Национално-революционни борби в Малешево и Пиянец 1860–1912
Славе Гоцев
 
II. Националноосвободителното движение в Малешевско-Пиянечкия край през периода 1878-1912 година

   2. Националноосвободителното движение в Малешево и Пиянец в периода 1893—1903 година

      Част 1
 

До 1891 г. Малешевско-Пиянечкият край в административно отношение припадал към Кочанска кааза. През 1892 г. Малешево заедно с Пиянец съставляват отделна т. н. Малешевска кааза с централно място — Пехчево. [497] Тя влизала в състава на Скопския санджак. В духовно отношение южният дял на Малешевска кааза — същинският Малеш — принадлежал на Струмишката епархия, а северната половина, така наречената местност Пиянец, принадлежала към Скопската епархия. [498] В тази кааза до 1890 г. 3 117 български къщи са били под ведомството на Българската екзархия, а останалите 140 признавали духовната власт на Патриаршията. [499] През 1892 г. цялото българско население от Малешевско-Пиянечкия край подало формални заявления до турските власти, че занапред ще признава само духовното ведомство на Българската екзархия. [500]

В началото на 1899 г. Стефан Веркович издава подробни статистически сведения за броя на населението в някои околии на Македония, в т. ч. и за Малешевско-Пиянечкия край. Но неговата статистика е била правена по стари данни и може би затова една голяма част от селата, влизащи в състава на Малешевска кааза са причислени от Веркович към Кюстендилската кааза, дето те са спадали преди Освободителната война. Най-достоверни статистически данни за броя на населението в Малешевско-Пиянечкия край през 90-те години на миналия век ни дава Васил Кънчов. Според неговите данни броят на населението в Малешевска кааза е бил следният:

Положението на населението в Малешевско-Пиянечкия край както през 80-те години, така и през 90-те на миналия век било много тежко, каквото е било още преди Берлинския конгрес от 1878 година, дори
 

497. Кънчов, В. Македония, етнография и статистика. С., 1900, с. 229.

498. Кънчов, В. Избрани произведения. Т. II., С., 1970, с. 84. В състава на Скопския санджак влизали 9 каази: Скопска, Кумановска, Прешовска, Кривопаланечка, Кратовска, Кочанска, Малешевска, Щипска и Радовишка.

499. Пак там, с. 85.

500. Пак там.

137
 

[[ МАЛЕШЕВО:
1. Пехчево, 2. Берово, 3. Будинарци, 4. Владимирово, 5. Мачево, 6. Митрашинци, 7. Негрево, 8. Ратево, 9. Робово, 10. Русиново, 11. Смоймирово, 12. Спиково, 13. Умлена, 14. Чифлик.
   ПИЯНЕЦ:
1. Царево село, 2. Гърлено, 3. Турско Габрово, 4. Вирче, 5. Стамер, 6. Разловци, 7. Град, ]]

138
 

[[ 8. Звегор, 9. Тработивище, 10. Истевник, 11. Панчарево, 12. Цървник, 13. Лешница, 14. Луковица, 15. Тодоровци, 16. Цера, 17. Селник, 18. Драмче, 19. Главовица, 20. Мощица, 21. Косевица, 22. Каменица, 23. Дулица, 24. Кисилица, 25. Вратиславци, 26. Ветрен, 27. Илиево, 28. Очипаля, 29. Калиманци ]]
 

отчасти влошено, тъй като турските власти гледали на българското население от този край със злоба и ненавист като „виновници” за участието им в Разловското въстание от 1876 г. и Кресненско-Разложкото от 1878 г. Но наследената още от 60-те и 70-те години на миналия век борческа традиция на населението от този

139
 

край продължава да се разгаря и Малешевията и Пиянец запазват своя облик и през 90-те години на будно революционно огнище в Македония.

Тежкото икономическо положение на населението както във всички други окръзи на Македония и Одринско, така и в Малешевско-Пиянечкия край прогресивно се влошавало. За голяма част от населението особено за селяните националното потисничество се покривало с класовото. Угнетеннте селяни, пропадащите занаятчии и излязлата от техните среди интелигенция търсили изход единствено в борбата за освобождението на Македония и Одринско от турския поробител. [501]

Ние не разполагаме с много източници за социално-икономическото положение на населението от този край, но все пак по данни, взети от личните спомени на съвременници на събитията в Малешево-Пиянечкия край от онова време, както и съпоставката с други революционни райони можем да нарисуваме в общи линии социално-икономическата картина що се отнася поне до българското население. В Малешевско-Пиянечката област имотното и класовото разслоение през 90-те години било ясно разграничено — от една страна, турци земевладелци, а, от друга — рая от изполичари и дребни собственици. Имало и бедни турци в селата Цръвник, Истевник, Турско Габрово и Тработивище без имот или неспособни за работа. И техният поминък не бил по-добър от този на българските селяни — сиромаси. С течение на времето и особено след 1890 г. почнали да се отделят от раята единици от по-заможни земеделци и занаятчии, появили се и търговци. Болшинството от българското население в тази област били селяни.

Ясна картина за положението в Малешевско-Пиянечкия край както и въобще за положението на селяните в Македония, през десетилетието до навечерието на Илннденско-Преображенското въстание ни дава Мемоарът на вътрешната организация.

„Господарите земевладелци заемаха „по право” половината от производството на изполичаря като без никакво право го принуждаваха да плаща юшура (вид данък) за цялото производство. Така, че господари-
 

501. Георгиев, Г., Шопов. Й. Цит. съч., с. 64—65.

140
 

те взимаха най-малко 60% от добива, а на изполичарите проиозводители оставаше в най-добрия случай само 40%. Извън това изполичарите бяха обременени да превозват стоката на бея до посоченото от него място, да му доставят най-малко по 4 коли дърва за огрев, да работят в личното му стопанство ангария, да му дават „подаръци” при тържествени за него случаи и да изпълняват всичките му прищевки. Положението на ратаите беше още по-тежко…” [502]

Мемоарът рисува положението на македонското селячество изобщо. Никакви данни обаче не говорят, че селяните от Малешевско-Пиянечкия край са били в по-добро положение. В този край не е било по-добро положението и на селяните — дребни собственици. И те били обременени с всевъзможни данъци, и те наравно с чифлигарите били ограбени от лихвари, от корумпирани представители на властта и от обикновени турски насилници. Всички в Македония, в т. ч. и в Малешево и Пиянец от мъжки пол, без разлика на години и състояние, са били облагани с военен данък. Събирачите на данъци в повечето случаи са били хора неграмотни, груби и по-големи грабители от разбойници. Един и същ данък, изплащан три-четири пъти през годината било нещо обикновено: данъкоплатецът нямало къде да се обърне за правда. Изпратените по селата заптии за събиране на данъците оставали по цели недели и месеци. Те се хранели и обличали за сметка на селото и често извършвали възмутителни свирепости. В администрацията и съдилищата липсвало всякакво понятие за правда, честност и правосъдие. Правилно Ботев бе нарекъл турското царство още преди 30 години — „царство на подлост, разврат и сълзи”. [503]

Полицейската служба по селата в Малешевско-Пиянечкия край се изпълнявала много самовластно. Бюлюкбашията и заптиетата, които пристигали от Пехчево в някое село, населението ги пречаквало, хубави
 

502. Македония и Одринско (1893—1903). Мемоар на ВМОРО. С., 1904.

503. Подробности за икономическия гнет над българското население в Македония вж. В: Мемоар на Вътрешната организация. 1904, с. 30—33.

141
 

гозби и подаръци им принасяло и те били абсолютни господари над всичко в домовете. Животът, имотът и честта на българското население в този край зависели от волята на тия управници. Бюлюкбашията в Пехчево разглеждал и разрешавал всякакви молби и жалби, но никога в полза на българските селяни. [504] Между селяните от този край по онова време съвсем рядко се срещали по-заможни хора. Само в селищата Царево село, Тработивище, Пехчево, Владимирово и Берово имало по някой по-богат, и то между ония, които освен недвижимия си имот притежавали стада овце и се занимавали и с търговия. Такива са били семействата Киселички от Царево село, Карчовци от Берово, Кушовци от Владимирово и др. Болшинството от населението били бедни селяни — аргати, изполичари и наематели. Те се стремели да отхвърлят чифлигарските отношения, да се освободят от чифликосайбийската експлоатация и да придобият парче собствена земя. За да постигнат това, необходимо било да бъде изпъден беят и отнета неговата земя. А беят — това била турската власт, турската държава, турското господство. Следователно борбата против чифлигарството и чифликсайбиите била борба против турската държава. [505]

Тежкото материално положение на населението се засилвало още повече от политическото безправие, от грабежите и издевателствата на разни турски банди и насилници, които върлували в този край с мълчаливото съгласие на местните турски власти. [506]

По сведения на Димитър Апостолов от с. Истевник — Пиянечко през 90-те години в този край върлувавали разбойниците — Хусеин бей и Осман ефенди, наричани от местното население — Османето. Първоначално те пресрещали и обирали хората по пътищата. Необезпокоявани от властта редовно през годината събирали данък на всички хора, пътуващи от Кочани за Царево село и от Берово за Горна Джумая. [507]
 

504. Гоцев, Яне. Спомени, личен архив.

505. Пак там.

506. Кьосев, Д. Цит. съч., с. 136.

507. Устни сведения на Димитър Апостолов от с. Истевник — Царевоселско, съвременник на събитията, от онова време, записани от автора.

142
 

Съвременници на събитията от Пиянечкия край по онова време съобщават потресаващи данни за вилнеенията и безобразията, извършвани от османлиите през 1894 г. в селата Разловци, Нов Истевник, Тработивище и Панчарево. Те започнали да налагат глоби на онези селяни, които сгодявали синовете или дъщерите си без тяхното съгласие. Тези главорези си присвоили правата да получават определена парична сума и при всяка сватба в споменатите села. На това нещо пръв между селяните в Малешевията не се съгласил поп Васил Киндовски от с. Панчарево при сгодяването на дъщеря му. Тогава османлиите с една банда турски насилници нападнали къщата му, изнасилили пред него жена му и дъщеря му и продали момичето на тяхно протеже. След един месец двамата разбойници намерили смъртта си в къщата на поп Васил, когато искали да съсекат на късове дъщеря му Яна, за гдето била избягала от къщата на турчина-разбойник. [508] За настъпилите мъки и писъци между населението в Малешево и Пиянец, причинени от турските насилия свидетелствува и песента, която се е пеела (и днес се пее) в Малешевския край:

„Не раждай ме, мамо, бела и червена,
не давай ми снага тънка и висока,
оти ке мене, майко, турчин да залюби:
Мене ке люби, тебе ке погуби...”


Българското население в Малешевско и Пиянечко страдало също така много и от турските пъдари по селата, назначавани от турските власти уж да пазят имота на селото, а всъщност да бъдат око и ухо на властта. Те били също грабители и мъчители. „Можеш да бъдеш най-голям голтак, ама стани поляк в някое полско село в Македония и не ти трябват солунските митници.” Това означава за един поляк (пъдар) да разполага, да господарува с имота, честта и живота на населението, и да е по-голям султан от оня в Цариград. [509]

И в този край, както и в цяла Македония селяни-
 

508. Гоцев, Яне. Цит. „Спомени”.

509. Кондов, К. Гоце Делчев и другарите му. — В: сб. „Илинден”. С., 1926, с. 105.

143
 

те страдали също и от бейските наместници — субашите, които ограбвали и за бея, и за себе си. [510]

С една дума българското население от този край било непрекъснато тероризирано, експлоатирано и спъвано в стопанската си дейност. Всичко това правело непоносимо положението му.

Народът с право виждал злото преди всичко в султанската власт, която се явявала крепител на съществуващата система на експлоатация, на грабежи и насилие. Селяните в Малешевско-Пиянечкия край, както и в цяла Македония свързвали политическото си освобождение с ликвидирането на феодалните отношения, със завземането на земите, на които работели като чифлигари и премахването на експлоатацията.

През 90-те години на миналия век в Малешевско и Пиянечко съществували всички обективни предпоставки за изграждане на революционни комитети и за революционна борба. Населението и тук не виждало друг изход от нерадостното си положение освен в борбата за освобождение. При наличието на организираното вече революционно движение в другите окръзи на Македония и Одринско и на свободната българска държава — ролята на тези два фактора засилват значително националноосвободителното движение и в този край. [511]

През тези години населението в този край и особено младежта горели от силно желание да станат комити и да се бият за свободата на Македония и Одринско. По-събудените младежи се събирали уж на седейки, а при всяко такова събиране се говорело за революционно движение и се пеели юнашки и революционни песни: „Вятър ечи, балкан стене”, „Стани, стани, юнак балкански”, „Жив е той, жив е”, както и песента „От връх Пирин планина, отчаян глас се чува...” и др. Тези революционни копнежи на младежта създавали и силна любов към оръжието. И всеки от тях като по заповед се снабдявал с кама или пищови (патлаци) и се учели на стрелба. Отделни групи бягали в свободна България, за да получат специална военна подготовка и се завръщали по-късно, когато ста-
 

510. Силянов, Хр. Цит. съч., с. 27—28.

511. Външната политика на България 1878—1900. С., БАН,. 1978, с. 174.

144
 

вало необходимо. Тези революционни настроения особено се засилили, когато и в Малешевско-Пиянечкия край достигнала радостната вест, че през есента на 1893 г. в Солун били положени основите на Вътрешната организация за българското население в Македония и Одринска Тракия. [512]

Идеята за създаване на нова революционна организация в Македония и Одринско намери своите създатели в лицето на една група българи от Македония, студенти в София.

Непосредствен подтик за създаването на революционната организация дава засилването на чуждите пропаганди и по-специално на великосръбската националистическа пропаганда сред българското население в Македония. Това е показано ясно в редица документи и в спомените на създателите на организацията. Даме Груев, един от основателите на вътрешната революционна организация в Македония, пише, че в един тесен кръг „вече беше се породила идеята да се поеме революционна организация в Македония. Понеже сръбската пропаганда беше захванала да действува в Македония и ние поради това бяхме се сепнали и мислихме, че трябва да се побърза и да се тури на дневен ред идеята за освобождение на Македония преди да успее сръбската пропаганда да раздроби народа...” [513]

„Мислехме — разказва Даме Груев в своите спомени — да създадем организация по образец на революционната организация в България преди Освобождението по примера на Ботев, Левски, Бенковски. Бяхме изучили тая организация...” [514]

А Петър Попарсов пише, че създаването на организацията е реакция срещу „бруталната политика на посръбяване, която отричаше всяко човешко достойнство у македонските българи и жестоко нараняваше националното ни чувство. Тази политика, насърчавана от сръбското правителство „създаде в душата на тоя милионен български народ една трагедия, която ставаше още по-страшна предвид на това, че посърбява-
 

512. Гоцев, Яне. Цит. „Спомени”.

513. Материали за историята на македонското освободително движение, кн. V. Спомени на Дамян Груев, Борис Сарафов и Иван Гарванов. Съобщава Л. Милетич. С., 1927, с. 8—9.

514. Пак там, с. 9.

145
 

нето означаваше не само денационализиране, ами и повръщане на македонските българи под ведомството на Гръцката патриаршия, против която бяха водили дългогодишна кървава борба и едва се бяха изкопчили от вампирските й нокти.” [515] Иван Хаджиниколов също посочва дейността на чуждите пропаганди в Македония, като обстоятелство, което ускорява създаването на ВМОРО. [516]

Друг участник в основаването на организацията, доктор Христо Татарчев пояснява: „Имахме на ръка един том от „Записките” на Захари Стоянов и от тях взехме за образец устава на българския революционен комитет. Натоварихме Попарсов въз основа на този устав да изработи проект за нашия устав.” [517]

Доктор Христо Татарчев разказва в спомените си, че в Солун дълго се разисквало върху целта на революционната организация и по-сетне бил възприет принципът за „автономията на Македония с предимство на българския елемент”. И Татарчев пояснява: „Не можехме да възприемем гледището за пряко присъединение на Македония с България, защото виждахме, че туй ще срещне големи мъчнотии поради противодействието на Великите сили и аспирациите на съседните малки държави и на Турция. Минаваше ни през ума, че една автономна Македония сетне би могла по-лесно да се съедини с България, а в краен случай, ако това не се постигне, че ще може да послужи за обединително звено на една федерация на балканските народи.” [518]

През есента на 23 ноември 1893 г. в гр. Солун — Даме Груев, д-р Хр. Татарчев, Иван Хаджиниколов, Петър Попарсов, Андон Димитров и Христо Батанджиев сложиха началото на Македоно-Одринската революционна организация, която първоначално се назовава Български македоно-одрински революционен комитет (БМОРК). След 1902 година е преименувана в Тайна Македоно-Одринска революционна организация (ТМОРО) и след 1905 г. — Вътрешна Македоно-Одринска революционна организация (ВМОРО). [519]
 

515. Пандев, К. Цит. съч., с. 10.

516. Пак там.

517. Спомени на д-р Хр. Татарчев. С., 1928, с. 110—111.

518. Пак там, с. 111.

519. Кьосев, Д. Гоце Делчев — писма и други материали. С., БАН, 1967, с. 47.; Пандев, К. Устави и правилници на ВМОРО преди Илинденско-Преображенското въстание. — Известия на Института за История. Т. 21, 1970, с. 249—252.

146
 

Даме Груев, Гоце Делчев и техните другари възприели идеологията и средствата за борба на българския революционен централен комитет, разработени от В. Левски, Каравелов и Ботев. Уставът на БРЦК им служил за образец при изработване на своите програмни документи. Така били оформени „Правилник на българските македоно-одрински комитети”, в които залегнали основните схващания на македоно-одринските революционери. Дейците на ВМОРО разглеждали своята организация като българска. Това личи не само от наименованията, които те дали на революционните комитети, но и от залегналите в устава и правилника положения. Според устава член на организацията можел да бъде всеки българин без разлика на пол. Революционните комитети имали за задача да събудят „самосъзнанието за самозащита у българското население” в Македония и Одринско. Те трябвало да разпространяват между него революционните идеи чрез печата или устно и да подготвят едно повсеместно въстание. [520]

Още при създаването й Вътрешната организация поставя за цел да се бори за извоюване на политическа автономия на Македония, основаваща се на член: 23 от Берлинския договор. При определянето на целта се срещат две схващания за освобождението и бъдещата съдба на Македония — пряко присъединяване към България или автономия. Според д-р Хр. Татарчев — един от основателите на организацията, гледището за пряко присъединение се изоставя поради съзнанието за големите трудности, с които би се сблъскало едно съединение с княжеството. Против него биха се обявили не само Турция и великите сили, но и съседните балкански държави, които предявяват претенции за владение на Македония. След разширяването на революционната мрежа през есента на 1895 г. и: в Одринско целта се уточнява и става „пълна политическа автономия на Македония и Одринско”. Така тя фигурира във всички следващи устави и други документи на ВМОРО до 1919 г.
 

520. Панайотов, Л. Гоце Делчев — Очерк. — В: „Бележити българи”. Т. IV, С., ОФ., 1971, с. 447.

147
 

За кратко време организацията пуснала корени в почти всички селища на Македония и Одринско. Още през 1894 г. Даме Груев пръв от революционните дейци създава комитети в Неготино, Кавадарци, Битоля и Охрид. [521]

На следващата година били образувани местяи комитети и в Гевгели, Дойранско, Кукушко, Струмишко, Радовишко, Леринско, Кичевско, Крушевско и в Малешевско и Пиянечко. [522]

Голяма заслуга за изграждането на революционната мрежа в Малешево и Пиянец има апостолът Гоце Делчев. Още през учебната 1894/95 г. той е назначен от Екзархията за учител в българското училище в махалата Ново село (предградие на Щип). [523] Освен в Щип и околията му Гоце предприема обиколки и в други околии на Македония, гдето с неизразима енергия просвещава и разяснява, агитира и организира все по-широки кръгове от населението в революционни групи, създава околийски и селски комитети. [524]

В организационната дейност на Гоце Делчев в Щип изключително важно място заема създаването на пунктове по границата и на първите постоянни нелегални канали през турско-българската граница за Кюстендил, Дупница и Малешевско. Създавайки тези канали Гоце поставя началото на трайни и редовни връзки с приятели съмишленици, с институти и организации в България, които той, а по-късно и други революционни дейци на ВМОРО използуват за получаване на революционна литература, оръжие и пр., а по-късно за прехвърляне на хора и чети от България в Македония и обратно. [525]

От нелегалните канали, които минавали през турско-българската граница, два са минавали и през Пия-нечкия край. Единият от тях, който свързал пограничните пунктове на свободна България с вътрешността на Македония минавал по линията — Щип—Коча-
 

521. Груев, Д. Цит. „Спомени”, с. 13.

522. Георгиев, Г., Й. Шопов. Цит. съч., с. 66.

523. Кьосев, Д. Цит. съч., с. 45.

524. Пак там, с. 50.

525. Пак там; Със съдействието на Димитър Попгеоргиев и Никола Малешевски Гоце Делчев създава канали за Малешевско, Струмишко и Джумайско. (Вж. Борбите в Македония и Одринско (1878—1912), Спомени, С., Бп, 1981, с. 40).

148
 

ни—Каменица, Саса—Кюстендил, а другият — Щип— Кочани, Царево село, Лешко, Горна Джумая—Дупница. [526]

Малешево с особеното си местоположение на близък крайграничен район представлявало също така удобно селище, през което са минавали два важни нелегални канала на вътрешната организация. Единият водещ от пограничния пункт — Дупница, минавал през Горна Джумая, Дебочица, Панчарево, Разловци, Виница, Радовиш и т. н., а другият водещ също от Дупница минавал през селата Лешко, Панчарево, Пехчево, Берово, Владимирово, Струмица и по-нататък към вътрешността на Македония. [527] Начело на тези погранични пунктове били поставени верни и предани хора на ВМОРО. Начело на пункта в Кюстендил дълги години стоял Никола Зографов, а в Дупница — Никола Малешевски. За пренасяне на пощата и оръжието от тези пунктове по нелегалните канали била създадена и куриерска служба. Били също въведени в употреба и шифър, химическо мастило, псевдоними. Така постепенно се оформяла и организационната структура на вътрешната организация. [528]

Революционната мрежа в селищата на Малешевско-Пиянечкия край започва да се изгражда през лятото на 1895 г. под ръководството на Гоце Делчев. В спомените си Яне Гоцев, един от дейците на вътрешната организация в Малешевския край, отбелязва, че през лятото на 1895 г. Гоце Делчев идвал за първи път с двама свои съмишленици в Малешевския край. В село Негрево той се срещнал с Димитър Георгиев Негревски — български учител в с. Негрево и Иван Ингилизов, български учител в Пехчево. След като ги посветил в тайните на революционното дело, те посещават селата — Пехчево, Берово, Русиново и Владимирово, където полагат основите на първите революционни комитети в Малешевския край. Няколко месеца по-късно такива революционни комитети били създадени и в селата — Митрашинци, Будинарци, Мачево, Робово, Умлена, Смоймирово и Панчарево, а също и в пиянечките села — Нов Истевник, Тработивище, Раз-
 

526. Гоцев, Яне. Цит. „Спомени”.

527. Пак там.

528. Пандев, К. Цит. съч., с. 82—83.

149
 

ловци, Царево село, с. Град и др. В селата Турско Габрово, Стамер, Стари Истевник и Цръвник болшинството от населението били турци и българомохамедани и затова в тях било трудно да се изграждат революционни комитети. [529]

 Посвещаваните в тайните на ВМОРО полагали следната революционна клетва

„Заклевам се във вярата, съвестта и честта си, че ще работя за свободата на Македония и Одринско със всички свои сили и средства, че не ще издам никога тайните на революционното дело, а в случай че ще направя това, тогава да бъда убит с тоя револвер или с тая кама, които целувам.” [530]


Организираните членове са плащали редовно определен ежемесечен членски внос според доходите и възможностите. Членовете, разпределени организационно на десеторки, правили редовно тайни събрания, на които обикновено присъствували и някой от ръководството на комитета. На тези събрания се разяснявали целите и задачите на Вътрешната революционна организация, разглеждали се текущи въпроси, давали: се насоки за действие. От по-младите членове се комплектувала милицията, готова да действува в случай на нужда. Почти всички бедни и от средна ръка люде били членове или съмишленици на ВМОРО. [531]

На страна от организацията в Малешевска околия останали само малцина богаташи. Но дори и за тях при всеобщия революционен подем било съвсем неудобно да се обявят открито против организацията. Всички биха погледнали на тях като на предатели на народното дело и биха били удавени от всеобщо презрение. [532]

Значението и влиянието на революционната организация в Малешевска околия скоро се почувствува от всички живеещи в този край. Организацията се отнасяла напълно толерантно към всички турци, незамесени в насилия и грабежи над местното българска население. Но тя не прощавала на разните насилници, бейове и експлоататори и разложени типове. В селата Разловци, Митрашинци, Русиново и Панчарево
 

529. Гоцев, Яне. Цит. „Спомени”.

530. Материали..., кн. 8, с. 15.

531. Гоцев, Я. Цит. „Спомени”.

532. Пак там.

150
 

били убити селските пъдари, които издевателствували над селяните. По решение на Малешевския околийски комитет смелият терорист Ангел Шопов — член на селския комитет в с. Панчарево убива в пехчовското поле известния със своята жестокост турски бей Хасан от Пехчево. Малкото на брой екзекуции в Малешевско изиграли своята роля. Бейовете доколкото ги имало в тази околия и техните субаши, разбрали, че не могат повече да потискат и да грабят чифлигарската рая, както по-рано. Селяните опрени на вътрешната организация не били вече плахи ратаи. Къде прикрито, къде по-смело те се противопоставяли на експлоататорите и насилниците. Изполичарите намират вече всевъзможни начини да не дават на земевладелците всичко, което по правило били длъжни да дават. Всичко това повдигало авторитета на революционната организация в този край.

В Малешевско и Пиянечко не стават никакви провали поради издайничество или предателство. Разбира се, и в този край е имало хора (селски чорбаджии) лоялни към турските власти и враждебно настроени към революционната организация. Но масовият народен характер на организацията е парализирал всеки техен опит за противодействие и всяко тяхно желание да предателствуват — те просто са се страхували от революционно настроените маси. [533]

Бързото разрастване на организацията в Малешевско-Пиянечкия край поставя и тук както и в другите революционни окръзи на Македония и Одринско остро въпроса за въоръжаването. Във връзка с това за отбелязване е фактът, че още в първите години от създаването на революционната организация Гоце Делчев формулирал идеята за самовъоръжаване, която системно и настойчиво се пропагандирала между населението в Македония и Одринско, в т. ч. и в Малешево и Пиянец. За успешното разрешаване на този въпрос Гоце Делчев и Гьорче Петров решават да създадат фабрика за приготвяне на бомби. „Бомбената фабрика” била основана в София през лятото на 1896 година, но следващата година тя била преместена в Осоговския балкан, в местността Саблярски колиби. Тази фабрика представлявала малка импровизирана желе-
 

533. Гоцев, Я. Цит. „Спомени”.

151
 

золеярница. Главен майстор бил арменецът Киркор, който бил изпратен от арменската революционна организация на разположение на ВМОРО. Под негова ръководство младежи от Македония усвоявали бомбеното изкуство. Тук се приготвяли бомби, някои от които тежали и до 30 кг. Приготвяли се също калъпи, които трябвало да се използуват за правене на бомби за вътрешността. Във „фабриката” се правили още ками, ножове и др. За една година били приготвени около 1000 бомби. [534]

В оръжейната работилница в Сабляр работил за известно време и старият български революционер, малешевецът Димитър Попгеоргиев Беровски. Той също така организирал и изпращал чети за Македония и по-специално за Малешевско, а също помагал много във въоръжаването на малешевската революционна организация, изпращайки оръжие от оръжейната работилница в Сабляр. [535]

Гьорче Петров описва работата на „фабриката” в Сабляр: „Фабриката се обърна полека на горски луб„ там се прибраха бежанци и нелегални работници ог Македония. Оттам се почна препращане вътре на по-дребни пратки на оръжие...” [536]

За да се намерят средства за купуване на оръжие, а също и за други нужди на организацията, ръководителите на селските комитети в Малешевско-Пиянечкия край са правили подробна статистика на семейното и имотното състояние и съобщавали на всекиго колко глави добитък трябва да даде (реквизиция) за селската организационна спамагателна каса. Вземали се също и пари, вълна, сирене и разни предмети. [537]
 

534. Георгиев, Г., Й. Шопов. Цит. съч. с. 73.

535. По свидетелствуването на Гьорче Петров, Димитър Попгеоргиев бил един от най-близките и доверени хора на Гоце Делчев в Кюстендил. Умира през 1907 г. в с. Долна Гращица, Кюстендилско.

536. Петров, Гьорче. Цит. „Спомени”, с. 69.

На 25 март 1899 г. от Кюстендил чрез с. Саса било донесено оръжие за нуждите на организацията в Македония. То било складирано в колибата на члена на организацията в с. Илиово — Яне Димитров. Донесени били 150 пушки, 4 каси патрони, 150 патронташа и др. Но тайната за складираното оръжие била предадена на хукюмата в Кочани от изменника и турски шпионин — Георги Йованчев от с. Виница, Кочанско. ВМОРО го наказва със смърт за направеното от него предателство.

537. Гоцев, Я. Цит. „Спомени”.

152
 

Освен това както и в другите революционни окръзи на Македония и Одринско, така и в Малешевска околия вътрешната организация забранявала скъпите и излишни накити в облеклото на жените, намалена била продължителността на сватбите и се премахвали и скъпо струващите угощения по време на разни религиозни празници. Забранявало се също и пиянството, за да не се харчат пари. [538]

В спомените си Яне Гоцев съобщава, че през 1897 г. Гоце Делчев в качеството си на задграничен представител на ВМОРО [539] в България направил няколко нелегални обиколки, с цел да инспектира някои райони в Македония — Струмишко, Радовишко, Щипско и Кочанско. На 15 юли същата година той се отбива и прави първите апостолски стъпки в с. Панчарево, Малешевско.

Пред членовете на управителното тяло на организацията в Панчарево Гоце споделил, че в Малешевския район освен вече създадените революционни комитети трябвало да се създадат и няколко чети, които да играят ролята на подвижни ядра за пропагандиране на идеите и целите на революционното дело. Той споделил също сред присъствуващите дейци, че пред вътрешната организация стояли за разрешение два главни въпроса — въоръжаването на населението в Македония и Одринско и незабавното създаване на постоянни районни и околийски чети, които ще изпълняват по-специални задачи на организацията и ще играят ролята на подвижни ядра за пропагандиране на идеите и целите на организацията, а също на селска милиция — втора бойна сила след четите. Преди да приключи съвещанието Гоце казал: „Вашето село, както и целият район е населен с българско население и затова тук по-лесно може да се работи в полза на народното дело. И в Малешевския край на-
 

538. Материали за историята на македонското освободително движение, кн. I, с. 29—30; 52—53.

539. През декември 1896 г. Гоце Делчев напуска завинаги учителската професия и заедно с Гьорче Петров се явява в София — по указания на ЦК на ВМОРО — като задграничен представител на организацията. Той с голям такт, умение и гъвкавост се стреми да използува за целите на Вътрешната организация, всичко което е могло да бъде полезно — и официални фактори, и обществени групировки, и отделни лица.

153
 

родът е много измъчен, готов на всякакви жертви, за да се спаси от турската тирания. Оръжие, оръжие и пак оръжие, тук е силата и колкото по-скоро го имате, толкова по-сигурни ще бъдете — наблегнал Гоце.” Като се информирал от селското ръководство, че тяхната местна организация не разполагала почти с никакво оръжие, Гоце им обещал, че ще им бъде изпратено от техния земляк Никола Малешевски, който по това време бил назначен за пунктов началник на ВМОРО в Дупница, 10 револвера и 20 пушки манлихери. [540]

След заминаването на Гоце Делчев от Малешевията, в този край била формирана околийска чета под войводството на стария хайдутин и революционер Костадин Зелнико от с. Русипово, Малешевско. [541]

Освен това, група прокудени българи от Малешевско през 1896—1897 г. образували в София конспиративен кръжок в квартала Курубаглар (днес Лозенец). Инициатор е бил малешевецът Васил Чочов от Берово, забягнал в България още по време на потушаването на Кресненско-Разложкото въстание. По инициатива на Гоце Делчев 15 души от този кръжок формирали чета, която избрала за войвода Васил Чочов. В четата влизали Никола Петров Русински, Михаил Попето и др. През пролетта на 1897 г. по инициатива на Гоце Делчев тази чета заминава за Македония, като се изнася в Малешевския балкан. [542]

Народът в Малешево и Пиянец след образуването на четите започва да търси опора срещу неправдите на турската власт вече в собствената си мощ. Те спират произволите на турците, вдъхват вяра у населението в собствените му сили, затвърдяват неговото национално съзнание. Вътрешната организация в скоро време в този край добива силата на могъща и мистична власт. Обаянието и любовта, която българското население в този край храни към четите е увековечено в една песен, която и днес се пее в Малешевско и Пиянечко:
 

540. Гоцев, Яне. „Спомени”. Вж. „Пиринско дело”, № 87, 4 май 1982.

541. Спомени на Зелников, Димитър, деец на ВМОРО в Малешевско.

542. Пак там.

154
 

Що ми е мило, мамо. и драго,
да ги гледам, мамо, комитите,
как носят, мамо, капите.
Как носят, мамо, пелерините,
като туркините, мамо, фереджетата
ак носят, мамо, патронташите,
като кочански моми коланите...
как носят, мамо, револверите,
като малешевски моми чапразите...


Само за няколко месеца малешевската околийска чета, начело на която са стояли способни и политически издигнати войводи, като Костадин Зелнико, Атанас Милев (Белчев), Димитър Ингилизов, Атанас Милев, Христо Котруля, Петър Ужев, Сандо Китанов, Славе Младеновски и др., поема върху себе си по-големи функции, увеличава своите права. Тя започнала сама да решава всички въпроси в Малешевско-Пиянечкия край — да раздава правосъдие, да се вмесва в личния живот на посветените и непосветените хора на организацията. Така в Малешевска околия от 1897 г. насам малешевската въоръжена чета станала център на организационната дейност в този край. [543]

Успоредно с разрастването на ВМОРО все по-остро възниквал и въпросът за набавяне на оръжие и за въоръжаване на населението и четите. Събираните под формата на членски внос и доброволни пожертвувания, средства се оказват недостатъчни. Затова в устава на организацията се предвижда събиране на средства по насилствен начин. [544] Във връзка с това известни са няколко нарочно организирани афери от дейци на вътрешната организация, с цел залавяне на богати турци, за да се получи откуп за организацията. В някои от тях участвувал и Гоце Делчев. [545] Едновременно с несполучливия опит да се снабди с пари чрез експроприация в България, Гоце насочва вниманието си към вътрешността на Македония. Така през лятото на 1897 г. по инициатива на Гоце Делчев малешевската чета, начело с войводата Васил Чочов се явява в с. Буковец, Кочанско. През нощта те обграждат къщата на
 

543. Гоцев, Я. Цит. „Спомени”.

544. Борбите в Македония и Одринско... , с. 16.

545. Пак там.

155
 

богатия турчин Черкез. Но той отсъствувал от къщи, а старата му майка отказала да даде и грош. [546]

През септември 1897 г. Гоце Делчев заедно с четата на Васил Чочов е в Струмишко при минералните бани край с. Банско, където плануват, но безуспешно, да отвлекат богатия турчин Мафи бей. По-голям късмет имат по пътя Струмица — с. Василево, гдето улавят младия Назъм бей, за който се знаело, че и баща му, и тъстът му са били пословично богати. Но, докато пратеникът на двамата стари бейове бързал към уговореното място с торбата, в която звънели 3000 златни лири, Назъм бей се възползувал от великодушието на Гоце да го остави невързан и избягва... Все така неудачно завършват и други опити на Гоце да достави пари на организацията от евентуален откуп. [547] По същото време четата на Костадин Зелнико в нощна акция в с. Цръвник взима заложник едно малко момиче на богат турчин. Още същата нощ войводата Костадин отвежда момичето турче в своя дом в с. Русиново, за да го укрие. Като виждат малкото момиче, което треперило от страх, майка му баба Велика и брат му Димитър кипват от яд. Димитър силно разсърден казал на брат си: „Костадине, веднага да изпратиш това дете до края на селото и да го пуснеш да си ходи. Ако се борим, ще се борим срещу тия, които потъпкват българщината, които убиват, които грабят имотите ни, труда ни, а не срещу невинните деца, були и мирни турски селяни.” Разсърден, Костадин оставя турчето на пътната врата и хваща балкана. Димитър го хваща за ръка и го съпровожда близо до селото му, където го оставя. [548]

Тези и няколко други акции вдигат на крак турските власти в Малешевско и Пиянечко. Започват арести и жестоки побоища и изтезания над българското население в този край. Жени измъчани до безсъзнание правят разкрития за укритото оръжие и за революционната мрежа. Турски заптии и войници, където минават оставят зад себе си сълзи, убити, пребити. Затворите в Щип и Скопие били претъпкани от подозрени българи от
 

546. Кьосев, Д. Гоце Делчев — писма и други материали..., с. 109.

547. Пак там, с. 110.

548. Зелников, Д. Цит. „Спомени”, с. 8—9.

156
 

Малешево и Пиянец. Между тях бил и Димитър Зелнико. [549]

След завръщането си от затвора на Димитър Зелнико е било съвсем ясно, че малешевският спахия Кямил ефенди няма да го остави на спокойствие и спасението вижда само в едно — Малешевския балкан. Прощава се със семейството си и отива в балкана и става комита в четата, на която главен войвода е бил брат му Костадин. Макар и нов, знаещ много добре турски език; физически здрав и силен, той е назначен за десетник в четата. Близо две години той броди с околийската чета из Малешевията. Участвувал е в много наказателни акции срещу провинили се членове на разбойнически турски банди. Геройски се е бил и с беснеещите групи на малешевския спахия — Кямил ефенди.

Една нощ през 1899 г. при слизане в с. Русиново Димитър попада на засада и е хванат. Закарват го в с. Владимирово, където е конакът на турския аскер. Затварят го в зимника, вратата на който заключват с два катинара. Сигурни, че опасният комита е здраво в техни ръце, заптиетата се качват горе, за да се нахранят. При поднасяне на храната стопанката (българка) чува да говорят по между си, че са хванали опасен комита, осъден на смърт. За главата му щели да получат голяма сума. Стопанката здрава българка, решава да спаси затворения в зимника българин. След като слага яденето, незабелязано бързо слиза при зимничната врата и тихо казва на Димитър, че в дъното на зимника има друг изход. Да разрови пръстта, да се измъкне и да бяга. „Осъден си на смърт, ще те бесят” — му казала и изчезнала. Здрав, силен и пъргав Димитър бързо разравя пръстта, намира изхода и излиза на свобода. Отива набързо в къщи, за втори път се прощава с жена и близки, целува спящите си две деца, взема комитетския печат, с който подпечатвали комитетските документи и още същата нощ, по хайдушките пътеки, покрай селата Мачево, Робово, Разловци, Тработивище, Царево село, преминава границата при Черната скала и стъпва на свободна българска земя, която обича с цялата си душа и за която се бори с пушка в ръка, готов да умре за нея. [550]
 

549. Пак там.

550. Пак там.

157
 

Мотивите за образуване на чети в Малешевско-Пиянечкия край били много, но най-важният бил да се внуши вяра сред населението в своите сили и да се стресне турската власт и развилнелите се турски разбойнически банди в този край. Четите обикновено избягвали да влизат в бой с турски войскови и жандармерийски поделения. Обикновено те прибягвали да водят военни действия само в случай на самоотбрана и при изпълнение на специални задачи. Малешевската околийска чета наброявала не повече от 80 души. Това било обусловено както от характера на изпълняваните от нея задачи, така и от съображения за осигуряване на по-голяма подвижност и и маневроспособност. В четата били избирани мъже доказали своята смелост, съобразителност и физическа издръжливост. При влизането в състава на четата, членовете й били длъжни да полагат следната клетва: „Заклевам се в името на всемогъщия бог, че ще пролея кръвта си за освобождението на Македония и Одринско; че ще бъда верен на другарите си до последната минута на своя живот; без страх ще се боря с враговете на роба в Македония и Одринско; няма да издавам никого, никого и никъде нищо, даже и под най-страшни мъки и страдания... Ако някога наруша тази клетва, нека бъда презиран, преследван и убит от другарите си, където и да ме намерят.” [551]

Изходен пункт на Малешевската околийска чета били селата Русиново и Владимирово, където четите извършвали своята подготовка и правили системно военно обучение под ръководството на войводите. Огнестрелното оръжие било пушки „манлихер” и пистолети „бебел”. Въоръжението на четата още се състояло и от ръчни гранати, саби и ножове. [552]

Поради липсата на достатъчен опит в спазване на революционната конспиративност от страна на четата, турците открили нейното присъствие, вследствие на което била принудена за известно време да прекрати дейността си. Разкриването на четата довело до арести на членовете на революционната организация в Малешевско. Всички задържани лица обаче проявили доблест и мъжество. Въпреки че били подложени на
 

551. Гоцев, Я. Цит. „Спомени”.

552. Пак там.

158
 

жестоки изтезания, те не издали нищо, в резултат на което турската власт не узнала нищо съществено и не се стигнало до провали и разкрития. [553]

Преследвайки върховна задача вътрешната организация в Малешевска околия не забравяла и черковно-училищното дело, което под нейната егида не само се подновило и засилило, но било запазено и от похищение. В периода 1893—1903 г. българските училища били отново отворени почти във всички по-големи селища в Малешевско-Пиянечкия край. [554] През този период в Пехчовска нахия (Малешевска околия — б. а.) имало две класни български училища, 12 основни със 720 ученици и 26 учители. [555] В Царевоселска нахия (Пиянечка околия) имало следните училища: в Царево село — 1 основно училище с 57 ученици и 1 класно, с 1 клас и 14 училища, а в района: с. Вирче, с. Гърлени, с. Драмче, с. Илионово, с. Каменица, с. Тработиви-ще, с. Истевник и с. Цръквинец, в които училища преподавали 10 учители и 2 учителки, издържани смесено от Екзархията и общината. [556]

Българските училища по това време не само в Малешевска околия, но и в целия Скопски санджак се развивали и укрепвали при непрестанна борба с нахлулия от север неприятел — великосръбската шовинистична пропаганда. [557]

От всички пропаганди в Македония най-гибелна била великосръбската, която, като не намерила между българското население морална подкрепа, разполагайки с големи парични средства действувала чрез подкупи на турски чиновници, на първенци — селяни и граждани, раздавала даром учебници и книги, а също и парични помощи на родители, издържала учители при несъществуващи училища или такива с малък брой деца на подкупени родители българи, защото нямало никакви сърби в Македония. Най-важното — пропагандата била осигурила постоянна поддръжка на тур-
 

553. Гоцев, Яне. Цит. „Спомени”.

554. Кънчов, Васил. Пътуването по долината на Струма, Места и Брегалница. — СбНУНК, 10—13, 1893—1897, с. 353.

555. Божинов, Воин. Българската просвета в Македония..., с. 173.

556. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 199, л. 9, 10.

557. Кънчов, Васил. Цит. съч., с. 353.

159
 

ската власт, а това й обезпечавало свобода на действие.

След 1893 г. сръбската пропаганда успяла отново, макар и временно, да се загнезди в Берово, Малешевско, и то благодарение на новия турски каймакам, който сам повикал от Скопие сръбски агитатори, за да се възползува от борбите между тях и българското население, като получавал ту от едните, ту от другите подкупи. [558]

В Берово започнала да се провежда пропаганда с много сръбски агитатори. По къщите ходили пропагандисти с големи обещания. Но те успели да спечелят едва към 10 къщи, главно бедни хора със затруднено материално положение и хора от долна ръка, обикновено такива, които не се ползували с добро име. Те успели да придобият също на своя страна и българския поп в Берово — Велко Василев, като му дали еднократна помощ от 100 златни лири и му определили за поддръжка на сърбизма по 60 лири месечна заплата. Този поп обаче наскоро бил ликвидиран от вътрешната организация като платен сръбски агент. За да поддържат сръбско училище в Берово от Сърбия били изпратени трима учители и една учителка. [559]

Те направиха опит да съберат по-голям брой ученици като си служеха с подкупи. Раздаваха дрехи, бонбони и други неща на сиромашките деца, а на родителите им бяха обещали безплатна издръжка за децата и служби и пенсии за родителите. Наскоро обаче те разбраха, че няма да имат никакъв успех усилията им за поддържане на сръбско училище в Берово. Децата поради неразбираемия за тях сръбски език всички избягали от сръбското училище и отишли в родното им българско. А родителите им като разбраха какви са целите на тези сръбски „благодетели” не пуснаха повече децата им да посещават сръбското училище. Поради това двамата сръбски учители и учителката сръбкиня бяха принудени да напуснат Берово. Те раз-
 

558. Пак там.

559. През 90-те години на миналия век много сръбски учители били държани на готово в Скопие и щом се оказвало нейде нужда, изведнъж се провождали дори и по трима за едно село. (Вж. Кънчов, Васил. Македония. Етнография и статистика, с. 178.)

160
 

браха, че не е лесно да се създава „убедени” сърби сред чисто българско население. Остана само един учител — агитатор. На въпроса, защо стои все още в Берово, когато няма причини да стои тук, той чистосърдечно си признал, че стои защото за това му се плаща от Сърбия. Под натиска на населението, българската община и главно вътрешната организация в Берово и той си отиде, отдето бе дошъл. [560] Този факт съвсем красноречиво говори по думите на Христо Силянов, че „сръбското културно-просветно дело е екзотично растение, донесено и присадено отвън в Македония без народна опора”. [561]

Слабостта в успехите на сръбската пропаганда в Малешевско-Пиянечкия край я карало да се обляга на турските усилия за разединяване на българското население в този край. Затова красноречиво говори и писмото на един селянин от Берово, изпратено до редактора на в. „Малешевски балкан” в София, с дата 14 май 1897 г. В него между другото той пише:

„Господин редакторе,

Не е пръв път да срещате, гдето сърбите пречат и игнорират българите пред турците със спекулативна цел. Цел, колкото низка, толкоз и непристойна, само да принудат някой македонец (разбирай македонски българин, б. а.) да се нарече „сърбин”.

На 14 април т. г. свещеникът Иван от Пехчево, водител на сръбските пропагандисти, отива в черквата с юзбашията Адил ефенди с цел да интригантствува. Беровци недоволни от влизането му, казали на ефендията да го изпъди от черквата. Тогава Адил ефенди подбира свещеника и излизат заедно вън. Но не остави поменатият свещеник да не отмъсти за туй. На същия ден, понеже се събрахме от околията на хоро, поп Иван подкупва сърбофила Христо Чочов, да съдере гайдата на Мите Дудуков, който по това време свиреше, та по този начин да се произведе скандал. Христо Чочов се опита, но нашите му се опреха и не можа да постигне целта. Тогава повика на помощ и за миг дойдоха 200 души аскер, заобиколиха хорото, хванаха който можаха от нас българите, биха ги, изтезава-


560. ЦПА, ф. 226 (необработен) — материали за борбата на ВМОРО срещу сръбската пропаганда в Македония.

561. Силянов, Хр. Освободителните борби..., Т. II, с. 342.

161
 

ха ги, но не се задоволиха само с тях, уловиха и набиха и жените и децата и всичките, които бехме там. Не им стигна и туй и закараха Евтим Николов заедно със семейството му в кауша дето немилостиво го били и надали ще остане жив...” [562]


Въпреки противобългарските действия от страна на турската власт и сръбската пропаганда, българското просветно дело в Малешевска околия в периода 1893—1912 г. непрекъснато укрепва благодарение на самоотвержената борба на българското население в този край и на големите грижи на Екзархията. [563]

Колкото повече се разраствала и масовизирала вътрешната организация в Малешевско-Пиянечкия край, толкова по-малко нейното съществувание и дейност можели да останат тайна за турските власти. В средата на 90-те години на миналия век по редица причини, между които и по доноси на сръбски агенти, османските власти започнали да разкриват отделни групи и членове на организацията в Малешевско-Пиянечкия край. По доноси на сръбски агенти, че в Малешевска околия съществувала революционна организация, турските власти засилват терора и репресиите над българското население. Така например в дописка от Берово — Малешевско до в. „Малешевски балкан” се съобщава, че Сюлейман Чауш, на когото се наброяват повече от 50 убийства на българи в Берово, наредил на двама турци да вършат всевъзможни беззакония над беззащитното малешевско население. [564] Насилията в Малешево и Пиянец, както и в цяла Македония се увеличили и станали постоянно явление, особено след започване на четническото движение, т. е. от юли 1895 г., когато акцията в Струмската долина и завземането на Мелник от четите на Върховния Македоно-Одрински комитет в София поставили отново македонския въпрос пред общественото мнение в Европа. [565]
 

562. Малешевски балкан, бр. 19 от 24 май 1897.

563. Като са позовава на официални данни от сръбските архиви Климент Джамбазовски дава сведения и за сръбските пропагандни училища в Северна Македония, където посочва, че в Малешевско били открити три сръбски пропагандни училища с 210 ученици и 5 сръбски учители. Тия сведения обаче не са верни, понеже са обнародвани с цел да посочат големия успех на сръбските училища пред света.

564. Малешевски балкан, бр. 5 от 16 февруари 1895.

565. Баждаров, Г. Първата фаза на македонския въпрос. — Македония, I, кн. 2, 1922, с. 21—23.

162
 

Чрез нахлуването на четите от България в Мелник се отворили очите на турците за съществуването на революционна организация, която има за цел да организира населението в Македония и Одринско и да го готви за едно въстание. „Станалият вече факт не можеше да се скрива от народа и ние решихме да го използуваме за агитационно средство, казвайки на съмишлениците и на народа: „Виждате ли? Нашите братя от България са готови да ни дойдат на помощ, когато въстанем. Поради това по-скоро да се подготвим за въстание.” [566]

Че вълненията в Източна Македония, в т. ч. и в Малешево и Пиянец през 1895 г. поради турските на силия вземат сериозни размери, показва и бързината на развиващата се въстаническа вълна, известна като „Мелнишката акция”. Само за няколко седмици почти цялата горна част на Македония (Горноджумайско, Мелнишко, Пиянечко и Малешевско) били обхванати от пламъците на избухналия пожар. Пораженията на турския аскер в тези области следват едно подир друго. [567]

На 28 срещу 29 юни 180 души въстаници от Пиянечко и Кочанско под началството на поручиците — Петър Начев, Никола Мутафов, Стойко Горуфалов и Йордан Венидиков минават границата близо до Царево село по направление за гр. Струмица и Демиркапия, с цел да разрушат железопътния мост на р. Вардар и да разбият оръжейния склад в поменатия град. Но на 5 юли върволица турски аскер от Кочани и пограничния турски гарнизон в Царево село успяват да блокират от всички страни въстаническата дружина, като изкарали дори и горска артилерия откъм с. Габрово, Горноджумайско. Станало сражение в Голак планина. Въстаниците били принудени да си пробият път през Малешевията и да отстъпят към българската граница, оставайки многобройни жертви, между които и поручик Никола Мутафов от Шумен, убит когато се повдигал да хвърли бомба. Турците понесли
 

566. „Илюстрация — Илинден”, 1936, № 1, с. 4—5.

567. Исторически очерк върху причините и развитието..., с. 55.

163
 

загуба 25 души убити и ранени. [568] По това време две турски чети и башибозук се съсредоточили в Малешевията над селата Будинарци и Митрашинци и започват да извършват насилия и грабежи по малешевските села. Ето защо 10-на бежанци от Малешевско, живеещи в Кюстендил и София решават да се притекат на помощ. За тази цел Димитър Попгеоргиев изпраща телеграма от София, където се намира по това време, до председателя на Кюстендилското македонско дружество Ефрем Каранов, [569] да се съберат всички малешевци и пиянечани, живущи в Кюстендил в дома на дядо Ильо Малешевски, за да образуват чета, която трябвало веднага да замине на помощ на българското население в Малешевско и Пиянечко. За целта няколко учителки в Кюстендил приготвили и знаме на четата. Това начинание за една въоръжена четническа акция в Малешевска околия обаче завършва с неуспех. [570]
 

568. Пак там, с. 57.

569. Ефрем Каранов е роден в Кратово — Македония. Обявил се срещу жестоките клаузи на Берлинския договор, разпокъсал българския народ, той се включва в борбите за неговото освобождение и обединение. Като учител в Кюстендил той оказва постоянна помощ на пристигналите в града български бежанци от Македония, а през 1885 г. подпомага и учредяването на клон на Софийското македонско дружество. Тази организация развива активна дейност и по искане на турското правителство Ефрем Каранов е преместен за две години на работа в София. Тук обаче той се свързва с видни дейци на организацията и след завръщането си в Кюстендил, продължава революционната си дейност. През 1895 г. е избран за председател на Кюстендилското македонско дружество и оказва ценна помощ в подготовката на ръководената от ВМОРО четническа акция в Македония.

570. Попов, Жеко. Документи и спомени за участието на Ефрем Каранов в националноосвободителните борби в Македония. — в. Пиринско дело, № 15, януари 1983.


[Previous] [Next]
[Back to Index]