1946 г.
1.1. Д-р Г. М. Димитров начело на Земеделския съюз 22
1.2. На подсъдимата скамейка мястото на главния обвиняем остава свободно 29
2. СМЪРТ ЧРЕЗ... УДУШВАНЕ (Кръстьо Пастухов)
2.2. Пастухов осъден — партията е жива 41
3. ПРИСЪДА НАД СВОБОДНИЯ ПЕЧАТ (Цвети Иванов)
3.1. Рицар на свободното слово 49
3.2. Присъда и нелепа смърт 54
Дирижираната разправа с опозицията се насочва най-напред към БЗНС и неговия лидер д-р Г. М. Димитров (Гемето). На 22 септември 1945 г. секретариатът на ЦК на БРП(к) взима решение:
„Да се даде ход на процеса по бягството на Г. М. Димитров, като се пристъпи веднага към попълване данните и се изготви обвинителен акт, който да се публикува сега, а гледането на процеса да стане след изборите."
В приложените към съдебното дело документи от есента на 1945 г. няма необходимите данни и факти за дейността на Г. М. Димитров и неговите сподвижници, които да дадат основание да бъдат подведени под съдебна отговорност. Това забавя подготовката на процеса и вместо в указания от партията срок той се провежда през юни и юли 1946 г.
1.1. Г. М. ДИМИТРОВ НАЧЕЛО НА ЗЕМЕДЕЛСКИЯ СЪЮЗ
Какви са подбудите за организираната атака срещу Земеделския съюз? Има само един отговор. БЗНС е единствената политическа сила, способна на този етап да оспорва монопола на комунистите върху властта. Земеделският съюз организира и ръководи две въстания през септември 1918 г. и юни 1923 г. и взе най-активно и масово участие във въстанието през септември 1923 г., а в настъпващите революционни и радикални времена това се оценява като политически актив. След разцепленията в Съюза най-ревностен застъпник на борческата традиция в земеделското движение е БЗНС „Александър Стамболийски", който вля значителни сили в демократичното движение против фашизма в навечерието и по време на Втората световна война. Съюзът сътрудничи с комунистическата партия, взима участие в изграждането на Отечествения фронт, негови членове участвуват във въоръжената съпротива и установяването
22
на новата власт, четирима представители на Съюза са включени в първото отечественофронтовско правителство. БЗНС взима решение ръководството на съюзните дела да се повери на Г. М. Димитров. Съюзното ръководство уведомява за това свое решение министъра на външните работи Петко Стайнов, който изпраща покана на Г. М. Димитров да се завърне в България.
Д-р Г. М. Димитров е роден на 15 април 1903 г. в с. Ени чифлик, Одринско. Тежката съдба на българите в Одринска Тракия оставя в него незаличими спомени, под чието въздействие се формира гражданската му и политическа позиция. Неговият идеал е националното обединение на българския народ в свободна и демократична България.
Силното социално присъствие на селския труженик в началото на века привлича вниманието на младия Г. М. Димитров. На 19 години той встъпва в редовете на земеделската партия. В партийните дела се включва активно след 1929 г., когато се завръща от Загреб, където завършва медицина. Следенето от близо на европейския политически процес утвърждава в него трайни антифашистки убеждения и го превръща в краен привърженик на западните демократични режими. С идването си в България става изразител на засилващото се недоволство в селските маси от правителството на „Народния блок" и от участвуващите в него представители на БЗНС „Врабча 1". Надарен с проницателен ум, той оценява нарастващата сила и влияние на олевяващите селски маси и става един от основателите на БЗНС „Александър Стамболийски" („Пладне"). Още при учредяването на Съюза през 1932 г. е избран в неговото ръководство.
След 19 май 1934 г. Г. М. Димитров минава в опозиция на установилия се с военен преврат фашистки режим. Успоредно с това се дистанцира и от засилващото се в страната съветско влияние. Според неговия биограф Чарлз Мозер, който е и негов зет (съпруг на дъщеря му), през този период Г. М. Димитров „се противопоставя на режима в Съветския съюз и на неговите диктаторски методи" и „е убеден опонент на комунистите". Той следи със загриженост дейността на БРП, която в значителна степен е блокирана от директивите, идващи от Москва след започнатия от нея политически флирт с Берлин през август 1939 г. По тази причина не подкрепя движението за подписване на пакт за приятелство и взаимна помощ със СССР, а в предложението на А. Соболев, в което от България се иска да предостави на Съветския съюз военни бази, вижда
23
сериозна опасност за нейната независимост и отдалечаване от демократичния свят.
1941 г. е фатална за направения от страната исторически избор. БРП не дава вярна оценка за надвисналата над света главна опасност, а проявите ѝ против политиката на сближение с Третия райх са непоследователни. На този обществен фон силно се откроява организираната от Г. М. Димитров, макар и не без външни внушения, нелегална акция против присъединяването на България към Тристранния пакт. След неуспеха на акцията той емигрира, минава през Лондон и се установява в Кайро.
В емиграция Г. М. Димитров развива широка дейност за приобщаване на България към Европа и западните демокрации. Неговият биограф свидетелствува за убеждението му, че да се „работи за България е възможно единствено с Англия и САЩ". През декември 1941 г. излиза с декларация за нежеланието на българския народ да воюва със съюзническите сили и че присъединяването на страната към Тристранния пакт е извършено против неговата воля. Обявява се против въвличането на България във война с Русия и прави остри изказвания против политиката и личността на Борис III. В същото време отказва да установи каквито и да е контакти със СССР. В предаванията си по радио „Свободна и независима България" системно подкопава доверието на българските селяни в прокламираната от БРП единна борба с работническата класа, обещава им „селска България" и ги ласкае като единствена сила, способна да спаси страната от гибел. Усилията му са насочени към признаване на създадения от него Български национален комитет като емигрантско правителство, което след войната да поеме управлението на страната. По-късно участвува в преговорите на Стойчо Мушанов с представители на английските и американските въоръжени сили в Кайро, а след 9 септември 1944 г. тръгва към България предубеден, че Съветският съюз ѝ е обявил война, за да установи „комунистически режим" и че неговата мисия е да поведе родината към свобода и демокрация. По пътя Г. М. Димитров има кратък престой в Цариград. Тук прави изявление, че България „не ще бъде никога комунистическа и руските войски, които са сега в нашата страна, няма да се противопоставят на нейното демократично устройство".
На 24 септември 1944 г. Г. М. Димитров преминава българо-турската граница. Екзалтирани посрещачи от сдружени земеделци и граждани го приветствуват на всички
24
гари от Свиленград до София. В овациите, които му се устройват, се включват и някои буржоазни среди, които търсят в негово лице силната личност и подкрепата на Англия и САЩ за установяване на демократично-парламентарен ред. Изразители на тези настроения стават група висши офицери, които го посрещат с почести, а млад войник прочита приветствие до него:
„Водачо на народа! Вие с Вашия манифест от 1941 г. обявихте война на властта и поехте кръста на изгнанието по места, където се решаваше съдбата на демократичния свят. Вашият героизъм ще остане дълбоко в сърцата на българската армия... Вие ще ръководите както българския народ, така и българската армия. Те са Ваши!"
Отговорът на Г. М. Димитров е недвусмислен: „България още не е достигнала спасителния бряг. В очите на чуждите сили България още не е това, което би трябвало да бъде." Бъдещето на страната не трябва да бъде повлияно от чужди на българския дух внушения и народът трябва да върви „смело по своя път, по българския път, по пътя, който е начертан от славните и безсмъртни легендарни борци още от епохата на българското възраждане."
БРП(к) посреща Г. М. Димитров с открита неприязън. Обвиненията на проправителствената преса от 1941 г., че е английски агент, възкръсват в комунистическата пропаганда. Според Цола Драгойчева неговата цел е „да внесе смут сред ония, които с кръвта си извоюваха делото на 9 септември", да разколебае вярата на народа в освободителната мисия на Червената армия и дружбата със съветските народи. Ескалацията на подобни оценки в управляващите среди не е случайна. Ч. Моузер пише, че след завръщането си от Москва през октомври 1944 г. Никола Петков казал на Г. М. Димитров, че Георги Димитров е настроен срещу него и „твърдо решен да го отстрани", а руснаците ще допуснат съществуването на БЗНС „само ако се освободи от антисъветски елементи като него".
Резервираното отношение на комунистическата партия и някои среди в Отечествения фронт към Г. М. Димитров не променят гражданската му и политическа позиция. На 14 и 15 октомври 1944 г. БЗНС провежда национална учредителна конференция, на която Г. М. Димитров е избран за главен секретар на Съюза. След конференцията земеделската партия бързо се възстановява и привлича много нови членове. Според комунистическата партия това се дължи на широко отворените врати на Съюза и приемането на фашисти и реакционери за членове. Основание за това
25
дават твърденията на някои сдружени земеделци, като например тези на Гочо Стефанов [**]. Той свидетелствува, че е чувал Г. М. Димитров да казва, че „всеки има право да стане член на нашата организация, за да можем да се противопоставим със сила срещу Работническата партия и да спрем болшевизма."
Ръководството на Земеделския съюз отхвърля обвиненията, че в неговите редове се приемат хора с фашистко минало. Твърде разтегливите тогава понятия за фашизма затрудняват вземането на страна във възникналия спор. Но повече от очевидно е, че организационното възстановяване на Земеделския съюз внася нови елементи в политическия живот на страната: количествено нарастване и разширяване на териториалния обхват на БЗНС; засилване на влиянието на демократичните сили и разширяване на тяхната социална база посредством приобщаването към Земеделския съюз на кадри от старите буржоазни партии, алтернативни на социализма течения и отделни недоволни граждани; разширяване на популярността на Г. М. Димитров, което значително ограничава възможностите за изграждане на авторитета на все още отсъствуващите от България комунистически лидери, които българският народ твърде слабо познава като общественици и политици.
Комунистическата партия оценява създадената обстановка като твърде опасна за своите политически амбиции. Тя намира съюзници в земеделската партия и заедно с тях започва непрестанни атаки срещу Г. М. Димитров. От него се дистанцира и умереното крило в Съюза, което се стреми да запази единството на земеделското движение и дз остане вярно на съвместно изработената отечественофронтовска програма от 17 септември 1944 г.
За БЗНС настъпват тежки дни. Въпросът е не толкова до отстраняването на Г. М. Димитров от ръководна работа, а преди всичко до силния натиск за приемане диктата на Отечествения фронт, чиято позиция излиза от постигнатия на 17 септември консенсус и на практика налага отказ от Принципите на земеделското движение. Започва трагедията на една партия, която прераства в трагедия за политическия живот в страната и съхранените в него демократични традиции.
На предна линия в борбата срещу Г. М. Димитров излиза Отечественият фронт. Комунистическата партия се
**. Г. Стефанов, личен приятел на Г. М. Димитров, взел участие в акция през 1941 г. и осъден след това на доживотен строг тъмничен затвор.
26
опитва да остане в сянка, но това не ѝ се удава изцяло. По нейно настояване на 18 и 19 януари 1945 г. БЗНС провежда конференция, която трябва да избере ново Постоянно присъствие. По време на конференцията, разказва Никола Петков
„господин Добри Терпешев идва на два пъти и аз бях викан три пъти от господин Трайчо Костов да ни се посочат лицата, които ще позволят едно сработване с Работническата партия... Господин д-р Г. М. Димитров никога не е бил изпъждан и не е имало никакви причини, за да бъде изпъден. Той сам се убеди, че трудно ще работи занапред и сам реши да си подаде оставката. И даже когато той си даде оставката пред Върховния съюзен съвет, той не получи нито един глас. Целият Върховен съвет се разплака след неговата реч. Направиха му се бурни овации и когато излезе господин Оббов да оповести новото Постоянно присъствие, то не получи нито един глас. Втори път, пак не получи нито един глас и трети път пак не получи."
След като и Никола Петков заплашва с оставка, молбата на Г. М. Димитров е приета и е избрано ново Постоянно присъствие. След конференцията за главен секретар на БЗНС е избран Никола Петков.
Изваждането на Г. М. Димитров от ръководството на Земеделския съюз не е достатъчно за комунистическата партия и нейните съюзници в Отечествения фронт. Личните нападки срещу Г. М. Димитров се разширяват и обхващат всички негови последователи. Сигнал за открита борба с тях дава секретарят на НК на ОФ Ц. Драгойчева. В началото на април 1945 г. тя определя тяхната дейност като дълбоко враждебна на българския народ и се обръща към БЗНС с призив да се справи с всички елементи, които под чуждо влияние рушат единството на Отечествения фронт в страната. В заключение казва:
„Ние искахме да оставим въпроса за Гемето като чисто партиен въпрос, но впоследствие се убедихме, че Гемето иска да насажда геметовщина в братския БЗНС и сред народа, поради което този въпрос престана да бъде само вътрешнопартиен и се превърна във въпрос за Отечествения фронт, за нашата цялостна политика, за съдбата на страната."
На 14 април Бюрото по печата при ЦК на БРП(к) обявява открита борба срещу „всички пораженци и Гемето". Политическият секретар на ЦК на БРП(к) Т. Костов прави изявление пред румънския в. „Скантея", че „геметовци" са се превърнали в „център за групиране на всички реакционни сили". В края на април НС на ОФ обсъжда специално въпроса за „характера и същността на геметовщината".
27
Направен е изводът на „разложителното дело" на Г. М. Димитров остава и след него, подето е от неговите привърженици и се превръща в „център за обединение на всички фашистки и реакционни сили в борбата срещу единството на Отечествения фронт, срещу народната власт".
Решителната и твърда линия на комунистическата партия спрямо Земеделския съюз в редица случаи се изразява в пряка намеса в неговите вътрешни работи. Действията ѝ се подкрепят от редица сдружени земеделци. Мнозина от тях са убедени отечественофронтовци, но не липсват и хора с болезнени амбиции за власт. Те наричат себе си „левица", но идейните и организационни компромиси, които приемат, по същество слагат началото на ликвидирането на Българския земеделски народен съюз.
Извършващата се на тази основа поляризация в редовете на земеделската партия е съпроводена с шумна кампания в средствата за масова информация. Срещу Г. М. Димитров и „геметовщината" се отправят открити обвинения, че подготвят антинароден и антисъветски заговор. На 28 април е издадена заповед за арестуването на Г. М. Димитров и изпращането му в трудово-възпитателно общежитие (ТВО). Поради заболяване временно е оставен под домашен арест. Месец по-късно с подкрепата на американския политически представител в СКК Г. М. Димитров успява да напусне дома си и да се укрие в американското представителство. На следващия ден 25 май е изключен от БЗНС. В началото на септември получава паспорт и заедно със съпругата си напуска страната.
Емигрирането на Г. М. Димитров е повод да бъде обвинен открито като шпионин и враг на народа. Неблагополучията в Земеделския съюз, неговото разцепление и излизането на Никола Петков в опозиция активизират кампанията срещу Г. М. Димитров и „геметовщината" и я превръщат в основно средство за нападки срещу опозиционния БЗНС. Решението за съдебна разправа с Г. М. Димитров, което трябва да стресне опозиционно настроените сдружени земеделци и техните лидери, е в пълен ход. Започват арести. При предварителното следствие се подбират не само подсъдимите, но и свидетелите на обвинението. Повечето от тях се признават за виновни. Събраният до края на май 1946 г. материал се счита за достатъчен за провеждането на един „Показателен процес". Под това заглавие на 7 юни в. „Работническо дело" пише:
„Процесът на д-р Г. М. Димитров не е обикновен политически
28
процес. В този процес, като във фокус, се срещат силите на народнодемократичното движение и силите на реакцията в нашата страна. Тия два ярко очертани лагера на този процес си дават политическо сражение."
1.2. НА ПОДСЪДИМАТА СКАМЕЙКА МЯСТОТО НА ГЛАВНИЯ ОБВИНЯЕМ ОСТАВА СВОБОДНО
Съдът открива своите заседания на 29 май 1946 г. и продължава 45 дни. Председател на съда е Атанас Мулетаров, членове: Бочо Петров и Константин Унджиев, прокурор — Найден Малеев. Подсъдими са 16 души. Трима от тях, между които и Г. М. Димитров, са в неизвестност. Трима от подсъдимите са лекари, лекували Г. М. Димитров и обвинени в съучастничество при неговото бягство. Евтим Арсов, организационен секретар на Земеделския младежки съюз (ЗМС), е обвинен като „изпълнител на нарежданията" на Г. М. Димитров. Основната част от подсъдимите са активисти на ЗМС от Хасковско и Тополовградско, обвинени в конспиративна дейност. Защитници на подсъдимите са 44 известни адвокати. За съдебното дирене са привлечени около 200 души свидетели.
Обвинителният акт включва широк спектър от прояви: разпространяване по време на Отечествената война на позиви с пораженчески призиви за мир, свобода и народовластие с цел да се намали боевата способност и борчески дух на армията; разстройване на тила и противопоставяне на правителствената политика — подстрекаване на жените на фронтоваците към бунтове, критика на реквизиционната кампания за събиране на храни и продоволствия, обявяване против Народния съд и издадените от него присъди, опити за намеса във външната политика и създаване на антисъветски настроения, допускане на фашисти и реакционери в земеделския съюз, посегателство срещу работническо-селския съюз и единството между земеделци и комунисти; укриване на лице, издирванч от Народния съд; увличане на млади хора в престъпна дейност като разпространяване на позиви с пораженско съдържание, на слухове за предстояща война и нахлуване на чужди войски в страната, за предстоящо избиване на първите хора на БЗНС, организиране на бойни групи и канали за прехвърляне на заплашени от властта земеделци в Гърция и Турция.
29
Показанията на свидетелите пред съда в повечето случаи не съвпадат с направените от тях при воденето на следствието признания. Лекарите отричат участието си в организиране бягството на Г. М. Димитров. По-голямата част от обвиняемите от Хасковско и Тополовградско отричат, че са получавали инструкции и че са участвували в създаването на бойни групи. Заявяват на всеослушание, че за първи път в милицията са чули, че са членове, командири или политкомисари на такива групи и признанията им са изтръгнати с насилие. Единственото, което признават е, че са били против създаването на единна младежка организация и че са писали изложения против упражнявания върху тях терор. Следствие на този терор споделяли мисли за бягство през границата. Един от тях дори преминал с брат си границата, но турските власти ги върнали.
Е. Арсов отрича, че е разпространявал позиви и слухове, уронващи престижа на властта, че е получавал нареждания от Г. М. Димитров и че е действувал за създаване на бойни групи, че е имал връзка с Дража Михайлович или негови хора. Признава единствено позицията си за запазване на единството на ЗМС:
„Бил съм против създаването на единната организация. По този въпрос съм се изказвал, писал съм в „Младежко знаме". Затова, защото аз съм убеден демократ, по убеждение смятам, че не може да съществува демокрация там, където има една организация. Смятал съм, че демокрацията съществува там, където може да има свободно съревнование на няколко политически организации и там, където може да съществува право на свободно организиране."
На въпроса на прокурора за различията в показанията му Е. Арсов отговаря:
„Освен физически натиск, по който може да се изтръгнат известни показания, върху мен беше упражняван един психологически натиск. През цялото време на моя разпит, който продължи около 20 дни, аз бях убеждаван в това, че съм чужд агент и че моята вина е тази, че аз съм оръдие на Г. М. Димитров, че доктор Г. М. Димитров е чужд агент."
Прокурорът Н. Малеев: Това, което допълнително сте писали, под тормоз ли е изтръгнато?
Е. Арсов: Да!
Показанията на свидетелите се движат около обвинението и не подкрепят с конкретни данни обстоятелствата в обвинителния акт. Висши офицери и военнослужещи свидетелствуват за разпространението на позиви и под тяхно влияние разколебаване на бойния дух на армията. Полковник
30
Огнянов, помощник-командир на IV корпус казва, че още преди заминаването на фронта между войниците били разпространени позиви да не напускат пределите на страната. Лозунги за мир и завръщане в родината се разпространявали и на фронта, следствие на което в някои войскови части станали безредици. В същия стил се изказва и полковник Кирчев, който изтъква, че под влиянието на антивоенната пропаганда бойният дух на армията бил понижен.
Главен говорител на тази група свидетели, доказваща пораженската дейност на „геметовци", е генерал-майор Боян Българанов. От лични наблюдения бил установил, че има организирана работа за разлагане на армията...
„Гемето стана главен организатор на цялата тази шайка, която искаше да провали нашата война. Всички реакционери бяха се сплотили под този байрак."
По този пункт на обвинението свидетелствува и министърът на войната генерал-полковник Дамян Велчев. Той изтъква, че не му е докладвано и че не му е известно Земеделският съюз да е разпространявал в армията позиви с пораженско съдържание. Накрая обобщава:
„Никаква пропаганда от никого не е правена. Като военен министър мога да кажа, че духът на армията е превъзходен."
Друга група, в това число и служители от Държавна, сигурност, дават показания за разпространяването на лозунгите на Земеделския съюз и избухналите следствие на това женски вълнения. Жените протестирали против грубото държание на местните власти, липсата на средства за препитание и изземването на житото им.
Финансовият секретар на БЗНС „Никола Петков" д-р Владимир Вампирски обяснява случая с изразходваните за оръжие съюзни пари. От военно лице са купени 150 пистолета на стойност 750 000 лева за нуждите на съюзните организатори. За всичко това е уведомен директора на милицията и от него са поискани разрешителни за лицата, които ще носят оръжие. Издадени са 58 разрешителни и са раздадени около 50 пистолета. След като органите на властта поставят този въпрос, всички пистолети, с изключение на 14 броя, са предадени на милицията. След време и липсващите пистолети са набавени и предадени.
Част от свидетелите, предимно членове на ЗМС, дават обяснение за своята дейност. Болшинството от тях се отказват от показанията си, дадени в милицията. От никого не са получавали указания за образуване на бойни групи, за събиране на оръжие и никой не им е раздавал пистолети.
31
Единственото, което признават, е конфронтацията им с Работническия младежки съюз (РМС), поради провежданата от него насилствена политика за създаване на единна младежка организация. Техните показания се оборват от младежкия функционер Живко Живков, който казва, че младежите от разпуснатите реакционни и фашистки организации се насочили към ЗМС. Г. М. Димитров и Петър Сърбински съдействували за приютяването им и с това придават на ЗМС „антикомунистически оттенък".
За свидетели са призовани общественици и политически функционери.
Стефан Тончев, член на БЗНС, министър на железниците:
„... ние обвинихме д-р Г. М. Димитров, че той вместо да се заеме с една здрава организация на Съюза, така както отговаря на неговия ръст, той се ограничи в един кръг, заобиколен от негови хора, на които има абсолютно доверие и в чиито ръце той делегира своите права, а сам той се скри в кабинета си и не направи онова, което Съюзът очакваше от него."
Земеделският съюз се отклонил от своите програмни задачи и се отдалечил от народа и Отечествения фронт.
„Пуснати бяха маса момчетии из цялата страна, които тровеха духа на българския народ и специално на Земеделския съюз. Те правеха публични събрания, в които казваха, че са за ОФ, че са за най-добри отношения между работниците и селяните, че са за неразривен съюз със СССР, но в отделни конференции казваха: „Това е за баламите. Истината е следната: в скоро време чужди държави ще се намесят в нашите отношения... ние ще трябва да отхвърлим и да парираме тази дейност на комунистическата партия и това нейно опекунство"."
Георги Драгнев, член на БЗНС, министър на благоустройството:
„Още с идването си в България Г. М. Димитров вдъхнал надежда на някои съюзни членове за „промени в политиката". Неговите обществени прояви укрепват тази надежда, а оттук и борбите вътре в БЗНС и неговото разцепление."
Д-р Михаил Геновски, член на БЗНС, министър на земеделието:
„Още с идването си в България Г. М. Димитра се заобикаля със свои хора, създава настроения против „някои ОФ среди и политиката на правителството". Дава нареждания за разпространяване на позиви с пораженско съдържание и убеждава сдружените земеделци, че трябва да се отделим от Съветския
32
съюз и да търсим опора в западните демокрации, „защото при една близост със Съветския съюз нашият политически живот ще се развива под сянката на една диктатура"."
Ц. Драгойчева, член на БРП(к), главен секретар на НК на ОФ:
„След 9 септември фашистите се свиват, но не се отказват от борбата. „Те търсеха своите пионки... и те намираха своята пионка в лицето на Г. М. Димитров, който беше дошъл с поръчение да разруши делото на Отечествения фронт. Той си беше поставил много голяма задача и затова твърде лесно разкри своята същност, разкри се като предател и подлец пред българския народ."
След това тя обстойно се спира на борбата, която Г. М. Димитров и неговото обкръжение водят против Отечествения фронт. В заключение казва:
„И мене ми се струва, че днес нашият съд, когато се произнася, ще се произнесе за подсъдимия Г. М. Димитров и за геметовщината у нас, защото не могат да се противопоставят тия две работи една на друга. Г. М. Димитров не беше нещо всесилно. Той не беше обособен като кой знае каква политическа фигура. Той разчиташе на своите 24 инструктора в страната. Това му беше силата. Кому служеха? — понятно... Както казах, Гемето си счупи (главата), ще си счупи главата и геметовщината."
Никола Петков, главен секретар на опозиционния БЗНС:
„Когато започна Отечествената война, аз бях член на тогавашния кабинет, сега вече мога да кажа, че имаше много неподготвени работи в нашата армия. Когато войната се започна, в много полкове имаше брожения, защото, първо — не са добре въоръжени и второ — не са добре хранени."
Отрича, че са били разпространявани лозунги с пораженско съдържание.
„Лозунгите „Мир, свобода, народовластие" са стари лозунги, ако са правени само за войната не са целесъобразни, но те не са, те са вечни лозунги на земеделския народ."
От обиколката си на фронта и от разговорите си с войниците установява, че те се бунтуват, защото
„не са добре облечени, повечето от тях се съблякоха да покажат, че нямат нито долна риза, нито долни гащи... от къщи получават много лоши сведения, че семействата им се оплакват, че не им се давали наряди и това, което много ги дразнеше, беше, че много млади хора се записвали и назначавали в милицията, за да се освободят от военна служба — хора, които са по на 25 години, а ние, казваха те, сме тук на 35 или 40 години и сме тук без почивка и без всякаква смяна. Войниците искаха смяна."
Председателят на съда насочва вниманието на Н. Петков към Г. М. Димитров:
33
„— Имал ли е намерение д-р Димитров да налага диктатура в Земеделския съюз или своята воля да налага?
— Не може, защото управителните тела в Земеделския съюз така са подредени, че някой и да иска, не може да направи никаква диктатура. И сега не може да я направи никой, невъзможна е диктатура.
— Нареждания, които да държат агитаторите и организаторите в провинцията при разяснителна работа, от кого се дават?
— Тия инструкции и нареждания се даваха след като се установят от Постоянното присъствие, както и днес ги дава организационният секретар. Даже в това време не и самия д-р Димитров, защото той беше главен секретар."
На въпроса за създаването на бойни групи Н. Петков отговаря, че Земеделският съюз е против използуването на нелегални форми за борба и че негови членове не се готвят за въоръжена борба
„защото не са въоръжени, че тая война могат да започнат други, но тя няма да бъде гражданска война, а избиване на земеделци."
Юридическият романтизъм не е измислен термин, а определено състояние на правната система след резки политически промени и социални сътресения. Става въпрос за отклонения в рамките на правните принципи и съобразената с тях законодателна система. Тази страна от нашата следдеветосептемврийска практика предстои да бъде проучена. Бихме си позволили само да препоръчаме на бъдещите изследователи да не се задълбочават много в установени вече термини и да помислят за въвеждането на ново понятие — правен нихилизъм.
Из обвинителната реч на прокурора Н. Малеев:
„Д-р Г. М. Димитров и останалите подсъдими не са привлечени да отговарят само за това, че по време на Отечествената война са издигали пораженски лозунги — само по себе си много тежко обвинение — но наред с това подсъдимите са привлечени да отговарят още и за това, че по време на Отечествената война те са се опитали да нанесат удар на Отечествения фронт, да нанесат удар на великото дело на 9 септември."
Обвинителната реч на прокурора продължава пет часа. В нея той се спира повече на фактическата страна на обвинението, като се основава предимно на писмените показания на подсъдимите и свидетелите, които
34
в съдебното дирене в повечето случаи са отречени. Правната квалификация на отделните деяния на подсъдимите е застъпена слабо и се дава предпочитание единствено на фактите, които ги обвиняват. За почти всички подсъдими той иска да бъдат осъдени по текстовете на закона, под които са подведени в обвинителния акт. В заключение казва:
„Като имам предвид характера на извършените от подсъдимите престъпни деяния, времето, когато те ги вършат, особено това на главните подсъдими, аз считам, господа съдии, че дори предвидените в закона наказания за тия подсъдими ще бъдат много леки. Ето защо аз ви моля да издадете най-строга присъда... Аз ви моля да издадете заслужени присъди срещу всички."
Защитата реагира остро срещу обвинителната реч. Ангел Держански:
„Прокурорът не беше обективен. Той изтъкна само това, което подсъдимите са казали пред милицията, и което са отрекли и се позова на свидетели, които не могат да бъдат обективни."
Задачата на защитата е непосилна. Те работят в силно манипулирана обществена среда. Ежедневно се получават стотици протести от цялата страна с искания за „сурово наказание на Гемето и геметовщината". Правителствената преса внася свой принос в отразяването на процеса. На 4 юли в. „Отечествен фронт" коментира обвинителната реч на прокурора:
„... той изнесе пред съда веригата от престъпления на Гемето и неговите сподвижници против интересите на нашата родина. Прокурорът показа и доказа, че в лицето на Гемето и неговите последователи българският народ има злостни свои врагове... Обвинението напълно разкри реакционните задачи на тия бойни групи, организации с цел да съборят властта на Отечествения фронт. Милиони левове са изразходвани за тяхното въоръжаване. Огромният обвинителен материал е тъй убедителен, че срещу него опитите за опровержение, направени от наследника на Гемето — Никола Петков — изглеждаха смешни."
Идеята за приемствеността между Г. М. Димитров и Никола Петков се подема и от в. „Работническо дело". В броя му от 7 юли четем:
„В отсъствие на Г. М. Димитров, който избяга от България, начело на българската реакция от фашисти, черноборсаджии, спекуланти, разпространители на зловредни слухове и провокатори днес е застанал сам някогашният обвинител на геметовци, бивш секретар на БЗНС — Никола Петков. В съдебната зала на Софийския областен съд на подсъдимата скамейка седят предатели
35
на собствения си народ и подобни на тях предатели поемат тяхната защита всред народа и в печата."
Пледоариите на адвокатите на подсъдимите се посрещат с неприязън. Срещу тях се надига вълна от омраза. К. Лазаров пише на 6 юли във в. „Отечествен фронт":
„Почти всички защитници са злостни, непоправими врагове на Отечествения фронт и на нова демократична България, затова тяхната защита е насочена не към изясняване на материалната истина по делото, а напротив, замъгляване на тая истина и използуване на всяка възможност за дискредитиране на всичко демократично у нас."
Защитниците не се поддават на обществената психоза и професионално изпълняват своя дълг. След техните пледоари на прокурора се налага отново да вземе думата и да защити обвинението:
„Г. М. Димитров искаше да водачествува не толкова, че страда от една такава мания, а защото това му беше необходимо, за да може да провежда задачите, които му бяха поставени от други. Събраните доказателства по делото разкриха Г. М. Димитров като предател, враг на интересите на народа, чужд агент."
Не става ясно какви доказателства има предвид господин прокурорът — голословните твърдения на някои от свидетелите, или веществените доказателства към делото, състоящи се от два пистолета, две ловни пушки, едно оранжево знаме с надпис: „Мир, Свобода, Народовластие" и един плакат: „Мир, ред, законност и свобода на всички българи от градове и села".
Присъдата е произнесена на 12 юли 1946 г. Г. М. Димитров е признат за виновен в разпространяването на позиви с пораженско съдържание и укриването на лице, търсено от Народния съд. Съдът го осъжда на доживотен строг тъмничен затвор. Другите две задочни присъди са по на 15 и 5 години строг тъмничен затвор. Е. Арсов е осъден на три години строг тъмничен затвор. Останалите подсъдими получават присъди от две и една година строг тъмничен затвор. Пет души са оправдани.
След прочитането на присъдите прокурорът Н. Малеев иска от съда да му се извадят заверени преписи от показанията на Никола Петков и П. Сърбински, за да бъдат подведени под отговорност за лъжесвидетелствуване.
Процесът срещу д-р Г. М. Димитров слага началото на цяла поредица от политически процеси срещу лидери на буржоазната опозиция.
36
Името на Кръстьо Пастухов е неделимо от социалдемократическото движение в България. То се вплита в сложния и мъчителен път на съзряване на Българската работническа социалдемократическа партия (БРСДП) — разцепления и обединявания, вътрешни конфронтация и компромиси. Той не е съзерцател, а действена фигура, вътрешно противоречива, невинаги намираща точната поза и верния тон, но винаги самоуверена и силна с убеждението си, че делото на демокрацията е народно дело. На това свое убеждение, никога не измени.
Кръстьо Иванов Пастухов е роден на 15 октомври 1874 г. в Севлиево. Завършва правни науки в София и специализира в Германия. Увлича се от идеите на научния социализъм и участвува в социалдемократическото движение от зараждането му в България. От 1896 г. е редовен делегат на конгресите на БРСДП. След нейното разцепление през 1903 г. се утвърждава като един от идеолозите на „широкия социализъм". В своето политическо кредо дава приоритет на парламентарната система, демокрацията и реформаторската дейност. От 1909 г. е член на Централния комитет на БРСДП (обединена), а от 1911 г. многократно е избиран за народен представител. През 1919 г. е министър на вътрешните работи. В усложнения политически процес след Първата световна война се определя в дясното крило на социалдемократическата партия. Това го конфронтира с някои от нейните лидери и дори за известно време е изключен от Централния ѝ комитет. Обявява се против фашизма и политиката на сближение с хитлеристка Германия, но никога не приема болшевизма и неговите проводници в България. Симпатиите му изцяло са към демократичните системи от френски и английски тип.
37
През 1935 г. публикува открито писмо до Борис III в защита на Търновската конституция, след което е интерниран на остров „Света Анастасия" („Болшевик"). През 1936-1937 г. е представител на БРСДП в „петорката". В годините на Втората световна война е в буржоазната опозиция. На 28 юли 1943 г. заедно с Кимон Георгиев, Цвятко Бобошевски и Никола Петков подписва писмо до царя за скъсване на съюза с хитлеристка Германия, изтегляне на българските войски от Югославия и сближаване с Русия, Англия и Франция.
След 9 септември 1944 г. К. Пастухов е ревностен защитник на социалдемократическите идеи и организационни принципи. Това го противопоставя на БРП(к) и „левицата" в социалдемократическата партия. Под натиска на последната през януари 1945 г. е изваден от състава на ЦК на БРСДП, а след нейното разцепление, на 10 юни с. г. отново е избран за член на ЦК, но вече на преминалата в опозиция Българска социалдемократическа партия (обединена) (БСДП /о/).
В обществената и политическата дейност К. Пастухов се налага преди всичко със своята публицистика. Сътрудничи на всички социалдемократически издания в България, дългогодишен редактор е на в. „Народ". Влиянието на надареното му перо е значително. Представител на десните среди в социалдемокрацията, той остава верен на демократичните си убеждения и се дистанцира от болшевизма и комунизма. След 9 септември комунистическата партия превръща тази дистанция в конфронтация. Неговите разбирания за свобода и законност, за защита на националните идеали и свободната стопанска инициатива не се вместват в представите на БРП(к) за социализъм. Безкритичното пренасяне на съветския опит и копиране на съветската политическа и икономическа системи в тяхното последно сталинско издание предопределят единствено възможния за комунистите изход от борбата за власт - постигане на всяка цена на пълна победа. В разгарящата се борба К. Пастухов е в челните редици на опозиционната социалдемокрация. Неговите статии във в. „Свободен народ" се четат с интерес. Всяка мисъл в тях е призив за свобода и демокрация:
„В защита на България". 19 септември 1945 г. —
„В интерес на страната е, щото да се коригират всички досегашни грешки и опущения във воденето на външната политика, като стане по-самостоятелна и се освободи от странични влияния."
38
„Нашите външно-политически отношения". 23 септември 1945 г. —
„Щом държавата има възможност да гледа външния свят не само през един прозорец, а чрез няколко, които ѝ се предлагат, това за нея е добре дошло и не бива да изпуща сгодния случай. Най-пакостна е политиката на изолация, отчужденост или съзвездие за чужда сметка. Сигурният път е в международното сътрудничество при значителна национална независимост."
„Лондонската конференция". 30 септември 1945 г. —
„... нито вътрешният режим е демократичен, нито правителството представлява народа. Едно малцинство търси да се утвърди с насилствени методи. То няма желание да даде свободни избори, за да се изрази правилно народната воля, а цели тъкмо обратното."
„Нашата войска". 14 октомври 1945 г. —
„След 9 септември под предлог да се изкорени фашизмът, а всъщност да се овладее казармата и то в служба на партийни цели, започва масово преследване на офицери и войници, смъртни присъди, поголовно уволнение. Помощник-командирите — великолепен партиен апарат, армията се превръща в места за работа на партийни кадри. Това е ненормално положение, на което военният министър Дамян Велчев трябва да сложи край."
На 22 февруари 1946 г. с подписа на Пастухов в. „Свободен народ" излиза с уводна статия, задаваща библейския въпрос: „Защо ме изкушавате, лицемери?". За нейното отпечатване авторът на статията и главният секретар на БСДП(о) Коста Лулчев са арестувани. Следват незабавни санкции: излизането на в. „Свободен народ" е спряно за десет дни, а К. Пастухов е даден под съд.
„Защо е задържан Кръстьо Пастухов?" — така Петко Търпанов озаглавява статията си, поместена на 13 март 1946 г. във в. „Свободен народ", в която пише:
„Долавяйки опасността, надвиснала над България, от онези, които лицемерно прикриват своята същност, и опасни за отечеството намерения, застрашаващи свободата и независимостта му, той започна да хвърля по пътя им не пръти, а неразбиваеми канари."
П. Търпанов долавя вярно духа на политическите страсти, но истинската причина за съдебната разправа със 72-годишния патриарх на социалистическото слово е твърде лична и конкретна. В статията си „Защо ме изкушавате, лицемери?" Пастухов критикува Георги Димитров и по-конкретно произнесената от него реч на 17 февруари във Военното училище.
39
Г. Димитров:
„Ние се намираме в един труден, в известна степен в болезнен процес на прераждане, на преобразуване на нашата стара армия, която беше командувана от фашисти и чужди агенти, в една армия народна, с нови идеи и нови идеали."
— К. Пастухов:
„Нашата войска не може да се каже, че е била ненародна и само оръдие на династията и германизма. Тя е нямала „народни генерали" които не са минали по реда на йерархията и служебния ценз, но нейните ръководители не са кацвали по върховете без да са удряли крак и дишали роден казармен въздух десетки години. Затова онези елементи, които ѝ обявиха кръстоносен поход, подхвърлиха на гонения и унищожение офицерите ни, разстроиха дисциплината и, ръководени от властнически съображения, извършиха непростителен грях."
Г. Димитров:
„Задачата на нашата народна войска като опора на народа и на правителството на Отечествения фронт е да осигури напълно свободата, независимостта и държавния суверенитет на нашата родина".
— К. Пастухов:
„... да пази и да се бори за ОФ правителство. Това вече превръща войската в оръдие на правителството и враг на народа, когато той поиска сваляне на това правителство. Само при режим на диктатура и еднопартийна система може да се допусне подобно отъждествяване на войската с правителството."
Г. Димитров:
„Аз съм против създаването в армията на каквито и да било партийни организации... И ако някои комунисти направят това, те ще изпитат суровостта на нашата партийна дисциплина."
— К. Пастухов:
„Злото от опартизаняването ние по-рано от него сме посочили, то ще бъде катастрофално, ако продължава в полза на която и да е партия, защото армията ще стане партийна, преторианска."
Критиката срещу партийната политика в армията се преценява като посегателство срещу народнодемократичната власт. Дързостта на К. Пастухов да опонира и „петни името" на „партийния вожд" се приема като ерес. Г. Димитров не прави нищо, за да разсее това чувство. Разобличителната кампания срещу Пастухов и опозиционната социалдемокрация набира скорост. На стотици събрания се приемат доста еднообразни резолюции с искания за „сурово наказание на Пастухов и пастуховци".
При подготовката на процеса срещу Пастухов взимат участие „съветници" от съветските тайни служби. Обвинението целенасочено разширява неговата вина. Критиката
40
му срещу партийната политика в армията се представя като заключителен епизод в цялостната му „престъпна политическа и обществена дейност". По този начин на подсъдимата скамейка не застава К. Пастухов, обвинен в конкретно престъпление, а лидерът на социалдемократическата партия и самата партия. В този дух е съставен и обвинителният акт:
„К. Пастухов под маската на социалдемократ е заемал винаги отрицателно отношение към прогресивните и демократичните сили на нашия политически живот. На реакционни позиции той застава и по време на Втората световна война. Обявява се решително против създаването на Отечествения фронт и водената от същия борба против фашизма. След 9 септември повежда яростна борба срещу Отечествения фронт и неговите мероприятия... С цел да намали боевата способност и борческия дух на българската войска и да я отклони от нейните задачи, написал статии като: „Защо ме изкушавате, лицемери?", „Нашата войска" и други, с които разпространява неверни слухове и съобщения от естество да подкопаят дисциплината във войската и да внесат смут и колебание в редовете ѝ, за което се предава на Софийския областен съд, за да бъде съден и признат за виновен и наказан по чл. 6 и 7 от ЗЗНВ."
2.2. „ПАСТУХОВ ОСЪДЕН - ПАРТИЯТА Е ЖИВА"
Съдебният процес срещу К. Пастухов се превръща в острастена политическа дискусия. В негова защита БСДП(о) изпраща екип от десет най-добре подготвени и известни адвокати. Много от призованите за свидетели 37 души са активни дейци на социалдемократическата и комунистическата партии, видни общественици и политици, висши офицери.
Съдът открива своите единадесетдневни заседания на 6 юни 1946 г. в зала № 10 на Съдебната палата. Състав на съда: председател — Димитър Христов и членове: Димитър Спасов и Сава Момчев; обвинители: прокурорите Борис Минковски и Петко Петрински. След обичайните процедури започва съдебният разпит на единствения обвиняем К. Пастухов:
„Аз съм автор на двете инкриминирани статии, които са писани от мен. Обаче, аз не се признавам за виновен, тъй като в тях, по моя преценка, не се съдържа никакво престъпление
41
по чл. 6 и 7 от ЗЗНВ. Като водач на социалдемократическата партия и като дългогодишен общественик в края на живота си съм счел за нужно да отстоя, по мое разбиране, една обществена позиция и да направя възражение на речите, които са държани във Военното училище, а не да злепоставя когото и да било или да хвърлям, кал върху нашата войска."
Председателят на съда непрекъснато търси поводи да се върне към статиите на Пастухов и да го обвини в най-големия грях, „че войската трябва да бъде освободена от партийците".
К. Пастухов:
„... аз визирах така наречените, както аз ги зная, сега с друго име ги кръщават, политическите командири. Понеже не съм против личностите, нито ги зная какви са, както съм обяснил в статията, тая функция приляга в една еднопартийна система, защото там няма разлика между партия и държава, фактически... Но в една държава, където има много партии и им се признава легалното съществуване — ние седим още на базата, че политическият живот у нас се извършва от политическите течения, те се състезават — естествено, че не може да турите функционери..."
Председателят на съда: Така считате?
К. Пастухов: Така считам.
Председателят на съда: Имате предвид политическите командири?
К. Пастухов: Не че те вършат някаква работа, но функцията им ще ги доведе огъня да докарат до своята порта.
Свидетелите разкриват съществени черти от политическия портрет на К. Пастухов.
Ц. Бобошевски — регент:
„Той беше водач на социалдемократите във Враца, на така наречените широки социалисти. Неговите мировъзрения, които и сега поддържа, аз намирам, че не ги е изменил от онова време. Той си имаше своя физиономия... Той беше убеден приятел на демократите. Беше решително против намесването ни на страната на Германия в 1914 г. и в последната война. Той смяташе, че германският народ в политическо отношение е много закъснял, с векове, спрямо другите народи и не промишлява така, както другите народи."
След това Бобошевски изтъква, че Пастухов е бил решителен противник на стамболовистите, на Радославов и на Фердинанд. Не обичал да се меси в армията и бил решителен противник на това войската да „се бърка в политическия
42
живот". Смятал, „че в България не са узрели условията за социализъм и допускаше сътрудничество с по-прогресивните елементи." За външнополитическите му убеждения казва, че е бил „решителен противник" на Хитлер. „Това пред Бога ще го кажа." Физиономията му се отличава с „крайно русофилство" „Той ни викаше, че ние трябва да благодарим на този великодушен народ, който ни направи свободен народ." Другите му предпочитания са към западните демокрации. „Ние бяхме стари русофили, антантофили, това е известно."
На въпроса за личните качества-за подсъдимия Бобошевски отговаря:
„Аз не го зная за користен и за безчестен. Беше амбициозен, като всички нас... Не споделяше болшевишките идеи... Той пишеше, че трябва да се помирим със Съветския съюз, но болшевик никога не е бил. Той е бил винаги на своята линия."
Генерал-полковник Дамян Велчев — министър на войната:
„Какво е мислил Пастухов за армията аз не зная, обаче за мен господин Пастухов е бил винаги добър българин и смятам, че винаги е държал на една силна народна армия, която да може да изпълни задачите, които държавната власт в даден момент може да ѝ възложи. Винаги съм имал това мнение за господин Пастухов и в миналото и сега."
На въпроса относно публикуваните от Пастухов статии за армията отговаря:
„Аз смятам, че инкриминираната статия „Защо ме изкушавате, лицемери?" по-скоро е написана против комунистите, против техните водачи и по-специално срещу Г. Димитров."
Според него подобни статии не могат да окажат влияние върху българската войска.
„Със статии няма да ни разрушат армията."
Родоначалникът на социалистическото движение в България Константин Бозвелиев обрисува Пастухов като последователен демократ, привърженик на парламентарния режим и на борбата с парламентарни средства. Враг на личния режим на Фердинанд, в опозиция на Александър Цанков.
Свидетелите, които подкрепят съдебния иск, трудно намират път към прякото поддържане на обвинението. Генерал-лейтенант Христо Стойчев говори за положителната роля на помощник-командирите в армията, че във войската не се допуска влияние на нито една партия и че всеки военнослужещ свободно избира политическата си принадлежност. Министърът на благоустройството Георги Драгнев говори за дейността на Пастухов през периода след
43
Първата световна война, през който се бил включил в „лагера на реакцията".
За подсилване на обвинението към доказателствените материали се включват: четири писма на военната конспирация „Цар Крум" със забележка, че текстът в тях е сходен с последните статии на подсъдимия; писмо от Министерството на войната, че статията на К. Пастухов „Защо ме изкушавате, лицемери?" тайно е била размножена на циклостил в две войскови поделения. Подсъдимият и защитата незабавно реагират против включването в доказателствата на материали, които нямат нищо общо с конкретното обвинение.
К. Пастухов:
„Аз протестирам, господин председателю, срещу искането на прокурора да се представят доказателства за моята дейност през един период, който няма нищо общо с обвинението."
Прокурорът П. Петрински:
„Ние Ви обвиняваме не за това, което сте вършили през 1919 г., или през друго време. Тези доказателства само ще очертаят Вашата политическа физиономия, те ще потвърдят, че това, за което Ви обвиняваме сега, не е случайно."
Полемиката в съда навлиза в последната си и решителна фаза. Думата се дава на двамата обвинители. Речите им са пример за липса на правен морал и етичност и за обосноваване на вината с общи постановки.
Б. Минковски:
„Престъплението, което е извършил Кръстьо Пастухов, е тежко престъпление. Когато ще предявявате вината на подсъдимия, вие ще я прецените с оглед на оня общественополитически момент, в който се намира нашата страна днес."
След това прокурорът прави обстоен преглед на нашата история, отделя много място за ролята на 9 септември и колко опасни за народната свобода са опитите да се дискредитира народнодемократичната власт.
„Вината на подсъдимия е голяма. Неговото престъпление е тежко. И аз ходатайствувам, господи съдии, за да оправдае съдът доверието, което му е дадеш от името на народа, да издадете тежка присъда за подсъдимия. Само така той ще изкупи всички ония грехове, които е извършил по отношение на българския народ през цялото свое съществуване."
П. Петрински:
„Господа съдии! Вие сте призовани да раздавате правосъдие спрямо един неслучаен човек; да раздавате правосъдие в днешния тежък момент не за миналото на господин Пастухов — това нещо не го поддържаме ние; това нещо го изтъкнахме само, за да докажем, че
44
атаката на господин Пастухов е винаги една и съща, че неговата линия е последователна и оттам да подчертаем, че статиите му не са написани случайно, че те не са резултат на грешка, че те не са едно мнение, че те са една последователна линия, а оттам, че умисълът е на лице... Ние искаме в конкретния случай, за конкретно написана статия вие да кажете с вашата кристална съдийска съвест: е ли извършил престъпление или не? Обаче, смея да кажа, че пред образа на нашата измъчена родина в този особено тежък момент, раздавайки правосъдие дори за конкретно извършено деяние, вие, господа съдии, между другото раздавате и едно историческо правосъдие. Аз ще ви моля за една назидателна присъда."
Смелата и аргументирана намеса на защитата не е в състояние да промени хода на делото. Съдът не приема нейните доводи и остава глух за категоричното и правно обосновано отхвърляне на обвиненията. Правителствената преса не отразява пълно хода на процеса, а коментариите ѝ относно речите на защитата са доста произволни: „Провокационната реч на В. Коларов", „Безуспешни опити на защитата да отхвърли обвиненията срещу Пастухов", „Земеделецът" Держански иска оправдателна присъда за деветоюнеца Пастухов", „Не защитна реч, а провокация".
Съдът е последователен в поддържането на обвинението и в преследването на своите цели. Особено упорити са опитите му да докаже, че закононарушенията на подсъдимия се дължат на неговите социалдемократически възгледи, които трябва завинаги да бъдат разобличени и погребани. На това предизвикателство К. Пастухов отговаря като излиза пред съда и пред целия български народ с декларация-заявление:
„Аз изповядвам, че (армията) е била и трябва да остане народна, без да се руши до основи създаденото, а да се изгражда и усъвършенствува съобразно духа на настоящата епоха. Без да е аполитична, армията не трябва да се опартизанява и превръща в политическа армия, загубила всяка дисциплина и идея за единство и защита на върховните национални интереси.
След 9 септември аз издигнах първи глас в печата в защита на националния идеал относно Македония и Тракия, защото почувствувах срам, че вече наши общественици го отричат и тълкуват „великобългарски шовинизъм" и дори не се двоумят да се откажат от безспорни земи, част от държавната територия. Историческа истина е, че на Балканите само българското племе не е завършило процеса на
45
националното си обединение, за да събере всички българи под общ покрив и им осигури народностна независимост и самостоятелност.
Републиканец по убеждение, аз съм ратувал за една демократична република, като по-съвършена форма на политическо устройство и народно управление, отколкото конституционната монархия; но не за една републиканска диктатура, което би било консеквенция на насилие и терор и би още по-тежко влошило положението на страната.
Не считам, че Народният съд е съобразен със закона, че е народен по състав, тъй като съдиите не са избрани непосредствено от народа. Правосъдието трябва да бъде съобразено със закона, очистено от стръв и прекалености.
Моето русофилство е от най-стара дата и е познато много добре на българската общественост. Ние, социалдемократите, сме за тесни, приятелски връзки със Съветския съюз. Нашето гледище към комунизма съвсем не влияе на външно-политическите отношения. Но сме едновременно за приятелски отношения с великите демократични държави Англия и Америка, които ни протягат ръка, която не бива да отблъскваме.
Убеден съм в предимствата на легалните и демократични методи за политическа борба пред нелегалните, конспиративни и терористични акции, в името на каквато и да било цел.
Отечественият фронт не се очерта като същинска коалиция на партии, с течение на времето вътрешните търкания все повече се разрастваха, както и стремежът на една партия да ръководи и господствува, като за удобство прокарва през общата форма свои партийни домогвания и като третира другите за помагачи. Възстановяването на потъпканата от бившите режими свобода не стана, диктатурата не се премахна, със станалата промяна народът остана излъган в надеждите си.
Аз нямам влечение към комунизма. С оглед на българските условия трябва да се върши общо дело, като се считат всички права и самостоятелност на двете страни. Страната има нужда от преобразяване, а не от рушене, последното крие опасности.
Изкореняването на фашистката опасност и реакционните сили не може да стане с методите на фашизма, т. е. с погазване на политическата свобода и установяване на друга диктатура... Само чрез свободата и същински демократичен режим ще се обезвредят и последните останки от фашизма.
46
Моето убеждение и в миналото и сега е, че без свобода и политическа демокрация не може да има социална демокрация, поради което тя в следващата епоха трябва с общата борба на всички прогресивни сили да се завоюва, за да се продължи гладко и без сътресения пътят на социалното преобразование.
Имам всички основания да твърдя, че обвиненията против мен са голословни и напълно неоправдани по съвокупни те данни по делото. От делата си не бягам. Образът ми е чист, умът — бистър, погледът — ясен. Не обичам позата на герой, но ако ми е съдено, въпреки правата ми кауза да изтърпя страдания, мога със спокойна съвест да повторя думите на революционера: „Я один погибаю для всех"."
Присъдата е прочетена на 27 юни 1946 г. К. Пастухов е признат за виновен по всички пунктове на обвинителния акт: с публикациите си е предприел действия с цел да намали боевата способност и борческия дух на българската войска; разпространявал е неверни слухове и съобщения от естество да подкопаят авторитета на военното началство и да отслабят дисциплината. За всички тези „престъпни" деяния К. Пастухов е осъден на пет години строг тъмничен затвор. Веднага след прочитането на присъдата по нареждане на главния прокурор Г. Патронов К. Пастухов е отведен в Централния затвор.
На 29 юни 1946 г. в. „Свободен народ" отпечатва на първа страница статията на Христо Пунев „Пастухов осъден — партията е жива". Основната мисъл на автора е, че делото на Пастухов е живо, по неговия път ще тръгнат нови хиляди млади хора:
„Нашата партия няма божества — тя има един достоен старейшина и той не е вече между нас, борецът е изваден от строя, той пречеше на някои люде... Кръстьо Пастухов е вече в затвора — партията на българския социализъм е жива, неразбиваема и победоносна."
* * *
Кръстьо Пастухов не се завръща в редовете на българската социалдемокрация. Той излежава присъдата си, но броени дни преди да излезе на свобода, на 25 август 1949 г., е удушен в затворническата си килия. Няколко месеца по-късно неговият палач е разстрелян при опит за бягство.
47
3. ПРИСЪДА НАД СВОБОДНИЯ ПЕЧАТ
Свободата на печата е основен градивен елемент на всяко демократично общество. Този общодемократичен принцип е несъвместим с тоталитаризма. Всеки личен режим и всяка диктатура, независимо от своя генезис и идеология, започват укрепването на властта си с разграждането на гражданските права и на първо място ограничаване и ликвидиране на свободата на печата.
* * *
Един от първите законодателни актове на съветската власт, издаден два дни след победата на Октомврийската революция, е Декретът за печата: „Всички знаят, че буржоазната преса е едно от могъщите оръжия на буржоазията. Ето защо се приеха временни екстрени мерки за пресичане на потока от заплахи и клевети." Следват обещания, че когато „новият ред" се утвърди, административното въздействие върху печата ще се прекрати и „за него ще се установи пълна свобода".
Обещанията не се изпълняват. След гражданската война от много страни, включително и от Болшевишката партия, се надигат гласове против потъпканата свобода на печата. На 5 август 1921 г. в писмо до Мясников Ленин пише:
„Свободата на печата в РСФСР, обкръжен от буржоазни врагове от целия свят, е свобода за политическо организиране на буржоазията и на най-верните ѝ слуги... Ние не желаем да завършим със самоубийство и затуй не ще направим това."
Абсолютизирането на тази Ленинова мисъл и превръщането ѝ в догма нанася тежки поражения върху кодекса на съветската политическа система и върху културата на съветското общество.
„Творческото прилагане на съветския опит" в нашата страна при санкционирането на свободния печат е значително улеснено от надеждите от близкото минало. Разменят се само ролите. „Фашистките" вестници и списания се
48
спират. Редакциите и журналистическите организации се прочистват от „фашисти". В края на 1944 г. се спира „жълтата преса" като „един от източниците за поквара в нашия политически живот". Следва спирането на всички „реакционни и зле организирани списания". Формулировката, както се вижда, е доста обща и под нея попадат всички неудобни за управляващата партия печатни издания.
Още с появата на опозиционните вестници комунистическата партия ги причислява към най-опасните за народа и демокрацията прояви. Опозицията е обвинена, че „не се вдъхновява от човещина — въобще, а има за цел да създаде психологическите условия за една реставрация." Нападките най-вече са насочени срещу печата на опозиционните партии. Взимат се незабавни мерки. През април 1946 г. в ЗЗНВ се внася допълнение — чл. 7, ал. 4:
„Който чрез печатни художествени и други произведения разгласява обидни към властта или някой неин оргаи твърдения, или внася смущения в обществото, се наказва с тъмничен затвор не по-малко от три месеца и глоба."
Под ударите на този член и алинея от ЗЗНВ попада главният редактор на в. „Свободен народ" Цвети Иванов.
3.1. РИЦАР НА СВОБОДНОТО СЛОВО
Цвети Савчев Иванов е изявен журналист и ярко надарена творческа личност. Единствените щастливи мигове в неговия труден и кратък живот са успехите, които му носят публицистичният дар, честният ум и талантливото перо. Те го правят популярен, но струпват върху него и много беди.
Ц. Иванов е роден на 24 август 1914 г. в Оряхово. От малък остава без баща. Материалните затруднения не спират жаждата му за научни знания и интелектуално израстване. Завършва с отличен успех гимназия, а през 1937 г. и правния факултет на Софийския университет. В обществения живот влиза като член на БКМС, но скоро напуска редовете му и от 1931 г. свързва живота си със социалдемократическата партия и нейната младежка организация.
Своето призвание Ц. Иванов намира в служба на социално онеправданите млади хора. Най-силното му оръжие е публицистиката, в която се изявява още като ученик. Увлича се от въздържателното движение и социалната защита на младежта. Има свои виждания за организиране на
49
почивката на юношите. През цялото време на образованието си не престава да се труди. Участвува в културно-просветния кръг на в. „Светлоструй" и сътрудничи в неговото литературно приложение „Очи". Редактор е на вестниците „Социалистическа младеж", „Трезва борба", „Дъга", „Огледало", „Сигнал" и „Предел". През 1940-1944 г. е управител на печатницата и директор на издателство „Хемус". След 9 септември 1944 г. развръща публицистичния си талант. Като мобилизиран участвува в организирането на Военно-осведомителната служба. Антифашистките му убеждения го утвърждават като пламенен защитник на Отечествената война и демократичните преобразования. След уволнението си работи като редактор във в. „Литературен фронт". Тук преживява първите си разочарования от новата власт и без колебание преминава в опозиция. От септември 1945 г. е главен редактор на в. „Свободен народ".
На 27 и 28 юни 1946 г. в. „Свободен народ" излиза с уводни статии: „Не разрушавайте всички мостове", автор Ц. Иванов и „Присъдата", редакционен протест срещу осъждането на Кръстьо Пастухов. За тяхното отпечатване главният редактор на в. „Свободен народ" е подведен под съдебна отговорност. За десет дни прокурорът Петко Петрински изготвя обвинителния акт. Ц. Иванов е изумен, когато прочита мотивите на обвинението. Ударът е неочакван и коварен, защото идва от хора, които познава, с които е споделял мъката и мечтите на сирашкия живот, с които заедно е воювал. Това е неговата среда и поривите ѝ за свобода и социално равенство са му познати до болка. Затова обидата е толкова голяма и толкова силно боли. Нима са застанали от двете страни на барикадата и са насочили пушките си едни срещу други?
С какво двете статии провокират гражданската съвест и правния морал на господин прокурора? Нека чуем обвиняемия и обвинителя.
Ц. Иванов:
„Нашата задача не е да провалим с трясък и кърви сегашното управление на страната, а да го преобразуваме и преустроим на истински демократични основи и да го принудим да си служи само с демократични начини на управление законодателствуване.
Нашата теза е проста и ясна: сегашното управление на страната не отговаря на народната воля, то е изтъкано от грешки, които водят до народна катастрофа. Това управление трябва да се преобрази и върне на здравите народни традиции от 17 септември 1944 г. Рано или късно
50
това ще стане. Но ние искаме това преустройство да стане мирно и тихо, чрез легалната бороа на опозицията, без вътрешни сътресения. Срещу това наше желание се възправя желанието и намерението да бъде унищожена легалната опозиция... Не разрушавайте всички мостове. Оставете открит пътя, по който можем да се съберем. Доброто на народа ни иска това и ние трябва да му го дадем."
— П. Петрински:
„...очевидно е, че обвиняемият таксува властта като насилническа, като недемократична, а своите противници като политически късогледи хора, които си служат единствено с яростта и шмайзерите като средство за политическа борба... Цялата му статия е съвокупност от обидни, клеветнически и неверни твърдения."
Редакционният протест срещу присъдата на К. Пастухов:
„Митингите, агитките, резолюциите против Кръстьо Пастухов създадоха атмосфера, в която не може да се развие правилно един процес. Кому беше нужен този процес?" Процесът и присъдата над Кръстьо Пастухов ще останат „като най-ярки символи за посегателство върху свободата на печата в едно време, когато целият свят се тресе под мощния вик на народите: свобода, пълна свобода!"
— П. Петрински:
„Процесът не се бил развил правилно. Всичкото това нещо е абсолютно неверно. Стенографският протокол е едно бляскаво доказателство за пълната свобода, с която се събраха доказателствата по делото... Вестникарската преценка за процеса е едно обидно неверно клеветническо твърдение."
Прокурорът намира посочените статии за напълно достатъчни да обвини Ц. Иванов в това, че „писмено е разгласил обидни, клеветнически и неверни твърдения, които са от естество да създадат недоверие към властта изобщо и към правосъдната власт в частност, и да внесат смущение в редовете на обществото, за което го предава на Софийския областен съд, за да бъде съден, признат за виновен и наказан" съгласно ЗЗНВ и внесените в него изменения и допълнения.
Разглеждането на делото срещу Цвети Иванов започва на 7 август 1946 г. в зала № 13 на Съдебната палата. В 8,30 часа председателят на съда Нестор Лютов, член-съдията Борис Илиев и допълнителният член-съдия П. Данаилов, прокурорът П. Петрински и защитниците Иван Руневски, Иван Коларов и д-р Атанас Москов започват разискванията по делото. След обсъждането на процедурните въпроси,
51
съдът се обръща към Ц. Иванов с въпрос дали се признава за виновен:
„— Не! С моята статия исках да кажа на българския народ само две неща: 1. Че ние, социалистите, го призоваваме към легална борба и 2. Че ние искаме да се върнем към програмата от 17 септември... По втора точка на обвинителния акт: информацията по делото Кръстьо Пастухов е вярна. Статията „Присъдата" отразява становището на нашата партия. Един процес има две страни — една юридическа и друга политическа. Тази статия се отнасяше за политическата страна на процеса. Аз моля съдът да се справи със статията, защото в обвинителния акт не е дадена напълно. Навън от съдебната зала тогава станаха много митинги и всички вестници подеха кампания срещу Кръстьо Пастухов. Вън от съдебното заседание стана нещо, по което нашата партия не можеше да не вземе становище."
Съдът отправя към обвиняемия серия от въпроси, на които той отговаря без да крие своите идеи и без дребнави хитрости, за да се хареса на своите противници и да изпроси снизходителна присъда:
„В една демократична страна трябва да има един основен закон, който трябва да бъде зачитан от всички... Един от лозунгите, с които се проведе 9 септември 1944 г., бе възстановяването на Търновската конституция. Като социалдемократ аз намирам, че постановленията, които са в противовес с демократичните въжделения на народа, трябва да бъдат променени само с желанието на целия български народ и по пътя на самата конституция. Стопанските реформи не бива да засягат стопанското съществуване. Те са винаги възможни, но не трябва да ни връщат назад... Ние социалдемократите, сме изрично против перманентната революция. Аз смятам, както френските социалисти, че засилването на правата на парламента е е полза на демокрацията, народа и свободата. Но смятам, че в това отношение не трябва да се прекалява. Ако ние атакуваме правителството, това не значи, че сме против реформите, а против начина на провеждането им."
От призованите по делото свидетели се очакват пояснения и допълнения към повдигнатите в обвинението въпроси.
Петър Пондев, член на БРСДП. Познава Ц. Иванов от съвместната им журналистическа дейност като човек, който винаги е бил вън от отечественофронтовските среди на социалдемократическата партия. Нарича го „Верен проводник
52
на решенията на Коста Лулчев" и подчертава, че
„хората на Коста Лулчев са готови да сключат съюз и с дявола, но да водят унищожителна война с комунистите. Това са хора, които бяха изцяло минали на позицията на фашизма, а сега са загрижени уж за социализма."
Трайчо Доброславски, народен представител и председател на Съюза на журналистите:
„Познавам Цвети Иванов. Бяхме заедно в „Дъга". Той е много добър и качествен журналист що се отнася до професията, но не и като политик. Цвети Иванов е един от тези, които потвърждават политически нелепости, например като тая: „Ние сме русофили, но антиболшевици". Преди 9 септември Цвети Иванов не е бил фашист. Беше противник на германското нашествие, но активно участие в борбата не е взел."
Т. Доброславски е свидетел на прокурора, но показанията му не оправдават очакванията. В такива случаи празнотите се запълват от правителствения печат. Предавайки показанията на Т. Доброславски, в. „Работническо дело" пише, че „познава Цвети Иванов като човек с антиболшевишки разбирания, противник на СССР и работническата партия", а относно неговите публикации — „най-некоректния опозиционен печат, какъвто нашата история познава."
Коста Лулчев, главен секретар на БСДП(о) и директор на в. „Свободен народ":
„Разгледахме въпроса за конституционен и легален начин на действие на едно заседание на ЦК през юни т. г... На това заседание, както е практиката, присъствува др. Цвети Иванов. Той следи цялото заседание и след като приключи заседанието, аз казах, че трябва да се напишат статии, за да се изнесе становището на партията по разискваните въпроси. Като резултат на това съвещание и това мое нареждане, появи се и тази статия — „Не разрушавайте всички мостове".
След това К. Лулчев отговаря на редица въпроси на съда, като поема вината по обвинението върху себе си:
„Считам, че няма да ни изведе на добре власт, която не позволява свободно политическо проявление. Това казах и на министър-председателя. Ние искаме да се коригира вътрешната политика на правителството. Що се отнася до външната политика, ние заявяваме, че по външната политика не спорим... Ние считаме, че изборите не бяха такива, в които българският народ можеше да участвува свободно, неповлиян от нищо... Линията на вестника се определя от ЦК, а се провежда от директора на вестника."
53
Полковник П. Х. Иванов:
„Цвети Иванов беше военен дописник. Беше добър дописник. Вземаше участие с нас при усмиряването на части с разхлабена дисциплина. Спомням си, че при Парна, когато някои роти се върнаха, изпратихме го преди нас да ги увещава. Задачата беше трудна, защото войниците бяха предупредили, че ще стрелят... Той е добър отечественофронтовец."
Георги Боршуков, главен редактор на бившия в. „Дъга":
„Той (Ц. Иванов) завеждаше културния отдел на вестника. Като културен редактор е имал контакти с всички прогресивни писатели, между които най-вече с комунисти. Знам, че той имаше добри връзки с Караславов и Радевски. Беше опитен журналист и много пъти ме е замествал изцяло — занимавал се е и с политически материали. Заедно с него бяхме в социалистическата партия."
Съдебното дирене приключва и въз основа на събраните от него факти обвинението и защитата изграждат своите пледоарии.
П. Петрински започва обвинителната си реч с анализ на основните школи на философията. И както, според него, във философията всичко е черно и бяло — идеализъм и материализъм, така и хората, които принадлежат към тези школи се делят на „реакционери и творци на историята". Философското въведение е необходимо на прокурора не само за да придаде научна тежест на своята реч, но и за да обоснове основната теза на обвинението:
„Социализмът не е реакционна позиция, но това не значи, че всеки, който е социалист, не е реакционер. Социализмът не е романтика, не е мистика. Това е една жива политика, това, преди всичко, е една борба с всички, които се опитват да завъртят колелото на историята назад."
След това той се задълбочава върху публикациите на Ц. Иванов и под лупа търси в тях материал за обвинение. Намира, че с израза „политическо късогледство" е нанесена обида на властта и дори, че това е „много обидно понятие". Накрая обобщава:
„В статията се казва, че никога България не се е нуждаела повече от едно демократично управление. Но свобода като днешната никога не е имало. Днешното управление е динамична демокрация. От ден на ден то придобива все по-съвършен вид... Подсъдимият, както тогава,
54
така и днес, стои на противонародните позиции. Не само в инкриминираните статии има злостни пасажи против народната власт. Такива има във всички статии на подсъдимия... Ние трябва да бъдем против подобни писания, защото излагат престижа на страната ни вън и защото са от естество да внесат смущение в обществото... Ние сме достигнали синура между два свята, между две епохи. В името на свободата, господа съдии, лишете от свобода Цвети Иванов. Аз настоявам подсъдимия да бъде осъден... при отегчаващи вината обстоятелства, за пример и назидание."
А. Москов започва защитната си реч със забележка, че фактите около конкретното обвинение се губят в общия поток от политически фрази.
„Вместо да обоснове обвинението си срещу отделните думи от статията на Цвети Иванов, прокурорът иска да го изправи да отговаря за дейността на опозицията... Всички свидетели очертават подсъдимия като доблестен самопожертвуващ се борец против фашизма и за свободата. Цвети Иванов преди всичко е бил човек на перото. Той е безспорно един творчески и един борчески дух."
От обективния анализ на творчеството му защитникът прави извода, че
„Цвети Иванов, макар да не е отишъл в гората, е бил активен деец на съпротивата... Ако борбата на Цвети Иванов за демокрация и свобода, отговаряща на неговия идеал за обществена организация, изисква той да бъде наказан и лишен от свобода, вие ще го осъдите, господа съдии. Но нека не се забравя, че той винаги е бил последователен на своите идеи и че неговата борба завчера, вчера и днес е все една и съща борба за свободата на народа."
И. Руневски:
„Господа съдии! Ето ви статията „Не разрушавайте всички мостове". На първо място аз ви моля да обсъдите въпроса може ли, като се инкриминира една статия, да се дири престъпление и умисъл, като се цитират отделни пасажи? Това е погрешно. Затова вие ще търсите престъпление не в отделните изрази, а в основната мисъл, която редакторът е прокарал в своята статия. Когато Цвети Иванов беше задържан, правителствените вестници писаха, че той е провокирал властта, че е насъсквал на бунт срещу властта. Ако съдът е прочел статиите на подсъдимия, той е забелязал, че в тях не само няма насъсквания, но има в излишък уверения, че никой не трябва да си служи с подобни средства за борба и че ние признаваме само легалната борба... Преминавам към редакционната статия „Присъдата". В един политически процес
55
срещу един виден общественик, за едни много лош, а за други много добър, е много опасно да се изпращат резолюции до съда. Авторът на статията е дал едно съждение, че не може да се развие правилно процесът при такъв натиск. Наистина, атмосферата беше много нажежена. Тя можеше да повлияе и на най-твърдия съдия. И нали за да се повлияе на съда се изпращаха резолюции?... Подсъдимият е един млад човек, който е сметнал, че изпълнява своя дълг на културен писател, който пише статии за мир и ред в страната, за легална борба и за запазване на мостовете. Пред вас стои не престъпник, а човек ценен за българската култура. Колкото и да е тежък моментът, в който живеем, хора като Цвети Иванов трябва да бъдат щадени. И ви моля, като се ръководите от закона, от данните по делото, от съжденията на прокурора, от моите и тия на моите колеги, да решите, че не е имало нарушение на правния порядък. Моля ви да бъде оправдан Цвети Иванов."
И. Коларов:
„Господин прокурорът казва, че Цвети Иванов таксувал властта за недемократична и иска наказанието му за това. Подсъдимият не е с намерението, нито с умисъла да се занимава с това, е ли българското правителство демократично или не. Съвсем друго е намерението му. Друга е тезата му: непременно да се препоръчат мирни средства и да се дойде до споразумение на базата на декларацията от 17 септември." В заключение И. Коларов каз. ва, че подсъдимият не е извършил престъпление по чл. 7, ал. 4 от ЗЗНВ, е деянията му няма умисъл и пледира за оправдателна присъда, „която би била и от значение за свободата на печата."
Последната дума на Ц. Иванов е вик за повече демокрация и за зачитане на гражданските права:
„Свободата на печата е най-сигурният показалец дали има демокрация или не. Днес политическият вестник и неговата свобода са барометър на демокрацията във всяка страна. И когато днешното правителство преди известно време оповести две новели към ЗЗНВ, ние взехме рязко становище против това ново ограничаване на свободата на печата, на конституцията и счетохме тия новели за недемократични. Отвън ние нападахме закона, докато той стана закон. А когато сме тук, вие ще поставите истинските граници, до които да се движим, когато пишем във вестниците и — понеже господин прокурорът обича конкретно да се говори — да очертае какво можем ние, опозиционните вестници, да пишем и какво — не. Затова считам, че моят процес е особен и поставя началото на една
56
практика... Смятам, че не съм направил престъпление, а съм изпълнил дълга си към моя народ — дълг, който изпълнявам от петнадесет години насам."
На 13 август 1946 г. съдът произнася присъдата. Ц. Иванов е признат за виновен, че в качеството си на автор и редактор на в. „Свободен народ" е „разгласил клеветнически и неверни твърдения, които са от естество да създадат недоверие към властта изобщо, вследствие на което го осъжда да изтърпи 1 година, 7 месеца и 15 дни тъмничен затвор."
* * *
Преследванията срещу Цвети Иванов продължават и след като излежава присъдата си. Повече не успява да се върне към любимата си творческа работа. В концлагера Белене заболява от тетанус. Когато го закарват в болницата в Свищов, е твърде късно, за да му се помогне. На 24 август 1950 г. умира в мъки и страдания.
57
4. ВОЕННАТА ОРГАНИЗАЦИЯ „ЦАР КРУМ"
При съдебното дирене по делата срещу Кръстьо Пастухов и Цвети Иванов на няколко пъти се споменава за „военната конспирация „Цар Крум" и се правят опити дейността ѝ да се обвърже с опозицията. Доказателства не се намират, но властите продължават усилията си в тази насока. Като начало на акцията „опозиция-армия" може да се приеме съдебният процес срещу „Всенародната тайна организация" („Тайна военна организация") „Цар Крум".
4.1. ФАЛШИВА ТРЕВОГА
Правителствената преса вдига шум и създава обществена психоза за опасността от кървава разправа на военните с революцията далеч преди започването на процеса „Цар Крум". Заплахата, която организацията представлява за сигурността на страната и за свободата на народа, непрекъснато се подсилва с нови факти и разобличителни материали, събрани от следствените органи. Ескалацията от заплахи и психологически шантаж достига своята кулминация по време на самия процес. На 8 август 1946 г. в уводната си статия „Делото на царкрумовци" в. „Работническо дело" бие тревога:
„Фашизмът у нас прави опити да възстанови силите си и да премине в действия. Подсъдимите в делото са хора от старите кадри на фашизма. Лозунгите на царкрумовци са еднакви с тия на реакционната опозиция. Съществува явно духовно и политическо родство между военнофашистката организация и реакционната опозиция."
Публикуваните в правителствената преса материали по делото „Цар Крум" и отпечатаните и разпространени от ЦК на БРП(к) доклади за протестните събрания и митинги, които се провеждат в цялата страна, не оставят съмнение, че се касае за тайна фашистка организация с цел
58
проникване в армията и обединяване на всички реакционни сили срещу народнодемократичната власт. Приложените към делото писмени доказателства (устав, инструкции и други документи на организацията „Цар Крум") дават сериозни основания за подобен род обвинения. Внимателното проучване обаче на всички материали по делото показва, че такава организация не е съществувала, а има само опит за нейното създаване.
Идеяtа за създаването на военната организация „Цар Крум" принадлежи на подполковник Антон Ивонски Кръстев, роден през 1894 г. в с. Уланци, Кавадарско. Баща му е бил член на ВМРО. А. Кръстев завършва военното училище в София и още с постъпването си в армията става член на Военния съюз. През юни 1923 г. е ротен командир в сформирания и изпратен от столицата наказателен отряд за залавянето и убийството на Александър Стамболийски. По заповед на капитан Харлаков той присъствува при зверското убийство на земеделския лидер, а след това участвува в заравянето на трупа му край Марица. През 1925 и 1944 г. взима участие при разследване дейността на земеделци, комунисти и опозиционно настроени лица.
Съзнанието на А. Кръстев се формира под влиянието на протичащите в страната политически и социални конфликти. Започването на служебната му кариера с тежко престъпление го лишава от правото на избор и предопределя неговата съдба. Девети септември го заварва в частите на изтеглящия се от Югославия окупационен корпус. До началото на ноември 1944 г. е в София, наблюдава извършващите се промени и взима твърдо решение да създаде организация за борба с властта на Отечествения фронт. На 8 ноември е назначен за дружинен командир в 25 пехотен, полк в Сливница. В началото на януари 1945 г. заедно с щаба на полка заминава за Крумовград. През това време той сериозно обмисля характера на бъдещата организация и съставя основополагащите документи — устав и инструкция № 1.
Според тези документи целта на организацията е
„да събере и сплоти всички българи със здраво национално чувство, със задача да се борят с всички средства — легални и нелегални, за освобождаване на българския народ и държава от руското робство и комунистическия терор."
Бъдещата форма на управление ще бъде „конституционно-национал-демократически режим при ограничени царски
59
прерогативи". Уставът предвижда: възстановяване на политическите права на народа във възможните рамки на един съвременен демократизъм и в духа на нашата национална култура; възстановяване на Търновската конституция; обединението на българския народ в една държава с необходимите ѝ стопански простори; създаване на народна политическа сила, обединяваща политическия елит на нацията и способна в удобен момент да излъчи законно управление на страната; издигане на почит културните водачи на народа.
Организацията се ръководи от Център, начело с главен воевода, на който са подчинени останалите членове — организатор, отчетник и четирима воеводи. Всеки областен център се ръководи от воевода, околийските центрове — от подвоеводи, а общините — от боляри. Всеки член на организацията полага клетва. Трима души образуват чета, десет чети — легион, три легиона — дружина. В завършен вид организацията трябва да разполага с по 100 души членове във всеки гарнизон и широки връзки с цивилното население.
Неразделна част от устава е инструкция № 1, която урежда реда за наказание на провинилите се членове. Съдебният ритуал напомня за тайните общества през късното средновековие. Залата е преградена със завеса, така че съдиите да не виждат подсъдимия, а подсъдимият — съдиите. Наказанията са смърт, оправдаване и самоубийство. При неизяснени обстоятелства се допуска обвиняемият да напусне родината за срок от 1 до 15 години.
През януари 1945 г. А. Кръстев получава отпуск, който прекарва в София. В Крумовград се връща в началото на април. По време на отпуската си в столицата установява първите контакти и поставя основите на организацията.
Фактите около нейното създаване и дейност се изясняват на съдебния процес. Делото се разглежда от 5 до 15 август в зала № 11 на Съдебната палата. Председател на съда е Димитър Стоянов, обвинител Иван Андреев, подсъдими: подполковник Антон Кръстев, подполковник Антон Донков, майор Младен Ангелов, майор Георги Боюклиев, подполковник Кирил Хараламбиев, полковник Йордан Горанов и подофицер Михаил Тодоров. Всички подсъдими, с изключение на М. Тодоров, са уволнени от армията за „груби фашистки прояви" със заповед № 14 от 15 февруари 1946 г. на министъра на войната генерал-полковник Дамян Велчев. За свидетели са призовани 52 души. А. Кръстев има служебно назначени защитници. Някои от
60
защитниците на останалите подсъдими не се явяват пред съда. По материали на обвинението в конспирацията са включени 17 души. Не става ясно защо под отговорност, са привлечени само 7 души. От останалите 10 някои са призовани за свидетели, а други, включително и първите трима „завербувани" от А. Кръстев — поручик Вакъвчиев, поручик Димов и Георги П. Ценов, бивш дякон от Битолска епархия, остават в сянка.
От всички подсъдими единствено А. Кръстев се признава за виновен като автор на писмените доказателства по делото и в „опит да се състави организация". По време на отпуската си в София (януари-април 1945 г. ) установява контакти с поручиците Вакъвчиев и Димов и Г. П. Ценов. Четиримата заедно обсъждат устава и внасят в него известни поправки: бившите организации на легионерите „Отец Паисий", „Бранник" и „Ратник" да запазят своята организационна цялост и да се включат в „Цар Крум" на федеративна основа и се допълни текст за запазване на Търновската конституция. Г. П. Ценов, който е автор на окръжно известие № 1 (април 1945 г. ), внася нови моменти в идеологията и тактиката на проектираната организация:
„Зад „ЦК" (Цар Крум) не стои никаква бивша или настояща политическа групировка, нито някой бивш или настоящ вестник, държавен институт или представител на такъв. „ЦК" е чисто идейна българска всенародна организация, съставена само от честни български синове, които си поставят за задача да пребъде България и българският народ.
При насрочване на изборите и ако не последва друго нареждане, всички членове на „ЦК", както и спечелени съмишленици и недоволници от режима, трябва да гласуват за БЗНС, който в настоящия момент има идеен допир с :,ЦК" по някои важни държавни въпроси и главно, че е абсолютно готов да подкрепи една евентуална организирана нелегална борба против комунистите за отнемане на властта от ръцете им.
Засега „ЦК" държи на политиката с Русия, защото в тоя момент друг изход няма. Но нека се знае, че ние ще сторим всичко възможно, в настоящия момент се работи, за едно политическо подслоняване под Англия."
Срещите с двамата подпоручици и дякона продължават по време на втората отпуска на А. Кръстев през май-юни 1945 г. и след неговото преместване в София в щаба на Първа армия от началото на август с. г. На последната им среща, състояла се на 24 ноември 1945 г., А. Кръстев,
61
Вакъвчиев и Г. П. Ценов образуват „Ръководен център" на организацията. Центърът е образуван точно четири дни преди арестуването на А. Кръстев. От материалите по делото се разбира, че Военното разузнаване (ВР) отдавна разполага със сведения за намеренията на А. Кръстев да създаде организация и следи дейността му.
4.2. „ЦАР КРУМ" - РЕАЛНОСТ ИЛИ МИТ
А. Кръстев започва да привлича членове в организацията през април 1945 г., когато се завръща в Крумовград. Най-напред дава на двама поручици да прочетат устава. Последните са привлечени към делото като свидетели. Един от тях дава устава на един от своите подчинени, подофицер М. Тодоров, призован като обвиняем.
В началото на май А. Кръстев дава устава на подполковник К. Хараламбиев, който, след като го прочита, казва: „това не е за мен", отбягва да го среща и повече не е разговарял с него. От своя страна К. Хараламбиев не се признава за виновен, не е ставал член, не е полагал клетва, не е плащал членски внос. Моли командира на полка, полковник Бойнов, да внуши на А. Кръстев да не го безпокои повече. Не го издава, защото са били „заедно по бойните полета". А. Кръстев продължава да твърди, че е дал устава на К. Хараламбиев и последният се е съгласил да стане член на организацията.
През юни А. Кръстев се запознава с майор Г. Боюклиев, който се е завърнал от фронта. Последният му се оплаква от помощник-командирите, а той го „посвещава в организацията". Г. Боюклиев не се признава за виновен. Водил е разговор с А. Кръстев, който му дава един плик. Когато отваря плика вижда вътре устав, който унищожава без да прочете. Не знае, че А. Кръстев създава организация, не си е давал съгласието да бъде член.
В края на септември А. Кръстев среща в София подполковник А. Донков, с когото се познават отдавна. Дава му устава и един позив. През ноември се срещат още веднаж. Според А. Кръстев Донков „не е работил нищо и е приел само за да не ми откаже". А. Донков не се признава за виновен, прочел устава и позива, унищожил ги, не е ставал член.
През октомври А. Кръстев се запознава с полковник Й. Горанов, началник на артилерийския отдел в Първа армия.
62
Казва му за „Цар Крум", но няма „впечатление, че е работил". И. Горанов не се признава за виновен. А. Кръстев му дава устава и един позив, които, след като прочита, унищожава. На А. Кръстев казва „това са глупости", не е ставал член.
Помощник на А. Кръстев в щаба на Първа армия е майор М. Ангелов. За него А. Кръстев казва: „Той неохотно прие да стане член, все пак аз съм му началник." М. Ангелов не се признава за виновен. На 26 ноември получава плик с устава, който прочита, задържа един ден и на 28 сутринта го връща. Няколко часа по-късно научава, че А. Кръстев е задържан.
Подофицер М. Тодоров не се признава за виновен. За „Цар Крум" научава в Крумовград от своя ротен командир, който му дал да прочете устава. Връща му устава, повече не са разговаряли по този въпрос и той забравя за случая. Всичко, което казва, си е припомнил в ареста.
Съществена част от делото „Цар Крум" са приложените писмени доказателства. Освен Окръжно № 1 и бюлетини № 3 и 5, написани от Г. П. Ценов, всички останали документи — устава, инструкции, бюлетини, позиви, апели, възвания и писма, са написани от А. Кръстев. В тях той дава воля на своите чувства и фантазия. Съставя разгърната програма за съпротива: разпространяване на пропагандни материали, саботажи, въоръжени нападения над събрания и митинги, организиране на нападения и убийства на членове на правителството и ЦК на БРП(к), като поименно се изброяват Георги Димитров, Цола Драгойчева, Трайчо Костов, Кимон Георгиев, Георги Чанков и др., както и „завърналите се е от Съветския съюз политемигранти".
В творчеството си А. Кръстев отделя обширно място на Съветския съюз и Червената армия. Съветската власт той представя като „диктатура на партийци, начело с ГПУ" и включва в оборот измислици за червеноармейски погроми, за избухнало в началото на ноември 1945 г. въстание в Южна Русия, което бързо се пренасяло (10) по цялата страна, за убийство на военноначалниците Конев, Рокосовски и Толбухин, за бягство на Жуков в Германия, че Сталин е умрял и други. Във връзка с тях в един от бюлетините четем:
„Засега, сведенията гласят, че руските войски, където са влезнали са вършили непонятни за съвременния културен човек издевателства като: изземването на цялостните покъщнини и инвентар, обезчестявания и избивания. Всичко това кара народите да се отвращават от болшевишкия рай."
63
При поставянето на националния въпрос основно място се отделя на Македония:
„Населението в Македония в своето мнозинство е българско, а не сръбско или измисленото „македонски народ".
По този въпрос А. Кръстев пише писмо на Мейнард Барнс [***], представител на САЩ в СКК, с молба да се разреши на населението в Македония да се самоопредели чрез свободни избори.
Останалите писма А. Кръстев адресира: до К. Георгиев — участието му в правителството е предателско и престъпно дело и единствения му шанс да оцелее е да си подаде оставката; до генерал Христо Стойков — „държим сметка за Вашата престъпна дейност и не знам дали има време и място, за да се поправите"; до министъра на войната генерал-полковник Дамян Велчев — да спре назначаването на помощник-командирите и на българи с руско поданство в армията, и да си помисли, защото „за престъпниците има само един край".
Всички позиви са подписани с „ЦК". В тях се взима отношение към конкретни въпроси на политиката и обществената дейност:
„Стоенето на руските войски, както и дейността на комунистическата партия говорят ясно, че ние много скоро ще престанем да бъдем окупирана страна, а такава от състава на СССР. Това се твърде умело прикрива и това е идеалът на комунистите."
„Недей гласува! Който гласува подписва смъртната присъда на своя народ... Всеки глас пуснат за ОФ носи насилие за цял народ и рухване на държавната независимост."
„Комунистите търсят повод за гражданска война под закрилата на руските войски. За всичко са виновни комунистите, че няма зеленчуци, защото ограничават свободната търговия."
„Нашите комунисти и предатели звенари... имат също една крайна цел, да направят България Голяма и Велика, като след изборите я присъединят към Големия Велик СССР."
„Комунистическата партия воюва с българския народ с всички изпитани средства на руската революция, за да му се качи на врата.
Долу тиранията на московските сатрапи!
Смърт на московските сатрапи!
Смърт на комунистите!"
В писмените доказателства към делото е приложено „Донесение на действуващ офицер до председателя на съда". Документът носи дата 9 август 1946 г., т. е. депозиран
64
е три дни след започването на процеса. Предназначението му е да подсили обвинителната част. В него въпросният офицер удостоверява, че А. Кръстев му е предложил с войсковата си част да влезе в лигата („Цар Крум") и му казал, че патриотичните офицери трябва
„веднаж завинаги да се справим с тая мафия комунисти, които постепенно обсебват властта. Но преди това трябва да вземем мерки да премахнем ренегата Дамян Велчев, да спечелим на всяка цена Златев (Стоян Златев, адютант на Д. Велчев), който ще ни улесни в ликвидирането му. След това ще ликвидираме Кирил Станчев, Петрушев и др. При тази суматоха всички ще мислят, че комунистите са ги избили и това ще ни разчисти пътя, за да се справим с другарите от РП."
Към веществените доказателства по делото няма приложено оръжие, няма отговор и на въпроса защо военната конспирация „Цар Крум", която си поставя за цел такава широка бойна дейност, не се е въоръжавала.
Свидетелите, както на обвинението, така и на защитата, не са в състояние да внесат яснота по делото. Трима от тях разказват за опитите на А. Кръстев да ги привлече в организацията. Повечето говорят за качествата на подсъдимите, за тяхното поведение въобще, за това, че отслабвали дисциплината в армията, изказвали се против помощник-командирите, против СССР и отечественофронтовското правителство. За самата „Всенародна тайна организация „Цар Крум" почти не се говори и за нея може да се научи много повече от пресата, отколкото в залата на съда.
Равнището на процеса най-добре е илюстрирано в обвинителната реч на прокурора И. Андреев:
„Названието „Цар Крум" оправдава напълно фашисткото съдържание, както по състав, така също по цел и средства на организацията. Самото название показва, че главният организатор е решил така да устрои обществения и държавен живот, като го превърне на най-примитивния фазис на нашето историческо развитие — времената на болярството и хановете. Цар Крум като всички царе е ковал закони, за да държи народа в подчинение. Ако той създаде закон против пиянството, той го създаде защото знаеше, че на дълъг поход с пияни войници не може да се ходи. И въпреки това тия закони не са спазвани от него, той е пиел вино и то с черепа на противника си — нещо, което употребиха и немските фашисти-изверги в по-съвършена форма през днешната война: абажури от човешка
65
кожа и украшения от човешки кости. Така че нашите, не само сегашни, но и исторически царе, безцелно са прахосвали енергията на своя народ в безцелни походи ту към Цариград, ту към Дурацио. И затова народът в песните си не е възпял нито един цар."
След това дълбокомислено въведение прокурорът прави най-същественият си извод:
„Има налице създадена организация, която е развила дейност."
Според него всички подсъдими са дали съгласието си да бъдат членове на организацията. Последната има „централно ядро" и само благодарение на бдителността на народната власт не се разраства. За повечето от подсъдимите се посочват факти от живота им, които ги разобличават като „фашисти", „поклонници на Германия" и „врагове на СССР", болшевизма и комунизма. За тези им провинения той иска тежки наказания: за А. Кръстев — смърт, а за останалите подсъдими — дългогодишен строг тъмничен затвор. В заключение казва:
„Това наказание ще отговаря на степента на тяхната отговорност и ще бъде назидателно предупреждение за всички други царкрумовци, авантюристи, симеоновци, водачи на ловни групи и терористически банди, бранници, ратници и легионери, които се опитват да създават бойни групи и чрез тях да свалят властта на Отечествения фронт."
Защитата не е особено настоятелна в оборването на обвинението. Служебно назначените защитници на А. Кръстев правят намеци за психически нездравото му състояние, но при липсата на медицинска експертиза доводите им не се взимат под внимание, а и те никога не са искали такава експертиза. Защитата им се свежда до следното: фактите по делото не могат да бъдат отречени, както произхода и възгледите на довереника им; въпреки наличните факти по обвинението, те не могат да повярват в престъпната дейност на А. Кръстев и единственото обяснение е „неговото особено психическо състояние". Защитниците на останалите подсъдими чукат на празна врата, аргументите им против обвинението не се приемат, а констатациите им, че подсъдимите са „невинни жертви", „страдалци и борци за демокрация" никой не чува. И още един печален факт около защитата. Създаденото от пресата и комунистическата пропаганда и агитация настроение против конспирацията „Цар Крум" е толкова негативно, че някои от адвокатите намират извинителни причини да не се явят на делото.
Присъдата над подсъдимите се произнася на 15 август
66
1946 г. Последните се признават за виновни: А. Кръстев в организирането на тайна фашистка организация в армията „Цар Крум", в съставяне на нейния устав и написване на пропагандни материали; останалите — като членове на организацията, която си е поставила за цел да руши дисциплината в армията, да отслабва нейния боен дух и с неза, конни средства, като терор и въоръжени акции да се бори за сваляне на законно установената народна власт. Присъдите са тежки: А. Кръстев — смърт чрез обесване; А. Донков, К. Хараламбиев и Й. Горанов — 15 години строг тъмничен затвор; В. Ангелов — 10 години строг тъмничен затвор; Г. Боюклиев и М. Тодоров — три години строг тъмничен затвор.
Като изключим А. Кръстев, който наистина има тежки провинения спрямо човечността, но в едно по-далечно минало, за останалите подсъдими, ако изключим тяхната негативност към деветосептемврийския процес, липсват доказателства за участието им в организация, която е развила „дейност против народната власт". Наказват ги не за извършени деяния а за политическите им възгледи и евентуални намерения.
* * *
Отразяването на процеса в правителствената преса и организираната „разяснителна дейност" надигат мощна протестна вълна. В цялата страна се приемат резолюции, в които се настоява за тежки наказания на „новообразуваната фашистка организация „Цар Крум" от офицери-убийци, които са оръдие на фашизма и водят българския народ към катастрофа." Колекция от подобни телеграми-протести е приложена към обвинителния материал по делото. В такава атмосфера, още по време на процеса, на 10 август 1946 г., правителството издава „Заповед към чиновете в българската войска". В нея се казва:
„За да се тури край на разложителната дейност, провеждана от злонамерени и още непоправили се офицери, правителството се принуди да гласува Закон за контрол и ръководство на войската и възлага на една правителствена комисия от народни представители да събере и систематизира наличните във войската данни и да подготви списък на офицери, подлежащи на уволнение."
Суровото наказание на подсъдимите по делото „Цар Крум" открива пътя към предначертаното от Георги Димитров преустройство на армията
67
и нейното „превъзпитание в нов дух, нови идеали и нови национални задачи".
Осъдените обжалват решението на съда. Молбата им обаче е отхвърлена. На 23 май 1947 г. присъдата е потвърдена. На 5 септември с. г. е изпълнено смъртното наказание над Антон Кръстев.