Населението на Западна тракия. Бежански въпрос
Малко райони в Югоизточна Европа са така пъстри в етническо и верско отношение, както Западна Тракия. Съвсем точни сведения за състоянието на нейното население до 1912 г. няма, тъй като турските статистики са съставени на основата на религиозния, а не на етническия признак. Проучванията на известните български познавачи на Тракия Т. Карайовов, проф. Л. Милетич, Ст. Н. Шишков и др., макар и опиращи се на сравнително автентични сведения, могат да се възприемат само като приблизително верни.
По сведения на Българската екзархия под нейното ведомство в Западна Тракия е имало 44 665 души [1]. Те обитавали по-компактно Ахъчелебийска каза (Смолянско) – 14 947 души; Гюмюрджинска каза – 11 440 души; Дедеагачка каза – 11 329 души и т.н. [2]. Според изчисленията на Ст. Н. Шишков в Одринския вилает са живеели не по-малко от 131 445 души българи мохамедани [3]. От тях 9225 души са жители на казите в Източна Тракия. Следователно в районите между Марица и Места помохамеданчените българи са били най-малко 122 220 души [4]. Ако към тях добавим и числото на българите екзархисти, ще получим 166 885 души. Но за да бъдат изчисленията ни по-точни, необходимо е да се съобразим най-малко с още едно обстоятелство. В Западна Тракия до войните живееха и известен брой българи патриаршисти, които Рихард фон Мах пресмята на 11 976 души към 1906 г. [5]. Дори и да не са съвсем точни, неговите сведения са приблизително верни. Така по най-занижени сведения българите в Западна Тракия са възлизали на около 180 000 души.
Тези изчисления почти напълно съвпадат с резултатите от едно преброяване, което прави през 1917 г. окръжният управител в Гюмюрджина Иван Хаджиев. Според него българите по това време са възлизали на около 180 000 души, от които 100 000 са българи християни и 80 000 – българи мохамедани. Ив. Хаджиев смята, че в областта има 120 000 турци. Много от тях произхождали от Босна и Херцеговина, анексирани през 1908 г. от Австро-
105
Унгария. Те чакали само да видят края на войната и мира, за да заминат за Турция [6].
Сигурни сведения за броя на гърците в Западна Тракия до 1912 г. няма. Проф. Иширков ги изчислява приблизително на 60 000 души [7]. Тази цифра е съвсем близка до сведенията на проф. Миле-тич, който съобщава, че в навечерието на Балканската война в Западна Тракия е имало 62 955 гърци [8].
През декември 1914 г. българските административни власти изготвиха подробна статистика за населението на Гюмюрджински окръг. Оказа се, че в десетте му околии живеят 342 373 души, разпределени по околии, както следва: Гюмюрджинека селска – 63 101; Гюмюрджинска градска – 31 720; Златоградска – 17 312 души; Дедеагачка – 27 026 души; Ардинска – 41 536 души; Крумовградска – 41 800 души; Ксантийска – 37 448 души; Ивайловградска – 24 972 души; Смолянска – 33 777 души и Софлийска – 23 673 души [9]. Тези сведения също са приблизителни, тъй като в момента на преброяването ставаха големи размествания на етническите групи, които трудно можеха да бъдат абсолютно точно регистрирани. От Западна Тракия се изселваха гърци, турци, а и българи мохамедани. На тяхно място идваха хиляди бежанци от Източна Тракия, Македония, Мала Азия и Добруджа. И още нещо. Преброяването на населението не стана под ръководството на Дирекция на статистиката. С тази трудна и деликатна работа беше натоварена администрацията, която за целта не разполагаше с необходимите кадри, опит и подготовка [10]. Ето защо не е чудно, че на мирната конференция в Париж през 1919 г. българското правителство предостави за същото преброяване данни, които не съвпадаха напълно с онези, съдържащи се в доклада на окръжния управител. Според тях през декември 1914 г. в Западна Тракия са живеели 351 221 души (т.е. с 8856 души повече). По народност те се разпределяха така: 149 530 българи (86 363 християни и 63 167 мохамедани); 170 285 турци; 32 319 гърци; 1763 евреи и 3319 разни [11].
Колкото и парадоксално да изглежда, но в тази статистика броят на българите мохамедани е силно занижен. Една от причините е, че Дьовленска околия (Девинска) с население от 26 810 души, почти всички българи мохамедани [12], се числеше по това време към Пловдивски окръг.
Трябва да обясним и възникналия парадокс в статистиката от 1914 г. По време на Балканската война хиляди българи мохамедани, подгонени от събитията и от лъжите на ходжите, изоставиха родните си огнища и побягнаха на юг заедно с отстъпващите в паника турски войски. Изселването продължи и през следващите
106
няколко години. Част от избягалите се завърнаха, но мнозина останаха да скитат по далечни и чужди краища. Под натиска на Турция правителството на В. Радославов разреши на покръстените по време на Балканската война българи мохамедани да се върнат към мохамеданството. При създалата се обстановка хиляди българи мохамедани се записваха за турци [*]. В статистиката от 1914 г. не фигурира нито един помохамеданчен българин в Ксантийска околия, а в Златоградска и Ардинска околия техният брой е силно намален. Може да се приеме, че числото на турците е завишено с около 20 000 души за сметка на българите мохамедани. Следователно, за да бъде етническата картина в Западна Тракия по-точно очертана, трябва да се намали броят на турците и съответно да се увеличи числото на българите. Необходимо е да отбележим също, че в посочената статистика не фигурира Димотишка околия, тъй като тя премина към България едва след ректификацията на българо-турската граница от 1915 г.
Етническата картина в Западна Тракия продължи да се изменя и след 1914 г. Българското правителство заселваше в областта все нови и нови хиляди бежанци, които прииждаха в България от нейните откъснати покрайнини. В същото време гърците, недоволни от променените стопански иполитически условия, продължаваха да се изселват.
Съглашенските войски не окупираха цяла Западна Тракия. Следователно изнесените статистически сведения не могат да се пренасят механично към новосъздадената област, въпреки че те са много показателни и за нея.
Още през октомври и ноември 1919 г. френските военни власти поискаха
и получиха от българската администрация подробни статистически сведения.
Според тях населението на окупираната част от Западна Тракия е възлизало
на 219 723 души. По народност то се разпределяло по следния начин: 101
766 българи, от които 81 457 християни и 20 309 мохамедани; 77 726 турци;
32 553 гърци; 3066 евреи; 3369 арменци и над 2000 от разни други народности.
Най-много жители имаше Гюмюрджинска околия – 92 235 души, от които 55 754
турци, 32 681 българи, между които 10 802 българи мохамедани; 1200 евреи,
650 арменци, 364 гърци и 1579 от други народности. Ксантийска околия броеше
41 619 души. Тук българите бяха 20 525 души, между тях 9500 мюсюлмани,
а турците – 20 350 души. Гърците се бяха изселили масово след
*. Подробно вж.: Трифонов, С. Административна уредба и управление на Западна Тракия 1913-1915 г. - ГСУ, ИФ. Т.76,1985, 217-221.
107
Междусъюзническата война и поради това те бяха едва 85 души, евреите – 250, а арменците – 100 души. Според тази статистика най-много българи християни е имало в Дедеагачка околия – 17 036 души от общо 18 380 жители. Очевидно е, че другите народности тук са били съвсем слабо представени – 625 турци, 465 арменци, 164 евреи, 18 гърци и 72-ма души от други народности. Доминирането на българите е абсолютно и в Софлийска околия. От общо население 16 748 души те наброяваха 12 280 души, гърците – 4097, турците – едва 339 души, арменците – 21, евреите – 9 и разни други – 2-ма души [13]. Не стоеше така положението в Димотишка околия. От 25 081 души население – гърците възлизаха на 16 856 души, българите – на 6070 души, евреите – на 1152 души, турците – на 6581, арменците – на 298 и 47 разни [14]. В Караагачка околия: българи – 12 874 (от общо 25 669 души), гърци – 11 133 души, арменци – 835 души, евреи – 284 души и разни други – 443 души [15]. В тези околии турци не се посочваха, тъй като те напуснаха селищата си, както и много други техни сънародници, живели по долината на Марица, още през 1913 - 1915 г.
Цитираната статистика беше изработена върху основата на сведения, събрани от местната българска администрация, към която французите се отнасяха с недоверие. Те обаче скоро щяха да се убедят, че предоставените им данни са автентични и че отразяват действителната етническа картина. Наскоро след 1 декември 1919 г., когато замениха българската администрация в Западна Тракия, френските власти решиха под свой контрол да съберат необходимите им сведения. Ген. Шарпи даде категорични уверения на Ал. Греков, че през януари „ще се извърши преброяване на населението и че разните етнически единици ще бъдат застъпени в общините, както и в длъжностите околийски началници и негови помощници, строго пропорционално” [16].
Действително преброяване се извърши, но резултатите от него не бяха обнародвани, тъй като се оказаха благоприятни за българите. По неофициален път Ал. Греков успя да ги получи от властите и ги докладва на българското правителство. Според тези сведения населението на Караагачки окръг възлизаше на 74 756 души, от които 41 338 българи, 26 164 гърци, 4151 турци и 3101 от разни други народности [17]. Ал. Греков не успя да получи всички сведения за Гюмюрджински окръг, тъй като те не постъпиха навреме от Ксантийска и Дедеагачка околия. Известно е обаче, че българите бяха слабо представени в Ксантийска околия и изцяло преобладаваха в Дедеагачка. Що се отнася до Гюмюрджинска околия, нейното население според това преброяване възлизаше на 64 953 души, от които: 39 601 турци; 14 793
108
българи християни; 2341 българи мохамедани; 4773 гърци и 3442 души от други народности [18].
Събраните през януари сведения не бяха нито пълни, нито достатъчно точни. Френските власти ги получиха от местните общини, които понякога съзнателно даваха завишени данни. Със сигурност може да се каже, че бяха преброени и гърците, които на път за Източна Тракия временно отседнаха в Караагачки окръг. Ал. Греков преценяваше като недействителни и сведенията за гърците от Димотика, Софлу и Караагач. В същото време според него българите в Гюмюрджина възлизали в действителност на около 17 000 души, т.е. те са били намалени с повече от 2000 души [19].
Въпреки допуснатите неточности, преброяването от януари 1920 г. в основни линии потвърди верността на сведенията, предоставени на френските власти от българската администрация. Беше констатирано известно намаление на българското население и значително увеличение на гърците, но то се дължеше на динамичните миграционни процеси в Западна Тракия през изминалите два-три месеца. Българите постепенно се изселваха, а в областта пристигаха все нови гръцки бежанци.
Първото официално преброяване в Западна Тракия беше извършено под ръководството и контрола на френските власти през март 1920 г. То трябваше да даде сведения както за броя и разпределението на населението по народности, така и за икономическото състояние на областта. Резултатите станаха известни на 30 март. Обществеността в България се запозна с тях най-напред от пресата. На 4 май B.„L’Echo de Bulgarie” публикува на своите страници подробна статистическа таблица [20]. Съдържащите се в нея сведения за населението на Западна Тракия очевидно бяха взети от официални източници в областта, защото напълно съвпадаха с изработените от френските власти обобщени сведения и таблици. Съвсем незначителни различия има само с данните, изнесени в заключителния доклад на ген. Шарпи от 6 юни 1920 г.
Общият брой на жителите на Западна Тракия според официални сведения, съдържащи се в доклада на ген. Шарпи, възлизаше на 204 700 души. От тях: 74 720 турци; 65 927 българи, от които 54 079 християни и 11 848 мохамедани; 56 114 гьрци; 2985 евреи; 1880 арменци и 3066 от разни други народности. По околии това население се разпределяше, както следва: Караагачка – 27 193 души, от които – 5 турци, 15 045 гърци, 10 200 българи, 370 евреи, 450 арменци и 1123 разни; Димотишка – 26 313 души, от които: 1274 турци, 18 856 гърци, 4956 българи, 878 евреи, 157 ар-
109
менци и 192 разни; Софлийска – 21 250 души, от които – 2770 турци, 7435 гърци, 10 995 българи и 50 разни; Дедеагачка – 16 317 души, от които – 640 турци, 3355 гърци, 11 543 българи, 165 евреи, 512 арменци и 102 разни; Гюмюрджинска околия – 64 961 души, от които: 39 601 турци, 4773 гърци, 17 135 българи (между тях 14 794 християни и 2341 мохамедани), 1292 евреи, 561 арменци и 1559 разни и Ксантийска – 48 666 души, от които: 30 538 турци, 6650 гърци, 11 098 българи (между тях 9507 мохамедани и 1591 християни), 280 евреи и 200 арменци [21].
От изнесените сведения ясно се вижда, че турците са съсредоточени почти само в Гюмюрджинска и Ксантийска околия, където бяха мнозинство. Българите се разполагаха равномерно по Западна Тракия, като преобладаваха в Дедеагачка и Софлийска околия. Гърците имаха мнозинство в Караагачка и Димотишка околия. Заслужава да се отбележи, че българите бяха повече от гърците в четири от шестте околии на Западна Тракия. За да се преценят правилно изнесените статистически сведения, необходимо е да се вземат предвид още няколко важни обстоятелства.
След установяването на съглашенското управление в Западна Тракия в България се изселиха около 20 000 души. По същото време в областта се установиха над 23 000 гърци [22]. По признанието на френските военни власти немалка част от тях никога преди това не бяха живели в Западна Тракия [23]. Ген. Шарпи подозираше, че предоставените сведения от Ксантийска околия са неверни. За това той имаше сериозни основания. По данни на ген. Прантутас гърците в околията възлизали на 7000 души, докато подполк. Вик сочеше 4000 души. „Няма ли място да се мисли, питаше ген. Шарпи, че гръцката статистика включва и военните от гарнизона в Ксанти?” [24]
Фалшификации и изопачаване на фактите от страна на гръцките служби имаше и в други околии на Западна Тракия. Ето какво пише по този въпрос окръжният училищен инспектор в Караагач Д. Нашев за положението в Димотишка и Караагачка околия: „Парещият въпрос – преброяването. Гърците са взели всички мерки, включително заплашване и изопачаване на фактите. Всички гагаузи, арнаути и бивши гръкомани са представени за гърци. В някои села са записани (като в с. Мараш) за гърци и ония жители, които понастоящем живеят в Гърция или България. Гърците в Караагачка околия записват и онези гърци, които са родени в Източна Тракия, а други – в Ортакьойска. Те се снабдяват с паспорти, в които месторождението е означено от някои тракийски град или село” [25].
Ив. Алтънов, който е успял да снеме преписи от рапортите
110
на военните контрольори и от самите преброителни фишове за всеки населен пункт, в своята книга „Междусъюзнишка Тракия”, издадена една година след края на френското управление, дава подробна и цялостна статистика на населението по околии и общини. Според нея общият брой на жителите в областта възлизал на 212 622 души, т.е. близо с 8000 повече от онези, които сочи ген. Шарпи. Ив. Алтънов изчислява българите на 80 893 души (от които 69 154 християни и 11 739 мохамедани). На второ място според него идват турците – 73 220 души (почти толкова, колкото сочи и ген. Шарпи) и на трето място гърците – 51 706 души [26]. Възможно е Ив. Алтънов да изключва около 5000 бежанци, които са изпратени в Западна Тракия от правителството на Гърция, без да са родени или живели преди това в областта. Що се отнася до българите, само за гр. Фере той съобщава за повече от 2000 бежанци от Македония, които не били влезли „в първите сведения за количеството на българското население в Дедеагачкия дистрикт” [27].
Независимо от някои очевидни недостатъци на изработената от французите статистика за населението, тя дава възможност да се констатира един безспорен факт. Дори и само в приморската част на Западна Тракия след изселването на десетки хиляди българи от нея, след идването на голям брой бежанци от Гърция българското население доминираше над гръцкото. Този факт беше очевиден и безспорен, установен от властите на приятелска на Гърция държава. Но никой от победителите във войната нямаше желание да се съобразява с него и да направи необходимите политически изводи.
*
През военните години 1912 -1913 и 1914 -1918 в Тракия настъпиха сериозни етнически размествания. Именно те легнаха в основата на сложния бежански въпрос, пред който се изправиха ген. Шарпи и неговите сътрудници. Още през есента на 1913 г. голяма част от турците, които живееха по десния бряг на Марица, се изселиха в Турция. Това стана по силата на Одринското споразумение от 2/15 ноември с.г., подписано от българското и турското правителство. Споразумението предвиждаше размяна на населението в една зона от 15 км от двете страни на общата граница. Правителството на В. Радославов приложи стриктно Одринското споразумение, но турците се възползуваха от случая, за да узаконят насилственото прогонване на българското население от Източна Тракия [28].
111
Промяната на границите в Тракия засегна чувствително и гърците. Те бяха свикнали с привилегированото си положение в стопанските отношения, тъй като държаха търговията в свои ръце. Предстоеше тяхното място да се заеме от българите. Присъединяването на Западна Тракия към България беше зле посрещнато в Гърция. Там добре схващаха, че създадените политически и стопански условия не могат да бъдат благоприятни за гръцките интереси. Положението се усложняваше и от факта, че някои се бяха компрометирали с преследване на всичко българско по време на т.нар. Гюмюрджинска автономна република [*]. Много от гърците трябваше да отговарят за извършени престъпления през изминалите бурни години (1912 - 1913). Под натиска на страха, на фанатизма, който не им позволяваше да се примирят със станалите промени, и по съветите на Атина гърците започнаха да се изселват. Мнозинството от тях се настаниха в Егейска Македония, където доведоха до неизброими страдания местните българи и предизвикаха масовото им изселване [29], други се отправиха към островите и вътрешността на Гърция. Така още през 1914 г. Ксанти, Софлу, Дедеагач и Гюмюрджина загубиха повечето от своите гръцки жители. Процесът на изселването на гърците от Западна Тракия приключи с някои интернирания към вътрешността на България, наложени от бойните действия по време на Първата световна война [30]. На мястото на изселилите се турци и гърци правителството на България настани около 70 000 - 80 000 свои бежанци. Голяма част от тях дойдоха от Източна Тракия, други от Македония и Мала Азия, та дори и чак от Южна Добруджа. Идеята беше не само да се даде подслон и препитание на изгонените от Турция, Гърция и Румъния българи, но и да се утвърди българската власт в новоосвободените земи, чрез които България добиваше излаз на открито море. Следователно с установяването на съглашенското управление в Западна Тракия щеше да възникне не само въпросът за завръщането на гърците и турците, но и за съдбата на тези българи, чиито родни места отново останаха извън пределите на България.
*
Завръщането на гърците в Западна Тракия започна още след края на Първата
световна война. До окупирането на областта от
*. Подробно вж.: Милетич, Л. История на „Гюмюрджинската автономия”. С., 1914, 7-10, 21-23.
112
съглашенски войски то нямаше масов характер поради взетите мерки от страна на българските власти. На 21 октомври 1919 г., само няколко дни след като се установи в Гюмюрджина, ген. Шарпи постави този въпрос пред ген. Франше д’Еспре. Отговорът гласеше: „Аз разрешавам по принцип на гърците, произлизащи от Тракия, да се завърнат, но решаването на всеки отделен случай е във вашата компетентност...” [31]. Главнокомандуващият съглашенската Източна армия се разпореди това да стане, след като се подготвят най-необходимите условия за посрещането на бежанците, жилища и средства за съществувание. Той настояваше правителството на Гърция да осигури прехрана на всички гърци, които желаеха да се завърнат в Тракия [32].
По нареждане на ген. Шарпи в началото на ноември 1919 г. Бюрото за политическа ц административна дейност изготви специална инструкция за посрещането и настаняването на гръцките бежанци. Бяха определени две направления, по които щеше да се извърши тяхното превозване от Гърция в Западна Тракия. Онези бежанци, чието настаняване в Ксантийска и Гюмюрджинска околия предстоеше, можеха да се превозят по жп линията и по море посредством пристанището Порто Лагос, където щяха да бъдат стоварвани. Всички онези гърци, желаещи да се настанят из околиите по долината на Марица, а те бяха основната част от бежанците, можеха да използуват морския път и пристанището на Дедеагач. В Ксанти, Гюмюрджина, Дедеагач, Софлу, Димотика и Караагач се формираха гръцки комисии, натоварени да приемат бежанците, да ги разпращат и настаняват по определените им места. Военните коменданти се.задължиха да им оказват съдействие и подкрепа. Бежанците бяха освобождавани от плащането на мита за личните си багажи и за носените хранителни стоки с изключение на тези, които можеха да им послужат за търговски цели. Всички подлежаха на медицински преглед още на корабите, преди да слязат в Западна Тракия. Председателите на съответните комисии се задължаваха да издирват онези бежанци, които не произлизат от областта, и да ги връщат незабавно в Гърция [33].
Инструкцията от 15 ноември беше документ, чрез който се регламентираха основните организационни мерки за посрещането и настаняването на идващите от Гърция бежанци. В нея обаче имаше един недостатък. Практически всички права и отговорности се възлагаха на гръцките комисии, ръководени пряко от Ванвакас. Така се създадоха благоприятни условия да се пренебрегне едно от важните изисквания, залегнало в инструкцията – бежанците, които не произхождат от Западна Тракия, да се връщат не-
113
забавно в Гърция.
Завръщането на гръцките бежанци постави пред френските власти тежки за разрешение въпроси. Голяма част от къщите, училищата л църквите бяха заети от настанените в областта български бежанци. Правителството на България направи необходимите постъпки, като справедливо искаше въпросът за завръщането на гърците и турците в Западна Тракия да бъде обвързан с участта на прогонените българи от Тракия и Македония [34].
Наскоро след като започна масовото прииждане на гръцките бежанци, френските власти установиха, че много от тях нямат никаква връзка и каквито и да е материални интереси в Западна Тракия. Военният контрольор на Димотишка околия писа до коменданта на Караагачки окръг полк. Ронденай: „Никакъв контрол не съществува от наша страна върху завръщането на гърците. Гръцките комитети могат да наводнят Тракия, защото очевидно искат да образуват гръцко мнозинство навсякъде, където имат възможност.” [35]. По същото време – януари 1920 г. – военният контрольор на Софлийска околия отбеляза в един обстоен рапорт до ген. Шарпи, че гръцкото правителство полага усилия да настани в Западна Тракия колкото е възможно повече гръцки семейства. Проведената от него анкета установила, че много от настанените в Софлийско гръцки бежанци никога преди не са обитавали нито Тракия, нито дори Македония. Част от тях идвали от Мала Азия, други от крайбрежието на Черно море, подмамени от агитацията на гръцкото правителство, че френските власти в Западна Тракия ще им раздадат храна, работна земя, селскостопански инвентар и т.н. [36]. Подобни сведения генерал-губернаторът получаваше и по-рано. Ето защо ген. Шарпи вече се беше разпоредил военните администратори да му докладват лично какви мерки вземат, за да не позволят идването на бежанци, които нямат нищо общо със Западна Тракия [37].
Част от бежанците желаеха да се завърнат по домовете си в Западна Тракия, но имаше и такива, които съжаляваха, че напускат Солун, Пирея и островите. По заповед на правителството в Атина въпреки желанието си те трябваше да се отправят към Ксанти, Гюмюрджина, Дедеагач и т.н. „Ние сме сега инструменти и в същото време жертви на политиката на Венизелос”, казваха тези бежанци. За да се повдигне техният ентусиазъм и за да ги направят по-търпеливи, от време на време се пускаха слухове, че гръцките войски са на път да заместят французите в Западна Тракия. Всеки гръцки войник, отпускар или преминаващ по служба през областта, се представяше като изпратен да подготви
114
установяването на гръцките войски в този край [38]. Въпреки тази усилена пропаганда колебанията сред част от бежанците се запазиха за дълго време. В началото на 1920 г. френските власти имаха възможност да установят това многократно. В официалния бюлетин на Централната разузнавателна служба от 9 януари с.г. четем: „Що се отнася до гръцките бежанци, известен брой, изглежда, не желаят да се завърнат в Тракия, защото са си създали в стара Гърция проспериращо положение. Те се принуждават насила да се завърнат в Тракия. Ето защо те не крият своето недоволство” [39].
Създаденото положение не остана тайна за българските военни и дипломатически представители в Западна Тракия. Още към края на ноември 1919 г. полк. Топалджиков писа до Щаба на армията: „Откъм Драма и в Дедеагач пристигат множество гърци, бивши бежанци от този край, принуждавани насила от гръцкото правителство да се заселват отново тук” [40]. По-късно Тракийският комитет в Одрин допълни това, но вече за онези гърци, които не произхождаха от Западна Тракия: „По сведения от самите бежанци те са бивали насилствено изгонвани от Гърция и изпратени тук, снабдени с документи, че са местни жители” [41].
Завръщането на гърците в Западна Тракия ставаше под надзора на началника на отделението за бежанците в Гърция Теодоридес, който се установи в Гюмюрджина. По негови сведения от Америка постъпили 50 млн. драхми, изпратени от тамошни гърци, предназначени специално за настаняването и издръжката на техните сънародници – бежанци в Тракия [42]. Според излизащия в Цариград гръцки в. „Неологус” окръжните управители в кралството получили заповед да изпращат към тази област установените в техните райони бежанци. Докъм средата на ноември 1919 г. в съставените списъци били включени над 10 000 семейства, от които 1500 щели да се завърнат в Ксанти, около 2000 – в Софлу, приблизително 3000 семейства – в Гюмюрджина, 1000 семейства – в Дедеагач и 1000 семейства – в Димотика [43].
Гръцките бежанци заприиждаха масово в Западна Тракия през ноември 1919 г. Голяма част от тях се отправяха към долината на Марица, т.е. в Караагачки окръг. Мащабите на започналите миграционни процеси най-добре са отразени в рапортите на военните контрольори по дистрикти и в обобщените доклади на комендантите на серкли (окръзи). Само през последната седмица на ноември 1919 г. в Димотишка околия пристигнаха 212 гръцки семейства (684 души). През същото време в Софлийска околия бяха настанени 850 души, или общо броят на бежанците в Караагачки окръг само за 7 дни възлезе на 1534 души (за тази седмица
115
няма сведения за Караагачка околия). Потокът на идващите бежанци се увеличи през следващите две седмици и достигна 3379 души [44]. Ако към тях добавим сведенията от първата седмица, бежанците, дошли в Караагачки окръг само за 3 седмици, стават 4913. Няма сведения за цялата втора половина на декември, но като се има предвид броят на бежанците през първата половина на януари, очевидно те не са били по-малко от 3000 - 3500 души. Данните от докладите на полк. Ронденай сочат, че от 3 до 17 януари 1920 г. в Караагачки окръг са пристигнали нови 1746 души (1314 в Софлийска околия, 279 в Караагачка и 153 в Димотишка околия) [45]. За същото време в Западна Тракия пристигнаха общо 8871 гръцки бежанци и 2708 т багаж и хранителни продукти [46].
През февруари и март жп линиите в Македония бяха обхванати от стачка. Това усложни превозването на бежанците. Докато през втората половина на януари в Караагачки окръг пристигнаха 1428 души, през целия февруари те бяха едва 322 души, или общо в окръга за един месец и половина се настаниха 1750 души (Караагач – 371; Димотика – 198 и Софлу – 1181 души) [47].
Интензитетът на бежанския поток спадна през пролетта на 1920 г., но макар и значително по-малко на брой гърците продължиха да прииждат през март, април, та дори и през май. За времето от 26 февруари до 10 март например в Гюмюрджина пристигнаха 300 души, в Софлу – 142 души, в Ксанти – 46 семейства и в Димотика – 14 семейства [48]. Между 11 и 25 март пристигналите бяха: в Ксанти – 9 семейства; в Димотика – 85 души; в Караагач – 73 души и в Софлу – 101 души. В края на март и началото на април започна увеличаване на бежанския поток: Дедеагач – 327 души, Софлу – 218 души, Гюмюрджина – 83 души и Димотика – 6 души. В Ксантийско и Караагачко движението на бежанците временно беше прекратено. През следващите две седмици (11-25 април) в Димотишка околия пристигнаха 73 души, в Софлийска – 66 и в Караагачка – 25 души [49].
Сведенията на френските власти сочат, че за периода от установяването на съглашенската администрация в Западна Тракия до май 1920 г. в областта са пристигнали от Гърция около 25 000 бежанци. Така напълно се потвърждава автентичността на писаното от Ив. Алтънов, според който след учредяването на новия междусъюзнически режим не по-малко от 20 000 - 30 000 гърци са се заселили в Западна Тракия [50]. По-голяма част от тях бяха настанени в Софлийска – 10 274 души, и Димотишка околия – около 5000 души [51]. Събраните данни категорично сочат, че много от тези бежанци никога преди това не са живели в областта, а бяха изпратени тук от правителството на Гърция с цел да засилят
116
гръцкото етническо присъствие в Западна Тракия и да прокарат пътищата за неговото политическо влияние. В същото време възможно е известен брой бежанци, настанени във вътрешността на Гърция, да са отказали да се преселят и настанят в Западна Тракия.
*
Успоредно с установяването на гърците в Западна Тракия опити да се завърнат правеха и бежанците мюсюлмани. В началото на ноември 1919 г. в Караагач беше образуван бежански комитет начело с Джемал бей, бивш депутат в Народното събрание, чиято основна задача се състоеше в това да улеснява заминаването за Западна Тракия на изселилите се оттам след 1913 г. турци [52]. По същото време кервани от мухаджири (бежанци) се съсредоточаваха по левия бряг на Марица, край Кулели Бургас, в очакване да получат разрешение да преминат реката. Някои от тях на свой риск и отговорност започнаха да се настаняват в селата Шаханджа, Сапликьой и т.н., където имаше установени български бежанци. По този повод Ст. Шангов, известен публицист и общественик, бивш кмет на Одрин, се обърна на няколко пъти към коменданта на Караагачка околия с настоятелни молби да вземе необходимите мерки, за да не бъде тероризирано от турския башибозук това толкова изстрадало население. „Българските бежанци, пишеше Шангов, имат право винаги да искат възвръщането на своята собственост, на своята земя. Те са напълно свободни в това да избират, но турците, които им отнеха родните места, не могат да получат в притежание бившите си села до деня, докато турското правителство не разреши на българските бежанци да се завърнат по родните си места” [53].
Въпреки очевидния факт, че повечето от настанените по долината на Марица български бежанци бяха от Източна Тракия, където в момента се намираха голяма част от турските мухаджири, комендантът на Димотишка околия разреши на турците да се настаняват в бившите си домове. За кратко време тук се установиха 85 семейства. Българското население в някои места беше оставено без подслон [54].
Обстановката налагаше вземането на бързи мерки. Ген. Шарпи поиска инструкции. В началото на декември 1919 г. ген. Франше д’Еспре се разпореди турците, напуснали Западна Тракия след 1913 г., да се приемат в областта само при следните две условия: 1. Турското правителство да разреши завръщането в Източна Тракия на българските бежанци, прогонени оттам през 1913 г. и
117
намиращи се в съюзническа Тракия; 2. Разместването на българите и турците да бъде обект на споразумение между съглашенското командуване и турското правителство, като база да бъде условието бежанците да намерят по своите родни места жилища и прехрана [55]. На същото мнение беше и ген. Шарпи, който и преди заповедта на ген. Франше д’Еспре се стараеше да ограничи завръщането на турците, като се разпореди те да се връщат обратно. Френските власти не можеха да не забележат безизходното положение на българите, които, силно разтревожени за своето бъдеще, отказваха да орат и да засяват нивите [56].
Възприетата от френските власти линия на поведение възбуди недоволство сред турците. Джемал бей публично ги обвини, че покровителствуват гръцките бежанци, които не били родом от Тракия, в ущърб на турските интереси. „Турските бежанци от Западна Тракия понастоящем пребивават в Одринския вилает и Анадола, заяви той пред сътрудници на в. „Вакът” в Цариград, където прекарват много тежки дни на грозна мизерия. По-голямата част от тези нещастници, на които до днес никой не се е притекъл на помощ, са от Свиленградско, Димотишко, Софлийско, Караагачко и други околии. Турският комитет в последно време ги снабдяваше с паспорти за свободно завръщане по родните им места, обаче по неизвестни нам причини след пристигането им в Тракия те биват обратно връщани в Турция” [57].
Джемал бей беше искрен, когато говореше за тежката участ на турските бежанци. Но той забравяше, че именно турското правителство носеше главната отговорност за жестоката разправа с българите в Източна Тракия и за наложеното на България Одринско споразумение от есента на 1913 г., чиито клаузи се разпростираха и върху мюсюлманите от десния бряг на Марица. Джемал бей си затваряше очите и пред очевидния факт (с него ген. Шарпи беше принуден да се съобразява), че десетки хиляди българи от Одринска, Лозенградска, Бунархисарска, Кешанска, Узункюприйска и други околии на Източна Тракия, а и от Мала Азия тънеха в глад и мизерия в изоставените турски села на Западна Тракия. Къде щяха да отидат те, ако бившите им стопани се завърнеха?
Трагедията на тези хора е разкрита в едно писмо на българи от Мала Азия, настанени в с. Дикилиташ, Дедеагачко, до Ал. Греков. През 1914 г. те бяха принудени да изоставят своето село, където се настаниха жителите на Дикилиташ.
„Тъй и стана. Турците заминаха за Мала Азия за нашето село, а ние останахме в тяхното. Шест семейства от тях останаха и не отидоха в Мала Азия, а се заселиха в близките до нас села. Преди няколко време118
от Мала Азия са избягали и дошли още 6 души със и без семейства. Горните турци са подали заявления до околийския началник в Дедеагач и искат да им опразним къщите. Искат 12 къщи, между които е и къщата, която служи за училище и за черква – параклис. За същите къщи са направени доста разноски, понеже знайно е, че турците, особено в селата, в какви къщи живеят. Ако им се разреши на тия 12 семейства да дойдат и да си вземат къщите, тогава не след много време ще дойдат и останалите семейства от Мала Азия. Тогава къде ще отиваме? Ще ли имаме и ние право да се завърнем в родния край? За всичко гореизложено, молим Ви малко и голямо от селото, господин консул е, единствения защитник на българския народ в Тракия, да направите всичко възможно от Ваша страна, щото да се предотврати това зло, което ни иде в селото, и да не бъдем прокудени и оттук, където сме дошли и работили вече седма година” [58].
Въпреки взетите мерки, турците продължаваха да се завръщат в Западна
Тракия. Специални арбитражни комисии се занимаваха с разрешаването на възникналите
конфликти. Понякога българите биваха заставяни да опразват селата и оставаха
без подслон. Такъв беше случаят с бежанците от с. Манастир, Гюмюрджинско,
настанени в съседните села Ирижан (65 семейства), Хаджи-Мустафа (64 семейства)
и Чарибаш (120 семейства). Според нареждането на Арбитражната комисия от
1 март 1920 г. те се задължаваха в срок до 15 април да освободят заеманите
от тях турски къщи [59]. Поставени в тежко положение,
българите получиха разрешение да пристъпят към изграждането на нови села
[60]. Бяха избрани подходящи места и бяха поръчани строителни
материали в България. Някъде бяха подготвени временни жилища (колиби).
Хората обаче не бързаха да започнат строителството на новите си домове
преди да стане известна окончателната съдба на Западна Тракия [61].
*
Нахлуването на гръцки и турски заселници в Западна Тракия постави в тежко положение настанените тук бежанци от Македония, Източна Тракия, Мала Азия и Добруджа. С цялата си острота възникна въпросът за бъдещето на тези хора, прогонени от своите родни огнища. Мнозина останаха без жилища и препитание, след като в областта започна завръщането на бившите собственици. Пред бежанците българи отново се очерта кошмарът на ново преселване. Ал. Греков постави въпроса за бежанците няколко дни след установяване на съглашенското управление в
119
Западна Тракия. Ген. Шарпи призна, че върху него се оказвал силен натиск. При създаденото положение той препоръча правителството на България да поеме грижата за своите сънародници. Единствената отстъпка, която генерал-губернаторът направи, се състоеше в това „изместените от гръцки и турски имоти българи да се настанят било временно, било окончателно в Западна Тракия” [62].
Практически поставен, въпросът се състоеше в следното: като се изключеха около 15 000 българи от Ксантийско, за чието завръщане не можеше да се мисли сериозно, в останалата част на Западна Тракия имаше не по-малко от 55 000 настанени вече бежанци. Гръцкото правителство можеше да изпрати в същите райони между 15 000 - 20 000 свои сънародници. По-голямата част от българите бяха настанени в изоставените мюсюлмански села по долината на Марица, чиито бивши жители се разполагаха из българските поселища в Източна Тракия и Мала Азия. При това положение не се очакваше масирано завръщане на турците така, както правеха гърците. Затова Ал. Греков съветваше въпросът за бежанците в Западна Тракия по тактически съображения да не се поставя в София, а да се уреди в Гюмюрджина, защото според него трябва да се държи сметка за обстоятелството, че по-примирителното разположение на ген. Шарпи не съответствува на това на ген. Д’Еспре [63]. Той даде инструкции на окръжните управители в Гюмюрджина и Одрин да се опрат на учителите и свещениците, като ги помолят да агитират българското население да не напуска своите огнища. В това отношение полезни можели да бъдат и някои влиятелни частни лица [64].
Развиваните от Греков идеи бяха възприети от правителството на България. То се опасяваше, че съглашенското военно командуване подготвя условията за плебисцит, който да бъде благоприятен за гърците. МВРИ настоя пред МВРНЗ да вземе бързи мерки за настаняването на бежанците, „като се вземе грижата да се приготвят още отсега места или временни жилища за тия бежанци така, че те да не бъдат принудени да идват в България, а да останат в Тракия” [65]. На местните български органи в окупираната област се препоръчваше да държат дружелюбно поведение към турското население, за да се спечели то и да не се позволи поради неразумните действия на някои заинтересовани турци тази област да попадне под влиянието на Гърция [66]. МВРИ схвана идеята на Венизелос, който предлагаше прогонените по-рано българи от Източна Македония да се завърнат по домовете си. Но нищо добро там не очакваше тези нещастни хора, които щяха да попаднат под ударите ла гръцката репресивна политика, дока-
120
то в същото време Западна Тракия щеше да се обезбългари. М. Маджаров даде инструкции на Ал. Греков да настоява пред ген. Шарпи, че е необходимо да се вземат мерки и да се наложи контрол, за да се избегне установяването на гърци, които не са родом от окупираната област [67].
В началото на ноември 1919 г. Върховният комитет на дружество „Одринска Тракия” се обърна с изложение до ген. Клодел, командуващ съюзническите войски в България. В него се изясняваше, че българите от Източна Тракия са били принудени насила да изоставят родните си огнища през 1913 г. и са се настанили в Западна Тракия временно и по необходимост. Върховният комитет молеше ген. Клодел да спре нахлуването на турците в тази област до момента, когато конференцията за мир ще намери едно окончателно решение на тракийския въпрос. По-нататък в изложението се отбелязваше, че бежанците не бива да се оставят без жилища посред суровата зима. „Защо тези нещастни хора, които загубиха всичко, ще трябва да отговарят за грешките на българската политика?”, пишеше Върховният комитет на „Одринска Тракия” [68].
Въпросът за бежанците, били те гърци, българи или турци, се постави пред новите власти в Западна Тракия с цялата си сложност и противоречивост. Налагаше се да бъде взето решение, което да отчита съществуващите проблеми. На 15 ноември 1919 г. ген. Шарпи подписа документ, очертаващ основните моменти в неговата политика за разрешаването на бежанския въпрос, който практически засягаше половината от населението на Западна Тракия. Основната идея, залегнала в него, беше да се разреши на изселилите се гърци и турци да се завърнат и да им се възстанови изоставената от тях собственост. За целта се образуваха арбитражни комисии в Ксанти, Гюмюрджина, Дедеагач, Софлу, Димотика и Караагач. Ръководството на всяка една от комисиите се повери на френски офицер, а в състава им влизаха първенци от средите на българите, турците и гърците.
Особено място в документа от 15 ноември се отделяше на българите. Онези от тях, които бяха дошли от България след 1913 г., се поканваха да напуснат Западна Тракия. В по-благопрятно положение се поставяха бежанците от Македония. За отбелязване е, че френските власти както през 1919 г., така и при преброяването през март 1920 г. говореха за тях само като за българи и нито веднъж в документацията на съюзническа Тракия те не са посочени като принадлежащи към някоя друга националност. В случай че някои българи желаеха да се завърнат в Македония, техните молби незабавно щяха да се направят достояние
121
на гръцкото и сръбското правителство. При заминаването им във всяко населено място щяха да се вземат мерки, за да се осигурят необходимите им жилища. Ако обаче бежанците предпочитаха да останат в Тракия, щяха да получат за това разрешение, при условие че не заемат имотите на завърнали се гърци и турци. Тези бежанци можеха да се настанят в наети или закупени от тях къщи, да се установят в свободните места по българските села и т.н. Властите бяха готови да им разрешат да си построят къщи в градовете или дори цели села върху терени, условията за отстъпването на които да се уточнят допълнително. В тези случаи необходимите средства трябваше да се осигурят от самите бежанци или от правителството на България. Ако нещата вземат такава насока, властите в Западна Тракия обещаваха да предоставят улеснения от всякакъв характер. Завръщането на бежанците турци в Западна Тракия френските власти свързваха със съдбата на прогонените българи и гърци от Източна Тракия и Мала Азия. Ако иска да настани своите сънародници отново по изоставените им села, турското правителство трябваше да разреши на бежанците българи и гърци да се върнат по родните си места. Арбитражните комисии получиха нареждане да настаняват незабавно завърналите се гърци и турци в опразнените от българите села. Според документа, подготвен от френските окупационни сили, в онези места, където имаше настанени бежанци от Македония, Източна Тракия и Мала Азия, не биваше да се бърза с настаняването.
В наредбата за бежанците имаше още един интересен момент. Българите, даже и тези от старите предели на страната, настанени в Западна Тракия след 1913 г., също можеха да останат в областта, ако притежаваха собствени къщи отпреди 1 ноември 1919 г. [69].
Наредбата за бежанците от 15 ноември 1919 г. се превърна в програма за действие на съглашенските власти в Западна Тракия. От нея се възползува преди всичко правителството на Гърция, което настани в областта голям брой свои сънародници. Тази наредба не беше неблагоприятна и за българите. Бежанците от Македония, Източна Тракия и Мала Азия нямаха реална възможност да се върнат по изоставените си домове. Този въпрос не беше от компетентността на ген. Шарпи. Но те получиха право, ако желаят това, да останат на постоянно местожителство в Западна Тракия. Тяхното положение се стабилизира, тъй като голяма част от турците, в чиито села бяха настанени повечето от българите, не получиха право да се завърнат. Причината беше нежеланието на турското правителство да разреши на прогонени-
122
те българи да се върнат по родните си места. При новосъздалото се положение основната маса от българското население остана в Западна Тракия.
Логично продължение на наредбата от 15 ноември беше Решение № 15 от 11 януари 1920 г. С него се уреждаха отношенията между онези земеделски стопани, които обработваха чужди земи, и завърналите се бивши собственици. В случай че реколтата беше прибрана в момента на връщането на земята, онези, които бяха орали и сели, получаваха 4/5 от нея. Една пета се предаваше на собственика на земята под формата на наем. Ако предстоеше още работа до прибирането на реколтата, разпределението на добитото щеше да се извърши съобразно приноса на едната и другата страна [70].
*
Една от главните прицелни точки на гърците беше Дедеагач. Освен местните българи тук правителството на България настани след 1913 г. стотици бежански семейства. „Според получени сведения от наш източник, пишеше Греков, гърците в Дедеагач начело с владиката си полагат ревностни усилия, за да осигурят пълно надмощие на своя елемент. Те не щадят никакви средства, за да постигнат целите си, като на първи план се стремят да премахнат всякаква следа от българи в града, закупуват имотите им на баснословни цени, достигащи често шесторен размер от пазарната стойност. От друга страна, изискват невероятни наеми от 800 - 1500 лева месечно, за да направят невъзможно стоенето им в града. На трето място, безплатно продоволствуват с храни и други колониални стоки, които предлагат даже на българи, за да се запишат за патриаршисти” [71].
Гърците действуваха организирано, подчиняваха се на своя бежански комитет, който разполагаше с почти всички техни имоти. Те изразходваха големи суми не само за да настанят своите бежанци, но и с намерение да изтласкат българите от града. Гръцкото правителство изпрати хранителни продукти, палатки и медикаменти. То раздаваше брашно на арменски и турски семейства с цел да бъдат предразположени [72].
На 2 декември 1919 г. членовете на комисията за настаняване на българските бежанци в Дедеагач се представиха на френския комендант. Той настояваше бежанците да освобождават къщите и им предлагаше да се настаняват, щом гърците се завърнат, по селата, където щели да започнат да обработват земята [73].
Положението на българите в Дедеагач се усложняваше от няколко допълнителни обстоятелства. По време на войната градът
123
пострада силно от обстрела на съглашенската флота [74]. Големите разрушения стесняваха възможностите за настаняване на бежанците. Много семейства бяха принудени да търсят подслон в изоставените войнишки землянки край Дедеагач, на които липсваха врати и прозорци. Чувствуваше се и остър недостиг на хранителни продукти. В началото на декември 1919 г. около 200 семейства се колебаеха дали да останат по месата си, или да заминат за България. В тези критични дни, когато българските власти напускаха Западна Тракия, ежедневно десетки семейства потегляха на север към българската граница. Комисията за настаняване на бежанците с тревога настояваше да се вземат чувствителни и бързи мерки за подпомагане на намиращите се в затруднение български семейства [75].
Не беше по-добро положението на бежанците и в Софлийска околия. „Никъде другаде в областта не е толкова лошо за българите, както тук, особено за ония, които са дошли от Македония и Тракия” [76], писаха в началото на декември 1919 г. членовете на комисията за бежанците в Софлу до Централната комисия в Гюмюрджина. Живеещите в града и околията бежанци по това време възлизаха на 947 семейства с 4139 члена. Почти всички имаха желание да останат по местата си, при условие че им се осигури подслон и прехрана. Това се отнасяше и за учителите и свещениците. „Много интелигентни българи са готови да останат в този край, продължаваше в цитирания рапорт Ал. Греков, обаче необходимо нужно е да им се намери работа и за всичко потребно да се вземат мерки, които да гарантират сносния живот на тези хора. Да се достави и материал, с който да се поправят развалените турски къщи. Да се ходатайствува пред надлежното място да се прекрати моралният гнет, упражняван от всички гърци, над българите...” [77].
В Димотика и селата на околията й българското население трябваше да купува брашно и други продоволствени стоки на неимоверно висока цена, за да може да се прехранва. „Сега е моментът, пишеше архиерейският наместник в Димотика свещеник Г. Пуменов до епископ Иларион, за помощ и за задържане на населението тук. Ако пропуснем тоя случай, всички наставления и съвети за оставане на населението по местата са изгубени...” [78]. Положението в Димотика се усложняваше и от други обстоятелства. Често българите проявяваха нетърпимост един към друг. В отношенията им надделяваха дребните и личните интереси, желанието да се използуват обществените работи за лична изгода. Върху местните българи все още се чувствуваше силното някога влияние на Патриаршията. Дълбоко разочарование и тревога
124
лъхат от думите на одринския окръжен училищен инспектор Д. Нашев: „От самите местни граждани не може да се очаква почти нищо. Това е една аморфна маса, от която през един ден можете да направите и гърци, и българи, па ако щете и цигани, стига само личното им спокойствие да се не наруши и да не пострадат личните им интереси” [79].
Към 23 - 25 януари 1920 г. в Гюмюрджина се събраха на съвещание делегати от всички български бежански комитети в Западна Тракия. По това време политическото положение в областта се беше отчасти стабилизирало. Поради взетите енергични мерки от страна на българското правителство основната маса от бежанците остана по местата си. Известно самочувствие и надежда им вдъхваше и доброто отношение на френските власти. Греков с удовлетворение писа на М. Маджаров за положението в Дедеагач: „В града българите са днес болшинство. Гърците са твърде озадачени и загрижени от твърдостта и силната организация на българите там. Големите усилия, които те правят, за да дадат поне външно на града гръцки колорит, далеч не се възнаграждават от постигнатите резултати. Тия последни впечатления потвърждават напълно онова, което сам можах да констатирам в Дедеагач. Френският комендант се държи твърде добре спрямо българското население” [80].
Не така стояха нещата в Димотишка околия. Тук се развиваше енергична гръцка пропаганда, правеха се големи материални жертви за подпомагане на местните българи с цел да бъдат спечелени за гръцката кауза. В намеренията си те бяха улеснявани най-вече от липсата на достатъчно стоки от първа необходимост.
В Караагачко гръцката пропаганда успя да постигне конкретни резултати. Под нейно влияние населението на две малки села – Мараш и Комарлии, преди войната гъркомански, признаха отново върховенството на Патриаршията.
Съвещанието констатира стабилното положение на българите в Гюмюрджинска околия. В Гюмюрджина живееха между 800 и 1000 български семейства, а в околията имаше 24 български села и само 4 гръцки. Но и тук гърците успяха да регистрират известен успех. В две от гръцките села бяха настанени по 30-40 семейства малоазийски българи, които се обявиха за патриартисти. Съселяните им гърци не се отнасяха добре към тях, което даваше основание на Ал. Греков да мисли, че те ще признаят отново Екзархията, ако им се предостави възможност да се заселят на друго място [81].
Правителството на България въпреки тежкото положение на страната вземаше енергични мерки за подкрепа на българското
125
население в Западна Тракия. В началото на декември 1919 г. М. Маджаров писа на Ал. Греков: „Впечатлението ни от горната телеграма е тягостно. Ний оттука желаем да направим всичко възможно за надмощието ни в Тракия. Необходимо нужно е обаче да се изучи въпросът на самото място и се види как може да се реагира от наша страна. Ето защо Ви моля да се споразумеете с Мончев и допълнителните там господа, за да се изучи добре въпросът, и ни препоръчате контрамерките, които трябва да се вземат от наша страна” [82].
Усилията бяха съсредоточени за осигуряване на подслон и прехрана на българското население през настъпващата зима. Министерският съвет се разпореди и към Дедеагач, Софлу, Гюмюрджина и други градове отпътуваха вагони.с дървен материал, който послужи за построяване на временни жилища за бежанците [83].
Продоволствени стоки се отпускаха не само на властите в Западна Тракия, но и на основаните в тази област български потребителни кооперации. Те възникнаха в началото на 1920 г. в много градове на Западна Тракия – Гюмюрджина, Дедеагач, Софлу, Караагач. Постепенно се организираха техни клонове и на други места. Докъм края на февруари 1920 г. от България бяха изпратени 140 000 кг брашно на тези кооперации и 20 000 кг на комитетите за настаняване на бежанците. Всички храни, изпращани в Западна Тракия, се освобождаваха от износно мито [84].
Особено внимане българското правителство отдели на построяването на нов квартал в Дедеагач, където да се настанят останалите без жилища бежанци. Инициативата за това дойде от председателя на Тракийския комитет Б. Мончев. На 13 януари 1920 г. той закупи от Сафер бей едно място с обща площ от 36 098 м2. На собственика трябваше да се изплати крупната сума от 479 057 лева. Част от нея беше събрана посредством откритата подписка, но финансова подкрепа вероятно е оказало и правителството на България [85]. По разпореждане на Министерския съвет на 26 януари за Дедеагач отпътува шестчленна планоснимачна бригада начело с един архитект. Нейната задача беше да нивелира и да парцелира на място новия български квартал и да изработи „най-подходящи и най-икономически планове за жилищни здания” [86]. Работата на бригадата продължи около един месец. За това време закупеното място беше парцелирано и бяха подготвени условия за построяване на 64 нови къщи [87].
126
*
Още от самото начало на съглашенското управление в Западна Тракия българското население беше травмирано не само от завръщането на гърците и турците, но и от неясната перспектива за утрешния ден. Много семейства се отправиха към България. Ген. Шарпи констатира, че през ноември 1919 г. българите в областта са намалели значително [88]. Оттеглянето на тяхната администрация на 1 декември даде нов тласък на изселването. Само от Димотишка околия през първата половина на декември 1919 г. за България заминаха 167 семейства с 835 члена [89]. В рапорт от това време военният контрольор на околията пише: „Много български семейства се отправят към стара България, защото не могат да се завърнат в Източна Тракия. Аз улеснявам, колкото мога, това заминаване с цел да се освободя от българските бежанци и да не поставям в затруднение гръцките бежанци, които пристигат. Гърците пристигат, без да сме предупредени и преди арбитражната комисия да има време да установи техните права” [90].
Местното българско население в Западна Тракия стоеше твърдо по местата си. Разколебани и готови да заминат за България бяха предимно настанените тук бежанци. Това се преценяваше правилно от Иван Попдимитров, делегат за бежанците, който писа на Ал. Греков:
„Положението на нашите бежанци по долината на р. Марица от ден на ден все повече се влошава. Психологията на всеки бежанец е такава, че той по никакъв начин не може да се помири с мисълта, че е възможно съжителство с малсайбията (бившия собственик – б. м., С: Т.). Щом се завърне стопанинът на имота, бежанецът е винаги готов да се вдигне и се отправи за старата част на отечеството. Нашите бежанци от есента на 1918 година не са сигурни не само в гръцките села, на които първите жители се връщат, но те изпитват големи притеснения в чисто турските села. Притесненията се правят от завръщащите се гърци. Болшинството от българските бежанци по такъв начин се лишават от земя и неминуемо биват принудени да се отправят за по-сигурно място. Копнежът на тия хора е да се завърнат в своите родни пепелища” [91]. Ив. Попдимитров предлагаше да се потърси разрешение от съюзническото командуване и бежанците от Източна Тракия да заминат по своите села, без да се чака тяхното освобождаване от турските мухаджири. Подобна постановка на въпроса криеше много неизвестности за съдбата на тези изстрадали през последните години хора. Ал. Греков виждаше риска и се противопостави на такова решение. „Това би127
било най-голяма погрешка, писа той на М. Маджаров, и случаят с жителите на с. Гаушлий, които бидоха ограбени от турците и след това върнати обратно в Западна Тракия, ясно свидетелствува какво би станало с другите, ако преждевременно ги повърнехме в родните им села” [92].
Изселването на българите практически престана за 3-4 месеца. Появиха
се надежди френското управление да се разпростре и върху Източна Тракия,
а това откриваше пред голяма част от бежанците перспективата да се завърнат
по родните си места. Тези надежди се подхранваха както от щаба на ген.
Шар пи, така и от ген. Клодел. Ал. Греков дори помоли правителството на
България да определи честни и дееспособни лица, които да ръководят настаняването
на бежанците в Източна Тракия. Но като действуваше много внимателно и предпазливо,
той мислеше, че трябва да се оставят гърците „да ни отворят пътя и да уредим
възвръщането и на нашите бежанци въз основа на същите мотиви, по които
те ще искат и постигнат възвръщането на техните” [93].
С настъпването на пролетта плъзнаха слухове, че Западна Тракия ще бъде отстъпена на Гърция. Въпреки агитацията от страна на българските чиновници, учители и свещеници населението да остане по местата си бежанците усилено се подготвяха да заминат за България. Поучени от горчивия опит, цели села като Саръкьой, Димотишко, например искаха разрешение от военните контрольори да отпътуват [94]. В началото на май 1920 г., когато дойдоха първите официални сведения за взетите в Сан Ремо решения, броят на желаещите да напуснат Западна Тракия рязко нарасна. Д. Гошев, който замени Ал. Греков, издаваше паспорти и улесняваше заминаването на бежанците. Обстановката все още се контролираше от френските власти, които позволяваха на изселващото се население да отнесе своята покъщнина и добитък [95]. Към средата на май тревогата се засили и на места българите бяха обхванати от паника. Вече никой не се съмняваше в скорошната окупация на областта от гръцки войски. На 14 май 1920 г. делегация от Софлийска околия посети Гюмюрджина и поиска указание от Д. Гошев за начина на изселването на българите от този край. „От сведенията, които ми даде тя, писа Гошев до Г. Радев, както и от сведенията, които имам от другите околии, даже и местните българи тракийци не искат да останат, и то главно по следните съображения, понеже Западна Тракия ще бъде базата на голяма гръцка армия, която ще има да оперира срещу Източна Тракия, цялото нейно продоволствие ще легне изключително върху българското население, чиито имоти, храни
128
и добитък ще бъдат разграбени още в самото начало. Само българите от Софлийско притежават добитък на една обща сума от 140 млн. лева. Независимо от това, още сега са се появили единични гръцки чети с цел да тормозят и обират българското население” [96].
След като се консултира с ген. Шарпи, Д. Гошев повика при себе си по-видните българи от областта, за да обсъдят мерките, които обстановката налагаше. Съвещанието намери за целесъобразно да препоръча на местните българи да останат по местата си. В случай че не желаеха или това не им беше възможно, те оставяха по някой член от семействата си, за да пазят имотите. В противен случай имаше опасност те да бъдат обявени за безстопанствени и да бъдат заграбени. За останалото българско население, което се състоеше от бежанци, съвещанието констатира, че „дума не може да става за тяхното държане тук”. Препоръчваше се бежанците от Одринско да минат в Свиленградско, тия от Димотишко, Софлийско и Дедеагачко да се изселят в Ивайловградско, а идващите от Гюмюрджинско да минат към Кърджали [97]. Тези мерки даваха възможност на властите в България да организират посрещането, прехраната и превозването на бежанците към вътрешността на страната.
По същото време, когато българите започнаха масово да се изселват, кметът на Дедеагач Алтън Алмаз, грък по народност, направи обиколка из селата на околията. Той искаше да убеди хората, че открай време били гърци и насила били накарани от ВМРО да приемат върховенството на Екзархията и да се обявят за българи. На 12 май 1920 г. Алтън Алмаз посети с. Окуф. Жителите на селото му припомниха, че по време на трагичните събития през 1913 г., в които участвуваха и гърците, са загинали не по-малко от 60 техни съселяни, а от 135 къщи останали здрави само 6. Няколко дни след това Алтън Алмаз посети и големите български села Доган Хисар, Лъджакьой и др. И тук той агитираше селяните да не се изселват, защото под гръцка власт щели да живеят добре [98].
Изплашени от наближаващите събития, местните българи търсеха изход от създаденото положение. Една част от тях желаеха да останат по родните си места, други предпочитаха да потърсят спокойствие и спасение в България. Бълнувани от тези мисли, на 15 май 1920 г. жителите на селата Теке, Пишман, Тахтаджик, Балъкьой, Торбалъкьой и Фере изпратиха свои представители в с. Мерхамлъ. След като обсъдиха положението и си спомниха преживените теглила през 1913 г., те взеха решение да бягат преди пристигането на гръцките войски [99]. Само за няколко
129
дни се изселиха почти всички българи, живеещи по долината на Марица. Ето как описва тяхното положение архиерейският наместник от Димотика в писмо до Митрополията в Гюмюрджина: „Ваше Преосвещенство, от 5 дена насам българите от Дедеагачка, Ференска и Софлийска околия масово се изселват. Днес е петият ден как ден и ноще се движат хора, коли, натоварени с багаж, цели стада едър и дребен добитък и всички по шосето през Димотика заминават за Ортакьой. Наистина тежки и горчиви дни преживява българският народ” [100]. Пътищата бяха задръстени от безкрайните колони на хора и добитък. Под проливни дъждове страдаха без подслон жени, деца и старци. На 16 май в Свиленград пристигнаха 526 души [101]. Само на 27 май тук преминаха границата нови 527 семейства с 2389 члена [102]. За кратко време в околностите на града се събраха над 15 000 бежанци [103].
Трудно е да се изчисли точният брой на бежанците, напуснали Западна Тракия при оттеглянето на френските власти през май 1920 г. Ал. Людсканов, делегат на българското правителство пред Арбитражния съд в Лондон, съобщава за около 35 000 души [104]. В своя мемоар, адресиран до Обществото на народите, MBРИ сочи една по-достоверна цифра – 32 632 души [105].
Ген. Шарпи се разпореди при изселването на българите да се правят необходимите улеснения, за да могат да отнесат със себе си своята движима собственост и да откарат всичкия си добитък [106]. Положението в края на май вече трудно можеше да бъде контролирано. От бягството на българите се възползуваха гръцки и арменски спекуланти, които купуваха добитъка на бежанците на нищожни цени. Често реколтата беше опожарявана, а българските кервани бяха ограбвани от гръцки въоръжени чети [107]. Устройваха се нападения и грабежи над български и турски села [108].
Правителството на България предприе енергични мерки, за да подпомогне с подслон и храна пристигащите от Западна Тракия бежанци. За южната граница заминаха министрите Ал. Димитров и Ст. Омарчевски [109]. В Свиленград беше командирована една инженерна бригада, която се зае с планирането и построяването на временни жилища за бежанците [110]. Край Нова Загора властите устроиха транзитен лагер, откъдето цели влакови композиции се отправяха за Бургаски и за по-отдалечените райони на Старозагорски окръг [111].
Западна Тракия не беше обезбългарена въпреки огромния брой бежанци, напуснали домовете си през май 1920 г. По родните си места останаха хиляди българи, предимно из дедеагачките и гюмюрджинските села. На много места се провеждаха селски
130
събрания, на които се решаваше населението да не се разпокъсва, а да остане по родните си огнища въпреки надвисналата над него опасност. Пример в това отношение даде с. Дервент [112]. Последваха го Доган Хисар, Съчанли, Чобанкьой, Каледжи-дере и много други села [113]. Това бяха истински крепости на българщината, с богати традиции в църковното и революционното движение. От тях се изселиха в България само отделни семейства. Мнозинството от жителите им се осланяше на даваните от великите сили обещания за покровителство на националните малцинства. Пълната несъстоятелност на направените декларации от страна на победителите българите изпитаха през следващите месеци и години.