Съединението на Княжество България и Източна Румелия 1885 година

Е. Стателова, А. Пантев

 

3. Българското съединение и Европа

 

 

Благодарение на подобрените съобщителни средства провъзгласяването на Съединението почти незабавно става известно на цяла Европа. След 6 септември то навлиза трайно и активно във външнополитическия живот на стария континент, за да не го напусне чак до пролетта на 1886 г., а в някои отношения и дълго след това Европейската дипломация, още неотдъхнала от продължителните прения по време на голямата балканска криза от 1875—1878 г., нито за миг не оставя без зорко наблюдение балканското политическо развитие, още повече, че първоначалната съпротива на българите срещу Берлинския договор, мъчнотиите при присъединяването на Тесалия през 1881 г., Херцеговинското въстание от 1882 г. и др. непрекъснато напомнят за тепърва предстоящи размирици.

 

В този неспокоен поток на развитие неизвестностите на Балканите са засилени от съществуването на съединисткото движение, старо толкова, колкото и българското разединение на Берлинския конгрес. За всеки, свързан пряко или косвено с тогавашната българска политическа обстановка, политик, журналист или обикновен наблюдател е ясно, че рано или късно българската държава, а още повече българите в Източна Румелия ще опитат едно обединение въпреки строгите предупреждения и заплахи.

 

В историческата литература, посветена на дипломатическата история на Съединението, вече от години се води ненужен спор дали това събитие е изненада за

 

86

 

 

Великите сили. В повечето случаи спорът е породен от неразбирането или неправилното тълкуване на понятието изненада, взето в един чисто конкретен, за случай като този, контекст. Слабо допустимо е някои от представителите на великите сили да са знаели кога, как и къде ще бъде обявено Съединението. По този въпрос изследванията могат да продължат, но без съществено значение за изясняване политиката на великите сили. Няма никакво съмнение също, че дипломати, всякакви познавачи и тълкуватели на източнорумелийските работи, а чрез тях и отговорните лица в чуждите външни министерства знаят както за вътрешната, така и за дипломатическата подготовка на делото, по чието осъществяване по принцип е изразявано общопартийно единогласие от Учредителното събрание насам.

 

Така че думата изненада може да бъде употребявана при описателното възпроизвеждане на реакцията на Европа и нейните представители на местна почва само към акта на Съединението. В друг по-широк и задълбочен смисъл Съединението не е изненада за никого, а най-малко за дипломатите. Допустимостта на неговото осъществяване е приемана не само от доброто познаване на настроенията на „местна почва" в Източна Румелия, но и поради зле прикритата секретност на плахите, но никога непрекъснали сондажи на българските дейци след 1880 г. за съдействие, а също и от договорния ангажимент на Русия от 1881 г. в системата на „съюза на тримата императори". Разбира се, последното също е държано в тайна, но именно това показва неговата поне тогавашна (за 1881 г.) сериозност.

 

Ако следва да приемем някаква изненада, то това е необичайно енергичната дипломатическа акция на княжеското правителство в подкрепа на Съединението. Правителството на П. Каравелов се заема да защити и довърши едно дело, осъществено с поразителна лекота в Пловдив, но пораждащо неимоверно много затруднения, враждебни реакции и опасности. С други думи, на зелената маса на дипломацията предстои да се извърши по-трудната част от общонародната съединистка борба. Тази трудност произтича от рисковете, които една малка страна поема при отхвърляне на наложен и отвън европейски договор, както и от очакваната заплашителна реакция на Турция към поредното откъсване

 

87

 

 

на нейни територии в Европа, па макар и намиращи се под специално устройство.

 

Третата трудност представлява неизвестната реакция на останалите балкански държави, защото Съединението поставя България почти наравно с Румъния, която се смята за най-значителната балканска сила през 1885 г. Но най-голямата тайна остава позицията на руското правителство. Както е известно, принципната теза на Либералната партия, която тогава се намира на власт в България, е сътрудничество с Русия на базата на равноправно съюзничество. Поради това П. Каравелов е неспокоен от липсата на предварително одобрение от страна на Русия, което би направило задачата значително по-лесна.

 

При възникналите обстоятелства обаче либералното правителство решава, че въздържане или колебание са много по-опасни за българската историческа съдба, отколкото контрол на положението. Затова въпреки личното си неодобрение на начина и времето на обявяването на Съединението българският министър-председател насочва цялото си внимание към дипломатическата защита на това общобългарско дело.

 

Пред българския народ, изправен срещу неизвестностите на бъдещето и в едно необичайно враждебно близко обкръжение, предстои задачата да защити първото самостоятелно външнополитическо начинание с национално значение. Дългият път на отстояване на това дело започва още от 6 септември и включва сложна дипломатическа прелюдия, в която България показва всичките способности на своята държавна зрелост. Нейните държавни и политически дейци разбират, че дори и то да бъде условно признато от великите сили, Берлинският договор ще остане в общи линии непроменен. Те възприемат комбиниран подход на твърдост, сдържаност и умерени отстъпки, проявил се както в действията на новата власт в областта, така и в междудържавните контакти.

 

Българските постъпки за признаване на Съединението се водят веднага и от името на бившата Източна Румелия, чието Временно правителство престава да съществува след пристигането на княза в Пловдив. Така се осъществява една важна политическа маневра. Онези, които са извършили пряко нарушение на договора,

 

88

 

 

слизат от авансцената на дипломатическата борба. Продължението на съединисткото дело е поверено на хора, които не могат да бъдат пряко обвинени в несъобразяване с европейските договори. Формалното оглавяване на Съединението от княз Александър също преследва подобна цел. Един монарх, избиран с общоевропейско съгласие, не може поне формално да бъде обвиняван в „революционна дейност", както отначало са категоризирани от Портата пловдивските дейци на Съединението. Такова ранно съобразяване с обективните реалности спестява допълнителни усложнения.

 

Интересно е да се отбележи, че в дейността си за дипломатическа защита на Съединението българското правителство и князът възприемат тактиката на вътрешните дейци от 6 септември. Те разчитат на това, на което сами стават подчинени — на ефекта от свършения факт. Князът и правителството предпочитат да използват неохотата и неподготвеността на Турция и великите сили за една противонамеса на Балканите, за да реализират принудителното признаване на извършеното, отколкото да се изправят срещу неизвестностите на забавянето на вече започналата дейност.

 

Княжеското правителство действа на широк фронт, т.е. неговите усилия са насочени едновременно към всички външни сили, но стъпка по стъпка. Самият факт, че то безнаказано се оторизира да преговаря от името на източнорумелийските земи, които формално още са част от Европейска Турция, е началната точка на неговите надежди за успех. Мирното преминаване на властта от ръцете на Временното правителство в тези на княжеското правителство е осъществено толкова бързо, че не е възможно да бъде осуетено отвън.

 

Взело веднъж ключовете от източнорумелийското начинание, българското правителство предприема серия от енергични инициативи. Те са предшествани от лично послание на княз Александър до руския император Александър III още на 6 септември, в което българският княз, преди да приеме открито Съединението, моли за подкрепа на българското дело. На 9 септември, само три дни след обявяването, последва официално обръщение. Изпратена е първата нота на княжеското правителство до представителите на всички велики сили и Турция,

 

89

 

 

подписана от княза, но съставена и одобрена от правителството. Текстът и духът на тази нота са умело балансирани между молбата и заплахата. Тя признава сюзеренитета на Османската империя върху България (но съединена в размера след 6 септември), потвърждава, че Съединението е извършено „без неприятелско намерение", но в същото време изразява твърда готовност за въоръжена защита в случай на чуждо посегателство. [1] Тя съчетава нотките на „войнствения възторг", за който пише С. Радев, овладял българите при Съединението, с разбиране на суровите реалности за необходимостта от умереност при боравене с международни договори и външнополитически обстоятелства. В добавката на този добре дозиран подход идва и личното послание на Александър I до султана от същата дата, в което лоялността на княза и васалитетът на България са повече подчертани, без да се намеква дори за съпротива при възвръщането на статуквото.

 

Тази инициатива открива времето на усилените търсения на успешен изход от страна на правителството на П. Каравелов. Няма съмнение, че както кабинетът, така и князът си дават сметка за сериозността на положението, защото европейската дипломатическа процедура вече е наложила опасната практика за възползване от външнополитически усложнения и издигане на програми за всякакви компенсации. Освен това нарушаването на Берлинския договор — резултат от последната в историята на Европа поне външна демонстрация на съгласие между великите сили, създава опасен прецедент, при който могат да последват верижни реакции. Българското правителство, членовете на което са съвременници на Освободителната война, не може да не помни как плодовете на един победоносен поход — този на руските войски, са ограбени посредством система от дипломатически комбинации, обърнати срещу държавното обособяване на българите.

 

По същите причини обаче в София се надяват, че въпреки сянката на взаимното разочарование в политическите отношения между България и нейната освободителка, водена от традиционната си привързаност към балканските славяни, Русия ще подпомогне Съединението.

 

 

1. Външната политика на България. Т. 1, № 281, с. 567.

 

90

 

 

Именно поради това още в началната фаза на дипломатическата си акция България прави протоколна разлика във външнополитическите си контакти. Тя се обръща първо към Русия и подчертава особения характер на съдействието, което се очаква от Петербург.

 

Надеждите на българското правителство се подхранват от възторжения отклик на руската преса. През първите дни след провъзгласяване на Съединението вестниците „Новое время", „Русский куриер", „Новости дня", „Санкт-Петербургские ведомости" и други приветстват решителната стъпка на българския народ. Те подканят царската дипломация да защити справедливото дело на младото княжество, което трябва да получи признанието на Европа. Чувствителна към съдбата на новоосвободените българи, руската общественост оценява Съединението като общонародно дело и продължение на освободителната мисия на Русия.

 

Още на 9 септември обаче в София се получава телеграма, подписана от управляващия Азиатския департамент А. Влангали, но съставена по инструкциите на Александър III и Гирс, които в момента се намират в Дания. В нея се нарежда на княз М. Кантакузин да напусне поста си на български военен министър, а руските офицери засега да не се ангажират по никакъв начин в румелийските работи. [2] По-късно тези офицери получават нареждане да напуснат страната. Що се отнася до споменатата по-горе телеграма на българския княз, то руският цар не намира за необходимо да ѝ отговори. Тази стъпка още не порицава самото Съединение, но ликвидира всякакви надежди за очакваната незабавна подкрепа.

 

Въпреки че е в рязко противоречие със съдбовната мисия на Русия в българското национално освобождение и с вековните симпатии на руското общество към българите, тази първа реакция не е случайна. С неумелата си политика по време на „режима на пълномощията" (1881—1883 г.) Ал. Батенберг въвлича официална Русия в българските вътрешни работи, което впоследствие довежда до засилваща се тенденция на политическо отчуждение между княза и новия руски самодържец. В руския

 

 

2. Татищев, С. Из прошлого русской дипломатии. Санкт-Петербург, 1890, с. 416.

 

91

 

 

императорски двор се създава убеждение, че българският княз е противник на руското влияние и проводник на чуждите интереси в България. Това убеждение се разпростира и към някои български политици. Още преди Съединението преобладаващото мнение между руските представители в княжеството и областта е, че българският княз е „враждебен и чужд на интересите на Русия на Балканския полуостров". Към самия П. Каравелов тези представители се отнасят с не по-голяма симпатия. [3] В условията на засилващата се всеобща вътрешна реакция в царска Русия след 1881 г. персоналните съображения, амбиции и преценки понякога играят значителна роля.

 

Така става специално по българския въпрос. От 1883 г. във влошаването на руско-българските политически отношения нахлува и силен личен елемент, породен от неколкократно показаната неприязън на новия император към княза, опитите за разпореждане на някои руски висши чиновници в страната, дребни, но раздухвани инциденти в поведението на някои руски дипломати и офицери тук и др. Тази линия на развитие взема връх над държавните интереси, най-вече защото е споделяна от самия император. Всяко отклонение в София от руското виждане по отделни вътрешностопански или външнополитически въпроси е тълкувано в негативен смисъл.

 

В същото време някои български политически дейци преди и особено по време на обявяването на Съединението търсят ефектна, но скъпо струваща демонстрация срещу царизма. Това политическо лекомислие е посрещнато положително от антируските сили в Европа, но то не дава нищо трайно и полезно за укрепването на съединена България. В първите дни след Съединението в руско-българските връзки надделява недоволството на царизма от княза и именно това определя в момента отношенията между двете страни. Още от първата реакция става ясно, че официална Русия не одобрява пловдивското начинание.

 

Първоначалната реакция на останалите велики сили може да бъде предадена накратко по следния начин. Най-напред идва съобщение от английския пръв министър

 

 

3. Стателова Е. Дипломацията на Княжество България 1879—1886. С., 1979, 211—212.

 

92

 

 

P. Солзбъри. С телеграма от 7 септември go австро-унгарското, германското и италианското правителство той иска тяхното съдействие [4] за общи постъпки пред българите срещу нарушаването на Берлинския договор. През същия ден той прави само справка дали френското и руското правителство са предприели някакви стъпки за запазване на съществуващите договори. Канцлерът Бисмарк най-напред бърза да получи уверения, че спазването на Берлинския договор ще бъде от компетенцията на всички, а не на една велика сила. Още на 8 септември той допуска свикването на европейска конференция, която да се занимае с нововъзникналите трудности. Бисмарк съветва своя австро-унгарски съюзник Калноки да действа в същата насока и отправя покана към Лондон да упражни влиянието си в Цариград, за да въздържи Турция от прибързани действия, като в същото време изразява надежда, че руският император ще се разграничи от пловдивското дело.

 

С други думи, канцлерът веднага започва да „плете" своята мрежа от коалиционни комбинации, като прави жест на лоялност към съюза на „тримата императори". В същото време той изразява надежда, че цялата история ще бъде „удавена в мастило". Австро-Унгария, която има договорна гаранция от 1881 г. да осъществи анексията на Босна и Херцеговина при евентуалното съединение между княжеството и Източна Румелия, официално порицава нарушението на Берлинския договор. На 11 септември след телеграфна връзка между Берлин, Петербург и Виена при отсъствието на царя и Гирс между северните съюзници е постигнато споразумение за свикване на общо съвещание на посланиците в Цариград. На 12 септември италианското външно министерство отговаря на запитването на Солзбъри, че то подкрепя неизменността на договорите, но е заинтересовано от избягване на кръвопролитие. На следващия ден идва и отговорът на Франция, френското правителство също иска обща акция на силите, като допълнително предупреждава Сърбия, Гърция и Румъния да се въздържат от каквито и да е войнствени действия.

 

Отношението на Франция към Съединението е огледало на нейната позиция в Европа. Изживяваща „период

 

 

4. Public Record Office, Foreign Office (PRO, FO), 65 1215, № 349.

 

93

 

 

на съсредоточение" след разгрома от 1871 г., стояща между Англия и Русия, страхуваща се от Германия и враждебна на съюзническите връзки между Русия и немските държави, Франция най-много от всички останали сили е заинтересувана от запазването на балканския мир. Но в същото време френското правителство е привлечено от възможността за участие в едно общоевропейско уреждане, което да предостави възможности за възвръщането му в „европейския концерт" с по-голяма, отколкото след Седан, стойност. Неохотната въздържаност на френските консули към извършения преврат, силно контрастираща с откритото одобрение на англичаните, е представена „не толкова като враждебен акт, а като необходимост, наложена от обстоятелствата" [5].

 

Така около една седмица след провъзгласяване на Съединението великите сили, естествено, осъждат нарушението на Берлинския договор, но са необичайно единодушни в желанието си за дипломатическо уреждане на кризата. Още в първите си заявления българското правителство не отрича, че неговите действия представляват нарушение на Берлинския договор и самото насочване към този факт, а не към стратегическата нецелесъобразност от двойното уголемяване на българската държава е благоприятен момент в първоначалното развитие на нещата.

 

Влошаването на политическата обстановка на Балканите след Съединението се дължи на крайно враждебната реакция на Сърбия и Гърция. Тези страни не само че гледат на Съединението като на опасност за тяхното държавно-национално развитие, но и настояват както пред Османската империя, така и пред великите сили за пълно, насилствено и безусловно възстановяване на статуквото. Почувствали общия примирителен тон на великите сили и на самата Турция, Сърбия и Гърция издигат идеята за териториални компенсации. Всъщност сръбските претенции по отношение на българските земи не са нови. Те се простират до Видинско, цяло Кулско, Белоградчишко, Брезнишко и част от Софийско и Кюстендилско. Вътрешните политически борби в Сърбия,

 

 

6. Дамянов, С. Френската дипломация и Съединението. — Исторически преглед, 1965, № 6, с. 75.

 

94

 

 

непопулярността на крал Милан и наличието на значителна сръбска емиграция от опозиционната радикална партия в Княжество България подсилват враждебността на сръбския монарх и правителството му към Съединението. Засилването на княжеството чрез Съединението го прави опасен съперник в Македония, към която Сърбия има аспирации.

 

Крал Милан, който при новината за Съединението веднага се връща от Австро-Унгария, се стреми да разпали шовинистична завист към очертаващия се успех на българите и да представи княжеството като исконен враг на Сърбия, виновник за неуспехите на сръбското държавнополитическо развитие. [6] По време, когато балканската прогресивна общественост в Белград, Цетине, Загреб и Нови сад изразява симпатии и подкрепа към българското Съединение, [7] крал Милановото правителство инспирира противобългарски статии в пресата, свиква на 20 септември извънредна сесия на Скупщината, в която се произнасят безпрецедентни нападки срещу България, а Берлинският договор е наречен „залог за мира и реда на Балканския полуостров".

 

В тази кампания Сърбия се опира на историческия враг на славянството — Австро-Унгария, и не се поколебава да влезе в комбинации с Османската империя. Като имаме предвид, че веднага след Съединението Турция се възползва от кризата, за да окупира безпрепятствено Кърджали и т. нар. непокорни села в Родопите, и струпва войски на южнобългарската граница, а Гърция предприема морска мобилизация със заплахи и срещу Турция, и срещу България, можем да установим, че конкретните верижни усложнения на балкански терен представляват по-сериозен проблем за разрешение, отколкото формалното „опрощение" на българското нарушение на Берлинския договор. Въоръженото противодействие става възможно не само от страна на Турция

 

 

6. В едно американско издание е посочено, че първото съображение на крал Милан да започне война срещу българите е неговият страх от дейността на радикалите-емигранти в България. Вж. Djordjevic, D., S. Fischer—Galati. The Balkan Revolutionary Tradition. New York, 1981, p. 175.

 

7. Sarova, K. L'Union de la Bulgarie du Nord et de la Bulgarie du Sud (1885) et l'opinion publique dans les autres pays sudslaves. — Etudes balkaniques, Sofia, № 6, 1967, 98—121.

 

95

 

 

и това прави Съединението вече общобалкански и дори европейски проблем. То навлиза в антианглийските и антируските съображения на Бисмарк, който противно на непредвидливите си наследници на канцлерския пост не смята за изключено англо-руско споразумение и прави всичко възможно за превантивното му осуетяване. Висшият чиновник в германското външно министерство Фридрих фон Холщайн записва в дневника си. „Канцлерът е отлично подготвен да заблуди русите чрез подкрепа на тяхната политика в България. В същото време той никак няма да съжалява, ако англичаните възприемат по-корава позиция." [8] Такава игра едва ли остава тайна за българското правителство, което се стреми да не предприема стъпки, изострящи положението. Съединението, което според един германски автор станало връзка между вътрешните и външните цели на Бисмарк, [9] можело да бъде защитено от България само с умереност и такт.

 

Първоначалният натиск, на който е подложено българското правителство от страна на силите и Турция, е допълнително засилен поради неочакваната войнственост на Сърбия и Гърция. Великите сили, вече свикнали да използват противоречията между външнополитическите програми на балканските държави, не могат до известна степен да не станат също частично зависими и от тях. Създалото се след Берлинския конгрес негласно „разпределение" на сферите на влияние — България за Русия, Сърбия за Австро-Унгария и Гърция за Англия, е подложено на сериозно изпитание. Пловдивският акт показва, че една малка страна може да предприеме и сама сериозно външнополитическо начинание, рискувайки предишно благоразположение на една от силите. Сега Сърбия и Гърция се стремят да използват своите покровители, за да неутрализират засилването на България. Цялата европейска преса коментира по това време враждебните декларации и акции на тези страни и възможността да бъде създаден антибългарски съюз между Гърция, Сърбия и Румъния.

 

Още на 10 септември сръбският министър-председател

 

 

8. The Holstein Papers. Cambridge, 1957, Vol 2, p. 255.

 

9. Stunmer, M. Bismark und die preussisch-deutsche Politik, München, 1970, S. 227.

 

96

 

 

М. Гарашанин влиза в преговори с гръцкия посланик в Белград Назос за координирани или съвместни действия между двете страни. Базата на тези сондажи е възприемане на двувариантния принцип — какво да се прави при приемането на българското Съединение и как да се реагира дори при неговото евентуално отхвърляне. И в двата случая обаче се обсъжда възможността да се предприеме съвместна акция с цел напредване в Македония в посока на юг и север до достигане на обща граница между двете страни, т.е. възраждат се старите сръбско-гръцки планове за подялба на български земи. Тъй като гръцките претенции за компенсации е възможно да се задоволят само за сметка на Османската империя, двете страни биха могли да се споразумеят преди всичко за война срещу Високата порта. Но за крал Милан тази възможност стои на втори план, тъй като е в зависимост от българските действия в Македония, от поведението на Портата и великите сили. Пред опасността от българо-турско разбирателство, което би се насочило срещу Сърбия и Гърция, и противодействието на Австро-Унгария и другите големи държави, изразено в препоръки за спокойствие и умереност, тя е изоставена. Сръбското правителство решава да предприеме самостоятелна акция срещу Княжество България и загубва интерес към преговорите с Атина. Белградската дипломация преценява, че е по-безопасно да се потърси компенсация от поставената в затруднено положение българска държава.

 

На неуспех са обречени и постъпките на крал Милан пред румънското правителство за съвмести военни действия срещу България. На 11 септември вуйчото на краля ген. Джорджи Катарджи потегля за Букурещ, натоварен с мисия да убеди румънското правителство в необходимостта от споразумение със Сърбия за обща акция. В специалното писмо на Милан се изтъква опасността от създаване на „Санстефанска България" и нуждата да се накарат силите да се съобразяват с териториалните стремежи на другите балкански държави. На Румъния е предложено в случай на утвърждаване на Съединението и сръбска мобилизация да заеме Силистра и територията до линията Русе—Варна. Мисията на ген. Катарджи остава без резултат. Той даже не успява да се срещне с крал Карол, нито с шефа на кабинета Й. Братиану.

 

97

 

 

В края на септември и в Атина се правят постъпки за постигане на гръцко-румънско споразумение с антибългарска насоченост. Но букурещкият кабинет отхвърля направените му предложения. Тази линия се затвърждава след посещението, което министър-председателят Й. Братиану предприема през втората половина на септември във Виена и Берлин. Стремежът на силите да предотвратят всякакви усложнения на Балканите успокоява румънските управляващи среди. След завръщането си Братиану декларира пред българския дипломатически агент в Букурещ Гр. Начович, че Румъния няма лоши замисли по отношение на България и желае приятелство с нея. В знак на добро разположение румънският дипломатически агент в София Белдиман заминава незабавно за поста си. [10]

 

Опитите за антибългарско съглашение между Сърбия, Гърция и Румъния пропадат най-вече поради зоркото наблюдение на европейската дипломация, а също и поради тревогата, която създава Турция. Но докато Англия успява да обуздае Гърция, то Австро-Унгария няма дори желание да направи това по отношение на Сърбия.

 

След първоначалните неодобрения от страна на великите сили и враждебната реакция на Сърбия и Гърция настъпва кратковременно мълчание в българската поща на дипломатическата кореспонденция. Великите сили възприемат метода на внушения за „умиротворяването" на Османската империя и Гърция. На 16 септември белградският кореспондент на „Таймс" съобщава, че „военната треска тук става неконтролирана".

 

В същото време опасността от турска интервенция не се смята за напълно премахната. Част от германския генералитет настоява за незабавна окупация на Източна Румелия или поне по плана на фон дер Голц да се завземе Бургас. Отхвърлянето на този план главно поради неблагоприятната за Турция дипломатическа обстановка още не означава, че Портата няма да използва всяка възможност за офанзива.

 

 

10. Terzic, Sl. Die Zusammenarbeit Serbiens und Griechenlands von 1882 bis 1885 — In: Greek-Serbian cooperation 1830—1908, Belgrade, 1982, 160— 162; Velichi, C. Les relations roumano-grecques pendant la période 1879—1911. — Revue des études sud-est europeennes, t. VII, 1969, № 3, p. 519.

 

98

 

 

На 9 септември турското правителство адресира циркулярна нота до представителите на великите сили в Цариград. В нея то заявява, че ще се възползва от правата си по Берлинския договор и с оръжие ще възстанови стария ред в Източна Румелия. [11] В отговор на нотата на Портата всички велики сили уведомяват, че поддържат Берлинския договор. Другояче не би могло и да бъде. Но в същия отговор се изключва всякаква употреба на насилствени мерки от страна на Турция. Руското посолство в Цариград категорично се произнася против въоръжено нахлуване на османски войски в областта. [12] Това до голяма степен говори за първоначалната реакция на силите.

 

Заедно с това към Белград и Атина са отправени съвети за въздържание. [13] Единодушната забрана на великите сили да се използва обстановката от която и да било балканска държава пресича първите опити за незабавно възстановяване на статуквото, т.е. на Източна Румелия. Остава да продължи дипломатическата дейност.

 

Още в началото на конфликта българската общественост, правителството и дори самият княз правят всичко възможно да успокоят духовете в съседните балкански страни, силно впечатлени от очертаващия се благоприятен развой на съединисткото дело. По внушение на баща си Ал. Батенберг решава да влезе в директни преговори с крал Милан. Той замисля да изпрати бившия секретар на Политическия кабинет К. Стоилов с мисия да предложи на сръбския монарх подписване на спогодба между двете страни. В официалното писмо на княза от 30 септември с.г. се говори за „споразумение за сферата на влияние на нашите народи, за географските ѝ граници, вътре в които трябва да се ограничат нашите действия и нашите претенции". След като се изтъкват

 

 

11. Документи за българската история. Т. 4. Документи из турските държавни архиви (1863—1909). Подбрал П. Дорев. С., 1942, с. 64.

 

12. Външната политика на България. Т. 1, № 284, 569—570.

 

13. Важно спомагателно значение за навременното „укротяване" на прибързаните намерения в Цариград и Атина имат сведенията от Пловдив, че руските дипломати и офицери явно симпатизират на движението. Тези сведения стават бързо известни (вж. НАИИ—БАН арх. кол. IV, оп. 8, а.е. 109, л. 865 (PRO, FO, 78 3770) и „охлаждат" нагорещената балканска атмосфера, заредена с опасности за мира.

 

99

 

 

солидарните интереси на двете страни, в писмото се отбелязва: „Нашето споразумение ще улесни и ускори, в това не се съмнявам, разрешението на големия Източен въпрос." [14] Александър I не пропуска да изтъкне съгласието на правителството с изложеното предложение.

 

Но той подготвя и второ, частно писмо до крал Милан. За разлика от първото в него има открито предложение и конкретен план за съвместно нападение на Османската империя. „Аз съм готов да влезна във война — пише князът, — цялата страна е в оръжие." [15] Ако стремежът на княза да отклони сръбските аспирации от България е обясним, то трудно би могъл да се приеме неговият фантастичен план. Фактът, че той го излага в частното си писмо, показва, че правителството едва ли е било запознато с него. Далеч от съмнение е, че либералният кабинет на П. Каравелов не би приел подобна авантюристична постъпка, чийто успех е съмнителен и която може в случай на индискретност от сръбска страна да навлече на България гнева на Високата порта и на всички велики сили. А това би имало за страната катастрофални последици. Наистина правителството не одобрява изобщо княжеския замисъл. Но тъй като Англия приветства възможността за пряко разбирателство между двете държави и намерението на княза е вече разгласено, той определя нов пратеник — Д. Греков. Този път писмото до крал Милан съдържа най-общи уверения в приятелски чувства. Преди да бъде изпратено, то е показано на турския комисар в България. От Сърбия отказват да приемат Д. Греков под предлог, че княжеството предлага действия срещу Турция. [16] Опитът за преговори се проваля. След като решава да търси компенсации от българската територия, крал Милан не вижда смисъл в преговорите с българския княз. Като не знае съдържанието на княжеското писмо, той се страхува, че те могат да влошат отношенията му с Цариград.

 

Балканските взаимоотношения създават допълнителна почва за задкулисни комбинации. В същото време Бисмарк продължава да развива тезата на германската

 

 

14. Външната политика на България Т. 1, N. 305, с. 596.

 

15. Пак там, № 306, с. 597.

 

16. Јовановић, Сл. Влада Милана Обреновића. Књига друга. Београд, 1934, с. 237—238.

 

100

 

 

преса, че Съединението е английска работа, за да поддържа англо-руското напрежение — една от основните предпоставки на неговата европейска политика. В желанието си да сблъска Англия и Русия канцлерът дори „подсказва" на английското правителство да изпрати средиземноморския си флот в Пирея, [17] уж за да възпре гръцка акция срещу Османската империя. Всъщност се цели да се повтори тревогата на Петербург от миналата война във връзка с преминаването на Дарданелите от британски кораби.

 

Без да има приятели, Съединението е използвано в политическото съперничество между двата исторически противника на Балканите — Англия и Русия. Не съществува нито един проблем от тогавашната политическа обстановка в света, по който тези две страни да не стоят на противоположни позиции. Така става и със Съединението. Неприязненото отношение на руската дипломация и най-вече на императора към българския княз естествено се отразява и върху Съединението. Нарастващата отчужденост в руско-българските отношения, следена с удовлетворение от антируските сили в Европа, не остава тайна за никого. Нейното негативно развитие довежда до драматична криза в руско-българските връзки, стигнала дори до скъсване на дипломатическите отношения само година по-късно.

 

Но при осъществяването на едно дело, продължение на освободителната мисия на Русия на Балканите, е напълно естествено в началото ония среди, които търсят задълбочаването на руско-българския конфликт, да се позамислят. Дали императорът няма да преглътне горчивия хап на българското пренебрежение и да погледне на делото, лелеяно неотдавна от самата руска дипломация, от стратегическите традиции и перспективи на руско-българското приятелство? За съжаление императорът и прогермански настроеният Гирс, чиято политика е основана на „съюза на тримата императори", не гледат по този начин. По време на Съединението руската политика се обвързва повече с идеята кой управлява в момента в България, отколкото с историческото

 

 

17. Medlicott, W. The Powers and the Unification of Bulgaria 1885. — The English Historical Review, Vol. LIV, 1939, p. 68.

 

101

 

 

обстоятелство, че съединена България може да бъде най-добър съюзник на Русия на Балканите.

 

Въпреки одобрителните гласове в руската преса, въпреки активното съдействие, оказано на руските офицери при първите мерки за сигурност на южната граница, официалната подкрепа на Русия представлява най-мъчителният външнополитически проблем по международното признание на Съединението. Дори и за найпроницателните тогавашни съвременници и участници още не е ясно, че руската политика временно изоставя един изходен пункт от своята балканска програма — създаването на силна и голяма българска държава.

 

Кабинетът на П. Каравелов още не губи всяка надежда. Смутено от леденото неодобрение в Петербург, българското правителство обсъжда нова допълнителна постъпка за спечелване на благоразположението на император Александър III, от което така много се нуждае в дадения момент съединисткото дело. То замисля изпращането на делегация до руския император в Копенхаген, която да смекчи неговия гняв и да постави началото на очакваната промяна. Такава инициатива е крайно наложителна и поради обстоятелството, че на 9 септември Високата порта уведомява великите сили, че тя си запазва правото да възстанови с оръжие статуквото в Източна Румелия. Разбира се, подобни декларации могат да бъдат приети като словесни фойерверки — обичайни за султанското правителство. Но в още неизяснената международна политика към Съединението те несъмнено са явна заплаха към България.

 

В светлината на предстоящите неизвестности и на засилващото се руско влияние в Цариград след войната от 1877—1878 г. за всички е ясно, че спирането на Турция до границата може да бъде осъществено само с авторитета на императора. Именно поради това в София е съставена внушителна делегация от епископ Климент Търновски (Васил Друмев), Ив. Ев. Гешов, Ив. Герджиков, Д. Тончев, Д. Папазоглу, които поемат за Копенхаген, през където отначало изглеждало, че минава пътят за дипломатическото уреждане на Съединението. Самият състав на делегацията олицетворява единството на съединена България.

 

Първите двама делегати са избрани от Народното събрание в княжеството, а останалите трима изразяват

 

102

 

 

желанието на населението от Южна България. Междувременно започват да пристигат и първите официални отзиви за Съединението от страна на великите сили. Те са негативни по отношение на извършеното дело, но критикуват по-скоро принципа на нарушението на Берлинския договор, отколкото факта на Съединението. Явно европейските външни министерства в момента са заинтересувани повече от ограничаването на конфликта и възпирането на Турция, защото никой от тях не е готов за стратегическа намеса на Балканите.

 

Веднага след Съединението отношението на европейските сили е изразено на равнище на държавни глави или на министър-председатели, което свидетелства за международната му значимост. Всички те начело със Солзбъри и Бисмарк осъждат извършеното и се изказват в дух, подкрепящ клаузите на Берлинския договор. Това порицание е адресирано в три направления — към Турция като сюзерен и в отговор на нейната нота от 9 септември, към българското правителство като реакция на неговите ноти, заявления и инициативи и към т. нар. европейски концерт, т.е. потвърждение за необходимостта от общоевропейски, а не единични мерки, което вече автоматически отнема правата и претекстите на Високата порта за еднолична намеса. Прави впечатление също, че още в началната фаза на дипломатическия консулт между великите сили Австро-Унгария и Турция са загрижени много повече за превантивната неутрализация на очакваните вълнения в Македония. Веднага след новината за Съединението Австро-Унгария се обръща към Англия и Италия с искане да се направи всичко, за да се спре подобна акция в Македония. [18] Освен това в дните на провъзгласяване на Съединението австро-унгарският император Франц Йосиф посещава Босна и приема явно предварително организиран от неговото правителство верноподанически адрес на местното население. [19] На 5 и 6 септември в. „Таймс" съобщава за тайни преговори между Виена и Цариград относно Босна и Херцеговина.

 

 

18. PRO, FO, 45/623, № 389.

 

19. Тодоров, Г. Към дипломатическата история на Съединението — В: Исторически преглед, 1965, № 5, с. 29.

 

103

 

 

Това съвпадение на отрицателното отношение към Съединението и акцията за Босна и Херцеговина се преценява от някои тогавашни журналисти и сегашни изследователи като предварително координирана стъпка, насочена срещу европейския интегритет на Османската империя. То допринася за разбиране на сложната дипломатическа история на Съединението и разкрива един съществен факт от историята на Балканите след Берлинския конгрес — факта, че нито една от силите не си прави вече илюзия за близката перспектива Турция да бъде изтикана от Балканите.

 

Именно в такъв контекст следва да се тълкува отношението на великите сили към Съединението както при провъзгласяването му, така и при първите стъпки за неговата дипломатическа защита, предприети от българското правителство. Европейската дипломатическа история от средата на 80-те години независимо от протокола и стила на дипломатическата кореспонденция разкрива начина на преодоляване на взетите по-рано договорни задължения, реалната същност и задкулисните съображения на направените декларации на силите, разликата между изявления и действия и др.

 

Отношението на великите сили към делото на Съединението може да бъде изяснено в общия план на европейската политическа обстановка, като се прецени господстващата тенденция в политическите отношения на България с всяка от великите сили, реалната допустимост на извършеното, коментирана неведнъж дълго преди 6 септември. От сравнителното проучване на дипломатическата кореспонденция веднага след Съединението става ясно, че силите са много по-обезпокоени от разрастването на конфликта, от опасността други държави да се възползват от него, от протоколното нарушение и отхвърляне на Берлинския договор, отколкото от справедливото разширение на българската държава.

 

От голямо значение за вникването в дипломатическия смисъл на първоначалните декларации на антируските сили по отношение на Съединението и княз Александър е един поверителен разговор на 27 септември между Г. Калноки и английския посланик във Виена А. Пейджит. Според свръхсекретния доклад на Пейджит Калноки обяснил, че „всичко, което може да издаде прибързано

 

104

 

 

желанието на Англия и Австрия да го подкрепят (княза — б.а.), може да направи изпълнението на тази задача значително по-трудно" [20]. Предпазливото насочване към укрепване на позицията на княза чрез Съединението от страна на антируските сили се осъществява в момент, когато руската дипломация застава зад формулата „Съединение без Батенберг". Но и двата варианта — на Англия и Австро-Унгария и на Русия, на първо време отстраняват пряката опасност. Така можем да си обясним факта, че всички сили в началото порицават Съединението, но в същото време предупреждават Турция да не предприема каквото и да е въоръжено действие срещу България, на което тя явно не би се решила сама.

 

Традициите на балканската революционна практика показват, че обикновено това е първият добър знак за някаква предстояща може би половинчата, но положителна намеса. Самият факт, че на Турция практически се забранява да упражни своя сюзеренен контрол и власт, и то при извънредни обстоятелства, е признак, че европейските сили не ще подкрепят Съединението, но не ще насърчат и противодействието на Турция. Разбира се, нито една от силите не може да заяви направо, че Берлинският договор е мъртъв поради дързостта на българите, нито пък дори и при желание да окуражи една малка държава да наруши международни споразумения. Създалата се през XIX в. практика на поправките към сключените вече договори свидетелства, че те винаги са обвивани в по-лесно приемливата форма на изключения и наложителни прецеденти, освен ако не са резултат на победоносна война.

 

Така става и при Съединението. Полетелите чрез телеграфните агенции телеграми за запазване на Берлинския договор са израз не само на недоволството от „смутителите на мира" — българите. Те са подплатени и с оправдан страх от нови усложнения. Поради това можем със задоволство да установим, че съединистките дейци са „улучили" точно тактическия момент за извършване на делото, характеризиращ се с неизбистреност в отношенията между великите сили и лабилност на съществуващите съюзнически коалиции. Твърдението,

 

 

20. PRO, FO, 7 (Austria Diplomatic), № 280 a.

 

105

 

 

че „Съединението било извършено при крайно тежка дипломатическа обстановка" [21], може да се приеме за относително вярно само поради простия факт, че в неговата защита българите са сами на света. Във всеки друг смисъл моментът не би могъл да бъде по-добър и самият ход на събитията свидетелства за това. Но да се върнем отново към него.

 

По време на обявяване на Съединението половината от дипломатическия апарат на великите сили е в отпуск. Солзбъри е във Франция, руският император Александър III и Гирс — в Дания, австро-унгарският посланик в Берлин Сечени и германският във Виена Ройс са във ваканция, английските титулярни представители на Балканите също отсъстват. Но това далеч не значи, че заинтересованите правителства ще пропуснат да се възползват от създалите се възможности. Първата стъпка идва от Великобритания. След като на 7 септември изразява подкрепа на Берлинския договор, внезапно на 12 септември Р. Солзбъри инструктира У. Уайт в Цариград да работи за потвърждаване на Съединението под формата на лична уния — т.е. българският княз Александър да бъде назначен за главен управител на Източна Румелия и по такъв начин да се създаде външно впечатление, че Берлинският договор не е нарушен, а се променят само статутът и управлението на Източна Румелия. [22]

 

Тази телеграма до Уайт става известна на дипломатическия свят на 14 септември. Важно е да отбележим, че така, както в началото не личи българското правителство да е особено обезпокоено от твърдия език на Солзбъри от Франция на 7 септември в подкрепа на Берлинския договор, така и „новите" му възгледи 5 дни по-късно не предизвикват дипломатическа бомба нито в Цариград, нито в София, нито в останалите столици Явно никой не е приел телеграмата от 7 септември за крайно определение на английската политика. Но след 14 септември връщането на старата Източна Румелия в положението от 1878 г. е трудно осъществимо. Дори и двете най-сериозни съпернички на Балканите и в България — Англия и Русия, обективно стигат до един и същ

 

 

21. Митев, Й. Пос. съч., с. 220.

 

22. PRO, FO, 78, 3746 N 329.

 

106

 

 

извод — недопускането на турски войски в Източна Румелия, които насилствено да възстановят стария режим. А това е първата стъпка към бъдещото принудително признание.

 

Такова развитие на нещата е предугадено от българската дипломация, чиито стъпки в защита на съединистката кауза са основани на практиката на предпазливо изчакване.

 

Още на 8 септември българското правителство установява официални контакти с чуждите представители паралелно в София и Пловдив. Това е началото на постепенното приемане на реалностите. Ако румелийският режим е таксуван от великите сили като непроменим, те едва ли биха позволили тези контакти, дори и когато имат негативен към Съединението характер. Бившата румелийска столица става център на интерес от страна на чуждите външни министерства. Изпратената оттам информация не се различава съществено от това, което всеки свидетел на събитието знае.

 

Веднага след провъзгласяване на Съединението д-р Г. Странски и представителите на Временното правителство правят всичко възможно да уверят местните консули в самостоятелния български характер на движението. Водени от елементарна дипломатическа предпазливост, те подчертават, че подготовката на Съединението и самият акт не са резултат на ничие внушение. До 11 септември всеки представител на великите сили е получил информация за това от член на Временното правителство или от такъв на скоро обявената нова княжеска администрация. Първата практическа цел на българската политика е по дипломатически път да бъде избегнато извеждането на българските войски от Източна Румелия. Това би поставило в опасност делото и българското правителство се стреми с неутрални декларации да увери света, че в областта царуват ред, спокойствие и най-вече възторжено одобрение на станалото. В този смисъл сведенията на консулите в Пловдив и София изиграват съществено значение. Те свидетелстват, че в бившата Източна Румелия не съществуват формални поводи за чужда намеса, няма безредици, издевателства на национална или религиозна почва, сепаратистки или контрареволюционни движения, които могат да бъдат използвани, и др. Консулските

 

107

 

 

рапорти потвърждават, че пловдивският акт не обикновен инцидент, отстраним с външна намеса Т. предупреждават, че намесата ще срещне обща съпротива на народа

 

Но Съединението става общоевропейски въпрос по други, по-съществени причини. Решенията на съответните външни министерства по българските събития не са могли да бъдат повлияни от мненията на толкова влиятелни съветници като консулите. По това време повечето страни, без Русия и Австро-Унгария, имат специален статут за своите консули, който още не ги прави равни на политически експерти като дипломатите от кариерата — дипломатическите агенти и посланиците. Консулите на Изток обикновено вършат „черната" работа в защита на своите граждани и само в изключителни случаи, като тези в Пловдив, имат роля и на политически консултанти. Като приложим към това обстоятелство и фактора време, едва ли можем да допуснем, че в Балплац, Форин офис или Ке д'Орсе можели да се решат да изменят рязко стратегическата си линия по европейския договор само заради информацията на един консул в Пловдив.

 

Информациите, които изпращат чуждите представители от Източна Румелия [23], обаче имат това значение, че нито един от тях не смята за реално да направи предложение за намеса при съществуващите условия в България. Така българският характер на Източна Румелия става практическо предимство за българите в дипломатическата фразеология. Но чуждите консули разполагат с ограничена свобода на действия и често тяхното поведение не съвпада с официалното становище и може да внесе дори заблуда. [24] Така например на 9 септември руските представители Г. Игелстром и М. Чичагов посрещат княз Александър при тържественото му влизане в Пловдив, но само три дни след това им е

 

 

23. Повече за консулските донесения преди и по време на Съединението вж. в Панайотов, Ив. Българската криза и Европа (1885—1889). С., 1924, 16—18.

 

24. Типичен случаи в това отношение е мнението на Ласелс, че не трябва да придружава Батенберг в пътуването му до Пловдив. Въпреки това виждане на британския представител в София на 30 септември той е инструктиран да се присъедини към княза. Вж. Medlicott, W. Op. cit, p. 76.

 

108

 

 

наредено без всякакви обяснения да прекъснат връзки с княза и правителството. Обратно — рутинната и неутрална информация на консулите в Пловдив и София служи за осведомяване на запад за динамиката на руско-българските отношения. Франция и Англия научават за отзоваването на руските офицери от България най-напред от своите представители в София Е. Флеш и Р. Грейвс. Тази полезна информация обаче е само допълнително улеснение за вече установената тактическа линия на двете правителства.

 

След оставката на М. Кантакузин и изтеглянето на руските офицери от страната българското правителство предприема стъпки за вътрешна консолидация. Още на 10 септември за управляващ Военното министерство е назначен кап. К. Никифоров, а вакантните командни постове в армията са заети от български офицери. На състоялата се от 11 до 14 септември извънредна сесия на Народното събрание е гласуван кредит от 5 млн. лева за мобилизацията на войската, одобрено е обявеното военно положение, предприети са нови стъпки за признаване на Съединението, особено от страна на руския император.

 

Заедно с наложителната мобилизация и създаването на доброволчески отреди българското правителство изрично показва своята готовност не само да не подкрепя, но и да преустанови една паралелна съединистка акция в Македония. Вземат се бързи мерки срещу раздвижването на македонската емиграция и евентуалното преминаване на чети в Македония. По внушение на Нелидов министърът на външните работи изпраща Н. Спространов в Солун със задача „да препоръчва на македонските българи абсолютна тишина и предпазване от чужди интриги" [25]. Не се възприема и желанието на българите от Македония да се настоява в този момент пред Европа за провеждане на реформи.

 

Българската общественост се солидаризира със становището на правителството по македонския въпрос.

 

„Макар — съобщава Хр. Стоянов на Гр. Начович — и да излезе още първите дни след събитието едно възвание от Д. Петков (Свирчо) за въстание и борба в Македония, на всички очите са обърнати в Тракия (Източна Румелия — б.а.),

 

 

25. ЦДИА, ф. 321, оп. 1, а. е. 88, л. 99—101.

 

109

 

 

а за борба в Македония тука не се мисли, освен че се зимат мерки на нашата македонска граница за дефанзивност." [26]

 

Тази умерена позиция, чийто вдъхновител и реализатор е най-вече министър-председателят П. Каравелов допринася много за благоприятното развитие на съединистката кауза в тогавашния момент. Българското правителство и съединистките дейци разбират, че една такава акция, колкото и желана да е тя, ще изложи на пряка опасност съдбата на Съединението, а може би и цялата страна. Нещо повече. Предупреждението, от правено от великите сили към Турция по отношение на военна намеса в Източна Румелия, е продиктувано от предположението, че ако тя направи това, в македонските вилаети може да избухнат силни вълнения. Това улеснява българските дипломатически усилия, защото дава възможност България да използва своя неутралитет за изтръгване на отстъпки по конкретния въпрос за Източна Румелия. Гаранциите и успокоението от българска страна по този въпрос стават лайтмотив на българските дипломатически акции в Европа от края на септември 1885 г.

 

Те започват с пристигането в Копенхаген на споменатата по-горе смесена българско-източнорумелийска делегация, водена от В. Друмев. На 20 септември делегацията е приета от външния министър Гирс, а на следващия ден от самия Александър III. На тези срещи е изразено раздразнение и укор към прибързаното Съединение, станало без знанието и съгласието на Русия. Но когато ръководителят на българската делегация споменава за решителната готовност на българите да бранят постигнатото дори с кръв, руският самодържец произнася знаменитата фраза: „За разединение и дума не може да става." [27]

 

Съвсем основателно възниква въпросът, как руската дипломация щяла да съчетае обещанието на императора с нежеланието му да закрепи положението на княз Александър I чрез признаване на Съединението. До изясняване на положението дипломатическата активност на България продължава. Без да се завръща в София, един

 

 

26. БИА—НБКМ, ф. 14, оп. 5, а. е. 3432, л. 8.

 

27. Външната политики на България. Т. 1, № 229, с. 635.

 

110

 

 

от членовете на делегацията — Ив. Ев. Гешов, заминава за Лондон, където пристига на 26 септември. Той трябвало да сондира мнението на английското правителство и по възможност да го спечели за българската кауза. Софийската дипломация се опитва да заложи на противоречивите интереси на великите сили. По същото време българският дипломатически агент в Букурещ Гр. Начович отива със специално поръчение във Виена. В Цариград вече от 21 септември са пратениците на Южна България — д-р Ст. Чомаков и Ив. Хаджипетров. В София К. Стоилов и К. Хаджикалчов чакат съгласието на султана, за да отидат при него като лични пратеници на княз Александър. Външният министър Ил. Цанов уверява чуждите представители в мирните намерения на България по отношение на Македония. От Лондон Ив. Ев. Гешов заминава за Париж, където на 23 октомври се среща с външния министър Фрейсине. Това са, накратко отбелязани, конкретните мерки на българите, за да уверят Европа, че Съединението не е извършено в ущърб на нито една сила.

 

По време на пътуването си в Лондон и Париж Гешов прави усилия да спечели разположението на английското и френското обществено мнение. Той има многобройни срещи с английски и френски журналисти, на които разяснява справедливите искания на българите. В Париж Гешов уговаря Луи Леже да издаде книга „Съвременна България", която да бъде изпратена „на разни държавни мъже и публицисти, за да се повлияе на тяхното мнение в полза на нашето дело" [28]. Средствата за отпечатване на книгата са предоставени от Евл. Георгиев и Ив. Хаджиенов.

 

Обща характерна черта в българските дипломатически акции е, че засега те не са насочени към една страна, а търсят балансирана подкрепа въпреки вече изявеното различие в отношението на някои от европейските сили. Следва да отбележим, че това отношение е формирано дори преди дипломатическата кампания от края на септември като част от съединистката политика още преди 6 септември. Гешов в Лондон и Париж, Начович във Виена и особено делегацията в Копенхаген фактически повтарят приблизително същото,

 

 

28. Външната политика на България. Т. 1, № 335, с. 635.

 

111

 

 

което е казано на местните представители на всяка една от силите.

 

Тогава идва редът на Англия, която има продължителен опит в настаняването си в освободените с руска кръв малки балкански държавици. Позицията на Великобритания към Съединението и нейната практическа роля в признаването му не може да се разкрие единствено въз основа на това, какво е казал, или не е казал някой консул или висш чиновник от английското външно министерство. Преди всичко необходимо е да се разбират многовариантните подходи на британската дипломация към световните събития по това време, а в конкретния случай необичайният интерес, проявен от Англия към българската държава, срещу чието създаване тя съвсем неотдавна бе хвърлила толкова труд. Още в средата на 60-те години на XIX в. сред водещи кръгове на елитната британска дипломация се заражда идея за откъсване на българите от руското влияние. [29] Тя е лансирана от Р. Мориер, А. Б. Пейджит, У. Уайт — същите тези дипломати, които заемат важни посланически постове в Европа по време на кризата около Съединението. Освен това много от участниците в Гладстоновата агитация, като Дж. Тайн, X. Сандуит, К. фостър, Дж. Самюелсън, веднага след Освобождението посещават България, пишат книги за нея и се интересуват от политическата ориентация на младата държава

 

 Всички кризисни състояния на българския политически живот са следени зорко от Лондон с една-единствена цел — откъсване на България от руското покровителство. Съединението с възникналите около него подозрения между София и Петербург предоставя очакваната от години възможност за Англия. Онези автори, които пишат за политиката на Англия към Съединението като за внезапен завой на 180 градуса (Ив. Панайотов, А. Хаек, Е. Корти, Р. Ситън-Уотсън, Ч. Йелавич, Й. Митев и др.), явно не са смутени от простия, но логичен въпрос — как е възможно на практика при тогавашната все още малка скорост на подробни дипломатически съобщения само за няколко дни една могъща

 

 

29. Пантев, А. Българският въпрос във Великобритания 1876—1878 С., 1981, 39—40.

 

112

 

 

империя да изостави един от най-устойчивите принципи на своята политика по отношение на Европейска Турция и да извърши на 12 септември точно обратното на това, което е смятала да направи на 7 септември.

 

Такава мълниеносна промяна би била крайно неустойчива и несериозна, ако не бе подготвена от години напред като резервен вариант. Телеграмата на Солзбъри от 7 септември — първата реакция на европейска сила, насочена срещу нарушението на Берлинския договор, е последна осигуровка на Англия, която вече има опит в изтласкването на руското влияние от освободените с руска кръв балкански страни. Лондон знае, че не е сам в това начинание. Неслучайно телеграмата на Солзбъри за възстановяване на статуквото е отправена към Германия, Австро-Унгария и Италия, но не и към Русия. На 12 септември, когато вече стават известни отговорите на Бисмарк и Калноки, потвърждаващи факта на нарушението на Берлинския договор, а най-вече, когато в Лондон се уверяват окончателно, че българското и руското правителство няма да изоставят старите недоразумения в името на спасението на съединисткото дело, тогава Англия официално изразява опозицията си спрямо възстановяването на Източна Румелия.

 

На 26 септември Гирс пристига от Копенхаген във Фридрихсруе за среща с Бисмарк и княз Лобанов, специално извикан от Виена. Разговорите засягат въпроса за отношението на трите съюзнически империи към Съединението. Уеднаквяването на позицията се налага поради твърде съмнителното поведение на Берлин и Виена. Така Бисмарк, а след него и Калноки посрещат британската идея за персонално съединение като приемлива. Австро-унгарският външен министър даже убеждава княз Лобанов, че персоналното съединение е средство да се задоволят Сърбия и другите балкански държави. [30] Несъмнено австро-немската дипломация цели да поощри английското противопоставяне на Русия. За царската дипломация обаче става ясно, че формулата „Съединение без Батенберг" не може да се реализира.

 

По нареждане на император Александър III Гирс уведомява Бисмарк, че руското правителство е против персоналното съединение на Княжество България и Източна

 

 

30. АВПР, ф. Канцелярия, 1885, д. 107, л. 31—34.

 

113

 

 

Румелия. След срещата той докладва в Петербург, че единственият път за руската дипломация е „формално непризнаване на свършения факт" и свикване на европейска конференция, която да възстанови законния ред в княжеството и Източна Румелия [31]. По-нататъшните действия на Русия са в този дух. Става ясно, че император Александър III идентифицира бъдещето на Съединението с отрицателното си отношение към българския княз Александър. Позицията на царското правителство е продиктувана от убеждението, че Съединението ще закрепи положението на княза и чрез него чуждото влияние в страната.

 

В отказа на Русия да подкрепи Съединението британското правителство вижда очакваната възможност за задълбочаване на необходимия за нея руско-български конфликт, които след реакцията на царя и императорското правителство става още по-труден за преодоляване. Отрицателната позиция на Русия, а не подробните информации на английските дипломатически представители предопределят „завоя" в английската политика по отношение на България, [32] който стратегически е осмислян от времето след Берлинския конгрес, а сега е тактически приложен.

 

Излизането на Англия от позицията на блюстител на Берлинския договор до условен защитник на Съединението е обусловено от увереността, че нереалистичната позиция на Русия „Съединение без Батенберг" също не толерира стария статут на Източна Румелия. Това улеснява британските задачи и в същото време поставя на изпитание „съюза на тримата императори". Не бива също да се забравя, че въпреки вътрешните си противоречия трите северни империи се намират в съюзнически отношения, засягащи пряко балканските проблеми. Дори и да приемем, че Солзбъри не е знаел конкретните задължения на Русия към българското съединение, той положително е допускал предварителното споразумение между съюзниците.

 

 

31. Центральный государственный исторический архив (ЦГИА), Москва, ф. 568, оп. 1, ед. хр. 99. Вж. и Золотухин, М. Болгарский кризис 1885—1886 гг. и крах австро-русско-германского союза — Вопросы истории, 1984, N 4, с. 46.

 

32. Пантев, А. Англия срещу Русия на Балканите 1874—1894, 92—97.

 

114

 

 

Осъществяването на преориентацията във външната политика на Англия е възложено на У. Уайт — експерт по източните работи и дипломат от кариерата, който е назначен за британски посланик в Цариград през април 1885 г. Уайт е доволен от правителствената промяна в Турция от 13 септември, когато за велик везир, едва ли случайно, е назначен англофилът Кямил паша — личен приятел на Уайт, а външен министър става турският посланик в Берлин Саид паша, настроен примирително към румелийския въпрос. Главното положително участие на Уайт в подкрепа на Съединението се състои в опозиционните му действия спрямо опитите на останалите велики сили да се предприеме общоевропейска акция срещу Съединението.

 

Това проличава особено ясно в свиканата на 24 октомври по инициатива на Русия и със съгласието на Портата т. нар. посланическа конференция, която трябвало да се занимае с анормалното положение, създадено от съединисткия акт. Още преди конференцията лично Уайт разпространява в Цариград идеята за признаване на Съединението чрез назначаването на княз Александър за генерал-губернатор, [33] т.е. не чрез пълно органично държавно сливане, а с персонална уния, зависеща много от съдбата и поведението на тогавашния български монарх. Тази дейност на Уайт в навечерието на свикването на конференцията най-добре свидетелства за истинските мотиви в поведението на Англия към Съединението — тя знае, че такъв вариант не може да удовлетвори възпламенения български патриотизъм. Но чрез своята идея тя се надява да разшири пропастта между България и Русия заради княза, а в същото време и да не накърни влиянието си в Цариград поради подкрепата на откритото антитурско начинание на българите.

 

Междувременно още на 14 септември британският посланик във Виена информира тайно Калноки, че Англия ще защитава Съединението, за да запази Батенберг. [34] Тази информация развързва ръцете на Австро-Унгария, която вече е сигурна, че отново е намерила друга преграда срещу Русия, а това улеснява нейните намерения

 

 

33. НАИИ—БАН, арх. кол. IV, оп. 8, а. е. 114, л. 899 (PRO, FO, 78 3770).

 

34. PRO, FO, 7, N 1072.

 

115

 

 

на Балканите. До каква степен наистина австро-унгарските политически кръгове сериозно обмислят анексията на Босна и Херцеговина паралелно с осъществяването на пловдивския акт? Ако умеем да четем между редовете на дипломатическите декларации на Виена, можем да се замислим за това, доколко е истинско нейното неудовлетворение от нарушаването на Берлинския договор. От дните на този договор нататък Австро-Унгария смята Босна и Херцеговина за своя и това е публична тайна в европейските кабинети и дворове, включително и в Цариград. Но анексията на двете области като последна стъпка към тяхното окончателно поглъщане от „Дунавската империя" е по същество и от юридическа гледна точка също нарушение на Берлинския договор. Именно така то бе осъществено 20 години по-късно. Следователно и отхвърлянето на Съединението от страна на Австро-Унгария като нарушение на Берлинския договор трябва да бъде разбирано също в рамките на дипломатическия етикет и във все още формално съществуващия дух на „съюза на тримата императори".

 

След като не успява да се възползва от кратката обърканост при обявяването на Съединението, Австро-Унгария застъпва тезата за „равновесието" между балканските сили. [35] Това е лошо гримиран вариант на вече застаряващата теза за „баланса на европейските сили", за чието запазване избухва не един конфликт на континента. С други думи, Австро-Унгария използва обстоятелството, че българската държава уголемява своята територия, за да разпали никога непрекъсналото подозрително недоверие между балканските страни. Впрочем това е и един от принципните постулати на нейното поведение на Балканите в продължение на цял век.

 

Разбрал позицията на Англия по Съединението, Калноки все по-настойчиво изказва пред руския представител граф Лобанов съмнения във възможността да се възстанови статуквото. Заедно с това той подхвърля, че на Сърбия, която тогава не е нищо повече от сателит на Виена, трябва да се дадат териториални компенсации. [36] Въпреки провокативната формула за компенсации

 

 

35. Тодоров, Г. Пос. съч., с. 30.

 

116

 

 

(защо, никой тогава не обяснява) тази позиция на Австро-Унгария също свидетелства за бърза еволюция в посока към приемане на създадените обективни реалности на Балканите след 6 септември. Сърбия, облегната на своята покровителка, смята, че е в състояние да поставя условия. В нота от 14 октомври тя иска от посланиците на великите сили в Цариград, които вече се готвят за предстоящата конференция, да се възстанови старото положение в Източна Румелия. В същото време Сърбия поставя въпроса за териториални компенсации от България. От войнствени настроения е обхваната и Гърция. Така тълкуваното балканско равновесие продължава да изостря обстановката, и то пред откриване на конференцията на посланиците в Цариград.

 

Известно облекчение за България носи поведението на Румъния и Черна гора. В началото румънското правителство издига искане р. Дунав да се обяви за неутрална и българските крепости по дунавския бряг да се сринат. Но след предупреждението на великите сили да не се усложнява положението на Балканите и след като отхвърлят сръбското и гръцкото предложение за антибългарски съюз, румънските управляващи среди официално опровергават слуховете за споразумение със Сърбия и Гърция. Те демонстрират добро отношение към княжеството и поради страха си от Русия. Съединението, което не засяга интересите на Румъния и се смята от всички за неизбежно, означава значително укрепване на българската държава и на нейната самостоятелност. А в Букурещ гледат на това като известна гаранция срещу изпадането на южния съсед под пълно руско влияние. Черна гора не се обявява против обединението на Северна и Южна България и заявява намерението си да пази неутралитет. [37]

 

Изправено пред враждебността на Сърбия и Гърция, българското правителство обаче не смята да прави отстъпки от своята територия, нито пък в Македония. Австрийските сондажи за евентуални териториални

 

 

37. Ciachir, N. La conclusion de la paix de Bucarest en 1886 au lendemain des événements balkaniques de 1885—1886. — Revue des etudes sud-est europeennes. t. III, 1965, N 3—4, p. 570—571, 574; Ракочевић, H. СтавЦ рне горе према уединеньеньу Бугарске и Српско-бугарском рату 1885 године. — Историјски записи, XIV, књ. XVIII, св. 4, Титоград, 1961, с. 30.

 

117

 

 

компенсации за Сърбия срещат категоричен отказ в София.

 

„За Видин и окръга му — пише Ил. Цанов — и за чисто българските места в Македония България е готова да жертвува и последния гражданин, и последния сантим." [38]

 

Англия също съветва българите да направят териториални отстъпки на Сърбия, защото смята, че в една война България ще бъде разгромена, а това би я тласнало отново към Русия.

 

Като държи в ръцете си силния коз на контрол върху положението в Македония, българското правителство успява да избегне общ голям натиск от страна на великите сили, Портата или балканските държави. С непрекъснатите уверения за запазване на мира в Македония то създава важен прецедент в дипломатическата практика. За вътрешното състояние на област, представляваща по всички официални стандарти част от Европейска Турция, България е тази, която е консултирана от великите сили или от която се търсят отговорности, декларации и гаранции.

 

Въпреки че официално Русия, Австро-Унгария и Германия са възприели тезата за възстановяване на статуквото в Източна Румелия, това е единственото формално съгласие между тях. Руският император не се отказва от изявлението си в Копенхаген, че „за разединение и дума не може да става". Русия решително възразява против всякакви териториални компенсации на Сърбия и потвърждава несъгласието си за въоръжено навлизане в Източна Румелия. Тази принципна позиция на Русия фактически обезценява формалните декларации на Нелидов и Гирс за възстановяване на статуквото. На 2 октомври силите подписват една идентична покана към България, Сърбия, Гърция и Турция да уважават договорите, [39] но не се предвиждат действия, в случай че княз Александър и българското правителство откажат да се подчинят на общоевропейска покана за оттегляне от източнорумелийската територия. Практическата евакуация на Източна Румелия по насилствен път не се обмисля дори между трите съюзнически империи.

 

В отговор на поканата с две ноти от 5 и 7 октомври,

 

 

38. Външната политика на България. Т. 1, N 308, с. 598.

 

39. Радев, С. Пос. съч., Т. 1, с. 597.

 

118

 

 

отправени до Великите сили, българското правителство уведомява, че прави всичко по силите си, за да избегне кръвопролития и да запази мира и спокойствието не само в страната, но и по границите (намек за Македония и за сръбско-българското напрежение). В същите ноти България моли силите за застъпничество пред султана за потвърждаване на Съединението и опазване на мира. [40]

 

Заедно с тези декларации обаче външният министър Ил. Цанов уведомява всички представители в София за мерките, взети в интерес на защитата на новата държава, и започналото сливане между княжеството и Източна Румелия в административно отношение. Съобщава се, че се укрепва южната граница, премахва се комисарството в Пловдив, свиква се с указ от 7 октомври народното опълчение, повишава се боеспособността на войската в Тракия. Изразена е готовност за отхвърляне на евентуална атака на Сърбия. Българското правителство обръща внимание на чуждите представители, че Османската империя не само е обявила мобилизация, но и съсредоточава въоръжени сили в Солунския и Битолския вилает, което може още повече да дестабилизира вътрешното положение там.

 

Така България въвежда в балканската дипломатическа практика правото на васална държава да се обръща пряко въз основа на етнически преимущества към великите сили за територии, легитимно принадлежащи на сюзерена. Тази практика след това става всекидневие в българо-турските отношения. Но още по това време тя придобива прецедентна важност в приемането на княжеството и Източна Румелия като единна държава. Разбирайки опасенията на Турция и силите от общ балкански конфликт, българската дипломация и князът непрекъснато изтъкват заплахите, идващи отвън. Александър заявява на английския дипломатически агент в София Ф. Ласелс, а по-късно и на останалите представители в Пловдив, че след отказа на Милан да приеме български пратеник той очаква обявяване на война от страна на Сърбия. [41] Това е отговор на искането на дипломатическите представители в София от 19 октомври

 

 

40. Външната политика на България. Т. 1, N 315, 320, с. 607, 611—612.

 

41. НАИИ—БАН, арх. кол. IV, оп. 8, а. е. 135, л. 989 (PRO, FO, 78 3770).

 

119

 

 

да се спре съсредоточаването на български войски независимо в каква посока. [42]

 

Междувременно Франция, която дотогава следва руското виждане по въпроса, проявява склонност да подкрепи английското становище. При обсъждането на възможностите за уреждане на конфликта френският посланик в Лондон Вадингтон още на 16 септември уведомява Солзбъри, че Франция е склонна да върви с Англия по този въпрос. По-късно, на 12 октомври, Фрейсине казва на руския посланик в Париж барон Моренхайм, че Франция може да участва в конференцията в Цариград на посланическо равнище, но си запазва право на собствено мнение. [43] В навечерието на конференцията френското правителство заявява, че ще участва при условие да се действа с предупреждения, а не с военна намеса. Така единственото единодушно решение, до което стигат великите сили, е съгласието им за свикване на конференция в Цариград. Това решение е благоприятно за съдбата на Съединението. Дипломатическата борба се концентрира в Цариград.

 

Последното консултативно съвещание на посланиците от 18 октомври решава конференцията да се открие на 24 октомври в Топханенския дворец. Почти веднага след обявяване на датата на конференцията телеграфните агенции разнасят една мрачна новина. С указ от 22 октомври княз Александър е отчислен от почетния състав на руската армия, като му се отнема званието генерал. Тази новина е приета като морална детронация [44] на Батенберг в момент, когато великите сили упълномощават своите посланици в Цариград да разискват конкретно източнорумелийските работи. В такива условия започва своята работа Цариградската конференция. Още на първото заседание външният министър Саид паша, който е и председател на конференцията, представя неясното искане за възстановяване на статуквото на базата на Берлинския договор, без обаче да се предвижда пряка акция на Турция в Източна Румелия в случай на отказ. На второто заседание — на 25 октомври, руският представител посланикът А. Нелидов

 

 

42. Пак там, а. е. 132, л. 958—975.

 

43. DDF s. I, t. VI, N 78, N 105.

 

44. Радев, С. Пос. съч. Т. 1, с. 544.

 

120

 

 

се произнася за възстановяване на статуквото, което би осигурило мира на Балканите и сигурността на подписаните договори. [45]

 

Тази декларация на Нелидов, подкрепена от представителите на Германия и Италия — Радовиц и Корти, свидетелства, че въпреки своето негативно становище към евентуална окупация на Източна Румелия от Турция руският император няма да направи очаквания от българите политически жест. А. Нелидов подробно мотивира своето становище с историческа, морална и юридическа аргументация. Той посочва опозицията на Англия на Берлинския конгрес срещу голяма България и обстоятелството, че тогава Русия приела английското становище в интерес на спокойствието на Балканите и в унисон с европейския концерт. По същите причини днес Русия иска „формалното възвръщане" на статуквото в Източна Румелия. Макар че формалното или фактическото възстановяване на статуквото не е практически посочено, нито пък са установени начините на неговата конкретна реализация, позицията на царизма влошава положението на българите, които чакат с вълнение изхода от започналите дипломатически прения. Колкото и неестествено да изглежда, усилията по саботиране на такава насока в дипломатическите дискусии се падат на У. Уайт.

 

Заслугите на Уайт в дипломатическата история на българското Съединение могат лаконично да се изразят в следното: въвеждане на понятието „желанията на населението" в аргументацията по източнорумелийския въпрос, уверения към Кямил паша и Саид паша, че Съединението не застрашава турските интереси (много трудна за изпълнение задача), предупреждения едновременно към Сърбия и Гърция (особено към втората) за сдържаност и отказ от пряка намеса и накрая непрекъснато протакане на заседанията на посланическата конференция, когато там надделяват идеите за обща декларация в подкрепа на възстановяване на статуквото. Още на второто заседание У. Уайт прави декларация от името на своето правителство, в която предлага преди всичко да се проучи положението в Източна

 

 

45. Протоколите на Цариградската конференция по работите в Източна Румелия С., 1886, 13—16.

 

121

 

 

Румелия и да се намерят „най-сигурните и най-действителните средства за подобрението съдбата на нейното население" [46]. Английският представител умело представя своето предложение като средство за запазване целостта на Османската империя. Тази стъпка развива вече лансираната теза за „желание на населението", което никога не е било фактор при вземане на дипломатически решения, най-малко за Форин офис. Независимо от съображенията на Англия тезата ѝ в дадения случай е в услуга на укрепване на Съединението.

 

Своеобразният саботаж на Уайт на обявените цели на конференцията е забелязан още на първите заседания от враговете на Съединението. Сръбските представители във Виена и Цариград съобщават в Белград сериозните си опасения от безсмислието на конференцията при нарастващата опозиция от английска страна. [47] Сръбският представител в Лондон Ч. Миятович също споделя тези мисли, още повече че е лично предупреден за английските позиции към България. [48]

 

На заседанието от 28 октомври Саид паша в качеството си на избран председател прави следните предложения:

 

1. Да се прояви снизхождение спрямо княз Александър при условие, че той оттегли войските си от Източна Румелия.

2. Да се назначи валия (генерал-губернатор) на областта съгласно установения ред.

3. Да се обявят най-подходящите средства, чрез които да се достигне поставената цел — княз Александър да съблюдава задълженията си, определени му от договорите.

 

Заедно с това османското правителство иска декларация от силите, че уреждането на румелийския въпрос няма по никакъв начин да накърни материалните и териториалните интереси на Турция и че след възстановяване на статуквото империята си запазва правото да укрепи с допълнителни фортификационни средства планинската граница на Източна Румелия. Портата иска гаранции с цел да „откопчи" нещо от великите сили. [49]

 

 

46. Протоколите на Цариградската конференция, с. 17.

 

47. Mijatovich, Ch. The Memoirs of a Balkan Diplomatist. New York, Toronto, Melborne, 1917, p. 49.

 

48. Архив Спрске Академије Наука и Уметности (АСАНУ), инв. бр. 9873.

 

49. Протоколите на Цариградската конференция, с. 26.

 

122

 

 

Дори и този сравнително умерен проект не е приет от английския представител, който отново иска от посланиците участници в конференцията една анкета за положението в областта с цел да се улеснят заседанията и решенията на конференцията. [50] С повторното предложение за анкета британският представител отлага разискването на въпроса. От друга страна Нелидов се обявява против амбициозните планове на Турция за подсилване на българо-турската граница. В духа на историческите принципи на руската политика той не може да приеме дори и временно засилване на Османската империя. Уайт не взема отношение към тази турска инициатива и тя бързо отпада.

 

Нежеланието на Франция, Австро-Унгария и Италия да подкрепят по-активно предложението на Нелидов отслабва и турската позиция. Самата османска дипломация се лута в търсене на формула, която да запази част от все по-намаляващия ѝ престиж и в същото време да намери по-реалистичен подход при решаването на източнорумелийските работи. На 31 октомври турският представител внася ново предложение, с което се предвиждат някои конкретни мерки:

 

1. Специален султански пратеник да покани княза да напусне областта.

2. Този пратеник да призове населението към подчинение.

3. В областта да се изпрати извънреден комисар, който да управлява до назначаването на генерал-губернатор.

 

Интересно е, че новото турско предложение „заема" част от английската идея за анкета, която обаче следва да се извърши от смесена комисия на великите сили, след като князът заедно с българските войски се оттеглят от областта. [51] Това е крайният вариант на османската активност по съединисткия въпрос до избухването на Сръбско-българската война.

 

Въпреки че тази умерена програма е подкрепена от Русия, Австро-Унгария, Италия и Германия, тя също не е приета поради опозицията на Уайт, към когото този път се присъединява и маркиз дьо Ноаи — представител на Франция. И двамата се ограничават с изявление, че ще докладват предложението на своите правителства. Уайт отново прави доста обстоятелствена декларация

 

 

50. Пак там, с. 39.

 

51. Пак там, 42—43.

 

123

 

 

за необходимостта от анкета, преди да се разгледа новото турско предложение. Само по този начин според английското правителство би могло да се „укрепи и запази Османската империя" [52].

 

За наблюдаващите конференцията политици, а и за самите участници в нея става ясно, че поставеното от Англия условие за анкета е само форма за саботиране на конференцията. С възражението си Уайт фактически налага своеобразно вето, което прави невалидна всяка обща декларация на представителите на великите сили Като се има предвид, че всички сили, включително и Русия, изрично забраняват на Портата да упражни своето сюзеренно право над бунтовната провинция, трудно е да си представим до какво принципно обединение би могло да се стигне при съществуващите разногласия между великите сили.

 

Докато в Цариград се водят безплодни разговори, Бисмарк предприема нов ход, за да задълбочи още повече англо-руските противоречия. На 30 октомври в секретен разговор с руския посланик в Берлин граф Шувалов той предлага услугите си да посредничи за постигане на споразумение между Русия и Австро-Унгария по въпроса за влизане на руски войски в България, ако българското правителство откаже да се подчини на решенията на конференцията. Канцлерът се опитва да тласне руското правителство към крайна и опасна намеса в българския въпрос. В Петербург обаче не се поддават на тази привидна демонстрация на подкрепа на царската политика. На доклада на Шувалов император Александър III слага резолюция: „Аз никога няма да се съглася на окупиране на България от нашите войски." [53]

 

Уведомяван редовно за турските предложения в конференцията, лорд Солзбъри просто ги игнорира. Чрез Уайт той подсказва вместо тези неясни и бързо променящи се идеи. Портата да предложи кандидатура за нов генерал-губернатор (главен управител) на Източна Румелия. [54] Това е повече от намек за английската формула за персонална уния, инструкции за която Уайт е получил още при откриването на конференцията. [55]

 

 

52. Протоколите на Цариградската конференция, с. 45.

 

53. ЦГИА, ф. 568, оп. 1, ед. хр. 96, л. 41.

 

54. PRO, Foreign Papers, Turkey, 78 3755, N. 496.

 

55. Радев, C. Пос. съч., T. 1, с. 571.

 

124

 

 

Така работите на конференцията водят до задънена улица както поради непрекъсната английска опозиция, така и поради предпазливостта на останалите сили за евентуално даване на картбланш на Турция в източнорумелийския въпрос. Най-голяма заслуга за провала на конференцията обаче има българската дипломация, която хладнокръвно изчаква нейния изход, без да се поддава на сръбските погранични провокации, без да настоява за прибързани решения от страна на силите и без да дава никакъв допълнителен повод за реакция и намеса. Българското правителство не се поддава на явния блъф на великите сили с искането за възстановяване на статуквото. То явно изключва всякакво доброволно изтегляне на войските от Източна Румелия, а това е единственият начин да се задоволят исканията на враждебните на Съединението сили.

 

Благоприятният застой в разискванията на Цариградската конференция е разбран от крал Миланова Сърбия, която съсредоточава край Ниш значителна за тогавашните мащаби армия и в същото време фабрикува всякакви измислици за български нападения на оголената от български войски сръбско-българска граница. Задържането на работата на конференцията и спокойната изчаквателна позиция на България са оценени в Белград като начало на признаването на Съединението. Сръбският крал Милан и неговото правителство решават да започнат една война с исторически последствия за отношенията между двете страни.

 

Въпреки заплахата от Турция, която още на 26 октомври заявява, че гледа на едно сръбско нападение на България като на нахлуване в нейна територия, [56] и предупрежденията за въздържаност от всички европейски столици Сърбия протяга завоевателни ръце към едно дело, което с нищо не засяга нейните държавни и национални интереси. На 2 ноември, като се позовава на несъществуващ пограничен инцидент, тя обявява война на България и с това внася най-опасния и най-драматичния елемент в историята на българското Съединение. От зелената маса на дипломатическите прения съдбата на това историческо дело е пренесена на бойното

 

 

56. НАИИ—БАН, арх. кол. IV, оп. 241, а. е. 67, л. 179 (PRO, FO 78 3772).

 

125

 

 

поле, където българският народ удивлява света с патриотизма, храбростта и готовността си за борба.

 

Обявяването на война между две балкански държави — първият печален прецедент в тяхната нова история, става обект на първи дипломатически реакции, които временно изместват вниманието от Съединението и често не са пряко свързани с него. Обстоятелството, че конференцията в Цариград отказва да разгледа сръбските претенции, още не означава, че тази страна тръгва единствено на собствен риск в това опасно начинание. Въпреки че в началото вероломният авантюризъм на Сърбия силно контрастира на българската позиция на изчакване и на уважение към Европа, българското правителство и народ са оставени изцяло сами срещу това нападение. Декларациите на симпатия на Англия и отчасти на Франция към Съединението не се проявяват в каквито и да е мерки за подкрепа на България, които да възпрепятстват агресора. Съдбата на Съединението, а и на цялата българска държава предстои да се реши на бойното поле.

 

Най-напред Турция вижда във войната отлична възможност без никакви собствени рискове да се настани в Източна Румелия, понеже Сърбия извършва нападението в името на Берлинския договор. Русия е крайно разтревожена от войната между освободените от нея народи, но тя се надява, че при българско поражение княз Александър и П. Каравелов ще бъдат дискредитирани. Въпреки официалните заявления, че прави всичко възможно да въздържи Сърбия, [57] Австро-Унгария насърчава крал Милан, защото предпочита нейното „протеже" да се насочи на изток към България, т.е. по-далече от интересуващите я области Босна, Херцеговина и Солун. Общата дестабилизация на Балканския полуостров при разклатеното руско влияние в този район открива нови възможности за дележ на балканското наследство на Турция и на първо място за Австро-Унгария. След обявяването на войната австро-унгарският министър на външните работи Калноки пише в Белград, че „войната не е изненада за Австро-Унгария и тя желае на Сърбия

 

 

57. Die Grosse Politik der Europaischen Kabinette 1871—1914. Sammlung der diplomatischen Akten des Auswaitigen Amtes Bd. IV. Berlin, 1927, N 785.

 

126

 

 

всички успехи" [58]. В условията на англо-руския дипломатически дуел в Цариград по съединисткия въпрос Бисмарк с готовност вижда перспективи за задълбочаването на враждата между Русия и Англия, при което зависимостта на първата от „съюза на тримата императори" автоматически се увеличава.

 

В отговор на посланието на българския външен министър Ил. Цанов по повод обявяването на войната Портата изтъква, че макар и Сърбия да е виновна за прякото започване на военните действия, главен виновник за конфликта е България, която с нарушението на Берлинския договор е създала проблеми на османското правителство и напрежение на Балканите. Дори и английското правителство, което с цел да задълбочи противоречията между Русия и България се е ориентирало към условна защита на Съединението, изразява чрез своето дипломатическо агентство в София само платонични пожелания за благоприятен за България изход на войната. [59] Едва ли някой в Англия сериозно вярва в това. Така въпреки постъпките пред Австро-Унгария да възпре Сърбия нито една от великите сили не предлага прекратяване на бойните действия след нахлуването на сръбските войски. Тази позиция ярко контрастира с недвусмислената и на места заплашителна позиция, която силите заемат по отношение на евентуална османска интервенция.

 

Локалната сръбско-българска война, териториално ограничена, се смята за по-малко опасна, понеже не засяга османски провинции в Европа. Всички сили след Съединението съветват България да отстъпи значителни свои територии като компенсация на Сърбия, и то дори до района на Радомирско, с което столицата София би се изложила на пряка стратегическа заплаха. Това е куриозно положение — силите възразяват срещу нахлуване на единствено засегнатата Турция в източнорумелийска територия, но не подкрепят България, когато Сърбия иска да отнеме територия от другите райони на княжеството. В такава обстановка крал Милан и неговите съветници и поддръжници разбират, че е по-добре да се възползват от липсата на съюзници на

 

 

58. The Holstein Papers. vol. II, Correspondence, p. 254.

 

59. Graves, R. Storm Centres in the Near East. London, 1923, p. 68.

 

127

 

 

България по този въпрос, отколкото напразно да чакат антибългарски решения на конференцията, която явно пропада. Решението на сръбския крал да нападне България не е мистичен изблик на решителност у един картоиграч, както ефектно го описва С. Радев, [60] а резултат от обмислен анализ на балканската политическа обстановка, в който погрешно е оценен само един елемент — решителността на българите да защитават с кръв и умение младата самостоятелност на страната и нейната териториална цялост.

 

 

60. Радев, С. Пос. съч., Т. 1, с. 604.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]