Уводни думи
През 1985 г. се навършват 100 години от Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Сто години от късното лято на 1885 г., когато телеграфните агенции по света разнасят една странна новина — малката славянска страна, която съвсем наскоро е престанала да бъде османски вилает край Дунава, сама предприема първа решителна стъпка, с която показва, че няма никакво намерение да следва съдбата, предписана и от императивите на европейската дипломация. Вместо преграда българо-източнорумелийската граница става мост между българите, устремени към обединение и прогрес. Изкуственото име „румелийци", изработено на Берлинския конгрес от „мъдростта" на неприятелите на българската независимост, е изоставено завинаги от самите тях. Започва историята на Съединението, което с малки корекции очертава и днешните граници на България.
Значимостта на това общонародно дело невинаги е адекватно отразявана в българската историческа книжнина. Покрусата от неоползотворените възможности и изгубените надежди за продължаване делото на Съединението като че ли поставяха сянка над неговото място в новата българска история. В значителна степен днешният български читател вече е избавен от това неоправдано несъответствие, въпреки че пълната история на Съединението още чака своите реализатори.
Годишнината на това събитие ни дава повод и основание да предложим една кратка история на Съединението на „държавите-сестри", разбира се, без претенции
7
за изчерпателност. В нея се надяваме читателят да намери основните движещи сили на това най-голямо външнополитическо завоевание на българския народ между 1878—1912 г., условията, в които се провежда то, положителните и отрицателните фактори, съпътстващи неговото развитие.
Тази книга не прави излишни другите изследвания или повествователни описания на събитието от 6 септември 1885 г. Напротив, до известна степен тя е резултат от тях и опит за продължението им. Именно поради това в хода на изложението ние се съобразяваме с написаното преди нас дори и тогава, когато то не е посочено в пестеливия научен апарат. В същото време ние се обърнахме към оригиналните първоизточници за Съединението — архивни материали от различен произход, спомени на съвременници, публикувана документация, преса и др. Това означава, че по някои въпроси от вътрешната и дипломатическата подготовка на Съединението ние застъпваме становища, които невинаги съвпадат с вече публикуваното по въпроса. Така се надяваме да направим от тази книга не само юбилейно издание, но обобщаващ резултат от проучване — чрез литература и извори, което да е равностойно полезно и като историческо четиво, и като изследване. Някои подробности, интересуващи професионалните познавачи на гражданската, дипломатическата и военната история на Съединението, са пропуснати, защото те вече са отразени в специализирани публикации.
За да се направи една правдива картина на Съединението, следва да се изведат всички съществени фактори и фази в неговото развитие. За тази цел сме привлекли и нови сведения от документален характер, които се съхраняват в наши и чужди архивохранилища, доскоро недостъпни за българските изследователи. С това ние правим опит да представим Съединението като българско, балканско и европейско събитие.
Съединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г. е продължение на българското националноосвободително движение. Със създаването на малкото васално княжество българският национален въпрос не е решен. Вкусил от извоюваната с руска помощ свобода, българският народ посреща с негодувание наложеното от западните европейски държави политическо
8
разпокъсване. Той се сплотява в името на завещания от Възраждането идеал за пълно освобожнение и обединение на българите. Борбата за неговото осъществяване започва веднага след като стават известни решенията на Берлинския договор. Тя е продължение на дългогодишните революционни борби за премахване на османското владичество и израз на непримиримостта на българите с изкуственото разделяне на техните земи.
Седем години след Освобождението българският народ дръзва да отхвърли диктата на европейските държави. Съединението продължава освободителното дело на Русия и осъществява първия етап от националнообединителната програма. То е общ резултат от вътрешните национални усилия в които е изцяло ангажирана българската общественост въпреки вече съществуващите остри социалнополитически борби в следосвобожденската действителност. Тази съпричастност към делото на Съединението — една от характерните черти в развитието на българското общество, представлява може би най-устойчивият елемент в нашия политически живот след Берлинския конгрес. Неслучайно тя осигурява и победния ход на делото, към чието описание сега пристъпваме.
* *
„Нося ви почетен мир!" — се провиква към екзалтираната тълпа на гара Виктория в Лондон английският премиер лорд Дизраели Бикънсфийлд, когато слиза от влака на връщане от заседанията на конгреса в Берлин. На пръв поглед водачът на Консервативната партия в Англия има какво да демонстрира: България е разделена на три части, едната от които отново става неразделна част от Европейска Турция, другата получава ограничителен статут на автономия под османски контрол, третата, „истинска" България е трибутарно княжество под сюзеренитета на султан Абдул Хамид. Победоносният ход на руската армия, чиито оръдейни изстрели са чути в османската столица, е спрян от антиславянското заслепение на „великата демокрация", която защищава най-деспотичната система в Европа. Но новият лорд малко бърза с хвалбите си. „Заслугите" за осуетяване на пълното българско освобождение са в
9
равна степен разделими с канцлера Бисмарк и неговата съюзница Австро-Унгария, а и с външния министър на Дизраели — маркиз Робърт Солзбъри.
Но колкото и преднамерено оптимистична да е тази декларация, тя не може да скрие хладния анализ дори и на английските дипломати, че вкусилите от извоюваната свобода българи едва ли ще търпят чудовищния диктат на Берлинския договор. При това дори и най-упоритите крепители на османския интегритет в Европа — английските консерватори, вече съвсем не вярват в политическото бъдеще на Европейска Турция. През март 1878 г., малко преди да стане британски външен министър, Солзбъри пише на своя шеф, че той „не вярва във възможността от изправянето на крака на турското правителство в качеството му на истинска сила, на която можем да разчитаме" [1]. Българското националноосвободително движение, далеч не непознато в европейските столици, е причина да се създаде убеждението, че именно българите са „наследници" на по-голямата част от тогавашните европейски провинции на Портата. Последвалото след конгреса в Берлин Кресненско-Разложко въстание и особено провалът на плановете за чужда окупация на Източна Румелия след изтеглянето на руските войски през юли 1879 г. навеждат всички трезви наблюдатели на мисълта за нетрайността на Берлинския договор. Наистина чак до Първата световна война и трите въоръжени стълкновения в Европа — през 1885, 1897 и 1912—1913 г. — стават единствено на балкански терен.
Десетки години след Берлинския конгрес продължението и разширението на българската национална революция в земите, оставени вън от пределите на малкото княжество, и чуждата намеса в нея са едни от важните фактори в политическата действителност на Балканите. Разрастването на движението за обединение с отечеството е предвиждано и очаквано от цялата европейска преса и дипломация. Още преди т. нар. Посланическа конференция в Цариград през декември 1876 г. при съставянето на плана Церетелев—Скайлер за бъдещото устройство на българската държава напълно се допуска
1. Lowe, С. J. The Reluctant Imperialists, vol. II, The Documents London, 1967, p. 1.
10
евентуалното съединение между тях. [2] Това се дължи не само на доброто познаване на настроенията и способностите на българския народ, но и на примера с разделянето на Влашко и Молдова от европейската конференция през 1858 г. — разделяне, отхвърлено въпреки договорите още на следващата година. Така че отделянето на Източна Румелия, което има за цел да направи България слаба, несигурна и поддаваща се на външно влияние държава, едва ли е гледано като постоянно положение. Опитът от предишните османски провинции с особено устройство като Сирия, Египет, Крит, Влашко, Молдова и други, без да сочим Босна и Херцеговина, показва, че това е преходно състояние, подготвящо откъсването им.
Тази практика обаче не означава, че се улесняват българските съединистки усилия. Въпреки снизходителната категоризация на европейската дипломация по отношение на Турция като „болен човек" всякакво откъсване на нейни територии е предшествано от опасни кризи или изтощителни войни. Освен това безразличието на европейската дипломация към освободителните борби и към протестното движение срещу Берлинския договор в Македония и Одринско допълнително свидетелства за предстоящите трудности при отхвърляне на наложените на българите условия.
Тези трудности са относително намалени с ограничаването на английското влияние в Цариград. Анексията на Кипър след Берлинския конгрес и особено бомбардировката на Александрия и окупацията на Египет (1882) правят Портата все по-подозрителна към английските намерения, докато в същото време Русия постепенно възвръща влиянието си в Цариград, което един съветски историк определя даже като преобладаващо. [3]
Не по-малко важно за случая е състоянието на международните отношения в Европа. Политическата обстановка, в която е реализирано Съединението, не се различава особено от обстановката в навечерието на Освобождението. След 1870 г. европейските взаимоотношения
2. Schuyler, Е. United Bulgaria, In North American Review, nov. 1885, p. 469.
3. Силин, A. C. Германская военная миссия фон дер Гольца в Турции — 1882—1895. Ученые записки по новой и новейшей истории, вып. 2. М , 1956, с. 342.
11
имат няколко характерни черти. Преди всичко появяват се две нови велики сили — Германия и Италия. Ако втората е все още непълноценен пришълец в стария „европейски концерт", то създадената на пруска основа Германска империя за сравнително кратко време придобива първостепенно значение. След победите си над Дания (1864), Австро-Унгария (1866) и накрая над Франция (1870) Германия (Прусия) излиза в много силна позиция на европейския континент и това най-добре е демонстрирано в поведението на нейния канцлер Ото фон Бисмарк на Берлинския конгрес през 1878 г.
Втори елемент на политическото положение в Европа е възстановяването на руския престиж и влияние след отмяната на клаузите на Парижкия мирен договор (1856) през 1871 г. и особено след победоносната война с Османската империя шест години по-късно. „Възвръщането" на Русия в Европа обаче не достига мащабите на влиянието и от времето след разгрома на Наполеонова Франция.
Третият елемент в тази обща характеристика представлява своеобразното развитие на т. нар. кримска коалиция (антируския съюз между Франция и Англия) в пряко англо-руско съперничество. Тази еволюция е предизвикана не само от слабостта на Франция, принудена след 1871 г. да води политика на съзнателно бездействие, но и от изострянето на съществуващия англо-руски антагонизъм във всички части на света. Успехите на Русия в Средна Азия поддържат напрежението в англо-руските отношения. През март 1885 г. всички съвременници, включително „неутралният" Бисмарк, очакват англо-руска война. [4] Всяко начинание на едната държава по правило предизвиква незабавна и решителна контрамярка от страна на другата.
Четвъртата по ред, но в никакъв случай не и по значение съставна част на политическата структура на Европа е създадената от Бисмарк съюзническа система между трите империи — Австро-Унгария, Германия и Русия. Силно разклатена по време на голямата балканска криза от 1875—1878 г., тази монархическа коалиция, която съществува от 1815 г., е една неестествена комбинация. Тя съюзява Русия с немските страни на базата на съществуващата тогава класово-политическа общност
4. Stern, F Gold and Iron. New York, 1979, p. 349.
12
между тях, но в същото бреме е неефективна поради противоречията между стратегията на немския блок и тази на руската политика. Това най-вече е валидно за историческата роля на Русия и Австро-Унгария в съдбата на балканските славяни. На Балканите тези страни са повече врагове, отколкото съюзници по договор.
След неуспеха си последователно в Гърция, Румъния и особено в Сърбия царската дипломация „залага" всичко за установяването и заздравяването на новата българска държава. Едновременно с укрепването на Българското княжество руската политика през първите години след Берлинския конгрес е насочена към отхвърлянето на всички посегателства към Източна Румелия. Именно благодарение на Русия автономният статут на тази формално все още османска територия не е използван срещу българските интереси. Осуетяването на турското военно присъствие в областта, игнорирането на някои задължения към Портата, цялото „побългаряване" на нейния политически и културен живот, етническото господство на българите в парламентарния живот и в държавната администрация — всичко това е осъществено с руска помощ и сътрудничество. Тази първоначална борба за отстояване на българския характер на Източна Румелия е от решително значение за бъдещия успех на Съединението.
Руското влияние в България, установено по исторически път от векове и изградено върху базата на взаимнополезното сътрудничество, обаче е подкопано от австро-унгарското икономическо проникване в младото княжество. След договорите си с Румъния и Сърбия Австро-Унгария се стреми да затвори кръга от зависимите от нея държави и да изключи Русия от източната част на Балканския полуостров — район, който съгласно договорите между трите северни монархии би следвало да бъде руска сфера на влияние. В същото време Германия, още неизживяла окончателно антифренските си планове, се стреми да запази изкуственото австро-руско приятелство, за да осуети евентуалното сближение на Русия с реваншистка Франция. Германската идея за Балканите е те да станат „ябълката на раздора" между Русия и Англия, а не между Русия и Австро-Унгария. Канцлерът Бисмарк смята, че Англия, а не неговият съюзник Австро-Унгария трябва да носи тежестите и рисковете от
13
съпротивата срещу Русия на балканска почва. Той официално поддържа руската програма на Балканите, защото разбира, че след 1885 г. именно там се съсредоточаваш английските усилия за контраудар срещу руското напредване в Средна Азия. Англо-руско напрежение винаги е желано в Берлин, още повече че през 1884 г. започват първите сериозни колониални начинания на Бисмарк. Няма съмнение, че една англо-руска война окончателно би утвърдила господстващото положение на Германия на европейския континент и едва тогава тя би дала съгласие за австро-унгарските намерения на Балканите — твърде скромни в сравнение с проектирания германски „скок" към световно господство.
Въпреки тези задкулисни и в повечето случаи перспективни тенденции стратегическото равновесие в Средна и Източна Европа все още се определя от съществуващото австро-германско-руско споразумение, изградено върху монархическата солидарност между трите империи и практически демонстрирано още през 1848 г. Срещите на тримата императори в Скерневиц (1884) и в Кремзиер (1885) формално потвърждават императорското единство въпреки очевидната конкуренция между Австро-Унгария и Русия на Балканите. Решенията на тези две срещи остават неизвестни и това създава впечатление за несигурност за останалите държави и велики сили. Понятия като „бисмаркизъм" и „бисмаркова съюзническа система" все още доминират на европейската политическа арена и свидетелстват за нарастващото значение на Германия.
Постепенното изменение в политическото равновесие в Европа довежда няколко години по-късно до основно преустройство на главните сили на стария континент и залага основите на бъдещата световна война. Годините, в които се заражда, развива и успява делото за съединение на Северна и Южна България, са хронологическото гранично разделение между старите съюзнически отношения и новото прегрупиране на силите, което е същността в произхода на Първата световна война. Това преходно състояние на неустановеност между вчерашните съюзници, утрешните врагове и днешните съперници значително допринася за благоприятния климат при реализацията на съединистката идея от българския народ.