4. Руско-турската война от 1877/1878 година и революционните
прояви в Малешевско-Пиянечкия край по време и след войната
Руско-турската война от 1877—1878 г. дала нов тласък за развитие и размаха на българското националнореволюционно движение във всички краища на
92
България, включително и в Малешево и Пиянец. [330]
Целта на руската политика на Балканите през 60-те и 70-те години на миналия век била същата, както и преди Кримската война — разширяване на политическото влияние на Русия на юг и подпомагане на балканските народи в борбата им за национално освобождение. Но постигането на тези цели срещало засилващата се съпротива от страна на западните държави.
Обявяването на войната било посрещнато с нескри-вана радост от цялото българско население в Македония, в която виждало надежда за националното си освобождение. [331]
Дълго преди войната българите в Македония живеели с мисълта за освободителната мисия на Русия. [332] Това се дължало на традиционните връзки, чувството на братска славянска общност, интереса на руските учени към съдбата, етнографията и бита на македонските българи. Същевременно за това съдействувала руската политика, изразяваща се в дейността на руските консули в Солун и Битоля и на Руското представителство в Цариград, начело с известния защитник на българската кауза граф Н. П. Игнатиев. [333]
За политическия терор над българската интелигенция и въобще над българската националност в Македония говори и Кузман Шапкарев: „Взеха да се преследват всички по-видни граждани — българи, да се затварят и наказва всекой у когото би се нашла каквато и да е българска книга... Страх и трепет владееше у българите в Македония. [334] Турската подозрителност поради Априлското въстание (Разловското въстание в Малешево и Пиянец; б. а.) виждали бунтовник у всеки събуден македонец. [335]
Още в навечерието на войната част от интелигенцията от Източна Македония
праявила гражданска смелост и решителност. Тя допринесла извънредно
330. Христов, Хр. Цит. съч., с. 40.
331. Пак там, с. 108; Дойнов, Д. Цит. съч., с. 133.
332. Дойнов, Д. Цит. съч., с. 135.
334. Шапкарев, К. Материали за възраждането на българщината в Македония от 1854 г. — НАБАН, х. 1, оп. 2, а. е. 1493, с. 555—559.
335. Кирил патриарх Български. Съпротивата..., с. 21.
93
много за разкриване спасителната за българския народ политика на Русия и за нейната освободителна мисия пред народните маси и главно за спечелването им като активен съюзник на руските войски. Така в с. Падеш, Горноджумайско, при едно посещение джумалийските граждани Георги Чапрашиков и Мите Марков, които участвували в една революционна група, извършили широка агитация за народното дело. Мите Марков говорил на събрание пред селяните за общото положение на българските народни дела, за предстоящата война и т. н. Като се вдъхновявал от великата помощ, която Русия ще даде на българския народ, той „заклевал селяните да не плащат данъци повече на турците и да бъдат готови с пушка в ръка да воюват срещу тях. За тази агитация смелият учител заплатил с живота си. [336]
При така създалата се социално-политическа обстановката българите в Македония включително и тези в Малешевско-Пиянечкия край подобно на събратята си от Горна България живели с единствената утеха за скорошно освобождение. Победите на руската армия ги окуражавали, те им вдъхвали сили и надежди. [337]
Надеждата за скорошното освобождение се засилва и у българското население в Малешево и Пиянец. Славка Караиванова свидетелствува за настроенията на населението в този край и други селища на Източна Македония. „Към север небосклонът се раздвижи, първата пушка бе пукнала, нашите освободители бяха минали Малешевско и ние се вече бяхме обърнали на слух... Младежите и по-събудените граждани — пише по-нататък Славка Караиванова, — „се събирахме извън града и пред чувството за скорошното освобождение пеехме бунтовни песни”. [338]
Това настроение и подем обхванали и най-отдалечените райони на Македония.
Един охридчанин свидетелствува: „...Песента „1877–1878 г. се освободи от
Турция българския народ беден” се пееше във всяка къща. Разнесоха се слухове,
че освободителните войски са вече дошли във Велес, до Прилеп, до Би-
336. Шарков, В. Горна Джумая. Минало и днес. С., 1930, с. 119.
337. Дойнов, Д. Цит. съч., с. 136.
338. ЦПА, ф. 226, оп. 1, а. е. 104, л. 96.
94
толя, до Ресен. Трескави тайни приготовления във всяка къща без никакво разпореждане от никого.” [338a]
По време на военните действия в цяла Югозападна България били създадени и действували местни чети. Те действували в тила на турските войски и играели съществена роля в общия освободителен фронт на руската армия и българската национална революция. Те се подвизавали и в места, където населението нямало друга защита и с това се явявали единствената негова въоръжена опора. [339]
В Малешевско-Пиянечкия край по това време продължила действията си четата на Димитър Попгеоргиев Беровски. Това била една от най-организираните и с ясно изразени националноосвободителни стремежи — чети в Югозападна България. Основно ядро на тази чета били въстаниците от 1876 г. Своеобразна особеност тук било обстоятелството, че към основния кадър на четата за отделни акции били привличани селяни от околните села, след което били наново разпускани. [340]
Димитър Попгеоргиев е записал имената на 13 души четници от дружината — 1876 г., на които са раздадени пушки под отделни номера. Имената на четниците освен войводата и брат му Костадин са следните: Стоян Микин, Христо Митов, Трайко Въчев, Арсо Очипалски, Евтим Ангелов, Арсо Масларов, Пешо Мицов, Траян Кръфията, Стоян Бач, Мако Шуман, Гоце Мишов, Нико Станков и др. [341]
През лятото на 1877 г. четата на Д. Беровски се е била съсредоточила
в Осоговската планина. Сега нейната дейност значително се разширила — тя
контролирала не само Малешевско и Пиянечко, но и Кюстендилско и други райони.
В края на годината, когато успехите на руската армия станали очевидни и
започнало бягството на турското население на юг, четата на Беровски предприела
организирани действия за борба с отстъпващите турски войници и башибозушки
шайки. За да може да контролира по-голям
338a. Кецкаров, А. Предтечи на революционната организация в Охридско. — „Илюстрация-Илинден”, 1936, № 1 (71).
339. Дойнов, Д. Цит. съч., с. 156.
340. Дойнов, Д. Цит. съч., с. 156.
341. Имената намираме у Попстоянов, К. Цит. съч., с. 56—57.
95
район, четата се разделила на три групи: една начело с Димитър Беровски се съсредоточила над село Разловци; втора — в Широк дол, по пътя за Радовишко и Струмишко, и трета — в Кресненското дефиле. Четата предпазвала българското население от турски безчинства, особено от внезапни разбойнически нападания на бягащите турски войници и турски бежански колони. [342]
Местното население е подпомагало действията на четата на Димитър Беровски, особено в случая, когато трябвало да се прогонят отделни групи башибозуци или войници нападнали някое селище. Четата получавала подкрепа и имала база и в лагерите на селяните, избягали по планините, за да се укриват и предпазват от отстъпващите бегълци — мохеджири и турски войски. [343]
Четата на Беровски по това време се снабдява с модерно оръжие, пленено при сражения с турски войници. Местното население също подпомагало действията на четниците. Център на голям лагер станал Голак планина над с. Разловци, където според К. Попстоянов „служеше като прибежище на цело Пиянечко и Малешевско”. [344]
В Малешевско и Петричко също действували четите на Стою Торолинко, Котруля, Иван Козарев и др. [345] През август 1877 г. на основата на опита на изникналите вече стихийно чети в Стара планина, у някои руски дейци възникнала идеята за създаване на подобни чети, но вече като по-организирано движение и в много по-широк мащаб. [346]
Първите чети били организирани през септември в Ловеч. [347]
Основният състав в четите на Ильо Марков Малешевски, Георги Пулевски, Григор
Огнянов, Георги Антонов и Димитър Трифонов били българи от Македония, известни
преди това със своята хайдушка революционна дейност. [348]
Ильо Марков в едно свое изложение до Народното събрание пише: „Числото
на
342. Попстоянов, К. Цит. съч., с. 25.
346. Дойнов, Д. Цит. съч., с. 142.
96
всички чети е било непостоянна. В началото са били 400—500 души и започнали да се намаляват до 30— 50 души. [349] Четите нямали стройна организация. В началото войводите с група четници били изпращани за съдействие на отделни отряди, а понякога се събирали в една чета към даден отряд. По негласно признание за главен войвода бил смятан малешевецът Ильо Марков, ползващ се с безспорен авторитет като опитен и изпитан борец — революционер. [350] Дядо Ильо Малешевски със 150 души бойци действувал в района на Турски извор (сега Български извор) по целия фронт, командуван от генерал Гурко, действували като подвижни отряди със специални задачи и други войводи, родени от Македония: Григор Огнянов от Галичник, Димитър Трифонов от с. Лабушница, Струмишко, големият храбрец и подвойвода на четата бил Григор Огнянов, Иванчо Робев от Охрид, Ангел Атанасов от с. Цер, Кичевско и др. Ядрото им беше „главним образом из болгар Македонии” — както бе докладвал на Главното командуване Михаил Хитрово. [351]
Действията на чети и в Малешевско, и Пиянечко, и други райони на Източна Македония недвусмислено говорят, че тук се било създало вече едно широко освободително движение, обусловено преди всичко от близостта на руските войски. Видна роля в тези бойни чети играели и по-видни представители на местната интелигенция — свещеници и учители. Това били хора като Димитър Беровски за Малешевски район, Димитър Рибнишки за Петричко и др. Тези хора са се отличавали с добри идейно-политически качества, те били опитни и съзнателни борци.
Докато тези чети изпълнявали възложените им задачи на запад, българските
опълченски дружини отстояват с голяма храброст бойните позиции на Шейново
и Шипка. Тук бойните действия са забележителни по това, че в тях проливат
кръвта си борци от всички краища на България. В едно от своите секретни
донесения до военния министър княз Дондуков—Корсаков писа дословно: „Из
одной только Македонии во время войны в болгарское ополчение вступило до
тысьчи
351. Църнушанов, К. Цит. съч., с. 95.
97
человек.” Поименно се знаят имената на около 500 души, за които е посочено тяхното месторождение. Начело стои древният Охрид с около 60 души юнаци, след него е Битоля — с над 50, следвани от Велес, Разложко, Крива Паланка, Скопие, Кичево, Прилеп, Куманово, Кратово, Горна Джумая, Ресен, Лерин, Струга, Мелник, Гостивар, Кавадарци, Кочани и Малешевията с 10—15 опълченци, както и десетина други борци, за които в списъците стои написано само „родом от Македония”. [352]
Четири месеца след великите събития на Шипка настъпва и историческият прелом във войната. Това било падането на Плевен на 28 декември 1877 г. и величавият поход на генерал Гурко през Балкана. В предната линия на десния фланг на войските се движели и четите на македонските българи — дядо Ильо Малешевски, Георги Антонов и Григор Огнянов. След тежкия преход разпръснатите по бойните отряди чети отново се събраха пред София и на 23 декември 1877 г. влязоха с руските войски в София. [353] Тогава четническото движение в Източна Македония взема широки размери. Четите се съставят в Мелнишко, Горноджумайско, Дупнишко и Кюстендилско. Главно политическо основание за действията на четите била задачата чрез това да се предизвикат и въвлекат руските части за освобождението на тия райони. [354] Наличието на толкова чети, свидетелствува, че в този момент в Източна Македония се разгръща вече едно по-широко националноосвободително движение, обусловено както от нуждата за самозащита срещу насилията на башибозушките орди, така и от близостта на руските войски. [355]
В четите по време на войната и особено на тези, възникнали в края на
бойните действия, участвуват значително по-широки социални слоеве. На първо
място както и преди, участвували и играели видна роля представителите на
местната интелигенция — учители и свещеници. Това били хора, като Димитър
Попгеоргиев, Иван Козарев, Арсени Костенцев, Михаил Ве-
352. Църнушанов, К. Цит. съч., с. 96.
354. Дойнов, Д. Цит. съч., с. 158.
98
килски, поп Димитър Рибнишки, поп Ангел Делията, поп Данаил и др. Те преминали през етапите на борбата за българската духовна независимост и народна просвета, взели участие в подготовката на Априлското въстание. Това били съзнателни, идейно подготвени хора н опитни борци. [356]
В четите взимат участие и много местни хайдути и харамии, като Стоян войвода, Стою Торолинко, Спасе Пандура, Антон Битолчето и др.; участвуват и отделни представители на по-заможните селски кръгове — селски първенци и чорбаджии, но най-широко участие в четите взели селските маси. Типични прояви на разгръщащото се по време на войната селско антифеодално и националноосвободително движение били въстаническите движения в Трънско, Босилеградско, Кюстендилско и някои съседни райони от Източна Македония (Кочанско, Пиянечко и Малещевско, б. а.), както и последвалото след това въстание в Кумановско, Кривопаланско и Кратовско. [357]
На 27 декември 1877 г. от София четите на Ильо Малешевски, Георги Андонов и Григор Огненов отново тръгнаха на поход под общата команда на дядо Ильо. В Радомир се присъединяват към отряда на подполковник Задерновски — от 4 Улански Харковски полк. След някой ден всички заедно влизат в Кюстендил като освободители. [358]
При завземането на града наред с руските войски участвува и четата на
Ильо Малешевски и около 40 кюстендилски младежи, които предварително избягали
и се присъединили към четата на Ильо Марков. [359]
Освобождението на Кюстендил дало отражение на освободителното движение
във всички околни райони и по-специално в Малешевско-Пиянечкия край. Тук
на основата на възникналото отпреди селско
357. Пак там. Движението на селяните в посочените области е най-типично антифеодално, за възвръщане на земята в ръцете на българското селячество, т. е. то носело характер на истинска аграрна революция.
358. Църнушанов, К. Цит. съч., с. 98. При освобождението на Кюстендил вземат участие 4—5000 войници под началството на генерал Майендорф и голямата българска доброволческа чета на дядо Ильо войвода.
359. Дойнов, Д. Цит. съч., с. 171.
99
движение сега фактически турската власт била ликвидирана. Основно ядро на селското освободително движение в Пиянец и Малешево станали четите на дядо Ильо и Димитър Попгеоргиев. [360] Тези чети започват организирано движение за събиране на оръжието от турците и установяване на местна българска власт. В къс срок през януари и февруари 1878 г. — почти всички села в Малешевско-Пиянечкия край били прочистени и без участие на руските войски освободени. [361]
По това време четата на Димитър Беровски, която се намирала в с. Разловци се готвела да превземе Царево село и да накаже турското население, задето бе ограбило българските махали заедно с бягащите от фронта аскери. И в този момент тук достигнала радостната вест, че дядо Ильо заедно с челните руски освободителни отряди е влязъл в Кюстендил и че наскоро ще настъпи и към родния му край, т. е. в Малешевско и Пиянечко. [362] Настъпва неописуема радост у всички бойци. Македония бе вече пред тях и чакаше освобождението й. [363]
Преди да навлезе четата на дядо Ильо в Пиянечко (Царевоселско) се спира
за кратко време в с. Ваксево. Тук към четата се присъединяват и няколко
доброволци. Ильо решава да се срещне с някой от по-видните и влиятелни
местни турци в този край, уверен, че с такава среща ще се добият по-лесно
очакваните резултати. И решава да повика стария виден и влиятелен в целия
Пиянечки край турчин Мустафа Бързе, от с. Турско Габрово, бивш дългогодишен
бюлюкбашия, с когото лично се познавал още от мирния му живот. [364]
Той изпраща при него стария си верен и безстрашен другар Нико Камбера да
му занесе много здраве и да го повика на среща на „Ветренска поляна”. Камбера,
добре познат с Мустафа Бързе заминава за Турско Габрово и намира Бързе-бюлюк
паша и му предава поздрава и поръката от дядо Ильо, като от името на последния
му обещава,
361. Караманов, А. В. Цит. съч., с. 143—161.
362. Църнушанов, К. Цит. съч., с. 99.
364. Караманов. А. В. Цит. съч., с. 161.
100
че животът му е гарантиран. [365] Мустафа Бързе без много колебания решава да отиде на срещата. Дядо Ильо му казва, че той е с четата и идва като авангард на руската войска в Кюстендилската кааза. И за да не се пролива безполезна кръв Ильо иска от Бързе да се съобщи на всички турски села доброволно да се покорят и в срок от три дни да донесат оръжието си в с. Долни Цръквинец, където ще се намира щабът на четата му. [366] Бързе изказва за себе си и за своето село Турско Габрово пълна покорност и обещава да убеди веднага всички по-видни турци от нахията, за да направят и те същото. Той устоява на думата си и започва да събира оръжието, което на уреченото време и място се закарва и предава. [367]
Дядо Ильо обявява Пиянечката нахия с част от освободения Кюстендилски окръг за освободени от турците. За всичко извършено от него той донася на кюстендилския комендант и временен окръжец началник — поручик Николай Василиевич Савойски, с когото са добре познати от участието им при освобождението на град Кюстендил. [368]
На втория ден от тръгването на четата на дядо Ильо от Кюстендил и след
кратката му почивка в с. Ваксево той пристигнал в с. Долни Цръквинец на
около 4 км северозападно от Царево село. Селото Д. Цръквинец е било пръснато
на махали, в една от които (махалата Сенишник) се установява четата с придружаващите
я селяни от Кюстендилско. Дядо Ильо и помощниците му — подвойводн се настаняват
в къщата на Иванчо Китанов Босилков, а четниците и селяните биват разквартирувани
в околните къщи от същата махала. Още с влизането на четата в махалата
Сенищннк дядо Ильо разпорежда за охрана на селото и четата от евентуално
нападение от турска страна, като нарежда групи от четници и местни селяни
да пазят околностите и да съобщават веднага за появилата се опасност. В
деня на влизането на Ильовата чета в с. Долни Цръквинец там се намирал
по своя частна работа дядо Нико Стоилов, познат
368. „Илюстрация – Илинден”, 1940, № 7, с. 14.
101
лично на Ильо, още когато той е бродил из Малешевско и околностите му. При срещата на двамата последният съобщава на дядо Ильо, че четата от Разловското въстание през 1876 г. под войводството на Димитър Попгеоргиев от Берово се намирала по това време в с. Разловци. Ильо Малешевски помолва дядо Нико да извести от негово име на Димитър Попгеоргиев, за да дойде с четата си веднага при него в с. Долни Цръквинец. При влизането на куриера в с. Разловци двама четници взимат носеното писмо и го предават на войводата Попгеоргиев. Като прочел той писмото повикал и разпитал куриерите и като се уверил, че дядо Ильо навярно с многобройна чета е дошъл в с. Д. Цръквинец, наредил веднага да се съберат всички четници при него и повикал да дойдат също и някои от по-видните юначни селяни. Щом се събрали четниците и селяните Попгеоргиев им съобщава радостната вест, че дядо Ильо с голяма чета се намира в с. Д. Цръквинец, като ги кани и те да отидат и да се явят при него. Всички приели с голяма радост предложението на Димитър Попгеоргиев. По заповед на войводата те взимат и два товарни коня, като на един натоварили хляба, насъбран от къщите, а на другия — около 1000 мартиновски патрони и няколко оки барут и книжни фишеци с куршуми за кремъклии пушки и пищови. На зазоряване те пристигнали при дядо Ильо. [369]
Ильо Марков придружен от подвойводите си излиза на около 15—20 крачки
вън от квартирата си, очакващ пристигането на четата на Попгеоргиев. Скоро
последната доближава мястото на срещата и спира. Войводата излиза напред
и се спира на 2—3 крачки пред дядо Ильо, комуто отдава чест по войнишки
и казва няколко поздравителни думи, след като двамата войводи се прегръщат
и разцелуват. На всички четници от Разловската чета, направило силно впечатление
хубавата и юнашка фигура на дядо Ильо. Той носел превързана с бяла кърпа
дясната си ръка, в която е бил ранен подло от сърбите, през време на Сръбско-турската
война през 1876 г. [370]
369. Киселички, А. Хр. Цит. спомени. — „Кюстендил”, № 27 и 28, 20 ноември 1935.
102
Същия ден при пристигането на четата на Димитър Попгеоргиев в с. Д. Цръквинец пристигнало известие от поставената стража, че прочутият в Пиянечкия край и Кюстендилско турчин хайдук Сульо, с двама души свои другари искал да се яви при дядо Ильо, за да водят преговори за покоряването на цялото турско население от Царево село и нахията му. Двамата войводи Ильо Марков и Димитър Беровски се съгласяват и съобщили на донеслите известието да се върнат и да съобщат на хайдук Сульо и другарите му незабавно да се явят при тях.
Не много време след това при тях пристига хайдук Сульо с двама свои другари турци. В къщата те се задържат повече от 1 час, водейки разговор около изказване покорността на турското население от Царевоселско и предаването на оръжието му. [371]
На другия ден още предобед започват да пристигат от Царево село и от другите турски села нз нахията групи от турци с натоварени коне с оръжие, за да го предадат на дядо Ильо, както това бе уговорено между него и хайдук Сульо. Оръжието било повече старо и негодно. Част от него било раздадено на селяните от Царевоселско и Малешевско, дошли доброволно да се запишат в четата на Димитър Попгеоргиев. Останалото било изпратено на комендантството в гр. Кюстендил. [372]
Два дена след това в с. Долни Цръквинец пристигнал Христо Стоянов Векиларчов
от Кюстендил, придружен от двама конни полицейски стражари. Те се представили
на дядо Ильо и му съобщават, че са изпратени от новото управление и коменданта
на гр. Кюстендил, за да образуват временно управление в селото и нахията
му. Дядо Ильо се съгласява, но той лично не отива, а изпраща за осъществяването
на тази цел само Векиларчов с двама стражари. С пристигането си в Царево
село, той повикал при него по-първнте селяни — българи и турци, на които
съобщава защо е дошъл и ги поканил да се споразумеят помежду си и да му
посочат 10 души, честни и способни лица от българи и турци, за да съставят
времен-
103
но управление, докато се назначат управници от по-висшата власт от София. [373]
На 4 февруари 1878 г. в Царево село се учредява и върховно българско управление от местни първенци — българи и двама турци. Начело застава добрият българин — Иван Попиванов Икономов, а членове: Ангел Стоянов Чинев, Никола Тодоров, Мито Траянов Киселички, Моне Арсов, Манул Попкостадинов Щипски, Ангел Ников Чорбаджийски, Мито Ников Бояджията и Атанас Иванов и двамина турци — Амит Кадийски и Молла Мехмед Сулев.
Това управление изградило полицейски стражи и временни административни комисии, които поели властта в свои ръце. Била създадена и Централна комисия за управлението на целия Пиянечки край. Стремежите на населението били да бъдат неразделна част от Кюстендилски окръг, т. е. от Княжество България. Царевоселската комисия провела избори през март 1878 г., избрала и изпратила свой представител в първия кюстендилски окръжен съвет, който застъпвал техните интереси и участвувал в работата му. [374]
По това време и останалите селища на Македония нетърпеливо очаквали руските войски, за да дойде и тяхното освобождение. Дори на много места са се правили тайни приготовления за тържественото им посрещане. Особено дейни в това отношение били охридчани. При известията за Санстефанския мирен договор, както известява Кузман Шапкарев, „според който се освобождаваше цяла Македония с нашия град Охрид и град Струга ...радостта ни беше, разумява се, неограничена”. [375] Изтъкнатият поет, учител и общественик Григор Пърличев съчинява и специална песен — ода, която се е пеела от младежите и учениците. [376]
Във връзка с това тайно приготовление за посре-
374. Караманов, А. В. Цит. съч., с. 143—161; Киселички А. Хр. Цит. спомени. — Кюстендил. № 27—28, 20 ноември 1935.
375. НАБАН, ф. I, оп. 2, а. е. 14 993, л. 557.
376. Кецкаров, Антон. Предтечи на революционната организация в Охридско. — „Илюстрация — Илинден”, 1936, № 1 /71/; Из спомените ми по революционното движение в Охридско. — „Илюстрация — Илинден”, 1936, № 10 /30/.
104
щане на руските войски в Охрид очевидецът на това вълнуващо събитие — Антон Кецкаров пише:
„Към февруари и март на 1878 г. се забелязваше едно тайно приготовление на посрещането на освободителните руски войски в Охрид. В Митрополията старшината, училищните и черковните настоятели се събраха и съвещаваха за това посрещане. Всички даже и децата знаеха, че в Сан Стефано на 19 февруари (стар стил) се сключи мир между Русия и Турция. Според очертаните граници на Санстефанска България Охрид бе освободен. Градът ехтеше от песни по случай предстоящото посрещане на руските войски и освобождението на Охрид. Песента „Хиляда осемстотин седемдесет и осма се освободи от Турция българският беден народ” (от Григор Пърличев) се носеше във всяка къща. Разнесоха се слухове, че освободителните войски вече са дошли до Велес, до Прилеп, до Битоля, до Ресен! Днес — утре ще дойдат и в Охрид. Трескави тайни приготовления се извършваха във всяка къща без никакво разпореждане от някого.” [377]
Въпреки предварителните разпореждания и мерки и явното активизиране на българското население, в чието лице руските войски биха срещнали съюзник, руското командуване не пристъпило към окупацията на Македония. Причината за това било влошеното външнополитическо положение на Русия и по-специално опасението от война с Англия и Австро-Унгария. [378]
Настойчивите искания на българското население в Македония за освобождението му от руските войски не били чужди и на руските планове за тази цел. Мнозна руски военни и дипломати, преди всичко граф Игнатиев, много добре разбирали изключителното значение на едно военно завземане на тези земи за позицията на Русия на Балканите и за бъдещето развитие на българския елемент. [379]
Още в началото обаче на 1878 г. в европейския печат били обнародвани
сведения за условията на
377. Кецкаров, А. Предтечи на революционната организация в Охридско. — „Илюстрация — Илинден”, 1936, № 1, /71/.
378. Христов, Хр. Цит. съч., с. 183—185.
379. Сан Стефано. Записки на граф Н. П. Игнатиев. — ИВ, 37 февр. 1916, с. 265 и сл.
105
предстоящия мир, в който навярно се съобщавало, че ще бъде създадено българско княжество само от земите до Стара планина. Това предизвикало силно възбуждане сред целокупното българско население в това число и в Малешевско-Пиянечкия край. От много градове и райони до руското командуване и до Н. П. Игнатиев и други руски политически и обществени дейци били изпратени искания за създаване на единна българска държава, в която да бъдат включени всички български земи. Такива искания били изпратени и от жителите на Панагюрище, на Одрин, от българите в Македония и Тракия, скрепено с 235 подписа от архимандрит Методий Кусев по пълномощие на македонските българи, намиращи се в Одрин и от редица други места. [380]
Така в молба на представители на българската църква, изпратена от Цариград до Николай Ннколаевич за незабавно навлизане на руските освободителни войски в Македония с дата 8 април 1878 година се казва: „Победоносното руско оръжие, освобождавайки толкова дълго угнетения досега под турско иго нещастен наш български народ, го задължи навеки да бъде признателен на Русия... Ваше императорско височество! Бидейки уверени във вашите човеколюбиви стремежи, осмеляваме се да изразим желанието и най-покорната молба на македонския български народ за незабавното заемане на Македония от руските победоносни войски и с това да се постави край на вековните страдания на тази провинция.” Следват подписи: Представител на Охридската епархия — Наум Спространов, на Костурската епархия — Димитър Попов, на Мъгленската епархия — Димитрий Попов, на Драмско-Серската — архимандрит Теодосий, на Дебърската — Козма архимандрит Пречистянский. [381]
Подобна молба била изпратена от Одрин до граф Игнатиев още на 6 февруари
1878 г., подписана от 25 видни граждани от Скопие, Битоля, Охрид, При-
380. По въпроса за плана на руското командуване за окупация на Македония вж: Освобождение Болгарии от турецкого ига. Т. 3, с. 29—31, 50—54; Тодоров, Г. Д. Временното руско управление в България през 1877—1879. С., 1958, с. 407—408; Христов, Хр. Освобождението..., с. 181—183.
381. Сборник от документи и материали за историята на българския народ. С., БАН, 1978, с. 223—224.
106
леп, Велес, Щип, Струмица, Струга и Воден. В нея се казва: „Долуподписаните жители от Македония, които на този час се намираме в тази страна, в слабост и недоумение да изразим нашите чувства и сърдечни желания во отношението на нашата бъдеща съдбина, която в днешното време се решава, за да се причислим и ний в числото на нашето доверие, и молим да се приеме тяхното представление като пълно изражение на непреходни желания и прошения... да подействуват по възможността в заключението на мирът да не се остави вън от кругът страната, която е дала най-първите и най-отлични люде на Всеславянския мир.” [382]
Наред с тези настоятелни молби пред руските власти, движението за освобождението и на Македония чрез победоносното навлизане на руските войски обхванало и широките слоеве на населението в Македония. Доказателство за това били усилията на българското население от Рилско-Джумайската долина, които улеснили навлизането тук на руските войски. [383]
Но въпреки тези молби до руските войски за час по-скоро навлизане н
освобождението на Македония, руските войски не идвали поради причини, които
вече споменахме. Вместо тях към Пиянец безпрепятствено от запад, откъм
Кочани настъпвала армията на Хафъз паша, с няколко табора турска пехота,
150 души конница и 4 планински оръдия. Идвал краят на свободното гражданско
управление в Пнянечко, което просъществувало само два месеца. Грамадна
част от населението решило да бяга към Кюстендил, дето били руските войски
и дето вече се били прибрали и четите на дядо Ильо и Димитър Беровски.
Други се били насочили към Горноджумайско, дето все още стояли руски войски.
Те били с надежда, че всичко ще се оправи, защото Санстефанският договор,
който бил подписан на 3 март 1878 г. и според който огромната част от Македония,
в която живеело предимно българско население и влизала в границите на българско-
382. Дойнов, Д. Цит. съч., с. 177.
383. Изложенията и молбите на българите в Македония до руските власти са подробно разгледани в книгата на Христов, Хр. Освобождението на България и политиката на западните държави..., с. 187—188.
107
то княжество, все още не бил анулиран. Още нищо не били изгубено. [384]
При така създалата се обстановка почти в цяла Македония започнало движение за изпълнение на Сан-стефанския мирен договор и за запазване на националното единство в рамките на единна България. [385]
Това движение се изразило в активността на македонските българи — в емиграция и във вътрешността, за да заинтересуват великите сили в справедливостта на техните искания — отхвърляне на турското господство като спирачка за икономическото развитие, обществен прогрес и нормален живот на населението в Македония. [386]
На преден план била петиционната кампания, която се изразявала в събиране на подписи, подаване на молби и изложения до руското правителство и западните държави. Най-многобройни били изложенията до руския император и руски военно-дипломатически среди на руската общественост. [387]
С писмо от 30 май 1878 г. охридският митрополит Натанаил се обръща към
граф Левашов с молба да съдействува пред канцлера Горчаков за освобождението
на Македония и присъединяването й към Северна и Южна България. Със съща
молба се обръщат към руския посланик в Цариград Лобанов на 20 май 1878
г. голям брой представители на разни български общини в Македония. Изложението
е подписано от жители на Сяр, Велес, Скопие, Струмица, Солун, Неготин,
Гевгели, Драма, Радовиш, Кукуш, Воден, Щип, Куманово, Петрич, Неврокоп,
Прилеп, Битоля и др. [388]
384. Христов, Хр. Цит. съч., с. 188.
388. Пак там, с. 189. Санстефанският мирен договор бил подписан на 3 март 1878 г. в главната руска квартира в Сан Стефано — Турция от руските и турските пълномощници. Подписването на този договор било голям успех за руската политика. С него Турция признавала своето поражение и приела исканията, които й били отправени от Русия преди започване на военните действия. Този договор уреждал в основни линии българския национален въпрос. Той осъществявал вековните мечти на българския народ за политическо освобождение. Подписването на Санстефанския договор било посрещнато и от българското население в Македония с огромен ентусиазъм и с дълбока искрена благодарност към руските освободители.
108
През този период освен чрез молби, петиции и изложения българското население в Македония се е стремяло и по пътя на открита борба да се присъедини към освободена България. В основата си това били областите от Източна Македония. В това движение ръководна роля играят революционните дейци, преминали вече през огъня на борбата, бивши хайдути и войводи. [389]
На 18 март 1878 г., поради несигурното си положение вън от границите на временното руско управление, представителите на „40 турски и български села” от Пиянец — Царево село, Разловци, Град, Габрово, Звегор и други подали молба до губернатора на София, с която искали да им се назначи управител, който да разглежда административните дела и главно настоявали границата към Кочанско и Малешевско да бъде охранявана от руските войски, т. е. негласно да бъдат присъединени към освободена България. Но по военни и дипломатически съображения районът не бил завзет от руски войски. [390]
В края на март 1878 г. редовна турска войска настъпила и разбила революционната българска власт в Пиянечкия край. Българското население било принудено да бяга поголовно и търси спасение в Кюстендилско и Джумайско. [390a]
След три и половина месеца в Берлин живата снага на българския народ била разпокъсана на няколко части, две от които — Македония и Одринска Тракия оставали отново под турско иго.
Тогава по цяла Македония отекнала като плач историческата песен
„От връх Пирин планина
отчаян глас се чува:
Македония плаче,
ридае и проклина,
Европа цяла псува:„Проклета и триж клета
да бъдеш ти, Европо,
блуднице вавилонска,
кръвнице Македонска.”
Когато турската лава заляла отново Пиянечкия край последвали и нови
жестоки репресии над тукаш-
389. Христов, Хр. Цит. съч., 189.
390. Дойнов, Д. Цит. съч., с. 188.
390a. Христов, Хр. Цит. съч., с. 188.
109
ното българско население, поради което повече от две трети от населението на Пиянечкия край избягало в България. [391]
Ето и примери за турските репресии в Пиянечкия край: Няколко турци от с. Калиманци, Кочанско отиват в с. Дулица. Най-напред те взимат житото от хамбара на Петър Златков, когото и убиват. След няколко дена идва и Шабан ага с група турци кръвопийци от Кочани и се настаняват в къщата на семейство Демянови, които имат 17-годишно момиче — сляпо. Турците убиват бащата на момичето Сокол Демянов, пращат бабичката на чешмата да им донесе вода, след което хващат момичето и го обезчестяват. [392]
След десет дена 135 души турски заптии начело с Шабан ага отново отиват в с. Дулица и влизат в къщата на селянина Стойко, убиват го заедно с жена му в къщи. Други пък от същите отиват в къщата на Стани Петров, връзват го с въже за една от гредите на къщата с главата надолу, после запалват къщата и той изгаря жив. Димитър Георгиев, учител в Царево село, когато отивал по някаква работа в Кочани бил заловен от турските заптии и убит, а трупът му бил хвърлен в един трап. [393]
На 15 септември 1878 г. чета башибозуци напада село Цръквннец, избива много селяни и изгаря 25 къщи. Мюдюринът Расим бей от Царево село обвинил Атанас Николов, че отивал при брат си Иванчо в Кюстендил, арестува го, закарва го в Кочани и му взима глоба 15 лири. Тасе Лавчийски от с. Истевник и баба Пелагия — калугерка били нападнати посред нощ от заптии в къщата им и като им ограбват цялата покъщнина, арестуват ги и ги закарват в Прищина, където са държани и измъчвани 4 месеца. [394]
На 15 май 1883 г. бил арестуван Ангел Генов от с. Каменица, а след два
дена и Иван Гоцев от същото село и били закаранн в Прищина като бунтовници.
По същия начин били арестувани и бити и Тодор и син
391. Караманов, А. В. Цит. съч., с. 140, 162; Христов, Хр. Цит. съч., с 188.
392. Македонски, Н. Македонски сълзи или злощастна Македония. Търново, 1877, с. 11.
110
му Атанас от с. Киселица. А Иванчо Мицков и Атанас Симов под предлог, че са комити арестувани и държани 6 месеца в Кочани и били пуснати след като им взимат по 10 лири глоба. [395]
Почти няма жител в Пиянечко, който да не е изпитал терора н турската грозна обида. Много от селата са намалели наполовина, като са били ограбени или разрушени. Селата Горни Църквинец, Калчовица, Долни Църквинец, Богородица и Очипале престанали да съществуват. [396]
Поради турските репресии и жестокости почти цялото българско население в Царево село избягва на север към свободния Кюстендил. В тази посока побягват също и много други семейства от останалите села в Царевоселско. Тези, които са северно и западно от Царево село бягат към Кюстендил, а ония от Източната и Югоизточната половина на котловината — към Горноджумайско, където по това време владеела руската войска. [397] При това масово бягство на българското население турските първенци започват да увещават познатите и приятелите си българи да не бягат, обещавайки им закрила от идващата турска войска. Такова поведение те държали от страх за себе си, защото вярвали, че макар и да идвала турска войска, тя нямала да остане за дълго време, пред настъпващата руска войска и четата на страшния за тях капитан Ильо войвода. Идвал часът на възмездието, за извършените изстъпления над българите. Затова въпреки увещанията на царевоселските турци никой българин не се решавал да остане, знаейки от личен опит какви зулуми се вършат от озверената турска войска и башибозук. [398]
Най-закъснелите бежанци напуснали Царево село на 30 март 1878 г. Последни
се изтеглили няколко души от по-младите и юначни царевоселски българи,
които с оръжие в ръка забавяли движението на турската войска. Виждайки
обаче, че идва многоброен турски аскер при невъзможността да се противопоставят,
намерили за благоразумно да се оттеглят и да
397. „Илюстрация — Илинден”, 1940, № 8. с. 12.
111
последват всички бежанци, с надежда по-скоро да се завърнат с помощта на руската войска от Кюстендил. [399]
Надвечер на 30 март турската войска пристигнала в Царево село, посрещната от турското население и от неизбягалите 20—30 души българи, помирили се със съдбата и решили да останат в селото. Дошлият от Кочани турски паша, след като се осведомява за положението, извиква трима души, измежду посрещачите българи, на които заповяда да заминат веднага по направление на побягналото българско население, да го настигнат и да го помолят да се завърне по домовете си, защото нямало да го закача никой и, че султанът бил дал амнистия за всички извършени престъпления през време на войната. Тримата българи пратеници се отправят веднага по назначението си — намират повечето от бежанците и им предават заповедта на пашата. Но никой не повярвал на думите им и не изразили желание да се завърнат по домовете си. [400]
На другия ден дохождат в с. Църварица 4 души руски кавалеристи, изпратени да разузнаят какво е положението в Пиянечкия край. Връщат се от гр. Кюстендил и заминават за Царево село на 29 март вечерта двама млади и буйни царевоселчани — Христо Митов Киселички и Иванчо Николов Стамболийски, които донасят радостни известия, че скоро руското военно началство ще изпрати войска да изгони турския аскер от Царево село и да възстанови отново българското управление. Всички бежанци решават да чакат руската войска, с която да се върнат по домовете си свободни. При това положение не се завръщат в Царево село и самите трима пратеници на пашата. [401]
Берлинският конгрес от началото на юли 1878 г. донася обаче разочарование и огорчение не само у българското население във вътрешността на Македония, но и у многобройните и нещастни бежанци от Пиянечкия край.
Студът и лошото материално и морално положение стават причина, щото
много от бежанците от Царево-
112
селско да се повърнат в родните си места. При завръщането им турците не им правят препятствия. Това поведение на турските власти окуражава и други бежански семейства, и те да се завърнат в родните сн села. По тоя начин до зимата се завръщат около половината от всички избягали семейства. Останалата част решават да останат в пределите на свободна България. Те се заселват главно в Кюстендилско, Дупнишко, Ловешко, Плевенско, Луковитско и в София. В тия места те се настаняват в изпразнените от избягалото турско население места, като им се дават част от имотите за обработване и поминък. [402]
От избягалите българи от Царево село около 160 семейства, само една малка част се заселват в Бобошево, Дупница и София, а мнозинството, или около 120 семейства се настаняват в гр. Кюстендил в изоставените турски къщи, като им се правят улеснения и им се дава всичката възможност да се заловят за работа, според това кой какъвто занаят има. Някои от по-младите и грамотни биват назначавани и на служба. Две от селата на Пиянец, а именно Саса и Мощица, до края на лятото на 1880 г. били незаети още от турците, макар че по Берлинския договор те оставали в турска територия. До това време те се включват в пределите на Кюстендилски окръг. [403]
За репресиите и жестокостите извършвани от турските власти над българското население от Пиянечкия край след Берлинския договор съобщават и някои чуждестранни вестници. Така например австрийският вестник „Политише кореспонденц” от 30 март 1879 г. донася, че няколко месеца след връщането на Пиянечка околия под турска власт са избити 128 души българи. А руският вестник „Новое время” от 17 април 1879 г. пише, че в с. Панчарево, Пиянечко „турците убили 12 души българи и вдигнали на ятаган тригодишно дете. Всички тези подробности — заключава вестникът — дават само слаба представа за това, което се върши сега в Македония”.
Населението от Пиянечкия край изготвило и изложение до великите сили,
в което били описани
402. „Илюстрация — Илинден”, 1940, № 8, с. 14.
113
зверствата на башибозуците и редовната войска, а малешевските въстаници предимно бивши участници в Разловското въстание от 1876 г. подали изложение протест до английския консул в Солун, след като научили за решението на Берлинския договор. [404] Тогава в Малешевско-Пиянечкия край народът запял и песен за Русия:
Русийо, мила сестро,
ела ни ти на помощ,
защото аз загивам...
Своята непреклонна воля за свободен живот, за неразривна връзка
с българското княжество и за запазване на националното единство проявили
и жителите на съседната Горноджумайска околия. Горна Джумая е освободен
и до пролетта на 1878 г. включен в завзетите от руската армия български
територии трябвало по силата на Берлинския договор отново да бъде оставен
под турската власт. „При тази вест, както свидетелствува Арсени Костенцев,
събраха се всички граждани и селяни от окръга — с плач и сълзи да молят
командира и началника да ходатайствуват, дето трябва, да остане Джумая
под властта на България”. [405]
Голяма част от жителите на Джумайско пред опасността от новото робство се преселват в свободна България. По данни от това време само в Софийска губерния от Джумайско се преселват 15 000 души. Наред с тях имало и няколко души бежанци от Серски окръг. [406]
В Малешевско част от населението предимно млади хора и четата на Костадин
Попгеоргиев (брата на Димитър Попгеоргиев, б. а.) се опитват да се борят
с оръжие в ръка срещу отново настъпващите турски войски. Но това не било
по силите на малкото борци, нито пък външнополитическите обстоятелства
раз-
404. Освобождение Болгарии от турецкого ига. Т. III, с. 325; Обзор, № 2. 23 март 1935, с. 8.
405. Костенцев, А. Спомени. С., 1917, с. 97.
406. „Новое врем я”, № 109, 12 и 14 март 1879 (Цит. по Дойнов, Д. Пос. съч., с. 189).
114
кривали някаква перспектива. Ето защо тази съпротива бързо загаснала. [407]
Национално-политическите борби на населението от Царевоселско и Джумайско за присъединяване към новоосвободена България били показателни за стремежите и настроенията на българите в Македония въобще. Тук те се изразили по-ярко не само поради благоприятните обстоятелства — близостта им до окупираните от руските войски земи, но и поради поздравите революционни традиции в тези краища. [408]
Националноосвободителната борба на македонските българи, в т. ч. и в Малешевско-Пиянечкия край взела по-силен размах през лятото на 1878 г., но тя получила нова сила, след като станали вече известни робските клаузи на Берлинския договор, [409] и достигнала своя връх в Кресненско-Разложкото въстание през октомври 1878 г. Това подчертават и самите участници в борбата. В записките си малешевецът Иван Попгеоргиев пише, че „населението, което сигурно очакваше освобождението на целокупния български народ заедно с Македония, като узна за положението си, че ще остане пак да робува под вековния си тиранин, захвана да се бунтува...” [409a]
От всички селища на Македония се носел глас на възмущение и протест
към „просветена Европа”, която остави македонските българи на произвола
на съдбата. В дописка до в. „Марица” от 20 юни 1878 г. на един велешанин
четем: „Потресен съм от вчера насам, откакто приехме поразителното за Македония
известие, че тя остава под управлението на Турция...
407. Костенцев. А. Цит. спомени, с.101.
408. Дойнов, Д. Цит. съч., с. 189.
409. Берлинският договор, подписан на 1 /13/ юли 1878 г., като се стремял за пълното унищожаване на освободителното дело иа Русия, разпокъсал жестоко България, освободена от петвековно турско иго с потоци руска и българска кръв. Създадено било отделно българско княжество, в което влизали Северна България и Софийски санджак. Княжеството било васално на султана. От Южна България била образувана автономна област под името Източна Румелия. Македония и Одринска Тракия били оставени отново под турска власт.
Подробности за Берлинския договор вж. Христов, Хр. Цит. съч., с. 214—222.
409a. Бужашки, Евл. При изворите на народната съпротива. Записки за Кресненско-Разложкото въстание от Иван Попгеоргиев. — ИБИД, № 26, 1968, с. 333—380.
115
Смъртоносен беше ударът, мъртав пот изби по челата на всички тукашни българи, разбира се, и на цяла Македония.” [410]
„Берлинският договор направи да възпяваме по бреговете на Охридско езеро — пише А. Кецкаров — песента — „Проклета и триклета да бъдеш ти, Европо, блуднице вавилонска.” [411]
С подобно настроение пишат и от Сер, Битоля, Разложко и др. С най-голяма мъка посрещнали вестта за разпокъсването на България в Малешевско-Пиянечкия край и други крайгранични райони от Източна Македония, които макар и за кратко време бяха почувствували плодовете на свободата и непосредствено чувствували и предимството на освободените си братя.
Известният революционен деец Аверки Попстоянов (от Пиянечко) свидетелствува в записка, насочена срещу несправедливите решения на Берлинския договор следното: „Когато се чу, че става примирие, османлиите се нахвърлиха върху селата да ловят комити с диви викове. Изплашиха се сиромаси селяни, побегнаха с голи души, кой към Кюстендилско, кой към Врачанско, и злодейците достигом убиваха, ловеха, пленяваха, цръкви обираха и разориха с една реч къде заминаха, като пожар всичко опустошиха.” [412]
При така създалото се ново робско положение, при липсата на най-елементарни човешки права и сигурност за живот, и след като конгресът унищожил и последните надежди за присъединяване към България, българското население в Македония достигнало до единствения изход отново да поеме борбата за премахване на турското робство и за присъединяването към останалите освободени вече български земи. [413]
Израз на изострилото се робско положение на българите в Македония дава
и в. „Зорница”, който в статия озаглавена „Непоносимото положение в Македония
и нуждата от цер”, между другото пише: „Ако има днес в света народ, който
да е изоставен от человечеството и достоен за оплакване и забравен от законните
си главатари и народ, който най-много се нуждае от
410. Марица, № 9, 25. VIII. 1878.
411. Кецкаров, А. Цит. спомени. — „Илюстрация — Илинден”, 1930, № 10 /30/ —
413. Дойнов, Д. Цит. съч., с. 149.
116
нравствена и материална подкрепа — навярно този народ е българский живущ в Македония...” [414]
Двете телеграми, изпратени от Пиянечко до кюстендилските депутати в Учредителното събрание в Търново, излагали тежкото положение също в този край след Берлинския конгрес. Първата телеграма съобщава, че половината от жителите на 30 села на Кюстендилско окръжие, съставящи Пиянечка околия и останали отново под турско владичество, се спасили преди 8 месеца, като побегнали в България. Напоследък голяма част от останалата половина се готвела да стори нещо, поради зачестилите убийства. Втората телеграма, подписана от родителите на жертвите, съобщава за станалите на 20 февруари в Царево село и с. Звегор убийства. [415]
Ето защо след решенията на Берлинския конгрес националноосвободителната борба на българското население в Малешевско-Пиянечкия край, както и в цяла Македония взема нови, широки размери и обуваща дори най-отдалечените от границите с българското княжество райони. Някои от четите, които бяха действували в хода на Освободителната руско-турска война, продължили своята дейност, увеличили своя състав и активизирали действията си, формирали се и нови чети. Всички те черпили морални сили и подкрепа от своите освободени братя оттатък демаркационната линия. [416]
Пръв дядо Ильо Малешевски подновил своята четническа дейност в Малешевско и Пиянечко и в други райони на Македония. Революционна обстановка била създадена също и във Велес, Кривопаланско, Серско, Мелнишко, Разложко и Джумайско. [417] Част от четата на Димитър Попгеоргиев се установила по Кършияка и предпазвала населението от нападенията на мохаджири и башибозуци. [418]
Потенциална въстаническа сила представлявали и бежанците от Малешевско
и Пиянечко, които с няколко чети доброволци начело с дядо Ильо Малешевски
били съсредоточени в Кюстендил през лятото на
414. „Зорница”, г. 4, № 322, от 1 ноември 1878.
415. Пак там, г. 2, № 66 от 16 март 1879.
416. Дойнов, Д. Цит. съч., с. 194.
417. „Марица”, № 6, 15 август 1878.
418. Киселички, Хр. Цит. съч., с. 224.
117
1878 г. [419] Те започват нападение срещу турски войски в някои селища на Пиянечко, Малешевско, и Кривопаланско. Така на 1 август 1878 г. четата на дядо Ильо нападнала турската войска в село Истеник на 2 часа разстояние от Царево село и боят продължил през целия ден, а през нощта българите отстъпват, загубвайки около 20 души. [420] Революционното брожение обхванало също и Охрид, Битоля, Преспа, Ресен, Велес и други селища в Македония. [421]
Несъмнено голяма роля за широкото движение и размаха на борбата в много райони на Македония по това време играело обстоятелството, че въстаниците намирали подкрепа и съчувствие у своите съотечественици оттатък границата, че отделни дейци, намиращи се вече в освободените български земи, успявали да се прехвърлят и да участвуват в борбата във вътрешността на Македония. Българите от Княжеството и от Източна Румелия приели движението на македонските българи, не като местно явление, а като общобългарско движение. Ето защо не само отделни българи, но и цели чети се организирали и заминавали в района на Кюстендил и Горна Джумая. От друга страна, всред обществеността и в пресата се започнала активна пропаганда и дейност по събирането на помощи, храна, оръжие и други материали за поробените си братя в Македония. [422]
От многобройните изложени факти дотук можем да направим заключение,
че национално-революционните борби в Малешевско-Пиянечкия край, както и
в другите райони на Югозападна България през 60-те и 70-те години на миналия
век са неделима част ог общобългарското национално-революционно движение
през този период. Тези борби имаха за цел не само освобождението на населението
от вековното турско иго, но и утвърждаване на българската националност
а този край и създаване на единна българска държава от населението, населяващо
областите — Мизия, Тракия и Македония.
419. НБКМ—БИА. ф. 111, а. е. 720, л. 5.
420. Освобождение Болгарии от турецкого ига. Т. III, с. 212.
421. В планината Бигла — между Битоля, Охрид и Преспа — действувала четата на Васил войвода от Ресен.