Антантата в Тракия 1919-1920 г.
Ст. Трифонов
 
Четвърта глава
Стопанско и финансово положение. Митнически режим
 

Западна Тракия винаги е предоставяла отлични възможности за икономически напредък. Благоприятните географски и климатични условия даваха възможност на населението й да произвежда интензивни селскостопански култури. Развито беше животновъдството и главно отглеждането на овце. Многобройните пасища в Родопите улесняваха отглеждането само в Гюмюрджински окръг на над 100 000 глави среден и едър добитък (по други изчисления много повече), който през лятото пасеше по планината, а зиме слизаше към равнината край морския бряг [1]. Риболовът в Бяло море и особено в Бору-гьол даваше поминък и препитание на стотици семейства, а пристанищата Дедеагач и Порто Лагос създаваха добри условия за развитието на търговията.

Веднага след своето установяване френските власти се заеха да проучат стопанските възможности и финансовите източници на Западна Тракия. Те констатираха, че независимо от тежките военни условия в бившия Гюмюрджински окръг се е добивало годишно около 3 350 000 кг тютюн. Изчисляваше се, че тази култура е създавала поминък на населението в около 300 села [2]. Насажданията с нея са се разпростирали върху 60 000 хектара земя. Качествата на ксантийския тютюн бяха привлекли вниманието на десетки фирми – производители на цигари. Вложените капитали възлизаха приблизително на 150 000 000 лева, от тях: 100 000 000 лева в стока, 20 000 000 лв. в стойността на обадите, 5 000 000 лева в материали, необходими при манипулацията и амбалажа, а около 15 000 000 лева под формата на аванс се предоставяха на производителите на тютюн. Ежегодната чиста печалба за фиска, получавана от различните данъци и такси, възлизаше на няколко десетки милиона лева [3].

След обработката на своите ниви и на тютюневата реколта близо 1/2 от жителите на планинските райони намираха работа и препитание в тютюневите складове на Ксанти и Гюмюрджина [4].

Откъсването на Западна Тракия от България и прекарването на новата граница създаде съвършено различна стопанска обста-

135

новка. Част от най-работоспособното българско население (предимно в Ксантийско) се изсели във вътрешността на България. Едни си заминаха доброволно, но пред страха от неизвестния утрешен ден, други под натиска на гръцките военни и административни власти, за да освободят място на завръщащите се от Гърция бежанци. Бяха прекъснати или деформирани много от установените през вековете тесни стопански връзки между равнинните крайбрежни райони и Родопите.

По време на Първата световна война стопанските въпроси в Западна Тракия, както и навсякъде в България, се намираха под ведомството на Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост. След окупацията на областта от съглашенски войски настъпи, както пише Ив. Алтънов, „режим на пълна свобода и отсъствие на всяка намеса в икономическия живот на страната” [5]. Преминаването от крайния централизъм, наложен от военните условия, към липсата на какъвто и да било контрол от страна на държавата се отрази зле върху и без това разстроеното стопанство на Западна Тракия. Рязко се увеличиха цените на стоките от първа необходимост, изостри се продоволственият проблем, който не търпеше отлагане.

Новите власти трябваше да осигурят прехраната на населението и да подпомогнат развитието на икономическата дейност в Западна Тракия. На 11 декември 1919 г. беше формиран Централен икономически комитет с клонове в отделните околии. В негови ръце се съсредоточи ръководството на стопанския живот. Към Централния икономически комитет се изпращаха всички искания на местните власти за снабдяване с хранителни продукти. Той имаше право да изучава и да реализира онези проекти, които считаше, че са в състояние да изменят в положителна посока стопанския живот в Западна Тракия. За председател на Централния икономически комитет беше назначен подполк. Сарамито, а за членове – по един чиновник от службата на жп линиите и на финансите, както и представители на различните народностни групи [6]. Икономическите комитети по дистрикти се оглавяваха от съответните военни администратори. Техни членове по право бяха гражданските администратори и околийските агрономи. Председателят назначаваше още по 5 души, представители на българското, турското, гръцкото, еврейското и арменското население. Околийските икономически комитети се грижеха за осигуряване прехраната на непроизводителното население, докладваха на Централния икономически комитет за особените нужди на съответния дистрикт [7].

136

Намесата на Централния икономически комитет в стопанския живот на Западна Тракия засегна преди всичко набавянето на продукти от първа необходимост и на семена за посев.

Главният проблем, който трябваше да разреши Централният икономически комитет, се отнасяше до прехраната на населението. Още в началото на съглашенското управление в Западна Тракия възникна остра продоволствена криза. Поради продължителната война, липсата на работна ръка и несигурното положение реколтата от зърнени храни се оказа недостатъчна да задоволи нарасналите нужди. Прекараната изкуствена граница откъсна равнината от планинската част, откъдето идваха много от продоволствените стоки – масло, сирене, яйца, птици, месо и т.н. Повишаването на цените на хранителните стоки и изострянето на продоволствената криза се дължеше не на последно място и на още две обстоятелства: в Ксантийско беше установена цяла пехотна дивизия, а на пристанището в Дедеагач пристигаха всяка седмица по няколко хиляди бежанци от Гърция.

На 12 ноември 1919 г., близо един месец преди образуването на Централния икономически комитет, подполк. Доре, началник на Централното бюро за политическа и административна дейност, се обърна за съдействие към Ал. Греков, като му цитира сведения от коменданта на Караагачки окръг, според който продоволственото положение там било много несигурно. Имало зьрно за не повече от 5 дни. С цел да се предотврати гладът, комитетът по прехраната в Караагач решил да купи 3-4 вагона зьрно от България. „Ще ви бъда много задължен, пише подполк. Доре на Греков, ако телеграфирате на Дирекцията за СГОП в София, за да подпомогне ефикасно тази операция: покупката и транспорта на зърното” [8].

Подобно беше продоволственото положение в Гюмюрджина, Дедеагач, Димотика, Софлу и други селища на Западна Тракия. Общото количество на необходимото брашно до 1 февруари 1920 г. се изчисляваше на 500 тона, а след тази дата – до 800 тона на месец. В същото време имаше нужда от значителни количества семена за посев – 800 тона жито до 15 януари 1920 г. и 800 тона ечемик до 1 март с.г. Липсваха достатъчно зеленчуци, сол, петрол, месо и дори риба. При тези условия на Централния икономически комитет незабавно бяха отпуснати 2 млн. лева от бюджета на областта. Управлението на жп линията Солун - Цариград се съгласи да предостави на правителството в Западна Тракия необходимите вагони за превоза на хранителните продукти от първа необходимост [9]. Към средата на декември 1919 г. започнаха преговори с правителството на България, което пое ангажимент

137

да достави необходимото зърно, при условие че то ще се използува за подпомагането само на цивилното население. Самият ген. Шарпи признава, че от всички възможни пазари, отворени пред Централния икономически комитет, България е предложила „най-благоприятни условия”. Ето защо именно с нея бяха сключени незабавно съответните търговски споразумения, които осигуриха както прехраната на населението, така и семена за посев на пролетните култури. Транспортната стачка, която разтърси България в края на 1919 и началото на 1920 г., внесе затруднения при превозването на зърнените храни. С големи усилия докъм 25 януари 1920 г. бяха доставени 10 вагона пшеница, предназначена за Караагач, Гюмюрджина, Софлу и Димотика. С тях правителството на Западна Тракия успя да посрещне насъщните си нужди и спечели време за търсене на допълнителни източници.

В Солун и Пирея започнаха преговори за доставката на американско брашно. Кризата обаче все още не беше преодоляна. Остро стоеше проблемът със семената за посев. Тъй като доставките от България се забавяха, Централният икономически комитет помоли земеделците да засеят нивите си, като използуват резервното зърно. Производителите получиха обещанието, че необходимото за прехраната им брашно ще бъде доставено веднага след като това стане възможно [10].

Тъй като Киликия се управляваше от френски окупационни власти, ген. Шарпи искаше да закупи оттам част от необходимите за населението продукти. Но това начинание, както и опитите му да закупи от Турция 200 глави едър рогат добитък завършиха безуспешно. Тъй като снабдяването на Цариград с месо беше в тежко състояние, турското правителство даде отрицателен отговор [11].

Продоволственото положение започна да се подобрява постепенно едва към втората половина на февруари и през март 1920 г. То беше свързано както с мерките на Централния икономически комитет, така и с някои естествени процеси. Беше установена такса върху движението на стоките от една околия в друга. Практически се преустанови износът на месо и на прясна риба от Западна Тракия. В края на зимата и началото на пролетта на пазара се появи отново агнешко месо, внесено беше известно количество едър добитък за клане и от България. Острата липса от прясно месо постепенно отмина [12].

Приблизително по същото време в Западна Тракия пристигнаха и първите по-значителни пратки от зърнени храни. Към края на март властите в областта с удовлетворение констатираха, че продоволствената криза е преодоляна. За това допринесе и

138

фактът, че голяма част от уловената в Бору-гьол прясна риба, която отначало отиваше предимно в Ксанти, по настояване на ген. Шарпи започна да се изпраща и в останалата част на Западна Тракия [13]. Към края на април 1920 г. в бюлетина на Централната разузнавателна служба на областта беше отбелязано за първи път: „1. Зърнени храни: Благодарение на дейността на Централния икономически комитет и на икономическите комитети по околии снабдяването продължава да се подобрява. Повишението на цените, изглежда, е спряно. 2. Месо: Никакви затруднения не са съобщени през полумесечието. Взетите мерки дадоха великолепни резултати... 3. Риба: Риболовът доставя при добри условия необходимата риба за населението. 4. Селско стопанство: Сеитбата завърши почти навсякъде. Реколтата расте при най-добри условия. Атмосферните условия са добри и обещанията за великолепна реколта се увеличават от ден на ден. 5. Търговия: Пазарите продължават да бъдат добре снабдявани...” [14]. За първи път по страниците на този основен източник за информация, предназначен за ръководния екип в Западна Тракия, се появяваха такива оптимистични констатации. Но стореното не беше плод само на усилията на правителството, а и на благосклонното отношение на българското правителство, което то прояви нееднократно. Най-красноречиво доказателство за това е подробната статистика за дейността на Централния икономически комитет, изготвена в началото на май 1920 г. Според нея, а тя не може да се подлага на никакво съмнение, тъй като беше съставена от отделението за статистика към Комитета, основните доставки на зърнени храни бяха изпратени от България, въпреки че тя самата преживяваше тежка продоволствена криза.

За периода от 2 януари до 30 април 1920 г. Централният икономически комитет беше закупил от България и разпределил в Западна Тракия 240 000 кг брашно, 330 000 кг ечемик, 60 000 кг жито и 90 000 кг царевица. Единствената друга държава, доставила продоволствие, беше САЩ – 28 487 кг брашно [15].

Интензивната дейност на Централния икономически комитет му позволи, като се опира на един основен капитал от 3 млн. лева, да осъществи търговски операции на стойност 24 493 601 лева. Реализираната чиста печалба възлизаше на повече от 1 млн. лева. Този безспорен успех се дължеше на бързата продажба на закупените стоки и на незабавното включване в обръщение на освободените парични фондове. Докато за януари и февруари реализираните операции бяха общо на стойност 6 089 345 лева, само през март те възлизаха на 6 460 687 лева, а през април вече бяха 11 943 568 лева [16].

139

С цел да се облекчи нуждата от семена за пролетното засяване правителството на Западна Тракия разреши на гръцкия Червен кръст да внесе без мито за бежанците от Гърция 180 чувала луково семе, 500 чувала царевично семе и 8 каси бубено семе. Въпреки изричната му разпоредба да не се внася в областта спирт в количества, по-големи от 1000 литра, в края на март ген. Шарпи разреши на един гръцки търговец да разтовари на пристанището в Дедеагач 3000 литра чист и неограничено количество денатуриран спирт [17].

В своята дейност Централният икономически комитет беше подпомаган от 2 български стопански сдружения – българската потребителна кооперация „Съгласие” и Тракийското търговско дружество „Рафаил Петров и сие” с 2 000 000 лева основен капитал [18]. Централният икономически комитет успя да закупи известно количество каменни въглища и сол от Турция и Франция, петрол от Румъния, бубено семе от Лион и Италия. Неговата дейност обаче не се ограничи, въпреки че тук бяха съсредоточени главните му усилия, само със закупуването на зърнени храни и продоволствени стоки. Като наложи такси за хранителните стоки от първа необходимост, той успя да установи контрол върху спекулациите. ЦИК забрани износа на месо и прясна риба и така облекчи прехраната на населението. Бяха направени постъпки пред гръцките власти и от Гърция започнаха да пристигат помощи за бежанците, правеха се улеснения за търговците, за потребителните кооперации.

В резултат на взетите мерки вътрешната търговия се развиваше бързо. С приближаването на пролетта започна подготовката на селскостопанския инвентар, което стимулира наред с други фактори активността на местните пазари. Към края на февруари и началото на март възстановиха своята дейност търговските камари в Ксанти, Гюмюрджина и Караагач. Техните членове избраха ръководни органи и потвърдиха желанието си да работят активно, за да развият търговията в Западна Тракия. При разпределението на общинския фонд камарите получиха първите си ресурси. Търговците от Караагач потърсиха връзки с Търговската камара в Лион, която направи необходимото и свърза търговците на копринена буба от Западна Тракия с търговците на коприна от Лион [19]. Така към двата основни износни артикула (тютюна и сушената риба) се добави и трети.

Продължително време местната индустрия проявяваше слаба активност. Нейното основно производство се състоеше от примитивни селскостопански инструменти, дрехи, рогозки и т.н. Последица от откъсването на Западна Тракия от България беше запа-

140

дането на абаджийството. Абаджийският еснаф, който наброяваше около 70 дюкяна в Гюмюрджина, вследствие на трудностите по доставката на аби, шаеци и гайтани към пролетта на 1920 г. едва наброяваше 35-40 дюкяна. Почти всички абаджии произхождаха от планинските райони на Тракия, където живееха и техните семейства. Там се обработваше и абата, която те шиеха в Гюмюрджина и продаваха изключително на местното население в Беломорието [20].

Френските окупационни власти положиха усилия и успяха да възстановят копринената индустрия в Софлу и Димотика. Те направиха поръчки в Солун, Цариград и Франция и внесоха необходимото бубено семе. Така още през март в Западна Тракия заработиха две предачни фабрики за коприна, едната от тях в Софлу с 50 работници. През същия месец, за по-малко от две седмици от Димотишка околия бяха изнесени 5138 кг пашкули. Пак през пролетта на 1920 г. властите положиха усилия да проучат природните богатства на Западна Тракия. Те дори успяха да открият лигнитни въглища в Гюмюрджинска околия (с. Козлукьой) и Софлийска околия (с. Каяджик) [21].

Развитието на селскостопанското производство беше обект на специални грижи. Освен че закупиха необходимите семена за посев, властите допринесоха за откриването на ежеседмични пазари във всички околийски центрове. Бяха определени дати за провеждането на годишните панаири. Взеха се мерки за подобряване на породата на отглеждания добитък. Направиха се демонстрации за обработване на земята с модерна селскостопанска техника. Дори бяха внесени по околии малки количества от усъвършенствувани машини. За улеснение на селскостопанските производители при получаването на кредити и т.н. бяха разработени проекти за създаването на Земеделска банка и на Земеделски синдикат [22].

*

Когато съглашенските власти се установиха в Западна Тракия, намериха финансовите учреждения напълно разстроени. Архивите бяха отнесени в България, канцелариите – опразнени, персоналът – отпътувал. Предстоеше сериозна работа по организацията на финансовото ведомство, без което мъчно можеше да функционират и останалите служби в областта. От първостепенно значение в случая беше на кого щеше да се възложи ръководството на Дирекцията на финансите. Ген. Франше д’Еспре спря своя избор върху Пол Русел, председател на Административния

141

съвет на отоманските дългове. Той беше освободен от заеманата длъжност и изпратен в Гюмюрджина. Русел не само имаше богат опит като администратор, но и познаваше отблизо условията на Балканите, където работеше от около 10 години [23].

След конституционния декрет, а и по силата на последните разпореждания на ген. Шарпи в областта се запазваха по принцип българските финансови закони, но се предвиждаше и възможността за тяхното изменение и приспособяване към новосъздадените условия. Старият персонал, доколкото беше останал в Западна Тракия, трябваше да се замени след 1 декември 1919 г. от чиновници с местен произход. Декретът на генерал-губернатора предвиждаше назначението на българи тракийци само в изключителни случаи, при отсъствието на кандидати от други народности. Това условие беше неизпълнимо. Финансовото дело изискваше хора със специална подготовка. Такива в Западна Тракия, където основната част от жителите й се занимаваха със земеделие и дребна търговия, нямаше. Ген. Шарпи трябваше да се обърне за съдействие към съседните държави. Турските власти наложиха строги условия при изпращането на чиновниците, което по същество елиминира техните кандидати. Гърция благодарение усилията на Ванвакас предложи много кандидатури, но повечето бяха млади и неопитни хора. Условията в Западна Тракия не можеха да съблазнят онези служители, които притежаваха опит и добра професионална подготовка. При съществуващото положение ген. Шарпи се съгласи да остави в областта част от българските чиновници, които по неговите думи служели „до края на френската окупация лоялно и с преданост” [24].

Персоналът на Централното управление на финансите в Гюмюрджина възлизаше на около 35 души и се състоеше от французи, българи, гърци и т.н. По места имаше още 6 главни финансови бирничества, които отговаряха на броя на дистриктите (околиите) в Западна Тракия. Като се изключи Ксантийска околия, навсякъде преобладаваха българите. В Гюмюрджина от 46 служители 45 бяха българи и 1 турчин; в Дедеагач от 65 души 63 бяха българи и 2 гърци; в Димотика от 48 души – 42 българи и 6 гърци; в Караагач от 66 души – 54 българи, 1 французин, 3 гърци и 8 арменци. Докато в Софлийска околия всички 28 служители бяха българи, в Ксантийска околия основната част от чиновниците, на брой 70 души, бяха от гръцки произход. От общо 323 души служители във финансовата служба на Западна Тракия 233 бяха българи, 79 гърци (от тях 68 души в Ксантийско), 8 арменци, 2 французи и 1 турчин. От гледна точка на по-важните длъжности българите имаха също числено превъзходство: от 6-ма главни

142

финансови бирници – 3 българи, 2 гърци и 1 арменец; от 6-ма началници на преки данъци 5 бяха българи и 1 грък; от 6-ма началници на митници 4 бяха българи и 2 гърци [25].

Поради разстроеното финансово положение и невъзможността да се събират данъци в първите месеци от съществуването на новото управление нямаше изработен бюджет. Разходи се правеха със специални „ордонанти” на генерал-губернатора. За целта обаче беше необходима и една първоначална сума, начален паричен фонд, откъдето да се попълни евентуалният дефицит. Ген. Шарпи потърси съдействие от ген. Франше д’Еспре. Френските ноенни власти бяха администрирали за известно време една неутрална зона около гр. Корица, където реализираха икономия от около 5 млн. лева. Част от тази сума бе получена със закъснение н Гюмюрджина към края на февруари 1920 г. Дирекцията на финансите избягна паричните затруднения благодарение на обстоятелството, че през декември 1919 г. постъпи един чувствителен и неочакван приход в Западна Тракия от 2-346 746 лева, който не само беше достатъчен да покрие направените разходи, но остави и излишък [26]. През следващите месеци този излишък продължи да нараства. В същото време се подготвяха условията за осигуряване източници на финансови средства. Още по време на окупацията по нареждане на ген. Шарпи бяха секвестирани сумите, останали по клоновете, на Българска народна банка (БНБ) в Западна Тракия. Събраната сума възлизаше на около 1 млн. лв. Правителството на Западна Тракия извърши тези секвестри, тъй като искаше да компенсира свои вземания от България. При взаимно разбирателство до края на април 1920 г. двете страни уредиха много финансови въпроси [27].

Още в края на декември 1919 г. управлението на ген. Шарпи направи постъпки в София за връщането на архивите в Западна Тракия. Без тях новите власти срещаха големи затруднения при организирането на своята работа. Тъй като някои от книжата бяха необходими за отчитането на бившите български чиновници, изпращането им в Гюмюрджина закъсня. Постепенно разпръснатите из южнобългарските градове архиви се събираха и през март 1920 г. започна изпращането им до главните финансови бирничества. Естествено френските власти през всички тези месеци не можеха да бездействуват. Един основен въпрос, който трябваше да бъде решен, се отнасяше до официалната монета. На 30 декември 1919 г. се разгласи заповед на генерал-губернатора, според която българският лев се възприемаше до второ нареждане за официална парична единица. До установяването на окончателен монетен режим в Западна Тракия се позволяваше циркула-

143

цията и на паричните единици на съседните страни, с които областта имаше ежедневни търговски и други стопански връзки – гръцката драхма и турската лира [28].

Обстоятелствата се стекоха така, че устройството на финансовата служба в Западна Тракия изключваше съществуването на правителствена банка. Не оставаше друга възможност освен да се възложи на БНБ да поеме ролята на касиер на френското управление в областта. От чисто финансови съображения това не беше изгодно за България, тъй като условията не позволяваха да се покрият дори само разходите по издръжката на клоновете на банката. Водено от стремежа си да укрепи връзките си с новия режим в Западна Тракия и да засили българското влияние в областта, правителството на България подписа на 24 януари 1920 г. конвенция относно новата служба на БНБ. По силата на тази спогодба БНБ пое задължение да получава и пренася в различните части на Западна Тракия наличните парични средства. Клонът на БНБ в Гюмюрджина играеше ролята на банкова централа, която направляваше отделните операции. Така тази банка наред с други частни български банки, които запазиха клоновете си в Западна Тракия, способствуваше за развитието на търговските връзки между областта и България. Само в Ксанти БНБ не успя да възстанови своя клон, тъй като гръцките власти осуетиха тези намерения [29].

Част от приходите на тракийското правителство идваха от събирането на данъците. Френските власти запазиха като цяло заварената данъчна система. Не бяха направени никакви принципни промени в нея, тъй като по думите на ген. Шарпи населението било привикнало с установените по-рано данъци. Малко по малко обаче почти цялото финансово законодателство беше преработено и приспособено към промененото положение. През пролетта на 1920 г. постепенно влязоха в действие нови закони по събирането на беглика, земеделския данък, данъка върху наемите, върху тютюна и т.н. [30].

Благодарение на опитното и гъвкаво ръководство финансовото ведомство постоянно подобряваше своята работа. И резултатите не закъсняха. Приходите нарастваха бързо и непрекъснато. За януари 1920 г. те възлизаха на общо 4 263 882 лева. Увеличението спрямо декември 1919 г. възлизаше на 1 500 298 лева. За същото време постъпленията от шестте окблии бяха много различни. На първо място по приходи беше Ксанти с 2 191 581 лева. Следваха с голяма разлика Дедеагач – 729 067 лева; Гюмюрджина – 494 051 лева; Караагач – 427 714 лева и т.н. На последно място стоеше Софлийска околия с 53 149 лева, тъй като тя не разпола-

144

гаше със сериозни източници на доходи [31]. Приходите през януари бяха реализирани при много неблагоприятни условия. Търговията силно страдаше не само от стачката по жп линиите в България, но и от лошото време, което пречеше на корабоплаването. Държавната собственост все още не беше установена и поради това не носеше никакви приходи на правителството. И още нещо. Несигурното бъдеще на управлението в областта не му позволяваше да се разгърне, като се ангажира с мероприятия, които биха му осигурили значителни постъпления. Подобрението на част от посочените условия позволи през февруари приходите да достигнат 4 815 315 лева. Най-голям принос сега имаше Дедеагачка околия, която внесе във фиска 1 853 441 лв. Поради стачка в тютюневите складове на Ксанти постъпленията от тази околия рязко намаляха и възлизаха само на 1 421 905 лева [32]. Значително нарасна делът на Софлийска и Караагачка околия, с което те допринесоха за подобряване на общото финансово положение. Равносметката за март беше още по-впечатляваща. Приходите в сравнение с предишния месец нараснаха с 1 822 901 лв. Разходите от началото на новото управление изоставаха значително от постъпленията, което даде възможност да се реализират големи икономии. Благодарение на тази благоприятна ситуация правителството получи възможност да предприеме някои по-широкомащабни мероприятия. Бяха увеличени заплатите на всички чиновници. Властите поръчаха и доставиха от Франция облекло за жандармерията, медикаменти и превързочни средства, материали за инженерните съоръжения и т.н. Субсидии бяха отделени и за учебното дело, въпреки че то се намираше в ръцете на съответните религиозни и народностни общности [33].

Благоприятното пролетно време и усъвършенствуването на финансовата служба позволиха през април да бъде реализиран приход от 6 500 000 лв., а през май, въпреки настъпилите несигурни и тревожни времена – 8 млн. лева. Тъй като разходите бяха малки, икономиите само за тези два месеца възлизаха на около 6 млн. лева. Ако те се добавят към натрупаните от по-рано излишъци от 8 224 821 лв., получава се една значителна сума – 14 229 821 лв. Предвиждаше се тия пари да се използуват за благоустройство, залесяване, борба с маларията и т.н. [34]. Набелязаната програма не можа да се реализира, тъй като на 28 май 1920 г. Западна Тракия беше окупирана от гръцки войски. При ликвидирането на съглашенското управление бяха изразходвани значителни суми. И въпреки това в притежание на гръцките власти останаха близо 6 млн. лева чиста печалба [35].

Към края на зимата френските власти бяха обхванати от наде-

145

ждата, че автономният режим ще се разпростре и върху Източна Тракия. Офицери от щаба на генерал-губернатора се срещнаха с Джафер Тайяр с цел да го убедят да провъзгласи отделянето на тази област от Турция и присъединяването й към Западна Тракия. Увереността в успеха беше толкова голяма, че Пол Русел получи нареждане да проучи въпроса за новата финансова уредба на Източна Тракия. По този повод той се обърна към Ал. Греков с молба да съдействува за идването от България на чиновници с опит като финансови служители и владеещи турски език [36]. Приблизително по същото време (към края на февруари) ген. Шарпи се разпореди да се избърза с изработването на бюджета на Западна Тракия, за да може Дирекцията на финансите да съсредоточи своите усилия по организирането на финансовото дело в Източна Тракия. В работата по подготовката на първия бюджет на Западна Тракия участвуваха всички дирекции, като всяка от тях направи съответни предложения по неговата разходна част. Централното управление на Дирекцията на финансите проучи възможните източници, откъдето щяха да дойдат приходите. Работата продължи през целия март 1920 г. Подготвеният бюджет след незначителни поправки беше одобрен от Върховния административен съвет на Тракия (ВАСТ) в заседанието му от 5 април и утвърден впоследствие от генерал-губернатора [37].

Бюджетът на Западна Тракия възлизаше на около 53 млн. лева [38]. Очакваше се основните приходи да дойдат от митниците –16 млн. лева; от косвените данъци – 9 025 000 лв.; от преките данъци – 8 090 000 лв.; от монопола върху тютюна и т.н. – 8 550 000 лева; от държавните имоти – 5 231 000 лв. и пр. Дирекцията на финансите беше убедена, че ако се запази спокойствието в областта, годишният приход ще бъде не по-малко от 80 млн. лева [39]. Според сведенията на ген. Шарпи, дадени в неговия заключителен доклад по управлението му в Западна Тракия, за времето от декември 1919 до април 1920 г. включително приходите в областта възлизали на 24 029 750 лева [40]. Ако се добавят и постъпленията от май, които бяха, както установихме, около 8 млн. лева, не е трудно да се пресметне, че през първото полугодие приходите възлизаха на повече от 32 млн. лева. А това бяха предимно зимни и пролетни месеци, които поради лошото време и неудобните съобщения и пътища не позволяваха да се съберат всички данъци и такси. Трябва да се вземе предвид и едно друго обстоятелство. Основно перо в приходната част на бюджета непременно щеше да бъде обработването и износът на тютюн, главните постъпления от който идваха през лятото и есента.

Бюджетът предвиждаше най-много средства да бъдат отделе-

146

ни за Дирекцията на обществените постройки – 10 562 000 лв. Това напълно отговаряше на намерението на френските власти да направят необходимото за подобрение на пътната мрежа и въобще на комуникациите в областта. Немалко пари се заделяха за финансовото ведомство – 9 533 000 лева, за Дирекцията на жандармерията – 6 607 000 лв. и т.н. [41].

*

Важен елемент при формиране на бюджета на Западна Тракия бяха приходите от нейните митници. Ген. Шарпи и неговите сътрудници отделяха особено внимание на този въпрос, още повече, че чрез организацията на митническата служба областта добиваше облик на самостоятелна държава. Новите граници на Западна Тракия имаха дължина повече от 500 км при едно сравнително малобройно население. Организацията на митниците се натъкна на големи затруднения и поради липсата на достатъчно специализиран персонал. Проектът за новата митническа организация на Западна Тракия беше изготвен към средата на декември 1919 г. Ръководството й се възлагаше на една централна служба в Гюмюрджина начело с директор, който се намираше от своя страна в непосредствено подчинение на финансовата дирекция. Образуваха се 6 митници, като към съществуващите от по-рано 4 в Караагач, Кулели Бургас, Ксанти и Дедеагач се добавиха още 2 – в Порто Лагос и Гюмюрджина. Всеки един от тези клонове се ръководеше от свой управител (митнически бирник) и разполагаше със система от постове, понякога отдалечени на голямо разстояние един от друг. В духа на общата политика, която се провеждаше в Западна Тракия, рязко беше съкратен броят на служителите. В шестте митници работеха само 28 чиновници. В тяхна помощ обаче имаше 175 митнически стражари, командувани от 1 офицер и 25 подофицери французи [42]. От тази специална въоръжена сила се формираха митнически команди, които наподобяваха френските погранични части за митническа охрана. Те се намираха под командуването на жандармерийския началник на съответната околия, въпреки че бяха причислени към митниците. Добре заплатени и обучени от френски инструктори, митническите стражари се превърнаха в дисциплинирана въоръжена сила, която допринесе много за чувствителното намаление на контрабандата [43].

Ген. Шарпи разбираше, че при организирането на митническата служба ще има нужда от подготвени специалисти. По негово предложение в Западна Тракия беше командирован кап. Дорден,

147

който прекара в областта месец януари 1920 г., като обиколи всички главни гранични пунктове. Той изучи съществуващите особености и направи конструктивни предложения, които в основата си бяха възприети от правителството на Западна Тракия и приложени на дело [44].

Както в другите ведомства, така и в митниците основната част от чиновниците бяха българи, предимно бивши служители, които по молба на френските власти останаха да продължат службата си. От 6 началници на митнически клонове, както вече установихме, 4 бяха българи и 2 гърци [45].

Френските власти в Западна Тракия възприеха по принцип, че в областта ще се прилага българският закон за митниците от 2 март 1906 г. с допълнението му от 16 ноември 1907 г. Но те въведоха и някои изменения, които бяха съобщени с Решение № 2 на генерал-губернатора от 21 декември 1919 г. На първо място се премахваха предвидените привилегии за българските поданици. На практика Западна Тракия не притежаваше никаква индустрия. Основните й търговски артикули бяха тютюнът и копринените пашкули. Почти цялото манифактурно производство се доставяше отвън. По тези причини беше отменен законът от 21 ноември 1918 г., забраняващ вноса на някои стоки, които не представляваха насъщна необходимост. Практически всички внасяни в областта хранителни стоки се освобождаваха от мито. Изключение правеха ракията, конякът и друг алкохол в количество над 1000 л, за чиято доставка се изискваше предварително разрешение от генерал-губернатора. От 1 януари 1920 г. започна прилагането на т. нар. „временна тарифа”. Тя беше определена в златни левове и когато митническото право се изплащаше в книжни пари, размерът, предвиден по тарифата, се увеличаваше от 2 до 20 пъти в зависимост от коефициента на увеличение, който зависеше от характера на съответния артикул. За улеснение всички стоки бяха разпределени на 8 категории с обозначени коефициенти [46].

Новите власти в Западна Тракия въведоха и редица други изменения в митническия режим. Впоследствие някои от митата, като тези върху износа на метли, бяха премахнати [47].

През пролетта на 1920 г. започна завръщането на стадата от Беломорското крайбрежие към планината. Пред митническата служба в Западна Тракия възникна един деликатен проблем, който беше обект на обсъждане и на специални споразумения с правителството на България от по-рано. Но сега той се нуждаеше от регламентиране вътре в самата област. Две седмици преди да преустанови дейността си в областта, ген. Шарпи подписа Реше-

148

ние № 50. То подробно изясняваше условията, при които стадата можеха да напускат или да се завръщат в Западна Тракия. Собствениците на овце, които трябваше да заминат със стадата си към планината, преди пресичането на границата подписваха декларация, в която даваха необходимите сведения за себе си и за броя на животните. Те се задължаваха да плащат такса от 30 лева за глава едър и 5 лева за дребен добитък. В същото време се депозираше и гаранция в размер съответно на 10 и 25 лева, която се връщаше на собственика «а стадото при неговото завръщане. Ако обаче се установеше намаление на броя на декларираните животни с повече от 5%, се налагаше глоба от 20 лева за дребен и 50 лева за едър добитък. Собствениците на стадата, които се завръщаха в Западна Тракия, не плащаха мито. Чуждите стада обаче, които идваха на naiua в областта, плащаха ветеринарна такса, такса за пропущане, беглик и общинско право. Ако останеха в страната повече от 8 месеца, техните стопани се задължаваха да внесат съответното вносно мито [48].

Организирането на митническата служба продължи няколко месеца. Особени грижи й създаваше контрабандата с хранителни и други стоки. Много активна тя беше по долината на Марица и край бреговете на Егейско море. Взетите решителни мерки допринесоха бързо за нейното ограничаване. Това най-добре е отразено в специалните двуседмични доклади за ген. Шарпи и останалите представители на върховната яласт в Западна Тракия. Към края на януари 1920 г. в тях е отбелязано: „Контрабандата намалява. Митническата служба започва да дава превъзходни резултати” [49]. В бюлетина от 15 февруари е записано: „Митническата служба все още не е напълно организирана. Организирането й впрочем е твърде сериозно за една страна като Тракия, която има толкова разтегнати граници... Ако контрабандата значително намаля по границата с Гърция, тя е още много голяма по Марица и по Егейския бряг. Пристигането в Дедеагач на една моторна лодка ще позволи впрочем едно по-ефикасно следене и наблюдение на крайбрежието и устието на Марица. Огромни подобрения впрочем бяха направени на тази служба (митническата – б. м., С. Т.), за което свидетелствуват приходите, които са все по-големи и по-големи” [50].

В началото на март нещата вече бяха поставени на стабилни основи и митническата служба започна да работи по-добре. Беше разгърната система от митнически постове, които решително преследваха и успяха да ограничат контрабандата. Известни затруднения създаваше незаконното изнасяне от Западна Тракия на значителни количества българска валута. Силно обезпокоено,

149

правителството на България настоя да се вземат съответни мерки [51]. Тяхното въвеждане обаче можеше да доведе до известни затруднения. Ако се забранеше износът на българския лев, това автоматически водеше до падането на неговия курс и до покачване този на драхмата. И тъй като левът беше официална монета в Западна Тракия, неизбежно щеше да се покачи цената най-вече на продоволствените стоки, което не беше в интерес на населението. Властите в областта също се опасяваха от този процес, понеже падането на курса на лева означаваше удар по покупателните възможности и на самото правителство. Ето защо те не бързаха и действуваха много внимателно. Практически до края на френското управление в Западна Тракия не беше въведен в действие подготвеният законопроект [52].

Само за първите 4 месеца от своята дейност митниците в Западна Тракия дадоха на правителството приход от 8 255 354 лв. Най-големи суми – 4 576 615 лв., дойдоха от Ксантийската митница. Постъпленията от Дедеагачката митница бяха за същите 4 месеца (декември, януари, февруари и март) 2 048 267 лв., а от Караагачката – 854 919 лв. [53]. В бюджета за 1920 г. от митниците се предвиждаше приход в размер на 16 млн. лева. Тази сума вероятно щеше да бъде значително надмината, тъй като следваха 9 месеца, повечето от които удобни за разгръщане на интензивна стопанска и търговска дейност.

Резултатите от близо осеммесечното съществуване на Западна Тракия под управлението на ген. Шарпи показаха, че в областта има необходимите стопански и финансови предпоставки за самостоятелно развитие. При създадените следвоенни условия такива бяха желанията и на основната част от нейното население. Готовност да възприемат един подобен вариант проявяваха и две от най-заинтересованите балкански страни – България и Турция. Решенията обаче се вземаха от победителите. Международната обстановка беше благоприятна за Гърция, а тя се стремеше с всички сили и средства към присъединяването на Западна Тракия.


[Previous] [Next]
[Back to Index]



Бележки

1. АSNEMA 20, N 285. Rapport sur le sandjac de Gumuldjina, le 22 oct. 1919.

2. Пак там, 20, № 1000. Note sur la culture, le commerce et le monopole des tabac en Thrace Ossidentale, le 27 oct. 1919.

3. Пак там, 20, № 285.

4. Пак там.

5. Алтънов, И. Цит. съч., с. 139.

150

6. ASNEMA, 20, N 285. Decision N 1. Organisation du service economique de la Thrace. Gumuldjina, le 17 decembre 1919.

7. Алтънов, И. Цит. съч., с. 140.

8. ЦДИА, ф. 338, оп. 1, а. е. 8, л. 4. Писмо от подп. Доре до Ал. Греков. 12 ноем. 1919.

9. ASNEMA 20, N 1247. L’Occupation francaise en Thrace Occidentale (octobre 1919 - 28 mai 1920) Macry-ceuy, le 6 Juin 1920; p. 19, 20 N 1003, c. 4, d. 1. Bulletin... N 6, 22 dec. 1919.

10. Пак там, 20, № 1003, c. 4, o. 1. Bulletin.... N 8, 25 janv. 1920.

11. Пак там, 20, № 285, c. 174, o. 5. Писмо от ген. Шарпи до управителя на Киликия, Гюмюрджина, 20 февр. 1920; 20, № 1003, с. 4, о. 1; Bulletin... N 13, 16 avr. 1920.

12. Пак там, 20, № 1003, с. 4, о. 1. Bulletin... N 10, 1 mars 1920.

13. Пак там, 20, № 284, с. 3, р. 91. Писмо от ген. Шарпи до началника на 9-а гръцка дивизия в Ксанти, Гюмюрджина, 12 ноем. 1919.

14. Пак там, 20, № 1003, с. 4, о. 1. Bulletin... N 14, 30 avr. 1920.

15. Пак там, 20, № 1009. Статистически сведения на Централния икономически комитет за времето от 2 януари до 30 април 1920 г., Гюмюрджина, 4 май 1920.

16. Пак там.

17. ЦДИА, ф. 338, оп. 1, а. е. 67, л. 3. Шифрована телеграма от Д. Гошев до Г. Радев, Гюмюрджина, 1 апр. 1920.

18. Алтънов, И. Цит. съч., с. 141.

19. ASNEMA 20, N 1003. с. 4, d. 1. Bulletin N 11 et N 13 de 23 mars et 16 avril 1920.

20. ЦДИА, ф. 338, оп. 1, а. е. 67, л. 10-11. Шифрована телеграма от Д. Гошев до Г. Радев, Гюмюрджина, 15 май 1920.

21. ASNEMA 20, N 1003, с. 4, d. 1. Bulletin... N 11 et N 12 de 23 et 29 mars 1920.

22. Пак там, 20, № 1247. Цит. доклад на ген. Шарпи от 6 юни 1920, с. 20.

23. Алтънов, И. Цит. съч., с. 47.

24. ASNEMA 20, N 1247, p. 13. Цит. доклад на ген. Шарпи от 6 юни 1920.

25. Алтънов, И. Цит. съч., 62-63.

26. ASNEMA 20, N 1247, p. 13; Алтънов, И., Цит. съч., с. 63.

27. Алтънов, И. Цит. съч., с. 66.

28. ASNEMA 20, N 1000. Note de service, Gumuldjina, le 24 janv. 1920; Алтънов, И. Цит. съч., 69-70.

29. Алтънов, И. Цит. съч., 72-73.

30. ASNEMA 20, N 1247, p. 13. Подробно за съществуващите в Западна Тракия данъци, такси и монополи вж. Алтънов, И. Цит. съч., 80-113.

31. ASNEMA 20, N 1003, с. 4, d. 1. Bulletin... N 9, 15 fevr. 1920.

32. Пак там. Bulletin... N 10, 1 mars 1920.

33. Пак там, 7, № 730. Сведения за положението в Западна Тракия. 1 май 1920.

34. Aлтънов, И. Цит. съч., с. l5.

35. ASNEMA 20, N 1247. p. 16.

36. ЦДИА, ф. 338, оп. 1, а. е. 72, л. 2.

37. Алтънов, И. Цит. съч., с. 120.

38. ASNEMA 20, N 1247, p. 16.

39. Алтънов, И. Цит. съч., 120-123.

40. ASNEMA 20, N 1247, p. 16.

41. Алтънов, И. Цит. съч., 122-123.

42. ASNEMA 20, № 285. Рапорт от ген. Шарпи до ген. Франше д’Еспре, Гюмюрджина, 18 дек. 1919.

43. ASNEMA 20, N 1000. Note de Service, Gumuldjina, le 18 fevrier 1920; Алтънoв, И. Цит. съч., 76-77.

44. ASNEMA 20, № 285. Рапорт от кап. Дарден до генералния директор на френските митници, Цариград, 10 февр. 1920.

151

45. Алтънов, И. Цит. съч., с. 62.

46. ASNEMA 20,'N 1000, Decision N 2, Gumuldjina, le 21 decembre 1919; Алтънов, И. Цит. съч., с. 74.

47. Подробно вж. Алтънов, И. Цит. съч., 75-76.

48. ASNEMA 20, N 1000. Decision N 50, Gumuldjina, le 12 maj 1920; Алтънов, И. Цит. съч., 79-80.

49. ASNEMA 20, N 1003, с. 4, d. 1. Bulletin... N 8, 25 janv. 1920.

50. Пак там. Bulletin... N 9, 12 fevrier 1920.

51. ЦДИА, ф. 338, оп. 1, а. е. 67, л. 9. Шифрована телеграма от Г. Радев до Д. Гошев, 3 май 1920.

52. Пак там, л. 12-13. Шифрована телеграма от Д. Гошев до Г. Радев, Гюмюрджина, 6 май 1920.

53. Алтънов, И. Цит. съч., с. 78.