9. УЧЕНИЧЕСКИ "ЛИТЕРАТУРНО-МУЗИКАЛНИ"

Единствената възможност за да се проявим кой с каквото можеше бяха тъй наречените литературно-музикални вечеринки, които ставаха веднъж в седмицата или два пъти през месеца, обикновено в събота вечерта или в навечерието на някой голям празник.

Вечеринките според правилника на пансиона бяха разрешени само ако ставаха по определена програма, приготвена от учениците, но предварително прегледана и проверена, а следователно разрешена или не от надзирателите. Последните, за да ни предпазят от евентуално увлечение в теми песни или приказки, които можеха да дойдат до ушите на властта, често съкращаваха номерата в представените от нас програми. Туй ни се видя малко тираническо, малко нетърпимо. Почнахме да отстояваме правата си.

Открито нито можехме, нито смеехме да кажем всъщност какво искаме да прокараме във вечеринката, тъй като предварително знаехме, че щеше да ни се отговори отрицателно, като надзирателят се позове било на училищния, било на пансионския правилник или пък на порядките в държавата – абсолютна монархия без всякаква свобода на словото и печата. Не оставаше друго, освен да намерим претекст някак да изместим въпроса за целите и задачите на вечеринката, само и само да прокараме своето. Спряхме се на началото, че ние като ученици в гимназиалните класове не можем и не трябва да търпим и да се учим в опекунство, тъй като утре, други ден ще излезем вече в живота, ще станем "свободни" граждани и следователно ще трябва още отсега по своя иницнатива да редим и приготовляваме всичко. Ето защо да ни се предостави правото ние и само ние да подбираме материалите за вечеринките, като предварително уведомим надзирателите само за реда на вечеринките, сиреч да отбележим само заглавията на темите, по, които ще се приказва, да отбележим имената на стихотворенията, които ще се декламират; заглавията на разказите или хумореските, които ще се четат или отбележат песните, които ще се пеят и т. н. И в тази "борба" нещо с молби, нещо със сръдни или закани като деца успяхме. Предостави се правото на специална ученическа комисия да подбира и нарежда програмите за вечеринките в пансиона. Значи място за аудитория имахме, слушатели също, оставаше само да се започне "дейност". Тук именно беше празнотата, пустотата, която изпитвахме при тези мисли и идеи, които ни занимаваха Образуваните групи изптърво идейни и литературни, а после и делови кръжоци, почнаха да се създават.

Представители на някоя група или кръжок представяха своите материали и кандидат, представители на друг кръжок представяха други материали и лица. Идеалистите се стремяха да прокарат своето, материалистите – тяхното. Надпреварванията бяха големи. "Националистите патриоти" (черковници) прокарваха своето, а пък "интернационалистите социалисти" от своя страна, макар скрито и страхливо, вмъкваха, мъчейки се да прокарат своята тенденция. "Литераторите", "музикантите" и "хумористите" се стремяха да прокарат всичко възможно по свои разбирания. Оставаше да се прокарат само в комисията, а след това да се види ефектът – какво впечатление ще направят на слушателите. Последните бяха критиците, защото те трябваше да се произнесат със своите одобрения или неодобрения. В случая пак се дойде до принципа на "масата", тъй като от тях, от техния вкус зависеше как и с какъв материал да се подреждат програмите. Последните се подреждаха като с особено старание се поставяха теми, които засягаха разни въпроси от научен, литературен и музикален характер. Разбира се, мимоходом, често вън от рамките на определената програма, някои в импровизирани "речи", хуморески или диалози засягаха малко "политика".

По това време в страната като абсолютна теократическа и феодална монархия нямаше никакъв свободен политически живот. Следователно за нас нямаше и теми, тезиси или конкретни актуални политически въпроси за разискване. Общото международно или междубалканско положение ни интересуваше дотолкова, доколкото в срещите между държавни глави или мъже ставаше въпрос изобщо за "болния човек" – Турция, и живота и положението на християните, живущи в Европейска Турция. Празнуването рождения ден или възкачването на престола на султана ни интересуваше, колкото може да интересува едно детско любопитство да видим гражданска, духовна или военна церемония, които обикновено ставаха по това време и, които почти всички, малки и големи – особено подчинените, завладени и угнетени – народности, немюсюлманските, подсмиваха като излишни и смешни. Обаче животът си върнеше по своя път.

Въпреки че нямаше абсолютно никаква свобода на печат и слово, въпреки общия мрак, в който се намираше цялото население, всички – разделени по националности, религия или вероизповедание – живееха свой отделен живот.
 
Както турците, арменците, албанците, гърците, тъй и българите си имаха свои национални идеали, отделен национален и културен живот. Черкви, училища, национални идеали, политическо и икономическо робство се чувствуваха и въпреки всички идеалистически теории, макар и напълно да не разбирахме или не схващахме всичко онова, което угнетяваше и тормозеше народната душа, все пак виждахме, наблюдавахме, чувствувахме това, което ставаше в страната.

През време на вечеринките се виждаше какво именно интересува, тревожи и занимава народните маси. Първото, което с интерес се слушаше и одобряваше бе, когато при разни случаи, в речи, четива или стихотворения се описваше и порицаваше робството, а възпяваше, възхваляваше свободата. Ето защо винаги, когато се критикуваще или осмиваше изобщо държавната власт или представителите на същата от най-висшите чиновници до най-последния пъдар или субашия, интересът или ентусиазмът в слушателите беше голям. Второто, което живо интересуваше масата беше осмиването или порицаването на духовното робство в лицето на представателите на патриаршията, а паралелно с това недъзите и ретроградството на българското духовенство: митрополити, архиерейски наместници, свещеници, монаси и пр. На трето място беше интересът към гърчеещите и сърбеещите се българи, т.е. гъркоманите и сърбоманите. Всички други въпроси и приказки бяха от малко значение и се слушаха дотолкова, доколкото бяха предмет за смях, приятни четива или разни песни и мелодии.

Въпреки всичкия контрол и ограничения, въпреки "литературно-музикалния" характер на вечеринките, почти всякога, било по програмата или вън от нея, с импровизирани речи или хуморески се приказваше по политически въпроси или исторически събития из живота на българския народ. Така напр. изнасяха се теми: "Дохождането на турците в Балканския полуостров", "Превземането на Цариград", "Превземането на Търново", "Битките при Косово поле, Чирмен и др." "Очерци и епизоди от борбите по учредяването на Екзархията", из живота и приключенията на С. Раковски, В. Левски, Бенковски, превземането на парахода Радецки и преминаването Дунава от четата на Хр. Ботйов, които по онова време бяха най-популярните и интересни и бяха изслушвани с жив интерес. Изобщо всяка вечеринка, докато дойдеше редът на следващата, бе предмет на разговори и коментарии.

Училищните занятия продължаваха, но те бяха черната, прозаичната работа, а коментариите, изучаването на събития, факти, стихотворения, исторически събития от българската политическа и най-нова история бяха най-важните теми, които правеха живота ни по-интензивен.

10. КОМЕНТАРИИ НА ФАКТИ И СЪБИТИЯ, СТАНАЛИ В МАКЕДОНИЯ

Политически иовини нямаше откъде да учим, защото рядко виждахме вестници. При това пък нямахме абсолютна представа за оратори или политически деятели, които по това време развиваха трескава деятелност в свободна България. Ние пълнехме своите глави само с книгите, които ни се удаваше да прочетем от една страна, и от друга – от разказите за станалите събития в родните ни места, т. е. аферите, които ставаха почти навсякъде из Македония по откриване на оръжия или някоя чета.

През 1897/98 учебна година се откри Винишката афера. Тя като голямо събитие с последвалите я жестокости от страна на властта бе предмет на чести разговори и дълги разисквания. След аферата в с. Виница се заредиха срещи и сражения на въстаници с войска или башибозук в Пирин, Малешевско, Перистер или Бабуна. Това бяха за нас събития от политически характер, които живо ни интересуваха, и ние както в гимназията и пансиона, така и по родните си места с особен интерес и внимание следяхме, коментирахме и проучвахме всички произшествия. Обаче като малолетни като далеч от местопроизшествията всичко узнавахме посредством близки или роднини, които ни посещаваха и като ни се предаваха събитията от тях, правехме нашите заключения и изваждахме поуките за в бъдеще, като всеки от нас отделно според своите лични разбирания и схващания, заемаше съответно становище в своя разговор или критика. Изобщо разговорите кога, как и защо станала Винишката афера; как и защо станало Разложкото въстание; какво било четнишкото дввжение през 1895 година и пр., бяха, тъй да се каже, актуалните политически събития и факти, за които приказвахме, спорехме, разисквахме и критикувахме. Но все пак всеки от нас приказваше по работи, факти и събития станали в околия, където бе роден. Учениците от Скопския вилает обясняваха и критикуваха събития било от черковно-училищен, било от революционен характер, станали например във Виница, Кочани, Щип, Велес, Кратово и пр.; серчани обясняваха събитията и фактите в Пирина, Струмишко и пр.; костурчани – за Костурско, битолчани – за Битолско и пр.

Солунската гимназия беше общ център, където ученици от всички краища на Македония се събираха, опознаваха и учеха. Гимназията, освен че беше огнище за просвета, но тя беше същевременно и център за политическата дресировка на бъдещите водачи на национал-революционното македонско освободително движение.

11. СОЛУН – ЦЕНТЪР НА МАКЕДОНИЯ

Обстоятелството че Солун беше голям град, център на цялата търговия в страната, с бюра на чужди (австрийска, италианска, французка) пощи и разни представителства на търговски агентства и консулства на разни държави допринасяше щото – макар че в периферията на Македония – всъщност със своите съобщителни средства по суша и море да представлява център, откъдето най-лесно и най-добре се наблюдаваше и учеше всичко, което ставаше във вътрешността на страната и в останалите балкански държави: България, Сърбия и Гърция.

Солун по своето народонаселение представляваше мозайка от различни народности с различен расов и религиозен произход. Турци, евреи, гърци, българи, власи – всички имаха своите черковни общини, училища и др. народностни институти. Мохамеданите, евреите, християните (православни, католици и протестанти) – всички бяха групирани по махали из града, който в етническо и религиозно отношение представляваше същински музей от раси, народности и религии. В града – в сравнение с останалите места в Македония – имаше една релативна свобода. Страхът на турците от представителите на европейските консули немалко допринасяше за тази свобода.

12. ВЪТРЕШНАТА МАКЕДОНСКА РЕВОЛЮЦИОННА ОРГАНИЗАЦИЯ

ВМРО беше вече напълно обхванала почти цялата страна със своите тайни конспиративни мрежи. Във всеки град или село, където имаше по-компактно българско население, съществуваха вече тайни конспиративни комитети или групи, но по-скоро с агитаторска и пропагандаторска цел. Из цялата страна кръстосваха легални апостоли, които туряха основите за изграждането на ВМРО, уреждайки едновременно с това канали за преминаването на чети и приема на специални агитатори от други райони.

Предмет за роптание, критика и негодувание бе турската власт, монархизмът, безправието и произволите на представителите на държавната власт – валии, каймаками, мюдюри, полицаи, жандармерийски началници, феодалите бейове с техните телохранители и субашиите по селата. Но всички те бяха далеч от нас, защото ние още никъде и с никого не бяхме влезли в непосредствен контакт. Негодуванието и възмущението си ние изразявахме помежду си срещу учителите, които все още по отношение на нас се държаха резервирано, за да спазят училищния правилник, да запазят своя авторитет и да не ни дадат какъвто и да било повод за подозрение, за да не ги проследи и открие властта. Султанът беше далече, валията и всички останали представители на държавната власт – недостъпни и непознати, но затуй пък непосредственият или пряк контакт с представителите на българската духовна власт ни даваше възможност да се доберем до някои факти от живота на митрополитите, архимандритите или архиерейските наместници в отделните градове.

13. КРИТИКИ И ПОРИЦАНИЯ НА ПРЕДСТАВИТЕЛИТЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДУХОВНА ВЛАСТ

Ето защо ние насочвахме всичките си критики срещу духовенството, което някои от нас наричаха "черната жандармерия", състоящо се от чревоугодници, ленивци, бюрократи, реакционери. Всички тези епитети ние давахме на представителите на духовната власт по всичко, що се касаеше до работи и факти, които узнавахме по вървежа на черковно-училищните работи в страната.

Нямаше владика, архимандрит или архиерейски наместник, когото да не критикувахме. Велешкият, скопският, битолският, струмишкият и неврокопският митрополити с техните подчинеии архиерейски наместници бяха предмет на остри критики и порицания. Наистина, някои може би справедливо заслужаваха тези критики и порицанияпоради тяхното поведение по светските и черковно-училищните порядки в отделните райони, обаче повечето от критиките бяха сухи, неоснователни и безпредметни, по трябваше да се намери обект за критика, за да излеем своето негодувание и излеем някак си своя яд и младенчески жар.

14. ПРЕЦЕНКА НА УЧИТЕЛИТЕ ПРЕПОДАВАТЕЛИ И СТРАННО КРИТИКУВАНЕ НА УЧИТЕЛЯ ПО ТУРСКИ ЕЗИК

След духовенството, разбира се, идваха поред учителите и възпитателите ни. Те не бяха малко. Всички не бяха с еднакъв темперамент, убеждения и такт; кой по-нервозен, кой по-флегматичен, кой по-строг, кой по-отстъпчив. Между тях имаше и мнозина педанти във всичко, но имаше и учители и възпитатели, които служеха като образец за подражание. Критиките обаче не преставаха: учителят по естествена история бил "неспособен", по история – едностранчив, по български език – педант, по останалите изучавани езици – ленив, и пр., и пр.

От всички учители преподаватели най-трагично беше положението на учителя по турски език Едхем ефенди – син на учител, също така няколко години преподавател по турски език в горните класове на гимназията – интелигентен и добродушен човек. Всичката ни омраза против турската тирания при разни случаи се изливаше върху него, като че ли той беше съучастник във всички неправди, произволи, които ставаха в страната и за които ние по-скоро само слушахме, отколкото да виждаме или да бяхме преживели.

Едхем ефенли с една особена старателност правеше всичко възможно да ни улесни в изучаването на турокия език, който за нас в сравнение с останалите езици бе мъчен и труден предмет за изучаване. Дълги и подробни обяснения с граматически и синтактически правила, къси, ясни и отбрани четива, синоптически таблици и упътвания за склонението или спрежението на турските, персийските и арабските думи и глаголи, готово написани и литографирани ни се даваха от него, та не ни оставаше друго освен да си дадем малко труд и внимание за да изучим по-добре турския език, който беше и официален. Ние обаче вместо да внимаваме в преподаването, вместо да използуваме случая, вместо най-сетне да изпълним и най-последната ученическа обязаност – да бъдем послушни и търпеливи, с всевъзможни юношески фокуси, бъбрения и подигравки всячески саботирахме и обременявахме Едхем ефенди единствено за това, че преподаваше турски език, смятайки го за излишен и неподребен, вследствие на което се отнасяхме с голямо презрение. Ние нито внимавахме при преподаването, нито държахме бележки, нито го изучавахме. Ей тъй, трябваше да се намери начин някак механически да го изучаваме и сякаш искахме от Едхем ефенди да намери някой способ с фуния да ни се влеят в главата знания по турски език, а това нито беше възможно, нито пък и даже трябваше да се мисли. Например при четене или разчленение на думите Едхем ефенди се опира при някои случаи в турската граматика, за да ни обясни някои важни правила, обаче ние се преструвахме че уж не разбирахме... защото не ни е ясно обяснено. Той се мъчи на турски, на български или най-сетне с помощта на френската граматика да ни обясни, а ние все се преструвахме, че не сме разбрали и му давахме да разбере, че не ще можем да разберем. Той се ядосваше, ние се смеехме, той ни гълчеше – ние нехаехме и често пъти Едхем ефенди съвършено изморен, нервиран и ядосан, виждайки явното наше нехайство, хвърляше тебешира на пода, вземаше каталога си и излизаше от класната стая без да донесе нито на класния ни учител, нито на директора за този наш саботаж. Едхем ефенди правеше това от добродушие, защото и като човек, и като възпитател, и преподавател не искаше заради него да пострада някой от учениците.

Едхем ефенди често преглеждаше тетрадките ни по домашни и класни упражнения, в които намираше много грешки, и на всеки ученик поотделно съобщаваше, че има толкова грешки, "колкото косми има на главата", а ние вместо да се свеним и червим – се смеехме. Той се много ядосваше, а ние го успокоявахме, че това не е голямо зло и че лесно ще се поправим и че няма значение дали тетрадките ни са в изправност или не, защото, казвахме ние, важното е какво е написано и как е написано, а не е важно дали имаме определени тетрадки и дали последните са чисти, нагледни и изобщо в изправност. Той с бащинска обич ни казваше, че не взема акт от думите ни, нито ще прави въпрос от това, завършвайки:

– Тъжно ми е, жал ми е, че това ще ви остане навик и ще се отрази в бъдещия ви живот.

Ние изказвахме съмнение, а той авторитетно казваше:

– Аз когато виждам тетрадките ви, аз виждам вас и вашата работа като бъдещи граждани, защото всяка ученическа тетрадка е огледало, в което се вижда ученикът какъв ще бъде в живота както за себе си, тъй и за ближните си. Аз зная това от опит, защото в миналото много ученици съм наблюдавал в клас и сетне след като привършиха гимназията, видях ги, слушах за тях какви граждани станаха! Най-сетне разберете, турският език, колкото и да го ненавиждате, ще ви е необходим и полезен повече от всички други езици, защото той е официален език в държавата.

Обаче нито неговите съвети, нито изтъкнатите от него аргументи ни трогваха. Ние с една упоритост, сякаш по инерция, старателно го саботирахме и той просто изпадаше в отчаяние от своя неуспех, без ни най-малко той, като учител, да бе виновен. Всичката му вина се състоеше в това, че той беше турчин и само затова според нашите разбирания трябваше да го саботираме и ядосваме. Докато по всички останали предмети почти всички учители бяха взискателни, придирчиви и строги, учителят по турски Едхем ефенди беше към нас внимателен, снизходителен, отстъпчив, вследствие на което и ние смятахме, че преподаваният от него предмет беше от второстепенните предмети.

Често пъти по ревизия заедно с Едхем ефенди дохождаха или класният наставник или директорът, но при все това резултатът беше един и същ, тъй като и те не можеха да определят нашето нехайство, защото и те почти всички не знаеха турския език, а си обясняваха с трудността на самия език, а може би и те по атавизъм имаха същите разбирания по изучаването на турския език.

15. ЕДНА ТУРСКА ПРЕОЦЕНКА ЗА СОЛУНСКАТА БЪЛГАРСКА ГИМНАЗИЯ

Турската власт гледаше на солунската българска гимназия като на едно образцово училище. Един турски държавник в своите мемоари пише следното:

"Българите в Солун имаха една гимназия с пансион, в която се възпитаваха младежи от всичките краища на Македония, тъй като в града българите бяха съвсем малко... Обаче болшинството от християнското население в Македония бе българско. Патриаршията наистина държеше под свое влияние много български села и почти цялото население смяташе за гърци, обаче то бе българско, говореше български и почти нищо не разбираше от гръцките молитви. Патриаршията всъщност се крепеше на невежествената и фанатизирана маса. Българската гимназия в Солун беше отлично уредена и както турците, тъй и гърците завиждахме. За учители се изпращаха от България способни и даровити преподаватели, които всички имаха един общ национален идеал. Тази гимназия приготовляваше младежи, които се пръскаха във вътрешностга и в цялото селско население вдъхваха пак един и същ общ национален идеал. Способни учители турци като поета Сади ефенди, Гюмрукчи зааде Фазъл бей, преводчика при училищната инспекция Едхем ефенди преподаваха турски език, който в сравнение с останалите гръцки, еврейски и други училища основно се изучаваше, докато пък турските все още частни училища "Хамидие", "Фейзие", "Османи" едва тогава се уреждаха, организирваха, и то от учители, повикани от Франция и Цариград"... ["Тюрк Хаяти" (Турски живот). Цариград. Защо изгубихме Румелия, 1925, No 5]

16. ПОСЕЩЕНИЕ НА МАНАСТИРИТЕ "СВ. ЯКИМ ОСОГОВСКИ", "СВ. ГАВРИЛ ЛЕСНОВСКИ" И "СВ. ПАНТАЛЕЙМОН"

Учебната 1897/98 година привърши. През ваканционните месеци, както всяка година, всички се разотидохме по родните ни места. Някои по-щастливци с роднински връзки или с по-добро материално положение заминаха за България: София, Пловдив, Варна. Аз заминах за Кратово. Там през цялата ваканция бях с другарите ми съотечественици, които следваха в Скопското училище. Освен тях от България (Кюстендил) бяха дошли няколко учители, родом от Кратово, за да прекарат ваканцията при домашните си. Всички общувахме, правехме излети в околностите на града, а също тъй редовно вкупом посещавахме манастирите "Св. Яким Осоговски" (Паланечко), "Св. Гаврил Лесновски" (Кратовско) и "Св. Пантелеймон" (Кочанско), където се срещахме с ученици, роднини и познати от околните села и градове. Тия наши посещения на гореказаните манастири бяха кратковременни, обаче внимателно и с интерес гледахме и изучавахме било историята на манастира, било постройката с всички забележителности както в самия храм, тъй и в пристройките, сводовете, а най-вече съществующите надписи по иконостасите и изображенията.

За нас тези манастири бяха свети места, където ходехме на поклонение. Там в тях виждахме как и с какво себеотрицание в миналото наши българи въпреки черното духовно и политическо робство са се мъчили да дадат пример на останалите простосмъртни. Отшелници, труженици в писмеността и просветата, в продължение на години се отрекли веднъж завинаги от земните блага и изкушения като са прибрали около себе си в манастирите хора от околните села, като са ги учили на бащин език, просвещавали са ги и им обещавали не земен, а честит небесен живот. И наистина, само като се спре на високите места, където са построени и трите горепоменати манастири, от които се вижда цялата околност, човек неволно се пренася в друг мир, вдъхновява се с други мисли, чувствувайки се горд като някоя птица, кацнала на върха на някое високо дърво или на някои висока канара.

В навечерието на патронния празник на всеки манастир почват като пчели край своя кошер да се събират граждани и селяни: мъже, жени и деца, всички в празнична премяна, за да могат да се черкуват. Всички посетители на манастирите са оставяли своята лепта било в пари, било в дрехи или хранителни припаси: жито, царевица, овощия и пр., с което веднъж поне през годината отдават своята почит и изказват макар и мълчаливо своята признателност към черковните духовните труженици – вече светци – св. Яким Осоговски, св. Гаврил Лесновски и св. Пантелеймон – всички ученици, агитатори и сподвижници, съмишленици на много още такива светии, чиито места за проповед, просвета и отшелничество са отбелязани на толкова населени места в Македония. Над всички манастири като ореол блести както по височината, така и по обстановката архитектура, бележитости и пр. манастирът "Св. Ив. Рилски", чиито ученици, сподвижници и съидейници са били св. Яким, св. Прохор Пчински, св. Гаврил Лесновски, св. Пантелеймон, св. Георги Кратовски и др. В тези манастири са обучавали на българско четмо, писмо и църковно пение, оттам са излизали и свещеници за околните градове и села.

Знае се, че българските манастири, пръснати по разните български земи, са играли извънредно голяма народно-просветна роля още откак християнството проникна в България. Те са били не само места за молитва, за отдих и мир, но и народни училища, народни библиотеки, прибежища на писатели и учени хора, огнища на българската образованост, пазилища на българската народност.

Между българските манастири ония в Македония се отличаваха със своята родолюбива дейност още от времета на св. св. Климента и Наума. Манастирите "Св. Наум" (Охрид), "Св. йоан Предтеча" – Бигор, Хилендарският и Зографският манастир (в Света гора), "Св. Атанас Лешовски", "Св. Прохор Пчински", "Св. Яким Осоговски", "Св. Гаврил Лесновски" и др. са люлки не само на българската просвета в Македония, но и такива на борбата на македонските българи за свобода.

Горепоменатите манастири се посещаваха от мнозина: един да се поклонят и да се причестят; някои да се изповядат и потърсят лечение, а други само да се помолят или просто за разходки или срещи. Тук вече селяни и граждани, богати и сиромаси, стари и млади – всички се изравняват, усещат се като свои родни братя, чувствуват и преживяват общо като чада на един потиснат народ. Поставят се общи трапези с ястия, плодове и питиета. Всички се веселят, запознават и общо беседват по минали, настоящи и бъдещи работи.

През 1898 година лятото – макар че Винишката афера беше минала, но всички за нея приказваха, правеха се разни коментарии, разказваха къде било намерено скрито оръжие, пушки, патрони и пр., разказвайки разни епизоди от тревогите, страданията, арестите, побоищата на селяни и граждани от Виница, Кочани, Щип, Кратово, Паланка, Куманово и пр. Аферата беше вече минала и беше взела вече своите жертви – светци, които в душата на народа уподобяваха на светците, в чиято памет са построени и манастирите. Главните виновници, посочени от предатели и доносчиии, бяха вече в затворите и изпратени на заточение в Подрум (Мала Азия). Такава бе съдбата на учителя Йосиф Даскалов, ръководител на местния революционен комитет в Кратово, със 7–8 души селяни от селата Лесново, Шлегово, начело с игумена при Лесновския манаетир отец Козма, от Паланка – Д. Миразчиев, учител, от Щип – Мише Развигоров, от Кочани и Виница – Тодор Иванов и баща му, и др. Мнозина разказваха за мъченията, побоищата, терзанията при масовите арести на граждани и селяни от гореспоменатите околии. Почти всички подчертаваха, че изобщо селяните при всички разкрития, побоища, изтезания и пр. за да посочат лица, пушки, книжа, са се държали по-кораво, били по-упорити и са претърпели всички мъчения и изтезания без да отпаднат духом и без да признаят нещо или да изкажат близките си.

Както при всяко събитие, така и през време на Винишката афера добиха голямо име и известност някои лица, учители или дребни търговци и занаятчии, и повечето за тях се приказваше, тях злословеха или похваляваха, а някои възпяваха. Обаче от разказите, от личните свидетелства на мнозина ясно нзпъкваше, че същинските мъченици, труженици, организатори, дейци в конспиративната работа са били пак някои граждани и повечето селяни, които със своя ум, със своя такт, със своята упоритост, твърдост, характерност се посочваха като пример за подражание и назидание на нас, младите. Имената на тези герои мъченици малцина знаеха: Доне и Стамен от с. Шлегово, Тр. Карбински от с. Карбинци, Илия от с. Лесново и т.н. Имената и тяхната дейност ще се опишат по-късно от тружениците в националната ни история.

Безименните, неизвестните, незнайните, но незабравени македонски герои мъченици са йероглифите, от откритието и прочитането на които ще се напише и бъдещата истинска история на македонското освободително движение. Те в своето болшинство са починали убити и, ако са останали някои живи, те са се спотаили по далечни и непристъпни селища или паланки, но техните роднини, близки съграждани, а най-важното техните питомци ги знаят и дълг се налага на всички, без разлика на възраст, да ги опишат, да ги припомнят, за да може историкът да ги отбележи, защото няма и не може да има нещо скрито в историята, която както се знае на никого не прощава, но и никого не забравя.

За нас, младите, любознателните не беше мъчно да изучим как и кога се е създала организацията, кои са били първите основатели, агитатори, куриери и ръководители, как, с кого и къде са работили и т. н. Всичко това, което слушахме не приличаше на онова, което бяхме чели в разказите, повестите на разни белетристи. Животът на македонското население ни се рисуваше в черни краски с всичките му грубости и жестокости. И тъй като лицата и местата ни бяха добре известни, ние с увлечение всичко слушахме с удивление.
 
[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. През времето на цар Симеона (892 – 927 г.) се почва трескава книжовна и културна дейност по цялата държава с главни центрове Преслав в Североизточна България и Охрид в Югозападна Македония. За това време имаме писмени исторически свидетелства за съществуването на Лесновския манастир с 20 храма, параклиси и скитове около себе си, в които се подвизавали над 192 монаси, без тези от манастира – нещо като "Осоговски Атон".

В същото време е имало българска епископия в Злетово, Кратовска околия, която е съществувала до 1341 г., когато са я унищожили сърбите.

През времето на цар Петра се явяват и първите български светци – най-напред св. Иван Рилски от с. Скрино при планината Руен. След него следват съвременниците му – св. Яким Осоговски, св. Гаврил Лесновски от Осичеполе, вероятно от с. Градец, Паланечко. Св. Гаврил бил син на царски съветник, а сам бил религиозно образован, художник живописец и с мистично настроение. Той построил черква в съселното на Градец село Търново, после отишъл при игумена на Лесновския манастир, молил го да го приеме и подстриже в монашески чин и да му разреши в един от скитовете на манастира да се посели и отдаде на пост и молитва.