МАКЕДОНСКИ ПРЕГЛЕД
година XIV, 1991, кн. 2

НАУЧНА СЕСИЯ

АКАДЕМИК ЛЮБОМИР МИЛЕТИЧ -НАУЧНА И ОБЩЕСТВЕНА ДЕЙНОСТ
(по повод възстановяването на Македонския научен институт)
София, 21 декември 1990 г.


2. Ст. н. с. к. ф. н. Иван Кочев. Любомир Милетич и проблемите на българското езикознание
 

Последните думи на акад. Любомир Милетич, преди да склопи очи на 1.06.1937 г.: “За България искам аз... искам... Добро!”, отразяват синтезирано и съвсем точно същността на цялата негова огромна народополезна дейност.


73

С родолюбиви чувства той е закърмен в най-ранното си детство, когато от баща си - възрожденския учител Г. Милетич, бивш секретар на четата на П. Хитов - е слушал разкази за подвизите на дядо си Миле войвода, тракийски българин, забягнал от Одрин в Австрия. Съдбините на Тракия и Македония, т. е. на неговите семейни огнища Одрин и Щип, останали след войната извън границите на родината, стават по-късно постоянна тема в неговото научно творчество.

Лингвистичното дело на бележития учен обхваща следните области: старобългарски език, история на българския език, българска диалектология, съвременен български език и др.

Значително място в творчеството му заемат въпросите на старобългарския език. Неговата първа голяма изследователска работа “Особеностите на езика на Мариинския паметник” (1886) поразява с респектиращата подготвеност на младия езиковед, получена при видните европейски учени Леополд Гайтлер и Ян Гебауер.

Аргументирано и обосновано с доказателствен материал от северозападните и югозападните (македонските) говори Л. Милетич разкрива българския произход на паметника и разсейва допускането на Ягич, че Мариинското евангелие било приписвано в ареала на сърбохърватския език. Критиката към учителя му, който тогава все още не бил изживял докрай представите, свързани с т. нар. „панонска хипотеза” на Копитар и Миклошич, има актуално звучание. Става дума за припомняне доводите на Милетич днес, когато от отделни чуждестранни слависти се подновяват опитите за възкресяване на банкрутиралата идея за западнославянския характер на Кирило-Методиевите писмени паметници.

Фонетичните и граматичните особености, типични за голяма част от “днешните живи новобългарски наречия”, спомагат на отличния специалист да направи извод със съществено методологично значение за старобългарския език, че той не е мъртъв, а жив „народен говорим език, писмено фиксиран с всичките му диалектни особености”.

Пренебрегването на това принципно положение от редица чужди изследвачи както в миналото, така и днес лишава лингвистичната наука от възможността да бъде проследен естественият развой на явленията и да бъдат обяснени причините за промените по паметниците. Опората в живия български език е единственият ключ за извършване на действителен (а не на мним) научен анализ на езика, на който са написани те. Именно върху тази основна методологична постановка са изградени повечето старобългаристични изследвания на Милетич. Централно място сред разработваните от него проблеми се пада както на темата за появата и развоя, така и за спецификата на членната форма в българския език. Многобройни са изследванията, посветени на членната форма. И това не е случайно, тя е живецът на българския език, неговата специфика и оригиналност.

Студията “Членът в българския език” (1887), по-късно прераснала в докторска дисертация, излиза от печат на хърватски като “O clanu u bugarskom jeziku” (1889). В нея се прави диалектен преглед на членните форми с елементи -т, -н, -с (или в Македония), като се отчитат степенните различия в семантиката на всяка една от тях. Изследването е извършено на много широка сравнителна основа, с привличане на материал от индоевропейските (балканските, германските, арменските), а така също и от някои неиндоевропейски езици. Л. Милетич не приема възгледите на своя учител Ф. Миклошич за ролята на трако-илирийския субстрат при възникването на българския член, а търси причините в самостоятелния развой, изграден върху унаследени праславянски склонности. Според него още в старобългарски са били налице случаи със задпоставна употреба на показателните местоимения ТЪ и СЬ, които след срастване с името, намиращо се пред тях, са започнали да придобиват значение на членувани облици.

Доказателства за домашния характер на явлението Л. Милетич търси и в статията “Показателните местоимения в постпозитивна служба” (1927)


74

Приведеният съпоставителен материал е както от славянските (полски), балтийските (литовски), така и от балканските (румънски и албански) езици. В семантиката на полските показателни местоимения ten, ta, to след съществителни известният славист съзира променено относително-показателно значение, близко до членното. Като наследство от праславянски, а по-далече и от балто-славянски (у Милетич - „лито-славянски”) той разглежда постпозитивната употреба на показателното местоимение Н/ЖЕ/, с помощта на което се образува сложната (определена) форма на прилагателните в старобългарски от типа ДОБРЪ-И, послужила като модел за членуване и при съществителните имена.

В ректорската си реч от 1901 г. „Членът в българския и в руския език” Милетич съпоставя примери от старото и новото състояние на члена в български с подобни случаи (на -от, -те, -те) в северноруските говори, като прави изводи за общата славянска подкладка на явленията в двата езика.

Позицията на изключване балканското влияние в български не е само черта, характеризираща изследванията на младия Милетич. Тя е последователно провеждана линия в цялостното творчество на този учен-славист, срвн. по-късните публикации на теми: „Към историята на тройния член в старобългарския език” (1933) и „Прилагателни членни форми в старобългарския език” (1932).

През целия си творчески път Милетич работи над проблемите на старобългарския език за нуждите на обучението. Макар и учителствувал кратко, той е достигнал до убеждението, че учебникът по старобългарски е изключително нужна книга за националното възпитание на подрастващите, защото „старобългарската граматика учи какъв е бил езикът, на който в половината на IX столетие светите братя Кирил и Методий преведоха свещеното писание и други богослужебни книги. Този език, запазен и до днес в най-старите ни писмени паметници, наричаме старобългарски, защото е бил език на тогавашните български словени в Македония, отечеството на Кирила и Методий.”

Учебникът се усъвършенствува във всяко следващо издание. Годините, в които той се препечатва девет пъти, бележат дълъг път за работа над него (1888, 1892, 1895, 1896, 1902, 1906, 1912, 1923, 1925).

Разработката на проблемите от историята на българския език в научното дело на именития езиковед е естествено продължение на интересите му към старобългарския език. И в тази област изследванията му се отнасят до най-различни лингвистични равнища: фонетика, морфология, синтаксис. След фонетичните промени вниманието на Милетич се задържа върху различните застъпници на  и  (??,  празно поле в текста, В. К.) в съвременните и по-специално в родопските говори, като се подчертава тясната връзка между вокалния квантитет и ударението („Следы среднеболгарской замены носовых в новоболгарских наречиях”, 1906). Любима тема, отразяваща трайния му интерес към морфологията, е темата за разколебаването и изчезването на старото склонение в говорите: „Гдето срещнем на Балканския полуостров славянски говор с правилна именна флексия, там забелязваме и много други белези, несвойствени на българския, и ние трябва да се поспрем и потърсим границата, гдето захваща тая правилна флексия - тук е границата на българския език.” В „Старото склонение в днешните български наречия” (1890) въз основа на падежните реликти по говорите се установява еднотипността и равномерността на процесите, свързани с изчезването на флексията. Причините за изчезването на падежите в историята на българския език се обясняват в духа на Миклошичевата теория за загубата им в романските езици вследствие на фонетични изравнявания във флективни срички, довели до съвпадения и до синтактично смесване на различните облици, а също така и до засилване ролята на предлозите.

Българските говори в Мизия, Тракия и Македония и фолклорът все още пазят остатъци от старото именно склонение. Милетич отхвърля мнението, според което между именните системи на старобългарски и новобългарски съществува пропаст. Времето, в което старата флексия все още е била запазена.


75

стои по-близо до нас - факт, който опровергава панонската хипотеза за словенския характер на Кирило-Методиевия език.

Именно в събирането и систематизирането на случаи със запазени падежни облици, известни от дотогавашната литература, се състои и значението на Милетичевия труд. Темата за възникването на аналитизма вълнува изследователя и по-късно, за което говори студията „Към историята на българското аналитично склонение” (1935).

С нея е свързан и другият голям проблем от развоя на езика - изчезването на инфинитива, - разработен в статията „Към историята на инфинитива в българския език” (1934). Верен на убежденията си за самостоятелен развой на явленията в български, Л. Милетич отхвърля възможността за външноезикови влияния. Пренебрегването на инфинитива е започнало още в старобългарски, за което говори синонимната употреба на конструкциите с и без инфинитив от типа на СЕМОУ ЗАДШ ПОNЕСТИ КРЪСТЪ ЕГО (Зографско евангелие, Мариинско евангелие, Савина книга) и СЕМОУ ЗАДШ ДА ПОNЕЦЕТЪ КРЪСТЪ ЕГО (Асеманиево евангелие). Освен съкратените форми на инфинитива аз ви ща кажа от живите говори той привежда и пълни облици от народни песни, благословии и пословици: довести, бити, стоити. Запазен инфинитив Л. Милетич е намерил в диалекта на тракийските преселници от Булгаркьой, Теслим и Лезгар (Кешанско): правити, карати, отивати, гълчати.

Чуждоезиковото влияние се отрича и в една синтактична работа с по-малко значение, озаглавена „Удвояването на обекта в български език не е балканизъм” (1937).

Като историк на езика Л. Милетич отделя сериозно внимание не издаването на старите паметници и на изследването на техния език.

Публикуваните „Влахобългарски грамоти” на Ю. И. Венелин (1840) са накарали нашия учен да предприеме пътувания из Румъния. През 1892 г. в библиотеките на Букурещ и Яш той издирва нови документи, хвърлящи светлина върху езиковата ни история („Бележки от едно научно пътуване в Ромъния”, 1893). Освен ръкописи от XIV-XVII в. на традиционен език от среднобългарския период в книгохранилищата той намира 84 грамоти, писани на говорим български език на още неасимилираното славянско население, живеещо на север от р. Дунав („Дако-ромъните и тяхната славянска писменост”, 1893). Три години по-късно в Брашов той открива още 121 грамоти, предимно от XIV-XV в, които обнародва самостоятелно („Нови влахо-български грамоти от Брашов”, 1896).

Със задграничните му пътувания е свързано изследването на езика на седмоградските българи от с. Български Чергед, отразен най-вече в т. нар. Чергедски молитви („Седмоградските българи и техният език”, 1926). Чергедските молитви са писмени текстове на латиница от XVI в. на насилствено отвлечени пленници от Североизточна България по времето на военния поход на унгарския крал Стефан V (1266 г.) в Трансилвания. Диалектът на тези българи, приели на новото си място протестантството, според податките от молитвите издава мизийски особености: редукция а-и, е-у, делабиализация на у-и след меки съгласни, следи от старобългарско ы-ъ, застъпници на  като ’а и като а, преглас на етимологично ‘а-е, замяна на х с ф, член за м. р., ед. ч -о(т), императив -ете в мн. ч., старинни наречия от типа нин’а и пр. Молитвите пазят и особености, които вече не могат да се открият в Мизия: разложен назализъм, склоняем член в доста на брой падежи и др.

Л. Милетич е откривател на два изключително важни за историята на новобългарския книжовен език паметника - Копривщенския и Свищовския ламаскин, които издава със задълбочени езикови проучвания към тях в поредицата „Български старини”, кн. II и кн. VII (Копривщенски дамаскин. Новобългарски паметник от XVII в., 1908; Свищовски дамаскин. Новобългарски паметник от XVIII в.; 1923).

Интересът на Милетич към българската диалектология, т. е. към


76

лингвистичната наука, с най-живо отношение към националния ни живот няма случаен характер. Източните и западните говори предизвикват еднакъв интерес у учения. За съжаление поради невъзможност да посети и лично да събере материал от западните земи в трудовете му за тях анализът на някои факти се извършва въз основа на материали от печатни източници.

Проучването на източните и по-специално на североизточните говори поради личното му обхождане на Източна България е извършено цялостно. Още преди излизането на фундаменталния труд „Das Ostbulgarische (Виена, 1903) Милетич поставя редица въпроси на североизточнобългарската диалектология във връзка с изследването на Чергедските молитви на седмоградските българи, а също така и на ловчанските помаци (БП, V, 5), мизийските о-говори и балканските ът-диалекти са проучени обстойно по-сетне. За Милетич, и то с доста голяма степен на основание, о-говорите в Дунавската равнина, в Шуменско, Съртовете и др. са стари, автохтонни, някога обхващали цяла Мизия - от Черно море до р. Искър на запад. Разпространението на о-говора в Южна България по посока на Одрин и в Странджа е ново и то създава т. нар. „загорски” клин в Странджа и Тракия. Сегашните ът-говори в Балкана - според Милетич - са югоизточнобългарски диалекти. Към балканските говори той отнася еркечкия, тетевенския, пирдопския, панагюрския, котелско-еленско-дряновския, ловешко-троянско-габровския и сливенския говор.

В съвременната българска диалектология балканските говори не се разглеждат като югоизточни, а като североизточни. Милетичовото диференциране по групи, за което стана дума, а също така и особеностите на говорите, приведени от него, обаче са намерили широко отражение в работата на Ст. Стойков „Българска диалектология” (I и II издание). Същата констатация се отнася и за отражението на чисто югоизточните - рупските - говори в същия труд на Ст. Стойков. Общата характеристика, която прави Милетич за тях, е така богата, както и за североизточните диалекти.

Източните български говори Милетич разглежда отново в едноименната си работа (вече на български език), поместена две години след излизането на „Das Ostbulgarische” в СбНУ, XXI, 1905, т. е. след публикуването на Б. Цоневите „Диалектни студии. Поправки и допълнения към Милетичевата книга „Das Ostbulgarische”(C6Hy, XX, 1904).

Разгърналата се дискусия между двамата видни български учени за границата между източните и западните български говори и за техните характерни особености всъщност е образец на научен спор с огромни положителни резултати за диалектоложката наука. В дискусията бяха поставени най-важните проблеми на българската диалектология: за характера и типологията на говорните различия, за границите между диалектите въз основа на разпространението на едно или друго явление, за основната диалектна делитба на българския език, за миграционните процеси върху българското езиково землище и свързаните с него езикови изменения и т. н.

Данните от Българския диалектен атлас днес ревизират в една или друга степен отделни постановки както у единия, така и у другия учен и сочат, че истината е по средата. Така напр. оказва се, че ятовата граница между източните и западните говори не представлява една-единствена линия (изоглоса), а е широк ятов пояс, в който битуват и други езикови (фонетични, морфологични, лексикални) водораздели между двете големи наречия. Днес вече става ясно, че не може да се говори за „рупаланщини” в Северна България (както мисли Б. Цонев) или за „загорски клин” в Южна (според Милетич), за южни преселници на север и за северни - на юг, защото североизточнобългарският и югоизточнобългарският о-говор не са откъснати един от друг, а чрез о-говора на селата, намиращи се по старопланинските проходи, образуват неразкъсваемо единство - континуум - цялостен ареал на едно източнобългарско о-наречие, което трудно можем да отделим както от балканските, така и от тракийските говори.


77

Данните на Българския диалектен атлас показаха, че твърденията на Б. Цонев за наличие на втора ятова граница не отговарят съвсем точно на истината, защото за Южна България покрай по-типичния широк изговор на  като е и ’а пред меки срички понякога се среща и „североизточнобългарско” по тип прегласено екаво произношение. В същото време обаче схващанията на Б. Цонев, че говорите по ятовата граница не притежават или притежават в по-слаба степен редукция на широките гласни в тесни, отколкото диалектите, разположени в по-източните части на страната, се оказаха по-правилни от тези на Милетич.

Редица черти, за които спореха двамата учени - като изговора на е, вокалната редукция, промените с еровите и носовите гласни, прегласите на вокалите, присъствието на меки и смекчени консонанти, - т. е. особености, типични повече за източните говори, не бяха разгледани от тях като израз на една по-обща закономерност, особено характерна в миналото за по-старите периоди от развитието на езика - вокално-консонантното взаимодействие. Двамата академици обаче положиха солидните основи на българската диалектология като национална наука с много голямо бъдеще.

Интересът на Л. Милетич към югоизточните говори продължи и по-сетне, за което свидетелствува друг негов основен труд, написан също на немски - „Die Rhodopemundarten der bulg. Sprache “, издаден от Виенската академия на науките през 1912 г., в който бяха изнесени пред света особеностите на един от най-интересните диалекти в славянския свят, легнали според Ягич в основата на Кирило-Методиевия език - родопските говори.

В специални статии Милетич спира вниманието си на централния родопски диалект в Смолянско-Чепино и Широка лъка („Фонетични особености на помашките говори в Чепинско”, ПСП LXVI; „Болгарские говоры чепинских помаков”. Сборник статей, посвященных В. И. Ламанскому. II. Санктпетербург, 1908; „Редукцията на гласните в широколъшкия говор”, СпБАН, III, „Акание и „пълногласие” в централния родопски говор”, МПр, Х,1 и 2).

Във връзка с изследването на родопските говори са интересите му и към българските католици, т нар. павликяни, които в миналото според Милетич са били богомили. Тях той проучва както в България, така и в чужбина - Банат. Говора на южните павликяни - в пловдивските села, говорещи диалект от рупски (родопски) тип - Милетич отразява в студията „Павликянското наречие” (СбНУ, XXVI), а на северните - от никополските и свищовските села, преселени в Банат, в „Книжнината и езикът на банатските българи” (СБНУ, XVI-XVII). Авторът с основание твърди, че съществена разлика в езика на северните и южните павликяни не може да се открие.

В книгата си „Разорението на тракийските българи” (1918) и в посочената статия „Към историята на инфинитива в българския език” (1934) Милетич разглежда редица особености на тракийските говори.

Западнорупските говори в Неврокопско и в Солунско естествено привличат вниманието на големия диалектолог и историк на езика. В работата си „Два ръкописа с гръцко писмо” (Български старини, VI, 1920) той не само съобщава за едно евангелие от с. Търлис, Неврокопско, от 1816 г. (което влиза в науката под името Търлиско), но също така прави характеристика на диалекта, легнал в основата на паметника.

Солунският говор у Милетич е анализиран въз основа на трудовете на Малецки, за което свидетелствуват няколко работи, по-важна измежду които е „Към речника на говори в селата Сухо и Висока, Солунско (според труда на Mieczyslaw Malecki, Dwie gwary macedonskie (Suche; Wysoka w Solunskiem) Czesc II: Slownik Krakow, 1936, МПр, 3 и 4).

Югозападните български говори са в центъра на вниманието на Милетич още от 1898 г., когато излиза неговият отзив за „Македонските студии” на В. Облак (Bemerkungen zu Oblak's Macedonischen Studien.ASPH XX). Две години след това при проучването на североизточните о-диалекти в Мизия той открива югозападнобългарски преселници от Македония, добре запазили в говора си ринезъм. В работата си „Арнаутите” в Силистренско и следи от


78

носовки в техния говор” той изнася изключително интересен материал, който има своята стойност и днес при разглеждане на сложния въпрос за изчезването на назализма в историческия развой на българския език.

Крайните югозападни говори в Стружко намират отражение в статията му „Важна фонетична особеност на един западнобългарски говор” (Сп БАН, XVI), където се посочва оригиналният изговор на ударено ъ като а в Радожда и Вевчани - черта, свързваща Стружко и Охридско с централния Балкан (Тетевен) и Източния Балкан (Еркеч).

Много по-късно Милетич взема отношение „Към въпроса за произхода на името Охрид” (МПр, IX, 3 и 4).

Към българските говори в Корчанско интересът на именития диалектолог е насочен специално: „Нови сведения за македонските българи в Бобощица (Корчанско) и техният език” (Andre Mazon, Documents, contes et chansons slaves de l’Albanie du Sud, Paris, 1936), (МПр, X, 3 и 4, 19-32) и „Образци от говора на с. Бобощица (Корчанско)” (по книгата на проф. Andre Mazon, Documents, contes et chansons slaves de l’Albanie du Sud, Paris, 1936) (МПр, X, 3 и 4), „Най-старинният днес български говор е в Македония” (МПр, XI, 1 и 2), (1937).

Със статията „Към особеностите на гевгелийския говор” (МПр, VIII, 2) Милетич спомага за осветляване особеностите на онези български говори в Македония, които стоят на границата между източното и западното наречие.

Характерните черти на българските погранични диалекти в областта той посочва в работата си „Професор А. Белич продължава да изопачава науката” (по повод на съчинението му „Галички диалект”, Београд, 1936, поместена в МПр, X, 3 и 4).

Данни за българските говори в Македония откриваме в многобройните му рецензии и отзиви за трудовете на Ягич, Нидерле, Луи Леже, Селищев, Погорелов, Кулбакин, Державин, Малецки, Мазон, Хавранек, и др. - един сплотен и най-авторитетен международен колектив от световноизвестни и обективни слависти с абсолютно еднакво отношение към въпроса за границите на българския език.

Програмно значение има обобщаващата статия на Милетич „Единството на българския език и неговите наречия”, в която той разглежда най-типичните особености на нашия език, свързващи говорите му в Мизия, Тракия и Македония в едно неразкъсваемо цяло.

Българският книжовен език поради тогавашната му недостатъчна установеност също е стоял в полезрението на учения, особено в по-ранните му изследвания. С различни проблеми на езиковата култура той се занимава с изследвания като: „Няколко страници из поетиката”, 1895 (проблема за езика на поезията); „Един важен недостатък на нашия книжовен стил”, 1893 (грешките при отглаголните съществителни на -не в педагогически, научни, журналистически трудове и в тетрадките на гимназисти); „Синтактични неправилности в книжовния ни език”, 1904 (неточната употреба на предлозите пред отглаголни съществителни); „Движение в областта на българските суфикси”, 1904 (грешките при суфиксите -ически, -ичен, -ски, -шки). С историята на българското езикознание е свързана статията му „От. Неофит Рилски като филолог”, 1906 (по повод 25-годишнина от смъртта му). Тясно свързани с тази проблематика са и проучванията из областта на книжовния правопис. „Нашата правописна реформа”, 1893; „Правописният въпрос и Българската академия на науките”, 1922; „Обяснение на новата правописна реформа”, 1923, и др.

Независимо от интересите му към другите дялове на езикознанието трябва да отчетем преди всичко заслугите му към науката за българските народни говори. Л. Милетич (заедно с Б. Цонев) положи основите на нашата съвременна диалектология. За съжаление поради причини от ектралингвистично естество редица негови изследвания и постановки съзнателио не биваха използвани, а някои от тях дори преминаха в забвение.

Истинският научен подход към огромного му лингвистично дело


79

изисква по-внимателно вглеждане в неговите трудове, за да не бъдат преоткрити завоювани постижения.

Актуализацията на по-голямата част от неговите постановки днес не е свързана само с почитта, която заслужено му се отдава по повод годишнините от неговото рождение. Творческата му жизненост се дължи на честното му и всеотдайно служене пред храма на науката. Именно истината за българския език, разкрита непреднамерено - със средствата на непредубедената наука, му е осигурила трайно присъствие в българистиката и славистиката и истинско научно дълголетие.
 

[Previous] [Next]
[Back]