ни съобщи: "Бягайте, братя, кай, що ви видят очи, оти селото и наоколо него е полно со аскер, който почна да опожарява гората и всички кошари наоколо." Ние не можехме да бягаме, защото беше светло и не познавахме мястото, а под нас беше пътят на гр. Струмица, а над нас ниви и открито място. Затова решихме да не мърдаме от горичката и да чакаме смъртта си. На селянина казах, че ние няма да мърдаме оттука и ще чакаме да се стъмни и да дойде куриерът, който да ни изведе от тука. Аз пак зарових протоколите в земята и ги покрих с шума. Взехме позиция, за да открием огън, в случай че се яви войска. Раненото костурчанче го качих на един дъб, за да наблюдава, а ние тримата залегнахме готови за стрелба. В такова очаквателно положение ние дочакахме да се стъмни и след това дойде едно младо момче, което ни каза, че войската се прибрала в къщите и от страх подпряла вратите с дърво, за да не бъдат нападнати от комитите. Момчето напред – ние след него, напуснахме горичката и минахме край самото село и ни заведе при войводата Атанас Нивички, който се намираше с четата над селото и наблюдавал как аскер опожарявал иолибите. Той ни прие радушно. Задържа при себе си тримата ми четници по тяхно желание, а мен още вечерта с един куриер ме изпроводи за Малашевско. Когато минахме по Царските ливади през висоха букова гора, се отзовахме и Малашевския балкан в една колиба при един овчар, който ме нагости с прясно мляко. Заранта, придружен от едно овчарче, минахме през Гулаш – мястото, където Сарафов имал сражение с войската [12], и видях пресните гробове на убитите четници. Пристигнахме до селото Владимирово, а над него в гората намерих върховисткия войвода Петър Хужето с 10 – 15 четника. Без да зная, че той е върховист, аз се зарадвах, че се присъединих към неговата чета. От разговора той узна, че идвам от Битолско, и когато стана въпрос за Сарафов, той се намръщи и измени физиономията си, от което схванах къде съм попаднал. Въпреки това обаче, той се оказа внимателен към мене и ми даде храна от техние агарщици, в които имаха само захар и хляб. Като ги запитах защо нямат храна, те ми отговориха, че не могат да се доберат до селото Владимирово, защото имало войска. От това разбрах, че те се навъртат само по колибите в Малашевско и нямат никакъв достъп до другите села. Вечерта, придружен от двама четници на Петър Хужето, които по тяхно желание искаха да се върнат в България, заминах за Беровско. Там се срещнах с войводата Христо Кутрулчето – един буден момък. С него беше и Иван Ингилизов, учител и ръководител на Струмишко, с когото за първи път се срещах. С него се разбрахме, като се отделихме от другите четници, и си поприказвахме, описах му подробно положението в Битолско. Аз бях изгладнял и като разбра това, Ингилизов извади от раницата си печено месо и погача и добре ме нахрани. Останах много доволен, защото от минаването ни през Вардара до тук, с изключение на селото Дукатино, се хранехме само с хляб от просо. От тук, придружен с двамата четници, отидохме в Джумайско и там в селото Лешко намерих [Христо] Чернопеев с многобройна чета. Като му представих пътния лист от генералния щаб в Битолско, ме прие много любезно, като ме нахрани, напои със сливова ракия и ме въоръжи с манлихерова пушка. Чернопеев като разбра, че двамата четници, които ме придружаваха, са върховисти, искаше да ги екзекутира, но по мое ходатайство ги изпрати зад граница, през Черната скала. При Чернопеев останах два дена, докато се нареди канал за минаване през границата. Там намерох четника Никола Жеков от Стара Загора, заедно с две учителки от Радовишко, които били потърсени от властта и затова избягали с четите. Никола Жеков беше ранен в ръката и се връщаше в България, за да се лекува, придружен от учителките, предрешени в селска носия. При Чернопеев бях отишъл през деня, а вечерта отидохме в селото Логодаш, където Чернопеев беше поръчал да приготвят вечеря за четата, като заколят няколко агнета. Когато отидохме обаче да вечеряме, сложиха ни само баници, и то много постни, макар в това село да имаше много заможни хора със стада овце. Чернопеев кипна от яд и даде нареждане на четниците веднага да отидат в стадото на домакина, на първия чорбаджия, да вземат 10 агнета и да ги заколят. Четниците изпълниха неговата заповед, заклаха агнетата, месото разпределиха по раниците и като излезнахме в зори над селото на бивак, там поставиха котли, за да варят месото. На същото място той обеси селския кмет Марче по донесение на селяните, като турски шпионин. Преди да го обеси, в мое присъствие запита селските ръководители дали гарантират за неговата честност, те обаче свиха рамене и той го окачи на въжето на един дъб. Аз се постарах да смекча Чернопеева, за да му прости, но не сполучих. Много тъжно ми стана, като видях един човек в напреднала възраст да бъде окачен на въжето, когато видях как той бедният се прекръсти, преди да бъде обесен. Обвиняваха го в близки отношения с каймакамина от Горна Джумая. А пък той според мене не можеше да не бъде в близки отношения с турската власт като кмет. Направи ми лошо впечатление, че Чернопеев с усмивка на лице окачи на въжето кмета, без най-малко да се трогне. На бивака в котли се вареше месото. По едно време часовият даде знак, че съгледал да се чернее нещо откъм селото, което приличало на войска. Чернопеев веднага стана да провери с бинокъла си. След като провери, спокойно, с усмихнато лице каза: "Дедо попе, изглежда, че ще имаме малко джумбуш-пукотевица". Като чух това, смръзна ми се кръвта при мисълта, че ще оставя костите до самата българска граница след толкова премеждия, без да видя свободна България. Обаче вместо войска се оказа, че насреща ни идва селско стадо от биволи, та падна голям смях.

Вечерта Чернопеев изпрати мен, заедно с Колю Жеков и двете учителки, да минем границата край граничното село Лисия като по-сигурно.

[Previous] [Next]
[Back to Index]


12. Четата на Борис Сарафов води сражение на 12 февруари 1903 г. на път за Битолския революционен окръг.