Национално-революционни борби в Малешево и Пиянец 1860–1912
Славе Гоцев
 
II. Националноосвободителното движение в Малешевско-Пиянечкия край през периода 1878-1912 година

   2. Националноосвободителното движение в Малешево и Пиянец в периода 1893—1903 година

      Част 2
 

Революционната организация в Малешевска околия е била изградена на много здрави основи. Ето защо тук не са ставали по-сериозни провали поради някакво предателство. Турските власти се добират до по-сигурни сведения за Малешевско-Пиянечкия революционен комитет едва през есента на 1897 г. по време на т. н. „Винишка афера”.

Винишката афера, е една от първите афери, която имала особено тежки последици за цялото българско население в Скопския санджак. В село Виница, Кочан-

164
 

ско през ноември 1897 г. бил убит местният бей и задигнати от дома му 800 лири. При претърсването турската полиция открила склад с пушки, патрони, бомби и пр. на комитета на вътрешната организация в района. Този повод бил достатъчен, както пише в. „Работнически вестник”, за да се нахвърли цяла „сган от низами, заптии и башибозуци върху българското мирно население и се обогати на негов гръб, като предварително го избие. Цели села и градове са вече опустошени и никой не е в състояние да определи докога и докъде ще продължи тая вакханалия”. [571]

По време на Винишката афера турците успяват да заловят много местни ръководители и членове на организацията в Малешевско, Пиянечко, Кочанско, Щипско, Кратовско, Кумановско и чак до Скопско. Много българи били жестоко инквизирани. Арестувани българи са разпитвани от турските власти в присъствие на агенти на сръбската пропаганда. Сръбските пропагандисти предлагали на заловените български революционери да признават всичко и да се обявят за „сърби”, ако искат да бъдат простени и освободени. Официална Сърбия не порицала турските зверства, нито участието на сръбските агенти в тях, а сръбската преса не обелила и зъб, за да осъди турските жестокости, както ги осъдил европейският печат. [572]

Винишката афера представлявала не само крупно събитие в турската държава и в живота на революционната организация, но същевременно се явява и като преломен пункт както в отношението на турските власти към развиващото се революционно движение в Македония, така и в работата на революционната организация. Тази афера, нарушила романтичната обстановка, при която се развивала дотогава дейността на ВМОРО, и показала и на ръководителите, и на обикновените членове на движението трудностите и опасностите на предстоящите борби. [573]

Поради жестоките репресии над арестуваните българи по време на Винишката афера от името на будния български център Щип било изпратено писмо до
 

571. Работнически вестник, 1, № 14, Казанлък, 6 декември 1897.

572. “Илюстрация — Илинден”, 1932, № 10, с. 13.

573. Георгиев, Г., Й. Шопов. Цит., с. 77.

165
 

Димитър Ризов в качеството му на български търговски агент в Скопие, за да защити българското население в района в това тежко време. Поради неговата важност, ще го цитираме:

„Минутите, които преживява българското население в Малешевско, Кочанско, Винишко и Щипско, са толкоз важни по отношение общия живот и положение на българина в Турско, щото заслужават в цялата си действителност да бъдат познати на всеки българин в цялото освободено отечество, което не може да игнорира интересите на всеки свой кът. Минутите са важни не по злата съдба, която ни постига, не по мъките, що изпитваме, не по оголването, що ни се нанася от представителя на правителството Дервиш ефенди, не по мотивите на всичкото това зло. А тези мотиви са свеждат в едното вечно, заветно негодувание, на неюсвободения българин против турската неправда, негодувание, което с нарастване народното съзнание стана му идея, въплъти се в идеал, да се изравни в правата с турското население и по тоя начин да прекрати неправдите, беззаконията, обирите, убийствата, безчестията — злини, които са прояли живота му и са го унизили в съществуването до нечовешки живот, какъвто изпитват само неисторическите и вечно робющите народи.

Народът на Щип не може да се помири с факта, че правителствените чиновници незаконно постъпват; счита законно своя длъжност да осветли Българското правителство и в събирането си на 20-и тек. възложи на подписващата настоящето комисия да работи пред правителството (турското, б. а.), за законно изпълнение длъжностите на чиновниците, за прекратяване ужасите.” [574]


Христо Матов, който по това време е ръководител на Окръжния комитет на организацията в Скопие, изразил прочувствено вълненията си във връзка с аферата в песента „Винишка песен”:

„... Тук е до бога отчаян писък
от мъки страшни, люти, нечути...
Ей там в Скопско, в Кочанско, Малеш,


574. ЦДИА, ф. 176, оп. 1, а. е. 1525, Солун, 7 април 1901, № 272, л. 11. (Цит. по Божинов, Воин. Пос. съч., с. 101).

166
 

в Щип, Куманово, Кратово, Стръмно...
Не отчаяние, ами отплата.
Сълзи — разбирам — кървави жежки:
Сърце е меко, чувства са нежни:
но отчаяние — туй не разбирам.
Па хай — да беше преди години,
кога народът дълбок сън спеше.
Ами и днеска, днеска, когато
Земята майка складозе ражда —
пушки, патрони, динамит, бомби!
Днеска, когато смъртта е нищо,
а пък затвора нищо от нищо...” [574a]


При направените обиски на българските къщи в Пиянечко и Малешевско след тази афера, били намерени няколко револвера и други компрометиращи книжа. Поради това били арестувани много селяни от този край и подложени на жестоки побоища и изтезания, за да посочат лица, пушки, книжа и др. В Малешево и Пиянец върлуват с картбланш от султана — Хафес паша и Дервиш ефенди. Тия палачи хвърлят живи селяни в река Брегалница, други убиват на място. Заслужава да се отбележи фактът, че много от арестуваните селяни са се държали упорито, изтърпели са всички мъчения и изтезания, без да отпаднат духом и без да признаят нещо или да предадат някой от близките си. Много селяни поради страх от турските репресии напускат родните си места и забягват в свободните предели на България. [575]

Въпреки зверските побоища и убийства — турските власти не могли да разнищят напълно революционната мрежа в Малешевско-Пиянечкия край.

Когато ужасните новини за масови арести и жестоки преследвания от страна на турските власти в Щипско, Кочанско, Пиянечко и Малешевско стигат до княжеството и Гоце Делчев разбрал, че са засегнати точно онези райони, в които самият той е изградил комитетите, веднага изпраща писмо до Никола Малешев-
 

574a. Стихотворение на Матов, Хр., написано в скопския затвор „Куршумли хан” в края на 1897 г. във връзка с насилията по време на „аферата”. Вж. Македония, С., 1922, № 1, с. 51; „Илюстрация — Илинден”, 1939, № 9, с. 6.

575. „Илюстрация — Илинден”, 1943, № 2, с. 13.

167
 

ски — пунктов началник на ВМОРО в Дупница, в което му пише, че „преследванията от Кочанско са минали в Кратовско и както изглежда турското правителство непреривно ще върви от кааза на кааза, а ми да си стегнем опинците, опни струните на нашите другари, нека се готвят и очакват от ден на ден да ги извикам под знамето не вече за свобода, а за отмъщение! ...” Гоце е възнамерявал да организира голяма чета и с нея да навлезе в Кочанско, за да противодействува на турските преследвания и отмъсти за големите жертви. Той обаче (по неизвестни причини) не осъществил това свое намерение. [576]

Едно от последствията на Винишката афера за дейността на вътрешната организация и в Малешевско-Пиянечкия край било промяната в тактиката и в организационно отношение. Понеже в тези райони не могло да се очаква за по-дълго време възстановяване на легална почва на съществуващите връзки с общата мрежа, възприето било с тая задача да бъдат натоварени т. н. „летящи нелегални групи”. Такива групи били съставени от стари членове на организацията. Първите три групи, съставени от по трима членове били предназначени за Малешевска, Струмишка и Ра-довишка околия. Ръководител на Малешевската група бил Ефрем Чучков. Неговата група имала да изпълнява следните задачи: 1. Да влиза в контакт с по-първите хора на революционната организация в района си. 2. Да стяга редовете на революционните комитети в този район. 3. Да повдига духа на робите и със своя личен пример да ги възпитава в дух на себеотрицание, което било главно условие за изграждане здравите основи на революционната организация. Щом резултатите от тоя начин на действие се намирали за разумни и обещавали голяма изгода за вътрешната организация, групата трябвало да се увеличи и да се създаде от нея бойно ядро, а след това тя да прерасне в районна чета, като функциите й се увеличат. По тоя начин в Малешевско-Пиянечкия край се туря и началото на четнически институт на организацията. [577]

За българското население в Малешевско-Пиянечкия край било чест и гордост, че през периода 1893—1912 г.
 

576. Кьосев, Д. Гоце Делчев — писма..., с 162—163.

577. „Илюстрацня — Илинден”, 1933, 1, с. 16.

168
 

някои малешевци, предани революционери работили като изтъкнати дейци на ВМОРО, извън Малешевска околия. Ще посочим само по-забележителните от тях, оставили трайни следи в историята и борбите на българското население в този край. Това са Никола Малешевски, Никола Русински, Атанас Раздолов и Петър Иванов.

1. Никола Малешевски е роден в Берово, Малешевско през 1852 г. в семейството на родолюбиви българи от бунтовен род. Той е племенник на поп Димитър Беровски (Рибнишкия поп Димитрето, б. а.), чийто живот и подвиг е описан в романа „Будителят” от Серафим Сърбов (1937 г.). Семейството им е тормозено и преследвано от турските власти. През 1868 г. Никола Малешевски се сближава с учителствуващия в Берово дупничанин Димитър Янакиев Бисеров. От него той възприема революционните идеи, става негов сподвижник и развива активна дейност за организиране на малешевското население за борба против османската тирания. След преместването на Бисеров в горноджумайското училище той изцяло се заема с организиране на борбата в Малешевията. Турската власт зорко следи неговата дейност, но вдъхновен от идеите на апостола Левски, той е неуморим — обикаля будния Малешевски край и подготвя роба за борба с вековния поробител.

След погрома на Априлското въстание в Четвърти революционен окръг и въстаническите действия в Малешево и Пиянец турците взимат сериозни мерки за обезоръжаването на българското население в този край. Никола Малешевски е принуден да напусне родния си край и да се засели в Дупница. Домът му в Дупница става пристан на революционни дейци. Запознава се с революционното дело по-отблизо в 1895 г., когато през Дупница минават четите, взели участие в Мелнишката акция. Изключителна активност той проявява след 1895 г., когато се запознава с Гоце Делчев. Той се поставя в пълна услуга на ВМОРО. Лично от Гоце Делчев е натоварен с функциите на пунктов началник на ВМОРО в Дупница. Тази длъжност се изпълнява с чувство на високо съзнание и отговорност за успеха на революционното дело. Често пъти в дома му пребивават Гоце Делчев, Гьорче Петров и дру-

169
 

ги видни дейци на ВМОРО. В неговия дом е посветен в делото на Вътрешната организация и Кръстю Асенов, племенник на Хаджи Димитър.

Никола Малешевски проявява изключително голяма активност по набавянето на оръжие, по неговото укриване и пренасяне за Македония. Голяма е неговата грижа и за набавянето на пари за въоръжаването на организацията. Той изпраща чета, която задига 40 глави едър рогат добитък на Дюстин ага от с. Виница, Кочанско, срещу които са получени оръжие и материали за бомболеярната в с. Сабляр, Кюстендилско. Участвува и в подготовката на аферата „Мис Стоун”. [578]

По време на Илинденско-Преображенското въстание Никола Малешевски претърпява един изключително тежък удар. Най-голямата му дъщеря Ана е завършила Солунската българска гимназия и е назначена за учителка в Кукуш. Тук тя се включва активно в дейността на Вътрешната организация, подпомага дейността на солунските атентатори, ушива знамето на Кукушката чета и е знаменоска в четата на Кръстю Асенов, с когото я свързва искрена дружба. Той, имайки най-искрени чувства към нея, заявил на Апостол войвода и другарите му, че преди да предприеме акция в Ениджевардарско, желае да се венчае с Ана, след което ще я изпрати по канал за България. В църквата на с. Корнишар било осветено знамето на кукушката чета и станала венчавката. След венчаването сред четниците станало брожение против Кръстю Асенов. Той се обърнал към негодуващите другари и заявил да си изберат друг войвода, а той щял да замине при Сава Михайлов и Аргир Манасиев в Гевгелийско. На тръгване от Кукушката чета се отделили две момчета да придружат Кръстю Асенов и Ана Малешевска, но на тях било възложено от груповия началник Гоне Бегинин из пътя да убият Асенов. Когато седнали в балкана, за да почиват едно от момчетата стреляло върху Асенов и го убил, след това обърнало пушката, за да убие и Малешевска, но другарят му го възпрял. Тя е изпратена по организационния канал в Дупница. [579]
 

578. Ненов, Боян. Никола Малешевски — живот и дело. — Пиринско дело, 70, 8 април 1981.

579. Манасиев, Аргир. „Спомени за участието му в революционното движение в Македония по време на Илинденското въстание и след него” — ИИБИ, 1957, кн. 7, с. 369—376; Антон Страшимиров за Кръстю Асенов между другото пише и следното: „... то не беше човек, а чудо. Духът на Хаджи Димитър, магията на Панайот Хитов, крилете на Филип Тотю и безмерната жажда за подвиг...” Вж. „Революционен лист”, год. I, № 5, 27 октомври 1904.

170
 

В качеството си на пунктов началник на ВМОРО в Дупница Никола Малешевски изпълнявал главно задачата да посредничи при изпращането на оръжие и литература и при прехвърлянето иа чети и куриери в Македония и посрещал пристигащи от там куриери, дейци на организацията и бежанци. За това свидетелствуват и многобройните писма и телеграми, които Гоце Делчев е изпращал до него в Дупница. От всичко 56 писма, [580] които Гоце Делчев е изпратил в периода 1895—1903 г. до Никола Малешевски особено голямо значение има писмото, изпратено до него с дата от 5 януари 1889 г.

Има историци в Скопие, които противно на истината твърдят, че нямало документ, в който Гоце Делчев да е изразил своето българско съзнание и да говори за българско население в Македония. Разбира се, такива документи има. Тук ние поместваме един от тях: В писмо до Никола Малешевски от 5 януари 1899 г. във връзка с възникналите разногласия и разцепления сред дейците в София Г. Делчев пише следното:

„Отцепленията и разцепленията никак да Бе ни плашат. Действително жалко е, но що може да правим, когато си сме българи и всички страдаме от една обща болест. Ако тая болест не съществуваше в нашите прадеди, от които е наследство и в нас, немаше да попаднат под грозния скиптър на турските султани…” [581]


580. Писмата на Гоце Делчев са написани на български книжовен език и бяха издадени от скопския историк Лапе Любен (Писма на Гоце Делчев, Скопие, 1953, и Нови писма на Гоце Делчев, ГИНИ, № 1, Скопие, 1963) по оригинали, които според Лапе се намират в архивни фондове в Скопие. Той публикува тези писма не на езика, на който са писани — българския, а на т. н. „македонски език”, с което е нарушен установеният в архивистиката принцип за запазване на автентичността на материалите.

Кьосев, Дино. Гоце Делчев. Писма и други материали..., с. 182—183.

581. Пак там, с. 183 (писмо № 116 в сборника).

171
 

Тук трябва да изтъкнем, че не само кореспонденцията на Г. Делчев, но и всички документи на ВМОРО и на съратниците на Гоце, както и издаваните от организацията вестници са писани на литературен български език.

Никола Малешевски доживява победата на социалистическата революция в България, но не можа да се радва дълго на свободата. Почина на 93-годишна възраст в гр. Дупница (дн. Станке Димитров).

2. Атанас Раздолов е роден в Пехчево, Малешевско. Още като младеж той напуска родното си място и идва в София. Възрожденските и освободителните борби в Малешевския край оказват силно влияние у младия Раздолов. В работническата среда, в която попада след идването му в София, освободителните идеи у него се издигат на по-висок етап. Национал-ноосвободителната борба той свързва с революционната борба на работническата класа. Известен в София под името „дядо Раздолчо”, той е активен участник в революционното движение. Членува в създадения от Васил Главинов [582] Македонски революционен социалдемократически съюз. Този съюз се намирал под идейно-политическо влияние и ръководство на Българската работническа социалдемократическа партия начело с Димитър Благоев.

Раздолов е автор на статии, стихове и брошури с теми от революционната борба. Една част от неговите брошури били изпращани по специални куриери за вътрешността на Македония, за нуждите на организацията. [583] Най-хубавото си стихотворение „Революция” той е посветил на освободителното движение в родния му Малешевски край, от което ще цитираме откъс две строфи:
 

582. Васил Главинов е роден във Велес. През 1887 г. той дошъл в София, през 1892 г. станал член на общото работническо дружество „Братство”, а след това на Българската работническа социалдемократическа партия, ръководена от Димитър Благоев. През 1893 г. Главинов създал група, която в 1896 г. се оформила под името Македонски революционен социалдемократически съюз като организация на БРСДП. В дейността на съюза покрай Вельо Марков, Андон Шулев и др. участвуват и малешевците — Атанас Раздолов от Пехчево и Никола Русински от с. Русиново, Малешевско.

583. Кьосев, Д. Цит. съч., с. 51, 52.

172
 

„Най-много любиш ти свободата,
Нъ тя е жедна за жертви вечно;
Тя ще ти вземе рано — душата,
А зло си е зло безконечно.
— Не е истина бъди уверен,
че злото било безконечно;
Живото скотски — мрачен и грозен,
Нема да бъде все такъв вечно.
Свободата е жадна за жертви,
длъжни сме да я удовлетворим.
Тя не ще никак молби, молитви,
Тя иска борба с огън, с пламък,
щастие, правда, любов, свобода,
без меч, без огън не се добиват...” [584]


3. Никола Петров Русински е роден в с. Русиново, Малешевско в родолюбиво българско семейство. Закърмен отрано с идеите на социализма и той намира своето място в националноосвободителното движение в Македония и Одринско и му служи беззаветно през целия си живот. Макар и в началото малограмотен работник дърводелец, той получава като социалист в София известно самообразование и комитска практика, като четник на Гоце Делчев. Като войвода на революционна чета по-късно в Битолско той е един от най-активните участници в борбата срещу сръбската въоръжена пропаганда в Западна Македония. Той е първият войвода — агитатор на вътрешната организация в Демирхисарско и Крушевско. Участвувал е в Илинденското въстание в Битолско през 1903 г. В четата на Н. Русински са се школували войводите Йордан Пиперката, по-рано харамия, после станал прославен демирхисарски войвода; Вельо Марков — крушевски войвода и Георги Сугарев — войвода от Битолския революционен окръг.

Чрез Никола Русински и други дейци на БРСДП (т. с.) учителите социалисти от селата на Битолския революционен окръг поддържал редовни връзки с учителската социалдемократическа организация в България. Близък другар и съратник на Васил Главинов в Битолския край Никола Русински заедно със своята колежка К. Бояджиева изпращат пламенни приветствия до
 

584. Малешевски балкан, № 2, 18 януари 1897.

173
 

конгресите на учителските социалдемократически организации в България през 1909 и 1910 г. „Далеч от Вас железни граници ни делят — пишат Русински и Бояджиева на 3. VII. 1909 г. от гр. Битоля. — Навред около нас идейна пустота. Но искрата на социализма, която вие с пролетарска енергия поддържате, стига до нас и грей нашите сърца. Ние живеем с вашата душа, с душата на целия български и международен пролетариат. Нека и в този конгрес вие докажете на ренегатите правотата на нашата клауза.” [585]

Когато Гоце Делчев прекарал през 1901 г. няколко дни в четата на Никола Русински и заедно обикаляли селата около Траянци, Битолско, Русински си спомня, че с Гоце имали разногласия относно тактиката, която трябва да се прилага, когато четата е настанена в някое село. Гоце настоявал да се доверяват напълно на местните селяни по въпросите на сигурността и пр., тъй като смятал, че това им помага да придобиват увереност и развива способността им да работят самостоятелно. Русински смятал, че общо взето, Гоце е прекалено доверчив и прекалено голям идеалист в отношението си към другите. От своя страна Русински винаги поставял силна стража от четници и селяни... и за срещи или за настаняване винаги избирал високи къщи или високи места, за да може сам да вижда какво става и да получава предварително предупреждение за всяка опасност.

За Гоце като пропагандатор, Русински коментира: „Гоце Делчев не обичаше да говори дълго; той никога не вземаше позата на оратор или заповедник, но словото му беше убедително, изпълнено с чувство на дълбока жал за бедните и голите, за сираците и старците. Той рисуваше картини пред слушателите си и ги трогваше до дъното на душата им. [586]

През време на фашизма в България Русински подпомага и укрива нелегални дейци. Преследван от фашистката полиция, често боледуващ и в беднотия, той се помина в София на 14 юни 1942 г.
 

4. Петър Иванов е роден в с. Митрашинци през 1866 г. в будно българско семейство. Поради извър-
 

585. ЦПА, ф. 8, оп. 1, а. е. 5, л. 191.

586. Макдермот, Мерсия. Биография на Гоце Делчев. С., НИ, 1979, с. 213.

174
 

шените турски репресии над българското население в Малешевския край след Кресненско-Разложкото въстание, той напуска родния си край и идва в Рилския манастир. Тук постъпил като ученик и завършил III клас, а след това следвал една година семинария. През 1885 г. възприема монашески сан с името Паисий.

Рилската обител по това време е изходен пункт на действия срещу турското робство. Всички революционни чети на ВМОРО, всички по-видни дейци на организацията, които заминавали за вътрешността на Македония, са тръгвали от Рилския манастир. Петър Иванов е назначен от Гоце Делчев и Гьорче Петров и дълги години е бил пунктов началник на вътрешната организация. Той посрещал и изпращал всички чети, минаващи чрез Рилския манастир към робската земя. Получавал от София и Дупница и изпращал по нелегалния канал на организацията тайна литература, вещи, писма, оръжие и пр. Тук са минавали и отсядали Гоце Делчев, Пейо Яворов, Пере Тошев, Христо Матов и много други революционери от Разложко, Мелнишко, Серско, Малешевско и др. [587]

За отбелязване е фактът, че в периода 1900—1902 г. успоредно с развиваната от Вътрешната организация четническа дейност в Малешевско-Пиянечкия край били изпращани тук и чети на Върховния македоно-одрин-ски комитет (ВМОК). Тук действували четите на Васил Пехливана и Петър Ужев [588] и двамата родени от с. Владимирово, Малешевско.

В свободна България народът по това време се отнасял съчувствено към съдбата на своите братя, останали в неосвободените части на родината. Безсъмнено България била длъжна да подпомогне освободителната борба в Македония, така както помогнала на Източна Румелия да отхвърли зависимостта си от Турция и след това с цената на една война защити нейното право за съединение с майката родина.

Ръководните дейци на ВМОРО винаги са се отнасяли с вяра и обич към свободна България като единствена задгранична база и опора на революционната организация. Вътрешната организация спечелила сърцата и на свободните българи. За вътрешността на Македония заминали от България такива изявили се ре-
 

587. „Илюстрация — Илинден”, 1933, № 9, 10, с. 15.

588. Георгиев, Г., И. Шопов. Цит. съч., с. 85.

175
 

волюционни дейци, като Михаил Попето, Христо Чернопеев, Марко Иванов — Лерински, Кръстю Асенов, Михаил Герджиков, Слави Мерджанов, Пейо Яворов, Никола Пушкаров, Димитър Стефанов, Чудомир Катарджиев, Парашкев Цветков и мн. др. Те дават най-хубавите си години, повечето от тях и живота си за свободата на поробените си братя в Македония. А други, като Иван Кепов, Павел Делирадев, Антон Страшимиров поставят талантливите си пера в служба на македоно-одринското революционно движение.

Когато обаче, начело на Върховния комитет в София застанали лица, приближени на двореца, предимно офицери, забравени били прогресивните принципи на програмните документи и вместо търпелива подготовка на масово вътрешно въстание те изпращат чети в Македония и Одринско с цел да предизвикат локални вълнения, които им дават възможността да вдигат шум около турските зверства в Македония и Одринско. [589]

Всъщност различията, които възникнали сред революционните дейци в някои околии на Македония, в т. ч. и в Малешевско-Пиянечкия край между двете течения в революционното движение т. н. „върховисти” и централисти, се отнасяло преди всичко до тактиката на борбата, и съвсем нямало това значение, каквото днес им приписват някои скопски фалшификатори.

Т. нар. „върховисти” виждали в революционното дело в Македония и Одринска Тракия увлечение на младите „даскалчета”, които не притежавали военна подготовка, необходима за въстанието и поради това трябвало да отстъпят място на офицерите.

Още в началото на 1901 г. в Малешевско, главно в селата Смоймирово, Ратево, Русиново, Владимирово, Будинарци, Робово и Митрашинци се били настанили „върховистките” чети на Васил Пехливана и Петър Ужев. Те агитирали населението за предстоящото въстание, което непременно трябвало да стане през 1902 г. Петър Ужев, макар и личен приятел на Гоце Делчев поддържал тактиката на Върховния комитет за водене на четническа дейност в Македония. [590] За от-
 

589. Панайотов, Л. Цит. съч., с. 451.

590. Георгиев, Георги, Йордан Шопов. Цит. съч., с. 89.

176
 

белязване е фактът, че четата на малешевеца Петър Ужев се ползувала с голям авторитет пред малешевското българско население, главно поради това, че наред с малешевската околийска чета и тя прочиствала района от турските разбойнически банди, които тероризирали и грабили местното население. А това прочистване от турските разбойници било посрещнато с облекчение от изстрадалото население. За българското население в Малешевска околия действията на т. н. върховистки чети били и символ на освободителната мисия на майка България на поробените българи в Македония. В началото в Малешевския край представителите на Върховния комитет действували в унисон с волята и съгласието на местната революционна власт. [591]

По този повод в спомените си Яне Гоцев пише: „По-възрастните хора в Малешевско, като по-опитни в борческите работи добре разбираха, че населението и в Малешевско-Пиянечкия край, както и в другите окръзи на Македония и Одринско по това време все още не беше добре подготвено за въстание. Но по-младите хора, както и някои членове на малешевската революционна организация — ентусиазисти поддържаха напълно идеята на ВМОК за въстание. Тази агитация им се допадаше и те смятаха, че заедно с четите от България могат да се заемат и да съборят царщината на султана. Те разсъждаваха така: „Щом България обяви война — свършено ще е с Турция.”

Агитацията на така наречените върховистки чети намирала почва у населението в Малешевско-Пиянечкия край и поради това, че болшинството от хората, които влизали в състава на четите, идващи от България били местни хора — малешевци, емигрирали по-рано в свободна България и у населението се създало убеждението, че България вече се е заела с тяхното освобождение. Това убеждение се потвърждавало и от факта, че войводите и четниците носели военна униформа от българската армия с всичките държавни знаци. [592]

В крайграничните райони — Малешевско, Горноджумайско и Петричко върховистите агитирали насе-
 

591. Силянов, Хр. Цит. съч., т. I, с. 162.

592. Георгиев, Г., Шопов, Й. Цит. съч., с. 95.

177
 

лението да се готви за въстание през 1902 г. Българският княз, войската и правителството били готови да подкрепят едно въстание през тази година. То щяло да бъде подкрепено и от Русия. Необходимите пушки и други оръжия щели да бъдат доставени направо от складовете на българската армия. Вътрешните дейци били обвинявани, че не мислили сериозно за въстание, защото искали по-дълго време да запазят положението си, което си създали в организацията и да живеят на гърба на населението. По този начин докъм средата на 1902 г. много села в Малешевско, Петричко и Горноджумайско били възприели агитацията на ВМОК за едно ранно въстание. [593]

Дейците на вътрешната организация разяснявали също на населението целта на организацията и нейния план за действия. Те обяснявали, че също мислят за въстание, но то ще стане, когато се подготви цялото население. Според схващанията на вътрешните „въстание може да се прави само ако всички са приготвени, без да се надяват на вънкашни обещания”. [594]

Революционната организация взела всички необходими мерки, за да предотврати избухването на преждевременно въстание в Малешевския край. Във връзка с това в началото на 1901 г. Гоце Делчев направил и една специална обиколка из районите Джумайско, Разложко, Петричко, Струмишко и Малешевско, [595] за да увещава населението да не се поддава на агитацията на върховистите за преждевременно въстание.

На 20 февруари 1901 г. той отново се озовава и в с. Панчарево — Малешевско, където имал среща с ръководството на местния комитет на вътрешната организация. За тази среща Яне Гоцев в спомените си пише:
 

„След като бе посетил селата Русиново и Владимирово, Гоце отново дойде в с. Панчарево. Пристигна късно вечерта придружен от двама четници от Малешевската околийска чета. Още същата нощ свикахме събрание с членовете на селския комитет. То се проведе в нашата плевня, защото къщите почти всеки ден бяха претърсвани от турския аскер. Тогава Гоце ми се видя много отслабнал и често се свиваше от


593. Пандев, К. Цит. съч., с. 284.

594. Пак там, с. 285.

595. Кьосев, Д. Гоце Делчев — писма..., с. 164.

178
 

болки в стомаха. Той се интересуваше от много въпроси по революционното дело. Разпита ни как върви пренасянето на оръжието по канала Дупница—Лешко—Панчарево—Разловци—Виница и по-нататък към вътрешността на Македония и дали не сме забелязали някоя фалшификация, т. е. дали в пачките на пушките вместо патрони не сме намерили камъни. Казахме му, че в нашия район такива случаи досега няма. След това Гоце ни говори цели два часа, като засегна някои важни въпроси, отнасящи се не само за революционното дело в Малешевска околия, но въобще за Македония и Одринско. Най-много той ни говори по въпроса за въстанието. Като разви и по своему аргументира тезата, че е още твърде рано да говорим за въстание, защото българското население в Македония и Одринско е много измъчено и идеята за въстание не му е чужда, той продължи: но вие сами знаете докъде може да се стигне, ако това въстание не бъде добре подготвено. Съюзници нямаме. Врагове — много. Освен нашите братя от България друг няма, кой да ни помогне. Но Фердинанд е с Австро-Унгария, а тя пък се стреми към Солун. На чужди сили не можем и не бива да разчитаме. Те винаги гонят свои интереси. Ето затова е нужно търпеливо да раздвижим народните маси, да ги просветим и организираме, да ги учим и подготвим за въоръжено въстание. Ако може да се повдигне въстание.в Македония с една чета, както това, тук по Малешевията го е разправял Петър Ужев, то Македония и Одринско отдавна щяха да бъдат свободни. Ние, които готвим народа към въстание, трябва да бъдем против всяка прибързана и неоправдана акция. При недостатъчна морална и материална подготовка, при липсата на благоприятни условия от вътрешен и международен характер въстанието би могло не само да се провали, но дори и да се изроди във фатална за революционното движение авантюра. Някои хора в Малешевско са заблудени от офицерите за лесно освобождение, но именно тях трябва да ги разубедите, че спасението на целия народ в Македония и Одринско лежи само във всенародно въстание, за което е необходимо не само пълно съгласие и единодушие на народа, но и благоприятни за това вътрешни и външни европейски условия.
179
 
Гоце ни посъветва също така, че трябва по-активно да се занимаваме и с културно-просветна работа със селяните. За по-солидно патриотично възпитание на населението в Малешевско-Пиянечкия край той ни препоръча да се снабдим и да се чете от по-грамотните хора българска революционна литература и особено творбите на Иван Вазов, Христо Ботев, Захари Стоянов и „Христоматията” на Величков, която съдържаше революционни разкази и стихотворения от различни автори.

На края от срещата Гьоре Рекаров запита Гоце, дали бъдещото въстание ще може да успее само с наши вътрешни сили, когато освен турци и сърби, и гърци са срещу нас?

— Революционерът трябва да вярва в силите си и в силите на народа! — отговори Гоце и отсече по-нататъшните разисквания. Късно през нощта, придружен от куриера на революционната организация в с. Лешко, той замина за Горноджумайско.” [596]


В голямата всестранна подготовка, която вътрешната организация извършвала сред населението, най-често изпитвана нужда била липсата на наръчни средства, тъй необходими за закупуване на оръжие. Ето защо организацията усилено търсила различни пътища за набиране на средства. Някои дейци прибегнали до набавянето им чрез откупи. Такава мисъл завладява и Яне Сандански, когато и той се натъква на острата безизходица при набавянето на парични средства. В резултат на тези негови замисли и лично по негова инициатива през 1901 г. в Източна Македония стават две афери — „Грутковската афера” в Малешевско и световноизвестната афера „Мис Стон” — в Разложко-Пиринския край.

Ето как се стига до „Грутковската афера” в Малешевско.

Още през февруари 1901 г., когато Гоце Делчев направил за втори път апостолското си посещение в Панчарево, Малешевско членът на селския комитет Ангел Шопов се обърнал с молба към апостола, да ги посъветва какво да направят с един голям турски злодей — Осман бей, наричан „Грутката” от с. Цръвник,
 

596. Цитираната статия във в. Пиринско дело, 4 май 1082.

180
 

Малешевско. Гоце им казал, че този разпасан бей трябва да бъде обезвреден.

След неуспешен опит за ликвидиране на бея Ангел Шопов и двамата му другари пристигат в с. Сушица, Горноджумайско. Тук се свързват с куриер на Сандански, който ги завел при него в Разлог. Яне Сандански по това време обикалял Разложкия район, за да повдига духа на населението, да вдъхва вяра в близкото освобождение. Яне приел радушно Ангел и другарите му. Той ги похвалил, че са извършили един подвиг, но това не било достатъчно и трябвало да се направят още. Сандански предлага на А. Шопов да се организира една акция за залавяне на богатия турчин в с. Цръвник — Осман бей — Грутката и да искат за неговото освобождение паричен откуп.

Ангел и другарите му приели предложението на Сандански и помислили как трябва да се осъществи акцията. Шопов знаел, че Осман бей всяка събота ходил при местността Блатец, за да навести неговите овчари. Според него това би било най-удобен момент, за да се направи засада и да се залови беят. На 27 април 1901 г. те прекосили планината Кадийца и пристигнали към определено място. Вместо Осман бей те улавят синовете му Мухарем и Кемал. След два дни те ги завели в Пирин, където ги очаквал Сандански. Той бил много доволен от успешно извършената акция и казал, че на Осман бей трябва да се търси откуп в размер на 5000 златни лири. Когато беят разбрал, че децата му се намират в ръцете на Сандански, той се съгласил да даде исканата от организацията парична сума. Парите били изпратени по един турчин и предадени лично на Сандански в с. Градево, Разложко.

Сандански казал, че тези пари ще се използуват за закупуване на оръжие, но че са недостатъчни и трябвало да се помисли за някоя акция от по-широк мащаб. [597]

Три месеца след това става и световноизвестната афера „Мис Стони. Тя била извършена през лятото на 1901 г. във връзка с решението на Яне Сандански и на Разложкия революционен комитет да се организира отвличане на видна личност, за да се получат
 

597. Цитирани спомени на Гоцев Яне, личен архив.

181
 

по този начин пари за въоръжаването на организацията. Така изборът за отвличане се паднал на американката мис Елен Стон, която била пристигнала в Банско, за да организира женски курсове. На връщане от Банско за Горна Джумая в местността Подпрената скала на Предела между Рила и Пирин, мис Стон била заловена. За откупа на мис Стон организацията получила 14 500 турски лири. [598]

Грутковската афера спомогнала, от една страна, да се укрепи още повече авторитетът на организацията и да се повдигне духът на населението в Малешевско-Пиянечкия край. Но тя имала и своята отрицателна страна. Тя дала повод на турците да засилят терора още повече над българското население в Малешевска околия.

Под предлог, че търсят оръжие и комити из Малешевско-Пиянечко, турските войници и жандармерия ограбвали къщите, тормозили и биели жените, арестували много селяни. Между арестуваните са и Петруш Шопов (бащата на Ангел Шопов), и селският поп Васил Киндовски от с. Панчарево. Те двамата били закарани в Пехчево, където били вързани и обесвани с главата надолу и горени с железа по тялотог но се оказали много твърди и никого не издали.

Организацията в Малешевска околия била безкрайно благодарна за проявената твърдост от тези мъченици. [599]

През есента на 1901 г. Гоце Делчев заминал за Югозападна Македония, където предупредил местните ръководители за съществуващата опасност от една прибързано въстание. На връщане за България през пролетта на 1902 г. той отново посещава някои села в Малешевския край. „В началото на месец март 1902 г. Гоце Делчев връщайки се от задвардарската обиколка — разказва Пейо Яворов — срещнал в Малешевско в с. Будинарци, Софрони Стоянов, който бил минал границата с 20 души четници, като върховно-комитетски агитатор. Подир едно твърде дълго обяснение,
 

598. Подробности за аферата Мис Стон вж: Добриянов, Т. и К. Пандев. Документи за пленяването на американската мисионерка мис Стон. — Известия на държавните архиви, кн. 33, 1977, с. 99—133.

599. Устни сведения на Николай Петров от с. Панчарево, записани от автора.

182
 

подир един истински принципен диспут, Софрони признал голямата правда на Гоцевите думи и се върнал обратно в България. [600]

През лятото на същата година, когато действията на върховистките чети се засилили в крайграничните райони и станало очевидно, че ще повдигнат въстание, вътрешната организация се опитала още един път да предотврати тези намерения на вьрховистите. Във връзка с това през юни 1902 г. били отпечатани две окръжни на ЦК на революционната организация, едното адресирано до тайните революционни комитети в Македония и Одринско, а другото до революционните организации в Малешевско, Горноджумайско и Петричко. Окръжните били написани по молба на Иван Гарванов и останалите членове на ЦК в Солун.

Първото окръжно, написано от Пейо Яворов, моли народа да има търпение, да почака още малко, защото противно на онова, което твърдят върховистите, никаква външна сила не може и няма да му помогне в случай на въстание: „Трябва да се надяваме само на себе си, само на своите гърди и мишци, само на своята воля и сила.” [601]

Второто окръжно е съставено от Гьорче Петров и в него се посочва, че в Малешевско, Горноджумайско н Петричко четите не а Дончо, Алексо, Кутруля, Пашалията, Пехливана и др. нямат нищо общо с организацията, те не работят в свръзка и съгласие с нейните ръководители. „Организацията към която се числите, неведнъж е обръщала на вашето внимание, че всичко, което те вършат, вършат го с ваше знание, съгласие и одобрение... ! Откакто върховистките чети започнали да навлизат в пограничните райони, там сноват повече потери, стават повече сблъсквания с четите и от това страдат самите селяни. Но страда и делото...”

Специално внимание е отделено на подготовката на върховисткото въстание. „Върховистите не гледат на освободителното дело и не работят за него, както вътрешните дейци. Те не мислят да правят народно въстание и затова не обръщат внимание на подготовката на населението, те подготвят частично въстание, бунт. Затова изпращат и чети с офицери във вътрешността.
 

600. Яворов, П. К. Съчинения. Т. III, С., 1965, с. 79.

601. НБКМ, ф. 305, а. е. 260, л. 50.

183
 

И бунтът ще стане дори и да не искат да го направят, защото толкова големи чети и толкова много потери не могат да виреят заедно. А от това ще пострада безоръжното население във въстаналите околии. Оттам турските безчинства ще се прострат и по околиите и по далечни места и цялата страна, ще се обърне на една човешка касапница. Това е най-голямота престъпление, което може да се замисли и извърши по отношение на освободителното дело.”

Авторът на окръжното приема, че селяните са заблудени от обещанията на офицерите за лесно освобождение и ги подканва да се опомнят, да се предотврати голямото зло. „Еднаж завинаги — подчертава той — вие трябва да разберете, че вашето и нашето спасение, спасението на цял наш народ лежи във всенародното и повсеместно въстание, което за да бъде направено, потребно е пълно съгласие, единомислие и единодушие за целия народ.”

За автора на окръжното, както и за ЦК на организацията, от чието име е издадено то, България е майка България, а върховистите не са други, а „наши сънародници от България”. [602]

През лятото на 1902 г. в Македония и Одринско и особено в пограничните райони зачестили сраженията между четите на вътрешната организация и турската войска и жандармерия. След всяко сражение турските потери се нахвърляли върху селяните и арестували, биели и изтезавали. [603]

Междувременно ген. Цончев продължавал да изпраща все повече чети от България за вътрешността на Македония, които агитирали за скорошно въстание и които на 23 септември 1902 г. провъзгласяват Горноджумайското въстание. То се изразява главно в сражение на четите с турските войски, които продължават с прекъсвания до началото на ноември. Вътрешната организация, която считала, че нито вътрешната, нито международната обстановка са благоприятни за въстание, се обявила против въстанието и предотвратява неговото разширяване в съседните райони. [604]
 

602. ИМ—Благоевград, инвентарен № 21; Пандев, К. Цит, съч., с. 285—290.

603. Борбите в Македония и Одринско..., с. 212.

604. Пак там.

184
 

В Малешевско въстанието е трябвало да бъде обявено на 30 септември същата година. И тук, както и в с. Железница, Горноджумайско, където станало първото сражение между четата на Саев и турците, и в Малешевско щели да бъдат убити няколко турци — спахии, пъдари, а след това селяните щели да бъдат принудени да се вдигнат и да се защитават с каквото им падне под ръка — коси, брадви и пр. За щастие Христо Чернопеев и Кръстю Асенов заловили един върховистки четник, който носел писмо с инструкции, и след като били уведомени по такъв начин, успели да изиграят върховисткия войвода в Малешевско — Васе Пехливана да се срещнат с него, а когато той отказал да промени плановете си, те го нападнали и го ранили. Това ефективно провалило върховистките планове за въстание в Малешевско. [605]

След Горноджумайското въстание печално положение обхванало почти цяла Североизточна Македония. Резултатите от въстанието били:

45 души българи убити
67 къщи изгорени
807 къщи ограбени
433 семейства останали без подслон
304 мъже и 134 жени изтезавани
111 жени изнасилени и над 3000 души избягали в в България. [606]


Този път ужасите и вълната от бежанците не разстроили Гоце Делчев така силно, както онези, които последвали Винишката афера през есента на 1897 г. Той бил предвидил опасността, направил е всичко възможно да я предотврати и не бил измъчван от чувството за лична вина. „Ако стигнат бежанци в градовете — писал Гоце на Никола Малешевски в Дупница — гледай да им се облекчи положението, при све, че тези хора тъй лошо да измениха на вътрешната органи-
 

605. Макдермот, Мерсия. Цит. съч., с. 252; Христов, Хр. Цит. съч., т. I, с. 178.

606. Сб. „Илинден”, С., 1925 г., с. 95. — Органът на ВМОРО „Революционен лист” пише във Еръзка с избухването на Горноджумайското въстание, че българското правителство искало чрез това въстание да покаже, че ако европейските сили искат мир на Балканите, непременно трябва да удовлетворят неговите искания, защото то именно държи в ръцете си мира на полуострова...”

185
 

зация. Не са те виновни, като знаем, че върховистите не правеха избор в средствата си, за да ги увлекат.” [607]

Горноджумайското въстание има значение, вследствие на което европейската дипломация се заинтересува и взе по-активно да се занимава с македонския въпрос. [608]

Горноджумайското въстание от 1902 г. ускорило развитието на политическата криза в Македония и Одринско. Трудно било на населението да понася повече вековното безправие и унижение. [609]

Под предлог, че се търсят оръжие, турските войници и жандармерия ограбвали къщите, тормозили и биели селяните из всички околии на Македония, в т. ч. и в Малешевско-Пиянечкия край. Животът и честта на българите били под постоянна заплаха. В доклада си до френското правителство френският управляващ консулството Баист на 15 декември 1902 г. писа: „По всички сведения, които аз получавам и които с ония на други посолства, изтръгването на пари и жестокости от страна на жандармерията и редовните войски никога не са били толкова многобройни, колкото сега.” [610]

Турското правителство измисляло и всевъзможни средства и начини, за да принуди интелигенцията от Македония и направи невъзможно нейното оставане между масата. Няма свещеник, учител и мислещ гражданин, който да не е бил подхвърлен на жестоки гонения от турската власт, който да не е бил затварян в яхъри и подземия или глобяван в двоен размер повече, отколкото е неговата оскъдна годишна заплата. Има с хиляди примери, където валии, мутесарифи и кай-маками открито са казвали на по събудените българи, че за тях няма живот в Турция и кай-добре ще направят да се махнат, като им показвали даже и пътя за България. [611]

Особено ярко се засилила политическата криза в началото на 1903 г., когато били обявени т. н. Пъдарски реформи. Турските власти се безпокоили, да не се на-
 

607. Кьосев, Д. Цит. съч., с. 145.

608. Шатев, П. В: Македония под робство. С., Български писател, 1968, с. 277.

609. Георгиев, Г. Шопов Й. Цит. съч., с. 101.

610. Френската жълта книга по македонския въпрос. С., 1903, док. № 47 (Цит. по Георгиев, Г. Шопов. Й., пос. съч., с. 101.)

611. „Илюстрация — Илинден”, 1934, кн. 4, с. 27.

186
 

месят европейските сили и особено една австрийска окупация на Македония. Ето защо били необходими бързи и решителни мерки, за да се премахне всякакъв повод за намеса. Хилми паша, който бил назначен да проведе реформите, получил благоволението на Високата порта своевременно да ги използува за истинско усмиряване на населението. Той имал за задача да извземе за кратко време всичкото оръжие, което се намирало у българите. Едновременно с това трябвало жестоко да смаже всякаква съпротива, за да направи невъзможно участието на населението в понататъшната революционна борба. Започнали системни блокади на селата, претърсвали се къщи за оръжие. Войници и жандармерия се нахвърляли с фанатично настървение. Претърсванията се съпровождат с ужасни репресии. Мъже и жени били бесени с главата надолу, за да изкажат къде крият оръжието. Там, къде не се откривало никакво оръжие, турците ограбвали покъщнината. [612]

За отбелязване е също така и фактът, че турските власти по това време правили опити и чрез нарочно организирани от тях афери да изземат всичкото оръжие у населението и да обезкръвят движението. Ето защо аферите са били на първо място по важност обстоятелство, което е създавало революционно настроение у населението в Македония и Одринско и което е тласнало революционната организация към въстание през 1903 г. Сам Гьорче Петров пише: Опасността, че турските власти ще приберат оръжието след 1902 година се усили и се почувствува още по-силно в Македония. Нетърпението беше усилено. Това беше най-широката подкладка и това бяха мотивите, с които се оправдаваше въстанието... Напразно обвиняваха правителството на Рачо Петров и др., че ускорили въстанието. И върховистите бяха в душата си стреснати и те не форсираха.” [613]

В такава напрегната обстановка бил свикан и конгрес на ВМОРО в Солун, за да вземе решение за въстание.

Според протокола на конгреса въстанието е било мотивирано с необходимостта да се изпревари едно ново върховистко въстание, с желанието на някои ра-
 

612. Георгиев, Г., Й. Шопов. Цит. съч., с. 106.

613. Петров, Г. Спомени, материали..., кн. VIII, с. 150.

187
 

йони и с разположението на европейската дипломация към освободителното дело. Решено е въстанието да се обяви през пролетта на 1903 г. и да бъде „повсеместно — стратегическо”. [614] Съпротивата на някои дейци на вътрешната организация, между които и Гоце Делчев довежда до коригиране на решението. След срещата на Гоце Делчев с Даме Груев (Д. Груев току-що завърнал се от заточение, а Делчев нарочна пристигнал в Солун, за да повлияе за отменяне или поне за промяна на конгресното решение) се установява въстанието да бъде масово само в по-добре подготвените райони, т. е. в Битолския революционен окръг и Странджанско, а в останалите места да се засилят четническите акции. При това началото на въстаническите действия се отлагат с няколко месеци, т. е. за август, за да се подготви самата организация. [615]

Усмирителният план на Хилми паша дава обратни резултати. Блокадите и репресиите засилват революционните действия на населението и го тласкат неудържимо към въстание. До 1903 г. общо в Македония имало към 63 сражения, а само за 5 месеца през 1903 г. станали повече от 86 (през януари — 4 сражения, през февруари — 9, през март — 9, през април — 17, през май — 31 и през юни и юли — 16). [616] В доклада си австрийският консул в Битоля от април 1903 г. изтъква, че „това ужасно положение за населението в Македония може да ускори въстанието”. [617]

Ето как Мемоарът на вътрешната организация рисува това положение: „След Солунските атентати (през април 1903 г.) официалната власт предприе една безпощадна гонитба против християнското население. Затворите се оказаха тесни за грамадния брой на ония, които тя считаше неблагонадеждни, между които и всички интелигенти и по-събудени люде от страната. Общият брой на затворниците не бе по-малък от 20 000 души! Преследванията и арестите бяха масови и да е възможно властите би обърнали ця-
 

614. Георгиев, Г., Й. Шопов. Цит. съч., с. 23.

615. Яворов, П. К. Цит. съч., с. 93.

616. Силянов, Хр. Цит. съч., с. 115—116.

617. Зографски, Д. Извещай от 1903—1904 на австрийските представници во Македония. Ск., 1955, док. № 1 и № 20.

188
 

лата страна в обширен затвор... Отговорът на този въпрос бе Илинден.”

Следователно последвалото Илинденско-Преображенско въстание през лятото на 1903 г. е резултат от жестоките репресии и пълното отчаяние у населението в Македония (в т. ч. и в Малешевско-Пиянечкия край) и Одринско от възможностите да се подобри неговото положение в рамките на Турската империя.

В изпълнение на решението за усилена четническа–партизанска дейност в местата, където не се предвиждало масово въстание, вътрешната организация в Малешевска околия почнала трескаво да се готви. Времето от март до началото на август 1903 г. тя прекарала в усилена агитация по селата на Малешевско-Пиянечкия край. Организирани били бойците сили и пренасянето на оръжие. В Малешевско минавал един от главните канали на вътрешната организация от България за вътрешността на Македония, една част от малешевската чета била заета с пренасяне на оръжие за Малешевско и Струмичко — главно пушки, патрони и динамит от с. Лешко, Горноджумайско, където било по-рано складирано. С организиране и ръководене на Малешевската чета били натоварени войводите Атанас Милев, Иван Ингилизов и Христо Кутруля. [618]

След като въстанието било вече предрешено много от четите на ВМОРО, които се намирали на територията на свободна България, започнали да заминават за определените им райони в Македония. В началото на януари 1903 г. заминава за Македония с чета Гоце Делчев. На 28 януари 1903 г. от Кюстендил за Малешевско заминава четата на Борис Сарафов, с около 40 души и 150 кг динамит. Турските власти обаче в Малешевско били осведомени за пристигането на четата и веднага пръснали от Пехчево и Берово войскови отряди, за да я ликвидират. Сарафов бил предупреден от ръководителите на Малешевската революционна организация да не предприема никакви въоръжени акции, за да не се напакости на българското население и за да не се накърни още повече престижът на вътрешната организация в този край. Макар и предназначена за Малешевско и Пиянечко, четата се
 

618. Пендев, Борис. Цит. спомени.

189
 

запътва по направление за Радовиш. На 12 февруари 1903 г. обаче при местността Касапли, близо до с. Владимирово тя случайно се натъква на турски разузнавателен отряд. Завързва се кръвопролитно сражение, в което загинали почти всички турски войници и 10 души от четата, между които и учителят Бараков и фелдфебелът Дачо Иванов. А на следващия ден (13 февруари) станало още едно голямо сражение между четата на Сарафов и турския аскер при м. Гулаш, Малешевско. [619]

В началото на април 1903 г. войводата Кольо Лефтеров с 36 души малешевски момчета (доброволци) добре екипирани и обучени в София, успява да мине границата и се движи в Малешевската планина. Срещу религиозния празник Великден четата се спира да денува в Широк дол, а след това да замине за Готен. Рано сутринта, когато ехото огласява гласа на черковните камбани, пристига един от часовите на четата и съобщава, че отсреща на Готен се чуват пушечни изстрели. Набързо свиканият четнически съвет решава, че малешевската чета е влязла в бой и че трябва да им се помогне. Четата е в пълен боен ред и очаква нареждане, когато пристига изморен селянин от Малешевията и предава писмо от Христо Чернопеев, с което известява, че сборните чети на Чернопеев, Питу Гули и Никола Дечев идващи от свободна България за Струмишко, рано заранта в Готен били изненадани от преследващите ги турски потери и че тилът им е в голяма опасност. Четата на Кольо Лефтеров се пръсва във верига и пълзейки за един час се доближава до врага. С честа стрелба и мощно „ура”, „на нож” тя го атакува силно и унищожава всички турски войници.

Едва успява да се справи с първата си задача, четата е обградена от прииждащия аскер откъм с. Владимирово. Четниците в продължение на няколко часа геройски отбиват бесните турски атаки с бомби и куршуми. Благодарение на падналата гъста мъгла, след като оставя на полесражението 18 души жертви, четата пръсната на три групи се измъква от обсадата и заминава за Струмишко. Тази акция е извест-
 

619. Пендев, Борис. Цит. спомени; Хр. Силянов, цит. съч., т. I, с. 224.

190
 

на в Малешевския край, с наименование „Окървавеният Великден”. [620]

Това било удобен повод за турските власти, за да извършат нови арести и погроми над населението в Малешевско и Пиянечко. В отговор на турските репресии Малешевската чета предприела някои наказателни акции срещу турски бегликчии в околностите на Пехчево и убили 4 души от тях. Вследствие на това убийство разярените турски власти арестували няколко заподозрени български селяни от Малешево, между които 4 от Ратево, 3 от Русиново, на които поискали по 20 турски лири, за да ги пуснат. [621]

На 3 март 1903 г. от Джумайско за Малешевско и Пиянечко заминава четата на Тодор Саев и Константин Настев. На 6-я ден след навлизането й в Пиянечко, четата случайно се натъкнала на засада и имала сражение с турския аскер на Голак планина (Пиянечко) в местността Чавката. Загубите от турска страна възлизали на повече от 60 души убити и ранени, а от страна на четата 5 убити и 6 души ранени. Борбата била неравна, 36 души четници се сражавали цели 8 часа с повече от 1300 души аскер. [622]

След тази въоръжена акция турските власти се нахвърлили по най-брутален начин върху българското население в Пиянечко и успели в навечерието на въстанието да парализират почти напълно дейността на вътрешната организация в този край.

След това четата на Тодор Саев и Константин Ацев се завръща обратно в България. В писмо до малешевския околийски войвода Атанас Милев (Белчев) К. Настев му пише, че от получените сведения, докато той бил в района на Малешевска околия, тук най-много на революционното дело пречели потайните турски шпиони Мито Цикарски от Ратево, Васил Шуманов от Владимирово и Гочо Шопов от Пехчево. В писмото си той моли Атанас Милев да направи още веднъж внимателен разпит и проучвания и ако се окаже отново, че те са действително турски шпиони, той предлагал въпросните лица да бъдат ликвидирани. [623]
 

620. „Илюстрация — Илинден”, 1929, № 5. с. 15—16.

621. Пак там.

622. Пак там, 1932, кн. 10, с. 13.

623. Пак там.

191
 

В началото на месец април 1903 г. в село Муси бей — Радомирско, където било складирано голямо количество необходими материали, оръжие, дрехи и др., се образуват пет чети с войводи: Христо Чернопеев, Петър Самарджиев, Никола Жеков и Панайот Бойчев и една чета, наречена техническа, съставена от по-интелигентни момчета, която да се грижи за поставянето на мини. За началник на тази чета е назначен войводата Душко Желев, като най-запознат с минното дело. Главнокомандуващ на всички чети е Христо Чернопеев. Въстаниците са въоръжени с манлихерови пушки, с 250—300 патрона и с по две бомби. В Кюстендил към тях се присъединява и четата на кочанския войвода Дечо Коцев. [624]

Техният военен план е следният: всички чети като минат незабелязано от турците границата през Пиянечко и Радовишко да пристигнат в Струмишко. Тук подкрепени от селските чети, през една нощ след като избухне въстанието в Битолско, да нападнат Струмица, завземат казармите и складовете с пушките и да разширяват действията си и в други направления. По такъв начин ще се заемат с освобождението на Радовишко, Пиянечко, Малешевско и Петричко. Действувайки бързо трябвало да изненадат противника, за да не му дадат възможност да групират силите си, които според проучването на ВМОРО не са били твърде големи, с изключение на Кочанско, където като пограничен район били натрупани около 15 000 турска армия. Четите заминали за вътрешността на Македония на 5 април 1903 г. [625]

В изпълнение на решенията на Солунския конгрес за усилена четническа дейност без да се ангажира населението във въоръжена борба в Скопския революционен окръг, революционната организация в Малешевска околия започнала трескаво да се готви. В този край била образувана сборна чета, наброяваща към 80 души добре въоръжени четници. Тя имала за цел да извърши атентати и нападения над турски войски и да пази българското население в Малешевията и Пиянец от евентуални терористични действия, които биха
 

624. Дневници и спомени за Илинденско-Преображенското въстание. С., ОФ, 1984, с. 176.

625. Пак там, с. 177.

192
 

предприели турските власти в знак на отмъщение, а също така да попречат и на заминаването на турски войски от Малешевско срещу въстаналото население в Битолския революционен окръг.

За боевите действия в Малешевско по време на Илинденско-Преображенското въстание Яне Гоцев, един от участниците във въстаническите действия, разказва:
 

„Известието за започване на въстанието тук пристигна сравнително късно. Няколко дни след избухване на въстанието в Малешевска околия, революционният комитет бе получил „окръжното” и „възванието” на главния щаб, които станаха достояние на всички по-големи селища в Малешевска околия чрез куриери на организацията. Новините, които долетяха от Битолско за героичните подвизи на българското население в този край действуваха много насърчително върху нас. Малешевската чета, която наброяваше към 80 души четници бе разделена на 4 отряда. Най-големият, начело с Христо Кутруля замина за с. Митрашинци, за да охранява пътя, който водеше от Пехчево, през Митрашинци за Радовиш и по-нататък към вътрешността на Македония. Този отряд имаше за задача да попречи изпращането на военни подкрепления от Берово и Пехчево срещу въстаниците в Битолския окръг. В началото на септември става и първото сражение при местността Обозна между турския аскер и отряда на Христо Кутруля. Убити бяха двама четници и 40 души турски войници. Други два отряда с войводите Атанас Белчев и Иван Ингилизов бяха водили упорит бой близо до селата Русиново и Владимирово. В помощ им се притекла и дошлата от България чета на Петър Худжев, която нападнала и унищожила турския пост край с. Владимирово и се сражавала с турски войскови части близо до Берово. След това сражение четата без никакви загуби се завръща в България.

Нашият отряд, който наброяваше към 30 души четници се настани в м. Ракевица, близо до с. Панчарево. Войвода ни бе храбрият четник Ангел Шопов. Нашият план бе: Ангел Шопов и 10 души четници да влезат в Пехчево и да нападнат с динамит турската казарма. Този взрив трябваше да послужи като сигнал, други 12 души четници да нападнат една турска рота в с. Цръвник и да скъсат телеграфните жици по

193
 
линията Царево село, Пехчево, Берово, да се проведат и други акции.

Ангел Шопов и другарите му не могли да влезат в Пехчево, защото внезапно се натъкнали на турска засада, близо до с. Негрево и бомбите вместо в казармата беха хвърлени в полето близо до споменатото село.

От 10 до 20 септември нашата чета прекара почти в бездействие в м. Ракевица. И аскерът нищо не предприемаше. Селяните от с. Панчарево, които бяха напуснали селото и дойдоха при нас, се радваха на леко спечелената свобода. Те казваха, че не турчин, а дори и дявол немало повече да дойде по тия места. Но на другия ден дойде съобщение, че към нас се движи многобройна турска войска. На път към планината (към нас) аскерът убивал всеки срещнат българин и опожари много къщи в селата Негрево, Нов Истевник и Панчарево.

Аз и Шопов разпоредихме невъоръжените селяни да се оттеглят на други по-сигурни места, а на това място да останат само комитите и селяните, които имаха пушки. Турската войска наближаваше към нас и ние за „добре дошли” ги поздравихме с няколко залпа. Те се спряха, нагласиха оръдията и започнаха да стрелят. Като видяхме, че съпротивата ни ще бъде безрезултатна, за да не дадем излишни жертви, решихме да се оттеглим. Изтеглихме се в м. Мечкарица източно от Панчарево. Местността обаче бе неудобна за отбрана и трябваше да се изтеглим към Влахина планина. Охраната ни съобщи, че към нас отново се приближава турски аскер. Ние веднага се отправихме към местността Пушкалиския рид, а аскерът продължаваше да ни преследва и постоянно стреляше. Когато се изкачихме на височината започна да вали дъжд и да се стъмва. Аскерът, който пи преследваше бе предвождан от офицер с бяла гугла на главата. Той отправи бинокъл към нас и не зная дали ни видя, или не, но всички чухме, че каза с висок глас на войниците: Бише йок (нищо няма) и се упътиха към с. Панчарево.

На следващия ден мъглата се вдигна и ние побързахме да се изтеглим към местността Кулата. Там се намираше гъста горичка. Мястото бе хлъзгаво и

194
 
ние потеглихме в колона по един. По това време откъм Панчарево се зададоха турски войници, които ние забелязахме по посока на хребета да се приближават бавно към нас. Те бяха въоръжени с маузери и лъщяха натъкнатите ножове върху тях. Турските войници започнаха да лазят и да ни обграждат. Ние приготвихме пушките за стрелба. Някой от четниците изведнъж силно запя песента:
„За свобода — за чест
ти, в борбата умри!
Покажи на света,
че в тебе кръвта
на дедите ври!”


Турците като наближиха около 300 метра разгърнаха се и залегнаха. Тръбите започнаха да свирят. След малко се чуха команди на турски език и всичко утихна за малко. Внезапно турците откриха от всички страни огън. Започна се бърза и гъста стрелба. Ние бяхме взели добра позиция. Аз и войводата Ангел ходехме по позицията и окуражавахме момчетата. Турците бяха много на брой и затегнаха обръча около нас. „Предайте се” — викаха озверените турци, не смеейки да вдигнат глава от земята. „На ви кучета!” — викахме ние и стреляхме по тях. Няколко турски войници паднаха убити, а ние все още нямахме ранени и убити.

Главният низам, който предвождаше турците, за да покаже може би своето безстрашие тръгна пръв срещу нас. От нашите пушки екна силен гръм. Турският низам се строполи на земята. Турците, които бяха напред се уплашиха и побегнаха назад. Инициативата мина в наши ръце. С няколко бомбени трясъци ние разбихме обръча и излязохме от обкръжението. Една част от турците ни преследваха. Ние бързахме да прекосим през Влахина планина и да се доберем до с. Лешко, Горноджумайско, за да се свържем с четата на Христо Чернопеев. Наскоро настъпи нощта и турската войска се оттегли. През нощта при лунно осветление ние слезохме и се разположихме за пренощуване в една хубава горичка край с. Габрово. На другия ден още заранта един турски отряд идващ от-

195
 
към с. Падеж, внезапно се натъкна на нашата чета. На бърза ръка ние успяхме да вземем изгодна позиция. Почти един час успешно защитавахме позицията си и държахме турците на далечно разстояние. Аскерът обаче започна да прави опит да стесни обръча на обсадата около нас, а ние вече свършвахме куршумите. Настана момент, който трудно се предава... Когато се приближи до нас аскерът започна да стреля от всички посоки. Ние също отговорихме с огън и дадохме последния си отпор на турските пълчища. Няколко души успяхме да си пробием път и да се измъкнем. Ала повечето от момчетата сложиха костите си на това място, тъй наречено Падежка чука. След това кърваво сражение останалите живи се оттеглихме в непристъпно място във Влахина планина. А след няколко дни се прехвърлихме в свободните предели на България. Като последица от това сражение с. Падеж бе напълно разграбено и опустошено от турците.”

По същото време след няколко сражения двата отряда начело с Иван Ингилизов и Атанас Белчев правят опит да си пробият път и да заминат в посока към Струмица. Опитите обаче им са безуспешни. Във връзка с това в доклад на българския търговски агент в Скопие до МВРИ за размерите на въстаническите действия в Македония и за масовото избиване на българи при потушаването им се казва, че в Скопския вилает в три пункта е констатирано движението на чети, незначителни по своя брой: в Кратовско, в Кочанско и в Малешевско — няколко малки чети, безуспешно правили опити да слязат в Струмица — Солунски вилает. [626]

В Пиянечката област още в навечерието на въстанието (през юли), станало едно голямо сражение между аскер в полето, близо до с. Разловци. Българите се оттеглили със загуби от 10-на души убити. [627]

Това сражение дало повод на турските власти да направят многобройни арести и обиски на българското население в Пиянечко. При тези обиски турците разкриват близо до с. Саса един склад с известно ко-
 

626. Освободителната борба на българите в Македония и Одринско 1902—1904 г. Дипломатически документи. С., БАН, 1978, с. 359.

627. Пак там, с. 225.

196
 

личество пушки и муниции и 360 кг динамит. [628] Това още повече вбесило турските власти и по заповед лично на Хилми паша те се нахвърлиха върху беззащитното население с побоища, арести, убийства и затвори. Така например мюдюрът на Царево село Хебиб ага и офицерът Мехмед ага, придружени от двама чауши (сержанти от жандармерията) предприели обиколка по всички села под претекст, че търсят оръжие. Голяма част от жителите избягали в планините или в свободна България, за да избегнат малтретирането и мъченията, но много от арестуваните селяни са били обесвани надолу с главата (някой си Коце Стойков от с. Цера починал вследствие мъченията, на които бил подложен). Същият мюдюр заставил отец Сакелари, председател на българската духовна община в Царево село, да отмени решението за развод, произнесено срещу някоя си Фима Велинова, с която Хебиб ага поддържал интимни връзки. Поделения войници от граничната гвардия нападнала с. Вратиславци и под предлог, че търси „комитаджии” в селото извършило обиск във всички къщи. Жителите — мъже и жени — са били малтретирани; някоя си Гюрга Андонова била пометнала вследствие ударите, които са й били нанесени и починала няколко часа по-късно. [629]

На 30 юли кавалерийски офицер Теофик ефенди начело на взвод от 15 души влязъл в с. Разловци, арестувал свещеника Петре и кмета Стоян Рунтев и накарал да ги бият, докато паднат в безсъзнание. На следващия ден същият офицер ужасно малтретирал в село Тработивище свещеник Атанас, който бил спасен само благодарение на намесата на селския кмет — турчин. По начало първо биват арестувани и малтретирани свещениците и селските първенци. [630]

По време на Илинденско-Преображенското въстание в Пиянечко станали две големи сражения (през септември) между четата на завърналия се от Малешевско Христо Чернопеев и турския аскер в селата Косевица и Костин дол. И от двете страни били дадени ранени и убити. [631] В пиянечките села след по-
 

628. Пак там.

629. Освободителната борба на българите в Македония..., с. 350.

630. Пак там, с. 350—351.

631. Спомени на Апостолов, Д. от с. Истевник, съвременник на събитията.

197
 

тушаването на въстанието турските власти извършили много палежи и грабежи на къщи и изтезания, и из девателства над български селяни от следните села:

от с. Косевица — 1. Здрави Димитров със 7-членно семейство, ограбена е покъщнината му и двете му дъщери и снахата му са били изнасилени от аскера. 2. Георги Цветков с 3-членно семейство, ограбена покъщнината му и лишен от всякакви средства за съществувание. 3. Насе Петров, с двучленно семейство, също ограбена покъщнината му и лишен от средства за съществувание. 4. Арсо Симеонов, с 8-членно семейство, взети му са от турския аскер 30 говеда и 20 овце, жена му била обезчестена. 5. Стоица Миленов, с 4-членно семейство, взети му са 10 овце и цялата покъщнина.

От с. Луковица: 1. Начо Димитров, със 7-членно семейство, ограбена напълно покъщнината му.

От с. Костин дол: 1. Коста Янчев, със 7-членно семейство, заграбени му са от турците 2 гозеда, 16 овце и цялата покъщнина. А на Сокол Спасов, Велин Костадинов и Георги Цветков били закарани по 20 овце, 10 говеда, по 3 кошера пчели, чергите и по 10 оки масло. [632]

По това време четническите революционни действия в другите околни на Скопския санджак се бяха изразили в 15 боеви сражения. Най-продължителни били боевете в Кратовско, които се водили между 200 четници и над 8000 турска войска. Най-кръвопролитни били 4-те боя в Кочанско, гдето около 600 въстаници, които под ръководството на Христо Чернопеев, капитан Тренев, П. Самарджиев, Кирил Пърличев и други войводи са воювали срещу многохилядния турски аскер. Особено ожесточени били боевете при с. Ново село — Щипско и при връх Султан тепе, Кочанско, гдето загинали много народни борци. [633] Няколко години по-късно Христо Чернопеев пише за боевете при Султан тепе между другото и следното: „... няколко години съм ходил из Македония, много сражения съм водил, но урок както им дадохме на Султан тепе, не ми се е случвало.” [634]
 

632. Освободителната борба на българите в Македония..., с. 519—520.

633. Георгиев, Г., Й. Шопов. Цит. съч., с. 201.

634. „Илюстрация — Илинден”, 1930, № 10, с. 5—10.

198
 

Въпреки героизма, храбростта и себеотрицанието на въстаниците както в Малешевско-Пиянечкия край, така и в цяла Македония и Одринско, турските войски 30 пъти по-многобройни по число успяват да вземат връх в края на третия месец от въстанието. Усмиряването на въстаналото население било безмилостно, неговият баланс е ужасен:

Според Мемоара на ВМОРО в Македония и Одринско в общо 239 боя (150 в Битолско; 38 в Солунско; 36 в Одринско и 15 в Скопско) са участвували около 26 хиляди въстаници, срещу 350 000 турска войска и башибозук. [635]

Въстаническите действия на българското население в Малешево и Пиянец, с които то искало свобода и сносен човешки живот, за турската власт бе достатъчен повод след потушаване на въстанието да започнат чудовищното изтребление на българския елемент в този край.

Българското население в Малешевска околия възпява борбата на четите в този край по време на въстанието в две народни песни:

„Горо ле, горо зелена,
и ти водице студена,
вижда ли, горо, да мине,
Гоце, млад Делчев войвода,
с триста малешевци, се отбор юнаци?”
и в песента:
„Провикнал се Ильо Малешевски,
провикнал се от балкана:
Ай де кой юнак си нема пушка,
нека дойде в Малешево,
пушка да си вземе,
с турци да се бие,
за свобода...” [636]


Революционният огън, който пламва по време на Илинденско-Преображенската епопея и Малешевско-Пиянечкия край, не угасва и след потушаването на въс-
 

635. Мемоарът на Вътрешната организация, с. 182.

636. Гоцев, Яне. Цит. „Спомени”.

199
 

танието. Революционната организация в този борчески край претърпяла силни трусове, редиците й били разредени, но като цяло и ръководен фактор, тя напълно се запазва, както било станало и в другите райони на Македония и Одринско. В скоро време и в този край организацията се изправя на краката си и отново високо издигнала революционното знаме. Борбата срещу вековния поробител отново започнала да се разгаря.


[Previous] [Next]
[Back to Index]