1. Пътищата към българското съединение
Берлинският договор поставя пред българския народ проблема за осъществяване на национално обединение, включващо съединение на свободното княжество с автономната област и освобождение и присъединение на Македония и Одринско. Неговите постановления се посрещат с покруса и възмущение от целия български народ. Идеята за национално обединение е съставна част на националноосвободителните борби през епохата на Възраждането. Тя укрепва през Руско-турската война, която донася освобождението на българския народ. Решенията на Берлинския конгрес предизвикват масово съпротивително движение в страната. То започва спонтанно и почти едновременно във всички български земи.
Първи изразяват недоволството си българите от Македония и Източна Румелия. Те адресират до великите сили множество изложения, петиции и мемоари, в които се настоява за запазване на националното единство. Най-яркият протестен документ е мемоарът, изготвен от българските дейци в Пловдив и връчен на представителите на европейските държави в Цариград през октомври 1878 г. В него се описва тежкото положение на българското население в Македония, протестира се срещу изпращането на турски гарнизони в Източна Румелия и се изразява непримиримост към разделянето на българските земи.
Постепенно протестната акция се разраства и приема нови форми. В Южна България се организират митинги и демонстрации, които се засилват, след като в
15
Пловдив пристига Европейската комисия за изработване на Органически устав на Източна Румелия. Комисията е подложена на масиран натиск чрез протестите на различни групи от българското население. На 16 октомври 1878 г. е подаден мемоар от името на съветите от почти всички окръзи, на 25 октомври 1878 г. връчват адрес карловските вдовици от войната, на 8 ноември 1878 г. — многохилядна група селяни и т н. В протестното движение участват всички слоеве на българското общество, а ръководна роля играе интелигенцията. „Южна България — пише Матвеев — буквално кипеше от негодувание от враждебната политика на западните държави,... горещо и гръмко изказваше своите надежди към Русия." [1]
Българите не се ограничават само с мирни протести, а започват подготовка за въоръжена съпротива срещу прилагане на решенията на Берлинския договор. С тази задача се заема основаният в Пловдив на 16 август 1878 г. таен комитет. Негови създатели са бивши активни участници в националнореволюционната борба. Малко по-късно, на 29 август 1878 г., в Търново е основан благотворителен комитет „Единство", в който влизат известни революционни дейци като Ст. Стамболов, Г. и Н. Живкови, Хр. Иванов Големия, Хр. Караминков и др. Комитетът си поставя за цел да се бори за запазване на българското национално единство. Под негово ръководство се организират комитети в Русе, Габрово, Горна Оряховица, Ловеч, Севлиево, Плевен, Видин, Враца, Шумен и в други градове и някои села. По политически причини тези комитети имат статут на благотворителни дружества. Търновският комитет влиза във връзка с комитета в Пловдив, който приема названието „Единство". [2]
Комитетите в Северна България насочват усилията си главно към подпомагане на въоръжената борба на българите в Македония, оставени под османско владичество. Те се свързват със софийския ръководен център на движението и поемат грижата за събиране на доброволци, набавяне на оръжие, боеприпаси и храни. В София,
1. Матвеев, П. Органический статут Восточной Румелии — Русь, N 4, 1884, с. 58.
2. Тодоров, Г. Временното руско управление в България през 1877—1879, С., 1958, 321—323.
16
Кюстендил, Горна Джумая (дн. Благоевград), Дупница, Радомир и в други селища се основават комитети „Единство", които непосредствено ръководят съпротивителното движение в Македония. На 5 октомври 1878 г. избухва Кресненско-Разложкото въстание за освобождение на Македония и присъединението и към Княжество България. Упоритата и героична борба на българите в районите на Кресна, Разлог и Мелник, продължила до средата на 1879 г., се подкрепя от цялата страна. Чети от доброволци, водени от калени в Априлското въстание воеводи, преминават границата и се сражават редом с въстаналото население. В помощната акция на комитетите „Единство" участват и различни обществени организации, читалища, женски дружества, българската емиграция в Румъния и др. [3] Въпреки че претърпява поражение, Кресненско-Разложкото въстание е най-голямата проява на българското националноосвободително и националнообединително движение след Берлинския конгрес.
Пловдивският комитет „Единство" също подкрепя борбата на българите в Македония, но неговата активност е насочена главно към запазване на свободата на Южна България и съединението и с княжеството. За кратко време областта е покрита с мрежа от комитети. През януари 1879 г. в Пловдив се създава Централен комитет за Южна България начело с Др. Цанков, свещеник Г. Тилев, К. Величков и Ал. Людсканов. Той се свързва с руските военни дейци с цел да си осигури тяхната подкрепа. По внушение на ген. М. Скобелев пловдивският комитет се заема да основе гимнастически дружества, чрез които да се извърши организирано и масово военно обучение на населението. По този начин българите се подготвят за въоръжен отпор срещу изпращане на турски гарнизони в Източна Румелия. Готовността на народа за въоръжена борба трябвало да убеди западните държави и Турция каква опасност крият опитите за възстановяване на османската власт в областта.
Вълнението на българското население подкрепя усилията на руската дипломация да запази установения ред в областта. Но за да се избягнат международни
3. Дойнов, Д. Кресненско-Разложкото въстание 1878—1879, С., 1979, 14—284.
17
усложнения, руското правителство се заема да направлява борбата на българите и техните искания съобразно с възможностите на момента. А неблагоприятната международна обстановка и натискът на западните държави принуждават Русия да се придържа към постановленията на Берлинския договор. Затова тя внушава на българите да насочат борбата си за извоюване на най-важните и реални за момента задачи — осигуряване на действителна политическа автономия на Източна Румелия и отменяне на турските гарнизони. По нареждане на правителството си временните руски власти ръководят различните форми на съпротивата въпреки обвиненията на западните представители в подстрекателство на българите.
Най-важно значение се отдава на военната подготовка на населението, осъществявана от гимнастическите дружества. Тези дружества се организират и развиват дейност благодарение съдействието на руските власти, които отпускат оръжие, изработват специални правилници, изпращат руски инструктори. Българското население с ентусиазъм се включва във военното обучение и изявява готовността си с оръжие в ръка да брани свободата. Създадените 16 гимнастическо-стрелкови дружества успяват за кратко време да подготвят народа за самостоятелна защита и да го превърнат в организирана сила. [4]
Успоредно с подготовката за съпротива Централният комитет в Пловдив решава да изпрати делегация в Европа със задача да моли отстъпки от великите сили при прилагане на Берлинския договор. Първоначално се проектира протестът пред силите да бъде от името на целия български народ. Затова делегацията трябвало да се състои от трима представители — от Македония, Източна Румелия и княжеството, и да настоява за запазване единството на българите. По искане на руското правителство обаче, което желае да се избягнат всякакви усложнения и реално преценява възможностите за отстъпки в момента, е решено делегацията да представя само южнобългарското население.
4. Генов, Ц. Гимнастическите стрелкови дружества в Южна България през 1878—1879 година — Военноисторически сборник, 1956, № 3, 85—110.
18
През март и април 1879 г. Ив. Ев. Гешов и д-р Г. Янкулов посещават Париж, Лондон, Рим, Виена, Берлин и връчват мемоар с исканията на българите. В него се заявява, че населението на Източна Румелия няма да допусне влизане на турски гарнизони и назначаване на турски чиновник за главен управител. То ще се вдигне на борба за съединение с княжеството, ако силите не създадат условия за прилагане на автономията. Гешов и Янкулов използват обиколката си из Европа, за да запознаят общественото мнение с положението в Южна България и с желанията на българския народ. [5] Тяхната мисия съвпада с връхната точка в дипломатическите усилия на Русия за облекчаване положението на автономната област.
Съпротивителното движение, организирано от южнобългарските комитети „Единство", има важно значение за отстояване на политическата автономия на Източна Румелия. Готовността на населението да се бие за своите права, умело използвана от руската дипломация, убеждава западните държави и Високата порта в необходимостта да се избере българин за главен управител и да не се вкарват турски войски в областта.
През първите месеци на свободния живот гимнастическите дружества се включват в борбата за утвърждаване на българския характер на Източна Румелия. През май 1879 г. комитетите „Единство" се преустройват, като пловдивският е наречен Централно настоятелство на гимнастическите стрелкови дружества в Южна България. Те имат за задача да защищават „по мирен начин и със законни средства" придобитите права. [6] Тайните комитети се грижат не само за военната подготовка на населението, но и активно участват в обществено-политическия живот на областта. Те обсъждат най-важните проблеми на страната и техните решения са определящи за източнорумелийското правителство.
Влиянието на комитетите върху управлението на областта не остава скрито от представителите на великите сили. Недоволен от дейността им, френският
5. Гешов, Ив. Ев. Борбата за побългаряване на Източна Румелия и моята първа дипломатическа мисия С., 1904, 9—57.
6. Костов, Н. Гимнастическите стрелкови дружества в Южна България. — Здраве и сила, XII, бр. 1 и 2 от 15 септ. 1910, с. 7.
19
комисар барон дьо Ринг ги характеризира в докладите си като „паразитно правителство до законното правителство". От своя страна руското правителство продължава да насърчава военната подготовка на населението, въпреки че под натиска на западните държави е принудено през есента на 1879 г. да съдейства за разтурянето на гимнастическите дружества и за преустройството им в резерв на милицията. Дейността на комитетите и ръководените от тях дружества въздържа османското правителство от окупиране на областта. Всъщност, като защищава свободата на Източна Румелия, населението на областта подготвя нейното неизбежно съединение с княжеството.
Всенародният стремеж за обединение на българските земи в една държава се проявява и при свикване на Учредителното събрание в Търново за изработване на конституция на Княжество България. Комитетите „Единство" вземат решение в събранието да заседават представители от всички български области. Въпреки изричното заявление на Временното руско управление, че това не може да се допусне, в Търново пристигат депутати не само от княжеството, а и от Македония и Източна Румелия. В училището при черквата „Св. Никола" започват неофициални заседания, на които трябвало да се реши „общобългарският въпрос".
Обсъждането на пътищата за действие по този въпрос поставя българския политически свят в състояние на остра дискусия, както става и през предшестващите десетилетия, когато се решават основните проблеми на българската църква, просвета и политическа самостоятелност. Историческият случай събира видните представители на цялата страна и им предоставя възможност да се произнесат по най-важния за нацията въпрос — пълното българско освобождение и обединение. Всички са изпълнени с решимост да използват свикването на Учредителното събрание като национален форум, за да направят постъпки срещу несправедливите решения на Берлинския конгрес, но въпросът е как трябва да се действа. Затова заседанията са бурни и наситени с оня ентусиазъм и драматизъм, които характеризират атмосферата в разпокъсаната страна.
В разискванията се очертават две групи като продължители на основните предосвобожденски течения с
20
най-общите им политически възгледи. Веднага след откриване на Учредителното събрание те започват да се наричат либерали и консерватори със специфичния за българските условия смисъл на тези названия. Консерваторите поддържат схващането, че откритото противопоставяне срещу постановленията на Европа е безсмислено и опасно и затова българите трябва да се заемат първо с устройството на княжеството. Либералите застават на позицията да се продължи борбата срещу Берлинския договор и да не се открива Учредителното събрание, докато западноевропейските държави не се съгласят да дадат свобода на целия български народ. Те смятат, че по този начин ще помогнат на Русия да наложи преразглеждане на Берлинския договор. Но поставено в дипломатическа изолация и затруднено от сложни вътрешни проблеми, императорското правителство се стреми да избягва всякакви затруднения от външнополитическо естество. Неговата позиция убеждава либералите в необходимостта да се прекрати акцията и да се открие Учредителното събрание.
Протестът е реализиран, като 120 представители изпращат неофициален мемоар до великите сили от името на целокупния български народ. Между тях са депутати от двете течения, а също и неучаствали в Учредителното събрание дейци като Ст. Стамболов и др. Мемоарът, които декларира българското искане за единство, не постига търсения ефект. [7] Но акцията на народните дейци в Търново има значение за закрепване на връзките между разделените български части.
Въпреки тактическите различия между двете партии те единодушно демонстрират своя стремеж да се запази единството на българския народ. Приетият в Учредителното събрание член 39 на Търновската конституция осигурява духовното единство на българите в лицето на екзарха независимо от тяхното политическо разпокъсване.
Интересът на княжеството към останалите извън пределите на страната българи официално се декларира веднага след избора на българския княз. Още при първата си обиколка в Европа през май 1879 г. княз Александър I поставя пред великите сили въпроса за положението в
7. Тодоров, Г. Временното руско управление..., 211—217.
21
Македония и Източна Румелия като условие за мирното развитие на княжеството. Навсякъде той получава отговор, че съединението на Северна и Южна България е неизбежно, „но не бива нещата да се насилват". По-сдържано се посреща въпросът за прилагане на член 23 на Берлинския договор за реформи в Европейска Турция. На княза е заявено, „че е рано да се говори за това и би трябвало да се остави на Портата инициативата по този въпрос" [8].
Така още преди да съществува българско правителство, княжеството заявява пред силите своята неизбежна връзка с откъснатите от него две области Националното обединение заляга като основна задача в програмите на очерталите се в Учредителното събрание две партии. В програмната си статия органът на Консервативната партия — в. „Витоша", отбелязва: „Една от главните точки следователно на народната ни политическа програма е точката на народното ни единство. Каквито договори и да разделят изкуствено, българският народ е един и всякога той ще се стреми към политическото си единство." [9]
Либералната партия също обявява за своя първа външнополитическа задача обединението на българския народ. Името на нейния орган — „Целокупна България", символизира общонародния стремеж. „Първото и главно нещо — се заявява в програмната статия, — с което преимуществено ще се занимава наший вестник, е да поддържа и да отстоява тежненията на народа ни към обединение." [10] И двете партии смятат, че националното обединение не може да се извърши в момента. До настъпването на благоприятна международна обстановка усилията според тях трябва да се насочат към издигане на княжеството като център на обединението и подпомагане на културното развитие на неосвободените българи. Либералите свързват реализирането на националното единство с помощта на Русия, а консерваторите смятат, че трябва да се спечели разположението и на другите велики сили.
8. Архив внешней политики России (АВПР), ф. Гл. архив V—A2, 1879, д. 913, ч. I, л. 353—355.
9. В. „Витоша", бр. 1 от 30 май 1879.
10. В. „Целокупна България", бр. 1 от 20 юни 1879.
22
Наред с националния момент стремежът за обединение на разделените български земи се обуславя и от икономически причини. Берлинските граници на българската държава стават препятствие за нейното стопанско развитие. Това се осъзнава от целия български народ и започва да се чувства твърде скоро след Освобождението.
Икономическите интереси на държавата и неиният просперитет налагат националното обединение като главна външнополитическа цел. За управляващите среди по-нататъшното капиталистическо развитие на България се свързва с нуждата от разширяване на задушаващите я изкуствени граници. Наред с това обединението щяло да издигне политическото значение на страната в балкански и международен аспект, което косвено се свързва с усилията за извоюване на пълна независимост, премахване на капитулациите, сключване на изгодни търговски договори и пр. За княза то означава и закрепването му на българския престол.
Така, принуден да се подчини на решенията на Берлинския договор, българският народ не се отказва от идеята за пълно национално обединение. Той насочва усилията си най-напред към осъществяване на първия етап от националната програма — съединение на Княжество България и Източна Румелия. През следващите години съединисткото движение се развива като неделима част от движението за пълно национално освобождение и обединение. То има различни прояви и се съпътства от неотклонен стремеж за сближение между двете български части.
Националният идеал е основата, върху която се изграждат отношенията между княжеството и автономната област. Връзките между тях са подчинени предимно на подготовката за съединение и пълно национално обединение, поради което политическите отношения са доминиращи в сравнение с икономическите и културните. В зависимост от положението на двете български части се определят и функциите им в изпълнението на стоящата пред тях цел.
Първите връзки между княжеството и Източна Румелия се установяват твърде скоро след организирането им. През есента на 1879 г. барон дьо Ринг — френски делегат в Европейската комисия за Източна Румелия, натоварена с прилагане на член 23 от Берлинския договор,
23
предприема обиколка в Македония, за да се запознае с положението на тамошното българско население. С лично писмо К. Хаджикалчов, по това време началник-канцелария в Дирекция на финансите, предупреждава секретаря на княжеската канцелария в София К. Стоилов за пътуването на барон дьо Ринг и препоръчва да му се окаже добър прием, „понеже отива за Македония и дано да помогне за подобрение съдбата на македонците". [11] Заедно с това в писмото се изказва неодобрение на борбите между консерватори и либерали, които подбиват престижа на княжеството и българския народ изобщо пред Европа. Няколко дни по-късно официозът „Витоша" излиза със статия, в която обвинява либералите, че създават усложнения в страната и по този начин и пречат да се грижи за съдбата на българите извън неините предели „Княжеството — заключава вестникът — е надеждата и на Македония, и на Южна България." [12]
Действително българите извън пределите на страната следят с безпокойство вътрешнопартийните борби за формата на държавно управление. Източнорумелийският печат открито критикува политическите борби в княжеството и напомня за задачите, които стоят пред него. „Укреплението на самото княжество — пише „Народний глас" — е силна гаранция за бъдъщността на българский народ. Разпокъсани и хвърлени на произвола на чужди и враждебни нам правителства, нашите очи са обърнати към княжеството и нашите надежди ще растат, колкото то по крепко и по-силно става." [13] При това двете български части според вестника трябва да съдействат за закрепване на българската народност в Македония Тъй като областта е лишена от възможността да има самостоятелна външна политика, източнорумелийската общественост се занимава с дипломацията на княжеството, обсъжда нейните прояви и бъдещи ходове.
К. Хаджикалчов се обръща към К. Стоилов и с молба да му бъдат изпратени всички официални документи по финансовите въпроси, бюджетът на княжеството, протоколите
11. Централен държавен исторически архив (ЦДИА), ф. 600, оп. 1, а. е. 220, л. 2—3.
12. В. „Витоша", бр. 31 от 12 септ. 1879.
13. В. „Народний глас", бр. 25 от 18 окт. 1879.
24
на Учредителното събрание и мнението на военния министър ген. П. Паренсов за устройството на милицията. Желанието на източнорумелийските дейци да заимстват опита на княжеството и да доближат своите институции до съществуващите в Северна България произтича от стремежа областта да бъде изградена като българска държава. Този стремеж се запазва и през следващите години.
Важна предпоставка за разгръщане на съединисткото движение става успешната защита на българския характер на Източна Румелия. Държавно-политическото изграждане на областта започва с борба за създаване на българско управление. Благодарение на своето числено надмощие и политическо единство българите успяват да заемат органите на централната и местната власт. Българското мнозинство се налага в управлението и чрез представителните държавни органи отстоява българския характер на областта. С активната подкрепа на руската дипломация областното управление защитава административната и политическата автономия на Източна Румелия, изгражда местните въоръжени сили, отблъсква нападките на османското правителство, ликвидира разбойничеството и създава нормални условия за развитието на икономическия, политическия и културния живот. Още в края на 1879 и началото на 1880 г. западните държави са принудени да признаят, че българите са способни да управляват страната си.
Твърде скоро между княжеството и областта започват конкретни разговори по националния въпрос. Те са свързани с въпроса за съединението Инициативата за това идва от Източна Румелия. В началото на април 1880 г. Постоянният комитет изпраща в София двама свои делегати — К. Величков и Д. Наумов, които да установят връзки с правителството на Др. Цанков и народните представители с цел да „определят онази програма за общо действие, по която и в двете Българии да се вземат решителни мерки за бързото съединение на народа ни" [14].
14. Архив на Възраждането. Т. 2, Документи по Съединението. Под ред. на д-р Д. Т. Страшимиров, С., 1908, с. 15. Вж. също Панайотов, И. Опит за съединение на Княжество България с Източна Румелия през 1880 година. С., 1948, с. 16 и сл.
25
Подтикът за раздвижването на южнобългарските дейци идва от създалата се обстановка на Балканите. Гръцко-турският и черногорско-турският гранични въпроси все още остават нерешени. Отношенията между Високата порта и Гърция и Черна гора се изострят и заплашват с избухване на нова балканска криза. Англия, в която през пролетта на 1880 г. идва на власт либералното правителство на Уилям Гладстон, взема курс на поддръжка на двете християнски държави. Английският натиск върху Турция и опасността от гръцко-турска война вдъхват надежди на българската общественост. Либералната партия на Гладстон се ползва с популярност в България поради защитата и на българския народ след Априлското въстание и критиката на поведението на консервативния кабинет на Берлинския конгрес.
Непрестанните опасения, че в областта ще бъдат изпратени турски гарнизони, стимулират стремежа на населението към обединение с княжеството. Както съобщава руският консул в Пловдив княз А. Церетелев, жителите се страхували, че след като уреди спора си с Гърция и Черна гора, Турция можела да изпрати войски в Южна България. „Кой ще попречи на това тогава? — питат те — Не трябва ли да се провокира конфликтът, когато Турция има други затруднения?" „Страхът от гарнизоните — заключава руският представител — е може би най-силният аргумент на съединистите. [15]
Възможността от нова балканска криза кара южнобългарските дейци да се заемат с подготовката на съединението. За тази цел трябвало да се координират действията на двете български части, като се определят точно функциите на всяка от тях. „Видях Наумов — отбелязва на 10 април в дневника си К. Стоилов, — който е дошъл като представител на Румелия, за да се споразумеем върху една обща външна политика." [16]
Така през април 1880 г. в София започват заседания на делегатите и на някои представители (Ст. Стамболов, Г. Живков, Д. Моллов, К. Стоилов и П. Станчев), на които се изработва програма за действие. Според нея в Южна България трябвало да се образува централен
15. АВПР, ф. Гл. архив V—А2, д. 996, л. 2714—2719.
16. Цит. по Панайотов, И. Пос. съч., с. 16.
26
таен комитет, който да подготви народа за съединение, да поддържа постоянна връзка с княжеското правителство, което „ще води народната политика". Предвиждало се създаване на народно опълчение в България, отпускане на специален кредит на правителството и съгласуване на всички действия на двете части. [17]
Програмата е съобщена на правителството и княза, които я одобряват. ,,Н[егово] Височество — пише на 18 април К. Стоилов в дневника си — прие румелийските делегати. Каза им: напълно е съгласен с програмата; надява се, ако въоръжението продължи, да бъдем готови още идущата година; живее всецяло с тази идея." [18] Следователно князът смята, че съединението трябва да се извърши с помощта на армията.
На същото мнение са и консерваторите, които ревностно се включват в съединисткото движение. Позицията на правителството е по-специална. Управляващите либерали посрещат резервирано акцията. Те се страхуват, че започната без знанието и одобрението на Русия, тя ще ги компрометира в очите на руското правителство и на другите европейски сили. Такава умисъл те виждат в твърде активната дейност на консерваторите и княза. От друга страна, те не могат да се обявят открито против едно движение, отговарящо на въжделенията на целия народ, или да се дезинтересират от него, тъй като това би могло да ги постави неочаквано в затруднено положение. Тези противоречиви мотиви определят двусмислената позиция на правителството на либералите. Оставайки сдържано, то не се изключва от съединисткото движение с цел да може да го контролира и да го използва за дипломатически сондаж. [19] По-нататъшните действия на правителството са в съгласие с тази линия.
Изпълнението на програмата трябвало да започне по две линии — княжеското правителство да се заеме с дипломатическата подготовка на акцията, а южнобългарските дейци — с организирането на населението в областта. „Воденето на народната ни политика — заявява
17. Панайотов, И. Опит за съединение. . ., с. 18.
18. Пак там.
19. Димитров, И. Въпросът за съединението в политиката на Княжество България (1879—1884) — История и география, 1965, N. 6, с. 10.
27
К. Величков — е оставено на князовото правителство, което най-успешно може да я води, а нам остава да определим програмата и да събудим силите си." [20] Кабинетът на либералите обаче не отива по-далеч от поставяне на въпроса в печата. В края на април във връзка с промените в английската политика официозът „Целокупна България" пише: „Ние мислим, че времето настава да се оплачем на Европа за станалата нам неправда, да искаме от нея, за да съизволи да подействува за по-скорошното съединение на Южна България със Северна." [21] От своя страна органът на консерваторите „Български глас" призовава към готовност предвид избухване на нова балканска криза. „Въз нас лежат надеждите на целия български народ — пише вестникът. — Княжеството съществува не за себе си, а и за българите въобще." [22]
В средата на май 1880 г. в Сливен се свиква събрание на представители от всички градове и села на Южна България. Изборът на града за място на провеждане на тайните заседания не е случаен. През периода на Временното руско управление в Сливен се създава силно съпротивително движение против решенията на Берлинския договор. Тук се основават комитет „Единство" и гимнастическо-стрелково дружество, в което населението участва масово. Сливенци се включват във всички протестни акции пред Европейската комисия за Източна Румелия през 1878—1879 г., като с това остават верни на революционните традиции в града.
Освен южнобългарските представители на заседанието в Сливен присъстват като делегати от княжеството Ст. Стамболов и Г. Живков. Те пристигат по нареждане на правителството, за да не допуснат някое прибързано действие и да ограничат работата на събранието. По настояване на Стамболов се избира само Централен комитет, в чийто състав влизат К. Величков, Ив. Ст. Гешов, свещеник Г. Тилев, д-р Г. Странски и д-р Г. Хаканов. Той има за задача да организира комитети във всяка околия, да възобнови под някаква форма гимнастическите дружества, да вложи техните
20. Архив на Възраждането. Т. 2, с. 18.
21. В. „Целокупна България", бр. 76 от 26 апр. 1880.
22. В. „Български глас", бр. 31 от 9 апр. 1880.
28
средства в Народната банка в София. След събранието Централният комитет разбива активна дейност. [23]
Успоредно с това от София е организирана известната мисия в Лондон на Ст. Панаретов, преподавател в Робърт колеж. Той е натоварен от княз Александър I да разбере отношението на английското правителство към съединението на двете български части. Др. Цанков не се ангажира с акцията, на която в Петербург биха погледнали с подозрение. Английската дипломация е уведомена за раздвижването на българската общественост, но тя се въздържа от подкрепа на съединението. За Англия нарастването на България в момента е неизгодно поради силното влияние на Русия в страната. Правителството на Др. Цанков последователно води русофилска политика, което отдалечава надеждите за привличане на княжеството към Великобритания. При това, за да не развали отношенията си с Русия, министър-председателят дори отрича всякаква връзка с мисията на Панаретов. Към тези съображения се прибавя и нежеланието на Лондон да влошава отношенията си с Турция. [24]
Наред с разговорите си за съединението на княжеството и Източна Румелия Панаретов обръща внимание и на положението в Одринско и Македония. „Ако съединението е невъзможно засега — казва той, — не може ли да се предприемат сериозни мерки за туряне в действие обещаните от Берлинския договор реформи в Тракия и Македония?" И това българско искане е отклонено от английското правителство като несвоевременно. [25] Вниманието на британската дипломация е ангажирано с уреждане на гръцкия и черногорския въпрос и тя не смята за целесъобразно да се усложнява положението на Балканите.
Слуховете за българската съединистка акция предизвикват отрицателна реакция и от страна на другите велики сили. Руската дипломация е обезпокоена и взема бързи мерки, за да предотврати някое неочаквано българско действие. От Цариград Новиков нарежда на
23. Панайотов, И. Опит за съединение. . ., 19—21.
24. Пак там, 22—25; Пантев, А. Англия срещу Русия на Балканите 1879—1894. С., 1972, 72—75.
25. Спомени за Съединението от 1885 г. Съст. Стателова, Е. и Р. Попов С., 1980, с. 17.
29
княз Церетелев да се запознае с положението в областта и да внуши на политическите дейци благоразумие. [26] Същите съвети са дадени и на княз Александър I, когато в края на май той пристига в Петербург за погребението на императрицата. „Имах дълъг разговор с Гирс — отбелязва на 29 май 1880 г. К. Стоилов. — Той говори за движението в Румелия; то е преждевременно; не трябва нищо да правим, защото ще бъдем изоставени." [27]
Настроенията на западните държави против създаване на голяма българска държава са добре известни в Петербург. При политическата изолация, в която се намира след войната, царското правителство следва политика на строго придържане към решенията на Берлинския договор. За него е по-важно в момента да се осъществи акцията на европейските държави за изпълнение на някои постановления на договора. Върху несъгласието на силите да се осъществи българското съединение обръща внимание и принц Ал. Хесенски, добре информиран за настроенията в Берлин и Виена.
Българското правителство продължава да действа в духа на възприетата тактика. През юни Народното събрание приема замисления по програмата закон за народно опълчение, но му придава съвсем друг смисъл. Опълчението се създава като средство за защита на политическите интереси на народа. През същия месец между българското правителство и Постоянния комитет започват преговори за отпускане на заем от 2 500 000 франка на областта. Заедно с това Др. Цанков уведомява гръцкия консул, че ако Гърция предприеме някакви действия срещу Турция, България също ще се намеси. [28] Това изявление е поредният български дипломатически ход, целящ да се постигне прилагане на чл. 23 от Берлинския договор.
Докато действията на правителството имат смисъл на дипломатически сондаж и не излизат от рамките на необходимата подготовка за бъдещото разрешение на националния въпрос, князът и консерваторите продължават активността си. През юни д-р К. Стоилов пристъпва към установяване на постоянни връзки с
26. АВГТР, ф. Гл. архив V—А2, д. 996, л. 2699—2700.
27. Цит. по Панайотов, И. Пос. съч., с. 26.
28. Пак там.
30
Южна България и Македония. „Министерството на външните работи — пише в дневника си К. Иречек — нямало нито във времето на Балабанов, нито на Начовича, нито на Цанкова сношение и директна връзка с Румелия и Македония. Сега се устроява в княжеския кабинет." [29] Стоилов започва кореспонденция с различни дейци от Пловдив, Сливен, Бургас, Татар-Пазарджик и Хасково. Вземат се мерки за усилена военна подготовка на южнобългарското население. С такава задача К. Стоилов е изпратен от княза в Пловдив.
Раздвижването в княжеството и Източна Румелия активизира намесата на силите, които са против провъзгласяването на съединението. Англия усърдно препоръчва въздържание, като се стреми в същото време да укрепи връзките си с българските политически дейци. Русия, която в момента преговаря с Австро-Унгария и Германия за подновяване на „съюза на тримата императори", полага големи усилия, за да предотврати нарушаването на Берлинския договор. Съединението би улеснило завоевателните планове на Виена на Балканите, а в Петербург се стремят да отстранят именно тази опасност. [30] Отношението на великите сили и поведението на либералното правителство обричат съединистката акция на неуспех. Кабинетът на Др. Цанков обаче проверява отношението на силите и им напомня за стремежите и желанията на целия български народ.
Въпросът за съдбата на българите в Македония и Одринско занимава управляващите среди в княжеството и Източна Румелия. Общественото движение в Северна и Южна България в полза на останалите под чуждо владичество сънародници оказва силно влияние при оформяне на българската политика спрямо неосвободените земи. През лятото на 1880 г. в Русе се създава Българо-македонска лига начело с В. Диамандиев. Тя си поставя за задача да подкрепи исканията на българите в Македония за въвеждане на предвидените от член 23 реформи. През август и септември се учредяват благотворителни
29. Иречек, К. Български дневник 1879—1884. Т. 1, Пловдив—София, 1930, с. 223, 294.
30. Български исторически архив при Народна библиотека „Кирил и Методий" (БИА—НБКМ), инв. № 1853.
31
дружества в Пловдив и София. Те развиват ограничена дейност и сравнително бързо замират. [31]
Създаването на тези организации привлича вниманието на силите. За да отстрани подозренията от себе си, българското правителство забранява на държавните служители всякакво участие в македонските дружества. [32] В същото време обаче то оценява ползата от общественото раздвижване с оглед на бъдещата си политика по националния въпрос. „Трябва — отбелязва в дневника си на 21 август 1880 г. К. Стоилов — да имаме това движение в ръката си както румелийското; трябва да влезем съвършено в народните идеи и стремления, ако не искаме да останем назад." [33] Княз Александър I също настоява за по-определена политика по националния въпрос.
Половинчатите реформи, предвидени за Европейска Турция от международната комисия, както и неуспехът на съединисткото движение насочват българските управляващи среди в княжеството към необходимостта от разбирателство със съседните балкански християнски държави. От есента на 1880 г. официозният печат все по-често изтъква общността в интересите на тези държави и тяхната слабост, което налага те да се споразумеят. В. „Независимост" отбелязва, че най-главният пункт в програмата на българската външна политика трябва да бъде „съюзът на балканските народи, доколкото е възможно за по-успешното осуществение на общите цели и за опазване на държавните им добиви" [34].
На същото мнение е и пловдивският печат. „Дали тия добри сношения — пише в. „Марица", — които ние горещо препоръчвами със сърбите и румънците, трябва да земат и формата на един съюз, е един въпрос, които българското правителство трябва да реши." [35] Към споразумение подтикват и изявените вече претенции от страна на Сърбия и Гърция спрямо Македония. Откритият
31. По-подробно вж. Пандев, К. Начало на македоно-одринското движение в България (1879—1894). — Във: В чест на акад. Хр. А. Христов. С., 1976, 240—242.
32. ЦДИА, ф. 321, оп. 1, а. е. 40, л. 208.
33. Пак там, ф. 600, оп. 1, а. е. 47, л. 4.
34. В. „Независимост", бр. 1 от 27 март 1880.
35. В. „Марица", бр. 215 от 9 септ. 1880.
32
стремеж на Вселенската патриаршия да отстрани Българската екзархия от Европейска Турция преследва разширяване и укрепване на гръцкото влияние в тези области. В същото време от Гърция и Сърбия идват предложения за разбирателство с княжеството въз основа на подялба на Македония. [36]
Сръбските и гръцките желания убеждават българската дипломация, че ще бъде трудно да се осъществи националното обединение без предварително споразумение с двете държави. В противен случай срещу княжеството щели да се изправят не само великите сили, но и неговите съседи. „Понеже пък това съединение и освобождение на България мъчно може да се замисли без съединението и освобождението и на другите нам сродни по кръв и довчерашно страдание народи на Балканския полуостров — пише в. „Независимост", — то нашата външна политика трябва да се старае и за това да изнамери начини и средства за съединение и с тия народи в действията за осъществяване на общите им и особни цели." [37]
Всъщност либералният орган остава верен на завещаната от националреволюционерите идея за балканска федерация. И след Освобождението тази идея вълнува демократично настроените среди от българската общественост, но съществуващите условия не позволяват да бъдат направени стъпки за реализирането ѝ.
Отношенията между княжеството и Източна Румелия не се ограничават само в политическата сфера, а се разпростират и в областта на икономиката и културата. Преди всичко между двете български части се извършва оживен търговски обмен. Потушаването на Априлското въстание, Руско-турската война и двете неплодородни години след Освобождението сериозно разстройват селското стопанство в Южна България. Поради това областта изпитва жизнена необходимост от зърнени храни, добитък и други стоки, които се внасят от Северна България. Тя става добър пазар за княжеството, чието селско стопанство е по-малко пострадало и сравнително по-бързо се възстановява след войната.
36. Научен архив при Българска академия на науките (НА—БАН), ф. 26, оп. 1, а. е. 77, л. 7, ЦДИА, ф. 600, оп. 1, а. е. 47, л. 6, Иречек, К. Пос. съч. Т. 1, с. 270.
37. В. „Независимост", бр. 13 от 11 окт. 1880.
33
По-бавно се установяват културните връзки между двете български части. В началото на 1880 г. в. „Народний глас" издига идеята за свикване „на едно интелектуално събрание в някой град, дето да има представители от най-интелигентната част от всички страни на отечеството" [38]. Въпреки че тази идея не се осъществява, заложеният в нея стремеж към културна общност на целия български народ намира други пътища за изява. Така източнорумелийските вестници се използват за трибуна на обществените дейци от княжеството, списанието на Българското книжовно дружество в София помества материали на писатели и публицисти от областта, заимства се опитът при организиране на учебното дело и др. Трябва да се отбележи, че културните връзки между княжеството и Източна Румелия са дело на обществената инициатива.
Влошаването на положението на населението в Македония и Одринско в края на 1880 г. предизвиква брожение сред обществеността в Северна и Южна България. Княжеското правителство решава да привлече вниманието на европейските държави и да ги принуди след приключване на гръцкия и черногорския граничен въпрос да се заемат с изпълнение на чл. 23 на Берлинския договор. То се стреми да използва затрудненията на Турция с Гърция за уреждане на положението на Екзархията в империята и други интересуващи го въпроси.
В началото на 1881 г. в българския печат се поместват много материали за положението в Македония, за нуждата да се приложат реформите и за дълга на двете български части към поробените съотечественици. Особено активни са „Български глас", „Независимост", новопоявилият се в Търново вестник „Съединение", пловдивските „Марица", „Народний глас" и др. Като резюмира становището на южнобългарския печат, „Независимост" пише: „След откровеното признание, че както в княжеството, тъй и в Румелия нищо не е направено в народното отношение и че после фиаското на Сливенското събрание нищо не се е работило за оная свещена цел, която за жалост от ден на ден се забравя все повече и повече, „Народен глас" си спомня и за бедната Македония." [39]
38. В. „Народний глас", бр. 46 от 1 ян. 1880.
39. В. „Независимост", бр. 32 от 10 ян. 1881.
34
На 27 януари 1881 г. българското правителство адресира до представителите на великите сили в София първата си нота по македонския въпрос. В нея се описва тежкото положение на българите в Европейска Турция, вследствие на което в княжеството има непрестанен приток на бежанци, а това затруднява нормалното развитие на страната и вълнува общественото мнение. Прилагането на реформите е необходимо условие за запазване на мира на Балканите. „Княжеското правителство — завършва нотата — счете за свой дълг да призове вниманието на великите сили върху това толкова жалостно положение на работите и да им укаже на опасностите за в бъдеще, които злощастното положение на християнското македонско население поражда за княжеското правителство." [40]
Нотата на софийското правителство е посрещната със задоволство в Източна Румелия. За да подкрепи действията на княжеството, Ив. Ев. Гешов, председател на Областното събрание, написва по данни на Д. Ризов материала „Етнография на Македония" и го изпраща в чуждите агентства. [41] Солидарното действие на Северна и Южна България по отношение на Македония и Одринско става все по-осъзната необходимост. Постоянният комитет се обръща с предложение до софийското правителство да си осигурят заедно два влиятелни вестника в Цариград, които да пишат в полза на българското население в империята. За тази цел в Пловдив се спират на „Stamboul" и „Constantinople Messenger". „Интересите на народа ни въобще — пише Ив. Ев. Гешов, — а особено положението на злочеста Македония искат, щото в тоя случай ние да работим задружно." [42] Идеята за спечелване на цариградски вестници е внушена от екзарх Йосиф I. Областното правителство я осъществява, като отпуска помощи на три вестника: „Stamboul" — 2000 гроша, „Courrier d'Orient" — 2000 гроша, и „La Turquie" — 1000 гроша. Средствата се вземат от безусловния кредит в бюджета.
Българският демарш не среща никакъв отзвук от
40. „Държавен вестник", бр. 10 от 21 февр. 1881.
41. ЦДИА, ф. 600, оп. 1, а. е. 532, л. 3.
42. Пак там, л. 5; а. е. 516, л. 1. Не разполагаме със сведения дали в София последват примера на Източна Румелия по отношение на цариградския печат.
35
страна на силите. Слабият глас на княжеството не може да предизвика промяна в политиката на европейските държави. Ангажирани в момента с гръцко-турския конфликт, те не желаят да се поставя македонският въпрос. Македония е важен обект в експанзионистичните планове на Австро-Унгария на юг и целта на виенската дипломация е да я огради от влиянието на княжеството. Това намира израз и в сключения през юни 1881 г. „съюз на тримата императори", където договарящите се държави поемат задължението „да отклоняват българите от всякакви агресивни действия по отношение на съседните провинции, именно Македония". Затова във Виена отричат основанията на българското правителство дори да иска прилагане на чл. 23 и разглеждат циркуляра като опит да се избегне изпълнението на задълженията, наложени на княжеството от Берлинския договор. [43]
Русия също не подкрепя българското искане поради страха от усложнения и желанието да гарантира балканските си интереси чрез съглашение с Германия и двуединната монархия. От Петербург настойчиво съветват българското правителство да се въздържа от всякакви действия в Македония. [44] Англия, следяща с подозрение австро-руско-германските преговори, се отнася резервирано към всяка промяна на Балканите, която би могла да засили позициите на съперниците ѝ там. Английската дипломация използва случая, за да засили влиянието си в княжеството, поддържайки у българските управляващи дейци надеждата, че при удобен случай тя ще помогне за „удовлетворението на македонските желания". [45] Борбата между великите сили за надмощие на Балканите осъжда на неуспех българската нота за подобрение на положението на християнското население в Македония и Одринско. Единственият резултат от нея е влошаването на отношенията с Турция и засилването на подозренията на съседните християнски държави.
Макар че строго ограничава съединисткото движение, руската дипломация винаги има предвид бъдещото
43. ЦДИА, ф. 176, оп. 1, а. е. 59, л. 26.
44. Архив на Църковно-историческия и архивен институт (АЦИАИ), Дневник на Екзарх Йосиф, I тетр., 156—159.
45. ЦДИА, ф. 600, оп. 1, а. е. 221, л. 4.
36
сливане на Княжество България и Източна Румелия. Тя успява да осигури дипломатически съединението чрез „съюза на тримата императори". Според приложения към договора протокол Австро-Унгария си запазва правото в удобен момент да анексира Босна и Херцеговина, а Русия си издейства дипломатическа помощ срещу настаняване на турски войски в Източна Румелия. Специален пункт установява съгласието на трите държави за евентуално съединение на Княжество България с Източна Румелия и съвместно отклоняване на българите от действия към Македония.
Успоредно с това руската дипломация подготвя княжеството и автономната област за бъдещото съединение. Тя подпомага външнополитическото укрепване на младата българска държава, съдейства за организиране на българските въоръжени сили и за сближението между двете разделени части, защищава Източна Румелия от посегателствата на Високата порта, спомага за нейното мирно икономическо развитие. От създаването на областта руската дипломация неотстъпно работи за нейното всестранно изграждане и запазване на българския ѝ облик.
Държавният преврат от април 1881 г. има тежки последици за княжеската политика по националния въпрос. Острите вътрешнопартийни борби около конституцията и правата на монарха отклоняват за известно време вниманието на българските правителства от Източна Румелия и Македония. Намален е престижът на страната както пред Европа, така и пред българите от неприсъединените области. Източнорумелийската общественост реагира остро. Суспендирането на конституцията е посрещнато в областта с неодобрение преди всичко по външнополитически съображения. Безредиците в княжеството щели да разклатят неговото международно положение като обединителен център на всички българи и да окуражат намесата на Високата порта в източнорумелийските работи. А това намалява възможностите за скорошно реализиране на националната идея. [46] И двете партии в областта — Народната и Либералната — се отнасят резервирано към
46. Маджаров, М. Първата ми и последна среща с княз Александра Батенбергски. Съвременник, I, юли 1922, кн. 10, 567—569.
37
претенциите на българския княз да увеличи прерогативите си, което се отразява на желанието им за обединение с княжеството в момента. След преврата отношенията между правителствата в двете български части се охлаждат и установените връзки за известно време се прекъсват.
В началото на 1882 г. в София отново се замислят върху необходимостта да се възстанови влиянието на княжеството в Източна Румелия, да се привлече и подготви областта за бъдещото съединение. Съживяването на съединистката идея трябвало да послужи за издигане на авторитета на княза като символ на националното единство. От София изявяват желание да влязат в разговор с представител на източнорумелийските управляващи среди. Чрез руските дипломати в София и Пловдив княз Александър I поканва областното правителство да изпрати свои представители на тържествата в столицата при полагане основите на храма-паметник в памет на руския император Александър II, които трябвало да се състоят на 19 февруари 1882 г. За да не предизвиква подозренията на Портата и чуждите дипломати, по съвета на руския консул Кребел А. Богориди изпраща духовно лице — епископ Гервасий.
На свой ред Постоянният комитет определя като свой пратеник К. Величков със задача да се запознае отблизо с хода на работите в княжеството. Румелийските пратеници са приети много добре от Александър I. Но в разговора си с българския княз К. Величков не скрива, че румелийската общественост не одобрява създаденото в княжеството положение и го смята за ненормално. Той препоръчва по-бързо да се свика Обикновеното народно събрание, което да обсъди предлаганите в конституцията изменения и ако те бъдат одобрени, да се представят на Великото народно събрание. Постоянният комитет одобрява постъпката на своя представител. [47] В Пловдив запазват резервираното си отношение към режима на пълномощията.
Това не отчайва княза и консервативните среди, които замислят нов ход. В изготвения от К. Стоилов мемоар до княза за административното устройство,
47. ЦДИА, ф. 600, оп. 1, а. е. 220, л. 8, АВПР, ф. Гл. архив V—А2, д. 1000, л. 2833—2838.
38
вътрешната и външната политика на княжеството се отделя специално внимание на политиката спрямо неприсъединените български земи. Отбелязва се, че с оглед на подготовката за национално обединение външното министерство трябва да получава редовни сведения за събитията в Източна Румелия и Македония, да организира издаване на свой орган в областта, чрез който да запознава с политиката на княжеството. [48] Идеята на консерваторите е възприета от княза и от министърпредседателя ген. Л. Соболев, който предлага да се изпратят в Пловдив двама агенти с тайна мисия да следят настроенията в областта и да работят за спечелване на общественото мнение. [49]
През септември с. г. на път за Цариград, където отива да издейства признаване на българския орден, Г. Вълкович, министър на външните работи на княжеството, спира в Пловдив. Той си поставя за цел да се запознае с настроенията в областта и да подготви издаването на специален вестник. Д р Вълкович се среща и разговаря с дейци на Народната партия и видни журналисти, като се мъчи да ги убеди в необходимостта да подкрепят установения в княжеството режим. Мнението на източнорумелийските съединисти е, че князът и правителството трябва да дадат пълна свобода на Народното събрание, което предстои да се свика, и да се вслушат в неговите решения. „Сега е време да привлечем румелийците — пише Вълкович на Стоилов, — иначе ще ги изгубим за сякога. Нека се убедим веднъж завсегда, че ако ние не тръгнем да вървим редовно, румелийците ще предпочитат да си имат Алека." [50] Софийските управляващи се стремят да привлекат на своя страна Народната партия, опозиционно настроена спрямо княз Богориди, и съюзилата се с него Казионна партия.
През ноември 1882 г. за княжески политически агент в Източна Румелия е назначен П. Берковски. Той има за задача, както сам пише, да работи „по съединението на тази последната с княжеството под ръководството на
48. БИА—НБКМ, ф. 290, а. е. 165, л. 45.
49. Пак там, ф. 14, оп. 4, а. е. 3399, л. 14.
50. ЦДИА, ф. 600, оп. 1, а. е. 434, л. 54—55, Маджаров, М. Спомени С., 1968, 464—465.
39
тукашното руско консулство" [51]. Берковски замества Хар. Генадиев, който в качеството си на секретар в канцеларията на главния управител е изпращал поверителни доклади в София за положението в областта. Руският генерален консул Кребел и военният представител полк. Ек са уведомени за мисията на Берковски със специално писмо от княжеския външен министър. С тяхно съдействие Берковски се заема да подготви издаването на вестник, които „като безпристрастен орган на българското правителство да защищава и поддържа интересите на това последното в страната" [52].
С финансовата помощ на княжеството на 30 декември 1882 г. в Пловдив излиза бр. 1 на вестник „Съединение". Той се издава от името на П. Берковски. В редактирането му вземат участие видни дейци на Народната партия — д-р Г. Янкулов, д-р Г. Хаканов, Д. Юруков и Ив. Ст. Гешов. Задачата на вестника е да пропагандира идеята за обединение на Северна и Южна България „Колкото за неговата програма — пише редакцията в бр. 1, — ние препоръчваме за такава на почитаемите ни читатели неговото название „Съединение". Уводната статия на вестника развива идеята за необходимостта от съединение с оглед правилното развитие на българския народ. В друга статия на същия брой се изтъква, че за осъществяването му, както и за пълното обединение на българския народ трябва да се разчита само на помощта на Русия. [53]
В следващите броеве „Съединение" се стреми да издигне значението на княжеството като обединително ядро за всички българи. Както докладва Берковски, режимът на пълномощията е отблъснал голяма част от румелийската общественост. Затова привържениците на съединение с княжеството са твърде малко. В политическите среди и най-вече сред южнобългарските либерали се ползва с популярност идеята за обединение на Източна Румелия с Македония. [54] По повод на това вестникът се мъчи да докаже, че областта „не ще бъде
51. Външната политика на България. Документи и материали. Т. 1, 1879—1886, С., 1978, N. 175, 368—369.
52. ЦДИА, ф. 176, оп. 1, а. е. 115, л. 3—4, 5.
53. В. „Съединение", бр. 1 от 30 дек. 1882.
54. Външната политика на България. Т. 1, N. 178, 372—374.
40
никога в състояние да играе ролята на център за съединението на България" [55].
Заслуга за създаване на тези настроения имат намиращите се в Пловдив непримирими либерали начело с П. Каравелов и П. Р. Славейков. Те се обявяват против пропагандиране на съединението в момента, тъй като то би служило за закрепване на „режима на пълномощията" и положението на княза А това би затруднило борбата за възстановяване на Търновската конституция, което трябва да бъде основна задача и главно условие за правилното политическо развитие на княжеството. Постепенно в пловдивската либерална група назрява убеждението, че управлението на Соболев, ползващо се с поддръжката на руското правителство, ще укрепи „режима на пълномощията" и така ще отдалечи възможността за близки промени на положението в страната. Под влияние на това схващане либералните дейци се ориентират към активно участие в политическия живот в областта, свързват се с Алеко Богориди и с Казионната партия. Започналият да излиза в началото на 1883 г. в „Южна България", орган на южнобългарските либерали, дава израз на идеята за превръщане на Източна Румелия в център на движението за възстановяване на конституционния режим в княжеството и за обединение на българския народ. [56]
Разположението на Ал. Богориди към либералитеемигранти се посреща с подозрение и недоволство от княз Александър I. Тези чувства се подсилват от нестабилното му положение в княжеството и от разпространяващите се слухове, че непримиримите либерали обещават на румелийския главен управител българския престол. [57] Пред чуждите представители князът се оплаква от покровителството, което Богориди дава на противниците на режима на пълномощията, а тоба създава неприязнени отношения между двамата. [58] През
55. В. „Съединение", бр. 4 от 20 ян. 1983.
56. Димитров, И. Пос. съч., 11—12.
57. Маджаров, М. Вестник „Марица" и участието на С. С. Бобчеб в списването му. — В: Юбилейна книга в чест на Стефана С. Бобчев. С., 1921, с. 55.
58. Научен архив при Института за история на БАН (НАИИ—БАН), кол. III, оп. 7, а. е. 65, л. 344—362 (Haus Hof und Staatsarchiv, Wien, Politisches Archiv (PA), XV, Kart 19, Ber. Bl. 333—342).
41
лятото на 1882 г. австрийският дипломатически агент в София Бигелебен се среща в Цариград с Богориди. По време на разговора той намеква за необходимостта от помирение между българския княз и румелийския главен управител. Според него сближението между двамата ще затвърди мирното развитие на Северна и Южна България и ще отдалечи съединението им. [59] Австро-унгарският външен министър Г. Калноки споделя това убеждение, но смята, че виенската дипломация не трябва да взема инициативата, за да не събуди подозрение в Русия и Високата порта. [60]
Алеко Богориди възприема идеята за сближение с българския княз и чрез своя секретар Г. Криспин уведомява Бигелебен, че би било добре да се организира среща между двамата. Няколко дни по-късно австро-унгарският дипломатически агент отпътува за Варна, за да сондира мнението на княз Александър по този въпрос. Българският княз се съгласява на една среща и предлага тя да стане във Варна. [61] Но тъй като австрийската дипломация отказва да се ангажира официално с някаква подкрепа, Богориди се страхува да не предизвика недоволството на Портата и отлага проектираната среща за по-благоприятен момент. „В резултат на преговорите — докладва Бигелебен — се получи следователно подобрение на взаимните отношения между ръководителите на България и Източна Румелия без прекалено голяма интимност и без компрометиране на австрийското посредничество. [62] Въпреки оптимизма на австро-унгарския представител отношението на южнобългарската общественост към българския княз не се променя.
За да укрепи авторитета си в Източна Румелия, княз Александър поканва д-р Г. Янкулов, председател на Постоянния комитет, и Ив. Ст. Гешов, кмет на Пловдив, да присъстват на дворцовия бал на 7 януари 1883 г. [63] Двамата са приети на специална аудиенция от княза, на която се води разговор около бъдещото съединение. Усилена агитация в полза на българския княз и на съединението
59. Пак там, а. е. 59, л. 327 (PA, XV, Kart. 19, Ber Вl. 312).
60. Пак там, а. е. 102, л. 580 (PA, XV, Kart 18, Weis Вl. 24).
61. Пак там, а. е. 66, л. 363 (PA, XV, Kart 19, Ber Вl. 346).
62. Пак там, а. е. 69, л. 375 (PA, XV, Kart. 19, Ber Bl. 363).
63. В. „Балкан", бр. 1 от 18 ян. 1883, с. 9.
42
води и епископ Гервасий Левкийски. Като използва духовния си сан, през 1883 г. той обикаля Татарпазарджишки департамент и от църковния амвон проповядва съединение. В писмата си до К. Стоилов Гервасий докладва за настроенията в областта и за отношението на областното управление към обединителната идея. Докато главният секретар Г. Кръстевич се опитва да санкционира бунтовния духовник, [64] княз Александър му прави скъп подарък. От София правят и други жестове. В края на 1882 г. българското правителство подарява 2000 франка за строящата се в Пловдив черква „Св. Георги", през 1883 г. — 10 000 лева на Баташката община и пр.
Различните стъпки на софийската дипломация за възстановяване на връзките между Северна и Южна България и за издигане авторитета на княза като символ на националното единство остават обаче безрезултатни. Оставката на министрите консерватори през февруари 1883 г. вследствие на конфликта със Соболев прекратява мисията на Берковски. Спряна е и субсидията на в. „Съединение" и от бр. 14 от 31 март 1883 г. той става собственост на Н. Краварев. Макар че запазва старата програма, вестникът не акцентува вече върху съединението. Той се спира на този проблем, за да изкаже разочарованието си от взаимната дезинтересираност и отчужденост на княжеството и Източна Румелия. Като обявява, че съединението е международен проблем, вестникът песимистично заключава: „Колкото засега, ние сме първи да признаем, че въпросът за съединението не зависи от нашата воля още и в случай на решителни постъпки от наша страна." [65]
Действително международната обстановка не благоприятства обединението на Северна и Южна България. В сключения през юни 1881 г. „съюз на тримата императори" се постига предварително съгласие между Русия, Австро-Унгария и Германия за евентуално съединение на княжеството и Източна Румелия. Въпреки това руската дипломация се стреми да отдалечи поставянето на въпроса, страхувайки се, че той ще даде възможност на двуединната монархия да анексира Босна
64. Митев, Й. Съединението 1885. С., 1980, 109—112.
65. В. „Съединение", бр. 47 от 24 ноем. 1883.
43
и Херцеговина и ще улесни нейните планове на Балканите. Австрийското многопосочно и успешно проникване на юг безпокои царското правителство. Ангажирана със средноазиатските проблеми, Русия вижда в запазване на статуквото на полуострова най-сигурна гаранция за своите позиции там. Задачата на руската дипломация по това време е да въздържа българското правителство от всяка преждевременна акция за съединение. [66] Царското правителство не се ограничава само с настойчиви съвети, но и отблизо следи всички български действия с цел да им придаде характер на мирна подготовка. Както посочихме, дейността на Берковски и издаването на в. „Съединение" стават със знанието и под наставленията на руския консул в Пловдив.
Австро-Унгария се съгласява с клаузата за съединението в договора по няколко причини. Във Виена трезво оценяват, че изкуственото разделяне на българския народ не може да бъде трайно. Рано или късно то щяло да се премахне и затова монархията трябвало своевременно да продаде съгласието си на изгодна цена. Срещу съединението тя получава правото в даден момент да присъедини Босна и Херцеговина и да осуетява всякакви действия на княжеството към Македония. Още в края на 1880 г. Бисмарк споделя с френския посланик в Берлин, че австро-унгарският външен министър барон Хаймерле е склонен да приеме съединението, за да ограничи българското съединистко движени» в Източна Румелия и по този начин да отклони българите от Македония и Одринско. [67] Заедно с това във Виена разчитат, че евентуалното българско съединение неизбежно ще изправи Англия срещу Русия и следователно ще закрепи балканските позиции на монархията.
Виенската дипломация свързва осъществяването на съединението с надеждите за подбиване на руското влияние в България. С оглед на това във Виена нямат нищо против присъединяването на Южна България, при условие че страната бъде ориентирана към Австро-Унгария. В този смисъл в разговор с екзарх Йосиф във Виена
66. АВПР, ф. Гл. архив V—А2, 1883, д. 922, л. 389—390. Correspondence diplomatique de Baron de Staal (1884—1900). T. 1. Paris, 1929, p. 19—21.
67. Documents diplomatiques français relatifs aux ongines de la guerre de 1914 (DDF), s. I, t. III, Paris, 1931, N 307, p. 279. Сказкин, C. Д. Конец австро-русско-германского союза. T. 1, 1879—1884. М., 1928, 132—174.
44
видният държавник и дипломат барон Калай, подхвърляйки, че „Австрия не е противна на съединението", изразява недоволство от враждебните настроения в България спрямо монархията. [68] Докато княжеството се развива под покровителството на Русия, австрийските управляващи среди гледат резервирано на осъществяването на тази точка от „съглашението на тримата императори". Затова и намерението на княз Александър да мине през Македония или Източна Румелия на път за Атина (пролетта на 1883 г.) е отклонено от австро-германската дипломация и от другите велики сили.
Въпреки заетостта си в Египет и Судан през разглежданите години Англия зорко следи положението в автономната провинция и в княжеството. Тя иска да използва всеки случай за засилване на собствените си позиции и за разрушаване на австро-руско-германското единодействие. В края на 1882 г. в Пловдив пристига кап. Едуард Винсент, представител на Отоманската банка, който през 1880 г. бил пълномощник на лорд фицморис в Европейската комисия за прилагане на чл. 23 на Берлинския договор. Той е натоварен с тайна мисия „да узнае политическото мнение и желанието на румелийските българи по тяхното съединение".
Снабден с препоръчително писмо от екзарх Йосиф, кап. Винсент се среща с княз Богориди, д-р Ст. Чомаков, К. Величков, Ив. Ев. Гешов и други политически дейци. Както съобщава Берковски, в разговорите си той намеква за разположението, с което Англия би погледнала на едно обединение на Източна Румелия с Македония. [69] Очевидно, сондирайки общественото мнение в Южна България, британската дипломация се стреми да отклони автономната провинция от съединение с княжеството, което би усилило балканските позиции на Русия и затова е нежелателно за Лондон. През есента на следващата година (1883 г.) в Източна Румелия пристига с неофициална мисия английският политически деец К. Фостър. Неговото посещение е част от британската програма за непрестанно следене на обществените настроения в двете български части и за поддържане на
68. АЦИАИ, Дневник на Екзарх Йосиф, II тетр., 12—13.
69. Външната политика на България. Т. 1, № 178, 372—374.
45
надеждата в съдействието на Англия на българската национална кауза. [70]
По този начин усложненията във вътрешнополитическия живот в княжеството през периода 1881—1883 г. и неблагоприятната международна обстановка се отразяват негативно на движението за съединение. Въпреки временната резервираност в отношенията си княжеството и Източна Румелия координират усилията си по въпроса за съдбата на българското население в Македония и Одринско. Те отделят средства за материално подпомагане на просветната дейност на Екзархията и следят с внимание усилията и да издейства разрешение от Високата порта за изпращане на архиереи в Скопска, Велешка и Охридска епархия съгласно фермана от 1870 г. Признаването на правата на българската църква в Европейска Турция е главна предпоставка за закрепване на българския елемент там.
Във връзка с това от Източна Румелия предявяват по-големи изисквания към екзарха. Така продължителното му отсъствие от Цариград през 1881—1882 г. се посреща с недоволство в Пловдив. На 15 май 1882 г. Постоянният комитет се обръща с писмо към екзарх Йосиф, в което настоява за незабавното му завръщане в турската столица. „Присъствието Ви в Цариград — се отбелязва в писмото — е необходимо, за да се укрепи и утвърди учреждението, което е коствало толкова годишни борби, жертви и трудове." [71] Откъснато от княжеството, южнобългарското население по-ревниво следи за „укреплението на духовното единство на народа — основата, на която ще се въздигне политическото ни съединение" [72]. Заедно с това обстоятелството, че Източна Румелия е провинция на Османската империя, дава по-големи основания на областното управление и на обществеността да настояват пред Високата порта в защита на Екзархията. „Благодарение на Румелия — пише в спомените си пловдивският митрополит Максим — турското правителство търпеше Екзархията в Цариград." [73]
70. Пантев, А. Пос. съч., 79—80.
71. БИА—НБКМ, ф. 19, оп. 1, а. е. 86, л. 72—74.
72. В. „Народнии глас", бр. 27 от 25 окт. 1879.
73. Пловдивский, Максим. Възстановяване на Екзархията в Цариград подир Освободителната война (спомени). —„Отец Паисий", II, 30 септ. 1929, бр. 18, с. 277.
46
В София много добре са осведомени за положението на населението в Македония и Одринско, за дейността на Цариградската патриаршия и затрудненията на българската църква. От 19 февруари 1883 г. Н. Спространов, драгоман в руското консулство в Солун, е назначен за „официален политически агент на княжеското правителство в Македония" [74]. В неговите подробни доклади до Министерството на външните работи и на изповеданията се настоява правителството да помогне на Екзархията, като издейства подкрепата на руската дипломация. Позицията на царското правителство по църковния въпрос затруднява положението на Екзархията.
Известно е, че след Освобождението, за да се запази единството на православната църква, Русия настоява за помирение между Патриаршията и Екзархията, като последната ограничи своето ведомство в пределите на княжеството и Източна Румелия. При това положение съществува реална опасност българското население в Европейска Турция да бъде оставено под властта на Патриаршията. Руското становище е неприемливо както за екзарх Йосиф, така и за българите от двете освободени части. Българското правителство прави опити да убеди царската дипломация в необходимостта от юридическо признаване на Екзархията като законен защитник на българското население в Македония и Одринско. По време на посещението си в Цариград през септември 1882 г. Вълкович, тогава външен министър, води разговори по този въпрос с руския посланик. Нелидов настоява за гръцко-българско помирение и препоръчва „да се ограничим засега в училищното дело, което е главното: развитието на народността, а другият въпрос, кога му дойде времето, ще се реши сам по себе си бързо." [75]
Отношението на Русия парализира до голяма степен действията на българското правителство за дипломатическа подкрепа на Екзархията. Въпреки това правителството се намесва, когато през есента на 1883 г.
74. ЦДИА, ф. 321, оп. 1, а.е. 88, л. 99—101.
75. АЦИАИ, Дневник на Екзарх Йосиф, II тетр., с. 21; вж. и Кирил патр. Български, Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877—1878. Т. 1, 1878—1885, кн. 2, С., 1970, 159—161.
47
надвисва заплаха от унищожението на нейната юрисдикция в българските области на Турция. Поощрена от Цариградската патриаршия, Високата порта замисля да ликвидира фермана от 1870 г. и да лиши Екзархията от църковно ведомство в империята. Алармиран от слуховете за тези намерения, екзарх Йосиф се обръща за подкрепа към княжеското правителство и Постоянния комитет в Източна Румелия. Той настоява да бъдат изпратени при него д-р Вълкович от София и Ив. Ев. Гешов от Пловдив, които да го подкрепят, а също да се постави въпросът в „Марица", „Народний глас" и „Съединение". Иска бързо да се търси помощта на руския император. „Моята облегателна точка — пише екзархът — е княжеството и Източна Румелия, на които представленията могло би да направят някакво впечатление на Портата, но щат ли да могат да я спрат в намерението ѝ, това е съмнително." [76]
От София се вземат енергични мерки. Княз Александър телеграфически моли руския император за подкрепа. В отговор Александър III нарежда на Нелидов да поеме защитата на екзарха. [77] Заемайки се със задачата, руският посланик препоръчва на княжеството да не се намесва и да не търси помощта на другите европейски сили, за да не се изострят отношенията с Турция. Поради това българското правителство не изпраща Вълкович в Цариград. От Източна Румелия заминава свещеник Г. Тилев, а генерал-губернаторът изпраща до Портата мемоар от името на българите от областта с молба да се приложи ферманът, за да може Екзархията да се устрои. [78] Раздвижва се обществеността в двете български части, а населението в Македония и Одринско засипва великия везир с прошения. „Не можем — пише в. „Светлина" — и в този случай да не похвалим патриотизма на нашите братя в Южна България и сме уверени, че от техните събрания не може освен добро да излезе за българский народ и за църквата му. Ами ние в княжеството какво правим?" Вестникът настоява да се окаже активна подкрепа на екзарха. [79]
76. БИА—НБКМ, ф. 11, а. е. 41, л. 12.
77. ЦДИА, ф. 176, оп. I, а. е. 134, л. 53.
78. АЦИАИ, Дневник на Екзарх Йосиф, II тетр., 40—44.
79. В. „Светлина", бр. 50—51 от 9 ноем. 1883; бр. 56—57 от 23 ноем. 1883.
48
Въпреки становището си за необходимостта от помирение между Патриаршията и Екзархията руската дипломация не била заинтересувана да допусне насилствено отстраняване на българския духовен глава от Цариград. Това би предизвикало противодействието на българското население в Европейска Турция, засилване на чуждата пропаганда и подбиване престижа на Русия като покровителка на българския народ. С енергичното застъпване на Нелидов инцидентът е изгладен, а Високата порта дава уверения, че няма намерение да унищожава фермана от 1870 г. Но с това българският църковно-национален въпрос в областите под османска власт не се решава.
Правителството в София организира интерпелация в Народното събрание във връзка с положението на Екзархията. На 3 декември 1883 г. народният представител Анев в изказването си се спира на тежкото положение на българското население в Македония и Одринско и настоява правителството да направи приятелски постъпки пред Портата за уреждане на църковния въпрос. В отговор външният министър М. Балабанов изразява съчувствието и загрижеността на софийския кабинет за запазване на църковно-националните права на българите и решимостта му да подкрепи Екзархията „в предела на легалната възможност" [80]. Поставянето на въпроса в Народното събрание трябвало да покаже на Високата порта, че княжеството не е дезинтересирано от решението, което ще се вземе в Цариград. Българската дипломация обаче се въздържа от по-нататъшни стъпки.
С възстановяване на конституцията (септември 1883 г.) и особено със съставяне на либералното правителство на П. Каравелов (юни 1884 г.) острите вътрешнопартийни борби в княжеството постепенно заглъхват и обстановката в страната се нормализира. Това се отразява и на отношенията с областта. Като отчита многобройните вътрешни проблеми и неблагоприятната международна обстановка, българското правителство възприема политика на постепенно укрепване на връзките с автономната област и с неосвободените територии. От Пловдив демонстрират същия стремеж.
80. Дневници на III ОНС, II с. С., 1883, XXVI з., 3 дек. 1883, 195—199.
49
Така Постоянният комитет решава необходимият заем за Земеделските каси, за който се водят преговори в продължение на година и половина, да бъде взет от Българската народна банка вместо от Отоманската. По нареждане на българското правителство банката предлага по-приемливи условия и през май 1884 г. отпуска на областта заем от 60 000 турски лири, предназначен за подпомагане на селското население.
В духа на възприетата тактика е и сдържаното отношение на княжеското правителство към агитацията за съединение, която пламва в Източна Румелия в началото на 1884 г. и е свързана с изборните борби между двете южнобългарски партии. Тъй като през април 1884 г. изтича мандатът на Ал. Богориди, Либералната партия се обявява за преназначаването му за още 5 години, а Народната партия открива кампания против него. Тя смята, че кандидатурата на първия главен управител е неподходяща за областта поради лошите му отношения с руските представители. Народната партия организира широка акция, като включва в пропагандния си арсенал и близката до сърцето на всеки българин идея за съединение. „Па и ние, съединистите — признава в спомените си Ив. Ст. Гешов, — не бихме се увлекли толкова страстно в нашата агитация за съединението, ако да знаехме, че Алеко паша няма да получи нов мандат за 5 години още." [81]
През първите месеци на 1884 г. Източна Румелия е залята от митинги, на които се настоява за обединение на областта със свободното княжество. Успехът на подетата акция проличава най-ясно на 1 април 1884 г., когато Народната партия успява да превземе свикания от Казионната партия митинг в Пловдив. Замислен в полза на Богориди, той се превръща в съединистка демонстрация и завършва с манифестация пред руското консулство. Скоро вълната на движението залива и княжеството и предизвиква безпокойството на цариградското правителство и на великите сили. Въпреки че обществеността посреща със съчувствие идеята за обединение на Северна и Южна България, моментът се преценява като неподходящ за действие на правителството.
81. Гешов, Ив. Ст. Пловдивски спомени. Политически борби. — В1 Мир, бр. 9412 от 21 ноем 1931.
50
„Едно е — пише органът на непримиримите либерали на П. Каравелов „Търновска конституция" — да искаш и да действаш, а друго е да избираш момент за подобно действане." Според вестника съединението все още не е подготвено по дипломатически път. [82]
През март 1884 г. К. Величков моли Ив. Ев. Гешов, тогава директор на Народната банка в София, да разбере „какво е мнението на българското правителство относително до движението, което става от няколко време в областта ни". Предложението да се използва движението, за да се направят постъпки пред силите, е посрещнато резервирано от софийските управляващи среди. [83] При това влошаването на отношенията между княз Александър и император Александър III намалява възможностите за руска подкрепа, на която българската дипломация главно разчита. Когато през април с. г. Ив. Ст. Гешов и Хр. Христов тръгват да пледират каузата на съединението пред Европа, министър-председателят Др. Цанков се среща с тях, разговаря и ги осигурява с финансови средства, но официално не се ангажира. В Лондон, Париж и Виена посрещат хладно двамата източнорумелийски пратеници и те успяват само да депозират мемоар от името-на населението на областта, скрепен с печата и подписите на 8 града и 360 села. В мемоара се разкриват тежките условия, при които е поставена Източна Румелия, и се изразява надежда, че великите сили ще „осветят съединението ни с Княжество България, с което ще дадат възможност на един народ, толкова изпитан от съдбата, да се предаде на своето мирно и успешно развитие". Мисията остава без непосредствен резултат, което показва, че силите не са разположени да подкрепят съединението. [84] Но чрез нея българите отново декларират неотклонния си стремеж към обединение.
Поставянето на въпроса за съединението обаче помага на Народната партия да разшири влиянието си сред българската общественост и да нанесе удар на престижа на Казионната. След избора на Г. Кръстевич за главен управител на Източна Румелия (6 май 1884 г.)
82. В. „Търновска конституция", бр. 20 от 10 март 1884, бр. 29 от 14 апр. 1884.
83. БИА—НБКМ, ф. 272, а. е. 647, л. 1—4.
84. DDF, s. I, t. V, № 228, 232.
51
съединистите идват на власт. Сега те обявяват, че в момента няма благоприятни условия за обединение с княжеството и изоставят съединисткия идеал. Както „умерените" по време на борбата против Берлинския договор съобразяват тактиката си с политиката на Русия, така и Народната партия сега при новите условия се оказва в плен на своето русофилство. Тя отлага действията за осъществяване на съединението, тъй като царската дипломация не го подкрепя в момента.
В същото време дейността на българското правителство в София остава в рамките на постепенна подготовка за бъдещото сливане на княжеството и Източна Румелия. С цел да се засилят търговските връзки между тях I редовна сесия на IV Обикновено народно събрание приема закон за митническа спогодба. Двете правителства обсъждат въпросите, свързани с построяване на железопътната линия Цариброд—Вакарел.
В края на 1884 г. в княжеството пламва силно обществено движение в полза на Македония и Одринско, към което се присъединява и източнорумелийската общественост. То е предизвикано от сведенията за засилване на терора над християнското население в Европейска Турция и поставянето на въпроса в английския печат от белгийския професор Емил дьо Давеле. Печатът в двете български части настоява за въвеждане на реформи в европейските провинции на империята. В много градове се провеждат митинги за положението в Македония. В края на декември 1884 г. в София се създава македонско дружество, наречено „Македонски глас". То започва да издава вестник под същото наименование, чиято програма се свежда до легално действие пред великите държави за прилагане на чл. 23 и 62 на Берлинския договор. В много градове на страната се създават клонове на дружество „Македонски глас". [85]
В началото на 1885 г. в Пловдив също се основава комитет, наречен „Македонско дружество". Страхувайки се от недоволството на Високата порта, правителството на Г. Кръстевич успява да сложи свои хора в ръководството на дружеството и да го насочи към благотворителна дейност. Намесата на управляващите в
85. Пандев, К. Пос. съч., с. 243 и сл.
52
движението довежда до създаване на тайна организация, прераснала по-късно в Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК). Под негово ръководство общественото движение, което започва в подкрепа на борбата на поробените братя в Македония и Одринско, в Източна Румелия се превръща в движение за съединение.
Българското правителство не ограничава общественото брожение в страната, като се надява, че така може да се предизвика намесата на силите за прилагане на чл. 23 и 62 на Берлинския договор. Но то се обявява против всякакви прибързани революционни действия за обединение. Според правителството в княжеството това би компрометирало държавата и би влошило положението на българското население в Македония и Одринско. Като съобщава позицията на П. Каравелов, Д. Ризов пише на З. Стоянов в Пловдив: „Той тоже мисли, че не трябва са се бърза с „вълнението", преди да се изчерпят „дипломатическите средства" [86]. Обществените дейци на север и юг от Балкана координират действията си в съгласие с политиката на княжеското правителство.
Посрещнато резервирано от европейската дипломация и враждебно от съседните балкански държави, движението в княжеството и Източна Румелия предизвиква недоволството на Високата порта. През февруари 1885 г. тя спира издаването на обещаните берати за двама владици в Македония и започва преследване на учителите в българските училища. Положението на Екзархията отново се затруднява. Силно обезпокоен, екзарх Йосиф обвинява правителството, че е допуснало вълнения, които влошават още повече положението на поробеното население. „Като че ли Пловдив или София — пише той — имат едни, а българският народ съвсем други интереси, съвсем друга политика спрямо Македония."87 Високата порта остава непреклонна въпреки намесата на княжеското правителство, подкрепяно от руската дипломация.
Неуспехът на усилията да се подпомогне българското население в Македония и Одринско по дипломатически
86. БИА—НБКМ, IIA 8723.
87. Външната политика на България Т. 1, № 262, с. 544.
53
път подтиква македонските комитети в княжеството към организиране на въстанически движения. Това поставя правителството в тежко положение. П. Каравелов взема бързи мерки против организиране на чети в страната. Посоката, която взема движението за освобождение на поробените българи в Македония и Одринско, става опасна и това налага то да бъде ограничено. Но през месец май една чета под предводителството на А. Калмиков преминава границата. Атакувано от страна на великите сили, софийското правителство налага строги санкции на българите емигранти от Македония, засилва охраната на границата и др. Отхвърляйки обвиненията, че Каравелов е предал Калмиковата чета на турските власти, в. „Търновска конституция" излага политиката на либералното правителство.
„И по македонский въпрос — пише официозът — ний сми вярвали и вярвами, че Македония няма да се освободи с чети по 50 и 100 души. Ний сми настоявали и ще настоявами за изпълнението на Берлинския трактат по отношение на Македония, защото там стоим на законна почва. Не че не исками съединението било на Тракия, било на Македония; но не исками пък да скандалим себе си и да компрометирами бъдещето си с детински подвиги." [88]
Същата позиция П. Каравелов заема и по отношение на евентуално обединение с Южна България. Непрестанните предупреждения на Русия, както и липсата на всякаква външна подкрепа го убеждават, че условията са неблагоприятни за провъзгласяване на съединението. Твърде нестабилно е и вътрешното положение на страната. Борбите около династичния въпрос, слабите финанси и поетите железопътни задължения не позволяват активни действия по този важен външнополитически въпрос. Княжеското правителство се въздържа от всякакви дипломатически постъпки за обединение с Източна Румелия. Политиката му се ограничава в поддържане на тясна близост с автономната област, което да улесни съединението в бъдеще. Тя се посреща с разбиране от правителството на Г. Кръстевич.
На организираните в София на 6 април 1885 г. тържества в памет на Св. св. Кирил и Методий са поканени и представители от Южна България. В източнорумелийската
88. В. „Търновска конституция", бр. 151 от 9 юли 1885.
54
делегация влизат д. р Г. Янкулов, Ив. Герджиков, Д. Стамболов, д-р Г. Странски, Я. Д. Матакиев, Сп. Куртев, Д. Бояджиев, М. Сестримски и други пратеници на окръзите и околиите в областта. В същото време опълченските дружества в Източна Румелия избират княз Александър I за свой патрон. По този начин българите демонстрират неотклонния си стремеж към политическо единство.
Съединисткото движение през 80-те години представлява широко народно движение за съединение на Княжество България и Източна Румелия. То започва след Освобождението и се развива с различна сила като общонационален порив до провъзгласяване на Съединението. Съединисткото движение се изразява в няколко инициативи за провъзгласяване на обединението на Северна и Южна България, в постоянна пропаганда в печата на съединисткия идеал и в установяване на близки и тайни връзки между княжеството и автономната област.
Движението за съединение се характеризира с разделянето на функциите между княжеството и областта. Центърът на движението се намира в Южна България, поставена при по-тежки условия на съществуване и развитие. Идеята за съединението на областта със свободното княжество доминира в източнорумелийския политически живот. Тя определя развитието на политическите борби независимо от това, че през различните години има различни прояви и сила. В същото време на Княжество България се пада грижата за дипломатическата подготовка на съединението.
В духа на това разпределение в Източна Румелия се създава традиция в комитетската организация. Всеки призив за съединение връща към живот старите комитети. Тази готовност улеснява и поддържа постоянния пламък на съединисткото движение.
До началото на 1885 г. начело на съединисткото движение стоят управляващите среди, подкрепяни от княз Александър I. Макар че акциите от 1880 и 1884 г. завършват без успех, те изиграват ролята на дипломатически сондаж и поддържат въпроса на вниманието на европейските сили. Съединисткото движение подготвя българския народ и европейското обществено мнение за бъдещото сливане на Северна и Южна България. То определя
55
отношенията между княжеството и автономната област, чийто смисъл е подготовка на Източна Румелия за съединение със свободната държава. За тази цел княжеството подпомага икономическото, политическото и културното укрепване на областта като втора българска държава. Държавното развитие на Южна България не се прави за задълбочаване на сепаратизма, а за приближаване до княжеството и улесняване на съединението.