Съединението на Княжество България и Източна Румелия 1885 година

Е. Стателова, А. Пантев

 

4. Изпитанията на войната

 

 

Сръбско-българска война - 1885 г.

Действия на прикриващите отряди и отбранителното сражение при Сливница (14-20.XI.1885 г.)

 

 

На 2 ноември 1885 г. Сърбия обявява война на България. В манифеста на крал Милан се заявява, че кралството е принудено да започне война поради нарушаването на Берлинския договор от страна на княжеството. Изтъкват се влошените отношения между двете съседни държави, за което била виновна България. Сръбските войски се призовават да защитят „правото дело на Сърбия" [1]. Продължителната сръбска дипломатическа офанзива и провокациите по границата завършват с нахлуване на българска територия. Чрез гръцкия дипломатически агент в София Рангабе на 2 ноември към обяд сръбското правителство връчва нота на българското правителство за обявяване на войната. Всъщност военните действия на сръбската войска са вече започнали.

 

През същия ден княз Александър издава манифест към българския народ. В него се посочва вероломното нападение на Сърбия и се призовават всички граждани, способни да носят оръжие, да се притекат в името на „своето отечество и свобода" [2]. Заедно с това българският външен министър адресира до представителите на великите сили в София нота, в която съобщава, че Сърбия е обявила война на България и сръбските войски са навлезли в българска територия. Изтъкват се усилията от българска страна да се избегне всякакво стълкновение по границата. „На Европа се пада да отсъди — завършва нотата — кой в настоящия момент е повел

 

 

1. История на Сръбско-българската война 1885 г. С., 1925, 241—242.

 

2. Пак там, 243—244.

 

129

 

 

инициативата за тази война и на коя страна е правото." [3] В същото време княз Александър телеграфически уведомява султана и великия везир за сръбското нападение и моли сюзеренната власт за подкрепа и съдействие. [4]

 

Българските призиви остават без отговор. Два дни по-късно от София отново апелират към Високата порта и „висшата справедливост на великите сили, за да вземат решение, тъй като последната дума трябва да принадлежи на Европа" [5]. Въпреки че продължава да търси съдействието на великите сили, българското правителство разбира, че княжеството е оставено само. Съдбата на съединеното отечество е в ръцете на българския народ.

 

Само осем години след Освобождението си младата българска държава трябва да воюва срещу една страна с опит и традиции във военното дело. Наистина Сърбия не разчита само на изненадата и затрудненото положение, в което е поставено княжеството след провъзгласяване на Съединението. Тя разполага с многочислени и добре обучени въоръжени сили. Със закон от 1883 г. те са реорганизирани в постоянна редовна войска, като срещу България са мобилизирани 59 557 бойци с 618 офицери. По-късно те нарастват до 120 000 души. Офицерският кадър е подготвен във военното училище в Белград или в чужбина и благодарение на войните срещу Турция през 1876 г. и през 1877—1878 г. добре познава терена на бъдещите бойни действия.

 

Сръбската пехота е въоръжена с модерни пушки „Маузер—Кока Милованович", които имат по-добри тактико-технически качества от българските пушки. Патрони се произвеждат във фабриката в гр. Крагуевац. Артилерията разполага с около 400 оръдия, като се очакват още 306, закупени от Франция. Сръбската войска е снабдена с добро облекло и снаряжение, макар че количеството се оказва незадоволително По-добре е организирана санитарната част. [6]

 

 

3. Външната политика на България. Т. 1, N 337, с. 640.

 

4. Пак там, Т. 1, N 3 8, 641—642.

 

5. Пак там, N 341, с. 647.

 

6. История на Сръбско-българската война 1885 г. С., 1971, 126—132.

 

130

 

 

Тъй като се готви за война с България, сръбското главно командване има предварително изработен план. Той предвижда нанасяне на удара в две направления — София и Видин. Разчита се на численото превъзходство на сръбската войска, която с бързи действия трябвало да разгроми българската войска в района на Цариброд — Пирот, да отбие идващите от Южна България части и да превземе столицата. Така че настъплението към София има централно стратегическо значение, а ударът към Видин играе спомагателна роля. Той трябвало да пресече пътя на българските войски от Северна България към столицата. Планът предвижда след превземането на София да се премине към отбрана на Ихтиманската планина. Той трябвало да се реализира от две армии — Нишавска (главна), състояща се от четири дивизии, и Тимошка — от една дивизия, подпомогнати от кавалерия и други поделения. [7]

 

Състоянието на българските въоръжени сили е значително по-лошо. Създадена след Освобождението, българската войска е млада и без особен опит. Тя се състои от постоянни войски и народно опълчение. За периода от 1878 до септември 1885 г. в княжеството са обучени около 55 000 войници. За същото време в Източна Румелия през казармата минават 16 000 младежи. След мобилизацията войската заедно с опълчението и доброволците има численост около 108 000 души — около 66 259 от Северна България и 42 000 от Южна България. Българските офицери са малко на брой и без достатъчен опит. Повечето от тях получават образование във Военното училище в София, а други — в руските военни училища и академии. Както в Северна, така и в Южна България има голям брой руски офицери инструктори. Когато след провъзгласяване на Съединението те са отзовани от българската войска, местата им се заемат от млади български командири. [8]

 

Българските войници имат добра бойна подготовка. Благодарение на усилията на руските офицери инструктори и на патриотичния подем след Освобождението във войската са постигнати завидни резултати. Младите бойци проявяват умение в стрелбата и учебните

 

 

7. История на Сръбско-българската война 1885 г., 138—139.

 

8. Пак там, 76—79, 97—98.

 

131

 

 

занятия, подчертано старание и дисциплинираност. В това отношение източнорумелийската милиция е поназад, което се дължи на обстоятелството, че Главният щаб се намира в ръцете на чужденци, незаинтересовани от доброто състояние на въоръжените сили на областта. [9] Въпреки това за краткия период на съществуването си българската войска достига добро равнище, което проличава във войната.

 

Въоръжените сили на Северна и Южна България страдат от обща слабост — различно и недостатъчно оръжие. В пехотата се използват пушки главно от система „Кринка", „Бердана N. 2", а има и известен брой пушки „Мартини", „Шаспо" и „Шнайдер". С изключение на пушките „Бердана", за които обаче патроните са малко, всички останали са остарели системи. Броят на оръдията е общо 204. Незадоволително е и снаряжението на войнишкия състав, а с облекло са снабдени само редовните войници. Повечето от запасните, доброволците и опълченците са облечени със собствени дрехи.

 

Снабдяването с храна не е организирано с оглед на една война. Доставките се осигуряват от частни предприемачи. Липсват складове с продоволствени запаси, което затруднява прехраната на войските във военно време. На помощ се притичва цялата общественост. Големи дарения от храни правят заможни българи от страната, а също и българи от Румъния, Цариград и др. Доброволни помощи се събират от основаните комитети в подкрепа на Съединението, ръководени от Централен комитет в София с председател Т. Иванчев. Така до края на септември Софийският комитет събира и изразходва 40 000 лв., Кулският изпраща 2000 лв., Видинският — 2500 лв., Свищовският — 1000 лв. и т.н. [10] Общо за помощи и поддържане на две доброволчески чети по време на войната Свищовският комитет събира и изразходва 91 331,20 гроша. [11]

 

Медицинското обслужване на войската страда от много недостатъци. По това време в България изобщо

 

 

9. Стателова, Е. Изграждане на въоръжените сили на Източна Румелия — Военноисторически сборник, 1983, № 6, 14—29.

 

10. В. „Търновска конституция", бр. 170 от 21 септ. 1885, бр. 174 от 9 окт. 1885.

 

11. БИА—НБКМ, ф. 164, а. е. 6, л. 23—40.

 

132

 

 

няма военни болници, а медикаментите и санитарните материали са в ограничено количество. Още преди да започне войната, спешно се доставят най-необходимите лекарства и медицински инструменти от Букурещ и Виена. С тази работа се заема видният български банкер и търговец в Румъния Евлоги Георгиев, който от 22 септември до 5 декември 1885 г. закупува медикаменти и хирургически инструменти за 24 447 франка. [12]

 

Към действащата българска войска са прикрепени доброволчески дружини. Те са плод на националния подем след Съединението, когато в цялата страна се създава движение за защита на родината. Като доброволци се записват бивши опълченци, участници в националреволюционните борби, стари и калени в боеве воиводи, младежи и ученици. Българските студенти в чужбина напускат университетите и поемат към България. В парахода на път към родината студентите доброволци за пръв път запяват написаната от Цвятко Радославов песен „Горда Стара планина", която днес е национален химн на Република България. Във войната участват и жени — например Й. Маркова и В. Йонина от Видинско, доброволки от 2-ра доброволческа дружина. В редиците на доброволците са и първите социалисти — Д. Благоев и Н. Габровски.

 

Начело на доброволчески дружини и чети застават старите и известни войводи П. Хитов, дядо Ильо, дядо Жельо, Ангел, Юрука, Богданцалията и др. В София е организирана доброволческа дружина от 450 души, във Варна — чета от 142 души, в Търново — 3 чети и т.н. Създаден е и Ученически легион, който достига 1000 души и първоначално има за задача да пази реда в Пловдив. Доброволците във войната са над 10 000 души. Те имат слаба подготовка и са въоръжени с пушки остаряла система — „Кринка", „Шаспо" и др. [13] Но всички са въодушевени от готовност за саможертва в името на България. Вероломното нападение на Сърбия — пише Д. Благоев — „предизвика едно подигане на националната енергия до най-висока степен. Всичко, способно да носи

 

 

12. БИА—НБКМ, ф. 272, оп. 3, а. е. 867, л. 156.

 

13. Генов, Ц. Доброволческото движение у нас по време на Съединението и Сръбско-българската война 1885 г. — Военноисторически сборник, 1954, № 2, 76—94.

 

133

 

 

оръжие, тичаше да застане под знамето на борбата за съединението и за целостта на отечеството" [14].

 

След провъзгласяване на Съединението България очаква нападение от Турция, затова командването спешно изготвя план за евентуална война с нея. В същото време на южната граница са съсредоточени главните сили на българската войска — Източният корпус на действащата армия, състоящ се от 51 800 души с 52 оръдия. Корпусът е разположен в районите на Ямбол и Търново-Сеймен (дн. гр. Симеоновград) така, че да прегради пътя на турските войски по долината на р. Марица и р. Тунджа. Той трябвало да осигури отбраната на Родопите главно по долината на р. Арда и р. Места. Източният корпус се командва от подполк. Д. Николаев.

 

На границата със Сърбия са оставени малко сили. Враждебното поведение на сръбското правителство подтиква Военното министерство в София да вземе мерки за укрепяване на западната граница и главно на столицата. Извършени са размествания на военни части и усилване на Западния корпус. В навечерието на войната той се състои от 7 отряда — 36 1/2 дружини, 10 ескадрона, 7 батареи. За действие срещу Сърбия са отделени около 17 437 души с 34 оръдия, срещу Турция — около 9226 души с 8 оръдия, и резерв от 3600 души с 8 оръдия — общо 30 263 бойци с 50 оръдия.

 

Корпусът се намира под командването на майор Ат. Гуджев. Неговите сили са разположени на фронт от 200 км срещу Сърбия на запад и Турция на юг. За отбрана на Северозападна България е формиран Северен отряд с командир майор Ат. Узунов. Той се състои от 17 1/2 дружини, 112 ескадрона, 6 батареи — общо около 15 000 бойци с 37 оръдия. [15]

 

Въпреки че са наполовина от броя на сръбските войски, тези сили трябвало да поемат удара на нашествениците и да ги задържат до пристигане на подкрепления от Южна България. Сръбското нападение се очаква и все пак обявяването на войната е изненада, доколкото опасенията до този момент са насочени главно към Цариград. Но българското командване не се дезорганизира,

 

 

14. Благоев, Д. Съчинения Т. II, с. 89.

 

15. История на Сръбско-Бъгарската война 1885. С., 1971, 114—119.

 

134

 

 

а взема бързи мерки за отпор. И още през първия ден българските войници оказват ожесточена съпротива на чуждото нашествие.

 

На 2 ноември сръбската Нишавска армия настъпва по посока на Сливница. През този ден българските войски при Цариброд (дн. Димитровград) влизат в бой с Дунавската дивизия под командването на ген. Йованович, която имала задача да излезе на линията Вишан— Калотина. Силите са неравни — 1:7 в полза на сръбските войски. Царибродският отряд под командата на кап. Хр. Попов се състои от една дружина, три опълченски чети и един ескадрон. С тези сили той устоява на сръбския натиск до 17 часа. Поради опасността от обграждане командирът на отряда дава заповед за изтегляне. Българските части са принудени да отстъпят на Драгоманската позиция, но Дунавската дивизия не достига до заповяданата линия, а остава да нощува в района на Цариброд.

 

Сръбската конна бригада, която трябвало да поддържа връзка с Дунавската дивизия, преминава границата едва надвечер. Тя се командва от полк. Прапорчетович. Скалистият терен и точната стрелба на българските предни постове забавят бригадата. Когато настъпва нощта, отделни части са достигнали с. Одоровци, а останалите се връщат и заемат позиция на границата. Заблуден за движението на неприятеля, отрядът на кап. Кр. Бахчеванов, който отбранява района, отстъпва на укрепената позиция при с. Бребевница. Тук на 3 ноември продължава натискът на сръбската конница, подкрепена от пехотата. Българските части упорито бранят позицията, като отстъпват крачка по крачка към с. Мало Малово.

 

Бавно се придвижва и сръбската Шумадийска дивизия, командвана от полк. Бинички. Тя трябвало да напредва по пътя Пирот—Трън и заедно с Моравската дивизия да превземе Трън и Брезник. По пътя си Шумадийската дивизия се натъква на Долноневлянския отряд на кап. А. Букурещлиев, който оказва упорита съпротива. Чак вечерта отрядът се оттегля и заема позиция при с. Долна Невля. Шумадийската дивизия успява да проникне едва на 4 км в българската територия. Моравската дивизия с началник полк. Топалович също не достига до Трън. Авангардът на дивизията преминава

 

135

 

 

границата в 4 ч. сутринта, но срещу него излиза половината от трънското опълчение и полуескадрон конни жандари в продължение на три часа опълченците отбраняват границата. Тяхната устойчивост и героизъм внася смут сред сръбските войски. До вечерта дивизията едва достига до вр. Голям Руй — с. Зелениград.

 

През първия ден от войната българските войски отстъпват, като оказват сериозна съпротива. Това забавя настъплението на Нишавската армия и дава възможност на младите български командири да обмислят сериозно по-нататъшните си действия. „Между това — пише Вл. Джорджевич — българите изпълниха бляскаво днешния ден. Техните малки отделения на границата задържаха цялата наша армия така, че не изгубиха повече от 5—7—10 км." [16] В това време от Пловдив към София пътува първият ешелон от войските на Източния корпус.

 

На 3 ноември главните сили на Нишавската армия правят опит за по-сериозно настъпление. Дунавската дивизия подновява усилията си да достигне линията Вишан—Калотина. По решение на щаба на армията българските войски трябвало да задържат противника на линията Драгоманското дефиле — Долна Невля — Врабча — Трън. За тази цел тук е съсредоточен Драгоманският отряд под командването на кап. Н. Петров. В състава му влизат: отстъпилият Царибродски отряд, 3-та дружина от 4-ти Плевенски полк и една полубатарея от 1-ви артилерийски полк. На Драгоманската позиция се оттегля и Долноневлянският отряд, към който се присъединява ескадрон от 2-ри конен полк и 2-ра дружина от 7-ми Преславски полк. През целия ден българските войски отбраняват позицията, но неприятелят успява да направи пробив на северния участък. Доброволците не издържат на натиска и отстъпват. Въпреки това дясната колона на Дунавската дивизия заема само входа на Драгоманското дефиле. Късно вечерта българските части се оттеглят на Сливнишката позиция.

 

Придвижвайки се по пътя за Трън, Шумадийската дивизия атакува района на Врабча. На Врабчанската

 

 

16. Джорджевић, Вл. Историја Српско-бугарског рата 1885 г., књига прва, Београд, 1908, с. 315.

 

136

 

 

позиция българите разполагат пет роти, една опълченска чета и шест оръдия, срещу които излизат превъзхождащите сръбски сили — девет батальона, четири батареи и два конни ескадрона. Под силния огън на противниковата артилерия българските подразделения са принудени да отстъпят. Щабът на Западния корпус не съумява да осигури подкрепление на силите, които защищават Врабчанската позиция. Упоритата съпротива на Трънския отряд и на планинския артилерийски взвод на пор. Банов обаче приковава Шумадийската дивизия в района на Врабчанската махала и спечелва ценно време за защитниците на Сливнишката позиция.

 

През същия ден на Трънската позиция се води ожесточен бой между главните сили на Моравската дивизия (шест батальона, три батареи и един ескадрон) и българските сили, командвани от кап. Ст. Тошев. Отбраната на Трънската дивизия е поверена на една дружина от 2-ри Струмски полк, две роти от 3-ти Бдински полк, рота от 4-ти Плевенски полк, една батарея, две опълченски и две доброволчески чети. В боя се отличават струмци и бдинци, които провеждат успешна контраатака при вр. Мали Руй. Височината Цветков гроб, важен подстъп към Трън, се защищава от Изворския отряд, който понася тежки загуби. Защитниците на Трънската позиция се бият храбро и самоотвержено и късно вечерта след големи загуби се оттеглят по шосето Трън—Брезник.

 

Въпреки отстъплението на българските войски през втория ден Нишавската армия се придвижва твърде неравномерно към Сливнишката позиция. Тя достига линията Станянци — Караулката — Вишан — Трън — Извор. За да предприеме действия срещу Сливнишката позиция, ѝ е необходимо да проникне напред. А това е спечелен ден за българското командване, което усилено укрепява Сливнишката позиция и съсредоточава войски на фронта.

 

Впрочем височините на запад от Сливница са избрани за място за решителен отпор още преди започване на войната. Поради силния планински терен това е последната удобна позиция за отбрана на столицата. Укрепяването започва от 10 октомври, но и сега продължават да се строят закрития и редути, копаят се

 

137

 

 

окопи. На 3 ноември в София пристига от Пловдив главнокомандващият българските войски княз Александър, придружен от министър-председателя П. Каравелов. По това време в столицата вече се чуват оръдейните изстрели от Драгоман. През същия ден следобяд в двореца се провежда коронен съвет, на който участват князът, всички министри, началник-щабът на Западния корпус кап. Ст. Паприков и началникът на артилерията кап. Ол. Панов.

 

След като е докладвано положението на фронта, съветът потвърждава решението боят да се приеме на Сливнишката позиция. Дадено е разпореждане всички части от Западния корпус да се съсредоточат на Сливница и да се изтеглят всички войски от Южна България. Сливнишката позиция трябвало да се задържи до пристигане на частите от Източния корпус. Заповедта на българското командване е тя да се брани до последен човек. Защитата на Източна Румелия е поверена на дванадесет дружини под командването на подполк. Д. Филов и на доброволчески отряди. Препоръчва се, ако турската войска навлезе, да не и се оказва съпротива, за да се предпази населението. [17]

 

На 4 ноември Нишавската армия с мъка си пробива път към Сливнишката позиция. Макар че са по-малочислени и откъснати един от друг, българските подразделения сериозно затрудняват движението на сръбските дивизии. След като защитниците на Драгоманското дефиле отстъпват, Дунавската дивизия влиза в Драгоман, заема вр. Три уши и се разгръща срещу Сливнишката позиция. Но Шумадийската и Моравската дивизия продължават да се сражават с отделни български части в района на Трън. Към 10 ч. сутринта Моравската дивизия влиза в Трън, който е опразнен от българските части. Командирът решава да даде почивка на войниците си и само един полк е изпратен по долината на р. Глоговица. Шумадийската дивизия продължава настъплението, но нощта я заварва на 15 км от Сливнишката позиция. По този начин на 4 ноември сръбските войски не успяват да се съберат пред Сливница и да организират съвместна атака.

 

Положението на българските войски обаче е тежко.

 

 

17. История на Сръбско-българската война 1885 С., 1925 , 323—331.

 

138

 

 

Главните сили все още не са пристигнали от Източна Румелия. Численото и материалното превъзходство на противника действа потискащо. С невероятно напрежение на силите българските прикриващи отряди се промъкват към Сливница. Войниците пристигат изморени и съсипани от мъчителното отстъпление. Единственото преимущество на българите е, че се разполагат на укрепена позиция. Вечерта на 4 ноември на Сливнишката позиция се събират дванадесет дружини, четири полски батареи, една планинска батарея, три ескадрона конница и неколкостотин доброволци и опълченци. От Брезник се очаква Трънският отряд с присъединилите се към него части.

 

С тези сили военният съвет на корпуса, в който взема участие и княз Александър, решава на следващия ден — 5 ноември, да бъде атакуван левият фланг на неприятеля при с. Мало Малово. Сръбското главно командване също планира да нападне българския десен фланг със силите, които има на разположение — Дунавската и Дринската дивизия и Конната бригада. Впоследствие атаката е отложена за 6 ноември с цел да се изчакат изостаналите дивизии.

 

В мъгливата и студена сутрин на 5 ноември българските войски започват решително сражение. Частите на българския десен фланг, командвани от ротмистър Ан. Бендерев, настъпват към с. Мало Малово. Младите командири умело ръководят бойните действия, а българските войници, много от които за пръв път влизат в бой, проявяват изключителен героизъм. Боевете се водят през целия ден и сръбските войски са принудени да отстъпят. Българите овладяват височината Мека Цръв. Успехът на десния фланг не позволява на сръбските части да пробият центъра и левия фланг на Сливнишката позиция Рано следобед сръбската артилерия открива огън по тях. Централният участък се командва от кап. А. Блъсков, левофланговият — от кап. М. Савов. Опитите на Дринската дивизия да извърши пробив завършват без успех. Сръбските войски са разстроени и понасят големи загуби. Високият морален дух на българските войски, които преодоляват психическия шок от отстъплението през първите три дни, прави силно впечатление на сръбските офицери и на чуждите кореспонденти на бойната линия. Твърде скоро европейските

 

139

 

 

вестници ще заговорят за умението и безстрашието на младата българска войска.

 

През същия ден Моравската дивизия влиза в гр. Брезник, а малките български резерви се оттеглят към Радомир. Шумадийската дивизия, която трябвало да се изнесе на Сливнишката позиция, преодолява с мъка планинския терен и до вечерта не успява да се съедини с Дринската и Дунавската дивизия. По това време настъпва промяна в положението на българските войски. На Сливнишката позиция пристигат първите ешелони от Източния корпус — пет дружини, три ескадрона и две чети доброволци.

 

Походът на българските войски от Южна България до Сливница е истински подвиг. От Пловдив до гара Саранбей (дн. Септември) те се прехвърлят с влак, а след това се придвижват пеша. Под непрестанен дъжд и снежна виелица, по разкаляни и неравни пътища войниците вървят без отдих ден и нощ. Нито лошото време, нито гладът или умората могат да сломят техния дух. Твърде малък е броят на изостаналите поради премръзване или изтощение. Себеотрицанието и издръжливостта на българския войник надминава всички очаквания. Има части, които за две денонощия изминават 146 км. Навсякъде населението се старае да подпомогне бойците, обгражда ги с грижи, осигурява коли и коне за превозването им до Сливница, а в столицата ги приемат тържествено. Сам министър-председателят Каравелов всяка вечер посреща войниците при Горубляне.

 

„Те — пише в спомените си Ек. Каравелова — с бодра стъпка и голямо въодушевление потегляха по шосето колкото се може по-бързо, за да изминат тридесеттях километра, които ги разделяха от Сливница." [18]

 

Вечерта на 5 ноември, когато на бойната линия настъпва затишие, в сръбската главна квартира се набелязва план за подновяване на нападението на 6 ноември. Българското командване на свой ред решава да продължи отбраната на Сливнишката позиция. Развитието на военните действия на 5 ноември повдига самочувствието на младите командири и укрепва вярата на бойците. Тъй като се опасява за изхода на боевете, княз Александър изпраща разпореждане до министър-председателя

 

 

18. Спомени за Съединението, с. 243.

 

140

 

 

да евакуира държавната хазна и архива на двореца с оглед евентуално отстъпление.

 

В 4 ч. сутринта П. Каравелов свиква Министерския съвет на заседание. Министрите потвърждават решението на щаба на Западния корпус за неотстъпна защита на Сливнишката позиция. В този смисъл е телеграфирано на княз Александър, а и лично председателят на Народното събрание Ст. Стамболов заминава да му предаде становището на правителството. [19]

 

На 6 ноември боевете обхващат цялата линия на Сливнишката позиция.

 

„Времето беше студено, влажно и мъгливо, земята, покрита със сняг — пише Ст. Паприков. — Войниците бяха толкова изморени, че приличаха на мъртъвци, някои войници бяха полубоси и полуголи... Никъде огън нямаше, за да се сгреят. При това те бяха гладни." [20]

 

Но желанието да се прогони нашественикът от родната земя е по-силно от физическите страдания. След сполучливия отпор през първия ден всички са нетърпеливи да влязат отново в бой.

 

Пристигналите от Южна България подкрепления, посрещнати с всеобща радост, са разпределени на цялата позиция. Въпреки това българското командване набелязва мерки за укрепяване на отделните участъци. Военните действия отново започват на десния участък. Тъй като рано сутринта височината Мека Цръв била изоставена, на ротмистър Бендерев е заповядано да поправи грешката. Той отново организира атака и под звуците на „Шуми Марица" с гръмогласно „ура" бойците запълзяват по скалистите стръмнини. Сръбските войски отстъпват, без да дочакат удара. Височината Мека Цръв, твърде важна за защитата на десния участък на Сливнишката позиция, отново е овладяна.

 

В центъра успешно е отбита атаката на сръбската Дунавска дивизия, при което се проявява 4-ти пехотен Плевенски полк. По-тежко е положението на левия фланг, който е заплашен от обхват от юг от Шумадийската и Моравската дивизии. За да предотврати това, кап. М. Савов още през нощта заема хребета Градище—Вишая. В същото време срещу Моравската дивизия, която потегля от Брезник в помощ на Дунавската,

 

 

19. Радев, С. Пос. съч., Т. I, 630—632.

 

20. Цит. по История на Сръбско-българската война 1885, 1971, с. 256.

 

141

 

 

Шумадийската и Дринската дивизии при Сливница, е изпратен малък отряд под командването на кап С. Кисов. Той има непосилната задача да нападне Брезник и да задържи Моравската дивизия.

 

Отрядът, който се състои от части на 2-ри Струмски и 3-ти Бдински полк, Радомирската опълченска дружина и доброволци, изпълнява поръчението. Кап. Кисов организира дръзка атака на височината Св. Никола, но след ускорения преход неговите бойци са изморени. Подкрепяни от две артилерийски батареи, сръбските поделения дават отпор и минават в настъпление. Боят продължава през целия ден безуспешно за българите и отрядът започва да се оттегля към Самоков, при което бойците се разпръсват на малки групи. Макар че Брезник не е освободен, Моравската дивизия е принудена да остане в града. Тя настъпва към Сливница едва на другия ден, като оставя в Брезник два батальона.

 

По-благоприятно се развиват действията на крайния десен фланг на българите. Рано сутринта на 6 ноември отрядът на кап. К. Паница, състоящ се от една запасна рота от 1-ви пех. Софийски полк и македонски българи-доброволци, и Комщицкият отряд на пор. Зафиров предприемат смело нападение срещу сръбските части и освобождават селата Туден и Комшица. Техните дръзки набези предизвикват паника сред неприятеля. Сръбското главно командване се опасява от обход от север и затова подсилва левия фланг на Нишавската армия.

 

И така, на 6 ноември българите не само отбиват неприятелските нападения, но и затвърдяват позициите си. На Сливница пристигат нови части от Източния корпус, но сръбските войски пак имат числено превъзходство. Разбиването на кап. Кисов предизвиква мрачни опасения. Въпреки това българското главно командване не променя решението си за отбрана на Сливнишката позиция. За да подсигури столицата, то създава два отряда, които да охраняват подстъпите от Брезник към София. Под впечатлението на тревожните известия за разстройството на струмската дружина при Брезник княз Александър напуска Сливница рано сутринта на 7 ноември и се отправя за София.

 

Настъпва най-решителният ден на войната — 7 ноември. Боевете започват още призори, когато мъглата

 

142

 

 

се вдига. След кратка престрелка на десния фланг започва ожесточен бой. От хребета Три уши сръбските войски обстрелват височината Мека Цръв, отбранявана само от една българска горска батарея. За да не допусне превземането на височината, ротмистър Бендерев изнася напред две дружини от Бдински и Плевенски полк, а по-късно и една дружина от Дунавски полк. Българските части атакуват хребета Три уши и към 11 ч. превземат източната височина. Сръбските войници не издържат на стремителния натиск и се изтеглят към западната височина на хребета.

 

В кръвопролитния бой загиват много български офицери и войници. Смъртно ранен е смелият капитан М. Маринов, който ръководи атаката на Три уши. Изключителен героизъм проявява портупей-юнкер Боян Ботев — брат на поета-революционер Хр. Ботев. За устремната атака на Три уши кап. Ст. Паприков пише.

 

„Един сигнал за атака, едно ура отдето и да е, едно движение напред на която и да е част биваше последвано от всички близки части войниците в пълен безпорядък като рой пчели тръгваха напред и това беше атака, която неприятелят не издържаше и отстъпваше." [21]

 

В най-критичния момент в помощ на българските войници идват италианските работници-строители на железопътната линия Цариброд—Вакарел, които помагат като санитари. Те грабват оръжието и се включват в боя.

 

Въпреки постигнатия успех положението на десния фланг е тежко. Изплашено от настъплението на българите, сръбското командване изпраща в подкрепа на Дунавската дивизия части от Дринската дивизия. Налага се българските войски от центъра да окажат съдействие на частите на ротмистър Бендерев. Инициативата идва от началника на артилерията кап. Ол. Панов, които повежда войниците в атака. Дружините настъпват от двете страни на шосето Сливница—Драгоман и до вечерта успяват да отхвърлят Дринската дивизия от лявата страна на шосето към с. Ярловци. През това време на десния участък продължават боевете за Три уши. Дунавската дивизия също не издържа на напора на българските войски и се оттегля към Драгоманския

 

 

21. Цит. по История на Сръбско-българската война 1885 г., 1925, с. 495.

 

143

 

 

проход. Хребетът Три уши минава изцяло в български ръце.

 

Отрядът на кап. К. Паница също не бездейства. Чрез неочаквани нападения той държи в напрежение неприятеля и постепенно застрашава левия фланг на Нишавската армия. След като овладява рубежа Изатовци— Славиня, кап. Паница прониква в тила на сръбските войски. През нощта на 7 ноември той превзема с. Ржана и пленява 35 души и 300 пушки. Акциите на партизанския отряд засилват деморализацията в сръбската войска.

 

На левия фланг действията се развиват също в полза на българите. Преди всичко главното командване решава да попречи на настъплението на Моравската дивизия към Сливница. С тази задача е натоварен новосформираният отряд на кап. Хр. Попов, който се състои от две софийски и една пловдивска дружина, един ескадрон и една полубатарея. В 8 ч. сутринта кап. Попов повежда войниците с думите: „Над нас днес гледат нашите другари от върховете на Сливница." [22] Отрядът поема към Алдомировци — Гълъбовци — Златуша — Кърнул (дн. Делян). При с. Гургулят българските части влизат в бой с превъзхождащите ги сръбски войски. Те не само спират настъплението на неприятеля, но с помощта на изпратените подкрепления му нанасят съкрушителен удар. Редом с войниците се бият селяните от Гургулят. Постигнат е голям успех — Моравската дивизия се оттегля и левият фланг на Сливнишката позиция е осигурен. Неговата отбрана е поверена на струмските и преславските дружини. След една успешна атака срещу височината западно от с. Братушково всички части от левия участък преминават в настъпление.

 

Така на 7 ноември българите постигат решителна победа. Сливнишкото отбранително сражение завършва с настъпление на българските войски. Провален е замисълът на сръбското командване и София е защитена. Младата българска армия с чест посреща първото сериозно изпитание в своята история. Високият духна войниците и офицерите, вдигнали се да защитят своето отечество, преодолява несгодите и ужасите през първите дни на войната. Привечер, когато на Сливница

 

 

22. Цит. по История на Сръбско-българската война 1885, 1971, с. 266.

 

144

 

 

отекват последните изстрели, князът се завръща на бойното поле. Посрещат го с гордост от блестящата победа, макар че картината на фронта е тъжна — голям брой убити, тежко ранени, за които не достигат легла и медикаменти, гладни и изнурени войници. През този ден българските загуби в убити, ранени и пленени са около 1800 души, а сръбските — около 2200.

 

Вечерта на 7 ноември министър-председателят П. Каравелов телеграфира на пловдивския префект и окръжните управители: „Вчера и днес след продължителна и ужасна битка при Сливница българската войска победи съвършено неприятелските войски." [23] Тази вест бързо се разнася из страната, а чуждите телеграфни станции я предават по цял свят. След дни на безпокойство и тревожно очакване българският народ е обхванат от бурна радост. Победата над по-опитния и многочислен враг ентусиазира млади и стари. Цялата нация напряга силите си, за да подкрепи героичната войска. Към фронта се стичат доброволци, пътуват обози с храни.

 

През това време европейската преса не скрива изумлението си от подвига на българите. При започването на войната всички са убедени, че българската войска ще бъде бързо и лесно разгромена. Европа смята победата на крал Милан неоспорима. „България непременно ще бъде победена" — песимистично споделя лорд Солзбъри с кралица Виктория. [24] Сега изненадата от победата при Сливница прераства в нескрит възторг от себеотрицанието на един малък народ, проявил способност да брани своята самостоятелност и свобода. „Европа — пише кореспондентът на „Къолнише Цайтунг" фон Хун — се наелектризира от българските успехи." [25]

 

Пред българския народ обаче стоят още много изпитания. Положението в Северозападна България, където действа Тимошката армия под командването на ген. Лешанин, е тежко. На 3 ноември сръбските войски преминават границата и настъпват към Видин в три колони. Срещу тях се изправят българските прикриващи

 

 

23. „Дневен бюлетин", бр. 3 от 8 ноем. 1885.

 

24. Grenville, J. A. S. Lord Salisbury and Foreign Policy The Close of the Nineteenth Century. London, 1964, p. 25

 

25. Фон Хун, А. Борбата на българите за съединението си. Русе, 1890, с. 171.

 

145

 

 

отряди, които се състоят предимно от запасняци, доброволци и опълченци. Гарнизонът на Кула в състав от една запасна рота, 800 опълченци и 300 доброволци се опитва да задържи врага пред града, но под напора на превъзхождащите го сили е принуден да отстъпи. Кулският отряд е разбит. През това време сръбският десен фланг се разполага на позиция срещу Белоградчик.

 

За да забави придвижването на Тимошката дивизия към Видин, командирът на Северния отряд кап. Узунов заповядва настъпление към Зайчар. На 4 ноември Летящият отряд на пор. Драганов и доброволческият отряд, командван от пор. Ст. Петров, минават границата при с. Брегово и влизат в бой със сръбските подразделения. Българите се бият храбро, но силите им се оказват недостатъчни. С настъпването на нощта отрядите се изтеглят на българска територия, без да са изпълнили задачата си.

 

Макар че понасят тежки загуби, българските войски забавят придвижването на Тимошката армия към Видин. Кап. Узунов се възползва от това и усилено подготвя крепостта за отбрана. Строят се окопи, поправят се бастиони и укрепления. Външният ров, който опасва земления насип около града, е запълнен с вода, докарана от р. Тополовица. На 5 ноември една част от сръбските войски е край гр. Кула, а друга — обстрелва Белоградчик. В помощ на гарнизона на града са изпратени доброволци от Русе. На 6, 7 и 8 ноември сръбските войски в три колони достигат на 5—10 км от Видин. Крепостта разполага със 7 запасни роти, 700 доброволци, една сотня и около 3000 опълченци. Останалите части от Северния отряд се намират пред крепостта, в Лом, по пътя от Лом за Белоградчик и на прохода Петрохан — Берковица.

 

Тъй като силите не достигат за открит бой със сръбските войски, кап. Узунов избира тактика на отбрана на подстъпите към Видин със слаби отряди. На 10 ноември градът е плътно обкръжен и единствената връзка с външния свят остава р. Дунав. По реката Българската дунавска флотилия, състояща се от три парахода, една яхта, седем катера с петнадесет лодки, два миноносеца и два шлепа, доставя боеприпаси и храна на жителите и защитниците на крепостта.

 

След тридневното Сливнишко сражение настъпва поврат във войната. Българските войски на Южния

 

146

 

 

фронт преминават в контранастъпление. На 8 ноември командването на Западния корпус дава заповед да се разузнае разположението на противника на левия и десния фланг. Без да знае разпореждането на щаба, кап. Хр. Попов по своя инициатива насочва отряда след отстъпващата Моравска дивизия. Преследвани от кавалерийските взводове, сръбските войски панически се оттеглят по посока към Драгоманския проход и Брезник. В 16 ч. те напускат града, като изоставят голямо количество храни и боеприпаси. Два часа по-късно отрядът на кап. Попов влиза в Брезник.

 

На десния участък също настъпват промени в разположението на силите. На 9 ноември, придвижвайки се с разузнавателна цел, ротмистър Бендерев принуждава сръбските части да напуснат височината при Цариброд и да се оттеглят в с. Калотино. Като се бои от общо българско настъпление, сръбският главен щаб начело с крал Милан се премества към границата. Оттук той изпраща противоречиви заповеди за разместване на дивизиите. В резултат Нишавската армия отстъпва по цялата линия и се разполага по следния начин: Дунавската дивизия при с. Калотино, Дринската югозападно от Драгоманския проход, Шумадийската североизточно от Драгоманския проход, Моравската в с. Врабча. Уморени и разстроени, сръбските войски не успяват да организират новите си позиции.

 

През това време българското командване забавя контранастъплението, за да прегрупира силите си. На 8, 9 и 10 ноември на Сливнишката позиция пристигат нови подкрепления от Източния корпус — 6-ти пех. Търновски полк, 8-ми пех. Приморски полк, една пловдивска и една харманлийска дружина, Румелийският ескадрон, артилерия и др. Последните части се движат към фронта без почивка. За да ускорят напредването си, по пътя те изоставят даже раниците и обоза си. Българските войски на Сливница се състоят от 39 дружини, 6 дружини доброволци и опълченци — общо 40 000 души. За командир на Западния корпус е назначен главнокомандващият източнорумелийските войски подполк. Д. Николаев. Сложен е ред в снабдяването на войниците с храна и са взети мерки за пренасяне на ранените.

 

Докато българите се готвят да изгонят нашественика от страната, Високата порта изведнъж решава да се намеси

 

147

 

 

в качеството си на сюзерен. На 9 ноември великият везир Кямил паша телеграфира на княз Александър, че Портата е доволна от изтеглянето на българските войски от Източна Румелия. Тя смята със съгласието на княза да предложи примирие на сръбското правителство и в същото време да изпрати в Пловдив императорски комисар, който да поеме управлението до възстановяване на статуквото. Това — съобщава Кямил паша — е „съобразно мнението на конференцията" [26].

 

Независимо от тези уверения великите сили не подкрепят активно закъснялата турска инициатива. На 10 ноември княз Александър в името на „падналите на бойното поле" отхвърля предложението за примирие „преди пълното опразване на България от сръбските войски". Заедно с това той предупреждава, че изпращането на императорски комисар в Южна България „би могло да наруши реда и спокойствието сред румелийското население" [27]. В този дух външният министър Ил. Цанов адресира циркулярна нота до великите сили. Като съобщава съдържанието на разменените с Високата порта телеграми, той моли силите да отложат изпращането на комисар и уреждането на румелийския въпрос до приключване на Сръбско-българската война. [28] Българското правителство е решено да продължи военните действия до изгонване на неприятелските войски, защото разбира, че не може да разчита на чужда подкрепа и великите сили не са единодушни по въпроса за Съединението.

 

Така на Сливница отново загърмяват оръдията. Българската офанзива започва на 10 ноември на десния участък и в центъра. Българските войски настъпват срещу Дринската и Шумадийската дивизия със задача да превземат Драгоманския проход. Боят за височините край с. Драгоман продължава през целия ден. В него се проявяват три дружини на Търновския полк. Българите устремно атакуват височината Остра чука и принуждават сърбите да се оттеглят в безредие. Те понасят големи загуби, но преследването на неприятеля продължава

 

 

26. Външната политика на България. Т. 1, № 344, с. 653.

 

27. Пак там, № 344, 653—654.

 

28. Пак там, № 344, с. 652.

 

148

 

 

до мръкване. Напълно разстроена Дринската дивизия се оттегля към границата. Драгоманският проход е овладян от българите.

 

На 11 ноември авангард на българските войски от десния участък и центъра настъпва по посока към Цариброд със задача да пресече пътя на отстъпващия противник. Северно от с. Драгоил български подразделения се натъкват на изостанали части от Дринската дивизия и успяват да ги изтласкат. Придвижването продължава в пет направления, като по този начин неприятелските сили са изтикани до линията с. Планиница — Цариброд — Радейна. Рано следобед срещу цялата Нишавска армия се изправят 16 1/4 български дружини, 6 ескадрона и 4 батареи, а главните сили се намират още на Сливнишката позиция на около 30 км разстояние. Сръбската пехота и конница два пъти превъзхождат българските, а артилерията — четири пъти.

 

Българското командване предприема най-рискованата операция през войната. Под огъня на противника четири дружини от 4-ти Плевенски полк и обходната колона на кап. Р. Димитриев атакуват и до вечерта заемат вр. Бабина глава. Овладян е и Остри връх, където сърбите оказват отчаяна съпротива, но не устояват на щиковия удар на българските дружини. Дунавската дивизия претърпява пълен разгром и съдбата на Цариброд е решена.

 

На следващия ден — 12 ноември, българското командване се заема да затвърди постигнатия успех. Частите на авангарда получават нареждане да укрепят позициите си на височините Бабина глава и Остри връх и да не предприемат настъпление. В тяхна подкрепа от Сливнишката позиция потеглят в две колони главните сили. Дясната колона под командването на майор А. Гуджев в състав осем дружини, осем оръдия и един ескадрон на 13 ноември достига с. Радейна, североизточно от Цариброд. Централната колона начело с подполк. Д. Филов настъпва по шосето за Цариброд и още същата вечер се разполага в района на града. В крайния ляв участък на българските войски също са предприети действия. По заповед на командването на 12 ноември отрядът на кап. Хр. Попов настъпва към Трън. Късно вечерта градът е превзет с изненада.

 

През същия ден в района на Цариброд отново започват

 

149

 

 

боеве. Сръбските войски, разположени на Нешков връх зад Цариброд, откриват пехотен и артилерийски огън срещу българските групировки на Бабина глава и Остри връх. Въпреки че не е предвидено настъпление, българите спонтанно се вдигат. На Нешков връх се завързва ожесточен ръкопашен бой.

 

„Тук на върха — разказва съвременник — ... за пръв път в тази война са се срещнали гърди с гърди българи и сърби. Разправата им се захванала вече с щикове, ножове, револвери и юмруци." [29]

 

Чуждите кореспонденти описват боя като кървава схватка на живот и смърт, завършила с победа на българите, които заемат Нешков връх. И двете страни понасят тежки загуби. От българска страна в боя падат 58 души, а около 200 са ранени. Сръбските загуби са двойно по-големи.

 

Тази победа открива за българските войски пътя за Пирот. След Дунавската и Шумадийската дивизия е разгромена. Към границата отстъпва и Ржанският сръбски отряд, ударен и разбит от безстрашните бойци на кап. Паница. По целия фронт инициативата е в български ръце. При паническото отстъпление на войските си сръбското главно командване разбира, че трудно може да организира отбраната на границата, трябва да спечели време, докато пристигнат свежи попълнения от вътрешността. По нареждане на крал Милан от Белград започват дипломатически постъпки пред великите сили за спиране на българското настъпление.

 

На 12 ноември Австро-Унгария, Германия и Русия правят колективна постъпка в Белград и София за прекратяване на кръвопролитната война. На следващия ден в българската главна квартира пристига сръбски парламентъор, който предава решението на крал Милан да се подчини на волята на Европа. Подполк. Д. Николаев отговаря, че не е получил никаква заповед от върховния главнокомандващ княз Александър. [30]

 

Българското правителство решава да не се подчини на помирителната инициатива на трите велики сили, към които се присъединява и Турция Всъщност тази постъпка е в полза само на Сърбия, тъй като не дава

 

 

29. Цит. по Венедиков, Ю. История на Сръбско-българската война (1885 г.). С., 1910, с. 264.

 

30. Радев, С. Пос. съч., Т. 1, 671—672.

 

150

 

 

никакви гаранции на княжеството, в чиято територия се намират неприятелски войски. На 14 ноември Ил. Цанов отговаря на дипломатическите представители на Австро-Унгария, Германия и Русия, че техният апел ще бъде обсъден след завръщането на княза от бойното поле. Накрая той прибавя, че сръбските войски продължават да бомбардират гр. Видин. [31] По този начин се обръща внимание на неискреността на сръбското желание за прекратяване на военните действия.

 

На 13 ноември българските войски трескаво се готвят за изтласкване на сръбските войски отвъд границата. След краткия отдих войниците са отпочинали и бодри. Спечелените победи и молбите на крал Милан за примирие повдигат бойния дух. Всички са ентусиазирани и готови да се бият до изгонване на последния нашественик от родната земя. Всеки се смята отговорен за съдбата на Съединението и целостта на отечеството. В щаба на Западния корпус се изготвя план за настъпателна операция към Пирот. Дадено е разпореждане за придвижване на частите на кап. Попов и резервите от Сливнишката позиция към фронта при Цариброд.

 

Под силен дъжд по разкаляните и непроходими пътища упорито напредват войнишки колони, тежко натоварени волски коли, които пренасят храна, муниции и превързочни материали. За снабдяването на войската се полагат големи усилия, но с отдалечаването на фронта то става все по-трудно. Помощ очакват хилядите ранени, които трябва да се превозят до София. Тук са открити 28 болници, настанени в помещенията на Народното събрание, Народната банка, министерствата, гимназиите и др.

 

През тези дни Българският червен кръст, макар че е млада организация, без опит и средства, развива твърде ползотворна дейност. Като инспектор на дружеството на бойното поле заминава народният поет Петко Р. Славейков. Заедно с белгиеца д-р Шарл Роа той организира превързочни пунктове в Сливница, Драгоман, Цариброд, Нови хан, Ябланица, Луковит и Саранци. В София дружеството издържа шест болници. То посреща и настанява осем чуждестранни мисии на Червения кръст. На 8 ноември 1885 г. Женевският международен комитет

 

 

31. Външната политика на България. Т. 1, N 346, с. 655.

 

151

 

 

на Червения кръст отправя апел за оказване помощ на България. „Вярваме — се казва в него, — че като си напомните какво солидарността в злощастието е едно от основните начала на нашето дело, вие ще благоволите да се притечете на помощ на българското дружество." [32]

 

В отговор на апела в България идват медицински мисии от Австрия, Унгария, Англия, Германия, Румъния, Русия, Хесен и Швейцария. Те откриват болници в столицата и полагат грижи за ранените, особено след подписване на примирието. Редица чуждестранни национални дружества на Червения кръст изпращат парични помощи, общо в размер 135 856 лв., а от много страни безвъзмездно се получават хирургически инструменти, медикаменти, дрехи, одеяла и пр.

 

С оглед на предстоящите действия главните сили на българските войски са разположени на фронт с дължина 15 км от с. Бански дол до Петърлаш. Те трябвало да преминат границата и да настъпят към Пирот в четири колони. Колоната, командвана от майор А. Гуджев, трябвало да поддържа връзка с отряда на кап. Паница и да настъпи в посока с. Крупец; до нея по десния бряг на р. Нишава да се придвижи колоната на подполк. С. Муткуров; колоната на кап. Н. Никифоров трябвало да се движи успоредно на шосето Цариброд — Пирот и вляво от нея колоната на майор П. Стоянов, която имала за задача да настъпи към Суковския мост и тук към нея да се присъедини отрядът на кап. Хр. Попов. Резервът на подполк. Д. Филов и Конната бригада трябвало да напреднат по шосето Сливница — Пирот.

 

Срещу тези войски се изправят основните сили на Нишавската армия, заела позиция пред Пирот. На границата са оставени само 8150 сръбски войници. Левият фланг на Пиротската позиция се отбранява от Шумадийската дивизия, центърът — от Дунавската дивизия, и десният фланг — от Дринската дивизия. Моравската дивизия е в резерв, разположена зад десния фланг. Този път съотношението на силите е в полза на българите — 42 717 души срещу 32 535 сръбски войници.

 

Рано сутринта на 14 ноември българските колони

 

 

32. Радев, д-р Н. Делото на Червения кръст в България и странство С., 1909, с. 42.

 

152

 

 

поемат по определения маршрут към границата. Прикриващите сръбски подразделения са отблъснати и към 15 ч. предните части на българските войски се озовават пред Пирот. Колоната на майор Гуджев настъпва към височините източно от с. Извор и се разполага североизточно от с. Бериловци на 700—800 м от противника. През нощта е организирана атака на най-важния пункт на северния фланг — височината Църни връх. Изненадани, сръбските войски се разбягват. Колоната на подполк. Муткуров настъпва към с. Ржана, въпреки че е подложена на силен пехотен и артилерийски огън. Българската артилерия успешно подавя сръбската батарея. Сръбските войски не издържат на устремното настъпление и отстъпват. Боят продължава по улиците на града. Той е прекъснат от силен взрив, предизвикан от избухване на склад с бойни припаси. Това увеличава безредието и паниката сред отстъпващите сръбски войници. По заповед на подполк. Муткуров българските части напускат града, за да не бъдат обсадени. Късно вечерта те обграждат Пирот откъм южната страна.

 

Колоните на кап. Никифоров и майор Стоянов настъпват срещу десния фланг на противниковата позиция. Поради стратегическото значение на южния Църни връх кап. Хр. Попов предлага през нощта височината да бъде атакувана и превзета. Командирът на корпуса одобрява решението и операцията е възложена на няколко дружини под командването на кап. Бахчеванов, който повежда бойците в полунощ. Сръбските войски откриват настъплението и оказват сериозна съпротива. Завързва се един от най-кръвопролитните боеве във войната. С цената на много жертви българите вземат надмощие и изтласкват сръбските войски от височината.

 

Рано сутринта на 15 ноември край Пирот се подновяват ожесточените боеве. Колоната на майор Гуджев настъпва срещу цялата Шумадийска дивизия на север от града. Ударът е съсредоточен на височините североизточно от Нишор, които ограждат пътя за Княжевац. След успешна атака сръбските бойци се огъват и се разбягват. Цялата дивизия отстъпва зад р. Темска, преследвана от колоната на майор Гуджев. От 4 ч. сутринта колоната на подполк. Муткуров започва да заема Пирот. Овладян е хребетът Хисарлъка, западно от града.

 

Сръбските войски провеждат успешна контраатака

 

153

 

 

и по улиците на Пирот се завързва жесток бой. Те постигат временен успех, но подложени на силен артилерийски огън, напускат града. Българските бойци от Приморския полк проявяват голям героизъм. Дунавската дивизия отстъпва в пълен безпорядък към Княжевац. Поражение претърпява и десният фланг на противника, срещу който действа колоната на кап. Попов, подсилена с колоната на кап. Никифоров. След като българите овладяват вр. Келташ, Моравската и Дринската дивизия се оттеглят на югозапад. По този начин българските войски се врязват и разделят на две сръбската Нишавска армия. Това открива пътя към Ниш. В двудневното пиротско сражение и от двете страни има много убити и ранени.

 

През тези дни на Северния фронт българските войски упорито се отбраняват. След като обкръжават Видинската крепост по суша, на 11 ноември сърбите бомбардират града. Българската крепостна артилерия успешно отговаря. През следващите два дни сръбските войски нападат предните позиции на бранителите. Ожесточени боеве се водят при с. Алибегово и Новоселци, където българите са принудени да отстъпят пред численото надмощие на противника. На 13 ноември следобед ген. Лешанин преустановява бойните действия и съгласно заповедите на главната квартира предлага примирие. Кап. Узунов няма никакво нареждане и сведения за положението на Южния фронт, но приема да прекрати действията за известно време.

 

Въпреки постигнатото споразумение и като се възползват от него, сръбските войски се придвижват към крепостта. В отговор българите подновяват огъня. Бойните действия обхващат целия фронт и продължават до вечерта. И този ден упоритите атаки на сръбските войски са отбити от самоотвержените защитници на крепостта.

 

Новината за българските победи при Сливница повдига духа на гарнизона и на обсадените граждани. Населението оказва незаменима помощ на войската. То извършва укрепителните работи, доставя продоволствие и фураж, подпомага разузнаването, а в критичните моменти се включва в боя с оръжие. В защитата на Видин вземат участие корабите от Дунавската флотилия и Морската част, които снабдяват Северния отряд

 

154

 

 

с боеприпаси и храни. Само в периода на войната те извършват общо 25 двойни рейса, като превозват войници, тежко ранени бойци, оръжие, брашно, сухари, дрехи и др. Първо място държи параход „Голубчик" с командир мичман Вл. Луцки, под чието умело ръководство се извършват най-много рейсове.

 

Като разбират, че с открита сила не могат да превземат града, на 14 ноември сърбите започват подготовка за постепенна атака на крепостта. Българите решават да нападнат неприятеля в тил. През същия ден, за да подпомогне видинските бранители, Летящият отряд на кап. Тодоров с част от Белоградчишкия гарнизон, водена от пор. П. Дворянов, атакува сръбския отряд при с. Арчар. Организирано добре, нападението завършва с успех. Сърбите отстъпват към с. Гайтанци. Създават се условия за комбинирани действия на българите — от крепостта и в тила на Тимошката армия.

 

С оглед на това на 15 ноември кап. Узунов предприема излаз от крепостта. В 5 ч. сутринта отряд под командването на подпор. А. Тодоров напуска града през крепостната стена „Страшен бряг" и с изненада напада сръбските окопи. Завързва се тежък бой, в който загива командирът на отряда. Героично се сражават и шуменските доброволци, повечето от които са ученици, студенти и учители. На разсъмване подразделенията на отряда се прибират в крепостта. През този ден Летящият отряд на кап. Тодоров и доброволците на пор. Дворянов разбиват сърбите при с. Гайтанци, пленяват едно оръдие и 25 войници. Действията на отрядите ангажират значителни части от сръбските обсадни сили и облекчават положението на видинския гарнизон.

 

На 16 ноември кап. Ат. Узунов получава съобщение от Калафат за сключеното примирие. Ген. Лешанин също знае за примирието, но независимо от това подновява нападението срещу крепостта. Щурмът продължава до полунощ, но завършва с неуспех. Надеждите на сърбите да изненадат гарнизона не се оправдават. Военните действия на Северния фронт са преустановени едва на 17 ноември. През този ден в Белоградчик пристига старият народен деец П. Р. Славейков, за да се присъедини към самоотвержените защитници на града, които ликуват от постигната победа. Готовността на населението от Северозападна България да продължи борбата

 

155

 

 

принуждава сръбското командване да се откаже от надеждите си за по-голям успех. Сърбия разчита чрез примирието да запази завладените територии в Северна България като компенсация за пораженията на Южния фронт.

 

След победата на българските войски при Пирот Австро-Унгария решително се намесва в защита на крал Милан на Сърбия. На 16 ноември по нареждане от Виена в българската главна квартира пристига австро-унгарският дипломатически представител в Белград граф Р. Кевенхюлер. Той се среща с главнокомандващия българската войска княз Александър и от името на великите сили и по-специално на Австро-Унгария, Германия и Русия настоява да се спрат военните действия, като заплашва, че в противен случай българските войски ще срещнат императорските австрийски войски. Пред този ултиматум князът отстъпва. Още същия ден външният министър Цанов съобщава с нота на великия езир и на европейските сили, че в отговор на тяхната колективна постъпка и на декларацията на Кевенхюлер България е преустановила военните действия и приема да преговаря за примирие. [33] Така на 16 ноември на Южния фронт военните действия са спрени и за временна демаркационна линия е определен фронтът.

 

Преговорите за сключване на примирие обаче се затягат. Сръбското командване предлага войските да останат на позициите си от 16 ноември, да не се извършва разместване на частите, ако е възможно да се пристъпи към взаимно опразване на окупираните територии и примирието да трае до 1 януари 1886 г. Тези предложения не държат сметка за българската победа и не поставят въпроса за започване на преговори за мир. От българска страна издигат следното контрапредложение - сръбските войски да се изтеглят от българска територия, българските войски да останат на заетите позиции, веднага след подписване на примирието да се пристъпи към преговори за мир. Сръбското правителство отхвърля българските условия, като успоредно с това продължава заплашителните си военни приготовления.

 

Напразно българската дипломация търси съдействието

 

 

33. Външната политика на България. Т. 1, № 346, с. 656.

 

156

 

 

на великите сили. И този път те застават на страната на Сърбия. В паузата на незаглъхналите боеве Австро-Унгария предлага да бъде създадена международна военна комисия от военните аташета на Русия, Германия, Англия, Франция и Италия във Виена и по един представител на Австро-Унгария и Турция. Великите сили решават условията на примирието да се набележат от техни експерти. Комисията се събира в Пирот на 6 декември и започва заседанията. За няколко дни тя изработва договор за примирие между България и Сърбия, без да взема предвид справедливите искания на българското правителство. Според договора примирието ще трае до 17 февруари 1886 г.; първо сръбските, а след тях и българските войски трябва да се оттеглят на старите граници; демаркационната линия трябва да върви по границата, като се образува временна неутрална зона; незабавно да се назначат делегати за водене на мирни преговори и да започне взаимна размяна на пленниците. Актът на примирието е подписан на 9 декември 1885 г. [34]

 

По време на събитията Русия не прави политически изводи от твърдата защита на Сърбия от страна на Австро-Унгария. Тя продължава да гледа на Англия като на свой главен противник на Балканите и упорито отказва политически симпатии към България. Царското правителство продължава да държи на съюза си с Австро-Унгария и Германия. Скоро обаче става ясно, че „българската криза от 1885—1886 г. разкрила реалното значение на австро-германския договор от 1879 г.; тя показала в действие неговата антируска насоченост" [35]. Но Александър III и привържениците на руско-австро-германския съюз в царското правителство през 1885 г. не преценяват далновидно значението на Съединението и на българските победи, нито обвързването на Сърбия с Австро-Унгария.

 

Сръбско-българската война, продължила две седмици, завършва с победа на княжеството. Българският народ проявява висока воинска и патриотична доблест и защищава с кръвта си своята национална кауза. Вдъхновен

 

 

34. Външната политика на България. Т. 1, N 381, 649—700.

 

35. Манфред, А. Внешняя политика Франции 1871—1891, M., 1952, с. 396.

 

157

 

 

от героичната саможертва на обикновените български войници, Ив. Вазов ще увековечи техния подвиг в стихосбирката „Сливница", излязла през февруари 1886 г. Младата българска държава понася тежки загуби — около 700 убити, около 4500 ранени, големи материални щети и 30 000 000 лв. разходи. Ще бъде необходимо доста време, за да се излекуват раните от войната.

 

Но международният престиж на княжеството нараства. Още в хода на войната Европа научава за себеотрицанието на българския войник, умението и таланта на младите командири. Чуждите военни кореспонденти на фронта — Сп. Гобчевич („Берлинер тагеблат"), А. фон Хун („Кьолнише цайтунг"), Ж. Филион (агенция „Хавас"), Дамот („Тан"), д-р Ш. Роа („Ендепанданс белж"), Юлиус („Дейли нюз"), Ан. Пиотровски („График"), д-р Хитил („Нойе фрайе пресе"), полк. Кочетов („Новое время") и др., описват развоя на бойните операции и не скриват възхищението си от българите.

 

И наистина, минала през изпитанията на войната, българската войска зарегистрирва прояви, които ѝ спечелват адмирациите на европейския свят. „Българите — пише до Гр. Начович бележитият чешки историк К. Иречек — са зачудили всичкият свят и ненадейната нихна победа им е спечелила благоволението даже на виенската журналистика, едно нещо, което се счита между най-мъчните майстории на света... Сега всичка Европа гледа на България с други очи." [36] В голямото изпитание на народния героизъм и саможертва се ражда съединена България.

 

 

36. Миятев, П. Из архива на Константин Иречек. Преписка с българи. Т. 1, С., 1953, с. 273.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]