2. Подготовка и провъзгласяване на Съединението
В началото на 1885 г. общественото движение в Източна Румелия в подкрепа на българите в Македония постепенно се трансформира в движение за съединение. Заслуга за това има създаденият в Пловдив комитет за борба за освобождение на Македония от османско робство. На 10 февруари 1885 г. група национал-революционери и участници в Руско-турската освободителна война основават таен комитет, който в началото носи различни наименования: „Българо-македонский революционерен комитет", „Тайний революционен комитет", „Таен централен българо-македонски комитет", „Тайний революционен македонский комитет". Комитетът е в състав: председател Захари Стоянов, секретар Иван Андонов, касиер Тодор Гатев и членове: Петър Зографски, Спиро Костов, Иван Стоянович, Спас Турчев, поручик Ганьо Атанасов и Тома Карайовов. [1]
Главна фигура в комитета е З. Стоянов — активен организатор на Априлското въстание в Панагюрски революционен окръг, талантлив публицист и историограф на националнореволюционното движение. След държавния преврат в княжеството той се установява в Пловдив и оттук участва в борбата против „режима на пълномощията" и за възстановяване на Търновската конституция. През 1884 г. излиза том I на неговите „Записки по българските въстания", посрещнат с голям интерес от широката общественост. Книгата създава на З. Стоянов популярност и авторитет на истински
1. Спомени за Съединението от 1885 г., 22—23.
57
последовател на завещания от Хр. Ботев, В. Левски и Л. Каравелов национален идеал.
Оглавеният от него комитет издига лозунга за пълно национално освобождение и обединение на българския народ. Независимо от наименованието и първоначалния замисъл той си поставя за цел не само освобождение на поробените братя в Македония, но и пълно национално обединение. Както по времето на съпротивата срещу Берлинския договор и сега движението в Южна България неизбежно включва задачата за съединение на Източна Румелия с Княжество България. Създаден от активни участници в националнореволюционната борба, комитетът в Източна Румелия в сравнение с македонските комитети в княжеството се превръща в революционна организация с по-мащабна програма — разрешение на българския национален въпрос.
Комитетът оповестява своята цел през март 1885 г. с две нелегални възвания към българския народ за въстание в Македония и Тракия. В тях се апелира към всички българи да подпомогнат борбата с оръжие, пари и др. „Братя! Съдбата ни е в ръцете ни! — се казва в едното възвание. — Денят наближава... Нека тоя ден ни завари готови." [2]
Таиният революционен македонски комитет развива активна организационна дейност. Следвайки опита от предишните години, той решава да създаде комитетска мрежа в страната. За тази цел са изпратени писма до известни с революционното си минало дейци, които се подканят да последват примера на пловдивския комитет. Така постепенно в отделни градове и села изникват комитети, в които влизат бивши опълченци, националреволюционери и дейци на гимнастическо-стрелковите дружества, учители, чиновници и други. Създадените през 1878 г. комитети „Единство", гимнастическо-стрелковите дружества от 1878—1879 г. и възобновените за кратко време през 1880 г. комитети стават готовата и сигурна база на движението от 1885 г. На нея стъпва тайният комитет, като вдъхва нов импулс и придава нова организационна форма на готовността за съединение.
Главен агитатор на пловдивския комитет става деловодителят на опълченското дружество в града Илия
2. Архив на Възраждането. Т. 2, с. 87.
58
Куртев, който се заема да включи легално съществуващите опълченски дружества в движението. Определени са специални куриери и тайна полиция. [3] За кратко време е изградена широка организация, която обединява основните сили — старите комитети и недоволните от управлението на съединистите.
През април 1885 г. комитетът е наречен Български таен централен революционен комитет (БТЦРК). Изработени са програма и устав, които наподобяват програмата и устава на БРЦК в Букурещ. Вероятно тези основни документи са написани от З. Стоянов. Те трябвало да покажат, че БТЦРК е продължител на делото на БРЦК. Разбира се, З. Стоянов съобразява програмата и устава с новите условия и конкретните исторически задачи, които стоят за разрешаване пред българския народ. [4]
Член 1 от програмата определя целта на комитета: „Българският Т. Центр. Революционен комитет има за цел окончателното освобождение на българский народ чрез революция морална и с оръжие. Всички, които пречат за осъществяване на тази цел, ще бъдат смятани за врагове на народа." [5] Изтъкната е необходимостта от създаване на балканска федерация като средство за защита на свободата на балканските народи. В програмата не се засяга въпросът за формата на управление на българския народ след окончателното му освобождение. Това означава, че З. Стоянов и другите създатели на комитета приемат наложената от великите сили конституционна монархия. Те се съобразяват със съществуващите международни условия и смятат възстановения в княжеството конституционен буржоазнодемократичен порядък като най-добрия вариант за българския народ в момента.
В устава подробно се определят съставът и задачите на Централния комитет и частните революционни комитети, връзките помежду им, начинът на набавяне на средства, функциите на началниците на тайната
3. Спомени за Съединението от 1885 г., 22—23.
4. Христов, Хр. Принос към историята на Съединението. — Известия на Българското историческо дружество, кн. XXII—XXIV. С., 1948, с. 65 и сл.
5. Архив на Възраждането, Т. 2, с. 127.
59
полиция. Всички членове на организацията трябвало да полагат клетва, а за привличането им щяла да се изработи специална наредба. Предвиждат се наказанията в случай на нарушаване на устава. В отделен член е отбелязано, че ЦК е задължен да въоръжи частните комитети [6]. Програмата и уставът са отпечатани в печатницата на Ангел Семерджиев, а старият революционер Стою Филипов от Чирпан изработва нов печат на комитета.
След приемането на програмата и устава дейността на БТЦРК става по-организирана и активна. Продължава създаването и укрепването на частните революционни комитети. В резултат на това изникват комитети за съединение в Хасково, Стара Загора, Чирпан, Сливен, Ямбол, Татар-Пазарджик (дн. Пазарджик), с. Голямо Конаре (дн. гр. Съединение, Пловдивски окръг), Станимака (дн Асеновград), с. Конуш, Бургас, Ихтиман, Котел, Харманли, с. Дермендере (дн. с. Първенец, Пловдивско), с. Царацово и др. Те се ръководят от дейци, активно участвали в борбите за национално освобождение и срещу решенията на Берлинския договор.
Така начело на хасковския комитет застава Величко Попов—участник във Втората българска легия, съратник и другар на Хр. Ботев. Главна фигура на комитета в с. Царацово е бай Иван Арабаджията — сподвижник на В. Левски и участник в Априлското въстание. Председател на чирпанския комитет е Стою Филипов — куриер на Вътрешната революционна организация, участник в Старозагорското въстание от 1875 г., в Сръбско-турската война от 1876 г. и в Руско-турската освободителна война. Пазарджишкият комитет се ръководи от Тодор Киров — учител и опълченец, голямоконарският — от учителя Петър Шилев и от Продан Тишков с прозвището Чардафон Велики — опълченец, сливенският — от опълченеца Атанас Попиванов, комитетът в с. МелекКадъново (дн. с. Драгор, Пазарджишко) — от Георги Здравков — доброволец от Сръбско-турската война от 1876 г. и опълченец, и т.н.
Между видните дейци на съединението са и Отон Иванов — доверено лице на Г. Бенковски в подготовката на Априлското въстание, и Иван Соколов — участник
6. Архив на Възраждането, Т. 2, 127—133.
60
във Втората българска легия, другар на В. Левски и войвода на чета в Априлското въстание. И двамата имат големи заслуги за организиране на съединисткото движение в Пазарджишко. В комитетите влизат и някои по-заможни лица, известни с народополезната си дейност. Например член на хасковския комитет е Кръстю Маймунков — земевладелец и читалищен деец, заточеник в Диарбекир в навечерието на Освобождението.
Макар че се създава като тайна организация, БТЦРК не остава изолиран от различните политически среди. Преди всичко създателите на комитета поддържат тесни връзки с най-дейните ръководители на македонските дружества в княжеството — Димитър Ризов, кап. Коста Паница, Димитър Петков и други. На тяхна страна застават и водачите на Либералната партия в Източна Румелия — д-р Г. Странски, Д. Тончев, Г. Бенев, А. Каблешков и др. Източнорумелийските либерали използват създалата се благоприятна конюнктура за възстановяване на своя политически кредит и влияние сред южнобългарската общественост. Техният орган в. „Южна България" прави активна пропаганда на съединението в унисон с програмата на БТЦРК. Той подлага на остра критика управлението на Народната партия, разкрива тежкото положение на областта и призовава към съединение с княжеството. „За да се въведе у нас ред и закон — пише вестникът, — за да се възстанови свободата на гражданите и правдата в правителството, трябва да си отиде пашата отдето е дошел, а двете части на България да се съединят час по-скоро в едно цяло политическо тяло." [7] В съгласие с призивите на вестника най-активните дейци на партията вземат участие в организираните от БТЦРК акции.
На Народната партия като управляваща се пада ролята на ням свидетел на съединисткото движение и защитник на автономията. След като през 1884 г. идват на власт, съединистите обявяват, че в момента няма благоприятни условия за обединение с княжеството и изоставят съединисткия идеал. Както „умерените" по време на борбата против Берлинския договор съобразяват тактиката си с политиката на Русия, така и Народната партия сега при новите условия се
7. В. „Южна България", бр. 203 от 26 юни 1885.
61
оказва в плен на своето русофилство. Тя изоставя идеала за съединение, тъй като царската дипломация не го подкрепя в момента.
Въпреки че си поставя за цел пълното национално освобождение и обединение на българския народ, БТЦРК постепенно насочва дейността си към решаване на проблама за съединението. Наистина, изпратени са трима агитатори в Македония, събират се средства за въоръжаване на чети, организират се митинги в защита на поробените българи. Печатът продължава да коментира положението в неприсъединените български земи и да настоява за тяхното освобождение. Но с това се изчерпва дейността за подготовка на въстание в Македония и Одринско Лозунгът за освобождение на тези области не е свален, но акцентът в движението се поставя на съединението на Източна Румелия и Княжество България като по-лесно осъществимо.
Организаторите на БТЦРК ограничават целта на комитета и това е напълно обяснимо. Не само за княза и управляващите, но и за демократично настроената интелигенция е ясно, че въпросът за освобождението на поробените българи е сложен и условията за решаването му все още не са назрели. От македонския въпрос са заинтересувани всички велики сили и съседните балкански държави, а Княжество България е все още твърде слабо, за да може да защити националните си интереси. Освобождението на Македония можело да стане с борба срещу турската власт там, а съединението на Северна и Южна България не би създало такава трудност. В автономната област има изградени българско управление, българска войска, не са допуснати турски гарнизони и въпреки зависимостта от Османската империя Южна България се развива като българска страна. След Освобождението Източна Румелия играе роля на междинно и свързващо звено между оставените под османско владичество Македония и Одринско и свободното българско княжество. Нейното положение и развитие стават пример за поробените българи и са стъпка към осъществяване на националното обединение.
Организаторите на БТЦРК разбират, че е трудно едновременното решаване на двете задачи. Вместо да преследват максимални цели, те проявяват реализъм, основан на добро разбиране на вътрешните български
62
условия и на международната обстановка. Дейците на комитета преценяват, че успешното осъществяване на съединението ще улесни по-нататъшните усилия за освобождение на поробените българи в Европейска Турция. При това те имат предвид и практиката на постепенното решаване на националния въпрос в Румъния, Сърбия и Гърция. Насочвайки усилията си към подготовка на съединението, създателите на тайния комитет продължават дейността си в защита на българите от Македония и Одринско. Но тази дейност служи за упражняване на натиск върху великите сили и Високата порта. [8] Развитието на събитията през следващите десетилетия ще потвърди основателността на решението, което вземат организаторите на съединисткото движение през 1885 г.
Съединистката идея е наложена от живота чрез утвърждаването на българския характер на Източна Румелия, изграждането и като българска либерално-буржоазна държава, чието развитие влиза в конфликт с регламентираната от великите сили зависимост от Високата порта. БТЦРК е плод на съединисткото движение, което има вече своя история. Тя започва с никога непрестаналите след 1878 г. стремления за „събиране" на земите, така драстично разкъсани от Берлинския конгрес. Опитът на съединистките акции през 1880 и 1884 г. показва, че българският народ трябва да разчита само на собствените си сили. БТЦРК се заема да осъществи съединението като самостоятелна българска акция.
Възникването на комитета в Източна Румелия не е случайно. Традицията на националнореволюционните борби през Възраждането и на съединисткото движение подготвя областта за този исторически акт. В Източна Румелия се създава комитетска мрежа, чиято дейност, замираща след всеки неуспех, е готова да възкръсне при първия сигнал. Съединението е поставено на дневен ред от самото икономическо, политическо и културно развитие на Източна Румелия. Предварителната подготовка и назрелият исторически момент извикват
8. Поради горните съображения не смятаме за приемливо поддържаното досега в литературата мнение, че идеята за освобождение на Македония е изоставена, след като към движението се присъединяват търговската буржоазия и княз Александър I.
63
на живот организацията, която се заема да провъзгласи съединението.
Първите действия на БТЦРК за подготовка на съединението са насочени към изобличаване на правителството на Народната партия и към създаване на обществено мнение в полза на идеята. Всенародният стремеж за национално обединение трябвало да се канализира и превърне в масово движение. За тази цел комитетът решава да организира тържествени чествания по повод на бележити дати, на които да се демонстрира стремежът към съединение.
Първата акция е проведена по повод 9-годишнината от героичната смърт на Хр. Ботев. БТЦРК изготвя програма за честване паметта на Ботев на 19 май 1885 г. На същата дата обаче имало официален турски празник. Правителството се разпорежда Ботев да се чества на 21 май, тъй като се бои от антитурски демонстрации, които можели да го поставят в затруднено положение. Голямо безпокойство предизвиква и появата 8 областта на едно възвание на Ил. Куртев. В него се призовава южнобългарското население да организира чети, които да вдигнат въстание в Македония.
„Чистонародните интереси на общото българско отечество — се казва във възванието — диктуват на всякой патриот българин да се съгласи с мене, че няма друг изход освен да ся заловим за оръжие и да въстанем срещу варварщината и тиранията. Македония вика за помощ." [9]
Пред опасността от вълнения в областта правителството взема по-строги мерки. На 18 май Ил. Куртев и организаторите на Ботевия празник Т. Гатев, Ар. Гаргов, Сп. Костов, Сп. Стефанов и Я. Дамянов са арестувани. На префектите е разпоредено да не допускат разпространение на възванието, а съучастниците на Ил. Куртев да се дават под съд.
Въпреки това БТЦРК решава да проведе честването. На 19 май 1885 г. сутринта в черквата „Св. Георги" се събират около 300 граждани. Отслужена е панихида, след което учителят Атанас Патев произнася възторжена реч за патриотизма на Хр. Ботев. В градската градина се провежда митинг, на който учителят П. Зографски държи реч, завършила с призиви за освобождение
9. Архив на Възраждането, Т. 2, с. 118.
64
на Македония и съединение на Северна и Южна България. След това множеството се отправя към конака — резиденцията на Г. Кръстевич, за да иска освобождаването на арестуваните. Главният управител е принуден на обещае, че задържаните ще бъдат пуснати на свобода. [10]
Наистина правителството освобождава всички арестувани, а Ил. Куртев е екстерниран в княжеството. На 21 май по предложение на частния съвет Г. Кръстевич уволнява от служба 15 участници в честването на деня на Хр. Ботев. Между уволнените чиновници са най-активните дейци на БТЦРК като З. Стоянов, Ив. Андонов, Ив. Стоянович, Г. Атанасов, П. Зографски, Сп. Турчев и др., а също и членове на Либералната партия като Г. Бенев, Ан Каблешков, Гр. Караджов, Сл. Кесяков и др. [11] В същия ден са и ключени и учениците от Пловдивската гимназия Н Генадиев, Ал. Игнатиев, Г. Цанов, Салабашев и Каблешков, които са взели участие в Ботевия празник. Властите не знаят за съществуването на БТЦРК, но вече чувстват дейността на „известний в Пловдив кружок", както се нарича групата на З. Стоянов в официалната кореспонденция.
Съгласно нареждането на БТЦРК и в други градове на областта като Чирпан, Ямбол, Сливен и др., се провеждат тържества за Хр Ботев Навсякъде те се превръщат в съединистки демонстрации, които правителството се оказва безсилно да предотврати. В негова подкрепа действа руският консул А Сорокин в Пловдив. През пролетта на 1885 г. той обикаля различни градове на областта и призовава населението към сдържаност и благоразумие. [12] Вестниците „Марица" и „Народний глас" усърдно се позовават на становището на Русия, за да покажат несвоевременността на съединистките агитации.
Движението за съединение получава нов импулс, когато БТЦРК основава свой печатен орган. На 28 май 1885 г. започва да излиза в „Борба", редактиран от З. Стоянов. Уволнен от служба, големият публицист взема перото, за да прогласи и пропагандира програмата
10. Архив на Възраждането, Т. 2, 123—125.
11. ЦДИА, ф. 158, оп. 1, а. е. 11, л. 48—49.
12. В. „Марица", бр. 699 от 19 март 1885.
65
на комитета. „Ние — пише той в програмната статия на вестника — ще се борим за истинската свобода и независимост на тая страна, която се нарича България и която е разделена на три части, като употребяваме подходящите оръжия, где каквото е нужно." [13].
„Борба" става неофициален орган на БТЦРК и неговото разпространение се поема от членовете на местните комитети. [14] З. Стоянов подчинява цялото съдържание на вестника на една основна идея — съединението. Той пише статии и за Македония — за тежкото положение на поробените българи, за необходимостта от въоръжена борба и др. Но поставянето на този въпрос трябвало да служи на подготвяното съединение. „Тя — пише вестникът за Източна Румелия — е осъдена на смърт; а тая смърт може да се ускори само с въпроси като македонския." [15]
„Борба" започва с критика на главния управител Г. Кръстевич, на управляващите съединисти и тяхната политика, за да постави генералния въпрос — трябвали да съществува Румелия? Под такова заглавие З. Стоянов публикува няколко статии. [16] В тях се разглежда тежкото икономическо, политическо и административно положение на изкуствено създадената област и се доказва, че нейното по-нататъшно съществуване е невъзможно. „Не! — пише З. Стоянов — ... Страна една педя, едно магаре да се потърколи, дето се е казало, няма място, на всяка къща ще се падне по един чиновник — е, кажете сега, излязва ли се на глава? Ама колко сме за оплакване, какво смешно царство са направили от нас? Да погледнеш от Пловдив към Родопите, на Ахмедаа Тъмръшлията... виждат се воловете му на нивата... Ако се обърнеш на противоположната страна, към Балкана, ще чуеш гласа на митническите стражари... На запад да посегнеш, с тояга ще да стигнеш края на държавата ни." Изходът е един — съединение с Княжество България. Великите сили ще бъдат принудени да отстъпят пред свършения факт. На опортюнистическата формула: „Не му е още времето", идеологът на БТЦРК противопоставя
13. Стоянов, З. Съчинения, Т. 3, С., 1966, с. 90.
14. Архив на Възраждането, Т. 2, с. 241, 243.
15. Стоянов, З. Пос. съч., Т. 3, с. 623.
16. В. „Борба", бр. 5 от 25 юни 1885 — бр. 13 от 20 авг. 1885.
66
вярата в политическия риск. „Прочее — пише той в бр. 13 от 20 август, — ние сме уверени, че когато се развеят нашите знамена за съединението ни с Княжество България, когато ние извикаме „Долу пашалъка!", когато посегнем да извършим едно свято дело с цел благородна и висока, в интереса на прогреса и на цивилизацията — то просветена Европа, която държи съдбините ни, ще да подпише нашия свещен акт."
В редица други статии З. Стоянов не само доказва, че е настъпил моментът за осъществяване на всенародното желание за съединение, но и открито препоръчва народно въстание. Докато „Борба" подготвя народните маси в Източна Румелия, с тази задача в княжеството се заема „Македонский глас". През юли 1885 г. вестникът препечатва статиите на З. Стоянов „Трябва ли да съществува Румелия?" [17]. Това показва, че „Македонский глас" се поставя в услуга на БТЦРК и съгласува линията си с пловдивските дейци.
Вестникът на З. Стоянов стои на демократични позиции. Той говори от името на гладните, бедните и потиснатите, припомня героичните борби за национално освобождение, защищава П. Каравелов, водача на Либералната партия — изразителка на интересите на голямата част от българския народ. „Ние — заявява З. Стоянов — принадлежим от партията на ония, които са слаби, които са полуубити от обществените съдбини, които са гонени и унижени, които ритат своите тирани, които не казват: не му е времето." [18]
„Борба" се обявява против двете румелийски партии, чиито водачи трупат богатства за сметка на народа, осъжда „шурьо-зетьо-баджанакизма" в областта. Затова и вестникът става близък на широките слоеве от народа. Неговият критичен тон допада на селяните, занаятчиите и интелигенцията и им действа мобилизиращо. При това мисълта за съединение е близка до сърцето на всеки българин. „Борба" настойчиво подтиква народа сам да се заеме с реализиране на съединисткаша идея.
З. Стоянов демонстрира добро отношение към княза. Това има своето обяснение в обстоятелството, че
17. В. „Македонский глас", бр. 29 от 23 юли 1885 и сл.
18. В. „Борба", бр. 10 от 30 юли 1885.
67
Александър I не се противопоставя на съединисткото движение. Заедно с това З. Стоянов споделя схващането на П. Каравелов, че след като конституцията е възстановена, князът не трябва да се изгони, тъй като това би довело страната до тежка криза. На тази база се определя и отношението към Русия. Големият журналист открито пише против намесата на руската дипломация в българските работи, не одобрява царската държавна система, но декларира добри чувства към руския народ освободител. „Мразим ний, приятелю — пише той, — онова, което мрази и самий руски и българский народ, мразим ний тираните и полицейщината." [19]
Вестникът на З. Стоянов изпълнява предназначението си. „Няма пример — пише С. Радев, — щото един вестник да е имал в България такъв бърз и триумфален успех, като „Борба". Тя подействува гръмотевично." [20] С появата на „Борба" подготовката на съединението се активизира. БТЦРК вече открито призовава да се свали правителството на Г. Кръстевич.
Успоредно с организирането на съединисткото движение в областта БТЦРК отделя внимание и на въпроса за позицията на либералното правителство на П. Каравелов спрямо замисленото дело. За успеха на акцията е от изключително значение да се спечели съдействието на управляващите среди в княжеството. Делото е общонародно, а княжеското правителство — единственият официален представител на българските национални интереси. Още през пролетта на 1885 г. по внушение на З. Стоянов Ив. Стоянович пише на П. Каравелов, за да му съобщи за движението в областта и да иска подкрепата му. Като не получава отговор, той търси посредничеството на Ив. Славейков. Реакцията на П. Каравелов е неблагоприятна. „Съобщи им на тези в Пловдив — казва той — да си налягат парцалите. Аз в скандали не желая да участвувам." [21]
В началото на април 1885 г., когато в София се провеждат тържества в памет на Кирил и Методий, д-р Странски използва престоя си, за да разговаря
19. В. „Борба", бр. 7 от 5 юли 1885.
20. Радев, С. Строителите на съвременна България. Т. 1, 2 изд., С., 1973, с. 490.
21. ЦДИА, ф. 750, оп. 1, а. е. 15, л. 186.
68
с П. Каравелов за отношението на българското правителство към движението за съединение в областта. И този път министър-председателят категорично се обявява против подобна акция, която смята за несвоевременна и безперспективна. Той обосновава отрицателното си отношение със затрудненото финансово положение на княжеството и с неблагоприятната международна обстановка. [22] Същите аргументи Каравелов повтаря и пред представителите на Сливенското опълченско дружество Д. Куртев и М. Георгиев, които през юни 1885 г. пристигат в София да търсят подкрепа от страна на княза, избран за почетен председател на дружеството. [23]
Честен и талантлив държавник, болезнено загрижен за положението на страната, водачът на Либералната партия е чужд на политическата авантюра. Макар че желае съединението, той се страхува от рискованите и преждевременни акции, които биха могли да срутят трудно издигнатата държавна сграда. Каравелов смята, че при слабите си финанси, острите вътрешнопартийни борби около династичния въпрос и липсата на външна подкрепа, и то от страна на Русия, княжеството трудно би могло да реши такъв важен външнополитически въпрос, като съединението. С присъщата му острота и невъздържаност Каравелов отблъсква предложенията на Пловдивския комитет.
По този начин, макар че е уведомено за дейността на БТЦРК, правителството запазва резервираното си отношение към провъзгласяване на съединението в момента. В спомените си Ек. Каравелова пише:
„Каравелов казваше, че съединението не се нуждае от никаква проповед и пропаганда, защото то е близко до всяко българско сърце и желано от всеки българин, обаче той смяташе, че с огън не трябва да се играе, че трябва да бъде после сигурна подкрепата на Русия, за да се извърши тоя акт без заплахи и опасности за България." [24]
Твърдението на някои автори, [25] че либералното правителство тайно подкрепя БТЦРК, е неоснователно. То
22. В. „Съединение", бр. 114 от 18 апр. 1885.
23. Спомени за Съединението от 1885 г., 344—345.
24. Като антична трагедия. Съдбата на Екатерина Каравелова и на нейното семейство в писма, дневници и фотографии. С., 1984, с. 75.
25. Митев, Й. Пос. съч., с. 170.
69
се базира само на едно сведение — съобщението на Ил. Куртев до З. Стоянов от 3 юли 1885 г., че е разговарял с Каравелов и Централното либерално бюро и
„остана сега до в събота пак да стане събрание и аз или в неделя, или в понеделник ще се отправя тайним образом в Пловдив, за да направим наше събрание, да ви изложа как стои тук работата успешно спрямо наший рум[елийски] въпрос и как, че като дойда и ся върна на назад пак за София, да изложа тоже обстоятелствено работа[та], тогава да ся вземат сериозни мерки за събиране пари било от министерството, било от либерални бюра" [26].
От цитирания текст се вижда, че става дума за среща, в която Ил. Куртев информира за дейността на БТЦРК и иска съдействието на либералното правителство. Въпросът обаче остава нерешен и предстоял да се обсъди въпреки разположението на управляващата партия към съединистката идея. Той така и не се решава, защото след това Ил. Куртев пише в писмата си, че сам мизерства и никой не дава пари. Следователно оптимизмът в споменатото писмо не означава, че се е стигнало до съгласие на правителството да подпомага подготовката на съединението в Източна Румелия.
При това няколко от активните дейци на БТЦРК изрично отбелязват в спомените си, че до последния момент комитетът пази решението си в тайна от П. Каравелов. Сам Д. Ризов по повод на срещата си с министър-председателя на 30 август 1885 г. пише: „Комитетът настояваше да не се открива нищо г. Каравелову без крайна нужда." [27] Тази секретност едва ли би се приложила, ако министър-председателят тайно подкрепя подготовката на съединението. Не можем да не вярваме и на самия П. Каравелов, който през следващите години (на II редовна сесия на IV ОНС и на страниците на „Търновска конституция") прави публични изявления, че няма заслуги за провъзгласяване на Съединението. [28]
Необходимостта да се осигури външна подкрепа на делото се осъзнава и от ръководителите на тайната
26. Архив на Възраждането Т. 2, с. 187.
27. Спомени за Съединението от 1885 г., с. 135.
28. В. „Търновска конституция", бр. 36 от 14 юни 1886, бр. 42 от 19 юли 1888.
70
революционна организация. Предишните опити за съединение на Източна Румелия с Княжество България се натъкват на отрицателното отношение на всички велики сили. Подобна реакция можела да се очаква и сега и тя би поставила на изпитание извършеното дело. На страниците на в. „Борба" З. Стоянов уверява, че след като българите извършват съединението, Русия ще го подкрепи, а другите европейски държави ще се примирят. Това обаче не означавало, че БТЦРК не си дава сметка за трудностите, които могат да възникнат. Той предприема мерки, за да спечели съдействието на някоя от великите сили. Сведенията за това са ограничени и все пак категорични.
С външната подготовка на съединението се заема княз Александър. Подобно на П. Каравелов и князът е осведомен от д-р Г. Странски през април и по-късно от Д. Куртев и др. за дейността на БТЦРК. Макар че не дава категоричното си съгласие, за разлика от министър-председателя той не се и противопоставя на подготовката на съединението. В реализирането на една такава национална акция, като съединението на Северна и Южна България, князът вижда възможност да възстанови своя престиж, силно пострадал от злополучния „режим на пълномощията". През юни 1885 г. в Източна Румелия пристига княжеският секретар Ал. Головин. Чрез него князът иска отблизо да се запознае с развоя на съединисткото движение. По-късно Головин присъства и на тържествата на Бузлуджа. „Ние с жена ми — разказва в спомените си той — също отидохме на Бузлуджа, за да видим със своите очи настроението на населението и онова, което видяхме, премина нашите очаквания." [29]
Успоредно с това княз Александър решава да поднови дипломатическите сондажи пред великите сили, този път пред Англия и Австро-Унгария. „Аз се отказвам да ви дам положителен отговор — заявява той на д-р Странски, — но обещавам да сондирам мнението на великите сили." [30] Активизирането на движението в Източна Румелия му дава основания за някои предпазливи контакти в европейските столици. При влошените си отношения с руския император Александър III българският
29. Спомени за Съединението от 1885 г., с. 207.
30. Пак там, с. 379.
71
княз търси и се надява да получи подкрепа от главните съперници на Русия на Балканите. През юли 1885 г. той посещава Лондон, за да присъства на сватбата на брат си Хенрих с дъщерята на английската кралица. От разговорите си с британските държавни дейци той разбира, че Англия не би възразила на съединението при положение, че то няма да ползва Русия. На връщане от Лондон княз Александър спира във Виена, където е приет от Г. Калноки и император Франц Йосиф „Уверили княза — съобщава К. Стоилов на Гр. Начови — че ако може да съедини Румелия без война с Турция, всички ще са съгласни." [31] Макар че са окуражителни, тези сондажи не успяват да спечелят определена поддръжка от страна на някоя държава.
През летните месеци на 1885 г. градусът на общественото вълнение в Източна Румелия се повишава. Едно след друго в различни части на областта стават сблъсквания между властите и населението. На 29 юни комитетът за съединение в Чирпан провежда акция за набавяне на оръжие, като напада склада на резервистите (запасните). Властите успяват да заловят оръжието и да арестуват Ст. Филипов, В. Бабаков и П. Гарванов, обвинени като организатори на акцията. Населението бурно протестира и арестуваните са освободени. През същия месец в с. Голямо Конаре, в Карнобат и на други места населението отказва да плаща данъците и властите са принудени да възстановяват реда с войска.
Най-масовата демонстрация, организирана от БТЦРК, е тържественото честване на 17-годишнината от героичната гибел на Хаджи Димитър и неговата чета. На 21 юли 1885 г. на връх Бузлуджа се стичат около 3000 души — бивши опълченци, дейци на съединението и общественици от княжеството и Източна Румелия. Присъства и майката на Хаджи Димитър. На лобното място на героите са поставени венци и цветя. Вълнуващи речи произнасят П. Зографски — от името на БТЦРК, Д. Куртев — от името на Сливенското опълченско дружество, П. Пешев — от името на Периодическото списание в София, В. Бабаков и др. Всички оратори изразяват голямата любов на народа към отечеството и готовността му да се жертва в името на свободата
31. БИА—НБКМ, ф. 14, оп. 4, а. е. 3399, л. 165.
72
и независимостта на целокупна България. С особено внимание е изслушано писмото обръщение на майор Райчо Николов до опълченците от Северна България, което завършва с призива: „Да живее Тракия, присъединена към България! Нека се развее тук българският лев!" [32] Тържеството на връх Бузлуджа става демонстрация на българското национално единство. То е последвано от чествания на 8-годишнината от Шипченските боеве, организирани на 11 август в различни градове на областта.
След тържествата настъпва нов етап в дейността на БТЦРК, който пристъпва към непосредствена подготовка за провъзгласяване на съединението. На 25 юли 1885 г. в с. Дермендере се провежда тайно заседание, на което присъстват дошлите от княжеството Д. Ризов и кап. К. Паница. Избран е нов състав на ЦК, в който влизат З. Стоянов, Ив. Андонов, Ив. Стоянович, Д. Ризов и кап. К. Паница. Включването на последните двама показва, че македонските комитети в княжеството се поставят в услуга на делото на съединението. Дейците от Северна и Южна България трябвало да обединят силите си за успешно изпълнение на поставената цел. Както съобщава Ив. Андонов, на заседанието е решено, че „от днес нататък се преустановява всяко действие по македонския въпрос." [33]
На същото заседание на БТЦРК е взето важното решение на 15 септември да се вдигне въстание за сваляне на главния управител и правителството на областта и провъзгласяване на съединението. Набелязани са и конкретни мерки за подготовка на въстанието. На първо място трябвало да се спечели милицията, за да не
32. Спомени за Съединението от 1885 г., с. 35.
33. Пак там, с. 36. Според някои автори (вж. Митев, Й. Пос. съч., с. 158) от този момент е изоставена подготовката на въстание в Македония. Не можем да се съгласим с подобно тълкуване. Решението на 25 юли просто зафиксирва едно вече изработено и следвано на практика становище. Целенасочената пропагандна работа на БТЦРК от пролетта на 1885 г. показва, че комитетските дейци са осъзнали невъзможността от едновременно решаване на двете важни задачи. Сложността на македонския въпрос изисква неговото уреждане да бъде отложено за по-благоприятен момент. След провъзгласяване на съединението, което можело да стане по лесно, България щяла да бъде по-силна и да разполага с повече възможности за освобождение на поробените братя в Македония и Одринско.
73
се допусне сблъскване между вдигналите се народни маси и българската войска в областта. Всъщност голяма част от българските офицери са вече спечелени за делото. В помощ на БТЦРК работят майор Р. Николов, поручик Г. Атанасов, майор Д. Филов, майор Ст. Любомски и др. Налага се обаче да се разшири кръгът на офицерите, за да се осигури участието на цялата милиция в свалянето на източнорумелийското правителство.
С посредничеството на д-р Г. Странски комитетът успява да привлече командира на II пехотна дружина майор Данаил Николаев, който е най-старшият български офицер в Източна Румелия с голямо влияние сред офицерите. Особено важно е обстоятелството, че Д. Николаев е определен за началник на сборния лагер на войските край Пловдив, които щели да се свикат за предстоящите маневри на I и II опълчение на източнорумелийската милиция. Маневрите трябвало да се проведат в началото на септември и това улеснявало осъществяването на акцията.
Със съгласието на Д. Николаев БТЦРК изпраща поручик Вълъо Стефов да обиколи областта с цел да провери настроението в отделните дружини и да посвети в делото по-младите офицери. [34] Стефов се проявява като енергичен и пламенен агитатор на съединението и осигурява съдействието на много офицери: кап. В. Велчев (Хасково), кап. Хр. Драндаревски (Ямбол), кап. Хр. Маринов (Стара Загора), поручик Галунски (Сливен) и др. В същото време той се убеждава, че няма да има български офицер, който да се обяви против делото на съединението. [35]
Подготовката на въстанието се осъществява по няколко линии. На 3 август 1885 г. в с. Дермендере се свиква разширено заседание на БТЦРК, в което участват представители на местните комитети за съединение. Събират се най-активните дейци на съединисткото движение от провинцията — Чардафон Велики, Ст. Филипов, Н. Кръстев, С. Маринов, Г. Буков, Ат. Попиванов, войводата П. Хитов, Т. Киров, М. Сестримски, Ст. Ранделов, В. Попов и много други. На заседанието е съобщена датата на въстанието и са дадени конкретни наставления за работа в отделните градове и
34. Спомени за Съединението от 1885 г., с. 123.
35. Митев, Й. Пос. съч., с. 170.
74
села. [36] Но комитетът не се ограничава с това, а определя и специални агитатори, които да обикалят областта и да подсилят дейността на местните комитети. Сам председателят на БТЦРК З. Стоянов тръгва с агитационна мисия из Сливенско и Котленско.
На 23 август 1885 г. тайният комитет обсъжда плана на въстанието. Очертават се две становища. З. Стоянов и д-р Г. Странски настояват превземането на конака и свалянето на правителството в Пловдив да се извършат от въстаническите чети. Тези чети трябвало да се съставят в селищата около столицата. В помощ на въстаналия народ щели да влязат чети от княжеството, със съставянето на които вече е натоварен Ил. Куртев. [37] По този начин целият свят щял да види, че съединението е народно дело, а не заговор или военен преврат.
Други членове на БТЦРК като Ив. Андонов и П. Хитов предлагат във въстанието да вземат участие едновременно народните чети и войската, което ще гарантира неговия успех. В крайна сметка това становище се приема. [38] Скоро практиката ще потвърди неговата целесъобразност. Старите методи на революционната борба се оказват неподходящи и неприложими при новите условия, когато трябвало да се реши един общобългарски въпрос в една българска страна с българско управление и българска войска.
След като е определена датата на въстанието, комитетът решава да уведоми княз Александър и да получи съгласието му за провъзгласяване на съединението. С тази мисия са натоварени Д. Ризов и майор С. Муткуров. Включването на майор Муткуров в делегацията трябвало да увери княза, че войската действа заедно с БТЦРК и следователно подготовката е напреднала и сериозна. На 30 август 1885 г. двамата пратеници се явяват във военния лагер край Шумен, където са приети от княз Александър. Тук те разкриват решението на комитета да провъзгласи съединението на 15 септември и искат от княза да се съгласи да приеме извършения акт. „Тайният революционен комитет — заявява накрая Ризов —
36. Спомени за Съединението от 1885 г., 37—38.
37. Митев, Й. Пос. съч., с. 171.
38. Спомени за Съединението от 1885 г., с. 39.
75
е решил да прогласи съединението даже при отказа на В[аше] Височество." [39]
Това изявление трябвало да прекрати колебанията на княза, който с основание се бои от последиците на подобен решителен акт. На външна подкрепа не може да се разчита. Даже Русия, която подпомага и покровителства младото княжество, в момента има отрицателно отношение към провъзгласяване на съединението, защото е заета с проблемите си в Средна Азия и е недоволна от Александър I Български. През втората половина на август 1885 г. князът отново посещава Австро-Унгария, където е поканен да присъства на военните маневри в Пилзен. На 20 август във Францесбад (дн. Франтишкове лазни, Чехия) той се среща с руския външен министър Н. К. Гирс. На срещата князът открито е предупреден, че великите сили са за запазване на статуквото на Балканите. На свой ред той уверява, че България няма да направи опит за съединение без разрешението на Русия. [40] След строгите предупреждения на Гирс да не се нарушава мирът князът разбира, че въпреки всички двусмислени декларации и половинчати обещания България може да осъществи съединението само на собствен риск и по собствена инициатива.
В същото време ултиматумът на комитеща му показва, че ако не приеме предложението, срещу него ще се обявят пламенните агитатори и организатори на съединението. Влязъл в конфликт с руския император и атакуван от цанковистката опозиция в княжеството, българският монарх няма друг избор, освен да оглави общонародното дело на съединението. Той дава обещанието си и уведомява министър-председателя за водените разговори. И сега П. Каравелов посреща скептично съобщението и заявява пред Ризов, че не вярва в сериозността на подготвяната акция. [41] На същия ден, 30 август, княз Александър повишава 79 български офицери в чин капитан и 5 руски — в чин майор. На 31 август той заминава за Варна, а П. Каравелов предприема обиколка в Североизточна България.
През това време вълненията в Източна Румелия се
39. Спомени за Съединението от 1885 г., с. 138.
40. Corti, Е. С. Alexander von Battenberg Wien, 1920, 187—188.
41. Спомени за Съединението от 1885 г., с. 141.
76
засилват и вземат все no-застрашителни размери. Въпреки че не е посветено в конкретните планове на комитета, правителството на Народната партия усеща постепенната промяна на общественото настроение. Атакувано от Високата порта, то взема някои мерки, за да ограничи съединисткото движение. На 1 август 1885 г. главният секретар на областта Н. Начов издава окръжно до префектите, с което се забранява на чиновниците да участват в политическите борби. [42] В края на месеца Г. Кръстевич е принуден да се откаже от проектираната обиколка из областта. По предварителния план той трябвало на връщане от Цариград, където бил повикан във връзка с митническата спогодба с княжеството и с други въпроси, да посети по-големите градове на страната. Вместо това на 1 септември 1885 г. главният управител пристига в Пловдив. На 3 септември той свиква частния съвет, за да обсъди положението в областта. Правителството решава да се установи строг контрол върху печата и да се наказват всички противодържавни агитации. [43]
Тези плахи мерки се оказват твърде закъснели и неефикасни. Събитията в Източна Румелия се развиват с шеметна бързина и изпреварват решенията на комитета. На 2 септември З. Стоянов, П. Зографски, Ив. Стоянович и кап. К. Паница заминават за провинцията с агитационна цел. През същия ден в Панагюрище става вълнение, което поставя началото на въстанието за съединение. По примера на Априлското въстание трима младежи — С. Милков, Т. Хаджикирилов и А. Обрешков, излизат на главната улица с развято знаме и с изстрели обявяват: „Долу Румелия", „Да живее Съединението". Властите ги арестуват, но това предизвиква народното негодуване. Около 2000 мъже и жени обсаждат околийското управление, освобождават арестуваните и вземат знамето. Демонстрацията продължава под лозунга „Да живее Съединението". [44] От Пазарджик е изпратена жандармерийска рота, която да възстанови реда.
Вестта за събитията в Панагюрище застига З. Стоянов в Пазарджик, откъдето минава на път за Ихтиман.
42. Архив на Възраждането. Т. 2, 232—234.
43. Пак там, 285—286.
44. Сугарев, А. Панагюрище и Съединението. — В: Панагюрище и Панагюрския край в миналото. Т. 2, С., 1961, с. 171 и сл.
77
Оттук той изпраща дописка за в. „Борба". В нея председателят на БТЦРК пише:
„В Панагюрище, главния лагер на Бенковски, мястото, гдето прогърмяха най-напред черешовите топове, вчера 2-того се извикало „Долу Румелия!" Гърмежът на четиридесет пушки поздравил тия високо патриотични души... Камбаните бият! Живейте, панагюрци! Костите на Бенковски, на Волова, на Икономова и на други тържествуват." [45]
Вълнението в Панагюрище и раздвижването на властите принуждават БТЦРК да ускори провъзгласяването на съединението. Според посветените в движението офицери моментът е подходящ, тъй като войската е вече свикана за маневрите. На 3 септември вечерта в отсъствието на З. Стоянов БТЦРК взема решение акцията в Пловдив да се извърши на 5 срещу 6 септември 1885 г. Майор Д. Николаев трябвало да обгради конака с войска и въстанически чети от Голямо Конаре, Чирпан и Станимака.
С бързи писма поручик В. Стефов, който замества председателя на комитета, нарежда на местните комитети да вдигнат народа на 5 септември. Изпратен е куриер, които да намери З. Стоянов в с. Сестримо и да го доведе в Пловдив. На 4 септември, преди да получат съобщението от В. Стефов, З. Стоянов и П. Зографски са арестувани и отведени в Пазарджик. По нареждане на главния секретар Н. Начов те трябвало веднага да бъдат изгонени от областта. Но пазарджишкият префект не успява да изпълни тази заповед, защото в града се вдигат дейците на съединението. Бившите опълченци Тодор Киров, Георги Маврото, Антон Мумджиев и др. съставят въоръжен отряд от около 50 души, който се явява в префектурата. Пред опасността от безредици и сблъсквания префектът отстъпва. Арестуваните са освободени и още същата нощ З. Стоянов тайно се завръща в Пловдив. [46]
На 5 септември председателят на БТЦРК написва прокламацията за съединението. В нея се казва: „Братя! Часът за нашето съединение удари!... Вие ся задължавате в името на отечеството ни, в славата и величието на България да ся притечете на помощ и подпомогнете
45. В. „Борба", бр. 15 от 4 септ. 1885.
46. Митев, Й. Пос. съч., 180—185.
78
святото дело." [47] По същото време в отделни градове и села комитетите вдигат народа в името на съединението.
На 5 септември в Пазарджик се събират около 3000 въстаници от околните села — Мелек-Кадъново (дн. с. Драгор, Пазарджишки окръг), Ковачево, Ишикъшлий (дн. Лозен), Чангарлий (дн. Звъничево), Али-Кочово (дн. Капитан Димитриево), Аджиларе (дн. Алеко Константиново), Баши Кърово (дн. Главиница), Ямурчево (дн. Мокрище) и др. Предвождани от опълченците Г. Здравков, Г. Маврото, Ю. Спиридонов, П. Иванов и други, с музика и развети знамена те обявяват съединението, приветствани от цялото население. Пред всеобщото надигане властите се отказват от всякаква съпротива. За комендант на града е назначен Т. Киров.
Успешно е проведена и акцията в с. Голямо Конаре. Тук подготовката е напреднала и отдавна се очаква сигналът за действие. Готово е и знамето на голямоконарските въстаници, ушито от годеницата на Чардафон Велики ученичката Недялка Шилева и изрисувано от възрожденския художник Георги Данчов. На 4 септември в селото пристига пловдивският префект Петър Димитров, изпратен от правителството да спре откритите съединистки демонстрации. Неговото появяване не може да попречи на въстаниците, към които се присъединяват и местните власти. На 5 септември под предводителството на Чардафон Велики голямоконарци арестуват префекта и провъзгласяват Съединението. „Колкото свят имаше по полето — пише З. Стоянов — кой през глава, кой през крака — скоро се озоваха в селото." [48]
В Голямо Конаре се събират въстаници от околните села. Сформирани са два отряда — единият под командването на Сп. Костов заминава за Старо Ново село (дн. с. Старосел, Пловдивско), а другият, воден от Чардафон и П. Шилев, потегля за Пловдив. По пътя към дружината на Чардафон се присъединяват въстаници от други села. Селяните от Царацево се предвождат от стария революционер бай Иван Арабаджията. Късно вечерта на
47. Архив на Възраждането Т. 2, с. 319.
48. Стоянов, З. Чардафон Великии (Биографическа скица в профил). Русе, 1887, с. 250.
79
5 септември голямоконарският отряд спира край Пловдив в очакване на нарежданията на майор Д. Николаев. [49]
На въстание се вдига и Станимашка (Конушка) околия. Съгласно нарежданията на ЦК станимашките въстаници трябвало да вземат участие в завземането на властта в Пловдив. На 5 септември под командването на поп Ангел Чолаков и Никола Кръстев е образувана 2000-дна чета. В нея влизат въстаници от Станимака и селата Новаково, Конуш, Червен, Арбанасе, Тополово, Пранга (дн. с. Патриарх-Евтимово, Пловдивско) и др. Четата веднага поема пътя към Пловдив, но пристига тук със закъснение. [50]
Съединисткото движение в гр. Чирпан има много привърженици и активни дейци с революционно минало. На 4 септември в града се намират трима членове на ЦК — кап. К. Паница, Ив. Андонов и дошлият от Стара Загора Ив. Стоянович. Провъзгласяването на съединението обаче се натъква на неочаквани трудности. Осведомен за готвената акция, околийският началник Г. Овчаров извиква на помощ войска. Арестувани са някои от дейците на движението, а други успяват да избягат. При това положение се взема решение да не се вдига въстание в града, а събралите се въстаници да се насочат към Пловдив. Образуван е отряд, начело на който застават П. Гарванов, Ст. Филипов и Т. Пеев. Но още при с. Калфата (дн. с. Съединение, Старозагорско) чирпанският отряд е настигнат от войскова част под командата на поручик Ж. Жейнов. Завързва се престрелка, в която загиват петима четници, някои са пленени, а останалите се разпръсват. [51] Това е единственото стълкновение между въстаналия народ и войската при провъзгласяване на Съединението.
През нощта на 5 срещу 6 септември Пловдив изглежда необичайно притихнал. По калдъръмените улици на града се чуват само стъпките на патрулиращите войници. Но в затъмнените къщи чакат уговорения сигнал комитетските дейци, а край града се събират въстаническите отреди. Първа пристига голямоконарската чета, водена от Чардафон, а след нея — част от станимашките
49. Спомени за Съединението от 1885 г., 337—338.
50. Пак там, 351—354
51. Спомени за Съединението от 1885 г., 355—357.
80
въстаници начело с К. Балтов, П. Сребров и Г. Ковачев. Специални куриери поддържат връзката между майор Д. Николаев, членовете на ЦК, пловдивските съзаклятници и въстаническите отреди.
Към 4 часа на разсъмване майор Д. Николаев повежда войската. За кратко време резиденцията на главния управител е обкръжена и към войниците се присъединяват въстаническите отреди. Тревожният звън на камбаните от черквите „Св. Георги" в квартал Мараша и „Св. Богородица" в Каршияка известява началото на военнореволюционната акция. И докато разбудените граждани се стичат към конака, Г. Кръстевич е арестуван. От името на БТЦРК З. Стоянов и Ив. Андонов му съобщават, че е свален и трябва да напусне страната. [52]
Още през 1850 г. заслужилият обществен и просветен деец бе писал: „И паша да стана, и бей да стана, пак чувствуванията си не изменям." Вторият главен управител на Източна Румелия знае за народното движение, за провъзгласяване на съединението, но не се изпречва на пътя му. Въпреки строгите предупреждения на Високата порта той не взема сериозни мерки срещу съзаклятниците. Такова е поведението и на правителството. На 5 септември в Постоянния комитет се обсъжда възможността управляващата Народна партия да вземе инициативата за осъществяване на акта. Директорът на народното просвещение К. Величков предлага правителството да изпревари събитията, като само обяви Съединението с Княжество България. В крайна сметка надделява страхът от реакцията на Русия, която е против нарушението на Берлинския договор в момента. [53] Г. Кръстевич посреща спокойно събитията на 5 срещу 6 септември. „И аз съм българин"— казва той, за да изрази съпричастието си с общонародния стремеж за съединение. Без да окажат съпротива, управляващите съединисти приветстват делото и протягат ръка на неговите организатори.
В ранната утрин на 6 септември 1885 г. целият град е на крак. На площада пред конака се събират граждани, пристига конушката чета на поп Ангел Чолаков. Провъзгласяването на Съединението в Пловдив и в другите
52. Пак там, 48—51.
53. ЦДИА, ф. 250, оп. 1, а. е. 77, л. 6—8.
81
градове на Южна България става без особени трудности, защото няма българин, който да е против това дело. Неслучайно Иван Вазов пише за Съединението: „... една от най-лесните революции в историята, защото отдавна тя бе извършена в душите". [54]
Властта в изкуствено създадената Източна Румелия е пометена за няколко часа. Решително значение в това отношение има участието на войската, което предотвратява ненужните и опасни стълкновения и осигурява успеха на делото. Само една вест помрачава всеобщата радост. Докато млади и стари се прегръщат и поздравяват с голямото събитие, на площад „Джумаята" в центъра на Пловдив проехтяват гърмежи. Нелеп куршум покосява живота на многозаслужилия борец за българската свобода и ревностен деец на съединението — майор Райчо Николов. [55]
След обявяване на Съединението на Източна Румелия с Княжество България под скиптъра на княз Александър БТЦРК съставя Временно правителство и се саморазтуря. В правителството влизат: председател д-р Г. Странски, подпредседател д-р Ст. Чомаков и членове — майорите Д. Николаев, Д. Филов, С. Муткуров и Р. Николов, И. Груев, К. Пеев (кмет на Пловдив), д-р Г. Янкулов (председател на Областното събрание), З. Стоянов, Д. Юруков, Г. Данчов, А. Самоковец, Г. Бенев. Както се вижда, в правителството са включени членове на БТЦРК и на двете главни партии в областта. Зад Съединението застават всички българи. Два дни по-късно на мястото на убития Р. Николов, майорите Филов и Муткуров, които заминават за границата, са назначени П. Р. Славейков, кап. К. Паница и Д. Ризов. Майор Д. Николаев става главнокомандващ румелийската войска.
Временното правителство изпраща телеграма до княз Александър, с която му съобщава, че Съединението е провъзгласено „в името на Ваше Височество". Вземат се мерки за запазване на реда и тишината в страната. Не са допуснати никакви преследвания или вътрешни размирици. Доскорошните политически противници си подават ръка и действат в разбирателство. Със специална
54. Вазов, Ив. Събрани съчинения Т. 10. С., 1977, с. 422.
55. Спомени за Съединението от 1885 г., 368—371.
82
заповед в Южна България е обявено военно положение и мобилизация на всички резервисти от 18 до 40-годишна възраст. Под ръководството на руския военен аташе подполковник М. Чичагов е разработен план за отбрана на страната при евентуално нападение от Турция.
Изобщо руските офицери, които са на служба във войската в княжеството и в източнорумелийската милиция, се отнасят със симпатии към националните стремления на българите. Като участници в Руско-турската война от 1877—1878 г. те не можели да не съчувстват на желанията на българския народ да отхвърли несправедливите клаузи на Берлинския договор. В годините след Освобождението руските офицери дейно работят за изграждането и обучението на въоръжените сили в Северна и Южна България. Те следят разрастването на съединисткото движение през 1885 г. и хранят надежди, че тяхното правителство ще подкрепи българите. Когато Съединението е провъзгласено, руските офицери искрено приветстват делото и участват при набелязване на първите мерки за защита на страната. Всички те посрещат със съжаление заповедта да напуснат българската армия в момент, когато ѝ предстоели тежи изпитания.
Съединисткото дело се ползва със симпатиите и на многобройната руска емиграция. В Източна Румелия живее една група от известни руски народници — Вл. Дебагорий-Мокриевич, д-р Судзиловски (Русел), Вл. Луцки, д-р Ал. Хотински, д-р Розентал, Ал. Дилева и др. Те се сближават със З. Стоянов и неговите приятели, които споделят народническите идеи. Някои руски емигранти се включват в подготовката на Съединението и в защитата му. Техните симпатии към справедливото дело на българския народ до известна степен се дължат и на отрицателното им отношение към царското самодържавие, което не одобрява пловдивския акт.
Княз Александър получава във Варна телеграмата на Временното правителство и веднага влиза във връзка с П. Каравелов, който се намира в Търново. Със съгласието на министър-председателя той издава два указа — за обща мобилизация и за свикване на IV Обикновено народно събрание на извънредна сесия на 10 септември 1885 г. След като Съединението е провъзгласено, П. Каравелов
83
не се поколебава да приеме извършения акт и да се заеме с неговата защита. Противното би означавало да постави страната пред опасността от тежка криза и катастрофа. „Веднъж фактът станал — заявява Каравелов, — трябва да се вземат всички мерки, за да се спаси положението." [56] В този дух министър-председателят говори на свикания в Търново митинг, председателстван от Ст. Стамболов.
Вестта за Съединението обикаля България още на 6 септември. Навсякъде тя предизвиква бурен възторг и въодушевление. И сякаш никой не се бои от опасностите, които надвисват над страната. На 7 септември в много градове на княжеството — София, Русе, Шумен, Дупница, Тутракан и други, се провеждат масови тържествени митинги в подкрепа на извършеното дело. На многолюдно събрание в столицата старият обществен деец и поет Петко Р. Славейков произнася вълнуващо слово. Той призовава народа на борба за защита на независимото политическо съществуване на България.
„Нашите братя зад Балкана — казва Славейков — смело изпълниха своята си длъжност, като решително отхвърлиха неприятелския хомот, а сега наша длъжност е тук да им се притечем на помощ, да им дадем братска ръка, да се покажем като народ, вечно съединен, достоен за борба и способен за политическо съществуване. Ние не трябва да се плашим пред нищо." [57]
До председателя на БТЦРК са изпратени поздравителни телеграми от много градове на княжеството — Враца, Плевен, Луковит, Свищов, Видин, Тутракан, Радомир, Дупница, Русе, Шумен и др. В тях се декларира всеобщата радост и солидарност с извършеното дело. П. Р. Славейков телеграфира до З. Стоянов: „Дерзайте, симпатиите на целий народ са с вас! Делото е патриотическо, надявам се да бъде успешно!" [58] Съединението предизвиква невиждан национален подем. В страната се създава доброволческо движение за защита на съединеното отечество. То се ръководи и направлява от поборническо-опълченските дружества, които отново се проявяват като най-активната обществена организация.
56. Цит. на Радев, С. Пос. съч., Т. 1, с. 541.
57. В. „Търновска конституция", бр. 168 от 7 септ. 1885.
58. Архив на Възраждането. Т. 2, с. 326.
84
На 8 септември 1885 г. князът пристига в Търново, където го очакват министър-председателят П. Каравелов, председателят на Народното събрание Ст. Стамболов и изпратените от Временното правителство делегати К. Хаджикалчев и д-р Г. Янкулов. Тук той издава манифест към българския народ, с който официално признава Съединението и призовава нацията да защити „светото дело" [59]. На 9 септември, придружен от П. Каравелов, князът влиза в Пловдив. Жителите на града му оказват радушен прием, виждайки в негово лице олицетворение на идеала за национално единство.
В периода от 6 до 8 септември временните власти в областта успяват без усилия да „задържат" в неутрално положение съдбата на Съединението, докато от София бъде възприето неговото по-нататъшно ръководство. Те налагат траен контрол върху положението и така предотвратяват както появата на допълнителни антипатии отвън, така и предварително отнемат друга причина за незабавна намеса на Турция, чиито териториален статут в Европа, търговско-стратегически интереси и престиж са отново поставени на изпитание.
След пристигането на княз Александър I в Пловдив Временното правителство се разпуска. Неговите функции се поемат от „комисарство" в състав: д-р Г. Странски, П. Р. Славейков, Й. Груев. Запазени са всички учреждения в областта, като е премахната само митницата между княжеството и бившата Източна Румелия. Дават се разпореждания с оглед отбраната на южната граница. Опиянението от първите дни отстъпва място на трескавата и многостранна подготовка за защита на извършеното дело.
59. В „Държавен вестник", бр. 92 от 8 септ. 1885.