Политически живот (октомври 1919 - април 1920)
Към средата на октомври 1919 г. в Тракия кипеше трескава политическа дейност. Особена активност проявяваше гръцкото правителство, което се надяваше скоро да установи своята власт в областта. То искаше да използува и водачите на турското население. Специални пратеници на Венизелос предложиха на турския Тракийски комитет в Цариград да обяви автономия под гръцки протекторат, в замяна на което обещаваха да се издаде декрет за автономия на районите между Струма и Места (Сярско и Драмско). При тези условия турците можели да разчитат и на един министър без портфейл в гръцкия Министерски съвет [1]. Гръцкото правителство харчеше големи суми в Ксантийско и Гюмюрджинско, за да пропагандира идеята за автономия на цяла Тракия (включително на Източна Тракия и на онази част от Западна Тракия, която остана в България) [2]. Бяха подкупени влиятелни хора. Значителни суми получиха и трима турци, избрани в българското Народно събрание, които обаче отказаха да дойдат в София [3]. Правителството на Гърция имаше намерение да изпрати в Северна Тракия свои офицери, преоблечени в местна носия, за да предизвикат брожение между тамошното мюсюлманско население [4].
Водената от гръцкото правителство пропаганда преследваше лесно разбираеми цели. Ако към границите на определената от мирната конференция Западна Тракия се добавеха и горепосочените райони, впоследствие те можеха да преминат, както се надяваха гърците, към тяхната държава. Очевидно за това те имаха обещанието на своите покровители. С малки изключения турските водачи не се поддадоха на примамката. Те твърдяха, че не отхвърлят възможността за установяването в Тракия на чужд протекторат, но категорично се противопоставяха той да бъде възложен на Гърция. В случай че това се осъществи, мюсюлманите се заканваха, че „ще водят борба на смърт”. Техните ръководители искаха да изпратят в София свои представители, за да
153
сондират становището на българското правителство. Идеята им беше да направят опит да привлекат към Западна Тракия населението на Централните и Източните, Родопи (т.нар. планинска Тракия), като в замяна обещаваха „всички икономически привилегии на България към Бяло море” [5].
Становището на турските управляващи среди по тракийския въпрос изкристализира по време на Втория конгрес на комитета „Тракия”, проведен от 15 до 18 октомври 1919 г. в Одрин. На неговите заседания присъствуваха 175 делегати. Взетите решения се отличаваха с липсата на далновидност и политически реализъм. Конгресът настояваше отнетата от България Западна Тракия да бъде присъединена към Турция. Ако това не може да се осъществи, а то беше абсолютно сигурно, тогава от тази област трябвало да се образува автономна държава, която да включва и градовете Егридере (Ардино), Даръдере (Златоград), Кошукавак (Крумовград), Мъстанли (Момчилград) и Кърджали. Веднага според решенията на конгреса трябвало да се изпратят турски четници и агитатори [6].
Активно участие в работата на конгреса взе Ариф бей, влиятелен деец на Младотурския комитет, който известно време беше престоял в България (при преследването на младотурците). Той посети Българското генерално консулство в Одрин, изказа благодарност за гостоприемството и помоли да се предаде „признателността му на нашето правителство” [7]. Очевидно в случая беше, че турските управляващи кръгове имаха желание да водят преговори с България по въпроса за бъдещата съдба на Тракия. Това личи най-добре от едно подробно изложение до българското правителство от Салим ходжа Ахмедов, народен представител от Кърджали, който безусловно поддържаше тесни връзки с Одрин и Цариград. Какви бяха неговите идеи? Като анализираше условията на проектирания мирен договор с България и обстановката в Беломорието, той стигаше до извода, че в скоро време цяла Западна Тракия ще бъде присъединена към Гърция. При това положение мюсюлманското население от граничните на България райони, чиито стопански интереси били изцяло свързани с крайбрежието, щяло да иска да съедини бъдещата си съдба с тая на населението от Ксанти и Гюмюрджина. Салим ходжа Ахмедов беше убеден, че след сключването на мира Гърция ще подстрекава мюсюлманите, които остават в България, като подкупи хора да пропагандират присъединяването им към Южна Тракия. „И когато намери удобен момент, пишеше той, ще създаде на границата инциденти, като обвини за всичко това българите. Те ще бъдат, разбира се, прогласени чрез европейския печат и в
154
целия свят. Понеже според проектодоговора армията на поробена България се извънредно намаля, а гърците, чиято армия ще бъде много по-силна, ще окупират, вземайки повод от инцидентите, тая част, която остава в България... Това ще стане още по-лесно за това, че последното по икономически съображения ще иска да бъде там, където остават мюсюлманите от Южна Тракия” [8]. За да не стане всичко това, Салим ходжа Ахмедов предлагаше местното население да обяви автономията на Тракия преди мирната конференция да е взела решение за окупиране на Тракия и предаването й на Гърция. Ако автономията бъде обявена предварително, конференцията щяла да се намери пред свършен факт. Подхвърляше се и съблазнителната идея за съединение впослествие на автономната област с България. „Ако това не стане , продължаваше Ахмедов, цяла Тракия може да остане независима под покровителството на една от великите сили.” И тъй като гърците имали приоритет в търговията, а турците и българите разполагали със земята, това щяло да позволи, работейки задружно, българите и турците да обявят икономически бойкот на гръцкото население и да го принудят да се изсели оттам. „Ако можеше да се осигури автономията на Тракия, заключаваше Ахмедов, ще се попречи на гърците да се настанят там и да бъдат една постоянна опасност за самата България. България, наопаки, ще спечели от това, защото ще може да реализира 50% от икономическите си интереси.” Ахмедов призоваваше българското правителство, без да губи минута, да вземе решение за съдбата на Тракия [9].
В изложението на Салим ходжа Ахмедов личеше стремежът да се убеди правителството на България, че е в негов интерес да отстъпи Централните и Източните Родопи и те да бъдат присъединени към Западна Тракия. Това беше едно безперспективно предложение. България не можеше да се откаже от една значителна по територия и важна в стопанско и стратегическо отношение област. И без това мирната конференция в Париж жестоко разкъса българския народ, а освен това не съществуваха никакви гаранции, че даваните обещания ще могат да се реализират. Точно обратното. Проектираната автономна област лесно можеше да бъде присъединена към Гърция, както стана в действителност. Турция напразно хранеше илюзии, че ще господствува в една Тракия, поставена под протектората на някоя от великите сили.
На основата на изложената политическа програма ръководителите на мюсюлманските комитети в Цариград и Одрин задвижиха своя механизъм. В края на октомври и началото на ноември 1919 г., когато съглашенските войски се установяваха в Западна
155
Тракия, се забеляза вълнение сред част от мюсюлманите по долината на Арда [10]. До френските военни власти постъпиха заявления от Пашмаклъ (Смолян) и Ардино. Преписи от тях бяха връчени на гръцкия комендант в Ксанти, който им обеща, че ще ги изпрати на Венизелос, за да ги употреби пред конференцията [11].
Малко по-късно по инициатива от Цариград подобно изложение отново от Пашмаклийско и Дьовленско (Девинско) беше изпратено и до мирната конференция в Париж. В него българските власти бяха обвинявани, че правят всичко, за да задушат националните и религиозните чувства на населението в тези райони. Напомняха се епизоди от Балканската война, когато се проведе акция за покръстване на българите мохамедани. Пресилваха се фактите, като се сочеше, че джамиите били превърнати в кафенета, публични места, складове и т.н. В изложението се настояваше населението в посочените райони да има същата съдба, както и онова от останалата част на Западна Тракия. Ако конференцията за мир не се съобрази с това искане, мюсюлманите щели да се разбунтуват, да изгорят своите села и да избягат на гръцка територия [12]. На 10 ноември 1919 г. Тракийският комитет в Цариград изпрати обширен мемоар до конференцията за мир и до представителите на великите сили от Съглашението. Основната идея в него беше да се иска отнемането на планинска Тракия от България. Авторите на този мемоар ласкаеха французите и заявяваха, че мирната конференция е извършила едно справедливо дело, като отнела от България част от Западна Тракия, която вече се ползувала „от свободната и богата френска цивилизация” [13].
Дори развиваха теорията, че помаците в Родопите нито в етническо, нито в културно и дори в езиково отношение нямат български белези. Те имали тюркски произход и били преселени още от византийските императори от Азия и настанени на Балканския полуостров, за да пазят северните подстъпи към империята. Езикът им бил доста смесен. Вярно било, че говорели български, но добре знаели и турски език. Изобщо съставителите на мемоара добре схващаха, че на мирната конференция не може изцяло да се пренебрегне фактът, че в Родопите живееше компактна маса от българи с мохамеданска вяра. Ето защо те се опитваха да изопачат дори очевидните факти. Не може да се отрече, че в посочения документ имаше и много верни неща. Не можеше да се оспорва, че разпокъсването на един великолепен природен комплекс, какъвто бяха Беломорието и Родопите, ще се отрази пагубно върху поминъка на местното население. Всяко лято стотици хиляди овце пасяха по планинските пасища, а през
156
зимата отиваха край морския бряг. Съществуваше реална опасност прокараната изкуствена граница да лиши родопчани от техния основен поминък – отглеждането на овце.
Близостта на морето и наличните пристанища улесняваха експорта и въобще обмяната на стоки. Не биваше да се пренебрегва и фактът, че част от населението на планинската област, около 30 000 души, всяка година слизаше в равнината, за да търси препитание и да осигурява плодородието и богатството на страната.
В заключение на своя мемоар Тракийският комитет в Цариград настояваше планинската част на Тракия да бъде присъединена към „независима Тракия”. В противен случай имало опасност от сериозни вълнения сред мюсюлманското население [14].
Правителството на България не желаеше да възприеме позицията на Тракийския комитет в Цариград за планинската част на Западна Тракия, но виждаше, че има други проблеми, по които може да се споразумее с него. Ето защо, от една страна, административните власти в новоосвободените земи по южната граница бяха подчинени на военните с цел да се стабилизира положението в тях, а, от друга, водеха преговори с мюсюлманските първенци за бъдещето на окупираната от съглашенските войски област [15]. Ал. Греков отлично схвана създадената ситуация и още на 31 октомври 1919 г. писа на М. Маджаров:
„Главният въпрос, който ще се наложи за разрешение на първо време, е тоя за отношенията с тукашните турци. Последните искат да се работи още отсега за автономията на Тракия и българите да се ангажират да им съдействуват с всички средства, включително въоръжена съпротива, за борба срещу гърците, ако последните бъдат допуснати и тук. Становището, заето от нашите хора и по двата тия въпроса, еднакво неприемливи за нас, бе уклончиво и вследствие на това започналите сондажи доведоха до пълен застой. Това положение ще се запази, изглежда по всичко, до подписването на мира с България. Едно споразумение на изгодни за нас начала би могло да се постигне с турците... Основа на ориентировката, която имаме тук, мисля, че линията на поведение на местните българи трябва да бъде да не се ангажират засега с турците за една политическа акция, но да поддържат с тях контакт предвид полезното съдействие, което последните могат да окажат по въпроса за бежанците, и за да се създаде един противовес на агитацията на гърците в тукашните среди” [16].
Изложените от Греков схващания се споделяха от българското правителство.
М. Маджаров изпрати специални инструкции, от които ясно се вижда сложното
положение на България. „Ние трябва да поддържаме контакт с турците, пишеше
Маджаров, но
157
не можем отсега още да работим за автономията на Тракия, понеже нейната окончателна съдба е още неизвестна и много още зависи от решенията, крито ще се вземат за Цариград и въобще по турския въпрос” [17].
Поради сериозните различия между двете страни преговорите се затегнаха, но не бяха прекъснати. И България, и Турция разбираха, че в момента интересите им съвпадат по основните въпроси, и упорито търсеха път една към друга.
Към края на ноември 1919 г. мюсюлманските първенци вече не настояваха така категорично по въпроса за Северна Тракия. Всяко евентуално споразумение те подчиняваха на едно условие – българското правителство да даде тайно съгласието и съдействието си за една въоръжена акция срещу гърците в Ксантийско и евентуално в Гюмюрджинско, ако гръцките войски минат на изток. За тази цел те искаха в Златоград да се образува един център под турско ръководство, откъдето да действуват с чети в Ксантийско. Така Европа щяла да се убеди, че населението е решено „да поведе борба на живот и смърт срещу гърците и че ако на последните се даде Тракия, ще се повтори смирненската работа” [18].
Едва ли Турция разчиташе на успех при една въоръжена акция в Тракия. В Ксантийско имаше гръцка пехотна дивизия. Не бяха малко и френските войски, настанени в останалата част на Западна Тракия. Срещу две пълнокръвни дивизии те можеха да противопоставят едно дезорганизирано, морално покрусено и слабо въоръжено население. Греков основателно се съмняваше, че идеята за въоръжена съпротива е продиктувана от Цариград, където мислеха с едно въстание „да се отклони или намали опасността от реализиране гръцките въжделения върху владенията на Турция” [19]. С други думи, чрез една съпротива в Тракия турците искаха да облекчат положението си в Мала Азия. И нещо друго. Тъй като при започването на въстанието турските водачи имаха намерение да се оттеглят в планините, за да организират там центрове на съпротива, те непременно щяха да се опитат да въвлекат в движението и мюсюлманското население от поречието на Арда. Така България щеше да бъде поставена пред свършен факт и замесена в събития, които не отговаряха на нейните интереси. „Всички, досегашни наши опити за споразумение с турците и за спечелване на тяхната подкрепа по настаняване на бежанците, писа полк. Топалджиков до Министерството на войната, срещат единствената пречка, която се състои в искане на турците да бъдат подкрепени от нас във въстание, което мислят да обявят в Южна Тракия срещу гърците” [20].
158
Въпреки упоритите опити да промени политиката на изчакване от страна на България Турция не постигна успех. „Правителството, писа М. Маджаров на Ал. Греков, не може да възприеме нито предложението на турците за въоръжена акция, нито пък да работи за автономия на Тракия, в която да се включи и тая, която по договора остава у нас. Аз вярвам, че събитията ще накарат малко по-късно турците да работят с нас, но не върху горната база” [21].
Действително събитията показаха на мюсюлманските ръководители, че техните намерения са безперспективни. През декември 1919 г. френските военни и административни власти изцяло замениха българските в Западна Тракия. Новото управление се стремеше да зачита местното население независимо от неговата верска или етническа принадлежност. Откриваха се нови перспективи за бъдещото развитие на областта. Всяка от народностните групи полагаше грижи да засили своите позиции при променената обстановка, за да може да се възползува от новите възможности. В тази насока българите действуваха от самото начало. Още в края на октомври 1919 г. Ал. Греков поиска да дойдат в Западна Тракия народните представители Мончев, Алтънов и Чакъров, „за да се вземат при общо съгласие на тукашните български първенци някои належащи решения с оглед към сегашната и бъдещата дейност на българите тук. Тая дейност, продължаваше Греков, трябва да обхваща, от една страна, уреждането въпроса за бежанците, а, от друга – групирането на всички българи без разлика на партии в една организация, която да може да играе известна политическа роля и да застъпва редом с усилията, които българското правителство ще продължава да прави, интересите на българите и българското дело в Тракия” [22].
На 16 ноември 1919 г. българите в Западна Тракия образуваха Тракийски комитет [23]. Комитетът се състоеше от 15 души – 10 от Гюмюрджина и по 1 от всеки околийски център (без Ксанти). За председател беше избран народният представител Борис Мончев, а за подпредседатели Коста Георгиев и Хаджидинев. Впоследствие клонове на комитета възникнаха към всички основни административни центрове на Западна Тракия. Техните главни задачи се състояха в това да се грижат за настаняването на бежанците и да застъпват „в кръга на най-строгата законност културните и черковно-училищните интереси на българското население” [24]. Като имаше предвид политиката на България в областта, Ал. Греков увери членовете на комитета, че ще имат моралната и материалната подкрепа на правителството и че то ще направи необходимите жертви за настаняването на бежанците и за из-
159
дръжката на българските черкви и училища, „доколкото местните ресурси не достигат” [25].
В началото на декември 1919 г. в Гюмюрджина се проведе важно заседание на делегатите, изпратени от току-що сформираните комитети в Западна Тракия. Тук бяха представени много български първенци от различни краища и с различна партийна принадлежност. Подробно се обмислиха съществуващите проблеми и начинът на действие в областта. За всички беше ясно, че тракийският въпрос няма да се реши в Гюмюрджина, но на великите сили трябваше да се покаже силата на българския елемент в Западна Тракия. „Трябва да изтъкнем, заяви на това съвещание Ал. Греков, че тя е една географска и икономическа принадлежност на България. Паралелно с това трябва да подготвим и осигурим господството на българския елемент в бъдещия живот на автономна Тракия, в случай че тя продължи своето самостоятелно съществуване” [26]. Думите на Греков отразяваха намеренията и реалната политика на България по отношение на Западна Тракия в тези критични за българската държава и българския народ времена.
На същото съвещание се обсъдиха всички основни проблеми, които засягаха съдбата на българското население в междусъюзническа Тракия. Особено внимание беше отделено на бежанския въпрос, на учебното и на църковното дело. Беше констатирано, че настанените в Одринско и Димотишко бежанци не са застрашени, тъй като те заемаха предимно имотите на изселили се мохамедани. По-различно беше положението на онези, които бяха настанени по гръцки къщи. Още с окупирането на Западна Тракия гърците започнаха да се завръщат и да влизат във владение на изоставените си преди 5-6 години имоти, а това постави в критично положение бежанците от Източна Тракия, Македония и Мала Азия, които се бяха установили тук.
Учебното дело в областта се намираше в добро състояние. На съвещанието беше отчетено, че „навред са осигурени помещения”. В някои селища българите наеха сгради под наем. Благополучно се решиха и някои проблеми, които засягаха черковното дело: във всеки околийски център щяха да бъдат създадени български кооперации с капитал между 100 и 500 хил. лева. Ал. Греков даде директива на делегатите относно българската политика „спрямо френските власти, спрямо турците и до общата на-родополезна дейност, която трябва да развият тук” [27].
Турците, макар и силно разединени, полагаха енергични усилия за своето консолидиране. Те образуваха свой Тракийски комитет още на 20 октомври 1919 г. Неговият председател Ходжа
160
Хафуз Сали посети ген. Шарпи и му обеща, че комитетът няма политически характер, а ще се грижи за настаняването на бежанците турци, за подпомагане на турското население и т.н. Генерал-губернаторът на Западна Тракия заяви от своя страна, че няма да им позволи да правят политика [28].
Противоречията сред водачите на турското население бяха дълбоки и пречеха не само на собственото им единство, но и на бързия напредък в преговорите им с българите. На една страна бяха влиятелните старотурци, начело с Хафуз Сали, а на друга – младотурските лидери Исмаил Хакъ бей, Мехмед паша, Тефик бей, Недин бей и т.н. Докато групата на старотурците изпитваше известни симпатии към България, някои от членовете на младо-турците поддържаха контакти с гърците. В същото време обаче пак в техните среди се настояваше за въстанически действия, докато умерените бяха за разбирателство и за обща работа с българите.
Към края на ноември 1919 г. Чакъров води преговори с Хафуз Сали, който заяви, че ще работи с българите, и като гаранция на казаното изпрати на 27 ноември своето семейство в Пловдив [29]. Българското правителство изпитваше по-голямо доверие лично към него и към неговите привърженици и беше готово да се опре на тях в борбата срещу гръцкото проникване в съюзническа Тракия.
Към втората половина на декември 1919 г. настъпи съществена промяна в позицията на младотурската група. Исмаил Хакъ бей, председател на мюсюлманската общност в Гюмюрджина, замина за Цариград без изгледи да се завърне скоро в Западна Тракия. Неговото отпътуване от областта се обясняваше главно със следните причини: несъгласието и раздорите вътре в общината поради властната натура на бея и подозрението, което питаеха към него някои членове на общината заради връзките му с гърците. Освен това Исмаил Хакъ предвиждаше скорошно падане на правителството на Али Риза и се надяваше с английска помощ да получи министерски портфейл в новия кабинет.
След заминаването на Исмаил Хакъ бей неговото място временно се зае от Недин бей, избран за председател на общината. Най-влиятелната личност в нея обаче стана Тефик бей. И двамата твърдяха, че Западнотракийският турски комитет е скъсал всякакви връзки с Одрин и неговите дейци са се посветили единствено на идеята да се запази автономията на Западна Тракия. Беше променено дори и името на комитета, който стана „Комитет за защита интересите на Западна Тракия”. Недин бей и Тефик бей заявиха, че няма да поставят никакви препятствия пред
161
френската политика в Тракия. Под тяхно влияние турците в Ксанти установиха връзка с ген. Леонардопулос. По всички важни въпроси обаче те се отнасяха към френския военен администратор в града. Разузнавателното управление в Западна Тракия установи, че политиката, водена от Мюсюлманския комитет в Западна Тракия, била за момента „една политика на помирение” [30].
Настъпилата промяна в позицията на младотурците предостави възможност за помирение и единодействие в турския лагер. Откри се перспектива и за успешно приключване на преговорите с българите, които се водеха от няколко месеца насам. Тефик бей и Недин бей пожелаха да се явят с ново предложение пред правителството на България. Те обаче основателно се опасяваха, че на тях ще се гледа с недоверие, поради поведението им през последните месеци на 1919 г. Освен това се страхуваха да не се изложат пред френските власти, които внимателно наблюдаваха всяка тяхна стъпка. В разговорите, водени с Б. Мончев, те не поставяха вече въпроса за присъединяването на планинската част от Тракия към автономната област [31].
Промяната в политиката на турската общност в Западна Тракия можеше да се обясни с няколко обстоятелства. Най-важното от тях беше заплахата от евентуална окупация на цялата област от гръцки войски. Освен това широка кампания в тази насока водеха гръцките вестници, които твърдяха, че от януари 1920 г. Западна Тракия ще бъде присъединена към Гърция. Условия за ефикасна въоръжена съпротива не съществуваха. Оставаше единствената възможност да се укрепва автономното управление в областта под протектората на Франция, на ОН или на някоя друга велика сила от Съглашението. В тази посока влияние върху турските водачи оказваше и българското правителство. На тази основа се стигна до успешно приключване на отдавна започнатите и водени в дълбока тайна преговори. В крайна сметка Тефик бей и неговите сподвижници възприеха идеите на Хафуз Сал и за единодействие с българите. Френското разузнаване успя да се добере до автентични сведения за постигнатото споразумение, но констатира, че то не е насочено срещу Франция. На него дори се гледаше със симпатия. Французите си даваха сметка, че при един съюз между турци и българи в Западна Тракия гръцкото установяване до Марица няма да стане без големи затруднения, но това не ги безпокоеше [32].
В началото на 1920 г. разузнавателната служба на Западна Тракия направи констатации, които бяха твърде показателни. Според нея българите се чувствували щастливи под френска
162
власт и искали само едно – „да видят сегашния режим да стане постоянен” [33]. „Всички заявяват своето удовлетворение от сегашния режим и имат намерение да работят упорито, което е качество на тяхната нация. Изглежда сигурно, че от София е дошло нареждане да проникват солидно в страната и да я завоюват със своята работа и благодарение на единството си да заемат преобладаващо място...” [34] – продължаваше в своите преценки френското разузнаване. Що се отнася до мюсюлманите, мнозинството от тях били обхванати от идеята „за една Западна Тракия, автономна, поставена под протектората на Франция” [35]. Дори на изток от Марица, където кемалистксто движение беше много силно, си пробивала път мисълта за автономия под френски протекторат с участието и на Източна Тракия. Французите стигнаха до извода, че една разумна, действена и справедлива администрация можело да направи „много повече за издигане престижа на Франция в сравнение с най-активната пропаганда” [36].
Очерталото се единодействие между българите и турците в Западна Тракия започна да добива конкретни измерения [37]. На 19 януари Ал. Греков се срещна и разговаря с един от турските водачи и му предложи българите и турците, като към тях се присъединят евентуално и евреи и арменци, да подадат до конференцията за мир един адрес петиция, в който да се изтъкне, че: 1. Населението е доволно от досегашното управление на френските окупационни власти; 2. Населението заявявало категорично, че то е против предаването на Тракия на Гърция. Греков желаеше подобни декларации да носят подписите на кмета, свещеника и грамотните жители и да бъдат подпечатани с общинските печати във всяко село. Той се надяваше, че това ще се превърне в една „внушителна манифестация от естество да привлече вниманието на конференцията, особено ако се разгласи по-широко в европейския печат” [38].
Политическото положение в Западна Тракия беше много лабилно, тъй като се намираше в зависимост от решенията на мирната конференция. Гърците се възползуваха от това, за да се установят по-трайно в областта. В началото на януари под впечатлението на оформящото се българо-турско единодействие те засилиха своята пропаганда. Идеята им беше да накарат двете най-многобройни етнически групи в Западна Тракия да приемат мисълта за гръцка хегемония в областта. Гръцките бежански комитети започнаха да раздават хранителни продукти на местното население без разлика на националната му принадлежност [39]. Всеки гръцки войник в отпуска или преминаващ по служба се представяше като изпратен да подготви установяването на своите
163
войски. По повод идването на известен брой гръцки чиновници в Гюмюрджина, за да заемат служби в пощите и телеграфа, в началото на февруари вестниците съобщиха, че Венизелос ги е изпратил да организират тези служби с оглед на бъдещото присъединяване на Западна Тракия към Гърция. Същите гръцки вестници непрестанно твърдяха, че всички земи до Чаталджа щели да бъдат предадени на Гърция. Тези сведения, разпространявани и коментирани от непрестанно прииждащите бежанци, внасяха несигурност сред населението [40]. Често средствата не се подбираха и на помощ идваха парите, чрез които Ванвакас се опитваше да накара някои мюсюлмански водачи в Ксанти и Гюмюрджина да прекратят своята антигръцка пропаганда и да агитират пред населението да възприеме гръцкото управление. Отново се пускаха слухове, че правителството в Атина било склонно да даде един вид автономия на Западна Тракия.
Турците в стремежа си да упражнят натиск върху България съобщиха на Ал. Греков, че Ванвакас е обещал да им помогне за присъединяването на Северна Тракия към южната част на областта [41]. Гърците действуваха упорито в тази посока и в самия Цариград. Тук органът на партията „Хуриетю-Итиляф” (Свобода и съгласие) в. „Аледжер” публикува на 29 януари 1920 г. специална статия, в която се обявяваше против сътрудничеството между българи и турци в Западна Тракия. По мнението на информирани представители на българското правителство тя била инсценирана от гърците, които, като изразходвали големи суми, започнали агитация сред турското население в Тракия с цел да попречат на проектираното сътрудничество с българите [42].
Понякога гръцката пропаганда прибягваше до чисти фалшификации [43].
На 24 март 1920 г. Ал. Греков се срещна и води дълъг и отговорен разговор с ген. Шарпи, който заяви, че все още няма нови и по-положителни сведения по тракийския въпрос, но чувствува, че положението се развива в полза на гърците. Според генерал-губернатора те били на път да изтръгнат едно благоприятно за тях решение. Шарпи, както твърди Ал. Греков, дал „прозрачен израз на незадоволството на французите от англичаните”, които и по тракийския въпрос силно подкрепяли гърците [44]. Създаващата се напрегната атмосфера не можеше да остане незабелязана от местното население. Българите от Дедеагачка околия заявиха, че ще напуснат областта веднага след пристигането на гърците, за да не останат под тяхна власт [45]. Към края на март 1920 г. жителите на цяло село в Караагачка околия поискаха да заминат за България [46].
164
При назряващата критична обстановка в Западна Тракия турските ръководители отново демонстрираха пълната липса на единство между отделните течения. Те мъчно можеха да определят линия на поведение, която да следват без колебание. В същия момент, когато мюсюлманите в Ксантийско се противопоставяха на гръцките власти, в Гюмюрджина делегация от турски първенци изразяваше своите най-добри пожелания на Ванвакас по случай християнската Нова година. Силни различия съществуваха във възгледите на различните местни комитети. Едни от тях се намираха под влиянието на кемалистите и бяха благоприятно настроени към партията на младотурците, други имаха съглашено-филска ориентация. Част от влиятелните членове на тези комитети работеха повече за свой личен интерес, отколкото за благото на сънародниците си. Силно заети със своите партийни борби, те изглеждаха неспособни да се противопоставят ефикасно на гръцкото проникване в Западна Тракия Към средата на февруари 1920 г. френските разузнавателни органи констатираха, че „активността на мюсюлманските комитети е почти нула”. По тези причини мюсюлманското население продължавало да живее „в най-голямо спокойствие и не изглежда досега националната партия да е успяла да привлече многобройни последователи” [47].
Временният застой в дейността на турските комитети в Западна Тракия се дължеше както на противоречията между техните ръководни дейци, така и на факта, че към края на януари и първата половина на февруари 1920 г. се водеха интензивни консултации в Цариград. От Ксанти тук дойдоха четирима души начело със Сабри бей. Тяхното намерение беше да заминат за Париж заедно с турската делегация, за да действуват за автономията на цяла Тракия (включително и на онази част, която се намираше в България) [48]. По същото време в Цариград се намираха Тефик бей и Недин бей. Тук те не бездействуваха, а изпратиха мемоар по тракийския въпрос до посланиците на Англия и САЩ и събраха около 20 турски чиновници, владеещи френски език, за да ги настанят на работа в различните административни служби на Западна Тракия. Тефик бей и Недин бей издействуваха от правителството в Цариград хранителни продукти, които искаха да раздадат на турското население в областта. На 18 февруари двамата се завърнаха в Гюмюрджина, където Тефик бей беше избран за председател на турската община [49]. Този факт беше преценен от французите като „важна промяна в ориентацията на мюсюлманската политика в Западна Тракия”, тъй като се считаше, че Тефик и Недин бей са разположени да избягват всякакви брожения и да сътрудничат на администрацията на ген. Шарпи [50]. Новият
165
председател се показваше убеден привърженик на автономията на Тракия и „противник на “националистическата партия” [51]. Избирането на Тефик бей отбеляза упадък във влиянието на старотурците. Съществуващите противоречия отново се изостриха. Хафуз Сали заяви, че не иска да има нищо общо с новите ръководители на турската общност в Западна Тракия, които се поддали на кемалистите [52].
Българите в Западна Тракия изпитваха известно безпокойство от раздорите сред турските водачи. Точно по това време се подготвяше съвместна българо-турска петиция, която трябваше да бъде връчена на ген. Шарпи с молба да я изпрати в Париж. При новосъздалото се положение Ал. Греков докладва в София: „Тефик бей и неговите другари, които се завърнаха преди седмица от Цариград, твърдят, че били настоятелно съветвани от меродавните турски среди да работят в единство с българите. Без да се прави особен капитал от подобни заявления, на които турците са винаги щедри, мисля, че с новия комитет ще може да работим при доста добро разбирателство, Както напоследък и с бившия” [53].
Към края на март под влиянието на слуховете за отстъпването на цяла Тракия на Гърция настъпиха нови промени в ръководството на мюсюлманската организация. Тефик бей, който наскоро беше избран за председател на мюсюлманската община, подаде оставка. Неговото място зае Ходжа Хюсеин, бивш директор на мюсюлманските училища в Гюмюрджина, човек, който никога не се беше занимавал с политика и без никакво влияние в областта. По същото време беше заменен и председателят на Комитета за защита правата на Западна Тракия Хафуз Сали. И тук начело застана личност без влияние и авторитет – Еврели хаджи Хафуз, 42-годишен търговец. Нови членове бяха избрани както в общината, така и в комитета. Мюсюлманската община обяви, че ще се занимава само с религиозни въпроси и благотворителна дейност. Тя беше образувана от хора необразовани, с ниска култура и интелект. Господствуващо положение над нея имаше Комитетът за защита правата на Западна Тракия, който си поставяше политически задачи и беше образуван от влиятелни и образовани хора. Като истински ръководители и на двете организации се наложиха Тефик бей и Недин бей [54]. И двамата чувствуваха, че надеждите за образуване на автономна Тракия постепенно рухват. Започнаха да водят преговори едновременно на два фронта. Стремяха се да се сближат с българите, за да могат да се противопоставят на гръцката окупация. Към средата на март Тефик бей се среща на два пъти с Ал. Греков, пред когото отново лан-
166
сира старата идея за образуването от Севернаи Южна Тракия на една автономна област под протектората на България [55]. Той едва ли вярваше, че мирната конференция ще вземе подобно решение.
Паралелно с български представители Тефик бей и Недин бей преговаряха и с Ванвакас, с когото се срещаха многократно. По сведенията на тракийската разузнавателно служба те се стремели да изпратят чрез него една мюсюлманска делегация в Атина „натоварена да поднесе на Венизелос при неговото завръщане от Париж уважението на мюсюлманите и да го убеди в тяхната преданост” [56]. Тези преговори не останаха скрити за Ал. Греков, който имаше сред турците добри източници за информация. Двамата турски ръководители предложили на Ванвакас от Приморска Тракия и Източна Македония да бъде образувана една автономна област, Греков с основание писа на Маджаров: „Тефик и неговият другар Недин са напълно неустановени хора, без всякакви политически схващания... Изобщо може да се каже, че тукашните турци са в пълен разплох” [57].
Преговорите между българи и турци по тракийския въпрос се водеха по различни канали и на различни равнища, между официални и неофициални лица в Гюмюрджина, Одрин, Цариград и София. Турците, особено в Западна Тракия, проявяваха колебание под напора на назряващите събития. И все пак под въздействието на конфликта между Турция и Гърция за Мала Азия, а впоследствие и за Източна Тракия турското ръководство консолидира вижданията си и възприе политиката на единодействие с българите.
Още през февруари 1920 г. кемалистите потърсиха и установиха връзка с ръководството на ВМРО. От името на турския Тракийски комитет Ариф бей се свърза с Д. Ачков [58], който беше личен приятел на Мустафа Кемал. На 3 март Ачков замина за Анадола, където се срещна с турския ръководител. Пред него Ататюрк изложи своята позиция по тракийския въпрос: Източна Тракия с Одрин трябвало да останат турски. Ако Западна Тракия не добиела автономия, той щял да заповяда на турското население да работи заедно с българите за нейното присъединяване към България [59]. Същественото в случая беше, че кемалистите се обявяваха решително срещу окупацията на Западна Тракия от гръцки войски. Тяхната позиция рефлектира и върху ръководителите на турското население в областта. В това отношение много помогнаха изпратените от Мустафа Кемал офицери, които работеха за подготовката на въстание, в случай че Тракия бъде изцяло или отчасти отстъпена на Гърция [60].
Към края на март 1920 г. Ал. Греков има няколко продължи-
167
тел ни срещи с членовете на новия турски комитет, ръководен от Тефик бей. Групата на Хафуз Сали, на която липсваше вътрешно единство, вече почти се беше оттеглила от борбата. Тефик и неговите колеги изразиха убеждението, че „автономията под френски мандат била пропаднала и че трябвало да се заработи сега по друг път, като се иска автономията на Северна и Приморска Тракия под български протекторат и ако това не успее, да се посрещнат гръцките войски с въоръжена съпротива”. Усилията на Греков и на останалите български ръководители да ги разубедят останаха безплодни. От разговорите стана ясно, че турските дейци работят в духа на политиката на Мустафа Кемал и вероятно по директиви от него. По въпроса за въоръжената съпротива Ал. Греков се държеше уклончиво, като избягваше да поема ангажименти, но и без да обезсърчава турците. Беше постигнато споразумение Тефик бей и Недин бей да отидат в София с цел да преговарят с българското правителство по повдигнатите въпроси и да направят сондажи с представители на великите сили. Определено беше пътуването да стане към 10 април 1920 г., т.е. след сесията на ВACT [61].
Внимателното отношение на Ал. Греков към Тефик бей и неговите привърженици се определяше от няколко обстоятелства. Ако ги отблъснеше, съществуваше риск при тяхната неустановеност и политическа лабилност да се хвърлят в обятията на гърците, които чрез Ванвакас ги канеха да изпратят делегация в Атина и ги подлъгваха с идеята за една възможна автономия на Приморска Тракия, като в същото време им даваха обещание да ги подкрепят за въстание в планинската част на Тракия [62]. Дори и събитията да се развиеха в полза на Гърция, искането на турците за български протекторат щеше да бъде един морален успех за България. И още нещо. Едно движение на турците в Тракия, според Греков, щеше да бъде в български интерес, тъй като поставяше редица проблеми пред Гърция, която не разполагаше с достатъчно войски в Източна Македония и чието население не възприемаше положително идеята за мобилизация.
Като се ръководеше от тези съображения, българският представител в Гюмюрджина предложи, ако сондажите излязат положителни, една смесена депутация да отиде в Париж. Тази идея особено допадна на Тефик бей и Недин бей, първо, защото ласкаеше тяхното самолюбие, второ, защото им даваше възможност да оправдаят изразходването на големи суми, които бяха събрани от местното турско население. Ал. Греков, който отблизо познаваше политическото положение в Западна Тракия и от няколко месеца водеше тайни преговори с турците, се произнесе по след-
168
ния начин за политиката, която България трябваше да провежда спрямо тях: „Единствената наша политика с тукашните турци трябва да бъде по мое мнение да лавираме и печелим време, като действуваме според обстоятелствата. От друга страна, налага ни се да бдим извънредно зорко в Северна Тракия, където по моите сведения са минали през последните дни нови десетина турски офицери. Необходимо е да засилим постепенно и неусетно твърде слабите си там гарнизони до степен да бъдем напълно господари на положението. Това трябва да бъде съпроводено с едно безупречно добро управление и създаването на известни административни концесии” [63].
Такива бяха в основни линии позициите на най-заинтересованите сили в Западна Тракия през ранната пролет на 1920 г., когато се носеха различни слухове за бъдещето на тази област, и в навечерието на първата сесия на ВАСТ.
*
На преговорите, които българските и турските ръководители водеха в края на март 1920 г., бяха обсъдени и решени важни въпроси, свързани с провеждането на първата сесия на ВАСТ. В първото заседание един от турските представители трябваше да предложи в дневния ред да бъде включено обсъждането на въпроса за автономията на Западна Тракия под френски протекторат. Редактирането на този дневен ред беше възложено на Ал. Греков. Освен това се реши откриването на ВАСТ да бъде съпроводено с една манифестация на българи и турци, като се окичат техните къщи по всички градове и села на областта с френски знамена. В Гюмюрджина трябваше да се организира голямо шествие с участието на учениците, а от градовете и по-големите общини да се изпратят поздравителни телеграми до ген. Шарпи [64]. Първоначално се предвиждаше за председател на ВАСТ да бъде предложен левантиецът Бадети, но той се оказа убеден гъркофил. Ето защо беше решено да се издигне кандидатурата на Недин бей. След дълги увещания евреинът Карасо склони да гласува за него, а арменецът Румен – да гласува за Карасо и по този начин да не се позволи на гърците да прокарат за председател на съвета свой кандидат [65].
Сведенията за готвената в Гюмюрджина манифестация достигнаха до Ванвакас. Той се яви пред военния контрольор на дистрикта и поиска от него да вземе необходимите мерки. Тефик бей и Недин бей бяха повикани за обяснение. Военният контрольор разреши манифестацията, тъй като турските първенци за-
169
явиха, че населението искало да устрои „малка манифестация в чест на генерала, за да му благодари за всичко онова, което е сторил за Тракия” [66].
На 3 април вечерта в медресето на Хафуз Сали българските и турските първенци проведоха последната си среща преди откриването сесията на ВАСТ, предвидена за следващия ден. Тук Тефик бей и Недин бей заявиха, че на 2 април са били посетени от директора на политическото отделение Леспинас, който им съобщил желанието на ген. Шарпи за председател на Постоянния съвет да бъде избран мюсюлманин. Било посочено дори и неговото име – Хафуз Сали, местен човек, ползуващ се с популярност сред населението. След внимателна преценка на ситуацията българските и турските представители решиха да подкрепят кандидатурата на Недин бей, тъй като мислеха, че председателят на съвета трябва да владее френски език [67].
Ръководителите на мюсюлманския Комитет за защита правата на Западна Тракия водеха двойна игра. Дори и в последния момент те се опитаха да лавират и да извлекат максимални изгоди лично за себе си. В полунощ на 3 април след заседанието с българските първенци Тефик бей и Недин бей посетиха Ванвакас и се опитаха да уговорят листа за Постоянен съвет – двама гърци и двама турци с председател Тефик бей. Очевидно това предложение не е било прието, тъй като гърците разчитаха на друга комбинация [68].
Тържественото откриване на първата сесия на ВАСТ стана в 10 часа сутринта на 4 април с реч на ген. Шарпи. Генерал-губернаторът благодари на населението за оказаното съдействие при организиране на управлението в областта и изтъкна постигнатите резултати под ръководството на френската администрация. Между другото той отбеляза, че управлението на Западна Тракия било временно поверено на французите от страна на техните съюзници до окончателното решаване на нейната съдба. След това се пристъпи чрез тайно гласуване към избиране на постоянен комитет. За негов председател за голяма изненада на българи и турци беше избран Дулас, грък от Караагач, а за членове Коста Георгиев, Хафуз Сали и Ламидес, грък от Гюмюрджина. За Тефик бей бяха подадени шест гласа, за Хафуз Сали един, за Бадети – също един [69]. При гласуването се беше получило пълно разминаване с начертания на 3 април план. Румен не устоя на думата си и гласува за Дулас. Карасо неутрализира своя глас, като го даде за Бадети. Пълна изненада предизвика разкритието, че Осман ага е гласувал за Хафуз Сали и по този начин е раздробил гласовете на българските и турските делегати. „Тая му постъпка,
170
писа Д. Гошев до М. Маджаров, е била внушена от гърците, които по всяка вероятност са го подкупили или заплашили, че при една евентуална гръцка окупация чифликът му, който се намира в гръцката окупационна зона, ще пострада” [70]. От получения резултат беше изненадан и ген. Шарпи. В рапорт до ген. Франше д’Еспре той допускаше, че е възможно избирането на Дулас да е струвало „няколко хиляди драхми от фонда на гръцката пропаганда” [71].
Твърде е възможно тези предположения да визират истината. Но за изясняването на случая, разбунил духовете в Западна Тракия, е необходимо да се имат предвид и други обстоятелства. Още повече, че те допълват политическата характеристика на един от главните герои – Тефик бей, който, преди да гласува, заяви пред турските и българските делегати, че ген. Шарпи е изявил желание именно той да бъде избран за председател. Макар и изненадани, българите се съгласиха. По същия начин постъпиха и четирима от турците. Само Осман ага, чието мнение за Тефик бей не беше добро, не можа да бъде склонен и даде своя глас за Хафуз Сали. Дали ген. Шарпи действително е дал предпочитанията си на Тефик бей, естествено не можа да се установи. „По-скоро може да се допусне, писа Д. Гошев, че това е било една игра на Тефик, продиктувана от безмерната му амбиция да се издигне до тоя важен пост с оглед може би един ден, ако стане нужда да продава своята съвест, личността му да бъде много по-ценна” [72].
Полученият от гласуването резултат беше негативен за българите и турците. Още същия ден чрез специален позив групата на Тефик бей поведе усилена агитация сред мюсюлманското население, представяйки Хафуз Сали и Осман ага за предатели и агенти на Гърция, но те от своя страна също излязоха с позив, като призоваваха своите сънародници да се опомнят и да се „освободят от гнета на авантюристи, които искат да хвърлят страната в анархия” [73]. Борбата между двете мюсюлмански групировки се изостри и можеше да се отрази зле върху взаимодействието между българи и турци в Западна Тракия.
Гърците разпространяваха слуха, че една от мюсюлманските групи била за автономията на Тракия под френски протекторат, а другата възприела напълно гръцкото становище по тракийския въпрос. Новата обстановка силно безпокоеше българските политици в Западна Тракия. На 8 април Б. Мончев се срещна с Хафуз Сали, който с възмущение отхвърли обвиненията, че той и Осман ага са се продали на гърците. И понеже животът му в Гюмюрджина действително беше в опасност, Хафуз Сали заяви, че ако трябва да търси закрила, ще отиде в България. Българският
171
представител в Гюмюрджина Д. Гошев веднага докладва на своето правителство, че това е по мнението на всички сведущи хора в Западна Тракия „най-добрият и най-искрен приятел на българите”, и поиска по дискретен начин да се улесни неговото отпътуване за България [74]. Съветът на Гошев беше приет и М. Маджаров му телеграфира: „Съгласен съм в случай на нужда Хафуз Сал и да дойде в България” [75].
Гърците ликуваха от постигнатия успех, но, от друга страна, бяха изненадани от тясното сътрудничество между българи и турци. Особено силно впечатление както на гърците, така и на ген. Шарпи и въобще на френските власти, направи импозантната манифестация с участието на учащата се младеж. Следобед на 4 април една делегация от около 20 български и турски първенци посети генерал-губернатора и му поднесе петиция от името на 10 000 души, които бяха излезли по улиците на Гюмюрджина през този ден. В нея се благодареше на ген. Шарпи за неговата дейност и се изказваше надеждата, че ВACT ще се превърне в изборно представителство за цяла Тракия. В петицията се настояваше да се доведе до знанието на компетентните фактори вярата на хората от областта „щото днес установеният в Тракия режим, който единствен може да осигури ред и вътрешно спокойствие, да не бъде разклащан, докато стане един автономен режим, поставен под протектората на Франция или поне под тоя на великите сили от Съглашението” [76]. Обръщаше се внимание, че само по този начин можело да се избегнат „нови кървави борби, които биха били неизбежни, ако се възприеме друго някакво решение” [77]. Делегацията беше приета много любезно от ген. Шарпи. Той обеща да информира съответните фактори за нейното желание [78].
В деня на откриването на сесията на ВАСТ от всички основни административни центрове и от по-големите общини постъпиха телеграми до ген. Шарпи. В тях българи и турци изказваха своето удовлетворение от управлението на французите и надеждите си, че Западна Тракия ще се запази като автономна област под протектората на Франция [79].
Въпросът за автономията на Западна Тракия под френски протекторат се обсъждаше от няколко месеца в преговорите между представителите на българското и на турското население, но едва в началото на април той доби публичност. Тогава двете етнически групи започнаха открито да го поставят и да създават около него масово народно движение.
Сесията на ВАСТ продължи от 4 до 7 април 1920 г. Бяха изслушани и обсъдени доклади от ръководителите на различните служби и взети съответни решения. Бюджетът на областта, кой-
172
то възлизаше на 43 млн. лева, бе одобрен без възражения. Много проблеми, чието решаване не беше належащо, но се нуждаеха от по-детайлно проучване, бяха възложени за изучаване от Постоянния комитет. Като цяло членовете на ВАСТ останаха приятно изненадани от размерите на извършената работа в областта въпреки съществуващите затруднения от най-различно естество [80].
Дори и в този момент, когато открито се демонстрираше единодействие между българи и турци в Западна Тракия, оставаха нерешени сериозни проблеми. Голяма част от разбойническите чети, които действуваха в района на Златоград, идваха от Ксантийско. Те имаха връзка с тамошния мюсюлмански комитет и често биваха организирани от бивши турски офицери. Това движение имаше за цел да предизвика брожение сред българомохамеданите от Северна Тракия, на които се внушаваше, че прокараната в Ньой граница не е окончателна и че въпросът за автономията на тези райони не е изоставен. Политическата подкладка на движението личеше и от отношението на гръцките власти в Ксанти към тези чети. Те не само че не им пречеха да преминават границата, но и поощряваха тяхното организиране [81].
В началото на април 1920 г. Б. Мончев има няколко срещи с Хасан Таксин бей, най-влиятелния мюсюлманин в Ксантийско, който от известно време се беше установил в Гюмюрджина. Мончев успя да убеди турците да се откажат да работят за присъединяването на планинската част към автономна Тракия. Таксин бей от своя страна повлия на Тефик бей и Недин бей, които на 9 април се явиха при Д. Гошев и заявиха, че са готови да подпишат готвената петиция, след като се изхвърли от нея пасажът за Северна Тракия. Това вършели, казаха те, за да има единство с петицията, подадена на 4 април 1920 г. до ген. Шарпи [82].
Конференцията в Сан Ремо активизира различните страни, заинтересовани от тракийския въпрос, и ускори политическия диалог между тях. Турците в Западна Тракия все по-очевидно залагаха на въоръжената съпротива срещу евентуална гръцка окупация. При очертаващите се събития важно значение добиваше позицията на българското правителство. Ето защо на 16 април 1920 г. за София отпътуваха Тефик бей и Недин бей [83]. Те идваха в България под предлог, че ще закупуват зърнени храни. Истинската им цел беше да установят връзка с новото правителство на Ал. Стамболийски и да направят опит да го склонят за борба срещу Гърция. Турските ръководители имаха намерение след кратък престой в София да продължат за Сан Ремо и там да връчат на великите сили една петиция до Върховния съвет на
173
мирната конференция, подписана от над 10 000 българи и турци. В нея се настояваше да се запази френското управление в Западна Тракия или да се установи протекторат на някоя друга от великите сили на Съглашението [84].
Дори и в този напрегнат момент Тефик бей и неговите последователи не губеха надежда за евентуално споразумение с Гърция и продължаваха двойната игра. В деня на отпътуването за София Тефик бей си уреди среща с Ванвакас, като използува посредничеството на гъркофила Рушан бей. Разговорът беше осуетен поради намесата на Хасан Таксин бей, кемалист и влиятелен деец на турското движение в Западна Тракия. Той строго предупреди Тефик бей, че „ако продължава да лавира и да има среща с гърците, ще бъде убит”. За да бъдат контролирани по-добре турските пратеници, към тях по настояване на Таксин бей беше присъединен и Хюсеин Сабри бей от Ксанти, който за целта отпътува от Цариград за София [85].
Голямо недоверие към Тефик бей и неговата мисия питаеше, както можеше да се очаква, и Хафуз Сали. Той твърдеше, че ако на Тефик бей се удаде случай да отиде в Сан Ремо, той ще направи всичко, за да постигне споразумение с Венизелос. Хафуз Сали допускаше също, че, снабден с документи, подписани от мюсюлманското население на Кърджалийско, Тефик бей ще се опита отново да повдигне въпроса за изменение на границата. Добре информиран по всички тези въпроси, Д. Гошев телеграфира в Министерството на външните работи: „Осмелявам се да изкажа мнение, че за всяка евентуалност предпочтително би било петицията да бъде предадена в някоя от мисиите в София или, в случай че тя трябва да се изпрати с депутация, в тая последната да фигурират и български представители” [86].
Тефик бей и Недин бей пристигнаха в София на 17 април 1920 г. След три дни те бяха приети от министър-председателя Ал. Стамболийски. В проведените преговори се стремяха да бъдат в унисон с разбиранията на българското правителство, като не повдигнаха въпроса за т. нар. планинска Тракия [87]. Що се отнася до въоръжената съпротива, беше им заявено, че предвид особено деликатното положение на България съдействие не може да им се даде. българското правителство обаче им обеща убежище в случай на необходимост и изказа надежда, че тясното и добро разбирателство между турци и българи трябва да продължава. Стамболийски считаше тракийския въпрос за открит, поради което двата народа щели да имат за в бъдеще еднаква нужда един от друг [88].
Тефик бей и Недин бей останаха в София около месец. Тук
174
те редактираха един протестен мемоар и го връчиха на представителите на великите сили в българската столица. Носената от тях петиция беше изпратена телеграфически до конференцията в Сан Ремо [89]. На 14 май, малко преди да отпътуват, Тефик бей и още няколко от най-влиятелните турски ръководители от Западна Тракия връчиха едно послание ча българското правителство. В него те отбелязваха, че огромната част от местното население подкрепя идеята за автономия на областта под протектората на някои от великите сили, като очевидно се имаше предвид Франция. Уверени в предстоящото изпращане на гръцки войски в Тракия, Тефик бей и неговите съмишленици не криеха тревогата си. Те заявиха в посланието, че ще се съпротивляват „с оръжие в ръка”. Българското правителство беше информирано, че с цел да се печели време и за да се извлече политическа изгода в областта ще бъдат предизвикани инциденти. В документа се сочеше, че при създаденото положение дипломатическата и моралната подкрепа на България не били достатъчни, и се настояваше въоръжените отряди да бъдат подпомогнати „материално и парично”, като на първо място се искаше да им се предостави необходимото оръжие [90].
От военна гледна точка Западна Тракия не предоставяше добри възможности за въоръжена съпротива срещу модерно въоръжена армия. Тясната ивица земя, която се простираше покрай Егейския бряг, беше трудно защитима от гръцкия военен флот. Ето защо Тефик бей и неговите последователи поискаха от правителството на България да разреши на въоръжените им отряди да се възползуват от обширните планински вериги на Родопите. Като съзнаваха тежкото международно положение на България, турските дейци изложиха в своето послание едно интересно решение. Те предлагаха на българското правителство официално да се обяви срещу революционното движение, но под различни форми и прикрито да му се притече на помощ [91].
Турските политически кръгове си даваха сметка за значението на България като фактор при една евентуална борба срещу Гърция за Тракия. Техните представители ясно заявиха, че ако получат отказ, каузата щяла да бъде загубена завинаги. В краен случай турските водачи искаха да знаят какви гаранции могат да имат за онези свои сънародници, които като следствие от гръцката окупация биха се видели принудени да емигрират на българска територия. Именно по този пункт им беше даден положителен отговор [92].
175
*
В Западна Тракия се добиваше и обработваше голямо количество тютюн. Десетки фирми, много от тях чуждестранни, имаха свои кантори, складове и фабрики в Ксанти и Гюмюрджина. След Балканските войни тук се формира силен отряд на работническата класа. Под ръководството на БРСДП (т.с.) в Ксанти се създаде работнически синдикат „Защита”, който през 1915 г. наброяваше повече от 5000 члена [93]. На тази основа след Първата световна война тук набираше сили и комунистическото движение. В Ксанти, Гюмюрджина, Дедеагач, Фере, Димотика, Караагач и др. възникнаха организации на БКП- Комунистически групи бяха основани и в много села – Ясъкьой (60 члена), Коюнкьой (20 члена), Шапчи ханг (30-40 члена) и т.н. [94]. Откъсването на Западна Тракия от България внесе колебание и несигурност и в редовете на комунистическото движение. Част от комунистите бяха на мнение, че БКП трябва да продължи своята работа и в условията на евентуална гръцка окупация, но преобладаваха онези, които считаха, че това ще бъде невъзможно. Към средата на октомври 1919 г. българите напускаха Ксанти. ЦК на БКП нареди на комунистите да останат по местата си, но тази директива не беше изпълнена. „Комунистическите организации в Тракия ликвидираха напълно, вместо да се приспособят към новото положение, както за това им бяха дадени нареждания устно и писмено” [95] – писа в един доклад до Централния комитет Иван Клинчаров. Силен удар беше нанесен на масовата в миналото синдикална организация в Ксанти, ръководена от БКП. Тъй като огромната част от българските работници напуснаха града заедно с останалото население, турците станаха най-многобройният етнически елемент от работниците. Повечето от тях обаче бяха неграмотни, класово неосъзнати, политически непросветени и фактически се намираха под влиянието на ходжите, дервишите и мюсюлманските първенци. Ив. Клинчаров, който отблизо познаваше работническото движение в Ксанти, правилно прецени положението в своя обстоен доклад: „Нашето влияние върху тях беше кратковременно и неефикасно. Само масовото присъствие на българските работници в средата на турските подчиняваше последните на нашата политическа воля и ни осигуряваше влиянието над тях” [96]. Поради въведеното военно положение комунистите и синдикатът „Защита” преустановиха своята легална дейност, а клубовете им бяха затворени. Местната организация на БКП, многобройна и влиятелна само допреди няколко месеца, се трансформира в малобройна партийна група от 18-20 човека, която работеше нелегално [97].
176
Още в първите дни след окупирането на Ксанти тук пристигнаха под маската на „синдикалисти” пратеници на гръцкото правителство. Те веднага започнаха борба за превземането на синдиката „Защита”. Венизелос искаше да манипулира масовото работническо движение и да го използува за защита на гръцките претенции пред мирната конференция. Опитът му завърши без успех, тъй като мюсюлманската маса не се поддаде на агитацията. В следващите няколко месеца в Ксанти пристигнаха и започнаха работа в тютюневите складове 400-500 гръцки работници. Под влиянието на българите комунисти част от тях възприеха идеята за единна работническа организация и я наложиха на своите самозвани „шефове”. Те обаче успяха да организират на 4 февруари 1920 г. една стачка, която им даде повод да се обособят в отделен синдикат. Със стачката, проведена в условията на военна окупация и извънредно положение, те се стремяха да обезглавят комунистическото движение [98]. Ив. Клинчаров, който играеше ръководна роля в синдикалното и комунистическото движение в Западна Тракия, беше прогонен от Ксанти в България [99].
Създаденият единен работнически синдикат носеше името „Клуб за защита интересите на тютюноработниците в Ксанти”. Той наброяваше приблизително 4000 души, от които около 3000 турци (цитираният доклад не отделя българомохамеданите), 700 гърци, 250 българи, 70 евреи и 40 арменци. Начело стоеше комитет от 10 души (6 турци, 3 гърци и 1 българин) [100].
Обезценяването на българския лев и острата продоволствена криза принудиха работниците да поведат борба за увеличение на надниците. Схватката започна през първата половина на април 1920 г. Работниците поискаха да се увеличат надниците им от 80 на 100 лева на ден. Комитетът на собствениците предложи следните условия: надница от 100 лева, работниците да поемат ангажимент да не искат увеличение на работната заплата до края на сезона. Предложените условия бяха приети по принцип от синдикалното ръководство, но отхвърлени от общото работническо събрание, проведено на 13 април. По същото време беше избран нов комитет, който на 14 април направи пред „Комитета на собствениците в Ксанти” нови предложения: надниците да се увеличат от 80 на 160 лева, осемчасов работен ден през лятото и шестчасов през зимата, присъствието във всеки склад на 1 работник, делегиран от синдиката да урежда спорните въпроси между работниците и работодателите, осигуряване на 10-месечна ангажираност на работниците, регламентиране труда на жените и децата и изплащане на заплатите в края на всяка седмица. Работодателите отхвърлиха тези условия. Работниците им дадоха 24 часа срок
177
да ги приемат, като заплашиха, че ще прибегнат до стачка. На 15 април повечето от надничарите напуснаха своите работни места. На следващия ден започна генерална стачка [101].
Вълненията в Ксанти започнаха след пристигането на гръцките работници от Солун, Драма, Кавала и т.н. В тези градове те получаваха по-високи заплати и според данните на разузнавателната служба в Западна Тракия искали да ги запазят и на новите си работни места. Според същите сведения турците били склонни да приемат условията на работодателите, но гръцките работници били против тях и заплашвали да не се явяват на работа [102].
В щаба на ген. Шарпи се опасяваха, че стачката има политическа насоченост. В Гюмюрджина бяха убедени, че тя е гръцко дело и има за цел да компрометира френското управление. След разговор със сътрудници на генерал-губернатора Д. Гошев писа на Ал. Стамболийски: „Тук са убедени, че в стачката е замесен гръцкият генерал, който е действувал по заповед отгоре” [103]. При тази обстановка се наложи личната намеса на ген. Шарпи, пристигнал в Ксанти на 19 април. След съвещание с представителите на тютюневите фирми той покани на разговор ръководителите на стачката и им предложи сравнително приемливи условия: 120 лева надница, 8-часов работен ден, безплатна медицинска помощ и 40% увеличение на заплатите, ако наново падне курсът на българския лев. Тъй като не получи никакъв отговор, на 20 април сутринта генерал-губернаторът се обърна с прокламация към работниците, с която ги призова в срок от 24 часа да се върнат на работа [104].
Участвуващите в стачката турски и български работници не преследваха политически цели. Те бяха тласкани към съпротива от непоносимите условия на живот и работа. Докато надниците не превишаваха 70-80 лева, цената на хляба беше 20 лева, а на месото 80-100 лева за килограм. Очевидно е, че при това положение парите не достигаха за прехраната на семейството даже когато в производството бяха ангажирани всички негови членове. Експлоатацията достигаше неимоверни размери, тъй като надничарите се трудеха не само през деня по складовете, но и вечер по къщите си посредством т.нар. „нощна домашна работа”. По същите причини работниците бяха лишавани от неделната си почивка [105]. За момента техните искания бяха насочени към удовлетворяване на жизнените потребности, а не към политически права и свободи.