Съдът над опозиционните лидери

Жоро Цветков

 

 

1947

 

1. ПОДГОТОВКА ЗА НАНАСЯНЕ НА РЕШИТЕЛЕН УДАР

    1.1. Дознание 69

    1.2. Изготвяне на обвинението 74

    1.3. Съдебният процес 77

    1.4. Присъдата 82

 

2. СЛУЧАЯТ ПЕТЪР КОЕВ СЕ ПРЕДАВА НА СЪДА

    2.1. Следствието 88

    2.2. Генерална репетиция 91

    2.3. Везните на Темида 97

 

3. ПРЕКЪСНАТО СЛЕДСТВИЕ

    3.1. Военните конспиратори 101

    3.2. Организацията „Военен съюз" 106

    3.3. Драма в затворническата килия 110

 

4. РЕШИТЕЛНИЯТ УДАР

    4.1. Скандал в парламента 114

    4.2. Лидерът на БЗНС 118

    4.3. Съдебният процес срещу Никола Петков 123

    4.4. Смърт чрез обесване 132

 

5. ПРОДЪЛЖЕНИЕ С НЕОЧАКВАН КРАЙ  (ген. Кирил Станчев)

    5.1. Пренасочване на вниманието 141

    5.2. Присъда с въпросителни 146

 

6. СЪДЪТ НАД ДИМИТЪР ГИЧЕВ

    6.1. Образът на врага 151

    6.2. Автопортрет 159

    6.3. Доживотен строг тъмничен затвор 167

 

 

1. ПОДГОТОВКА ЗА НАНАСЯНЕ НА РЕШИТЕЛЕН УДАР

 

 

Появилият се по време на процеса „Цар Крум" мотив армия-опозиция, през 1947 г. звучи като основна мелодия в политическия концерт. Провеждат се шумни военни процеси, които подготвят условията за нанасяне на удар не само на Земеделския съюз в опозиция, но и на земеделското движение в страната. Началото на тази зловеща игра се подхваща със съдебния процес срещу военната организация „Неутрален офицер".

 

 

1.1. ДОЗНАНИЕ

 

На 28 юли 1946 г. е задържан майор Рачо Николов Станимиров на длъжност помощник-началник на секция в Щаба на войската (ЩВ). След един месец са арестувани още трима офицери от ЩВ: подполковниците Александър Константинов Смолянов, Петър Кръстев Жечев и Кирил Якимов Петров. Показанията им на предварителното следствие дават основание да бъдат обвинени и подведени под отговорност като организатори и ръководители на конспиративна военна организация „Неутрален офицер".

 

А. Смолянов дава следните показания: След Отечествената война група офицери от ЩВ изразява общо убеждение, че правителството на Отечествения фронт създава несигурност в армията, което ги принуждава да се организират и съпротивляват. През октомври 1945 г. адютантът на военния министър Стоян Златев му дава да прочете декларация за организиране на офицерите във „Военен съюз". Смолянов преписва декларацията и я раздава на група офицери, но те, също като него, не одобряват възстановяването на „Военния съюз". Безпокои ги миналото на тази организация, хората, които я възстановяват и целите, за които ще бъде използвано офицерството. В началото на ноември се провежда сбирка, на която се решава да бъде създадена неутрална организация, която да предпази

 

69

 

 

офицерите от политизиране и да ги подготви за борба срещу идейния и организационен натиск на правителството във войската.

 

През декември А. Смолянов, П. Жечев и Р. Станимиров се срещат с генерал Иван Попов. Той дава съгласието си да застане начело на организацията. Учредителното заседание се провежда в началото на януари 1946 г. Присъствуват И. Попов, А. Смолянов, К. Петров, П. Жечев и Р. Станимиров. И. Попов излага платформата си: външната политика на страната да се ориентира към западните демокрации; политическото и стопанското обвързване с Русия крие опасности за националната ни независимост; със съседните държави да се изградят добри отношения, без да се стига до отказ от останалите под чужда власт български земи; отечественофронтовското правителство не е демократично, то е власт на терор и диктатура, която трябва да се премахне с всички средства; формата на държавно управление да се определи чрез плебисцит; да се гарантират правата на личността, частната собственост да се защити и да се създаде действителна социална справедливост. Генералът завършва изложението си с анализ на състоянието на войската. Положението на офицерите е тежко, те са подхвърлени на унижения и изтребление. Виновни за това са членовете на стария „Военен съюз" и най-вече офицерите, взели участие в акта на Девети септември.

 

Платформата на И. Попов се приема и се пристъпва към създаването на организацията.

Наименование: „Неутрален офицер", което показва, че тя не принадлежи към нито една политическа партия или групировка. Цел: борба с отечественофронтовската власт и болшевизма и против насаждането му в армията.

Платформа: организиране на офицерите в тайна организация, която да подготви войската и в удобен момент заедно с опозицията да вземе властта.

Задача: идейно просвещаване на офицерството в платформата на организацията.

Средства: създаване на идейна и организационна връзка с опозицията за съвместни действия, използване на войската като сила за вземане на властта, използване на съществуващите обществени организации (студентски, запасно войнство и др. ) за пропаганда сред народа и приобщаването му към платформата на организацията, създаване на връзки с чужди мисии.

Клетва:

 

„Обещавам се и се кълна в честта си и светата Търновска конституция, че аз. като постъпвам в организацията „Неутрален офицер" ще работя с всички сили за осъществяване целите на организацията и ще изпълнявам

 

70

 

 

точно и добросъвестно нарежданията на нейното ръководство."

 

Организационна схема: И. Попов — председател; П. Жечев — разузнавач; А. Смолянов и К. Pетров — организатори; Р. Станимиров — адютант на генерала.

Санкции: отстраняване от организацията за известен срок, изключване от организацията, за измяна — смърт.

 

Второто заседание се провежда в края на февруари. Участниците смятат, че войната е неизбежна и взимат решение „да се организира партизанско движение във вътрешността на страната, а войниците на фронта да се предават на англоамериканците." Обсъжда се и въпросът за отношението към „Военен съюз". Налага се мнението да не се сливат с него, но и да не пречат на дейността му и при необходимост да му съдействат.

 

В началото на май в дома на И. Попов се провежда третото заседание. Анализът на обстановката потвърждава убеждението за предстоящ военен преврат и необходимостта организацията да се разшири и укрепи. А. Смолянов и П. Жечев докладват за установени контакти с военни лица, а И. Попов — със западни журналисти.

 

Като мотив за включването в организацията А. Смолянов изтъква възпитанието, което е получил във Военното училище. Спокоен е, защото е признал вината си и отправя апел към своите другари: „Отърсете се от мрака на заблудата. Погледнете истината право в очите и с гордо вдигнато чело тръгнете със стройните редици на нашия народ."

 

Това показание на А. Смолянов, приложено към съдебното дело, е от 15 ноември 1946 г., т. е. близо два месеца след задържането му. Явно то не е първото от неговите показания, но не може да се определи кое по ред е. В него подследственият вече признава вината си, осъзнал е престъпните си деяния и пречистен е готов да изтърпи наказанието си и да се включи в изграждането на новия живот. За механизма на тези превъплъщения знаем все още твърде малко. Известно обяснение дават публикуваните спомени на Стефан Богданов. [****] Описаните от него методи за инквизиция не са били спестявани на подследствените. За изтезанията в предварителния арест Р. Станимиров пише:

 

„В Сливенския затвор през време на следствието беше умъртвен полковник Чавдаров, началник щаб на III дивизия. В София подполковник Стоян Златев, адютант на военния министър и подполковник Георгиев не издържаха на инквизициите и загинаха. Други излязоха от

 

 

****. Вж. сп. „Отечесгво", № 7, 10 април 1990 г.

 

71

 

 

следствието с психически разстройства... Пред нищо не се спираха при изтръгване на показания тези изключителни садисти".

 

Показанията на П. Жечев повтарят тези на Смолянов, но съдържат и някои нови моменти. През ноември 1945 г. подполковник Стефан Аврамов му бил казал, че поддържа връзки с Петър Коев, член на Постоянното присъствие и секретар на стопанския отдел на БЗНС „Никола Петков" и че Земеделският съюз в опозиция е готов да им съдейства в борбата против властта. При излагането на платформата Жечев набляга на следното: конспиративния характер на организацията; приемане за членове само офицери с изявени качества; водене единствено на устна пропаганда; създаване на връзки с опозицията след организационното укрепване на „Неутрален офицер" [*****]; борба с болшевизма и сваляне на властта със сила.

 

Ръководството на „Неутрален офицер" възлага на Жечев да изработи план (схема) на организацията. Той докладва проекта на И. Попов, който го приема с уговорката за известни промени при промяна на обстоятелствата. По памет Жечев възстановява този план във вид на графична схема, която е приложена към показанията му.

 

Изложените от Жечев мотиви за включването му в организацията се свеждат до следното: възпитанието му в дух на неполитичност, преданост към царската институция и убеждение, че партиите и партийните идеологии са пагубни за народа и армията; опозицията, която дава гласност на западните становища и е проводник на тяхното влияние го настройва критично към властта. Сведенията в опозиционния печат за издевателства, побоища и убийства укрепват убеждението му, че в страната няма свобода. Това го навежда на мисълта, че армията трябва да се използва за борба с отечественофронтовското правителство и то да бъде заменено с демократична многопартийна власт.

 

Показанията на К. Петров и Р. Станимиров не внасят нови моменти по въпроса за създаването и дейността на организацията. Изключение правят някои подробности, разказани от Р. Станимиров, за привличането на генерал И. Попов в „Неутрален офицер".

 

 

*****. Този момент от показанията на Жечев сочи, че следствието все още не търси връзка между създаването на организацията и опозицията. Тази идея възниква по-късно и се развива като основна тема на обвинението. Това обяснява проточването на следствието и забавянето на процеса.

 

72

 

 

След като офицерите Смолянов, Жечев, Петров и Станимиров дават показания, властите разширяват кръга на арестите и един от първите задържани от тях е генерал И. Попов. В приложеното към съдебното дело негово показание се изнасят факти, които насочват следствието към Земеделския съюз и неговия главен секретар Никола Петков. През август 1945 г. в дома му дошли полковниците Марко Иванов и Борис Гергов. Без да се представят като членове на някаква организация, те развиват пред него тезата, че е предстоящо създаването на ново правителство и искат мнението му за евентуални промени във войската. Лично него питат дали ще приеме да стане началник ЩВ. Той им отговаря, че вече е преминал в запаса, „но ако нуждата наложи, ще се съглася". И. Попов изказва мнение, че М. Иванов и Б. Гергов идват при него „след като най-малко са говорили с някой от привържениците на Никола Петков". На това го навежда мисълта, че два дни след тяхното посещение при него идва госпожица Невена Розева, близка на Никола Петков, и му дава за мнение лист с евентуални промени във войската. По същото време Р. Станимиров го уведомява за възстановяването на „Военен съюз" и за реакцията на група офицери, които са решили да противодействат на тази организация. И. Попов проявява интерес към тази групировка, участвува в създаването на „Неутрален офицер" и оглавява неговото Централно ръководство (ЦР). Дейността му се свежда до срещи и разговори с офицерите от ЦР. През октомври и ноември 1945 г. на два пъти се среща с П. Коев, който му предлага да поеме ръководството на военната секция към Земеделския съюз. За отношението на офицерите от „Неутрален офицер" към опозицията казва:

 

„Одобрявали сме държанието на опозицията срещу днешната власт и всичко, което се изнасяше в опозиционния печат. Разчитали сме, че опозицията ще се засили, че платформите ни се покриват, че ще си помагаме, т. е. имаме идейна връзка с нея."

 

Показанията на останалите подсъдими се отнасят предимно до начина, по който са били информирани за създаването на „Неутрален офицер" и за неговата платформа. Впрочем в това се изразява и дейността на организацията. Членовете на ЦР уведомяват около двадесетина офицери за създаването на организацията и за нейните задачи. Някои от тези офицери приемат да станат членове, а други отминават поканата с мълчание.

 

73

 

 

1.2. ИЗГОТВЯНЕ НА ОБВИНЕНИЕТО

 

Обвинителният акт е изготвен в края на октомври 1946 г. В уводната му част се прави анализ на международната и вътрешната обстановка и нейното отражение във войската. Изложението на механизма за създаването на тайната военна организация „Неутрален офицер" повтаря Следствените показания. Важно място се отделя на платформата на организацията, откъдето се извличат основните пунктове на обвинението: борба с установената от закона власт и смъкването ѝ чрез преврат, когато обстоятелствата позволят това; подпомагане на организацията „Военен съюз", ако последната започне действия за насилствено взимане на властта; в случай на война да се подпомогнат противниковите войски, като в Северна България се организира съпротивително движение, а в Южна България войските се подготвят за предаване на противника; за постигане на целите на организацията И. Попов установява връзки с опозицията и с представители на чужди мисии в България.

 

И. Попов, А. Смолянов, К. Петров, П. Жечев и Р. Станимиров се обвиняват като организатори и ръководители на „Неутрален офицер", 15 души се обвиняват като нейни членове, а 7 души за това, че са знаели за създаването на организацията, но не са съобщили за това. Допълнително под отговорност е привлечен още един офицер, с който общият брой на обвиняемите става 28 души.

 

Подведените под съдебна отговорност офицери са високо образовани военни специалисти, с изявени интелектуални и нравствени качества, със значителен строеви, щабен и боен опит. Основната част от тях са между 35 и 45 години. Най-многобройна е групата на 40 годишните — 7 души. Генерал И. Попов е на 51 години и останалите 4 души са на 33 години. От всички подсъдими 20 души са родени в градове и 8 — в села. Основната част произхождат от дребно-буржоазни семейства, чиито родители са служещи, занаятчии, средни селяни; един произхожда от лекарско семейство, а Р. Станимиров е син на генерал. Трима произхождат от бедни селски семейства, а един от много бедно градско семейство. С изключение на трима души, които са със средно военно образование, всички останали са с висше военно образование и военни специалности. Един от тях е генерал, 11 души са подполковници, 10 — майори и 6 — капитани. По време на задържането им

 

74

 

 

14 души работят в ЩВ, 4 — в дивизионни щабове, трима са преподаватели във военната академия, един е на разположение след завръщането си от Виена, където е бил военен консул. Останалите са преминали в запаса. От тях двама са студенти, един е на свободна практика и двама са пенсионери. С изключение на двама души, всички останали са женени и имат добри семейства. Петима от тях все още нямат деца, 11 души са с по едно дете, девет — с две деца и един е с три деца. Високата военна квалификация определя местожителството им: 23 души живеят и работят в София, двама — в Плевен, двама — във Варна и един — в Русе.

 

До 9 септември 1944 г. само един от подсъдимите е членувал във „Военен съюз". Всички останали са безпартийни. Редица факти свидетелствуват за техните демократични убеждения. Нещо повече — майката на партизанина Христо Марков декларира, че през април 1935 г., когато синът ѝ издигнал червено знаме над военното комендантство в Плевен, дежурният офицер А. Смолянов отказал да го предаде на полицията, свидетелствувал в негова защита и правил всичко възможно, за да облекчи съдбата му. С. Аврамов имал брат, принуден да емигрира в Югославия. Заедно с жена си и с едното си дете е бил убит от дражевисти, а големият му син загива като партизанин при Тито. Майор Иван Янчев, по сведение на генерал Петър Илиев е бил връзка с „центъра", който подготвя удара на 9 септември 1944 г. и макар с известно закъснение се включва в акцията за завземането на властта. След победата известно време е комендант на Министерството на войната. Майор Илия Коев произхожда от борческо семейство. Неговият чичо [*] е убит заедно с Марко Фридман. Самият той е с прогресивни убеждения и членува в РМС. Капитан Васил Таралежков, който владее четири езика, през 1942 г. е изпратен с група офицери като наблюдател и преводач на Източния фронт. Като командир на танкова рота взима участие в нанасянето на главния удар на 9 септември и блокира бул. „Цар Освободител"(»Руски") в столицата. По-късно става член на БРП(к) и взима участие в Първата фаза на Отечествената война. След завръщането си от фронта се демобилизира и записва инженерна специалност в софийската политехника.

 

 

*. Георги Коев — деец на БЗНС, обесен през 1925 г. за това, че е укрил в клиниката на брат си бащата на Илия Коев, д-р Коев, члена на ръководството на военната организация на Единния фронт Иван Минков (Бел. ред. )

 

75

 

 

Майор Евтим Попов като млад офицер прикрива политически саботаж и спасява от преследване редица военнослужещи. Девети септември 1944 г. го заварва в Югославия. Заедно с подчинените си той се свързва с югославските партизани, а след като се завръща в България се поставя на разположение на отечественофронтовската власт. Майор Георги Стоименов, според показанията на генерал П. Илиев, е личност, която „заслужава най-голяма награда". В неговия кабинет се изготвя допълнителния план за превземане сградата на военното министерство и той присъствува при поставянето на задачите на отделните офицери. В удара на 9 септември не взима участие, но след победата е помощник-комендант на София и съдействува решително за укрепване на отечественофронтовската власт. Негово дело е организирането на гвардейската дивизия и като неин началник—щаб участвува в Първата фаза на Отечествената война. От всички обвиняеми 19 души взимат участие в Отечествената война. Повечето от тях воюват като щабни офицери и получават заслужени награди за военния си професионализъм и героизъм.

 

Независимо от изготвянето на обвинителния акт, следствените органи продължават да се интересуват от показанията на С. Аврамов, които дават основание за обвинение срещу П. Коев и БЗНС „Никола Петков". В съдебното дело е приложена само част на едно от показанията на С. Аврамов, но имаме всички основания да считаме, че следствието изцяло се пренасочва към подсказаната от него следа. Кръгът на обвинението се разширява, а разследването се проточва до средата на януари 1947 г. Макар да не разполагаме с протоколите от този етап на следствието, става ясно, че е събран обвинителен материал за подвеждането на П. Коев под съдебна отговорност. От 17 януари той също е призоваван неколкократно за даване на показания. Съвсем неочаквано преди откриването на съдебния процес срещу „Неутрален офицер", генерал И. Попов отпада от списъка на подсъдимите. Обяснението, че причина за това е заболяването му, е неоснователно, защото той видимо в добро състояние се явява като свидетел на процеса. По-правдоподобно е предположението, че е бил оставен да бъде съден по-късно заедно с П. Коев. Но и тази причина изглежда отпада, защото както И. Попов, така и П. Коев са съдени поотделно. На процеса срещу „Неутрален офицер" П. Коев се явява също като свидетел.

 

Разработването на линията С. Аврамов — П. Коев — БЗНС „Никола Петков" видимо измества гледната точка на обвинението от създаването и дейността на организацията

 

76

 

 

към нейните идейни подбудители и вдъхновители. Развитието на тази линия на самия процес подготвя обществеността за обвиненията, които ще последват срещу опозицията и подвеждането под съдебна отговорност на нейни лидери.

 

 

1.3. СЪДЕБНИЯТ ПРОЦЕС

 

На 22 януари 1947 г. Софийският областен съд дава ход на делото срещу военната организация „Неутрален офицер". Състав на съда: председател — Н. Райчев; членове: Константин Унджиев и Асен Барушийски; обвинители: прокурорите Георги Патронов и Петко Петрински. Заседанията на съда се отразяват предимно от правителствената преса, която създава впечатлението за разкриването на „голям антинароден заговор". Разпитът на обвиняемите и свидетелите продължава 12 дни. Пледоариите на обвинителите, защитата и изготвянето на присъдата отнемат още 10 дни. Процесът продължава общо 22 дни.

 

От подсъдимите пръв дава показания А. Смолянов:

 

„Това, което ще изнеса пред вас, ще бъде пълното мое разкаяние, израз на покаяние, не толкова за да прося милост, а да дам обществен отчет и да се обвиня пред съвестта си, за да добия право да вляза като честен човек в живота. Основател съм и организатор на реакционната конспиративна организация „Неутрален офицер"."

 

След това А. Смолянов в общи линии повтаря показанията си, дадени на предварителното следствие, но не липсват и нови моменти. Подробно изброява офицерите, с които е установил връзки. Целта е да се покаже широкият обхват на организацията и стремежът на ЦР да проникне в ЩВ, в дивизионните щабове и в отделните родове войски. Доколко тази задача е решена личи от сведенията, които А. Смолянов дава за отделните подсъдими: майор Любен Каравелов [**] — стажант в Оперативния отдел при ЩВ, следи за настроенията на военнослужещите във Военната академия; майор И. Янчев — стажант в ЩВ, всъщност не е в „Неутрален офицер"; полковник Цани Петров — съосновател на организацията, член на ЦР, но поради преместване на друга длъжност е освободен и натоварен със създаването на връзки в 6-та дивизионна област — Враца. Дейност не развива. В края на юли 1946 г.

 

 

**. Потомък на възрожденеца Любен Каравелов (Бел. ред. )

 

77

 

 

е убит на гара Враца; подполковник Георги Киров — съидейник на Смолянов, но не членува в „Неутрален офицер". Поставена му е задача да търси връзки с Военното училище и 2-ри пехотен полк, но нищо не е направил; подполковник Теодоси Цанев — поставена му е задача да установи връзки с 6-ти пехотен полк, но не свършва никаква работа; подполковник Борис Величков — офицер в щаба на 10-а дивизионна област в Кърджали. Смолянов го уведомява за „Неутрален офицер", Величков казва „дадено", но не развива никаква дейност; капитан Георги Кацарски — натоварен да вербува членове в гарнизоните в Плевен и Ловеч, установява връзки само с един офицер. Според Смолянов неуспешни са и опитите да се установят връзки със Сливенския и Софийския гарнизони. Натоварените с тази задача офицери не предприемат нищо, а някои категорично казват „не".

 

Нов момент в показанията на Смолянов, а и на останалите подсъдими, е разширяването на темата за връзките с опозицията и нейното влияние върху офицерите. В показанията си той отделя значително място на контактите между С. Аврамов и П. Коев: „Още в нашата платформа ние имахме точка за влизане във връзка — първо идейна и второ организационна, с опозицията. Приехме линията Аврамов — Коев." Следват категорични оценки за влиянието на опозицията и нейната преса:

 

„Аз бях повлиян от опозицията. Повярвах на писанията на опозиционната преса, която всекидневно изнасяше тенденциозни слухове за международните отношения и със своите „факти и документи" за насилие и терор всяваше смут у нас. Аз повярвах на опозицията."

 

Между председателя на съда и подсъдимия протича следния диалог:

 

„— Ако не е опозиционната преса, бихте ли се организирали?

 

— Седемдесет и пет процента от причините, за да се създаде нашата организация, това е сокът, който изсмуквахме от опозиционната преса и слуховете, които се разпръснаха.

 

— Не считате ли, че опозицията със своята преса, дейност, тогава беше онази легална представителка, а вие бяхте нейно нелегално поделение?

 

— Точно така е."

 

Органите на властта следят процеса с неотслабващо внимание. Подсъдимите са под непрекъснато наблюдение. След първия ден на процеса в секретен доклад за тяхното поведение, изготвен на 23 януари, пише: подполковник

 

78

 

 

Г. Киров казва, че в. „Работническо дело" наричаше „Неутрален офицер" фашистка организация, а сега — превратаджийска; капитан Чудомир Топлодолски [***] споделя, че ако такива като Г. Киров и други не се бяха събирали да правят организация, то сега нямаше да сме тук; Г. Киров му отвръща, че ако той бил правил организацията, така би я скроил, че и да се разкрие нямаше да пострадат повече от двама души, че „Неутрален офицер" е „скроена работа". П. Жечев му казал, че схемата е бил принуден да състави в Разузнавателния отдел на ЩВ, че предварително не е имало нито планове, нито книжа.

 

Правителствените средства за информация насочват общественото мнение към връзките на „Неутрален офицер" с опозицията. На 24 януари в. „Работническо дело" отразява първия ден от процеса под следните заглавия: „Статиите на Кръстьо Пастухов и зеленото знаме окуражавали съзаклятниците", „Пълни признания на подсъдимите. Връзките между „Неутрален офицер" и николапетковистите, установени по линията Аврамов — Петър Коев". На следващия ден процесът се отразява под заглавието: „Съвместната акция на опозицията с „Неутрален офицер" и „Военен съюз". Тази позиция, взета още в първите дни, вестникът запазва до края на процеса.

 

Съдебният протокол от разпита на подсъдимите се различава от техните предварителни показания с по-големите подробности и афиширане на влиянието, което оказва върху тях опозицията. Това се постига чрез задаване на целенасочени въпроси, на които подсъдимите отговарят твърде еднообразно.

 

П. Жечев:

 

„Аз нямах връзка с народа и вследствие на моята психологическа настройка приех опозиционните призиви за борба с Отечествения фронт. Статиите на опозиционните вестници и по-специално статията на Пастухов „Не ме изкушавайте, лицемери" подсили у мен реакционните настроения... Всичко това породи у мен желание за борба против Отечествения фронт, като имах предвид готовността на опозицията да ни подкрепя. На нея гледах като на стълб и смело мога да Заявя, че когато реших да действувам, бях вече един истински опозиционер... Опозиционната преса бе една от главните причини за образуването на нашата организация."

 

 

***. Един от най-смелите български летци - командир на ескадрила, бранила София по време на големите бомбардировки над България през 1943-1944 г. (Бел. ред. )

 

79

 

 

К. Петров:

 

„Ние, офицерите, станахме жертва на безпътицата, в която бяхме изпаднали. Девети юни (1923 г. ) отдели офицерите от народа. Същото стана и на 19 май (1934 г. ). Ние бяхме едностранчиво възпитани, бе ерес, ако се споменеше за партия в армията.

 

Втората причина за нашата безпътица бе раздвижването, възобновяването на Военния съюз. Нямаше здраво единно ръководство, което да ни посочи пътя.

 

Третата причина е реакционното влияние. У нас заразата беше силна. През дълъг период от време, ние бяхме надъхвани със силна противокомунистическа омраза...

 

Всички слухове, които се носеха, засегнаха душата на нашия офицер. Реакционната зараза ни овладя и стана причина да стигнем дотук. Ние почнахме да мислим и да конспирираме срещу истинската народна власт... Истинският път на България е този на 9 септември 1944 г. Нека нашият пример послужи на всички. Моля съдът да ми позволи да отправя апел към другарите от войската и им кажа, че служат честно на българския народ само тогава, когато служат на народното управление."

 

Р. Станимиров:

 

„... (опозицията) подсили моето отрицателно отношение към властта... Моето психическо състояние беше такова, че жадно поглъщах онова, което се пишеше в опозиционната преса."

 

Г. Цанев:

 

„Влиянието на опозицията върху нас беше още с излизането ѝ от правителството. Слуховете, които тогава се пускаха от опозицията, идваха и до нас и действуваха върху съзнанието ни, което беше причина за колебанието и известно недоверие и търсене начин за осигуряване на офицерството у нас."

 

С. Аврамов:

 

„Аз съобщих на подполковник Смолянов, че имам близки връзки с Петър Коев, който живо се интересува от живота и положението на офицерите във войската. Аз съобщих това на Смолянов, за да можем да доловим прийомите и схващанията относно борбата им срещу Отечествения фронт."

 

Следва подробен разказ за срещите му с П. Коев, на които последният му доверява причините, поради които са преминали в опозиция, че предстои война и сближението със Съветския съюз крие опасности за националната ни независимост. Когато Аврамов му казва за създаването на „Неутрален офицер", Коев му съобщава, че към ПП на БЗНС „Никола Петков" се създава военна секция с цел да се следи настроението в армията и се използува недоволството на висшите офицери за сваляне

 

80

 

 

на властта с военна сила и че те са готови да подкрепят техните действия морално и материално.

 

Редица от подсъдимите не се признават за виновни и отричат, че са членували в организацията. Фактът, че са научили за „Неутрален офицер", не ги задължава да предадат своите другари, това противоречи на техния морал и възпитание и не може да е основание за съдебна отговорност. Майор И. Анчев се спира на обективните причини, които тласкат офицерите към организиране:

 

„Виновно е лошото материално положение на българския офицер, несигурното положение на същия следствие честите уволнения, двойствеността в ръководството на войската, разпространените слухове за „Вартоломеева нощ", за избиване на офицери, лишаване от права офицерството от преди 9 септември, ликвидиране с офицерския корпус, който е завършил Военното училище."

 

Би следвало да се има предвид, че горните показания са дадени от офицер, познаващ болките на нашия народ, останал от малък сирак и израстнал в бедност, лоялен към комунистическата партия, взел активно участие в удара на 9 септември и укрепването на отечественофронтовската власт. Но и тези факти съдът отминава с мълчание.

 

Съдът изслушва много свидетели по делото.

 

Генерал И. Попов:

 

„Попаднах под влиянието на опозицията и главно на Земеделския съюз и станах жертва на голямото доверие, което ми оказа водачът на Земеделския съюз Никола Петков. Неговото въздействие върху мене беше голямо и се характеризира с доверието му към мен, като ми беше изпратил на два пъти списъци на висши офицери, за да дам мнението си за тях и да дам мнение за бъдещото командуване на българската войска... Организацията имаше за цел, между другото; да вземе властта и чрез преврат. В ръководството на организацията се постигна съгласие и в случай че Военният съюз реши да вземе властта чрез преврат да го подкрепим."

 

След това Й. Попов казва, че с опозиционните водачи не се познава и среща с тях не е имал. Вярно е, че ЦР взима решение да влезе във връзка с Н. Петков, но той не се е срещал с него. Тук прокурорът го прекъсва, констатира несъответствие с дадените от него предварителни показания и прочита част от тях: на 7 май 1946 г. ЦР решава да потърси организационна връзка с по-видни лица от опозиционните партии и му възлага да се свърже с Никола Петков. Н. Розева също го подканя да се запознае с Никола Петков. Той се запознава с него, а два дни след това отива

 

81

 

 

в дома му на ул. „Цар Шишман". По негова молба Никола Петков прави преглед и анализ на вътрешното и международното положение и в заключение казва: „Налага се да се води сериозна борба срещу ОФ власт за установяване на демократично управление у нас по западноевропейски образец." На втората среща, състояла се между тях, Н. Петков му посочва „свои верни хора в провинцията за свързване и за обща работа". След като прокурорът спира да чете И. Попов казва: „Тези показания съм ги писал и е истина". [****]

 

Генерал П. Илиев дава показания за някои от подсъдимите, които са знаели за неговата дейност и са взели участие в удара на 9 септември 1944 г. Оценката, която дава за тях е много висока, затова звучи странно заключителната му мисъл: „Някои от подсъдимите са знаели че съм комунист, но не са ме предали. Аз като офицер не мога да оправдая такова другарство." Подобни са и показанията на генерал Тодор Тошев. За част от подсъдимите дава положителна оценка, казва че е необяснимо участието им в „Неутрален офицер" и че той отдава това на тяхната аполитичност. Не одобрява дискретността им, по повод на която казва: „Другарското чувство е развито във военните, особено ако са участвували във войната и често работи, които трябва да се кажат, не се казват от тях благодарение на тези другарски чувства, но когато се касае за конспирация, дълг е на всеки офицер да каже, че съществува такава конспирация."

 

 

1.4. ПРИСЪДАТА

 

На 31 януари 1947 г. в. „Работническо дело" отпечатва статия, предадена по съветското радио: „Превръщането на опозицията в страните с нова демокрация в банди от диверсанти, терористи, вредители и шпиони". В статията се казва:

 

„Вече е напълно установено, че водачите на опозицията са организирали един реакционен заговор за събаряне на народната власт чрез насилствен военен преврат. Никола Петков е искал да играе ролята на кървавия Цанков.

 

 

****. Протоколът, от който прокурорът чете посочената извадка, не е приложен към делото. В приложения към делото протокол от предварителното следствие И. Попов не говори за среща с Никола Петков, а само изказва предположение, че последният му е гласувал доверие и искал да го привлече във военната секция на Земеделския съюз.

 

82

 

 

За успеха на това престъпно дело са разчитали на чужда помощ — на една война, в която страната да бъде погазена от чужди войски и отбраната ѝ компрометирана. Какво повече е нужно, за да се заключи, че българската опозиция е встъпила в пътя на измяната и предателството."

 

Продължение на подсказаната от Москва теза на обвинението е поместената на 2 февруари в същия вестник статия от генерал-лейтенант Фердинанд Козовски, помощник-министър на войната:

 

„Наред обаче с пряката отговорност на военните конспиратори пред съда бе установена и осветена като с бенгалски огън подлата и престъпна роля на онези, които фактически са дирижирали конспирацията, но се криеха досега зад кулисите, стояха в сянка. Става въпрос за така наречената опозиция, която... се е намирала не само в тесен контакт с престъпната военна организация, но е била и неин фактически вожд и вдъхновител. И ако отговорността на военните заговорници е безспорно тежка, то вината на техните интелектуални подбудители — всички тия петковци, пастуховци, коевци и компания — трябва да бъде по множена в квадрат и куб... Нашият народ иска от народното правосъдие да извади на сцената задкулисните „герои" от типа на коевци и сдружение и да ги постави на подсъдимата скамейка. Без това присъдата над военните заговорници ще бъде непълна и слаба."

 

Разработената от в. „Работническо дело" обвинителна теза се пренася и налага в съда посредством обвинителните речи на прокурорите.

 

Г. Патронов:

 

„Настоящият процес не е нещо случайно. Подсъдимите напълно се разкайват, правят пълни самопризнания и това, което особено бие на очи, е тяхното единодушие, че без опозицията, без нейната дейност, не би имало конспирации, не би имало конспирация „Неутрален офицер"... И докато обвиняемите правят пълни признания, изказват съжаление за извършеното от тях, разкайват се и молят за снизхождение, техните учители и вдъхновители се правят на наивни и си умиват ръцете Вместо да излязат открито и признаят своята вина, вместо да пожелаят те да дойдат непосредствено на подсъдимата скамейка... Подсъдимите не бива нито за момент да забравят, че са извършили най-тежкото

 

83

 

 

престъпление... Вашата присъда ще бъде едно предупреждение към всички, които, осъзнали своята престъпна дейност, навреме я разкриват, без да плащат данък на криво разбрано другарство и офицерска чест."

 

П. Петрински:

 

„Трябва да счетем, че има образувана организация и аз смятам, че организация има образувана още през октомври 1945 г. ...която си поставя за цел да се бори срещу законно установената ОФ власт и да я замени с нова опозиционна."

 

След това Петрински се опитва правно да обоснове деянията на подсъдимите и да определи наказание за вината им. В заключение казва:

 

„Това са хора, които влязоха във войната, които гледаха смъртта с очите си, те не треперят пред смъртта, те са хора от народа. Аз, като представител на обвинителната власт, ви казвам: ние не желаем смъртно наказание, моля да пощадите живота и на тия, на които може да наложите смъртно наказание."

 

Защитата е представена от цял екип адвокати. Повечето от тях искат оправдателни присъди. Без да отричат съществуването на организацията, те се включват в общия тон на съдебното дирене и се опитват да стоварят вината върху опозицията и да представят своите довереници като жертва на опозиционната преса и пропаганда. Н. Гаврилов иска снизходителна присъда за С. Аврамов, тъй като е бил изцяло „под непосредственото влияние на опозиционера Петър Коев." Отделни адвокати така се увличат в нападките си срещу БЗНС „Никола Петков" и неговите лидери, че пледоариите им, отделени от контекста на делото, по-скоро биха могли да се приемат като речи на обвинението.

 

В общия хор на защитата за прехвърляне на вината и апели за милосърдие и снизхождение се чуват и гласове за оправдаване на подсъдимите, поради недоказаност на повдигнатите срещу тях обвинения и оспорване на самопризнанията като основен и едва ли не единствен аргумент за доказване на тяхната вина. Иван Руневски аргументирано отхвърля опитите да се прехвърли вината върху опозицията и, наричайки Червената армия „окупационна", недвусмислено посочва истинските организатори на процеса и разпоредители със съдбата на българския народ.

 

84

 

 

След пледоариите на защитата прокурорите отново вземат думата, за да защитят тезата на обвинението. Г. Патронов с твърде посредствени и ненаучни аргументи се опитва да докаже, че идеологията и характерът на организацията са фашистки. П. Петрински отправя упрек към някои от защитниците, които в желанието си да оневинят своите довереници, поставят под съмнение безспорните и искрени самопризнания на подсъдимите. В заключение казва, че поддържа изцяло обвинителния акт и въз основа на събраните доказателства настоява за осъдителни присъди, съобразно извършените престъпления.

 

При изготвянето на присъдата и излагането на мотивите към нея, вниманието се насочва преди всичко към членовете на ЦР и тяхната дейност. Въпросите за създаването на организацията, за нейните връзки с опозицията и затова, че е разчитала на външна намеса за насилствено сваляне на властта, не се поставят под съмнение. Вниманието изцяло е насочено към определяне характера на организацията и в зависимост от това — подвеждане на подсъдимите под отговорност по съответните членове и алинеи от ЗЗНВ. За това се използват следните аргументи: подсъдимите считат демократизацията в армията за деморализация и рушене на дисциплината; преследването на военнослужещите с реакционни убеждения — за тормоз над офицерите; несъгласие с решенията на Народния съд; отричане на народното дело на 9 септември 1944 г.; решението организацията да се оглавява от един водач — Иван Попов — „известен фашистки офицер в миналото"; приемането за членове на организацията само на офицери, т. е. „елита", а не на войнишката маса. Въз основа на посочените аргументи се прави изводът:

 

„Така осветени и разбрани показанията на подсъдимите достатъчно убеждават съда за наличността на фашистка идеология, за това, че тайната военна организация „Неутрален офицер" е организация с фашистка идеология. Не може да бъде друга идеологията на една тайна военна организация, която си е поставила за цел да върне и възстанови онова, което е било преди 9 септември 1944 г."

 

Но това е едната страна на събрания доказателствен материал. Другата страна — високите морални, волеви, интелектуални и професионални качества на подсъдимите,

 

85

 

 

прогресивните разбирания и участието на някои от тях в завземането на властта на 9 септември 1944 г., готовността на всички да служат на своя народ, техният героизъм и принос за победата над хитлерофашизма — оставят в сянка. Тези доказателства дори не се сочат от съда като смекчаващи вината обстоятелства. За смекчаващи вината обстоятелства се сочат единствено техните „искрени самопризнания". Много от подсъдимите са живи и техен дълг е да запълнят празнотите в съдебното дело за начина, по който са изтръгвани от тях показанията и как от хора с достойнство, свикнали да гледат смъртта в очите, са доведени до състояние да клеветят себе си и своите другари, да изричат лъжи и да създават материал за обвинения срещу опозицията.

 

На 12 февруари 1947 г. Софийският областен съд се събира на последно заседание по делото на военната ор ганизация „Неутрален офицер". Председателят на съда прочита присъдата. А. Смолянов, П. Жечев, К. Петров и Р. Станимиров се признават за виновни като организатори и ръководители на тайна организация с фашистка идеология, поставила си за цел насилствено да свали властта. Спестено им е обвинението „за предателство — образуване на съпротивително движение и предаване войската на противника в случай на война". Съдът ги осъжда на 15 години строг тъмничен затвор. Като членове на организацията са осъдени 13 души: един на 7 години, един — на 6, четирима — на 5 и седем — на 3 години строг тъмничен затвор. Шест души са осъдени от една година до шест месеца затвор, затова че са знаели, но не са съобщили за създаването на организацията. Че тирима души са оправдани.

 

Делото срещу Иван Константинов Попов, генерал от запаса, се разглежда през май 1947 г. И. Попов е обвинен единствено като ръководител на създадена от други тайна военна организация „Неутрален офицер". Осъден е на 15 години строг тъмничен затвор.

 

* * *

 

Организаторите на процеса срещу военната организация „Неутрален офицер" постигат целта си. Необходимостта от „прочистване и обновление" на армията вече

 

86

 

 

не подлежи на съмнение. Не подлежи на съмнение и „заговорническата и антинародна" роля на опозицията. Събраният на процеса доказателствен материал обвинява лидерите на Земеделския съюз „Никола Петков" и е основание за тяхното привличане под съдебна отговорност.

 

 

2. СЛУЧАЯТ ПЕТЪР КОЕВ СЕ ПРЕДАВА НА СЪДА

 

Петър Константинов Коев е роден през 1900 г. Завършва правни науки и работи като адвокат. Член е на БЗНС от 1920 г. По време на деветоюнския преврат през 1923 г. е окръжен управител в Пловдив. Изгражда се като убеден демократ, противник на фашизма и монархията. През годините на антифашистката съпротива е в течение на контактите, които се създават с комунистическата партия и на изграждането на Отечествения фронт.

 

След 9 септември 1944 г. е секретар на Министерството на финансите. През август 1945 г. минава в опозиция. Става секретар на стопанския отдел на БЗНС „Никола Петков" и участвува в заседанията на Постоянното присъствие със съвещателен глас. От април 1946 г. е действителен член на Постоянното присъствие на Съюза. Избран е за народен представител във Великото народно събрание. Във връзка с разкритията около военната конспирация „Неутрален офицер" е призован от следствените органи да даде показания.

 

 

2.1. СЛЕДСТВИЕТО

 

В съдебното дело на „Неутрален офицер" са приложени четири протокола от разпитите на П. Коев през януари 1947 г. Един от протоколите е преведен на руски език. В тях се съдържат следните сведения:

 

През пролетта на 1945 г. бившата хазайка на П. Коев — Магдалена Страшникова, му представя подполковник Стефан Аврамов. Това запознанство той счита за случайно, но след известно време Аврамов отново го посещава. Срещат се и в сладкарница „Цар Освободител", където и двамата обичат да отсядат и да се видят с познати. Опознават се по-добре и често седят на една

 

88

 

 

маса и разговарят. След отлагането на изборите през август 1945 г. Аврамов започва да проявява интерес към политиката. От него Коев разбира, че той и група офицери, с които контактува, са настроени против военния министър Дамян Велчев. През март 1946 г. Аврамов му казва, че офицерите около Д. Велчев са изградили опозиционна група. След един месец му съобщава, че те също са се обособили в група. Целта им е да предпазят армията от политизиране и от погрешни стъпки, към които могат да я тласнат хората на Д. Велчев. Доверява му и готовността им да се организират и, ако случаят позволи, да си послужат със сила за установяването на демократично правителство.

 

П. Коев отива в дома на Никола Петков, докладва му за състоянието в ЩВ и споделя с него мнението си, че преврат не може да се извърши, но един опит в тази насока би могъл да послужи като повод за обвинения срещу опозицията. Никола Петков го успокоява и му казва:

 

„Аз зная настроението и възможностите на военните, не само от теб чувам тия неща. Не само ти ми донасяш това, защото аз имам свои лични връзки с големи хора от военното министерство."

 

Коев му предлага да създадат към Земеделския съюз военна секция, но Никола Петков категорично отказва. Според Коев Никола Петков поддържал връзки с войската посредством генерал Кирил Станчев и не желаел да се ангажира с други военни лица. След този разговор с Никола Петков той избягва Аврамов и повече не се е срещал с него. С генерал Иван Попов не е имал никакви връзки. Познават се от 9 юни 1923 г., когато Попов, тогава поручик, го арестува в Пловдив. През 1945 г. на два пъти случайно се срещат на улицата. И. Попов го поздравява, а втория път го спира и му иска предизборната платформа на БЗНС. Коев го отпраща към клуба на Съюза на ул. „Гурко". Други контакти с него не е имал.

 

Във вторите показания П. Коев разказва за дейността си до 9 септември 1944 г. Любопитното в тях е, че още през март 1923 г. той научил за готвения преврат и докладвал за това на Ал. Стамболийски и министрите на вътрешните и на външните работи. Разкрива и подготовката на преврата на 19 май 1934 г. На 18 май отива при Димитър Гичев и му казва за преврата. След една година

 

89

 

 

научава от Никола Мушанов, че Гичев не е уведомил кабинета и вечерта на 18 май е имал среща с Д. Велчев. Третото показание е повторение на първото показание.

 

Последното показание на П. Коев, в което разказва за работата си в БЗНС, по същество е обвинение срещу неговия главен секретар:

 

„Никола Петков постигна пълна независимост в действията си като политически секретар, установява всякакви връзки, без да уведомява Постоянното присъствие.".

 

За обединението с Д. Гичев казва:

 

„... аз, Тодор Юрданов и Рангел Даскалов решително се противопоставяхме докрай. Атанас Буров и Стойчо Мушанов, много близки лично и политически на Димитър Гичев, направиха всички усилия и внушиха на Никола Петков, че това е обществена необходимост."

 

Обединението, според него, ползва само Гичев, който преодолява политическата си изолация и разединява Земеделския съюз с внушенията си, че началото на революцията не е Девети септември, а втори септември, когато се създава правителството на Константин Муравиев.

 

„Това обединение създаде две души в Съюза ни и ни отдалечава от ОФ, главно от РП(к)."

 

След преминаването на Земеделския съюз в опозиция, пише П. Коев, Никола Петков имал голяма вина за конфронтацията с Отечествения фронт.

 

„Отношенията между ОФ власт и опозицията все повече се изостряха, за което много допринасяше характерът и сприхавостта на секретаря на Съюза, Никола Петков. Неговият заядлив и сприхав характер веднага се отрази на описването на вестника... Духът и становищата на вестника отразяваха само волята и разбиранията на секретаря Петков. Във външната информация се явяваха преобладаващи новини от западен източник и не се спазваше равно третиране на тези, изходящи от Съветския съюз. Това сигурно засягаше политическите и военно-контролни представители на СССР у нас и е допринасяло за недоверието им, не само към личността на Никола Петков, но и към самия БЗН съюз."

 

Едно от задълженията на П. Коев било да събира всички писма, телеграми и оплаквания от провинцията. Събраните материали Никола Петков задържал при себе си и когато започнал да излиза в. „Народно земеделско знаме" въз основа на тях направил постоянна рубрика.

 

„Сигурен съм, пише Коев, че Никола Петков е давал от

 

90

 

 

тях на чуждите кореспонденти, които редовно посещаваха Петков, разговаряха и получаваха сведения и изявления от него" През цялото това време връзките на Никола Петков с Д. Велчев, К. Станчев и десните звенари продължават, „те са много близки и интимни, така че Никола Петков по военните въпроси сведения може да черпи от извора."

 

 

2.2. ГЕНЕРАЛНА РЕПЕТИЦИЯ

 

На 4 февруари 1947 г. председателят на Великото народно събрание Васил Коларов прочита на народните представители изпратеното от прокурорския надзор при Софийския областен съд писмо:

 

„Уважаеми господин Председателю! От самопризнанията, които е направил народният представител Петър К. Коев в приложената преписка, а така също и от показанията на подсъдимите по наказателно общ характер дело 623/1946 г. „Неутрален офицер"... се установява, че същият, като лице от секцията по военни въпроси при групата на Никола Петков, е съучастник във формираните тайни военни конспиративни организации, които са си поставили за цел свалянето на установената власт в държавата чрез преврат... Учтиво Ви молим, господин Председателю, да ни се разреши задържането под стража и даването под съд на същия народен представител, нещо, което е в съгласие не само с повелите на закона, но и на справедливостта."

 

В заседателната зала настъпва раздвижване. Комунистическото мнозинство ръкопляска. Сред опозицията се надигат гласове на протест. Разгорещените страсти прерастват в сблъсък.

 

На трибуната излиза инженер Стефан Божков:

 

„Както преди изборите, така и в деня на изборите и след тях, не е имало свобода, ред и законност, а само закани, арести, интернирвания, насилия и незапомнени фалшификации... "

 

Министър-председателят Георги Димитров: Сволоч.

 

С. Божков: Не съм сволоч.

 

От мнозинството: Провокатор.

 

Антон Югов. Провокатор.

 

С. Божков. „Ако аз съм провокатор. Вие сте убиец."

 

91

 

 

Депутати-комунисти се нахвърлят върху него да го свалят от трибуната, някои го удрят.

 

На следващия ден, около 15 часа, във ВНС започват дебати относно искането на Софийския областен съд да задържи и предаде на съд народния представител П. Коев. Докладът на комисията по Министерството на правосъдието прочита Тачо Даскалов:

 

„ — Господа и госпожи народни представители! Не случайно се дойде до тези разисквания. Те са резултат на една политика на известен кръг от общественици и политици в Българския земеделски народен съюз „Никола Петков"; една политика, корените на която ние няма да търсим в днешния момент, а много по-напред от него; една политика, която неминуемо доведе Петър Коев до този резултат. Това е същата причина, която извика на съд известни конспиратори в Полша, Югославия и Румъния, па ако щете и във Франция. Щом се тръгне по нанадолнището, мъчно може да има спиране."

 

Докладчикът подробно се спира на промените у нас след 9 септември и стремежа на свалената от власт реакция да се приюти под крилото на отечественофронтовската опозиция. Проводник на тази тенденция в Земеделския съюз е П. Коев. Контактите му с бивши политически лидери като А. Буров, С. Мушанов и др. подхранват в него „известни ламтежи политически", които го довеждат до конспирацията „Неутрален офицер". След като прави анализ на показанията на подсъдимите офицери, които обвиняват П. Коев, докладчикът заключава:

 

„— Това е едно тежко деяние. Той отива против историческата съдба на българския народ. И аз ще ви кажа откровено, господа народни представители, че ако имаме един вулгарен убиец, пò бих го пощадил, отколкото един, който отива против българския народ.

 

Д-р Георги Петков: Великолепен морал!

 

Т. Даскалов: Господа народни представители, така протекоха разискванията в комисията и ние с чиста съвест и пълно съзнание за отговорността, която имаме в този момент, решихме с мнозинство да удовлетворим молбата на прокурора при Съдийския областен съд.

 

Коста Лулчев: Никакви документи не се прочетоха в този доклад. Това е само впечатление на докладчика. Може ли това?

 

92

 

 

К. Бонев: Нито един документ не се прочете.

 

Кр. Славов: Не само това. Докладчикът трябва да конкретизира фактическия състав на престъплението, че е извършил това, това и това.

 

К. Лулчев: Докладчикът да завърши доклада си и да представи документи. Няма представени факти и данни. Може ли това?

 

Антон Югов: В съда ги има достатъчно, който се интересува, ще ги намери. Ще имате възможност да чуете думата на съда.

 

Недялко Атанасов: И фашисткият режим по-рано така говореше."

 

На трибуната се качва Ангел Держански:

 

„— От доклада, който се направи, вие чухте много ясно, че всъщност не Петър Коев е бил единственият виновник... че всъщност Петър Коев бил тук само едно оръдие, макар и съзнателно, а истинските престъпници, ония, които трябвало да отговарят, това били Никола Петков и цялото ръководство на Българския земеделски народен съюз. Ето, коя е целта на този процес."

 

След това ораторът се спира на писмото на прокурора, с което иска задържането на П. Коев и подвеждането му под отговорност по член 1 от ЗЗВН и член 51 от Наказателния закон:

 

„— В това писмо не е казано абсолютно нищо какво всъщност е извършил Петър Коев, за да смята прокурорът, че може да квалифицира неговото деяние по тези текстове от двата закона. Аз смятам, че това той беше длъжен да стори. Обстоятелството, че той не го казва, е една слабост на това искане, което мисля, че не е без значение за момента, в който вие ще трябва да вдигнете ръка да удовлетворите такова едно искане на прокурора.

 

Кажете сега, господин докладчик, какво всъщност е извършил Петър Коев? Ние не чухме от Вашия доклад това. Ние чухме само това, че той имал контакти, имал срещи, който бил във връзка с някаква жена, с този Аврамов, водил с него някакви разговори, които по Вашия доклад се разбира, че били само осведомителни разговори, които след това били предадени на Никола Петков.

 

Това е, което чух от доклада на Тачо Даскалов. И когато Коев предложил това в Постоянното присъствие на

 

93

 

 

БЗНС, Никола Петков категорично е отрекъл да има какъвто и да било контакт с каквито и да било офицери, били те запасни или действителни. И с това се свършва. Ако всичко това е така, какво всъщност Петър Коев е извършил?

 

Добри Терпешев: Защо защитаваш тия хора сега? Ти и мен защитаваше едно време, но не ми помогна.

 

— Ето, моят стар приятел Добри Терпешев ми напомня нещо из нашите минали отношения...

 

Кочо Бонев: Той е стопановед.

 

Д. Терпешев: На черна борса си ти стопановед, но ще си намериш мястото.

 

К. Бонев: С черна борса се занимават други около тебе.

 

Д. Терпешев: Хулиган си ти.

 

К. Бонев: Не съм хулиган.

 

Д. Терпешев: А какъв си? Тиква такава.

 

— Защо се оскърбявате? Не бива така Аз не мога да си спомня коя година беше...

 

Д. Терпешев: 1940 година.

 

— През 1940 г. той беше подсъдим по един конспиративен процес. Аз бях негов защитник... Цялата ми дейност по онова време беше посветена в защита на ония, които бяха преследвани по политически процеси... Както съм защитавал до вчера вас и съм бил винаги горд с това, така сега ще защитавам не само Петър Коев, но и всякого, когото обвиняват без да е извършил нещо.

 

За мен и моите, другари е ясно, че вие няма да отчетете или по-скоро няма да приемете нашите апели, няма да се вслушате в тях. Вие предварително, това личи от вашето държание, имате своето решение да удовлетворите молбата на прокурора. Но аз трябва да ви кажа: ще извършите грешка. Извършихте доста грешки, за които в себе си някои съжаляват. Към многото грешки ще извършите още една. Недейте да вършите това, което повече ни разединява и ни отдалечава Дайте да търсим онова, което ни доближава. Накрая ще ви кажа, за да завърша: с политически процеси — вие това по-добре знаете от нас — идеи не се убиват. С тях те се подклаждат.

 

Йордан Ковачев: Днес, в два часа следобяд, в дома на народния представител Петър Коев са се представили органи на милицията и са го поставили под домашен

 

94

 

 

арест. Тогава, когато той е заявил, че е още депутат и че не могат да го поставят под домашен арест и под никакъв арест, предложили му да го докарат до Народното събрание заедно с багажа му в милиционерска кола, която и в този момент го чака, за да го отведе.

 

От местата на опозицията: Значи въпросът е решен от милицията.

 

К. Попрусинов: За да не избяга както Гемето. Милицията взима мерки."

 

Думата се дава на Петър Братков:

 

„— Аз считам, че това не е един обикновен спор. Той не е един обикновен съдебен инцидент, който е усложнен само поради това, че деецът на престъплението има качеството на народен представител. Аз считам, изразявайки мнението на цялата опозиция, че в случая тоя повдигнат от прокурора въпрос, е брънка от веригата на съдебната политика, която провежда Отечественият фронт..."

 

 

Изказванията на депутатите от опозицията се прекъсват от комунистите депутати с викове: „Съзаклятие няма да позволим", „фашистки агитатори". В това се свежда и цялото им участие в обсъждането на въпроса за снемането на депутатската неприкосновеност на П. Коев, неговото задържане под стража и даване под съд.

 

На трибуната на ВНС се качва П. Коев:

 

„— Аз зная, че може би този процес е пръв, но няма да бъде последен, защото целта е да бъде ударен Земеделския съюз. На всяка отрязана обаче част от Съюза, ще поникнат десетки нови.

 

С унищожаването на Петър Коев не ще се постигне нищо, защото ще дойде ден, когато ще се развее знамето на демокрацията и мира.

 

Българският земеделски народен съюз ще продължи борбата, тъй както я води, прямо и неуклонно, само с бюлетината и с пълното съзнание за правдата и необходимостта от човещина и мир на тази земя.

 

Обвинен съм, че аз, който последователно през повече от 23 години съм водил война заедно с вас срещу фашизма, съм влязъл в сътрудничество с фашизма. Това с нищо не е установено — нито в тъй наречените мои показания, признания в кавички, поставени от мене, нито даже в тези фамозни показания на офицера Аврамов...

 

95

 

 

Аз не правя тук лична защита, но аз ви казвам, че никога няма да позволя през моята глава да ударите Земеделския съюз. Вие можете мене да ме съдите, вие можете да ме бесите, но ще бъда съден аз, с пълното съзнание за своята невинност, без да съм когото и да било ангажирал и най—малко своята организация. И затуй дължа да декларирам, че тези признания, че тези показания 9/10 са признания, внушени по начин, който аз изложих в своето писмо. Няма нищо в тези признания, които се четоха тук в комисията. Те са четвърти по ред. Те приличат на коледна елха, която от първото показание до четвъртото, беше постепенно натруфена, накичвана, дотогава докогато престане да се вижда самото истинско вътре борово дръвче. Тая коледна елха трябва на всяка цена сега да бъде окичена и с една звезда отгоре, а това е — да бъде ударен непременно секретаря на Съюза, бореца Никола Петков. Всичките тия показания аз в последния момент трябваше да препиша, като се надявах, че в един съд като обвиняем бих могъл да кажа истината и да отрека тия показания като не дадени при свободно изразена воля... И аз съм дълбоко убеден, че в следващия процес ще падне всичко, защото в края на краищата, един съд все пак е съд, той не може да вярва на тези данни. Що се отнася до показанията на съобвиняемия или на действително обвиняемия Аврамов...

 

Един от мнозинството: Познаваш ли го?

 

Друг от мнозинството: Много пъти си се срещал с него.

 

— ... тези показания, как са дадени и за какво са дадени, това не е моя работа...

 

Един от мнозинството: Какво го усукваш?

 

— Аз едно зная — че при очната ставка с него, той не можеше да стои прав. Той беше седнал по време на очната ставка... Аз обаче декларирам, че в целия този процес на познанство, никога аз, Петър Коев, не съм внушавал на този човек никаква дейност срещу Отечествения фронт, даже и когато бяхме вън от него.

 

Райко Дамянов: Невинна гълъбица.

 

— Аз ви казвам, че не се плаша от закона, защото пред себе си и пред организацията съм абсолютно невинен.

 

И накрая, понеже не искам повече да ви преча, аз, както

 

96

 

 

казах за показанията, които дадох по-рано, че не са нито истински, нито дадейи при свободна воля...

 

Един от мнозинството: Лъжеш!

 

— ...сега също така ви казвам и декларирам, че ако ви се покажат и утре нови показания, сигурно те — оттук ви го казвам — няма да бъдат нито искрени, нито мои. Защото аз вече минах през разпит, аз зная начина, по който се стига до такива показания. Аз ви заявявам и казвам и на вас, и на моите другари: ако видите някакви показания по подобие на тези от участвуващите в процесана „Неутрален офицер", знайте, че са дадени при крайно тежки, невъзможни и непоносими условия. Казвам го, за да се отбележи и да се знае."

 

 

Дискусията продължава. Накрая Т. Даскалов прочита решението на парламентарната комисия по Министерството на правосъдието, че намира за основателно искането на прокурора за задържане под стража и даване под съд на П. Коев.

 

Председателствуващият Петър Каменов: „Няма записани други оратори. Минаваме към гласуване."

 

Всички народни представители стават прави. Опозиционните депутати скандират: „Да живее свободата!" и се отправят към изхода. Комунистическото мнозинство вдига ръце, ръкопляска и вика „Браво!"

 

Генералната репетиция на съдебния процес срещу П. Коев преминава успешно. В 22,55 часа заседанието е закрито. П. Коев е задържан и отведен в Централния затвор.

 

 

2.3. ВЕЗНИТЕ НА ТЕМИДА

 

Спектакълът във Великото народно събрание, устроен по повод задържането на П. Коев, не оставя много неизвестни около развитието на следствието и съдебното дирене на истината. Очакванията във везните на правосъдието да натежи още повече страната на престъпните деяния се оправдават.

 

През април 1947 г. затворникът П. Коев получава обвинителния акт, който не му оставя почти никакъв шанс: отечественофронтовската опозиция е челен отряд на силите, които искат връщането на стария режим, П. Коев е изтъкнат неин представител. Като секретар на министерството

 

97

 

 

на финансите се проявява като противник на Отечествения фронт, преследва прогресивните чиновници, не вачита решенията на ОФ-комитетите и се обявява против влизането на държавните служители в Общия работнически професионален съюз (ОРПС).

 

В качеството си на стопански секретар на БЗНС установява контакти с подполковник С. Аврамов и го настройва за противодействие срещу Отечествения фронт. Уведомява го, че към ПП на БЗНС „Никола Петков" се създава военна секция със задача да установи контакти с висшите военни и в удобен момент да ги използва за сваляне на властта чрез преврат. През 1945 г. П. Коев се среща с Иван Попов, разпитва го за офицери, на които може да се разчита, и му предлага да оглави военната секция на Земеделския съюз.

 

П. Коев се обвинява за това, че през втората половина на 1945 г. и началото на 1946 г. умишлено е подбудил създаването на „Неутрален офицер" — тайна военна организация, която си поставя за цел насилствено да свали законно установената власт.

 

Съдебният процес срещу П. Коев започва на 12 юни 1947 г. Той е единственият подсъдим. Състав на съда: председател — Константин Унджиев; членове — Иван Дамянов и Александър Даскалов; прокурор — Петко Петрински; защитници: Ангел Держански и д-р Атанас Москов. За свидетели са призовани девет души.

 

Дадените от П. Коев показания пред съда подсилват впечатлението, че той съзнателно и целенасочено е търсил контакти със С. Аврамов, за да се информира за войската и чрез него да влияе за създаването на „Неутрален офицер". От Аврамов той научил, че

 

„известен кръг военни, начело с министъра на войната Дамян Велчев, които и активно да са участвали на 9 септември, не могат да се приобщят непосредствено към офицерството от деветосептемврийските групировки."

 

По-конкретно звучат и отговорите на Никола Петков, когато му докладвал за разговорите си с Аврамов:

 

„... аз зная тази работа, зная настроенията и възможностите на войската... Аз сигурно не само от теб чувам тези работи, не си само ти, който се интересува; аз лично имам свои връзки, лично свои отношения имам и то между първите хора на военните среди, например Кирил Станчев, самият министър Дамян Велчев, зная какво е положението там."

 

98

 

 

По друг начин звучи и отказът на Никола Петков за създаването към Постоянното присъствие на военна секция:

 

„...въпросите от чисто военен характер не трябва да бъдат разисквани от широк кръг... тези въпроси трябва да се разглеждат от по-тесен кръг."

 

Първият разпитан свидетел е С. Аврамов, който се спира подробно на срещите си с П. Коев. Накрая обобщава: „Идейният вдъхновите и ръководител на военно-фашистката конспирация „Неутрален офицер" е бил опозиционерът Петър Коев" и че целта на организацията е „да подготви офицери и ги организира съвместно с опозицията за сваляне на властта."

 

Свидетелят И. Попов разказва подробно за „Неутрален офицер", определя го като „тайна военно-конспиративна организация" в тесни връзки с опозицията. П. Коев познава от 1923 г. Знае, че е опозиционно настроен, сам търси контакти. От него Попов черпи морални сили, за да се включи в „Неутрален офицер", но за организацията двамата никога не са разговаряли.

 

Колкото и да са синхронизирани показанията на подсъдимия и свидетелите с обвинителния акт, получават се значителни разузнавания. Това налага непрекъснатата намеса на прокурора, връщане към следствените протоколи, сравняване с показанията в съда, настойчиви искания за потвърждаване на фактите, върху които се гради обвинението.

 

Прокурорът Петрински в обвинителната си реч заличава и най-малките съмнения относно „обективността на обвинението": П. Коев е идейният вдъхновител за създаването на „Неутрален офицер"; С. Аврамов и останалите офицери създават организацията с цел да подпомогнат опозицията насилствено да свали законната власт; Никола"Петков активно участвува в заговора с военните, но неговите връзки са преди всичко с Кирил Станчев и „Военния съюз".

 

Процесът се развива според очакванията на неговите организатори. Наблюдател на Държавна сигурност, който следи хода на делото, отбелязва в своя доклад: „Коев се държи коректно... Признат е за виновен и така завършва последният етап от делото „Неутрален офицер". След това авторът на доклада засяга същността на въпроса:

 

99

 

 

„Доказа се, че Никола Петков е скъсал с принципите на Ал. Стамболийски: не зачита народовластническия характер на Съюза и се е превърнал в диктатор; изменил е социалния облик на Съюза като начело са застанали рентиери; обявява се против републиканските възгледи на сдружените земеделци и иска възстановяването на Търновската конституция; обявява се против традиционната политика на Земеделския съюз за мирни отношения със съседните страни и „повдига македонския въпрос"; обявява се против народното правосъдие и народната воля."

 

Свободното съчинение на служителя на органите за сигурност завършва с похвала за господин Петрински: „Обвинителната реч на прокурора Петрински бе блестяща."

 

Тази „блестяща" реч в заключителната си част звучи като заклинание:

 

„Аз нямам основание да ви моля за крайно смекчаващи вината обстоятелства. Действително Петър Коев направи известни признания, но това беше хитрата маневра на един юрист; фактически той не признава това, което е извършил. Правото повелява на този, който е тръгнал по пътищата на конспирацията, измени на паметта на своя бивш водач и подаде ръка на онези среди, които хвърлиха трупа на Александър Стамболийски в пясъците на Марица, да се наложат най-тежките санкции. Защото не трябва да се наказват само тези, които служат като средства — офицерите в конспирацията „Неутрален офицер", за такива. Но, господа съдии, онзи, който си служи с оръдията, заслужава по-тежко наказание, за да се знае, че пътищата на конспирацията са изключени веднъж завинаги от българската история."

 

На 14 юни 1947 г. съдът признава П. Коев за „виновен, че от октомври 1945 г. — началото на 1946 г. умишлено е подбудил подполковник Смолянов, чрез подполковник Аврамов и генерал Иван Попов, да образуват тайна военна организация с фашистка идеология, която си поставя за цел събарянето на държавната власт чрез преврат" и го осъжда на 12 години и 6 месеца строг тъмничен затвор.

 

Наистина недостоен финал на делото „Неутрален офицер"... и начало на нов процес срещу организацията „Военен съюз" и Никола Петков.

 

100

 

 

 

3. ПРЕКЪСНАТО СЛЕДСТВИЕ

 

През пролетта на 1946 т. между служителите в Министерството на войната упорито се говори, че Военният съюз е възстановен. Органите за сигурност поставят под наблюдение не само служебния, но и личния живот на редица офицери. На 26 юни 1946 г. е задържан полковник Марко Иванов, завеждащ служба „Анкети" в Министерството на войната. След него са арестувани полковник Борис Гергов, също на служба в Министерството на войната и майор Атанас х. Атанасов, началник на секция в отдел „Организационен" при Щаба на войската. На 27 юли е арестуван подполковник Стоян Златев, адютант на министъра на войната Дамян Велчев. На 4 август е задържан генералът от запаса Кирил Станчев. Арестите се разширяват и обхващат общо 43 души, от които през юни са задържани 2, юли — 16, август — 11, септември — 11 и октомври — 3 души.

 

 

3.1. ВОЕННИТЕ КОНСПИРАТОРИ

 

Изброените поименно военнослужещи се обвиняват като организатори и ръководители на тайната военна организация „Военен съюз", а всички останали — като нейни членове и съмишленици. С изключение на трима души, от които един подофицер и двама редника, всички останали са офицери: един генерал, 5 полковника, 3 подполковника, 10 майора, 17 капитани, 3 поручици и един подпоручик.

 

Социално-политическата и нравствената характеристика на задържаните офицери, дадена им от следствените и съдебните власти, е издържана в налагащия се вече стил на отрицание на всички ценности, създадени от буржоазното общество. Надигащата се тоталитарна вълна,

 

101

 

 

която помита демократичните традиции в нашия обществен и политически живот, ги заклеймява като най-зли врагове на българския народ и агенти на империализма. Името на организацията, към която се числят, се вплита в разгарящите се политически страсти и става символ на родоотстъпничество и предателство.

 

Това налага да добием по-реална представа за „конспираторите" и „офицерите-фашисти" от организацията „Военен съюз". И така, 26 души са родени в градове и 17 — в села. Всички произхождат от трудови български семейства. Необходимо е обаче да се подчертае, че социалният им статус е по-висок от средните му измерения за обществото. Основната част произхожда от осигурени в материално отношение градски и селски среди. Единадесет души са от семейства на учители, лекари, военни и чиновници. Трима са от бедни селски и двама — от бедни работнически семейства. Материалната осигуреност и градската среда, в която израства болшинството от тях, им осигурява достъп до духовните ценности на нацията и избирането на военната кариера, която с основание тогава се счита за една от най—престижните. Двама от най-бедните и израснали в нищета са сираци от войната и завършват военното си образование като държавни стипендианти.

 

Заслужават внимание и техните интелектуални качества. Всички са били много добри и отлични ученици и кадети във Военното училище. С висше военно образование са 32 души, с висше специално — 4, средно военно — 2, средно търговско — 2, средно реално — 2 и един (от редниците) — с прогимназиално. Много от тях владеят по един и повече западни езици. Трима са завършили инженерни специалности в Германия. Високият образователен ценз и военна подготовка им осигурява представителни длъжности във войската: 6 души работят в Министерството на войната и 8 души — в ЩВ. Останалите са на служба в специализирани войскови части и поделения: Военната академия, Школата за запасни офицери, Артилерийската школа, Първи противовъздушен полк, Първи артилерийски полк, Бронираната бригада и войскови части във Варна, Плевен и Пловдив. При извършването на арестите четирима души са освободени от армията. Двама от тях са студенти, един упражнява свободна

 

102

 

 

професия и един е пенсионер. Професионалната заетост определя местожителството им: 34 души в столицата и останалите 9 — в провинцията.

 

Възрастовата характеристика също има свои особености. Основната част — 30 души, са между 30 и 40 години. Всички те са възпитаници на Военното училище, ценят високо честта на пагона и между тях са изградени приятелски отношения. Четирима души са между 47 и 52 години. Най-възрастният е генерал К. Станчев, който е на 52 години. Останалите 8 души са между 20 и 30 години. Това са младши офицери, един подофицер и двамата редници, които, изпълнявайки заповедите на своите началници, стават съпричастни на организацията и попадат под ударите на закона.

 

Всички офицери до 9 септември 1944 г. са били безпартийни. Повечето от тях считат политизирането на армията за вредно и с опасни последици за нейната дисциплина и боеспособност. Само шест души от тях са били членове на Военния съюз. Като такъв, генерал К. Станчев през 1936 г. е осъден на смърт. Впоследствие смъртната му присъда е заменена с доживотен затвор, а през 1941 г. е амнистиран. Аполитичната им позиция ги прави резервирани към терористичните акции на бившата власт и нейните опити да използва армията срещу антифашистката съпротива. След 9 септември само двама души са подведени под отговорност от Народния съд, но са оправдани. На други двама членове от семействата им са осъдени от Народния съд. През 1946 г. един е член на БРП(к) и един на БРСДП.

 

Всички висши офицери имат отлични атестации за морално-волевите си и професионални качества. В повечето от тях чувството за дълг пред родината и националните идеали доминира над всичко и в критични ситуации определя изцяло тяхното поведение. Майор Вълко Яначков при изтеглянето на българския корпус от Югославия спасява 12 милиона лева. При настъпилото объркване в корпусното командване следствие враждебните действия на хитлеристката армия, по своя инициатива той натоварва парите от скопската банка и ги доставя на БНБ в София.

 

Чувството за дълг пред родината определя участието на мнозина от тях и в акта на 9 септември 1944 г. Генерал

 

103

 

 

К. Станчев дава интересни данни за своето участие в деветосептемврийските събития. През юли 1944 г. поставя на генерал Захариев задача да подготви и постави войсковите части в района на Плевен в разположение на ОФ и да осигури територия за нелегално правителство, в което К. Станчев е определен за военен министър. [*] В края на август установява връзка с щаба на Първа дивизия и убеждава командването ѝ да напусне прикриващия фронт, да се насочи към София и вземе участие в завземането на властта. На 8 септември вечерта той нарежда на командването на дивизията да осигури свободно влизане в столицата на преминалите на страната на ОФ войски. [**] Взима мерки да се парират заповедите на началника на столичния гарнизон за противодействие на въстаническите части. По принцип, уточнява К. Станчев, „акцията се решава след една среща на 7 септември между мен, него (генерал Райчо Славков), генерал Тошев и Добри Терпешев, който трябваше да се убеди, че от военно гледище тя е напълно подготвена." След превземането на Министерството на войната той е извикан по телефона, незабавно се отзовава и убеждава генерал Маринов да подпише заповеди до Първа дивизия и Школата за запасни офицери, от които се очакват изненади и оказване на съпротива. „Вследствие на това, заключава К. Станчев, положението се овладя напълно и на 9 сутринта всички военни дейци са извикани... и ОФ правителство им изказва благодарност."

 

Активно участие в акцията на 9 септември взимат М. Иванов и Б. Гергов. За заслугите им от капитани са произведени в полковници. От 9 до 16 септември Б. Гергов е комендант на военното министерство, след което поема командването на въздушна ескадрила. Участие и съдействие за победата на 9 септември оказват майор Борис Динков и подполковник С. Златев.

 

Отечествената война е сурово изпитание за волята, мъжеството и демократичния устрем на българския народ. Офицерският корпус не измени на своя отечествен дълг и отдаде на родината си своето майсторство и воинска

 

 

*. Тези твърдения на К. Станчев не се потвърждават от никакви други източници (Бел. ред. ).

 

**. По това време К. Станчев е само о. з. майор и твърденията му трудно могат да бъдат приети за достоверни (Бел. ред. ).

 

104

 

 

доблест. Във войната участвуват и 18 души от изправените след това на подсъдимата скамейка като конспиратори и членове на „Военен съюз".

 

На генерал К. Станчев е поверено командването на Втора армия. В деня на назначаването му, 15 септември 1944 г., той издава заповед до войниците и офицерите:

 

„В тая борба срещу враговете на славянството ние не сме сами. Победоносната Червен армия на братските народи на СССР е с нас. С нас са мощните армии на Великобритания и САЩ. В нея участвуват войските на всички свободолюбиви народи. Напрегнете всичките си сили за окончателното разгромяване на германо-фашистките завоеватели."

 

Втора армия настъпва по Софийско-Нишкото и Нишко-Косовското направление. Действията на армията са част от Белградската операция на Трети украински фронт. Задачата ѝ е да разгроми вражеската групировка в района на Ниш и да прекъсне пътищата за оттегляне на неприятеля от Гърция и Егейските острови. С овладяването на Ниш операцията завършва с блестяща победа. Загубите на противника възлизат на 10 000 убити и пленени, хиляди ранени, огромно количество унищожена и изоставена бойна техника.

 

В Нишката операция Втора армия си взаимодейства с югославски части. За бойното сътрудничество на двете войски генерал К. Станчев ни е оставил любопитни подробности:

 

„Когато (Бронираната) бригада се насочва от изхода на Моравското дефиле на север към с. Мерошина за прекъсване отстъплението на германските части от гр. Ниш, към дружината бойни коли и преносима техника е била придадена една бригада титова войска. До овладяването на с. Мерошина бригадата е действала сравнително добре, но след овладяването на селото, с което се прекъсва пътя за отстъпление на немските части, бригадата вместо да продължи действията си на север към с. Александрово, се впуска в грабеж на изоставените моторни коли, оръжие и пр. С дружината бойни коли остават само отделни партизани, които стигат до западните покрайнини на с. Александрово, след което и те се отдават на грабеж, изоставяйки дружината бойни коли. С това бойните действия на тази бригада се приключват.

 

Второто място, където се появиха титовите войски

 

105

 

 

през Нишката операция, беше самият град Ниш и то след неговото овладяване от нашите войски. Нашите войски влязоха в Ниш в 16.45 часа на 14 октомври, а първите титови партизани се появиха из улиците на града към 18.30 същия ден, като започнаха безредна стрелба с шмайзери, леки картечници, пистолети и пр. и е станало нужда да им се забрани стрелбата, поради внасяне смущение в града."

 

Под командването на генерал К. Станчев Втора армия победоносно завършва Първата фаза на войната. На 10 декември К. Станчев издава заповед, с която благодари на помощник-командирите: „Проникнати от дълбоко съзнание за вашия дълг и задачи, вие заработихте из войнишките редици, приобщихте вашите усилия към тези на народните командири за издигане и закрепване на разклатената дисциплина и доверие между командири и бойци."

 

В Отечествената война полковник Спас Спасов командва увенчаната с бойна слава Четвърта преславска дивизия. Майор Георги Стоименов е началник-щаб на Гвардейската дивизия. Трима души са ранени тежко, на всички гърдите са обкичени с ордени и медали.

 

 

3.2. ОРГАНИЗАЦИЯТА „ВОЕНЕН СЪЮЗ"

 

След извършването на арестите ръководителите на организацията и по-активните членове са изолирани един от друг. До края на март 1947 г. следствието се води в ЩВ, след което се прехвърля в ДС. Показанията, давани от ръководителите на организацията през първите месеци на следствието, не са запазени, а може би по-точно — не са приложени към съдебното дело. Обобщени техни показания от зимата и пролетта на 1947 г. са приложени към делото по процеса срещу Никола Петков, състоял се през август същата година.

 

Полковник М. Иванов: Като участник в „удара на 9 септември" той се чувства отговорен за състоянието на българската войска. Длъжността му в Министерството на войната (по същество завеждащ личен състав) му позволява пряко да следи за намесата на властта във войската. Той е „разтърсен от гоненията, от рухването на

 

106

 

 

дисциплината в армията, от това, че трябва да преследва другарите си, тежките присъди на Народния съд, лошото снабдяване". Това насочва вниманието му към политическия живот. След отлагането на изборите през август 1945 г. и формирането на опозицията, по собствена инициатива се среща с Григор Чешмеджиев [***] и засвидетелства симпатиите на честните офицери от армията към него и опозиционния блок. Г. Чешмеджиев му казва, че с Никола Петков са в очакване да им възложат да съставят нов кабинет. Между тях недоразумения няма, но и двамата се опасяват от комунистите, които са „луди глави" и са готови да устроят Вартоломеева нощ.

 

С посредничеството на трето лице се запознава и води разговор с Никола Петков. Последният му казва, че правителството на ОФ е компрометирано и трябва да се подмени. Приятелството обаче със Съветския съюз ще се запази, защото такава трябва да бъде политиката на България и никакви странични явления не бива да и влияят. За срещата си с Никола Петков той разказва на Б. Гергов и споделя с него мнението си, че е необходимо да се създаде ново правителство, което да бъде признато от Англия и САЩ и въведе в страната демократичен ред. За решаването на тази задача, ако се наложи, може да се използва и армията. След като Гергов приема неговите доводи, двамата се срещат с Никола Петков и го уверяват, че една акция на опозицията срещу правителството ще бъде подкрепена от войската. Никола Петков подчертава, че отечественофронтовското правителство е диктаторско, трябва да бъде свалено и ако комунистите се съпротивляват, ще трябва да се намеси армията. Договарят се и за евентуални промени във войската и обсъждат кандидатурата на генерал Иван Попов за началник ЩВ.

 

След срещата с Никола Петков М. Иванов и Б. Гергов решават да създадат военна организация, която да подкрепи

 

 

***. Липсват други източници, които да потвърдят тази среща. По всяка вероятност М. Иванов е бил заставен да признае, че се е срещал и разговарял с Г. Чешмеджиев. Тези показания са били необходими да се обвини социалдемократическата партия в антинародна дейност още в първите дни след излизането ѝ в опозиция. Смъртта на Чешмеджиев (септември 1945 г.) прави излишно името му да се свързва повече с БСДП(о). На преден план в опозиционната социалдемокрация излизат имената на К. Пастухов, К. Лулчев и темата Чежмеджиев в по-късните показания на М. Иванов не се коментира.

 

107

 

 

опозицията и наложи със сила идването ѝ на власт. Срещат се с И. Попов и сондират мнението му, дали би се съгласил да поеме ръководството на ЩВ. След принципното му съгласие прекъсват контактите с него. През септември 1945 г. Б. Гергов се оттегля от идеята за създаване на военна организация и се връща на старите си отечественофронтовски позиции.

 

Неуспешното приключване на Лондонската конференция дава нов тласък за създаването на организацията. Смолянов се среща с генерал К. Станчев и стигат до единното мнение за необходимостта от възстановяване на Военния съюз, който да подготви армията за преврат. Смолянов започва работа за възстановяване на организацията. Спечелва за тази кауза адютанта на военния министър подполковник С. Златев, който от своя страна привлича майор А. х. Атанасов. Тримата офицери оформят ръководството на организацията, а К. Станчев става неин водач. Четиримата провеждат няколко срещи. На една от тях К. Станчев одобрява декларацията и устава на „Военен съюз". През ноември 1945 г. е издаден бюлетин № 1. През януари 1946 г. са издадени още два бюлетина.

 

М. Иванов, С. Златев и А. х. Атанасов споделят мнението си за създаването на „Военен съюз" и запознават с негови документи свои колеги и приятели от военното министерство, ЩВ и войскови поделения от столицата и провинцията. Някои от тях приемат да станат членове на организацията. В това всъщност се изразява дейността на тайната военна организация „Военен съюз". От своя страна М. Иванов се среща още два пъти с Никола Петков и му дава написани от него статии за войската, които се публикуват във в. „Народно земеделско знаме".

 

Полковник Борис Гергов: Признава вината си по основната линия на обвинението. Властта на ОФ не съвпада с неговите разбирания. Подобно мнение споделят с него и други офицери. Платформата на опозицията е по-близка до неговите разбирания и той приема предложението на М. Иванов да се срещнат с Никола Петков. За тази среща, състояла се в края на август 1945 г., Гергов казва:

 

„Мнението на Никола Петков бе решаващо за нас. След тази среща ние решихме да създадем нелегална организация, която да се постави на разположение на опозицията за сваляне на правителството на ОФ."

 

Единственото, което Гергов прави за организацията, е опитът му да вербува за нейни членове офицери от бронираната

 

108

 

 

бригада. Сам идва до извода, че „властта, която ще установят, ще бъде фашистка" и това става причина през септември 1945 г. да се оттегли и да преустанови връзките си с М. Иванов.

 

Майор А. х. Атанасов: Признава се за виновен като съучастник във възстановяването на „Военен съюз". Привлечен е за член на организацията от С. Златев. Причина да се включи в организацията е, че начело на нея застава генерал К. Станчев. Ново в неговите показания е разпределението на длъжностите в ръководството на организацията: К. Станчев — шеф; М. Иванов — организационен секретар; С. Златев и А. х. Атанасов — членове на секретариата.

 

Подполковник С. Златев: От него няма запазени протоколи. Запазено е само дело № 150/1946 г. относно неговата смърт, настъпила на 2 август 1946 г. на мястото на задържането му на ул. „Александър 1", № 6 в София. Заключението на следствената комисия гласи: „Подполковник Златев, за да попречи на разследването във връзка с разкриване на конспирацията, сам е погълнал умело укрития морфин в самия него, за да тури край на живота си." Поради липса на доказателства дело № 150/1946 г. се прекратява. [*]

 

Към делото на „Военен съюз" не са приложени никакви писмени документи на организацията. Сведенията по този въпрос са противоречиви. Някои от подсъдимите говорят за устав, декларация, инструкция и бюлетини на организацията. Други отричат съществуването на такива документи. Трети си спомнят, че устно са били запознати с устава на организацията, тъй като всички писмени доказателства за нейното съществуване се унищожавали. Въпреки неяснотата по този въпрос, следствените власти успяват въз Основа на събраните по време на дознанието данни да възстановят устава на организацията и го приложат като основен обвинителен материал в мотивите за тяхното осъждане:

 

 

*. Решението на комисията се оспорва в офицерските среди на военното министерство. За тях е непонятно как е могъл да укрие морфина след щателния обиск, на който се подлагат всички арестанти. Повечето считат, че причината за смъртта е прекомерното морално и физическо натоварване през петте дена на разпит, което той не е могъл да понесе. Това е и убеждението на някои офицери, минали през следствените процедури. От Р. Станимиров следователите искат да признае, че С. Златев е бил морфинист. Такива показания той не дава, но този факт още тогава го навежда на мисълта за трагичната съдба на С. Златев.

 

109

 

 

I. Цел. Военният съюз си поставя следните цели: 1. Да работи за една България, такава, каквато я иска българският народ. Желанието на народа се осъществява чрез демократичен принцип 50% + 1. 2. Въвеждане в страната на истинска свобода и сигурност на личността, честта и имота на населението, социална правда и равномерно разпределение на благата. 3. Установяване на демократично правителство, което да установи пълен ред, законност и социално равенство. 4. Да подкрепи със сила оная партия или групировка от партии, която със своята платформа най-пълно покрива и би изпълнила платформата на Съюза.

 

II. Членове. Членове на съюза мргат да бъдат само офицери на действителна служба и запасни такива, които преди уволнението им са били членове на Военния съюз.

 

III. Средства. Осведомителни средства са бюлетини за политическото положение, които се издават ежемесечно и инструкции, които ще се издават според нуждите.

 

IV. Организация. Съюзът се ръководи от Управителен съвет (УС) от четирима души — председател и трима членове. Във всяка дивизионна област се формира дивизионна група, в гарнизоните — гарнизонни групи, а във всяка част — група на частта.

 

V. Връзки. Връзките между групите се поддържат от горе на долу и от долу на горе пр йерархически ред, но винаги между едни и същи хора.

 

Инструкцията за вербуване на членове предвижда в организацията да се привличат смели и млади офицери на действителна служба. Изискването към тях е да са честни, да нямат компрометиращо минало и да са безпартийни. С подофицери и войници да не се работи.

 

 

3.3. ДРАМА В ЗАТВОРНИЧЕСКАТА КИЛИЯ

 

Подследствените К. Станчев, М. Иванов, Б. Гергов, А. х. Атанасов и С. Спасов, които са държани в пълна изолация един от друг, на 25 март 1947 г. са събрани в една килия. За драмата, която се разиграва между тях, научаваме от по-късни документални свидетелства.

 

Генерал К. Станчев, след като излежава присъдата си, на 10 юни и 14 октомври 1963 г. изпраща до Тодор Живков — първи секретар на ЦК на БКП, молба да бъде реабилитиран и настоява за преглед на присъдата по реда на надзора „с мотивировка, че тази присъда е поставена против

 

110

 

 

мене по реда на репресиите през периода на култа към личността". Посочва, че доказателства за това се намират в съдебната преписка и обръща внимание на следното обстоятелство:

 

„В следственото дело не се оказаха показанията от 27 март 1947 г. на четирима мои съследствени, които съдържаха данни и установяваха истината, че аз нямам никакво участие в техния съюз. Същия ден — 27 март 1947 г., след като тези показания бяха разгласени, на мен ми се съобщи, че по отношение на мене е станала грешка и че на другия ден ще бъда освободен. Това обаче не стана".

 

Молбата му тези показания да бъдат приложени към съдебното дело не е удовлетворена. След шест месеца в неизвестност и отново в пълна изолация му връчват обвинителния акт и на процеса получава тежка присъда. През септември 1951 г. в Софийския централен затвор органите на ДС провеждат второ следствие по делото на К. Станчев.

 

„... данните за неучастието ми във Военния съюз отново бяха потвърдени от същите лица, които ги бяха дали на 27 март 1947 г., но и тогава не бях освободен. Репресирането ми продължи 13 години и един месец."

 

Пояснение около изложението в молбите на К. Станчев се съдържа в неговия отговор на обвинителния акт от 2 октомври 1947 г. Въпросните четирима съследствени на генерала са полковниците М. Иванов, Б. Гергов, С. Спасов и майор А. х. Атанасов, с които на 25 март 1947 г. го поставят в една килия.

 

На следващия ден, 26 март, Б. Гергов е извикан в ЩВ при полковник Косев. Когато се прибира в килията, казва на всеослушание, че е доложил, че С. Спасов ще потвърди пред съда дадените от него неверни показания срещу генерал К. Станчев, но понеже е честен човек, ще посегне на живота си. С. Спасов се обръща към К. Станчев: „Господин генерал, не можах да издържа. Дадох неверни обвинения срещу Вас." Б. Гергов предлага от името на всички офицери, замесени във „Военен съюз", да направят изложение до министър-председателя, в което да се изповядат за престъплението си и да декларират, че се разкайват. К. Станчев, като най-възрастен, да връчи молбата им във ВНС. К. Станчев допуска, че този изход от положението е подсказан от следствените власти, но въпреки това отговорът му е категоричен: „Не мога да подпиша за нещо, в което аз нямам никакво участие."

 

Два часа след този разговор К. Станчев е извикан в ЩВ. Посрещат го с груби думи: положението му е тежко и само

 

111

 

 

признанието на извършената грешка може да облекчи съдбата му. Когато се връща в килията, С. Спасов, а след това и Б. Гергов, доста нервно го питат какво е. участието му във „Военен съюз". Преди да им даде отговор, М. Иванов казва: „Господин генерал Кирил Станчев няма абсолютно никакво участие във Военния съюз. Аз го намесих в своите показания, но ме питайте при какви обстоятелства. Аз сгреших! Господин генерал, моля да ми простите!" Полковник Спасов също казва, че е извършил престъпление, като е замесил К. Станчев в процеса и моли за прошка. А. х. Атанасов казва, че „Военният съюз" е нямал за цел да прави преврат, а само да запази офицерите от опартизаняване, че той бил секретар на съюза, М. Иванов председател и С. Златев подпредседател. Вечерта А. х. Атанасов по собствено желание се явява в ЩВ и изповядва истината.

 

Сутринта на 27 март генерал К. Станчев е извикан в ЩВ и разказва за случилото се през предния ден. Полковник Косев му обещава да произведе дознание. Същия ден К. Станчев и останалите офицери дават показания, след което на генерал Станчев казват, че с него е станала грешка и ще бъде освободен. Но вместо обещаната свобода, той отново е изолиран и държан в неведение повече от половин година. През това време се провежда процесът срещу Никола Петков, в който съподсъдими, а всъщност негови главни обвинители, са М. Иванов, Б. Гергов и А. х. Атанасов. В края на октомври с. г., когато на К. Станчев връчват обвинителния акт, става ясно, че неговите и на останалите офицери показания от 27 март 1947 г. липсват. „Ако тези показания не бъдат в делото, пише К. Станчев, истината по настоящето дело ще бъде в основата изопачена." На молбата му до съответните инстанции тези показания да бъдат представени в съда, се получава отговор, че К. Станчев, М. Иванов, Б. Гергов, А. х. Атанасов и С. Спасов не са давали показания на 27 март 1947 г. К. Станчев, при завършването на следствието на 25 септември 1947 г. дава показание, в което включва и обобщава всички свои предишни показания. Понеже старите показания не съдържат нищо повече от преписа, са „унищожени като ненужни и излишни".

 

Последно свидетелство. Молбата от С. Спасов, полковник от запаса, до председателя на Бюрото на Народното събрание, 20 януари 1960 г.:

 

„В продължение на 16 години нося последствията от една шантажна спрямо мен присъда... Аз бях изправен на подсъдимата скамейка по една

 

112

 

 

грешка — резултат на привързаност, особеното престараване на натоварените със следствието органи и особено на съществуващата тогава психоза на подозрителност, неверие, жертва на което станаха и много заслужили членове на БКП, които сега се реабилитират. Може само човек да си представи — щом като партийни другари са били подложени на жестоки инквизиции, за да се самообвинят — как се изтръгваха тогава показанията от нас. Трябваше да се избира между самообвинението на подсъдимата скамейка или смърт, или подлудяване в килията... Стига вече страдание — плод на монтажи, излишна подозрителност и пълно извращаване на фактическата и юридическата обстановка. През време на Отечествената война бях командир на прославената 4-та Преславска дивизия. Излязох с един сравнително завиден актив, бях награден с високи отличия за бойната ми дейност и днес всичко това е опетнено, цялата ми дейност оплюта, записан в досиетата като опасен конспиратор, подлаган на нечувани преследвания, както аз, така и семейството ми, за да се стигне до там, че да бъда разпитван в Държавна сигурност в Русе, като „водач на бандите на Трайчо Костов" и ред подобни изпитания."

 

Молбата на С. Спасов е оставена без последствие.

 

113

 

 

 

4. РЕШИТЕЛНИЯТ УДАР

 

В продължение на една година в следствените дела се натрупва достатъчно материал за обвиняване на водещата в опозиционната коалиция земеделска партия в смъртни грехове. Настъпва моментът за нанасяне на решителния удар. Случаят „Военен съюз" е оставен настрана. Следствието се насочва към по-перспективна следа. Подготвя се нов съдебен процес, чието начало се слага в заседателната зала на Великото народно събрания.

 

 

4.1. СКАНДАЛ В ПАРЛАМЕНТА

 

Седемдесет к деветото заседание на ВНС се закрива късно вечерта на 4 юни 1947 г. Преди звънецът да оповести неговия край, председателството обявява дневния ред на 80-то заседание за следващия ден: разисквания по първо четене на проекта за нова конституция.

 

На 5 юни съвсем неочаквано се предлага друг дневен ред, втора точка от който е разискване и взимане на решение по предложението на прокурорския надзор при Софийския областен съд за задържане и даване под съд на народния представител Никола Петков. В изпратеното до ВНС писмо от прокуратурата се казва:

 

„При съдебното дирене по делото срещу конспираторите от военната фашистка организация „Неутрален офицер" и при водене предварителното дирене срещу конспираторите от другата военнофашистка организация „Военен съюз", както и от делото срещу другия народен представител Петър К. Коев и други, са събрани извънредно много данни, които по безспорен начин сочат, че главен вдъхновител, организатор и ръководител във всички тия конспирации е народният представител Никола Димитров Петков от гр. София... Всички доказателства, събрани досега с необходимата съдебна достоверност, установяват, че Никола Д. Петков е създал съзнателно и преднамерено организация,

 

114

 

 

която си е поставила за цел събарянето чрез въоръжен преврат на установената у нас на 9 септември 1944 г. власт."

 

Васил Коларов разяснява правилника за вътрешния ред на ВНС, който предвижда искането на прокуратурата и приложените към него документи да се предадат веднага и без разисквания в комисията по Министерството на правосъдието, за да се произнесе дали има основание искането да бъде уважено. Едновременно с това ВНС определя срока, в който комисията трябва да представи своето заключение. Предвид обаче особената важност на това искане и неговата спешност

 

„председателството предлага, щото комисията по Министерството на правосъдието да се събере веднага и в течение на настоящето заседание да представи своето заключение."

 

Предложението на председателството, въпреки протеста на опозиционните депутати, е прието от парламентарното мнозинство. При обсъждането на първа точка от дневния ред пръв се изказва Владимир Поптомов. Позовавайки се на публикуваната във в. „Народно земеделско знаме" на 27 септември 1945 г. статия „Долу ръцете от светинята на българския народ — Търновската конституция", той обвинява опозицията и лично Никола Петков, че са против създаването на нова конституция и искат запазването на стария режим.

 

Никола Петков: Това не е вярно!

 

Коста Лулчев: Това само Вие можете да твърдите, който сте неграмотен и не можете да четете.

 

Петър Братков: Той не знае дали е българин.

 

В. Поптомов: Аз моля да дойде, който обича, да прочете тази статия.

 

Никола Петков: Тия фокуси нищо не постигат. Нищо не показват тия фокуси.

 

Георги Димитров: Сам я прочетете пред Великото народно събрание.

 

Никола Петков: Ако беше вярно това, Вие нямаше от Москва да ми пишете писмо и да ме молите да остана в Отечествения фронт. Ако съм бил такъв реакционер, защо сте ми писали Вие това писмо?

 

Георги Димитров: Затова сега ще отидете в затвора!

 

Никола Петков: Сега може да си отмъстите, защото сте отмъстителен човек, но с това няма да постигнете нищо. Отмъщението не е управление. Това ще разберете Вие най-добре.

 

115

 

 

Георги Димитров: Тук няма отмъщение. Има справедливо възмездие.

 

Никола Петков: Вие ще видите, че с мъст не се управлява.

 

Георги Димитров: Вие разчитате на чужда помощ. Никой няма да Ви спаси. Помнете това.

 

Никола Петков: Мене ми е чудно, че Вие се боите от един човек и от един вестник. Вие, който бяхте герой в Лайпциг, сега сте страхлив. Това е факт.

 

Георги Димитров: Голям герой сте Вие, но никой няма да Ви спаси. Казвам Ви го! Никой няма да Ви спаси! Аз ще Ви кажа, че Вие сте една пачавра политическа.

 

Никола Петков: И 20 крачки не правите без агенти. Никакви заговорници няма. Това е най-голямо доказателство, че Вие сте диктатор и се боите.

 

Георги Димитров: Използват Ви и като изстискан лимон ще Ви изхвърлят на боклука. Това е за назидание на всички Ваши колеги. Също и за Лулчев.

 

Никола Петков: Не забравяйте, че няма да ги разколебаете (сочи опозицията). Вие ще се убедите, че няма да ги разколебаете, защото не се касае за един човек, а се касае за една опозиция.

 

Георги Димитров: Можете за последен път да бъдете словоохотлив. Това е Вашата последна дума, затова сте словоохотлив.

 

Никола Петков: И последната ми дума като човек ще бъде: Да живее свободата!"

 

По втора точка от дневния ред докладва Владимир Димчев:

 

„Госпожи и господа народни представители! Никога в нашата и чуждата политическа история една военна организация не може сама да проведе един замислен политически и държавен преврат. Винаги военните са се уповавали на известни групи, на известни политически организации, или най-малкото на известни общественици, към които те се прилепват и чийто авторитет искат да използват."

 

Не става ясно как комисията е успяла за няколко часа да проучи обемистия материал, представен от прокуратурата, да се изкажат единайсет души, да се осмислят всички факти и да се предложи изчистено от пристрастия решение. Още по-голяма загадка е изготвеният и прочетен от председателя на комисията доклад, който на около 20 машинописни страници прави подробен анализ на показанията на повече от 15 подсъдими и цитира обширни пасажи от техните признания. В заключение докладчикът казва:

 

116

 

 

„Въпросът е много ясен. Господин прокурорът, ровейки се в така събраните свидетелски показания, самопризнанията на подсъдимите, материалите във вестниците, в известни писма като махзари и пр., намира по своя съвест и убеждение, че има достатъчно основание да даде под съд господин Никола Петков."

 

Титко Черноколев: „Парламентарната група на Работническата партия, съзнавайки че върши високо патриотичен дълг, изхождайки от интересите на народа и страната, ще гласува да бъде отнета депутатската неприкосновеност на Никола Петков и да бъде даден да отговаря пред съдилищата в страната. Бъдете уверени, че няма да ви оставим по-нататък да си разигравате коня. Няма да оставим лудите да се налудуват. Великото народно събрание ще върже попа, за да е мирно селото."

 

Д-р Михаил Геновски: „Земеделската парламентарна група ще гласува за направеното предложение да бъде изправен още един престъпник пред съда."

 

Асен Стамболийски: „Аз се качвам тук, за да ви кажа, че българският народ знае, че той е невинен. И ако има някой да съди Никола Петков, това ще е българският народ, а не вие... Нашата земеделска парламентарна група остава на поста си, за да се бори в защита на демокрацията и свободата на България."

 

К. Лулчев: „Господа народни представители! Никола Петков не е един случаен човек... Никола Петков е изразител и представител на мнението на Българския земеделски народен съюз. И когато ще съдите Никола Петков, бъдете открити да кажете: ние съдим Българския земеделски народен съюз. Ние не чухме всъщност истинските обвинения против Никола Петков. Истинските обвинения са, че Никола Петков не одобрява външната политика на правителството, не одобрява и вътрешната политика на правителството."

 

На трибуната на ВНС за последен път се качва Никола Петков. Речта му е прекъсвана, освирквана, аплодирана:

 

„Госпожи и господа народни представители! Няма да се оправдавам, защото невинните никога не се оправдават.

 

Задачата ми е улеснена от народните представители Титко Черноколев, д-р Иван Пашов, от господин министъра на вътрешните работи и от самия министър-председател. И четиримата изтъкваха ясно: не се цели личността на Никола Петков. Тя няма никакво значение. Цели се друго — да се удари секретаря на Българския земеделски

 

117

 

 

народен съюз, да се удари организацията на българските селяни...

 

Аз обаче съм длъжен да кажа тук, че и днес Българският земеделски съюз, на който имам честта да бъда секретар, стои на същите позиции. Тия позиции са такива, каквито са били на 9 септември: сътрудничество с Работническата партия при равни права и равни задължения и право на свободен организационен живот на българския земеделски народен съюз...

 

В 1938 г. от същото това Народно събрание мене ме изхвърлиха по същите причини за борба за правата и свободите на българския народ и за борба срещу личния режим заедно с десет от вашите депутати. И тогава и сега аз заявявам, че се считам щастлив, че имам честта и щастието да последвам съдбата на своя баща и на своя брат, да дам свободата си, а ако е необходимо и живота си за свободата на българския народ.

 

Да живее Българският земеделски народен съюз!

 

Да живее свободата!"

 

 

Васил Коларов: Ще пристъпим към гласуване на предложението...

 

От опозицията: Долу диктатурата! Да живее свободата!

 

Васил Коларов: Моля господа народните представители, които са съгласни с това предложение, да вдигнат ръка. Мнозинство.

 

От опозицията: Позор! У-у-у!"

 

Опозиционните народни представители се насочват към изхода и пеят: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира..."

 

 

В залата на Народното събрание, светинята на българската демокрация, където „Съединението прави силата", нахлуват въоръжени милиционери и задържат Никола Петков. Опозиционните депутати се опитват да го предпазят. За случилото се Светла Даскалова си спомня:

 

„Бях в парламента, когато го арестуваха, когато ни биха. Васил Коларов ме измъкна от боя, бях бременна в деветия месец, той ме взе и ме спаси, просто ме изведе от сградата."

 

 

4.2. ЛИДЕРЪТ НА БЗНС

 

Никола Петков е роден през 1893 г. в София. Мястото, което Симеон Радев отделя в книгата си „Строители на съвременна България" на неговия баща Димитър Петков,

 

118

 

 

не е случайно; то не му принадлежи по родов признак, а е извоювано от самия него. На младини слугува в Тулча. След това емигрира и като доброволец в четата на Панайот Хитов участва в Сръбско-турската война през 1876 г. През следващата година се включва в организирането на българското опълчение, сражава се при Стара Загора и Шипка. Надарен със силен ум, още през първите години след освобождението прозира имперските амбиции на руската външна политика на Балканите и става неин опонент. Като деятел на Народнолибералната партия заема високи държавни длъжности, завършва политическата си и обществена кариера като министър-председател. Енергичната му дейност оставя трайни следи в строителството на следосвобожденска България и в изграждането на столичния град. Сътрудничи и редактира много вестници, но името му в българската журналистика остава като издател и редактор на в. „Свирка", основател на в. „Нов век" и редактирането на вестниците „Независима България" и „Свобода". На 26 февруари 1907 г. е убит в центъра на София. Майката на Никола Петков Екатерина Ризова е интелигентна и високо образована жена. В себе си тя носи белезите на Ризовския род, неговото свободолюбие и силно влечение към духовна изява.

 

Качествата на родителите се смесват и изливат в твърде своенравния характер на сина. За него Константин Муравиев в мемоарите си пише:

 

„Никола Петков имаше две славни и гръмки титли — беше син на бившия министър-председател — Свирчо и брат на прославения Петко Д. Петков. В него ризовската кръв надделяваше и той беше съставен от вещество, което, ако не се използва за полезни неща, може да предизвика разрушителен взрив."

 

По обясними причини министър-председателят на последното буржоазно правителство [**] се ползва от уроците на Езоп. При други условия той навярно би написал, че Никола Петков е съставен от вещество, което, поставено в неестествена политическа среда, лишено от свобода и толерантност, не може да не се разбунтува и да не поведе борба за ред, законност и народовластие. И това би било самата истина.

 

Щрихи към неговия портрет добавя зет му Тома Мурдаров:

 

„Никола Петков, за разлика от брат си, е сдържан,

 

 

**. Спомените си Константин Муравиев пише в условията на утвърдилия се тоталитарен режим на БКП и затова те в известен смисъл са съобразени с конюнктурата. (Бел. ред.)

 

119

 

 

всичко в него е отмерено, малко саможив, той отбягва по-висшето общество, общува със селяните, не се доверява лесно."

 

Портретът на Никола Петков не би бил пълен без силното и незаличено от времето впечатление, което е оставил у Светла Даскалова:

 

„Никола Петков беше една много оригинална личност. Беше лидер, беше роден, създаден за водач. Той беше смел, неподкупен... Просто се жертва с пълното съзнание, че изпълнява волята на сдружените земеделци за достойно място на БЗНС в управлението на страната." Когато над него вече витае сянката на смъртта, Ана Заимова го съветва да избяга. Отговаря ѝ: „Ана, не ми говори за бягство! Петковци не познават този израз. Те загиват на своя пост. Аз съм обречен. Съжалявам само едно, че с мене свършва дядо Петковият тракийско-добружански борчески род."

 

Никола Петков влиза в земеделското движение със завидна подготовка. Завършва класическия отдел на Първа софийска мъжка гимназия и от 1910 г. изучава правни и политически науки в Париж. През 1912 г. поради избухналата война прекъсва следването си, връща се в България и завършва Школата за запасни офицери. През 1922 г. се дипломира като юрист и започва кариерата си като аташе в Министерството на външните работи. В началото на следващата година в назначен за секретар на българската легация в Париж. След деветоюнския преврат подава оставка и остава във Франция. Занимава се с журналистика, секретар е на списание „Народна воля". В България се завръща през 1929 г., стажува известно време при Димитър Мацанкиев и сътрудничи на в. „Пладне". През 1931 г. става съосновател на БЗНС „Ал. Стамболийски", избран е в Постоянното присъствие и за редактор на в. „Земеделско знаме". След преврата от 19 май 1934 г. внимателно следи политическия живот, дистанцира се от фашизма. Взима участие при изграждането на Софийския конституционен комитет, сътрудничи с Работническата партия, с демократичните и прогресивни сили. През 1938 г. е избран за народен представител в IV Софийска селска колегия.

 

След емигрирането на д-р Г. М. Димитров през 1941 г. ръководството на съюзните дела в България се поема от Никола Петков. През 1943 г. той влиза в Националния съвет на ОФ. От февруари до средата на юли 1944 г. е въдворен на местожителство в Свищов. След 9 септември е министър без портфейл в първото отечественофронтовско правителство. На конференцията на Земеделския съюз,

 

120

 

 

проведена в София на 14 и 15 октомври 1944 г., не присъства, защото в състава на правителствена делегация, е в Москва. Конференцията избира за главен секретар Г. М. Димитров, но Никола Петков запазва позициите си на лидер, избран е в управителния съвет и за редактор на в. „Земеделско знаме". На 18 и 19 януари 1945 г. Земеделският съюз провежда конференция, на която Г. М. Димитров си подава оставката и за главен секретар на Съюза е избран Никола Петков.

 

Позицията, която заема Никола Петков, продължава традициите на Ал. Стамболийски, но държи сметка и за създадените реалности. Той се разграничава от десницата в Съюза, която открито афишира своята привързаност към западните демокрации, но не приема и линията на „левицата", която твърдо държи на налаганото от Комунистическата партия „единство" на Отечествения фронт и пред изгодите от властта е готова да жертва принципите на земеделското движение. Никола Петков става изразител на традиционния демократизъм, трудолюбие и любов към земята, заложени в душевността на българския селянин. Своята задача той схваща преди всичко като регулиране на деветосептемврийския процес и неговото ограничаване в рамките на демокрацията и законността.

 

Задачата, която си поставя Никола Петков, е непосилна. Той е подложен на силния натиск, както от страна на десницата, така и на „левицата" в Земеделския съюз. Особено фатални за Съюза са действията на „левицата". Без влияние в БЗНС, но силно подкрепяна от комунистическата партия, в борбата за обсебване на съюзното ръководство тя стига до нарушаване на демократичните принципи и в редица случаи си служи с екстремистки методи. От друга страна Никола Петков се сблъсква с интересите на БРП(к) и Москва. Налаганият от тях сталински тоталитарен ред изключва наличието на опоненти в упражняването на властта. Сценарият за изграждане на социалистическо общество е поставен веднъж в Съветския съюз. Смяната на декора, артистите и публиката в България не променят неговата същност.

 

Никола Петков прокламира политическото си кредо на демократ не Самоцелно, а като алтернатива на налагащата се еднопартийна система и тоталитарен режим в страната. Комунистите постепенно започват да изтикват сдружените земеделци от комитетите на ОФ, от административните длъжности и да завземат цялата власт. Под формата на създаване на единна младежка организация

 

121

 

 

комунистическата партия се домогва до младежките кадри на Земеделския съюз и фактически се стреми да го лиши от свежи попълнения. За недоволството, което обхваща низините, Светла Даскалова пише:

 

„Аз съм свидетелка как идваха от всички краища на България да се оплакват. Че стават побоища, че ЗМС и РМС се карат, че (ремсистите — бел. ред. ) им развалят събранията, че ги махат от всички комитети. Какво е това, казваха си хората, какво е това равноправие, какво създаваме ние, какъв Отечествен фронт?"

 

Настроенията по места се пренасят в ръководствата на партиите и в НС на ОФ. Усилията на Никола Петков да върне и продължи дискусията на база на декларирания на 17 септември 1944 г. консенсус настройва срещу него комунистическата партия и гравитиращите към нея сили в Земеделския съюз, Социалдемократическата партия и Звено. Десетилетия след това Цола Драгойчева не може да се освободи от пристрастните си оценки и в мемоарите си пише:

 

„Никола Петков съвсем не приличаше на своя брат, решително му отстъпваше и по качествата на своя характер, и по достойнствата на своята личност. Банкер и собственик на недвижими имоти, той започна политическата си кариера по-скоро от любопитство и за развлечение. При това още в началото разчиташе на моралния и политически кредит, който беше наследил от своя брат."

 

Отстояваният от Никола Петков и от членовете на Съюза традиционализъм в земеделското движение оформят БЗНС като твърде неприятен за комунистите партньор в коалиционното правителство. Гаранциите, които те искат за смирение и покорство, накърняват достойнството на сдружените земеделци. Тези чувства се засилват от пряката намеса на комунисти в съучастничество с „леви" земеделци в организационния живот на Съюза. В редиците на БЗНС се извършва разцепление. За тези съдбовни за земеделското движение дни Никола Петков казва:

 

„Това вмешателство стана от страна на Централния комитет на Работническата партия. Нашите другари от Постоянното присъствие, в Управителния съвет и в целия Съюз го възприеха много мъчно... Само когато те видяха, че и аз няма да се предам, т. е. няма да отстъпя от това, което е традиция и което е догма в Земеделския съюз — независимостта на Българския земеделски съюз, сътрудничество само при равни задължения, но и при равни права, и днес поддържам пак същото — оттогава започна намесата и тая намеса продължи на 8 и 9 май (1945 г.), когато

 

122

 

 

се свика конференцията на Оббов в театър „Балкан", въпреки мене, без всякакво мое разрешение и без всякакво решение на Постоянното присъствие и без всякакво знание.

 

И тогава ме извика другарят Трайчо Костов, още на първи май и ми каза: „Ще се съгласиш ли да стане тая конференция така и така?" Аз му казах: „Не мога да се съглася, защото това вмешателство не се допуска." Той каза: „Щом не може, ние ще направим конференцията сами след десет дни." Аз тогава се учудих и не отговорих, но видях, че на 8 и 9 май тая конференция стана, стана и това, което той каза."

 

Разцеплението на Земеделския съюз е факт. Последователите на Ал. Стамболийски се обособяват в БЗНС „Никола Петков", който минава в опозиция на отечественофронтовското правителство. Това тяхно решение официалната власт приема не като основа за конкуренция, а единствено като предизвикателство и отрицание на „революционните завоевания". Кампанията, която се организира срещу сдружените земеделци и техния лидер Никола Петков, не съдържа друга алтернатива, освен тяхното „пълно разобличаване" като „народни врагове" и моралното им и физическо унищожаване.

 

 

4.3. СЪДЕБНИЯТ ПРОЦЕС СРЕЩУ НИКОЛА ПЕТКОВ

 

На 23 юни 1947 г. прокуратурата на Софийския областен съд връчва обвинителния акт на подсъдимите полковник Марко Иванов, подполковник Атанас х. Атанасов, полковник Борис Гергов, Димитър Иванов и Никола Петков Срещу Н. Петков са повдигнати следните обвинения: подготовка на въоръжен държавен преврат като за целта е подбудил офицери от армията да създадат тайните военни организации „Военен съюз" и „Неутрален офицер", „които до арестуването на участниците на двете организации са си поставили за цел въоръжено сваляне на правителството на Отечествения фронт и предаване властта на ново правителство, начело с Никола Петков, който поддържал с тях връзки и получавал информации за тяхната дейност"; поставяне на задачи на съподсъдимия Д. Иванов за разгръщане на „подривна диверсионна и терористична дейност с цел да отслаби законно установената власт, да предизвика безредици и създаде повод за нахлуване на чужди войски на българска територия"; отпечатването в редактирания

 

123

 

 

от него в. „Народно земеделско знаме" на редица статии с неверни сведения, подриващи авторитета на народната власт и авторитета на армията.

 

Подсъдимите М. Иванов, Б. Гергов и А. х. Атанасов се обвиняват в създаването и ръководенето на военната организация „Военен съюз". М. Иванов се обвинява още за публикуваните от него във в. „Народно земеделско знаме" статии, „които подкопават авторитета на военните началници и отслабват боеспособността на армията." Д. Иванов се обвинява, че изпълнявайки дадените от Никола Петков указания е подбудил двама души „да извършат терористически акт и други обществено опасни престъпления".

 

Наличните факти, свързани с повдигането на обвинението, свидетелстват, че за Никола Петков се търси такава вина, за която да му бъде присъдена най—високата санкция на закона. Неговата обществена и политическа дейност не дава основание за такова обвинение. Това налага взимането на абсолютно произволно решение: заедно с Никола Петков да бъдат съдени трима от ръководителите на „Военен съюз", чието създаване се представя като резултат от внушенията на Никола Петков, а организаторите на военната организация — за жертва на неговата-амбиция за въоръжена разправа с народнодемократичната власт. В този дух е формулирано и основното обвинение:

 

„Никола Петков е вдъхновител на създаването на тайни военно-заговорнически организации в армията, които са си поставили за цел свалянето на законно установената власт и е бил в течение на престъпната дейност на тези организации, които са подготвяли фактически въоръжен преврат."

 

Тази формулировка дава основание подсъдимият да бъде подведен по чл. 1, ал. 1 от ЗЗНВ, който предвижда смъртно наказание.

 

Дванадесетте дни, които делят връчването на обвинителния акт от началото на процеса, се използват ежедневно от средствата за масова информация за създаване на обществена психоза около престъпната и опасна за сигурността на държавата дейност на Никола Петков.

 

В края на юли 1947 г. се гледа делото срещу група младежи от Годеч. По повод на това дело на 26 юли в. „Работническо дело" пише:

 

„Обвиняемите по процеса са все ревностни почитатели на Никола Петков и редовно са чели опозиционната преса... Окуражени от провокационните писания на зеленото знаме, решили да образуват нелегална група за борба с властта. Преди това счели за необходимо да отидат при Никола Петков. Мнението на Никола

 

124

 

 

Петков и неговите указания конспираторите намерили за особено важни и решаващи при бъдещата им работа."

 

Заглавията, под които правителственият официоз коментира обвинителния акт, красноречиво говорят за целите на пропагандната кампания: „Подробности по престъпната противонародна превратаджийска дейност на Никола Петков", „Тайните връзки на опозиционния фюрер с полковниците Марко Иванов и Борис Гергов", „Ролята на Никола Петков при създаването на военно-фашистките организации „Военен съюз" и „Неутрален офицер", „Инструкциите за саботажи, диверсионни и терористични действия", „Зеленото знаме — трибуна на заговорниците. Готвеният преврат", „Шпионски донесения в полза на гръцкото разузнаване", „В пътя на престъплението и позора".

 

На 2 август в статия, озаглавена „Вдъхновител на предателство", в. „Работническо дело" пише:

 

„Никола Петков е от тайната фаланга на международните подпалвачи. За него едно ново изтребление на човечеството и ново опустошение на градовете и селата и желан изход."

 

На 3 август под заглавие „Представител и проводник на фашистката реакция" вестникът отбелязва:

 

„... съществувала е пълна зависимост между кликата на Никола Петков и силите на реакцията и фашизма."

 

Под дирижираното ръководство на отдел Агитация и пропаганда при ЦК на БРП(к) в цялата страна по градове и села, фабрики и учреждения, училища и здравни заведения се провеждат протестни митинги, събрания и конференции. Великото народно събрание, Министерството на правосъдието и редакцията на в. „Работническо дело" са затрупани със стотици и хиляди телеграми и резолюции, които заклеймяват „бандите на Никола Петков" и настояват предателят Никола Петков да бъде осъден на смърт, което да послужи за урок на всички врагове на народа.

 

Съдът открива своите заседания на 5 август 1947 г. и продължава 11 дни. Състав: председател — Найден Райчев, членове: Атанас Мулетаров и Константин Унджиев, обвинители: прокурорите Петко Петрински и Борис Минковски. Защитници на Никола Петков са адвокатите Никола Бронзов, Димитър Илиев, Йордан Ковачев, Петър Братков и Петко Търпанов. Другите подсъдими имат свои защитници. За търсенето на истината обвинението и защитата призовават 93 свидетели.

 

Разпитът на подсъдимите се извършва в следващия ред: А. х. Атанасов, Б. Гергов, М. Иванов, Д. Иванов и Никола

 

125

 

 

Петков. Първите трима повтарят показанията си от предварителното следствие, признават се за виновни в създаването и ръководенето на военната организация „Военен съюз", в изготвянето на нейните програмни документи и вербуването на членове. Б. Гергов и М. Иванов отделят централно място на връзките си с Никола Петков и решителното въздействие, което той и опозиционният печат им оказват.

 

Д. Иванов също се признава за виновен. Като активист на Земеделския съюз познава, често се среща с Никола Петков и се развива под неговото влияние. През февруари Никола Петков му дава указания за активизиране на местните дружби и извършване на повсеместни саботажи.

 

„Само чрез вътрешни безредици в страната, казал Никола Петков, предизвикани от опозицията, ще можем да предизвикаме една въоръжена интервенция и нахлуване на чужди войски от Гърция и Турция."

 

Тези указания той споделя с членове от ръководството на околийската дружба в Свищов, в резултат на което в едно село е запалена една плевня и е направен безуспешен опит да бъде убит кметът.

 

Никола Петков не се признава за виновен и отрича, че е вършил конспиративна дейност. Б. Гергов не познава, никога не го е виждал. М. Иванов познава по лице, идвал при него да му каже, че млади офицери имат симпатии към БЗНС и лично към него. Никола Петков му отговорил, че БЗНС не се занимава с проблеми на военните. М. Иванов идвал още два пъти при него, но за „Военен съюз" никога не е ставало дума. С Д. Иванов се познава, но никога не му е давал указания за саботажи и палежи. Статиите, отпечатани във в. „Народно земеделско знаме" не са насочени против войската и нейната боеспособност, а единствено против грешките в политиката към армията и нейното политизиране. Никога и никакви връзки не е имал с военните среди.

 

Съдът е недоволен от краткото експозе на Никола Петков, което поставя под съмнение всички доводи и факти на обвинението. Върху него се изсипва лавина от въпроси, които целят да го уличат в контакти с последните буржоазни правителства и да представят дейността му като продължение на провежданата от Г. М. Димитров политика. Отговорите на Никола Петков са точни и не оставят съмнение за неговата антифашистка, демократична и отечественофронтовска позиция.

 

„Отношенията ми с Багрянов са ставали чрез д-р Иван

 

126

 

 

Пашов... В разговорите ми с Багрянов се искаше: незабавно сключване на сепаративен мир чрез СССР и образуване на ОФ правителство. Разговорите не успяха, защото Багрянов, въпреки желанието му може би, беше пленник на дворцовата камарила и безсилен да се освободи от нея. Имал съм само една отделна среща с Багрянов във вилата му в с. Бояна. Разисквани бяха същите въпроси — резултат никакъв."

 

„Отношението ми към кабинета на Константин Муравиев бе отрицателно. Задачите на тоя кабинет бяха: да се спаси страната като се поиска сепаративен мир със СССР, като се изтегли корпуса от Югославия, като се скъса с Германия и ѝ се обяви война и се започне унищожаването на фашизма в България. От сдружените земеделци, които участваха в този кабинет, знам, че те са приели да съставят този кабинет и да участват в него с единствената цел да се спаси страната, а не монархията и реакцията. Поддържал съм, че трябва да се даде амнистия на целия кабинет на Константин Муравиев, защото той не е фашистки."

 

„Не ми е известен никакъв факт на подривна дейност срещу Отечествената война, било от страна на БЗНС. било от страна лично на д-р Г. М. Димитров... Д-р Г. М. Димитров не е имал друга външна политика, освен тая на БЗНС, в която е дадено предпочитание на отношенията със СССР... Конфликти между мене и него не е имало... През цялото пребиваване на д-р Г. М. Димитров в България до заминаването му за САЩ не е имало никакви различия между него и мене. Не ми е известна дейността на д-р Г. М. Димитров сега в чужбина, каква политика провежда, но съм сигурен, че не може да бъде друга, освен политиката на БЗНС."

 

Отговорите на Никола Петков не дават никакви шансове на обвинителната теза. Това изнервя съда и неговите членове изпадат в заядлива дребнавост. При изясняване на отношението на Никола Петков към двегодишния стопански план между него и председателя на съда протича следният диалог:

 

„— Това ли е положителна критика да го наричате химеричен?

 

— Това е мнението, изказано от народния представител Камен Христов и действително в този план има неща, които не само...

 

— Напечатано е във вашия вестник!

 

— Това е реч, произнесена във Великото народно събрание.

 

127

 

 

— Вие бихте ли се съгласили с тези изказвания на Камен Калчев? Ако не бяхте съгласен с тези изказвания, щяхте ли да ги поместите? Това ли считате за положително отношение към двегодишния стопански план, като го наричате химеричен и неосъществим?

 

— Но, господин председателю, Вие мислите ли, че трябва каквото се внесе в Народното събрание, всички да го одобряваме? Ако мислите така, няма смисъл от никаква опозиция.

 

— Не мисля, но не мога да мисля и че това е положително отношение... Това ли наричате Вие градивна критика, като наричате плана химеричен?

 

— Касае се за високите пещи, които господин Трайчо Костов изостави.

 

— За които казвате, че по кумините им гарги и кукувици ще летуват.

 

— Господин Трайчо Костов, Добри Терпешев и Работническата партия изоставиха този план за високите пещи и както виждате в двегодишния стопански план не се говори за никакви високи пещи."

 

Когато аргументите на съда се изчерпват, се стига до клюки и клевети.

 

Прокурорът Минковски: Господин Петков! Вие казахте, че не сте женен, нямате собствено семейство. Защо тогава Ви бяха необходими 78 кг сапун за пране, който е намерен във Вашия дом?

 

Никола Петков: Щом се занимавате с тия подробности, ще Ви кажа, че той не е мой, а на моята сестра.

 

Адвокатът Попаврамов: Да се перат някои кирливи ризи

 

Никола Петков: Излишна духовитост.

 

Прокурорът Минковски: Обяснете.

 

Никола Петков: Аз казах, че този сапун не е мой, а на моята сестра. В моята спалня е намерен сапун, който съм получил от Народното събрание на три пъти по три калъпа. Какво по-голямо обяснение от това искате?

 

Прокурорът Минковски: Как ще обясните, че във Вашия дом една от стаите е запълнена с огромно количество напитки: шампанско, вина, ликьори и т. н. ?

 

— Моля Ви се, това е една клюка махленска. Никой от нас няма шампанско и не пие.

 

Прокурорът Минковски: Ще ви покажем снимки.

 

Никола Петков: Може. Едно време правеха такива снимки на един комунистически депутат, който се връщаше от странство и го фотографираха с едно шише парфюм на гара Драгоман. Ако трябва да се занимаваме с такива дреболии."

 

128

 

 

Председателят прекъсва. Подема се друга тема, търси се вина, начин да се уязви подсъдимия.

 

 

Адвокатът Попаврамов: Вие се наричате ученик и последовател на Стамболийски. Чели ли сте статията „Падна тиранинът" и смятате ли, че е възможно за Вас, последователят на Стамболийски да се целувате с автора на тази статия?

 

Председателят на съда: Статията на Кръстьо Пастухов.

 

Адвокатът Попаврамов: Статията на Кръстьо Пастухов. Съвместимо ли е това, щом сте ученик на Стамболийски?

 

Адвокатът Братков: А Вие прокурор ли сте да поставяте тия въпроси?

 

Адвокатът Попаврамов: А Вие председател на съда ли сте?

 

Адвокатът Братков: Има адвокатска етика.

 

Адвокатът Попаврамов: Адвокатите се делят на две категории.

 

Никола Петков: Господин адвокате, мога ли да отговаря на Вашия въпрос?

 

Председателят на съда: Отговорете на съда!

 

Никола Петков: Отговарям. На въпроса на господин адвоката ще отговоря с друг въпрос: възможно ли е комунистите да се целуват с Димо Казасов, убиец на сума комунисти на 9 юни?... Недейте задава такива въпроси, защото ще ви отговаря с думите на министър-председателя Георги Димитров: „Не ме интересува какъв е бил вчера, а днес какъв е"."

 

 

Показанията на свидетелите, значителна част от които излежават присъди или са подследствени, се отнасят преди всичко до военните организации „Неутрален офицер" и „Военен съюз", до някои страни от вътрешно-организационния живот на БЗНС „Никола Петков" и неговата агитационна дейност.

 

Свидетелите на прокурора осветяват отделни страни на обвинението. Един свидетелства за връзките на Никола Петков с М. Иванов. Невена Розева разказва за посредническата ѝ роля между Никола Петков и генерал Иван Попов. Тук са организаторите на „Неутрален офицер", които преразказват историята на тяхната организация, въздействието, което оказват върху тях Петър Коев и опозиционният печат. Техните показания се повтарят от

 

129

 

 

офицерите, които са подследствени по делото „Военен съюз". Призовани са и много други свидетели, осъдени или подследствени по различни дела. С техните показания се цели да се покаже, че Никола Петков и в. „Народно земеделско знаме" провокират гражданска война.

 

Свидетелите на защитата и преди всичко на Никола Петков посочват неговите качества, авторитет в земеделските среди, демократични убеждения, изключват възможността да е заговорничил против правителството на ОФ и да е готвил държавен преврат.

 

На процеса се явяват като свидетели политици и общественици. Показанията на някои от тях са пример за раболепничество пред властта и готовност на всякакви услуги.

 

Стефан Тончев предава следния разговор, състоял се между него и Никола Петков, относно разцеплението на БЗНС:

 

„— Стефане! Слушай, няма защо да се лъжем. Положението в страната е много сериозно, извънредно много сериозно. Нещата не са така, както вие ги виждате. Те ще получат един друг облик и то в най-скоро време. В нашата страна се налага да има два земеделски съюза, да се поведе една страшна борба. И знай, че ако аз не образувам тоя Земеделски съюз, ще го образува Христо Стоянов, ще го образува Недялко Атанасов и затова аз реших, вместо те да образуват, да го образувам аз.

 

— Сериозно ли приказваш? Сериозно ли ти, Никола Петков, приказваш това, ти, брат на Петко Петков, ти, който беше всичко в Земеделския съюз, ти приказваш това, ти сам сега искаш да режеш живо тяло на две части. Ти с акъла ли си си? Я помисли какво правиш и какво вършиш! Не се забравяй! Опомни се! Това е най-страшното престъпление, което ти ще извършиш.

 

— Не! Това се иска от друго място. Това трябва да стане и то трябва да стане с дни.

 

— На добър час. Готви се за народна присъда. — Тръшнах вратата и си излязох."

 

Георги Трайков представя Никола Петков като продължител на политиката на Г. М. Димитров:

 

„Те двамата са големи врагове помежду си... Някога Гемето го беше изгонил от Съюза, но гонейки Гемето, след като го замести, той стана много по-голям привърженик на позицията на Гемето, отколкото самото Геме. Това е самата истина. Както ви казах по-рано, той не благоволи да уволни нито един функционер от хората на Гемето, които

 

130

 

 

слизаха долу, приказваха на ухо против Съветския съюз, че Съветският съюз е омаломощен, слаб и пр. На ухо проповядваха една антисъветска, една антикомунистическа, антиотечественофронтовска политика."

 

Обвинението представя пред съда като доказателство за престъпна дейност на Никола Петков множество материали, поместени във в. „Народно земеделско знаме". Първата група от тях засяга отношението на Земеделския съюз към войската: липсата на сигурност и спокойствие за старите офицерски кадри, създадените улеснения за комунистите за влизане във военното училище, политизиране на армията, принизените изисквания към командния състав относно неговите професионални и интелектуални качества, унищожаване на воинските традиции, дисциплина и ред.

 

Следващата група материали засяга вътрешната политика: насилственото коопериране на селяните, изтръгване на селянина от основния му поминък и унищожаване на традициите на българското земеделие. На трето място са събрани материали относно външната политика и международните отношения: едностранчивост на външнополитическата ориентация, отдалечаване на България от Европа, отказ от националните идеали, обезличаване на дипломатическия корпус, уволняване на старите дипломати от кариерата и заменянето им с неподготвени, със съмнително образование и култура комунисти.

 

Като веществени доказателства към делото са приложени присъдите от състояли се в цялата страна процеси срещу членове на БЗНС, ЗМС или просто селяни, недоволни от насилственото коопериране, изземването на продукцията им и несправедливото разпределение на нарядите. Картината, която рисуват тези документи, е доста мрачна: организиране на банди от сдружени земеделци, метежи, погроми и събиране на оръжие и подготовка на членовете на Съюза за въоръжено завземане на властта.

 

Един от тези документи е за случая, станал на 8 януари 1946 г. в с. Чохоба, Сливенско. Четиридесет-петдесет души се събрали пред общината с искане да бъде освободен техен съселянин, арестуван затова, че изписвал лозунги. При опита да го освободят, охраняващият общината милиционер стрелял и убил двама души. Устроен е процес, случаят е наречен метеж, много от подсъдимите получават тежки присъди. За убиеца не става дума, той е изпълнявал гражданския си и партиен дълг.

 

С представянето на подобни документи се цели да се

 

131

 

 

докаже, че Никола Петков и Земеделският съюз готвят гражданска война и кървава разправа с народа.

 

Правителственият печат не оставя никакво съмнение относно вината на Никола Петков: „Свидетелите разкриват напълно престъпната противонародна дейност на Никола Петков", „При разпита, на който е бил подложен в съда, Никола Петков отрича всичко. Отрича безспорни факти и дава отговори, които предизвикват само смях", „Интригант и двуличник, чужд на народа и саботьор". Активизира се и дирижираната масова психоза. Протестни събрания и митинги продължават да заливат цялата страна, всички резолюции искат смъртта на Никола Петков.

 

 

4.4. „СМЪРТ ЧРЕЗ ОБЕСВАНЕ"

 

Обвинението предявява своите искания пред съда на 12 август. Пръв говори прокурорът П. Петрински:

 

„... На подсъдимата скамейка е изправен ръководителят на една от групите на така наречената опозиция у нас, който прикривайки се зад фразите за „демокрация", „народовластие", за „отечественофронтовска опозиция" и др. подобни, фактически е конспирирал против установената от народа власт, като е подготвял и организирал държавен преврат по подобие на този от 9 юни 1923 г."

 

Следва обширно изложение за значението На 9 септември и революционното обновление след това, което Никола Петков не само отрича, но и се бори против него. Прокурорът изгражда обвинителната си теза върху подсъдимите и свидетелите. Добросъвестното отчитане на всички факти и тяхното безпристрастно анализиране не е най-голямото му достойнство. За сметка на това той добре се школува в използването на отделни цитати и части от показанията, които подкрепят обвинението. В резултат на този „научен" подход се стига до обобщения със съмнителна достоверност:

 

„Установените факти са напълно достатъчни, за да се приеме, че двамата полковници са били подбудени от Никола Петков, за да формират тайната-военно-заговорническа организация... Като имам предвид показанията на Петър Коев, който ви каза, че пред него Никола Петков е признал, че има връзки с лица от военните среди, от които добре е осведомен за положението и възможностите на войската, струва ми се, че той има и друга дейност, която не е напълно разкрита и която би могла да ви даде основание

 

132

 

 

да приемете, че Никола Петков е не само подбудител, но и един от ръководителите на така формираната организация".

 

В заключение П. Петрински пледира за снизходителна присъда срещу офицерите, направили „чистосърдечни" признания, моли съда да смекчи съдбата им:

 

„Що се касае до подсъдимия Никола Петков, никой не би могъл да хвърли във везните на правосъдието нито едно смекчаващо вината обстоятелство. Тръгнал по обратния път от историческия акт на 9 септември, той не спря на прага на честта, а обсипа страната ни с позора на предателството.

 

Отъждествявайки своите лични интереси с тия на страната ни, той сам отрече себе си. Никола Петков не носи в себе си нищо друго, освен духа на отрицанието и пламъка на гражданската война.

 

Историята не се твори от себелюбци, които не виждат родината там, където не са те.

 

За така разкритата пред вас негова дейност, не е достатъчно презрението на поколението. Подсъдимата скамейка, на която той стои, е скамейката на вечния позор.

 

За такава деятелност няма достатъчна санкция. Когато родината зове, а законите повеляват, вие ще намерите достатъчно основания, за да му наложите най-тежкото наказание.

 

По-добре край на един, отколкото край на обществото.

 

Този, който е готвил удар върху държавата, трябва да получи заслужена санкция.

 

Свободата иска своето възмездие."

 

Прокурорът Б. Минковски доразвива тезата на обвинението:

 

„Този процес сам по себе си е един етап от борбата, която нашият народ води непрекъснато и упорито от 9 септември 1944 г. насам срещу народните врагове за укрепване на своята власт и изграждане на истинска народна демокрация...

 

Никола Петков се отцепи от Отечествения фронт под влияние на активизиращите се реакционни международни сили. Под това влияние именно у нас се раздвижиха и надигнаха глава остатъците от фашизма и реакцията, представителите на отречения монополистичен и спекулативен капитал. Всички тези профашистки елементи още от началото на 1945 г. бяха започнали да се концентрират и отпочнаха борба срещу властта на Отечествения фронт.

 

133

 

 

За това говорят разкритите легионерски и други конспиративни групи в Пловдив, София, Русе, Враца, Лом и др.

 

Никола Петков застана начело на опозиционните групи, на които се обяви за водач и с чиято воля и съвест свободно разполагаше...

 

Днес вече за всички е ясно, че Никола Петков е бил само един лъжедемократ, който под прикритието на легална политическа борба е подготвял свалянето на народната власт на Отечествения фронт чрез въоръжен преврат и унищожаване на народната република, подготвял е разгром на нашата народна демокрация и реставрация на фашисткия режим от миналото...

 

Никола Петков става ръководител, вдъхновяващ и организиращ политически център на цялата конспиративна дейност, на всички превратаджийски, терористически, саботьорски и шпионски организации и групи в страната...

 

Никола Петков е главният организатор и вдъхновител на всички военно-заговорнически конспирации, терористически и диверсионни акции, саботажи, метежи, размирици и пр. Няма в страната конспирация, терористическа или друга противонародна дейност, нишките на която да не водят към централата на Никола Петков. Той е виновен и за моралните щети и поражения, които нанесе върху съзнанието на българския народ със злостната си и вражеска пропаганда.

 

За всичките му тези престъпления българският народ произнесе вече своята тежка присъда. На предателя народът отговори с презрение...

 

Никола Петков, господа съдии, не заслужава никакво снизхождение... За това, господа съдии, на основание всички доказателства в процеса и съображения, които изложих, аз ходатайствам и искам за Никола Петков да наложите, съгласно чл. 1, ал. I и член 3 от ЗЗНВ най-тежкото наказание — смърт."

 

 

След обвинителните речи на прокурорите, в съдебната зала ляга сянката на смъртта. Защитната колегия на Никола Петков никога в досегашната си практика не се е сблъсквала с такова необосновано обвинение, пренебрегващо всички правила на правната и елементарната човешка етика. В ръцете им е планина от факти, които оборват обвинението и въпреки това, всички чувстват как делото се изплъзва от тяхната власт. Никой не чува техните пледоарии, никой не се интересува от фактите и доводите, които противопоставят на обвинението, от правната квалификация на извършените деяния. Сякаш блъскат по

 

134

 

 

затворена врата. Пред тях няма съд, представен от техни колеги, а автомати, чието задвижване остава тайна за тях. Правилата на играта са вече други. Правните аргументи се заменят от аргументите на силата и неконтролируемата власт.

 

Н. Бронзов пръв се ориентира в създадената атмосфера на обреченост. В защитната си реч той изпълнява не толкова правния, колкото човешкия си дълг.

 

„... в тези седем, осем дни, в които гледаме този процес аз съм така в една депресия, може би не само за това, че този, комуто имам честта да бъда защитник, е мой личен другар, но като наблюдавам всичко онова в този процес, като помня и съм съвременник на развитието на политическите събития в България от 30 години, казвам ви, че идват моменти в душата ми, когато просто така ме е срам, не, тежко ми е да кажа, че съм българин, виждайки трагедията на този български народ... Трябва да се знае, че една политическа организация, един народ — вземете го изцяло — той не е от автомати, от роботи, той не е създаден по един терк да мисли еднакво, да чувства еднакво, всеки има правото да мисли, да разсъждава, да критикува, да възприема нещата и да ги дава под една или друга светлина."

 

След това Н. Бронзов се опитва да внесе някакъв порядък в правната квалификация на извършените от подсъдимия деяния. Отхвърля цялата част от обвинителния акт, който разглежда дейността на Никола Петков преди и след 9 септември 1944 г. като политик и общественик, секретар на Земеделския съюз и редактор на в. „Народно земеделско знаме". Не приема и показанията на М. Иванов. След като съдът твърди, че Никола Петков е имал връзки с К. Станчев, защо „ще търси Марко Иванов, който няма собствено мнение и се допитва до Станчев?" И въпреки че в общи линии причината за поведението на офицерите му е ясна, не може да им прости позата на невинни жертви и да не покаже абсурдността и примитивността на обвинението:

 

„Господа, вие четохте пресата на опозицията. Четохте „Народно земеделско знаме", четохте „Свободен народ". Те ви повлияха! Че не четохте ли „Работническо дело", не четохте ли „Изгрев", не четохте ли „Отечествен фронт" и още други правителствени вестници? Защо те не ви повлияха в противното? Отговорът е един: защото вие в душата си имате друга идеология, други разбирания. Недейте се оправдава с тези вестници..."

 

Напразни усилия. Нови времена, нови нрави, нов морал.

 

135

 

 

Тоталитарната действителност органичава мисленето в рамките на самосъхранението. Хората се отдалечават един от друг и всеки сам решава собствените си проблеми. Новият тип колективизъм ражда отчуждение, отчуждението — егоизъм. Самотният човек е слаб, слабо и безсилно е неговото мислене. Партията, която се извисява над всички, почва да мисли за всички. Прогресът спира. Неговото начало е разпятието на тези, които го познаваха и обичаха.

 

На 14 август на подсъдимите е позволено да кажат последната си дума. Всички се признават за виновни, молят за снизходителна присъда. Единствено Никола Петков е непреклонен:

 

„Никога не съм вършил и не съм помислювал да върша нелегална дейност срещу народната власт от 9 септември 1944 г., в създаването на която участвува и Българският земеделски народен съюз и лично аз... Никога не съм бил в услуга на никаква реакция, било вътрешна или външна... От две години, от 25 юли 1945 г., срещу мен се води най-жестока и най-безмилостна кампания... Нищо от моя обществен, личен и частен живот не остана незасегнато. Мене символично ме погребваха три пъти в София и десетки пъти в провинцията. Аз видях сам некролога си на входа на софийските гробища и присъствах на едно такова погребение... Скромен политически деятел, аз нямам правото да се оплаквам, щом двама, признати от всички за големи българи, за големи държавни мъже — Димитър Петков и Петко Димитров Петков — бяха убити като предатели на софийските улици."

 

 

Мотивите към присъдата подробно преразказват показанията на свидетелите на прокурора и обвиняемите офицери. Оценката за целите, които са си поставили е категорична:

 

„Да се поставят на разположение на опозицията, начело с Никола Петков за сваляне на ОФ правителството, да се стигне до правителството, начело с Никола Петков."

 

Никола Петков от своя страна „прозрял идейната безпътица, в която се намират и че това тяхно психическо състояние представлява най-благоприятна почва да им се внуши създаването на тайна военна организация с фашистка идеология." Никола Петков обаче не се ограничава само с армията. Показанията на Д. Иванов се използват, за да се аргументира обвинението, че Никола Петков подготвя земеделските кадри „за въоръжена борба против правителството", да провокира безредици и

 

136

 

 

„нахлуване на чужди войски у нас от териториите на Гърция и Турция".

 

Впрочем, на тези нелепости никой не вярва и съдбата на Никола Петков и Земеделския съюз далеч не се решава в залите на съда. На 14 август 1947 г. се провежда разширено съвещание на ЦК на БРП(к). По втора точка от дневния ред: „Политически изводи от процеса „Никола Петков" докладва Вълко Червенков:

 

„Процесът срещу Никола Петков даде обилен материал за разобличаване на неговото реставраторско и контрареволюционно лице и на цялата противонародна политика на опозицията и по-специално на БЗНС „Никола Петков". Присъдата ще бъде едновременно и присъда над противодържавната реставраторска политика на тяхната организация... Ние смятаме, че при новото положение, не следва повече да продължаваме разговорите с опозиционното ръководство.

 

Сега въпросът стои даже иначе... Не се касае само за личността на Петков, а се поставя въпросът, може ли неговата организация да се ползва с легалност по-нататък. Ние няма да продължаваме да търпим опозицията в този вид, в който тя съществува от 1945 г. Това е една контрареволюционна, реставраторска организация. Ние не трябва да ѝ позволяваме каквато и да било публична дейност по места."

 

Антон Югов горещо поддържа предложението на докладчика:

 

„След този процес не може да става дума за легално съществуване по-нататък на една организация, която е тръгнала по пътя на конспирацията. Ние нямаме решение по този въпрос, но не бива да има колебание по това, че организацията на Никола Петков не може да бъде третирана по-нататък като легална организация — тя трябва да бъде поставена вън от закона."

 

На 16 август 1947 г. председателят на съда Н. Райчев прочита присъдата. Никола Петков е признат за виновен по всички пунктове на обвинителния акт, с изключение на обвинението, че е внушил създаването на военната организация „Неутрален офицер" и е осъден на смърт чрез обесване. Останалите подсъдими, обвинени в създаването на конспиративна организация и организиране на терор под влияние на опозиционната пропаганда и лично на Никола Петков получават по-леки присъди: М. Иванов — 15 години, Б. Гергов и А. х. Атанасов — по 10 години и Д. Иванов — 6 години строг тъмничен затвор.

 

137

 

 

На следващия ден, 17 август, в. „Работническо дело" публикува присъдата и коментар на редакцията:

 

„Тежката дума на народа повелява. Никаква пощада за гробокопача на националната ни независимост Никола Петков. Разтуряне на опозиционния „земеделски съюз" — свърталище на фашисти и спекуланти."

 

Заедно със смъртната присъда над Никола Петков е произнесена и смъртната присъда над БЗНС „Никола Петков".

 

Западните информационни източници коментират процеса и произнесената над Никола Петков смъртна присъда като грубо погазване на гражданските права и свободи на личността. По въпроса едва ли бихме могли да добавим нещо повече от това, което се казва в подготвената за печат книга на Георги Гунев, откъси от която бяха публикувани във в. „Народно земеделско знаме" и „Литературен фронт". [*] И все пак някои моменти заслужават внимание.

 

Преди всичко отново трябва да се върнем на решенията в Ялта. Седемдесет и пет процентното влияние, което те осигуряват на Съветския съюз в България, не дава големи шансове на САЩ и Англия за намеса и влияние в обществено-политическия живот на страната. Единствен господар и съдник на нейната съдба е Съветският съюз. Налагането на тази воля под диктата на Сталин приема печалните измерения на съветската действителност. Въпросът дали в партийното и държавното ръководство всички са били твърди привърженици на тази политика, трябва тепърва да се изследва. Онова, което е несъмнено, е че всички са били принудени да приемат тази линия и да я изпълняват под диктата на съветските представител в СКК и съветници в Държавна сигурност.

 

Американските и английските представители в СКК не могат да приемат сталинизацията и искрено желаят свобода и демокрация за българския народ. С благородна цел те твърде много се обвързват с опозицията, но поставени вън от голямата игра, както техните, така и очакванията на опозицията, остават излъгани и неоправдани.

 

В потвърждение на казаното е писмото, което на 16 август 1947 г. Марк Етридж изпраща до президента на САЩ Хари Труман:

 

„Надявам се, че Вие и Държавният Департамент на САЩ ще положите всички възможни усилия, за да предотвратите планираната екзекуция на Никола Петков в България. Технически тази страна е все още под

 

 

*. Вж. „Народно земеделско знаме", бр. 13 от 15 май 1990 г. и следв.

 

138

 

 

контрола на Съюзническата комисия и неговият случай следва да бъде разгледан от нея. Моето чувство е, че самата ни репутация е заложена на карта, защото ние окуражавахме опозицията в нейната борба за свобода на словото и печата."

 

Президентът отговаря лично на това писмо, но обещанието му, че ще направи всичко, за да не допусне убийството на Никола Петков е по-скоро декларативно. Онова, което М. Етридж и останалите американски и английски дипломати от втория ешелон не знаят, е че още през февруари 1947 г. САЩ са изразили готовност да признаят правителството на Отечествения фронт, водено от Георги Димитров. По тази причина дискусията не се води на държавно равнище, а се ограничава в СКК и обхваща протестите на световната демократична общественост.

 

Съветският съюз минава в настъпление. На 19 август коментаторът на Радио Москва в беседа за България казва:

 

„Присъдата е произнесена. Общонародното искане е удовлетворено... Ако на Никола Петков не се отдаде да осъществи коварните си планове, то това е само резултат на бдителността на българската демокрация, на бдителността на народната власт... Присъдата над Петков е посрещната с горещо одобрение от целия български народ... и се подкрепя от всички, на които са скъпи свободата, на които е скъп мирът, и на които е скъпо народното благоденствие." Интервенцията на английския и американския представители в СКК е неуспешна. Отговорът на нейния председател генерал Черепанов е, че искането случаят „Никола Петков" да се разгледа в Комисията е неправилно и неприемливо, представлява „намеса в българските вътрешни работи и накърняване на държавния суверенитет на България."

 

Съветската позиция е силна и договорирана на най-високо равнище.

 

Георги Димитров, който лично от Сталин е информиран за разговорите на „тримата големи" и по-конкретно за позицията на САЩ, също взима становище:

 

„В тази работа никаква намеса отвън няма да помогне на Петков, нито на който и да е другиго. Аз бих могъл да кажа нещо повече: всяко вмешателство отвън може само да усложни въпроса, защото тогава ще стане основател но подозрението, че Петков е действал за държавен преврат не само със своите сподвижници в България."

 

Пътят към умъртвяването на Никола Петков, БЗНС „Никола Петков" и демокрацията е открит. На преден

 

139

 

 

план излизат изпълнителите. Доколко техните действия се дължат на лична убеденост и доколко на влиянието на Москва, е въпрос, по който историята вероятно още дълго ще пази мълчание.

 

Друг момент, който заслужава внимание, е въпросът за инквизирането на Никола Петков преди екзекуцията му. Към доводите „за" и „против" тази версия на Г. Гунев, бихме могли да добавим следното.

 

Майор Рачо Станимиров, осъден по процеса „Неутрален офицер" и по време на екзекуцията на Никола Петков излежавал присъда в Централния затвор, е на мнение, че Никола Петков е бил инквизиран. Един такъв факт, според него, не би могъл да остане в тайна в затвора. На това го навежда и мисълта, че познава лично Гуджо, затворник, който е участвал в обесването на Никола Петков и след това е носил неговата шапка и сако. Дискретността не е било първото качество на последния.

 

Светлина върху повдигнатия въпрос хвърля и протоколът за изпълнение на присъдата над Никола Петков:

 

„На 23 септември се привежда в изпълнение присъдата от 16 август 1947 г. срещу Никола Димитров Петков, 54 годишен, роден в София, син на Димитър Петков и Екатерина Ризова, неженен, юрист, журналист.

 

Присъдата е изпълнена в Софийския централен затвор в присъствието на прокурора от Софийския областен съд Никола Стойков. Никола Петков се изповяда пред духовно лице и прие свято причастие.

 

Отведен до мястото, придружен от стража и духовно лице. Прокурорът прочита присъдата.

 

Осъденият не изказа никакво последно желание.

 

В 1 часа сутринта присъдата е изпълнена."

 

Инквизиран или не, жив, полумъртъв или мъртъв, окачен на бесилката е въпрос, по който може би ще се внесе яснота, но това не променя истината — срещу Никола Петков, срещу българския народ и демокрацията е извършено престъпление.

 

140

 

 

 

5. ПРОДЪЛЖЕНИЕ С НЕОЧАКВАН КРАЙ

 

Прекъснатото следствие по организацията „Военен съюз" се възобновява непосредствено след приключването на процеса срещу Никола Петков. На 18 август дават показания полковниците Марко Иванов и Борис Гергов. Фактът, че са вече осъдени, създава известни затруднения. Все пак те са създателите и ръководителите на военната конспирация и съдът не може да се лиши от тяхното присъствие. Неудобството се преодолява като следствените органи ги подготвят за главни свидетели на обвинението.

 

 

5.1. ПРЕНАСОЧВАНЕ НА ВНИМАНИЕТО

 

Основна фигура при подготовката на процеса срещу „Военен съюз" става генерал Кирил Станчев. От групата на подсъдимите той е единственият офицер, който в съда може да представлява ръководното ядро на организацията. Но изглежда генералът се е оказал костелив орех. Следствените протоколи, въз основа на които е съставен обвинителният акт, не са приложени към делото. Запазен е единствено протоколът от показанията, които К. Станчев дава в деня, когато му връчват обвинителния акт — 25 септември 1947 г.:

 

За военната конспирация, присвоила си наименованието „Военен съюз", научава от следствените власти, след като е задържан на 4 август 1946 г.

 

„Не членувам в тая организация и нищо не знам за нейното съществуване: нито за ръководството ѝ, нито за членовете ѝ. Никой не е идвал при мен, за да иска мнението ми за образуването ѝ."

 

Познава и тримата офицери — М. Иванов, Б. Гергов и Стоян Златев, те са по-млади от него, не е контактувал с тях, освен веднъж, когато казва на М. Иванов, че със статиите, които е публикувал в пресата „е нанесъл ущърб на армията". С Никола Петков се познава от дълги години. В последно време се срещат рядко.

 

141

 

 

„С Никола Петков никога не съм. говорил върху възможностите за участие на войската или части от нея в една въоръжена акция срещу властта на Отечествения фронт."

 

Любопитна подробност в показанията на К. Станчев е срещата между него и Васил Коларов, състояла се през юни 1946 г. Васил Коларов му казал, че Никола Петков го гласи за министър и че млади офицери готвят преврат. Отговаря му, че никога не е имал подобен разговор с Никола Петков, а що се отнася до преврата „може да има запалени глави, но Пловдивският гарнизон е на стража". Този факт показва, че властта, която е следяла всяка стъпка на офицерите от Министерството на войната и Щаба на войската, не е засекла техни контакти с К. Станчев. Следователно, той е „замесен във „Военен съюз" след арестите на офицерите. Едва тогава „стават известни" срещите, които те са имали с генерала, съвместните събрания, на които са обсъждали и приемали документи и са подготвяли организацията за насилствено сваляне на властта.

 

На 25 септември 1947 г. всички подсъдими получават преписи от обвинителния акт. Последният е съставен главно върху показанията на М. Иванов и Б. Гергов: срещите им с Никола Петков, създаването на организацията, вербуването на нейните членове, изготвяне и приемане на устава и на други документи. Новото в обвинителния акт е, че след като „Военен съюз" е създаден, организаторите му преминават към изработване на планове за превземане на Министерството на войната и чрез кадрови размествания на членовете на организацията за овладяване основните постове във войската.

 

Синхронизирането на показанията на подсъдимите и свидетелите с обвинителния акт продължава и след неговото публикуване. Това особено ясно проличава по време на самия процес.

 

Съдът срещу „военно-фашистката конспирация „Военен съюз" открива своите заседания в 14. 10 часа на 8 октомври 1947 г. Председател на съда — Константин Унджиев, членове: Цветко Цветков и Георги Генков, обвинители: прокурорите Петко Петрински и Дончо Йорданов. Списъкът на подсъдимите, на брой 39 души, се оглавява от генерал К. Станчев. За свидетели са призовани 146 души.

 

Генерал К. Станчев пръв дава показания пред съда:

 

„Признавам се за виновен в извършване на престъплението, така както е изложено в обвинителния акт..., признавам участието си във „Военен съюз" така, както съм обвинен.

 

142

 

 

Това го считам за моя основна грешка... Като приемам тази грешка, оставам с убеждението, че трябва да се служи на жизнените интереси на българския народ, на сърдечност и вечен съюз със съветските народи, нашият двоен освободител, честно и безкористно. Всяко отклонение от тази генерална линия считам за грешка."

 

Съдът е недоволен от краткото изложение на К. Станчев. Към него се отправят редица въпроси за връзките му с офицерите М. Иванов, Б. Гергов и Атанас х. Атанасов, за създаването на „Военен съюз", за участието му в организацията. На последния въпрос К. Станчев отговаря:

 

„— Моето замълчаване. Повече нищо не съм направил.

 

— Признавате ли се за виновен, че сте ръководител на „Военен съюз"? — пита председателят на съда.

 

— Марко Иванов може да е останал с впечатление, че аз съм с него. Затова казвам, че признавам обвинението."

 

Съдът прави напомняне, че се признава за виновен, а фактически се оневинява като твърди, че единственото му участие във „Военен съюз" е, че е знаел за неговото създаване и е запазил този факт в тайна.

 

„— Признавам, че съм чел и одобрил устава с инструкцията и декларацията, предадени ми от Марко Иванов. Дадох му съгласието си да стана член и председател на „Военен съюз". Това го признавам искрено... От това, което прочетох и споделих с Марко Иванов, разбрах каква цел преследва. С преврат и въоръжена сила да събори установената в държавата власт... Общи събрания на управителния съвет не сме провеждали. Аз поддържах връзка с останалите членове чрез Марко Иванов."

 

На въпроса за връзките му с Никола Петков потвърждава, че са приятели, но никога не е разговарял с него за „Военен съюз" и за използване на армията за сваляне на правителството чрез преврат.

 

Показанията на останалите подсъдими уточняват редица факти около създаването и дейността на „Военен съюз". За неговото възстановяване около 15 души научават от М. Иванов, а други 7-8 души — от Б. Гергов, С. Златев и А. х. Атанасов. Десетина души от посветените разговарят и споделят мисли за организацията със свои другари и колеги. Това е и пътят, по който следствието разплита „сложния възел на военната конспирация". Някои от подсъдимите отричат, че са били членове на организацията, но повечето са принудени да се съгласят с печалния факт, че уведомяването им за създаването на „Военен съюз" и

 

143

 

 

запазването на това обстоятелство в тайна е достатъчно, за да се считат за негови членове.

 

Десетина души, които са запознати с устава и други документи на организацията, се третират от съда като особено опасни конспиратори и заговорници. Някои от тях, осъзнали вината си, правят декларации: „Сгреших и измених на своя народ. Давам обещание, че ще се поправя и никога няма да се меся в такива работи. Заставам твърдо на позицията на ОФ"; „Това, което извърших във „Военен съюз", съзнавам, че е погрешно и се разкайвам искрено. Смятам, че съм извършил престъпление и декларирам, че в бъдеще на свобода, ще влея всичките си усилия за изграждането на нова,демократична България".

 

От показанията на подсъдимите е трудно да се види до какво точно се свежда дейността на организацията. Те се познават, срещали са се, водили са разговори, споделяли са мисли и информация. Един от тях казва, че по искане на А. х. Атанасов е разработил план за превземане на Министерството на войната, но писмена разработка никъде не представил, а и никой не е искал такава.

 

В мотивите, които подсъдимите изтъкват за встъпването си в организацията, освен едностранчивото си възпитание и влиянието на опозицията, посочват и ролята на военния министър генерал-полковник Дамян Велчев. Впрочем това е нов сюжет и на неговото разработване се отделя значително внимание. Около 12 души в показанията си казват, че влезли в организацията, защото считали, че начело на нея стои Д. Велчев, или че я ръководи посредством своя адютант С. Златев. Други посочват двойнствената игра на военния министър и открито афишираното от него пренебрежително отношение към помощник-командирите. Съдът с въпроси, реплики и всевъзможни други начини провокира тази тема и насочва вниманието към нея.

 

Основните свидетели на обвинението са М. Иванов, Б. Гергов и А. х. Атанасов. В общи линии те повтарят разказите за връзките си с Никола Петков и за създаването на организацията. Новото в показанията им е по-нататъшното развитие на темата за Д. Велчев. М. Иванов изтъква, че с Б. Гергов, след като се срещат с Никола Петков и генерал Иван Попов, отиват в дома на Д. Велчев и разговарят с него.

 

„Изобщо прие нашето мнение за промяната във войската с удоволствие. Казах му, че опозицията го има предвид за военен министър или регент, от което той беше видимо доволен."

 

144

 

 

Като свидетели са призовани и генералите Боян Българанов и Крум Лекарски.

 

Б. Българанов, който е помощник-командир на Втора армия и е свидетел на нейните победи в Отечествената война, в съда намира единствено думи, с които обвинява нейния командир:

 

„... генерал Кирил Станчев искаше мнението на военното министерство да действува заедно с дражевистки части. А това значеше установяване на дражевистка власт в тези места, в които действуваше нашата армия", „...той (К. Станчев) открито защитаваше фашистките елементи в армията" и „изказваше недоверие към боеспособността на Червената армия".

 

К. Лекарски свидетелствува против Д. Велчев. Още на 9 септември 1944 г. те били против него, „той обаче беше наложен за военен министър".

 

Правителственият официоз също пренасочва вниманието си. След екзекуцията на Никола Петков и разтурянето на опозиционния земеделски съюз вниманието към тях видимо отслабва. На 16 октомври показанията на К. Лекарски са поместени под заглавието: „Нови изобличителни данни за Дамян Велчев". Публикувана е и декларация, дадена от К. Станчев пред съда:

 

„Аз бях командир на армия, подчинен на министъра на войната генерал Дамян Велчев. Разпорежданията, които даваше той, оставяха впечатлението, че той не е сам и че той се опира на нещо. Аз чувствувам всичката си отговорност, че трябваше да преценявам по-критично тези заповеди на военния министър генерал Дамян Велчев, за да ме въздържат от противонародно и престъпно деяние. Но това аз не съм направил.

 

Днес ми е ясно, че организацията „Военен съюз" се явява преден отряд на империалистическите държави за стремежи, с по-далечни цели и твърде опасни за българския народ."

 

Ясно е при какви условия К. Станчев е бил принуден да подпише тази декларация. Нейната абсурдност от гледна точка на военните устави е толкова очевидна, че коментарът е излишен.

 

На 18 октомври в. „Работническо дело" излиза с уводна статия: „Разкрития в процеса на военно-фашистката конспирация". В нея се казва, че народната демокрация с бдителността си спасява народа и страната от страшно изпитание, готвено им от военните конспиратори. Основният мотив в статията обаче е друг:

 

„В процеса се изнасят множество данни, които хвърлят светлина върху ролята на

 

145

 

 

бившия военен министър генерал Дамян Велчев... И докато Дамян Велчев е предсказвал образуване на правителство начело с Никола Петков, последният е обещавал, че Дамян Велчев ще запази поста си на военен министър в това правителство. Демаскираният сътрудник на Никола Петков във военно-фашистката конспирация, не само не може да представлява българската държава в чужбина [*], но трябва да бъде държан отговорен пред закона на страната за своите противонародни деяния."

 

 

5.2. ПРИСЪДА С ВЪПРОСИТЕЛНИ

 

Обвинителната реч на прокурора П. Петрински е образец на налагащото се вече тоталитарно мислене, което не зачита никакви научни, правни и етични норми, опива се от собствената си дилетантщина и улично красноречие:

 

„Въпреки обстоятелството, че в този процес бе хвърлена обилна светлина върху подпалвачите, които посегнаха върху суверенитета на нашата страна, все пак при настоящето дело има едно качество, че тази истина ще остане една безспорна истина. В случая е разкъсана още една от брънките на веригата на вътрешната и външната реакция, която се стремеше да подронва престижа на властта."

 

Следва дълга разходка из историята, философията и литературата, за да се съберат аргументи и докаже приемствеността на фашизма в България с този в Италия и Германия. Проводници на фашизма в страната са военните конспиратори, но техен вдъхновител е буржоазната опозиция. Освен Никола Петков се сочи и Кръстьо Пастухов:

 

„...от своята гробница се надигна и Кръстьо Пастухов. Той написа две грамадни статии..., като че ли искаше да каже на нашата войска: „Вие я свършете, пък нашата е лесна."

 

Като фактор за създаването на организацията се сочи и министърът на войната Д. Велчев: главнята на пожара не му е подадена (на М. Иванов, бел. на Ж. Ц.) само от Никола Петков, а и от генерал Дамян Велчев:

 

„... те са двамата, които в съгласие с империалистическите сили, са подготвяли оная сила, която е трябвало да извърши преврат в нашата страна."

 

От факта, че Никола Петков се е срещал с чужденци

 

 

*. По това време от 25. 09. 1946 г. Д. Велчев вече е пълномощен министър в Швейцария.

 

146

 

 

се прави изводът: „Тази организация е имала връзки с представители на чуждите министерства в нашата страна. Всеки знае, че опозицията имаше връзки с американците, а за мен е повече от сигурно, че и „Военен съюз" е бил във връзка с тях." След това прозрение в истината прокурорът задава патетичния въпрос: „Би ли могъл някой да се усъмни, че не е подготвян държавен преврат?"

 

От показанията на свидетелите П. Петрински прави и следните по-важни изводи, някои от които имат и сериозен „теоретичен" характер:

 

„Вярно ли е, че е образувана организация в страната с цел отслабването и подронването на установената власт? Вярно е! Вярно ли е, че когато е образувана тази организация е била с фашистка идеология? Вярно е! Сложиха ли началото на една история и тази история се нарича фашизъм? Вярно е!... Аз не съвсем случайно процитирах някои мисли, казани от немски философи... аз не случайно се спрях на фашистката идеология, това беше необходимо, за да се очертае фашизмът в неговия най-ярък вид, че фашизмът е всяка сила, която се стреми да запази стария свят по пътя на насилието.

 

Каква беше целта на една такава организация?

 

Очевидно реставраторска...

 

Ето това е, господа съдии, мисълта и целта на така създадената организация. Може ли тогава да има съмнение, че тази организация не е имала фашистка идеология?"

 

В заключение прокурорът Петрински моли съда за „осъдителна присъда".

 

Задачата на прокурора Д. Йорданов е да даде правна квалификация на извършените от подсъдимите деяния и определи размера на наказанието им според законите на страната.

 

„Нелегалната конспиративна организация „Военен съюз", казва той, не е резултат на случайно хрумване на офицери със засегната чест. Корените на тази организация трябва да потърсим в черното минало на фашистката диктатура в нас и реакционните реставраторска и империалистически кръгове извън нас... Опозицията на Никола Петков беше създадена по чуждо внушение и с чужда намеса. Реставраторска, шпионска, антидеветосептемврийска, тръгнала по пътя на безогледното отрицание на историческото дело на Девети септември и Отечествения фронт и се превърнаха в конспиратори, заговорници против законната народна власт, пристъпиха към подготовка на реакционен фашистки военен държавен преврат, разчитайки главно на помощ отвън. За тяхно огорчение

 

147

 

 

оръдията им са изправени да отговарят пред вас... С присъдата, която ще издадете по настоящето дело окончателно ще бъдат оплюти и презрени от нашия народ николапетковци... С вашата присъда вие ще накажете виновниците, ще предупредите агресивните и посочите къде е пътят на българския гражданин и мястото на нашата родина."

 

На 21 октомври Софийският областен съд произнася присъдите над подсъдимите по организацията „Военен съюз". Обосноваването на присъдата е образец на новото социалистическо право:

 

„... законът не изисква организацията да е проявила дейност, а още по-малко да е започнала на дело да осъществява своите цели и задачи. Обективният състав на чл. 1 от ЗЗНВ ще бъде напълно осъществен щом като се предприемат действия за създаване и се създаде една организация с фашистка идеология, която си е поставила за цел събарянето, подриването и отслабването на установената власт в държавата. Не е нужно следователно, тази организация да проявява каквато и да е дейност, а още по-малко да е започнала да осъществява своите цели и задачи, които се и поставила."

 

Изводът е абсурден, но сам се налага от подобно тълкуване на закона: смъртно наказание заплашва всеки български гражданин, който си позволи да мисли против народната власт и си поставя за цел да съдействува за нейното падане.

 

Генерал К. Станчев като ръководител на „Военен съюз" е осъден на доживотен строг тъмничен затвор. Един от подсъдимите като организатор на група на „Военен съюз" във Варна е осъден на 15 години строг тъмничен затвор. Тежки присъди получават всички, които са признати за членове на организацията: двама — 12 години строг тъмничен затвор; шест — 10 години, двама — 8 години, шест — 7 години, двама — 6 години, четири — 5 години и осем — 3 години. Затова че са знаели, но не са доложили за създаването на „Военен съюз" са осъдени седем души — един на 3 години и шест — на 1 година строг тъмничен затвор.

 

С процеса срещу организацията „Военен съюз" приключва един етап от кампанията на комунистическата партия за установяване на монопол в армията и политическия живот. По сведение на Рачо Станимиров през 1946 г. са уволнени 5 000 от общо 5 500 офицери в българската войска. От останалите 500 души кадрови офицери започва да се формира новият командирски състав на армията, попълван с бивши партизани, политзатворници и предани на комунистическата идея кадри. Този печален факт предстои

 

148

 

 

да бъде изследван от нашата историческа и военна наука. Неговото изясняване навярно ще хвърли светлина върху въпроса за боеспособността на армията в края на 40-те и в началото на 50-те години и нейната готовност да защити независимостта на родината ни. Отговорът на този въпрос, няма съмнение, ще бъде едно от основните обвинения срещу тоталитарния режим, наложен по образ и подобие на съветската власт.

 

Екзекуцията на Никола Петков и разтурянето на БЗНС „Никола Петков" обезсилва опозицията и разчиства пътя за нейното ликвидиране. Диктатурата на пролетариата, като демокрация за всички, се изражда в диктатура на една партия и в деспотизма на нейния елит. Членовете на опозиционната земеделска партия и нейната младежка организация са подложени на преследване и терор. Не са единици тези, които загиват в концлагерите и затворите. Стотици и хиляди престояват зад телените мрежи с месеци и години. Това обяснява защо на властта беше необходим процесът „Военен съюз" и наложените на подсъдимите тежки присъди.

 

Един въпрос обаче, повдигнат на процеса, не можа да намери решение. Отнася се за Д. Велчев. Естествено е след обесването на Никола Петков елитарната власт да пренасочи вниманието си и да използва сломената воля на подсъдимите за оклеветяването на други и за подготвянето на нови екзекуции. Необяснимо е само защо ударът се насочва срещу Д. Велчев, който е освободен от поста министър на войната и от 25 септември 1946 г. е извънреден и пълномощен министър на България в Швейцария. Три месеца преди заминаването му от страната започва следствието срещу „Военен съюз" и „Неутрален офицер", време достатъчно, за да се разкрие неговата дейност и да му се потърси отговорност. В качеството си на военен министър той пръв прави оглед на трупа на своя адютант С. Златев. Това са факти, които в очите на неговите властелини го изобличават в смъртни грехове, но вместо съд получава назначение в чужбина. Предположението, че Кимон Георгиев като министър-председател спасява своя другар, е твърде наивно. Освобождаване от длъжност и назначения от подобен род се решават в Политбюро и се утвърждават в секретариата на ЦК на БРП(к), като предварително се съгласуват със съветското представителство в СКК и с шефа на съветските съветници в Държавна сигурност.

 

Впрочем, у редица комунистически лидери не липсва желание за разправа с Дамян Велчев. Фактите за това са

 

149

 

 

много. Достатъчно е само да се прегледат материалите около отменянето на 4-то постановление на Министерския съвет и делата по процесите срещу д-р Г. М. Димитров и военните организации. В комунистическите върхове никой не скрива недоволството и омразата си към Д. Велчев. Всички предпоставки за разправа с него — желание в управляващия елит и възможности на следствените органи да съберат нужния обвинителен материал са налице. Независимо от това в цялата следствена и съдебна вакханалия до есента на 1947 г. Д. Велчев остава в сянка.

 

Кой тогава стои зад Д. Велчев и му помага да оцелее? Без благословията на Съветския съюз никой не би могъл да направи това. Но само това едва ли решава отговора на поставения въпрос.

 

Съветското табу върху личността на Д. Велчев е проблем, който се нуждае от допълнително изясняване и нови документални свидетелства. По косвени пътища сега може само да се гадае за негови връзки със съветското разузнаване, за участието му във военния преврат на 9 септември 1944 г. и предаването на властта на Отечествения фронт. Изследването на този въпрос навярно ще внесе нови аргументи в изясняването и оценката на деветосептемврийския исторически процес.

 

Защо е било необходимо въпросът за Д. Велчев да се повдига на съдебния процес срещу „Военен съюз"? Едва ли е имало наивници, които са смятали, че опитният политик и участник в три военни преврата ще напусне Швейцария и ще поднесе главата си на комунистическия съд. Защо? Ако в казаното дотук по-голямата част отговаря на истината, отговорът е ясен. Д. Велчев повече не беше необходим. Той изигра своята роля, а поведението му като министър на войната показа, че позицията му е несъвместима с тоталитарния стил. Това правеше връщането му в България нежелателно.

 

Четири дни след приключването на процеса срещу „Военен съюз", на 25 октомври 1947 г., Д. Велчев е снет от заемания пост и лишен от българско поданство, поради отказ да се завърне в родината си.

 

150

 

 

 

6. СЪДЪТ НАД ДИМИТЪР ГИЧЕВ

 

 

Политическите амбиции на комунистическата партия не се задоволяват с екзекутирането на Никола Петков и Земеделския съюз в опозиция. Целта ѝ е пълното дискредитиране на земеделското движение и неговото обезличаване в обществения и политическия живот. Това тя се опитва да постигне чрез съдебния процес срещу Димитър Гичев, последният от известните лидери на Българския земеделски народен съюз.

 

 

6.1. ОБРАЗЪТ НА ВРАГА

 

Авторите на процеса не си правят труда да скрият своите замисли. С всички средства и механизми на следствената работа и псевдонаучни методи при обработването на доказателствения материал те се опитват чрез образа на Димитър Гичев да дадат обобщена представа за предателя, шпионина и съзаклятника, за вечния и неизменен образ на врага.

 

Прокурорът Петко Петрински започва обвинителната си реч с ясна и недвусмислена фраза:

 

„Господа съдии, и настоящият процес е един от възловите моменти в нашето политическо развитие, което се движи под знака на решаване на главните социални въпроси."

 

Следва обширно историческо изложение, започващо от Френската буржоазна революция и стигащо до дните на процеса. В международен аспект се центрират две събития Октомврийската революция, която определя характера и насоките за прогрес на епохата, в която живеем и идейните корени на фашизма и ролята на Съветския съюз за избавянето на света от „кафявата чума". Отделено е твърде много място на нашата история. Интерпретацията на обществения процес в България смайва със своята неочакваност и „научна" изобретателност. Изводът от този некомпетентен и мракобеснически историцизъм преследва точно определена цел:

 

151

 

 

„Господин Гичев бе, и господин Гичев е сред лагера на враговете на българския народ и сред лагера на империалистите."

 

Портретът на Димитър Гичев, обрисуван в обвинителните материали, е тенденциозен и груб фалшификат. Човешките ценности на неговата личност се заменят с едно единствено качество — личният и социален егоизъм, под чиято сянка протича цялата му политическа и обществена дейност:

 

Димитър Гичев влязъл в Земеделския съюз през 1918 г. и незабавно се ориентирал към неговата богата прослойка. Благодарение на личните си качества — остър ум, съобразителност, ловкост и хитрост, той успял да „тласне Съюза в блатото на буржоазните партии, като притъпил борческите му традиции и настроил много сдружени земеделци примиренчески към реакцията и фашизма и лакейничество към двореца."

 

През 1931 г. Димитър Гичев успява да прикачи БЗНС към „колесницата на буржоазните партии... и се залавя с една политика на постни и тлъсти дробчета". Като министър в правителството на Народния блок не изпълнява нито една от програмните задачи на Земеделския съюз, „сътрудничи на реакцията" и „престава да мисли за народа". За това свидетелствуват връзките му с македонската терористическа организация ВМРО „Ив. Михайлов", в резултат на което „зачестили още повече политическите убийства на прогресивни и работнически дейци". Има „вражеско отношение към демократичните и прогресивните сили у нас", дава изявление, че с червените пояси на селяните „ще вържем комунистите и ще ги откараме в Русия" и че няма „по-мъдър и по-умен човек от цар Борис".

 

Едно от най-големите провинения на Димитър Гичев са връзките му с монархо-фашистката диктатура. Участвува в подготовката на преврата на 19 май 1934 г. против правителството, в което е министър. Предупреден, че превратът ще бъде осуетен, той навреме се оттегля и след това в типичния за него стил на „въжеиграч и политически двуличник" осъжда преврата. През 1936 г. заедно с Александър Цанков прави сондажи за образуване на кабинет на „общественото спасение". Все повече се сближава с царския двор и провежда неговата политика. В началото на 1943 г. преговаря Дочо Христов [*] за създаване на „обществена сила" за борба с Отечествения фронт и въоръжената

 

 

*. По това време министър на вътрешните работи. (Бел. ред.)

 

152

 

 

антифашистка съпротива. С дейността си успява да „превърне БЗНС от борец против монархията в последен резерв на същата".

 

За съдебните биографи на Димитър Гичев в неговия живот има една неприятна подробност: фактът, че е бил преследван от фашистките правителства, осъждан и интерниран. Това е вярно, се казва в мотивите към присъдата, но той е бил малтретиран „не защото се е борил против реакцията и едрия финансов капитал, а защото се е налагало от политическия момент... Буржоазията съзнателно създаваше мъченици из своята среда, за да ги използва в даден критичен момент на своето съществуване за пречупване и притъпяване на широките народни маси."

 

Като доказателство за тези премъдрости, съдебният екип сочи образуването на последното буржоазно правителство на Константин Муравиев, в което Димитър Гичев е министър без портфейл. От съдебното дело научаваме, че „принципни различия между тоя кабинет и предшествуващите кабинети, а така също и такива между регентството не е имало." Кабинетът е маневра на „властвуващата буржоазия, наложила се поради особения политически момент тогава, с което се прикриваше по-нататъшното ни участие в международния конфликт. Тази политическа маневра на кабинета Муравиев обаче беше правилно схваната от СССР, който ни обяви война."

 

След 9 септември 1944 г. Димитър Гичев продължава да стои на антинародни и реакционни позиции. Справедливата присъда на Народния съд още повече го изпълва с ненавист към Отечествения фронт и народнодемократичната власт. За борба с тях той отново използва Земеделския съюз и преди всичко богатата върхушка в него. Свързва се с американската мисия. Дни преди да се обедини с Никола Петков се среща с Марк Етридж. [**] На обединителния акт (4 септември 1945 г. ) присъствуват предимно хора с вършачки, мелници и чифлици, адвокати и индустриалци. Изводът сам се налага:

 

„Обединението е станало под напора на българската и чуждата реакция и обслужи само последната... Принципни различия между следваната от Г. М. Димитров, Никола Петков и подсъдимия Димитър Гичев политика не е имало. Димитър Гичев е станал продължител на тази политика като... организирал и давал нареждания да се изградят саботажни чети, бойни групи,

 

 

**. Личен представител на държавния секретар на САЩ Барне, известен журналист, редактор на „Луизвил Куриер Джърнъл". (Бел. ред. )

 

153

 

 

които да се борят за сваляне на законно установената власт."

 

След задържането на Никола Петков на Димитър Гичев му става ясно, че само с легални средства няма да могат да се борят и тласка Земеделския съюз „по пътя на подмолната и нелегална борба." Инструкции в тази насока дава само на най—верните си приятели. Всъщност това са неговите съподсъдими и главни обвинители: Димитър. Аргиров, Катя Стефанова, Стоян Лазов и Димитър Малковски.

 

Съдебният екип може да бъде доволен от себе си. Образът на Димитър Гичев напълно се покрива с представата за народния враг. С провежданата от него предателска и заговорническа политика той нарушава установения от закона ред и се дава под съд за следните престъпления: чрез подсъдимия Д. Аргиров подбужда трети лица да образуват групи, да преминат курс на обучение в Гърция и въоръжени да се върнат в страната за борба със законно установената власт; подбуждане на подсъдимите Д. Аргиров и К. Борисова да саботират народостопанския план като агитират селяните да укриват и унищожават селскостопанската продукция; разгласяване на неверни твърдения, че хранителните продукти и вълната се изнасят в Съветския съюз с цел да се внесат смущения в стопанския живот и се създаде недоверие към властта. Предявените обвинения дават възможност Димитър Гичев да бъде подведен под отговорност по чл. 1 от ЗЗНВ, който дава богати възможности за тежка присъда.

 

Съдебният процес срещу Димитър Гичев и неговите съподсъдими открива своите заседания на 12 април 1948 г. в голямата тържествена зала на Съдебната палата. Състав на съда: председател — Константин Унджиев; членове: Иван Стоянов и Илия Бойчев; прокурор — Петко Петрински. Защитници на Димитър Гичев са авторитетните столични адвокати Димитър Вапцаров и Димитър Коцев.

 

В 8. 30 часа председателят на съда дава ход на наказателно от общ характер дело № 262/1948 г. „срещу предателската, шпионската, вредителската и антинародната група на Димитър Гичев". Най-напред думата се дава на съподсъдимите на Димитър Гичев, чиито показания трябва да формулират обвинението срещу него.

 

Д. Аргиров: „Бях върховен съюзен съветник на Съюза „Никола Петков" и съюзен организатор на същия Съюз. В изборите за Велико народно събрание бях кандидат от листата на Никола Петков. В постоянна връзка съм бил с Димитър

 

154

 

 

Гичев през всичкото време на моя политически живот... Аз не съм негов обвинител, господа съдии, аз ще кажа самата истина на почитаемия съд, за да види той що е Димитър Гичев."

 

Димитър Аргиров Иванов е роден през 1909 г. в с. Бяла река, Първомайско. Живее в родното си село, има основно образование (4 отделение), женен е с три деца и се занимава със земеделие. В земеделското движение е от 1923 г. През 1943 г. е ятак на партизаните, а през следващата година става партизанин и командир на чета. След разцеплението на БЗНС минава в опозиция и развива дейност в родния си край, за което през август 1947 г. е изпратен в ТВО.

 

Димитър Гичев е възмутен от показанията на Д. Аргиров и още при следствието го обвинява в даване на лъжливи сведения и го счита за свой обвинител. В направената на 13 декември 1947 г. очна ставка Гичев го изслушва и отсича: „Не е вярно! Не само са променили дрехите на Аргиров, но и той се е променил." Димитър Гичев е впечатлен, че цели пасажи от предварителните показания Аргиров повтаря дословно пред съда. Като има предвид неговата малограмотност, това го навежда на мисълта, че това не са негови показания, а той просто ги е научил като стихотворение и ги декламира пред съда.

 

„Димитър Гичев винаги ми е говорил против предаването на храните от селяните на държавата, а да ги укриват, ако ги дадат щели да отидат в Съветския съюз. Намекваше, че ако всичко върви тихо и мирно, не може да се даде помощ, трябва предизвикателство и след това да се намесят други държави."

 

След последното заседание на БЗНС „Никола Петков" през юни 1947 г. му казал:

 

„Въпреки задържането на Никола Петков ние трябва да продължим същата политика... да се организират нелегални групи, съставени от младежи, които да идат в Гърция... Гемето в тоя момент е в Солун и е създал комитет с клон в Ксанти, за да посрещнат всички наши избягали българи в Гърция, да ги снабди с дрехи и храна, да ги въоръжи, да ги обучава, някои от тях на групи да ги връща в България, за да вършат палежи и убийства на ръководителите на властта, както виждам войната е неизбежна и тогава англо-американските войски, заедно с нашите въоръжени групи, ще навлязат в България."

 

Тези указания той предал на Стою Тачев от с. Езерово, Първомайско, който веднага се заел с организирането на група, която се отправила към Гърция за среща с Гемето или поне с негови представители.

 

155

 

 

В мотивите към присъдата се казва, че Д. Аргиров, изпълнявайки указанията на Димитър Гичев за създаване на нелегални групи,

 

„си устроил среща с политически приятели от Първомайска околия. В с. Върбица била образувана нелегална група, която при опит да премине границата е избита. С образуването на такава група в с. Езерово се заема Стою Тачев..."

 

Председателят на съда развива горната теза, като се основава на следното показание на Д-Аргиров:

 

„Аз предадох тези инструкции (указания на Димитър Гичев) на Стою Тачев от с. Езерово. В резултат една група от с. Върбица, Първомайско избяга в Гърция и при опита ѝ да се върне в България за предателска дейност бе унищожена."

 

Очевидно е разминаването между показанията на Д. Аргиров и изградените върху тях мотиви към присъдата. Внимателното проучване на съдебното дело не дава убедителни доказателства, които да подкрепят самообвинението на Д. Аргиров. Установени са следните факти: в началото на август 1947 г. Д. Аргиров случайно се среща със С. Тачев в кантората на адвоката Георги Кулишев в Първомай. В присъствието на адвоката Кулишев той предал на С. Тачев разговора си с Димитър Гичев като указание за действие. С. Тачев веднага се залавя с организирането на група, вербува девет души, въоръжават се с една пушка, осем пистолета, една бомба и два бинокъла. Един от групата заминава към границата, стои там десет дни и проучва условията за преминаване в Гърция. На 28 август осем души (един се отказва) тръгват на път и на 4 септември минават границата.

 

Възможността за двадесетина дни хората да се вербуват, организират и въоръжат, да се набележи маршрутът и да се премине границата поставя въпроси с много неизвестни. В търсенето на истината трябва да се отчита, че през лятото на с. г. в Първомайско се разпространяват слухове, че Гемето е създал в Гърция комитет, който очаква български младежи да ги подготви за борба. В обстановката на остра конфронтация между комунисти и земеделци, на терор и побоища над сдружените земеделци за много от тях тези слухове звучат примамливо. Под тяхно влияние в селищата на околията започва подготовка. За това свидетелствува случаят с групата от с. Върбица, състояща се от 7-8 души, които почти невъоръжени са разстреляни на границата. Липсват каквито и да са данни за преки или установени чрез трето лице контакти на Д. Аргиров с членове на тази група, които да му дават основание да се самообвинява за нейното избиване. По всяка вероятност

 

156

 

 

той не се е срещал със С. Тачев, но дори и да се е срещал, подготовката на групата е била вече напреднала, заминаването ѝ предстоящо и съвсем не е резултат на предадените от Аргиров указания на Гичев.

 

В Гърция групата престоява девет дни. Гръцките власти взимат от всички показания, обезоръжават ги и ги връщат в България. Веднага след преминаването на границата всички са заловени. В края на декември с. г. са осъдени и по време на процеса срещу Димитър Гичев излежават присъдите си.

 

Господа съдии, продължава сърцераздирателната си изповед Д. Аргиров, горните престъпления аз извърших, защото мислех Димитър Гичев за истински земеделец и българин, но се уверих, че той е само едно оръдие на Никола Петков и реакцията в България, защото искаше да подбуди съпартизаните си за една гражданска война и саботажи.

 

К. Унджиев: Как си обяснявате и на какво се дължи дейността Ви?

 

Д. Аргиров: Аз бях влюбен в Димитър Гичев, така както никоя жена не е влюбена в своя мъж. Двадесет години ние с него сме рамо до рамо. И много го уважавах и изпълнявах всичко негово до 1947 г., докато аз да видя, че действително съм станал от борец народен враг... Но когато вършех тия работи, не чувствах, че върша престъпление. След като видях, че има избити, тогава видях, че съм действително станал престъпник към своята държава и към своя народ.

 

П. Петрински: Ако Вашият водач по това време Димитър Гичев не Ви беше подтиквал към действия, към формирането на тия групи, Вие по Ваш собствен почин щяхте ли да водите такава политика от името на Земеделския съюз, да формирате Вие нелегални групи?

 

Д. Аргиров: Не, в никакъв случай нямаше да пристъпя към формирането на тия групи. Аз това го извърших благодарение на съдействието на Димитър Гичев.

 

Д. Коцев: Подсъдимият спомена за образуването на две групи, едната от с. Върбица, другата от с. Езерово. Кой ги образува?

 

Д. Аргиров: Това не зная. Аз съм го казал само на Стою Тачев, а кой ги е образувал не мога да зная, защото не съм се срещал с хората."

 

К. Борисова: „Да, признавам се за виновна. Дъщеря съм на Борис Стефанов, виден земеделски деец, който беше на времето близък с тогавашните лидери Димитър Гичев и Муравиев."

 

157

 

 

В средата на юни 1947 г. на гара Костенец случайно среща Димитър Гичев и му се обажда, защото едва ли би я познал. След това на гарата се срещат още два пъти. Тя го пита за положението и той ѝ казва, че е тежко, че се налага да започнат нелегална борба, селяните да не предават вълната и житото си, защото всичко се изнася в Съветския съюз, да протестират против тежките данъци и че свободата ще дойде скоро с помощта на външна намеса, която ще бъде предизвикана от избухналите в страната смутове. За разговорите си с Гичев тя разказва на И. Лазов, който от своя страна предал този разговор на Д. Малковски. На 22 август в Костенец изгорели 30-40 хиляди снопа жито, след което тя била арестувана.

 

П. Петрински: Ако господин Гичев, който сте срещнали, не беше Ви казал да нареждате от името на Земеделския съюз да се вършат саботажи, да се съобщи това на съюзните хора. Вие тая дейност щяхте ли да я вършите по свой почин? Или Вие я извършихте само затуй, защото Ви беше внушено от Димитър Гичев?

 

К. Борисова: Не, по свой почин нямаше.

 

П. Петрински: Повлияхте се и го предадохте като директива на Димитър Гичев?

 

К. Борисова: Да."

 

 

От останалите подсъдими Й. Лазов и Д. Малковски става ясно, че за разговора на К. Борисова и Димитър Гичев било казано на още двама души. С това тяхната дейност се изчерпва. Впрочем не е имало никаква дейност„никаква организирана агитация. Вълненията на селяните се дължат не на указанията на Гичев, а на това, че ги карат да вършеят на общи хармани и им изземват всичкото жито, принудени са да укриват храни, за да нахранят децата си, пожарите се дължат предимно на небрежност и използването на лошокачествена техника. Потвърждения за това се дават и на съвещанието на ЦК на БРП(к), проведено на 14 август 1947 г. В протокола се изтъква, че

 

„наредба № 1 по събирането на храните е срещнала повсеместна съпротива. Начело на недоволството, на съпротивата и на опитите да бъде отменена наредбата са застанали наши партийци, партийни групи, членове на БЗНС и дружби. Повечето от пожарите не са дело на саботаж, а се дължат на искри от моторите, небрежност и случайност. Слагането на железа във вършачките е дело на саботаж, който обаче цели не унищожаването на реколтата, а цели да се накара правителството да отмени вършитбата с вършачки и да разреши вършеенето по домовете."

 

158

 

 

Управляващата партия обаче отказва открито да поеме вината за разрушаването на българското село и приписва собствените си престъпления на опозицията. Това дава още по-голяма свобода на местната партийна и административна власт. Към недоволството на българския селянин, че го лишават от възможността да разполага с плодовете на своя труд, се прибавя и недоволството му от това, че некомпетентни и високомерни комунисти го съветват какво да прави и как да го прави, отмерват на везни не само полагаемата му се дажба хляб, но и това, което може да мисли и да говори, поучават го и напътстват към колхозната уравновиловка и нищета.

 

 

6.2. АВТОПОРТРЕТ

 

Единствената мисъл на Димитър Гичев пред съда е да защити своето и на Земеделския съюз име от обругаване.

 

„Преди 35 години, господа съдии, аз като скромен работник се качих на нашата политическа сцена и започнах, както фигуративно се изрази господин прокурорът, моята „игра". Но преди да почна играта аз трябваше да избера ролята: дали да вляза в ролята на шут, който угодничи на господарите си и чака трохи от тяхната трапеза, или да сляза при ония, на дъното, както се изразява Горки. И аз отидох „на дне", при най-отритнатите тогава и най-незачитания слой в нашата страна: при българските селяни земеделци."

 

По конкретните обвинения Гичев признава, че е казал на Аргиров, ако е готов да понесе санкциите на закона, да не предава млякото и вълната, а на К. Борисова — да укрива, но не и да унищожава храни. По останалите пунктове на обвинението не се признава за виновен, заявява, че те са неверни и измислени. За да предпази от оклеветяване своето и на Земеделския съюз име, запознава съда подробно със своя живот и политическа дейност.

 

Роден е на 28 декември 1893 г. в Перущица в учителско семейство. На 14 години остава без баща и израства в бедност. Завършва средно духовно училище. На 17 години е вече активен участник в земеделското движение. По данни на полицията в Пловдив

 

„още като ученик Гичев се проявява като левичар и е бил съидейник на дружбашите около Александър Стамболийски. След като е напуснал семинарията, се е очертал като един много деен и пламенен организатор на дружбашите още от 1919 г. Същият е взел

 

159

 

 

участие в деморализираме на фронта при радомирските и владайските събития заедно с Райко Даскалов, Александър Димитров и Александър Стамболийски. След поемане управлението от дружбашите, става организатор на съюза им, а през 1921 г. бива назначен за пловдивски окръжен управител. През събитията през 1923 г. Димитър Гичев взима участие в метежите и се е укривал от властта в продължение на месеци."

 

Оцелява, защото твърде късно е заловен, но затворът не му се разминава. От 1923 г. многократно е избиран за народен представител. През 1926 г. е един от основателите на Съюза „Врабча 1".

 

Димитър Гичев е противник на сговористката власт, не само защото е преследван от нея, но и по убеждение. След излизането си на свобода той активно се включва в създаването на Народния блок.

 

„В нашата страна, казва Гичев, имаше две възможности: или да продължим още режима на сговора, както желаеше цар Борис, или да пречупим царското желание, да създадем едно управление на блока. Трета възможност нямаше. Блокът победи. Това не беше малък факт: да разбере българският народ, че може да пречупи волята на личния режим."

 

Като депутат и министър на земеделието, а след това и на търговията в правителството на Народния блок, Гичев и неговите привърженици успяват да наложат закони за намаляване на дълговете на селяните с 50 процента и за освобождаване на дребните стопани от данъци.

 

Резултатите от тази законодателна дейност, според Гичев, не могат да бъдат омаловажени. „И аз смятам, казва той, че в последните години и десетилетия, българското село не беше роб на лихварите и кооперацията, която нахълта във всички области на нашия стопански живот, не позволяваше на никакви спекуланти да обират на безценица труда на производителя."

 

Димитър Гичев решително отхвърля обвиненията за съучастничество в деветнадесетомайския преврат през 1934 г. Той не само е в опозиция на новата власт, но и идва до извода, че

 

„борбата не може да бъде дело само на Земеделския съюз. На целия народ са отнети правата: и на земеделци, и на комунисти, и на социалисти, и на демократи. Трябва в името на тая обща задача — премахването на фашистката диктатура и възстановяването на демокрацията — да се обединим всички."

 

За дейността си през този период цитира донесение от Дирекцията на полицията:

 

„През 1935 г. Димитър Гичев установява връзки с комунистите за единен фронт за борба

 

160

 

 

с властта. По негово нареждане се е състояла среща между неговите представители Стефан Таков и Георги Христич с представители на комунистическата партия в дома на Кисимов, ул. „Славянска" 43. На тази среща се е взело решение без съгласието на Гичев да не се дава широка гласност на установеното сътрудничество; второ, той да бъде центърът на инициативата за евентуална бъдеща съвместна дейност. Като резултат на това сътрудничество имаме голямата публична акция през юни 1936 г., станала при повторното гледане на делото на Гичев в Софийския областен съд."

 

Онова, което трябва да се допълни към полицейския документ, е, че Димитър Гичев е един от инициаторите и активните участници в „Петорката" [*] и нейните изборни успехи през 1938 г. Ето защо той с негодувание отхвърля обвиненията, че е царедворец и цитира речта си пред Народното събрание през 1939 г., в която обвинява правителството в средновековна изостаналост и предвижда победа на народа. Всичко това казвам, заявява Гичев,

 

„за да се види кое попречи на българския фашизъм да пусне корени сред народа, защо народът му остана чужд, защо народът беше враждебен спрямо него и защо беше възможно през всичкото време на германската окупация тоя народ да се бори и да се съпротивлява. Това не падна от небето. То се яви като един резултат логически на една последователна, непрекъсната народническа дейност, която ние сме вършили заедно с другите партии, включително с Работническата партия."

 

Съдът нервничи и председателят К. Унджиев го прекъсва:

 

„— Господин Гичев! Съдът Ви прави последно предупреждение. Говорете конкретно по обвиненията!

 

— Какви обвинения, господа съдии?

 

— Тия, в които Ви обвинява прокурорът. Дайте обяснения по трите обвинения.

 

— Аз протестирам, не съм се отклонил нито на йота от духа на обвинението.

 

— По тия три обвинения какви обяснения ще дадете?

 

— В обвиненията има: Ванчо Михайлов, реакция, царедворство — по това говоря. Защо не позволите на един престъпник да съблече долната си риза, за да му видите всичките кусури, всичките нишани?

 

 

*. Политическо обединение на опозиционни партии, създадено през 1936 г. Включва БЗНС, „Врабча 1", Демократически сговор — Ляпчев, БРСДП, Радикална партия, Национал-либерална партия. (Бел. ред. )

 

161

 

 

— Позволи съдът достатъчно. Сега преминете конкретно към обвиненията!"

 

 

Гичев отбелязва, че в годините на въоръжената борба е на антифашистка позиция в блока на буржоазната опозиция. В Отечествения фронт не се включва, защото в него е Кимон Георгиев, но, както пише д-р Драмалиев, е в „непрекъснат контакт с Работническата партия и помага на народната борба". Първата организирана акция на буржоазната опозиция за създаване на коалиционно правителство е през април 1944 г. По инициатива на Димитър Гичев и Петко Стайнов група общественици и политически дейци излизат с декларация „с участието на комунистите обаче по тактически съображения неподписана от тях". Започнатото през април дело е доведено до успех с изготвената на 7 август и връчена на регентите на 12 с. м. декларация на 13-те общественици, подписана и от представителя на БРП д-р Иван Пашов, за образуване на „народно конституционно правителство, ползващо се с доверието на целия български народ". На 27 август, продължава разказа си Гичев,

 

„по повод на тая декларация, господа съдии, регентите поканиха на прием всички, които са я подписали. Като резултат на тия съвещания представителят на най—голямата група тогава — Съюзът „Врабча" — Муравиев, беше натоварен да образува кабинета. Какво направихме ние? Първият човек, който потърсихме, беше един от подписващите д-р Иван Пашов, за когото изпратихме специална кола да дойде. Казахме му: докторе, ето мандата, желаем най-напред да се споразумеем с вас, кажете. Не става спор, което министерство пожелаете — дадено... Отговорът, който той даде след съвещанието със своите другари, беше: не, правителство само на Отечествения фронт.

 

— Защо бе, другарю, ние не сме ли обществена сила? Хайде, Отечествен фронт — Отечествен фронт, но заедно с нас, дайте си претенцията.

 

— Не!

 

— По този начин се осуети — това е историческата истина... След образуването на кабинета аз отново виках, като министър вече, д-р Пашов. Излязохме някъде към Враня, за да го моля и настоявам. Кажете какво искате, ето кабинетът не е подпълнен и министър-председателят може да се смени и всичко, но нуждата на България изисква днес всички да бъдем единни."

 

Това е историческата истина, но не цялата. Онова, което Димитър Гичев не знае, е, че в началото на август Москва

 

162

 

 

все още няма нищо против създаването на българско коалиционно правителство с участието на буржоазната опозиция. Това е отразено, както в предаванията на Радио „Москва", така и на радиостанция „Христо Ботев" и съвсем естествено е в „Декларацията на 13-те" от 7 август да фигурира подписът на д-р Ив. Пашов. След 12 август Радио „Москва", а след него и радиостанция „Христо Ботев" поставят като задача „създаването на отечественофронтовско правителство". Новите указания се отразяват незабавно в позива на „интелектуалния сектор на Отечествения фронт" (около 15 август), в който общественици, подписали „декларацията на 13-те" се обръщат на 180 градуса: „Вместо честно да признае фалиралата си политика, то (правителството на Багрянов) води задкулисни пазарлъци с гичевисти и др., като се мъчи отново да разедини силите на Отечествения фронт (единствената организирана сила, която днес може да вземе властта и да се справя с положението)". С напредването на преговорите за създаване на коалиционен кабинет позицията на Кремъл и Задграничното бюро на БРП става все по-резервирана. На 1 септември в емисията си в 6. 20 часа Радио „Москва" заявява:

 

„Българските патриоти трябва да се отнасят отрицателно към всички предложения за създаване на правителствени комбинации, насочени към разцепление, към разслабване на Отечествения фронт или пък отхвърляне основните положения на неговата програма."

 

Ето и обяснението, защо БРП и в конкретния случай нейният представител д-р Ив. Пашов отказва да дойде на аудиенцията при регентите и не взима участие в новия кабинет.

 

Първият отзив на радиостанция „Христо Ботев" за правителството на Муравиев не оставя никакви съмнения относно следвания от Москва курс. В емисията от 17.30 часа на 3 септември се казва, че кабинетът е временен, той не е в състояние да изведе страната от кризата и че това може да направи само „едно истинско народно правителство — правителство на Отечествения фронт." В същото време оценките на съюзните държави за правителството на Муравиев са повече от приемливи:

 

Четвърти септември, 12 часа. „Гласът на Америка":

 

„Сегашното правителство ще има върховен дълг към българския народ да го спаси от надвисналата катастрофа... Новото правителство ще трябва да се нагърби със задачата да излекува лютите рани, нанесени на българския народ от бившите му властолюбиви и натрапени управници... Делата на българското правителство ще определят мястото,

 

163

 

 

което България ще вземе в бъдеще на Балканския полуостров."

 

Четвърти септември, 21. 15 часа. Радио „Лондон":

 

„Новото българско правителство се посреща в съюзните страни като съставено от отговорни съзнателни държавници. То се приема също така като израз на искреното желание на българския народ да влезе във връзка със съюзниците за искането и подписването на примирие, като първа стъпка в новата ориентация на българската политика. По този въпрос не може да има две мнения... Държавниците, които са застанали начело, нямат нужда от съвети и не се нуждаят от подбуди, защото те, въпреки да не са издигнали високо глас на протест през дългите години на беззаконията в България, все още въплъщават в себе си поне отчасти традицията и принципите на българския парламентаризъм."

 

Не така обаче мислят в Москва. Липсата на представители на БРП и ОФ в правителството дават основание то да се класифицира като фашистко и последна маневра за спасяване на потъващия кораб на монархофашизма. Не липсват и съвети. На 5 септември в предаването в 6.20 часа Радио „Москва" нарежда:

 

„Или отказване от политиката на неутралитет и присъединяване към лагера на демократичните сили против Германия, или неутралитет на България и тогава нека сегашните български управници отговарят за съдбата на България. Тъй стои въпросът!"

 

Съветът на Москва е пример на политическа демагогия. Той е съвсем излишен, тъй като на българското правителство не се оставя време нито за размисъл, нито за действие. Същия ден в 19 часа Съветският съюз обявява война на България. Обяснението за това можем да прочетем на следващия ден във в. „Правда":

 

„Престъпната политика на антинародната фашистка клика, която в настоящия момент държи в свои ръце съдбата на България, съвсем не е случайна... Дойде време за разплата с българските слуги на Хитлер. България трябва да бъде освободена от кликата на своите управници, която се явява прислужник на германските господари."

 

Шансът, макар и много малък, България да се върне към демократична уредба, е проигран.

 

След 9 септември Гичев е в домашен арест. Независимо от това, незабавно свиква актива на Съюза „Врабча", казва им да намерят Трайчо Костов и да му кажат, че без никакви условия техният съюз желае да влезе в Отечествения фронт. Отговорът е благоприятен, но затрудненията

 

164

 

 

идват от БЗНС „Ал. Стамболийски". В пресата и в издадени от ОФ пропагандни материали ги наричат фашисти.

 

„Какво трябваше да се прави? Другарите казват: ще стоим настрана. Аз казвам: не може в този момент да се стои настрана. Ние искаме да влезем като Съюз „Врабча", да работим в ОФ — не ни щат, обявиха ни фашисти. Пак ще отидете — Гемето е свикал в същия момент конференция — но вече по единствено възможния път: ще отидете като синджир роби, ще се теслимите и ще кажете: идем безусловно, влизаме във вашата организация. Нашите хора послушаха и отидоха, влязоха в Съюза, възглавяван тогава от Гемето, а ние отидохме в затвора."

 

През септември 1945 г. Гичев излиза на свобода и незабавно се обявява за обединение с Никола Петков. Това е негово дълбоко убеждение, защото ако земеделците помежду си и отделно земеделци и комунисти не престанат да враждуват, тежки дни ще настанат за българския народ.

 

„Трябва да има единение, не само в една и съща организация, но дори между по-далечни хора, в името на една обща задача: мир в земеделската къща най-напред, но мир и в българската къща... Времената са решителни, съдбоносни и днес наистина са нужни героични усилия, за да могат хората от едно и също село — знаете какви събития станаха — да се помирят и да кажат: неспокойно беше, кипеж, вулканът изригна и помете едната и другата страна, дадоха се скъпи жертви както от едната, така и от другата страна, за което всички трябва да съжаляваме, всички трябва да скърбим. Но оттук нататък нека ни въодушевява само образът на тази окървавена майка България, на която утрешният ден ще бъде по-светъл, по-свободен, по-щастлив."

 

Димитър Гичев с достойнство отхвърля обвинението, че обединението с Никола Петков обслужва вътрешната и външната реакция:

 

„Земеделският съюз нито желае, нито се стреми да бъде враг или страна против някого. Земеделският съюз има нужда, както и България има нужда от помощта и приятелството на всички велики сили. Те имат своите грамадни интереси и както можаха заедно да разгромят общия враг — фашизма, нека да бъдем уверени, че въпреки всички противоречия, въпреки всички неизбежни търкания, те ще намерят достатъчно сили в себе си да изградят мира, от който толкова голяма нужда има, и за който толкова жадува умореното и удавено в кръв човечество."

 

165

 

 

По конкретните обвинения Гичев най—напред се спира на показанията на Д. Аргиров:

 

Първо. В показанията си Д. Аргиров твърди, че всеки месец посещава Гичев, който още през март 1947 г. му казал да не засяват и да не предават вълната:

 

„... този виновник за поръчки, саботажи и вредителства идва всеки месец и нищо друго не говори, освен да си получи нарежданията. Нещо повече: той не счел за нужно да ми се отчете, да ми каже какво е направил, бе джанъм, колко декара останаха незасети, колко са унищожени и т. н. Нищо не е направил, защото в това отношение няма нищо, нито в дознанието, нито в следствието, нито в обвинението срещу Аргиров, защото цялата тази история с много закъсняла дата му е дошла наум да я съчини и да я представи във вид на стихотворение."

 

И още нещо — Аргиров почти никога не е идвал сам при него и обикновено е бил придружаван „най-често от Владимир Честименски, от другаря Ралов и понякога от Стефан Таков".

 

Второ. Всеки, който следи пресата, знае, че Г. М. Димитров не е в Гърция. От друга страна отношенията между Гичев и Гемето са били винаги непримирими. Ето защо е изключено да е давал указания за прехвърляне на хора в Гърция. „Аз отхвърлям неговите клеветнически твърдения, които са лъжливи и измислени." За доказателство Гичев привежда следните съображения: Задържан е на 16 октомври 1947 г. Седмица преди това във вестниците излиза съобщение за разкриването на опозиционерите Д. Аргиров и др., които през юни и юли с. г. разпространявали в Първомайско различни вражески слухове, включително за предстояща война и за присъствието на Гемето в Гърция. Той не се укрива, защото няма нищо общо с тази агитация.

 

„Месец след задържането ми, продължава Гичев, ме разпитват за Катя Стефанова. Казвам: туй беше, онуй беше — няма го Аргиров. Минава още един месец, господа съдии, и чак през декември — от месец юни-юли, та чак през декември, аз не знам каква дата носят показанията на Аргиров — излиза това негово съчинение, че Димитър Гичев му казал, че ти ще ставаш отново комита, ще образуваш групи и ще ги поведеш."

 

Колкото до К. Стефанова, признава, че ѝ е казал селяните да укриват продукцията си, но това не е акция за сваляне на властта.

 

„Когато Димитър Гичев желае да прави една политика и да противодействува, няма да се залови с това момиче от Костенец, слава Богу, дал Господ приятели в цяла България, с които мога да направя нещо организирано."

 

166

 

 

6.3. ДОЖИВОТЕН СТРОГ ТЪМНИЧЕН ЗАТВОР

 

Свидетелите, които пряко подкрепят конкретните обвинения срещу Гичев, са млади хора от групата на С. Тачев, разходила се до Гърция, и от Костенец. Те или излежават присъди, или са прекарали доста време в участъците, показанията им са синхронизирани и се свеждат до това, че са имали убеждението, че действуват по указанията на Димитър Гичев.

 

Останалите свидетели: едната част подкрепят обвинението, други отхвърлят клеветите срещу Гичев и Съюза „Врабча 1".

 

Яни Илиев: По искане на прокурора оклеветява Гичев като прави характеристика на дейността му до септември 1944 г. „Би могло да се каже, че Димитър Гичев в своя политически живот е водил борба съзнателно с левицата, с комунистите, дотолкова, доколкото може да послужи на Димитър Гичев да изпълни своите задължения на агент на наши и чужди реакции."

 

Д-р Кирил Драмалиев: „Гичев беше явно неприязнено разположен към ОФ и партизанското движение..." На 8 септември 1944 г. отива при Муравиев и протестира против действията на властта: Влиза Гичев и казва: , Чудно нещо, до вчера беше спокойно, а сега — стачки, демонстрации, митинги. И ние можем да докараме селяните от селата." „Тия думи на Муравиев и Гичев ясно говореха, че тези лъжедемократи бяха готови на кървава саморазправа с народа и ако те не прибягнаха до нея, то е само защото нямаха възможност... Моето убеждение е, че Димитър Гичев, който излиза от народа, бързо му е изменил и до края остава едно вярно оръдие на нашия монарх и на капиталистическата класа."

 

Георги Трайков: „В нашия Земеделски съюз е имало много оръдия на двореца и на реакцията. От Съюза са излъчени много служители на реакцията. Но аз мога, тук пред вас, с чиста съвест да кажа, че Гичев е бил не само най-преданият, но и най—хитрият служител на двореца... Не друг, а Муравиев, Гичев и Вергил Димов идват да спасят короната... Те не помислиха за народа, те не помислиха за отечеството, те помислиха как могат да спасят малкото царче... Гичев, заедно с Муравиев, са служили и са били най-верни и предани агенти на двореца... Има само едно нещо, за което Гичев е негоден, то е да служи на народа, а за всичко друго е годен."

 

Петър Коев: „Беше енергичен, деен беше и с една рядка

 

167

 

 

интелигентност, гъвкавост в работата, главно съобразителност и предпазливост в работата си."

 

Стефан Таков: Познава Д. Аргиров и е ходил с него при Гичев, който винаги ги е съветвал да бъдат сдържани и никога не е ставало дума за организиране на саботажи. „Земеделският съюз е против всякаква нелегална работа, а е за легални действия."

 

Димитър Ралов: С Д. Аргиров е ходил при Гичев. Последната им среща е през юли 1947 г. Разговарят за слуховете в Първомайско. Гичев им казва, че нищо не ги обвързва с Гемето. „Винаги господин Гичев ни е съветвал към сдържаност, а за войната им е казвал: „По моя преценка, война няма да има. Аз вярвам, че между великите сили ще се стигне до разбирателство, до компромис."

 

Владимир Честименски: „Аз нито от Аргиров съм чул да се говори за нелегална дейност, нито пък съм чул от Димитър Гичев."

 

Ангел Гърдев: Познава Гичев, ходил е на неговата мелница и е взел 20 чувала брашно за партизаните.

 

Стефан Даскалов: „Димитър Гичев го познавам още от 1928 г. Той е имал винаги една постоянна линия... Нашата задача беше събирането на силите, да можем да бъдем единни. Ние виждахме, че политиката на Гемето е погрешна. Аз не мога да го обвинявам, че е бил предател или чуждо оръдие, защото това не зная фактически, обаче ние наблюдавахме събитията. Ние предполагахме, че Гемето не беше осветен правилно върху събитията в България, не познаваше положението и тласкаше Съюза в една глуха линия и виждахме, че носи опасност за Съветския съюз. И затуй тази наша група имаше за цел да се помъчим да овладеем Съюза, да се мъчим да коригираме политиката на тия хора, които не можеха да преценят правилно положението. Гичев беше един от тия сторонници на борбата, която водихме в Постоянното присъствие."

 

Стойчо Славов: „Аз познавам Гичев като реален политик и демократичен човек."

 

 

След разпита на свидетелите председателят на съда обявява, че съдебното дирене е приключено. Поради липса на конкретен веществен обвинителен материал към делото се прилагат документи, които косвено обвиняват Гичев и въобще се стремят да представят неговата и на Земеделския съюз дейност в неверна светлина: присъда № 802 от 31 декември 1947 г. на Хасковския областен съд срещу групата от с. Езерово (показанията на членовете на тази група, снети непосредствено след арестуването им

 

169

 

 

през септември 1947 г., които единствено биха могли да хвърлят светлина върху обвинението срещу Гичев, не се прилагат); препис-извлечение от показанията на Стойчо Мушанов за мисията му в Кайро и пред Народния съд; статия на д-р Драмалиев във в. „Отечествен фронт"; досието на Гичев с приложени вътре негови речи пред Народното събрание.

 

Прокурорът П. Петрински с маниакална упоритост поддържа обвинението. Според него събраните доказателства и представените документи изобличават Гичев като войнствуващ реакционер:

 

„Кулминационната точка на съдебното дирене бе онзи момент, когато господин Гичев отчете, че може да постави въпроси на господин Аргиров. Той, по моя преценка, навлече тогата на Мефистофел и се опита да подведе своя стар приятел направо в пъкъла и почна да му поставя въпроси: кога дадох директивите, къде бяхме, само двамата ли бяхме, какво казах, че не беше ли еди-кой си на срещата? Господа съдии, Димитър Аргиров отговаряше съвършено спокойно: „Аз чух директивите и ги предадох точно така, както Вие ми ги дадохте на мене." Господин Гичев почва да се нервира. Аргиров се изправи. И какво му каза? — „Как не те е срам да говориш за русофилство? Не си ли доволен, че аз не бях напълно искрен и че не казах всичко?" Запитайте го, господа съдии, не даде ли ми пари? Господин Гичев съобразява и казва: „Е, да. Аз му дадох от своите лични средства сумата 10 000 лева." Аргиров разправя „не бяха 10 000 лева. Те бяха повече. Той ми ги даде да купя револвери." Господин Гичев се обръща и казва: „Купи ли револвери?" „Не", казва (Аргиров). „Тогава ти си злоупотребил с парите".

 

Какво бе това, господа съдии, ако не едно косвено доказателство, едно косвено признание, че му е дал пари, за да купи револвери. И за какво са били необходими тези револвери?

 

Господа съдии, в този момент бе разкрит фактът, че в тая мелница [**] там се е правела не само търговия на тъмно, но се е правела също така на тъмно политика. Тия пари, господа съдии, съвсем не са били на Аргиров за удоволствие. Те са дадени, за да могат да се снабдят с оръжие

 

 

**. Става дума за мелница в Пловдив, на които Гичев е съдружник и в която се е срещал със свои познати. Обикновено всяка седмица Гичев пътува от София до Пловдив и обратно. При тези пътувания на гара Костенец случайно го вижда К. Борисова. След това тя го посреща още Два пъти и разговарят, докато влакът е спрял на гарата.

 

169

 

 

тия нелегални групи, когато ще опитат да преминат гръцката граница."

 

След подобни „кулминации" в разкриване на престъпната дейност на Гичев, прокурорът доволен от себе си, приключва обвинителната си реч:

 

„Вие, господа съдии, не може да отминете всички тези факти. Аз считам, че обвиненията срещу него са тежки и ходатайствам да му наложите една тежка санкция по всички престъпни деяния. Що се отнася до останалите подсъдими, аз не бих могъл да поддържам същото гледище. Те се явиха тук и така демонстрираха едно разкаяние, направиха едно признание, което изразява пълната истина."

 

Димитър Вапцаров, адвокат на Гичев: Основното обвинение срещу Гичев, че е съдействувал за създаването на въоръжени групи, е несъстоятелно. Какво дава основание на прокурора да поддържа това обвинение?

 

„Безспорно това са обясненията, които даде Димитър Аргиров, един от подсъдимите, и никой друг. Забележете никой друг, единствен Димитър Аргиров; всичко онова, което се каза от останалите съподсъдими и от някои от разпитаните свидетели, бяха само едни посредствени източници. Това бяха хора, които черпят своите знания около този факт не направо от Димитър Гичев, а от Димитър Аргиров... Възможно ли е да се приеме това, което говори Димитър Аргиров? Аз го изключвам, защото има доказателства, че там не е имало никакъв задграничен комитет. Като не е имало задграничен комитет в Гърция, той при кого ще ги изпраща? Нали все пак трябва да ги прати при някого? Той накъде ще ги изпраща?"

 

Според защитника, възприетата от прокурора теория за подбудителство меко казано е малко „странна". Чл. 51 от НЗ дава дефиниция, че подбудител е този, „който придума другиго да извърши престъпление". На какво правно основание тогава Гичев се третира като подбудител, след като той никога не се е срещал със С. Тачев?

 

„Аз поставям въпроса с какви средства е успял Димитър Аргиров да подбуди Тачева, да извърши това престъпно деяние, да бъде непосредствен извършител? С тия ли средства, с които Димитър Гичев е подбудил Димитър Аргиров? Ами къде сме проверили? Защо ние ще държим отговорен Димитър Гичев, че Тачев е организирал една чета и я изпратил в Гърция? Как е организирал Тачев четата, защо я е организирал? Вие не можете да го осъдите за онова в повече, което е направил Димитър Аргиров, за да у вещае, да накара, както се казва, да кандардиса Тачева да организира една чета.

 

170

 

 

Никой не го знае това нещо. Видите ли. тук процесът страда от една празнота."

 

Димитър Коцев, адвокат на Гичев: Оборва пункт по пункт всички твърдения в обвинителния акт. В заключение казва:

 

„Ако вие, уважаеми господа съдии, приемете обвинението относно четите, тогава трябва да се съгласите, че много печална е съдбата на един общественик, който, като се е борил може би с всичките грешки и увлечения в своята борба по своя път, може да му се вмени едно престъпление, което му се вменява не от неговия живот, а от един единствен човек, който иска да спасява своята глава."

 

Съподсъдимите на Гичев използват правото на последна дума, за да молят за снизходителна присъда Обидно е да се четат техните обяснения за престъпления, в които сами се обвиняват и уверения, че следствието и съда са ги променили. „Аз бях искрен, казва Д-Аргиров, пред вас казах истината и изчистен, ако вие ми дадете вашата милост, аз ще бъда полезен на народа и на страната си."

 

Гичев не се оправдава. Осъзнал своята обреченост, малкото сили, които му остават, иска да влее в тези, които ще продължат неговото дело.

 

„Не търсих радостите и блаженстваща на живота, но и към Голгота не съм се стремял. Но ето, че пътят ми пак ме изведе натам — хълма на страданията. Нашата награда ще бъде една: съзнанието за скромно и честно изпълнен дълг към народ и родина и утехата, че ще има някои, макар и малцина, които ще си спомнят за мен и ще кажат: имаше един, който ни обичаше, вървеше с нас и страдаше с нас и за нас. Аз малко направих за тях, но им дадох изцяло сърцето си, силите си."

 

Изложените по време на процеса факти сериозно разклащат доводите на обвинението. Част от свидетелите и защитниците на Гичев недвусмислено посочват, че процесът е монтиран и преследва политически цели. За всичко това обаче съдът нехае. В преследването на предопределената цел нищо не може да го спре. В мотивите към присъдата правните принципи са заменени с правни каламбури:

 

„Съдът при дела като това (за заговори, държавни преврати и пр. ) не може да изисква да се представят пълни доказателства и може само по косвени улики да изгради своето твърдо и непоколебимо убеждение за извършената от подсъдимите деятелност. Най-ловките престъпници се погрижват щото да няма свидетели на техните

 

171

 

 

деяния, така че съучастниците при такива случаи се явяват единствените свидетели."

 

На 16 април 1948 г. в 15 часа съдът произнася присъдите над подсъдимите. Димитър Гичев е признат за виновен по всички пунктове на обвинителния акт и е осъден на доживотен строг тъмничен затвор. Димитър Аргиров е осъден на 10 години, останалите двама — на три години и един — на две години строг тъмничен затвор.

 

Оклеветен, Димитър Гичев е изпратен в затворническата килия на доживотно страдание. Бездействието, моралният и физически тормоз изчерпват силите му и скоро след като излиза на свобода, на 26 април 1964 г. умира.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]