МАКЕДОНИЯ ПОД РОБСТВО
 
Грешките и поуките от миналото
ни посочват пътя към бъдещето.
1. КРАТОВО И ОКОЛНОСТТА

От градовете в Македония, които имат значение за запазването на българския дух и традиции от тъмните епохи на духовното и политическо робство, една завидна роля се пада и на старинния град Кратово.

По основаването, съзиждането на града не се знае нищо положително...
По предание първите поселенци били римляни-рудари. Тяхното селище се намирало малко по-горе от днешния град, в една местност, където във всичи времена са намирани основи на постройки, гробища, парчета от съдове, римски монети, накити и др.

Тая местност, види се, поради злата участ на селището – или изоставено, или постраало от някоя стихия – е известна на старите хора с прозвището "Злокуки".

През Първото и Второто българско царство от кратовските рудници, или както в днешно време ги наричат рупи, се добивало мед, желязо, сяра, сребро и злато.

Знае се, че в миналото е имало материално благосъстояние и духовна култура. [1]

През сръбското владичество в Кратово (1330 – 1355) имало малко сръбски чиновници около оловно-сребърните мини и отпосле дошла една малка колония от република Дубровник, заинтересувани в производството на металите. И едните, и другите изчезнали в масата на българите с течение на времето.

Из каменните (калдаръмни) дворове на някои от къщите се издигат седем средновековни кули – жилища и крепости на кратовските князе до края на ХVI столетие. Тия замъци придават и архаичност, и тайнственост на града, като поразяват чувствата и будят фантазията да възсъздават картината на миналото.

Голямо впечатление произвеждат и оцелелите пет джамии, чиито високи минарета сякаш искат да надминат средновековните кули-замъци и да посочат турското могъщество в миналото. [2]

От останалите по разни библиотеки, музеи, паметници всеки може да се убеди, че в Кратово се е култивирал българският дух в оная далечна епоха с една ревност, присъща само на призвани за висока мисия духовници, народни труженици. [3]

Разположението на града по склоновете на рътлините и бреговете на трите бучащи реки с високи притоци е такова, че всички усилия на погледа да го обгърне изцяло са суетни.

Кратово е малък град, разположен в полите на Осоговската планина, в една котловина, отвсякъде заградена с венец от величави балкани: Лисец, Буковец, Плавица и техните разклонения. Градът е построен на няколко стръмни рътлини и обиколен с високи, остри ридове, които го правят почти непристъпен.

Спретнатите обикновено дву- и триетажни къщи с балкони или стари чардаци са накацали амфитеатрално по стръмните скланове на рътлините. Рътлините в града са прорязани с три реки, над които на няколко места има дълги и високи мостове, някои от които – каменните – са построени още в средните векове и още стоят неповредени.

Буковец – връх на Осоговската планина (1000 м надморското равнише) – стърчи над града със своята височина, обрасъл с високи гъсти дървета като един букет, украсяващ града и цялата котловина, която се открива към запад.

Околността на града се състои изключително от лозя и ливади, между които са посадени много плодородни дръвчета.

През пролетта и лятото лозята и ливадите са единствените места за разходка, сборове и веселия на гражданите. Мъже, жени и деца се събират на групи и отиват на места, от дълги години определени за тази цел, където правят своите веселби (теферич).

Градът Кратово е населен с турци и българи, които живееха в отделни квартали и освен на пазара – чаршията, почти не се срещаха едни с други. Разделени по език и вяра, обичаи и нрави, градът бе разделен, тъй да се каже, на две половини.

Между турците имаше няколко бейове (феодали), които притежаваха големи имения, бяха собственици на цели села, чиито жители бяха техни слуги, работници, ратаи. Тези бейове (феодали) по своя живот, държане и обноски бяха като тръне в очите на градското, особено на българското население. Политическата власт на турското правителство не бе нищо пред деспотизма, своеволията и нахалността на бейовете феодали. Ако някой българин в делничен ден е по-добре облечен или изпъкне със своята решителност, пъргавина в най-дребните текущи местни работи, бейовете феодали бяха, които брутално, почти с бой и плесници го "вразумяваха".

При сборове или вечеринки по къщите или "теферичите" (общи сбирки вън от града в някоя от ливадите), когато ставаше дума за турската власт или изобщо за турците, бейовете феодали бяха най-вече предмет на разговори, критика и присмех. Малки и големи им се присмиваха, от тях се страхуваха и ги ненавиждаха. Всъщност обаче бейовете феодали бяха представителите на публичната власт и мохамеданската религия. Верският антагонизъм, поддържан от столетия, още повече засилваше омразата между турци и християни. Бейовете феодали със своите произволи даваха поводи за общи порицания и обща ненавист към всичко турско.

2. ЮНОШЕСКИ ВОЛНОСТИ

Децата по навик и подражание на по-възрастните още от юношеска възраст привикват да се катерят по високите скалисти остри ридове и да минават почти разрушени и високи мостове в града. И за мене най-забавителните игри бяха как да се изкача на някоя висока, почти непристъпна скала, как да стигна върха на някой от стърчащите ридове или как по-ловко и бързо да мина някой от мостовете, построени почти от едно или две обли дървета (буки). Всички тези детски игри и забавления особено обезпокояваха и тревожеха родителите ми, излагайки живота си в опасност, и на два-три пъти преживях такива премеждия, че само по една случайност можах да запазя живота си.

3. В СКОПИЕ, В ПАНСИОНА

При такова прекалено детинско желание за приключения още преди да привърша първоначалното си образование, моите родители въпреки желанието им искаха на всяка цена да ме поставят в условия, за да избегна и други възможни премеждия, които можеха да ми костват живота. Единственото, което по това време те можеха да направят, бе да ме настанят в някой пансион, а такъв като най-близък бе пансионът при Скопската прогимназия, в която един от моите братовчеди, Иван Иг. Златков, бе назначен учител и надзирател. И тъй през 1892/93 учебна година постъпих в I клас при Скопската прогимназия и почти всички домашни и роднини при заминаването ми се присмиваха, като с ирония ми заявяваха, че ме пращат по-скоро "сюргюн" – на заточение.

В скопския пансион и училище аз се намерих в съвсем друга среда. Друга обстановка, нови другари и познати, прибрани почти от всички градове и някои от селата в Скопския вилает. В пансиона, въпреки че бяхме разделени по възраст и класове, общуването ни бе пак на групи, по градове. Група паланчани, група kратовци, велешани, тетовци, кумановци, щипяни и пр. При определен режим и постоянен надзор се учехме и занимавахме както в пансиона, така и в училището. Животът ни в пансиона бе по-интензивен и по-приятен. Обща трапеза, общи гимнастически и други игри, общи сбирки и отделни групови събрания и срещи. Както казах, в пансиона имаше ученици от градовете и от селата. Не зная как и защо, види се само поради начина на живота, обноските и говора всред нас - пансионерите, имаше две течения. В едното пансионерите ученици селянчета, а в другото пансионерите ученици от градовете. При игри, сбирки, срещи по разни поводи и случаи всякога и във всичко изпъкваше един "антагонизъм" между селянчетата и гражданчетата. Често пъти се случваха пререкания между учениците селянчета и учениците от градовете. През всичкото време на учебната година тази детска съсловна борба продължаваше. Разбира се като деца не липсваха кавги и крамоли и между учениците пансионери от разните градове. Прибрани от разни краища, още различаващи се по диалекта в говора, свикнали с разни обноски и даже начин на живеене, общувахме, живеехме и играехме тъй да се каже като отделни родове и въпреки че бяхме в едно и също учебно заведение обаче общувахме, живеехме и играехме не по възраст и класове, а групирани в отделни групи: велешани, щипяни, радовишани, тетовци, гостиварци, кумановци, кратовци, паланчани и пр.

Въпреки строгостта даже на Пере Тошев като учител и възпитател, въпреки училищния правилник и общия надзор както в училището, тъй и в пансиона вървеше все тъй – във взаимни групови срещи, надбягвания (плувания в р. Вардар) и пр. и пр., с, които мъчно се справяше училищната власт, а при два случая при опит за бунт в пансиона се замеси и административната власт – лично губернаторът (валията) Хафуз паша, първият реформатор в Косовския вилает, единственият висш чиновник, който своевременно сериозно се беше заел да дисциплинира албанското население и спре произволите на албанските планинци, които дотогава в обноските си към местното население по градове и села се отнасяха брутално и навсякъде единично или групово, винаги въоръжени, всяваха ужас, като си служеха със закани, формени грабежи, наранявания и убийства.

4. ПЪРВИТЕ БУНТОВНИЦИ КОМИТИ

Следната учебна година както и в града, така и в пансиона и училището почнаха да се носят слухове за въстаници комити, сражения с войската и жандармерията. Всички новини учехме или вън в града или когато някой близък или сродник на някой от учениците пристигнеше от Кочани, Пехчево, Царево село, Кратово и пр. В късо време всички слухове станаха реалност. В Скопие на няколко групи пристигнаха вече заловени въстаници комити и ние за да ги видиме било когато минаваха по главната улица от гарата до правителствения дом или по улиците покрай р. Вардар, или пък пред самия централен затвор Куршумли хан с позволение, под разни предлози или просто избягвахме от пансиона. На групи по 6 – 10 души, облечени в разни, носии, повечето селски, едни с калпаци, други гологлави, всички в цървули и пристегнати, обиколени от войници и стражари, гордо вървяха по улиците на път било за централния затвор, било към правителствения дом или комендантството в Скопие. Въстаниците комити вървяха в редици, стъпвайки свободно, гордо и спокойно гледайки наоколо публиката, киято ги наблюдаваше и изглеждаше от главата до петите. [4]

В края на учебната година всички ученици пак групово си заминавахме по родните места. В Кратово малки и големи, селяни и граждани, мъже, жени и деца, всички приказваха все за заловените и избити комити, чиито глави, надянати на прътове за страх и назидание на местното население, властта в продължение на часове излагаше на публични места. Турците порицаваха и осмиваха заловените или избити комити, а българското население с особена симпатия приказваше за тях: кои били, откъде дошли, къде и как се били, и почти всички жени и деца почти масово се стичаха, когато властта предаваше главите или труповете на убитите четници, за да бъдат погребани от българската черковна община.

Въстаниците в Кратовско почти навсякъде (с. Барбарево, Секулица, Повишени) бяха избити, заловени или разгонени, обаче населението с разни една от друга по-трогателни приказки в продължение на месеци се занимаваше с тях и тяхната трагическа участ. Въстаниците комити навсякъде срещали спънки и неудачата бе обща, обаче комитите със своята борба, дела и трагична смърт направиха една небивала по своя размер пропаганда и агитация всред българското и турското население. [5] Техните приключения по разни села и планински местности населението точно проследи и изучи, а разказите за тях и тяхната борба фантастично почнаха да се разнасят от уста в уста и даже да се възпяват като народни песни:

Горо ле, горо, зелена,
и ти, водице, студена,
вижда ли, горо, да мине,
Кара Танаса войвода?...
Селското население се ободри, а градското все повече и повече се окуражи и раздвижи въпреки бдителността на административно-полицейските органи. По общи сборове или веселия, по града и селата почти открито се приказваше за "общата" работа, за бъдещата предстояща вече борба. Срещите и интимността между селяни и граждани зачестиха и всеки при всички случаи, където имаше възможност, искаше да манифестира било своята ловкост, духовитост или борчество.

Революционната организация имаше вече своята мрежа както в града, тъй и в някои от селата. Тайно почнаха да циркулират вестници, да се пренася и укрива оръжие – пушки, патрони и револвери. Както в града, тъй и в селата, колкото и да искаха това да мине тайно и незабелязано, все пак повечето работи бяха почти достояние на широк кръг от българското население.

5. В СОЛУНСКАТА ГИМНАЗИЯ

През 1896 година постъпих в Солунската гимназия за да продължа образованието си. Настаниха ме пак в пансиона, където се намерих при съвсем друга обстановка, други другари, други навици, друг живот. Докато в скопското четвъртокласно училище съревнованието между учениците бе по-скоро в игрите и приключенията в пансиона или вън от него, тук в Солун, съревнованието между всички ученици беше само в училището. Пансионът бе обикновено училище. Дружбите на учениците не бяха вече групови по градове, а по класове или по възраст. Общите теми и разисквания не бяха кой как и с кого се бил или пък кой кого надвил, където се групово къпели или гонели, а кой с какво се е проявил в училището или на седмичните или месечни ученически литературно-музикални вечеринки и пр. Ученическите вечеринки, макар предварително устройвани по определена програма, вземаха вид на общи събрания, където бе мястото и се удаваше сгоден случай кой ученик с какво може да се отличи: декламации, песни, приказки, пък даже и импровизирани речи. Учениците ог горните класове бяха предмет на общо внимание, а те пък от своя страна към учениците от по-долните класове се държаха и отнасяха снизходително, сякаш че бяха назначени и определени за възпитатели. Грубостите, буйствата, пререканията по разни поводи в училището или пансиона, каквито имаше в Скопското училище, тук вече не се проявяваха. Освен това обноските на учителите към учениците в пансиона и гимназията бяха по-други.

6. УЧЕНИЧЕСКИ БУНТ

В началото на пролетта, почти незабелязан от нас, по-малките, в гимназията стана един бунт. На 7.II.1897 година сутринта внезапно в общия салон в гимназиалното помещение се чу голям шум, обща глъчка и тропот на крака. Никой не влезе в класните стаи. Всички се събрахме в общия салон. В тоя момент освен дежурния надзирател в училището помежду нас взеха да се движат няколко от учителите, а така също и директорът на гимназията Ат. Наумов. Още с появяването на последния чуха се един два гласа: "Долу-долу" – и почти всички като папагали почнахме да викаме "долу". Защо? Срещу кого?... Това малцина знаеха. Ние всички от първи до седми клас бяхме в общия салон и бяхме вече тълпа, която несъзнателно се влачи без да знае защо и срещу кого. Всички увещания на по-примирителните и ползуващи се с авторитет учители-възпитатели бяха излишни.

Реши се, че гимназията е затворена и ние вкупом в редици, както обикновено пак придружавани от съответния учител-надзирател, се прибрахме в пансиона.

През този ден не се явихме на редовните класни занятия, нито пък на вечерните занимания. На другия ден обаче почнаха съвещанията. Без разрешение на надзирателите ни учениците устроиха срещи и събрания в занимателните салони за общи разисквания и общи решения. Учителите-надзиратели в пансиона бяха през това време само "глухи" и "неми" свидетели на започнатата "борба".
 
Обши съвещания и събрания ставаха почти всяка вечер, а понякога и следобед. Разискваха се разни въпроси, обаче главният въпрос, върху, който най-много се разискваше, беше как и къде ще трябва да се явим пред екзархийския пратеник за да изложим исканията си, какви да бъдат те, как да се изобщо формулират и представят. Всичко това бе предмет разбира се на нашите общи събрания, съвещания, разисквания и решения.

След няколко дни в едно от събранията се съобщи, че екзархийският пратеник вече пристигнал и че бил на квартира в хотел "Коломбо". Оставаше да се започнат "преговорите".

Всред нашата бунтовническа среда се оформиха две течения. Едни изказаха мнение, че той, самият представител, трябва да дойде в пансиона и в общата зала (занимателния салон) да се разисква и решава. Обаче някои от по-възрастните и по-разсъдливи ученици се противопоставиха на искането на първата група, заявявайки, че това е абсолютно невъзможно, тъй като той, еквархийският пратеник, като училищен инспектор е началство и власт, а ние сме ученици и сме нему подчинени. Следователно ние ще трябва да отидем при него, а не той да дохожда при нас. Това становище се възприе от всички. Оставаше единствено да решим колко души от наша страна да се явят при него и кои именно ученици. Реши се по двама от всеки клас (IV – VII), всичко осем ученици. Оставаше да се реши дали изобщо ще трябва да се разисква и третира устно или писмено. Възприе се последното, като се определи една комисия, която да редактира нашите искания и да изложи хода на работите и порядките в гимназията и пансиона.

Гимназията временно се затвори. Учениците и екзархийският пратеник "преговарят", а учителите и надзирателите като подсъдими стоят настрана.

В деня на бунта пък и през всичкото време, докато беше затворена гимназията, както учителите така и надзирателите в пансиона бяха съвсем коректни и държаха се много примирително. Всичко отбелязваха, бащински се подсмиваха обаче старателно се въздържаха от всякакви вмешателства в "общия" спор само и само да не се даде повод на държавната власт да се намеси, тъй като едно евентуално намесване щеше да се изрази съвсем другояче и можеше да коства скъпо на някои от възпитаниците ученици, и на някои от гражданите, а най-вече на някои от учителите.

През цялото време съществуваше една чисто ученическа дисциплина. Кой, къде и кога може да излезе извън пансиона, кой с кого може да се среща, се държеше сметка. Трябваше да се наблюдава най-щателно върху някои ученици, които било по съвета на домашните им, било по съвета и увещанията на външни лица, можеха да покажат малодушие и борбата да се провали, защото ние смятахме, че тази борба трябва на всяка цена да се спечели от нас, учениците, а не от нашите учители и надздратели. Тази наша контрола беше на своето място. Наистина под давление на някои от гражданите яви се едно малко разколебание в нашата среда, обаче непримиримите надвиха и всички опити да се разединят и разценят на две групи учениците бунтовници напълно се осуетиха от самоконтролата на учениците.

Съобщи ни се, че от няколко дни екзархийският пратеник вече чака и иска среща. Навярно той в първите дни след пристигането си всецяло се бе отдал да изучи по отношение на ученическата стачка какво поведение държи българското гражданство, основно да изучи спора, въз основа на, който се беше вдигнал бунтът на учениците. Всъщност обаче нямаше между учителите и учениците каквито и да било спорове или неправди. Напротив, голям антагонизъм и взаимни борби се водеха между самите възпитатели учители, от една страна, а от друга – паралелно с това и между гражданите, тъй като в Солун българите бяха разделени на две партии, борещи се една срещу друга.

Споровете между двете партии се водеха изобщо с какви методи да се работи в бъдеще в борбата за освобождението на Македония. Едната група беше за тиха просветна черковно-училищна борба, като се върви по еволюционен път, за да могат македонските българи постепенно да се издигнат в културно-просветно и икономическо отношение и заемат големи и малки служби в турската държава и по такъв начин да образуват държава като се помъчат да изтикат на по-заден план гърците. Тая еволюционна група беше ръководена от екзархистите, които бяха неприязнено настроени срещу всякаква преждевременна революционна дейност, срещу всякаква конспиративна борба, смятайки, че с такива преждевременни борби ще се влоши положението на македонския българин.

Другата част от учителите заедно с една част от гражданството бяха носители на революционния метод на действие и не можеха да се примирят с исканията на първата група. ВМРО беше вече основана и постепенно разширяваше своята мрежа от тайни конспиративни комитети из Македония.

Еволюционистите издигаха лозунга – легална борба, просвета, черкви и училища – пеейки песента "Труд и ревност – с нам сполука", а революционерите едиовременно с този лозунг препоръчваха и прилагаха революционния метод на действие, пеейки "Свободата не ще екзарх – иска Караджата".

Говорих вече в друг спомен за  р а з д е л е н и е т о  както на гражданството, тъй и на учителството в Солун на два  в р а ж д е б н и  л а г е р а. Справедливостта обаче изисква да кажем, че за напредъка на българското дело в Солун еднакъв дял имат и едните, и другите.

Но при все това тези две течения си оставаха непримирими, дебнеха се, търсеха случаи, за да си дадат сражение.

Един  и з к у с т в е н  к о н ф л и к т, създаден от едната страна (екзархистите), докара неочаквани резултати. Цялата гимназия спря функционирането си и стана смяна на директора й. Оказа се, че другата страна (сепаратистите) беше по-силната.

Даденото разяснение по тази случка, която срещаме в Гарвановите спомени е много далече от истината.

Нека повторим, защото го казахме вече при друг спомен, че при директор като Сарафов подобни работи не биха могли да станат в Солун. Той, Сарафов, никога не би застанал начело на едната учителска група, за да гони другата пак подчинена нему група, както това направи наследникът му. И от едната, и от другата група учителите бяха добри българи, добре си гледаха гимназиалната работа и бяха добри общественици. З а щ о  п р о ч е е  б е  т о з и  а н т а г о н и з ъ м  м е ж д у  т я х?

Касаеше се за бъдещето на Македония. Според едните (сепаратистите) спасението на целокупна Македония при наличността на толкова претенденти (българи, сърби, гърци и албанци) бе в автономния принцип. За тях единственото правилно решение на македонския въпрос бе  а в т о н о м н а  М а к е д о н и я  в  г р а н и ц и т е  н а  т у р с к а т а  и м п е р и я. Според другите България е била достатъчно силна за да завладее цялата Македония, та няма защо да се говори за някаква автономия. На същото мнение трябва да е била и екзархията, защото тя явно взе страната на вторите. Но против автономна Македония бяха не само екзархистите, но още и гърците и сърбите. Последните казваха, че една автономна Македония ще отиде там дето отиде и автономната Източна Румелия. Така поне се изрази пред мен един сръбски училищен инспектор, а също и няколко видни солунски гърци. Принципът за автономна Македония легна в основите на ВМРО, която немалко участие взе в солунските борби.

Сега след толкова преживени събития за всички е ясно, че ако в 1912 година вместо дележ на Македония беше се усвоил от съюзниците автономният принцип, то нямаше да бъдем днес свидетели на нейната разпокъсаност, на нейното обезличаване и на безкрайните страдания на македонските българи.

Споменах по-горе, че Екзархията беше взела страна в солунските борби или по-добре казано, в борбите между учителството в Солун, па и в провинцията. Това бе една нейна грешка. Тя наказа учителите, които считаше като опасни за българската идея, макар и да бяха най-големи ратници на тази идея, като не обърна внимание ни на работата им в гимназията, която бе образцова, ни на извънучилищната им дейност, която бе тоже образцова. С това самата Екзархия нанесе удар на гимназията и я тласна към упадък. [6]

Ние, учениците, по това време станахме прост инструмент, чрез, който борбата се изразяваше в революционен дух. Деятелите и от едната и от другата група, изхождащи от учителите и гражданите, по ред съображения и сметки бяха в материална зависимост от Екзархията и съответните метрополии и екзархийски наместничества, а още поради страха им от властта нямаха куража открито да си дадат едно генерално "сражение". Така учениците станаха инструмент на едната група. При това борбата от идейна стана лична, водейки се кой учител да остане и кой да бъде отстранен., но търсеха се факти и доказателства, тъй като мотивите и причините за тази стачка се знаеха както от гражданството, така и от екзархията. Ние учениците пансионери в случая бяхме само кукли, които разиграваха хорото, а учителите и гражданите бяха зрители. Но веднъж поставени пред свършен факт, ние продължавахме борбата...

Екзархийският пратеник искаше факти и доказателства за причините, които са ни подбудили към тоя "бунт", но всъщност ние такива нямахме. Оставаше следователно да се намерят. Ние затворихме вратите на гимназията по отношение на директора и на някои от учителите, като им казахме "долу". Всичко това трябваше да се мотивира и докаже.

Против директора Ат. Наумов казахме или по-скоро бяхме научени да кажем, че той бил интригант. Аслъ тъй ние започнахме в първия ден на бунта с фразата "Долу интриганта Наумов".

След него се явиха и някои от учителите.
Доктор Н. Колушев като, нов учител, едва завършил университетския курс по история на Запад, още с младенчески жар и голяма обич към своите ученици възпитаници (той същевременно беше и надзирател в пансиона и се отнасяше с нас като със свои колеги) в деня на бунта, без да знаем за какво, след първия един-единствен глас "долу" отправен срещу него, ние като папагали повтаряхме "долу", "долу". Огорчението на доктор Колушева пред тази сурова непризнателност, която показвахме към него след толкова нежност внимание и снизходителност към всинца ни – беше за него голям удар. Същото стана и срещу учителя по рисуване Ангелов и др.

С тези разни факти, мотиви и обвинения се написа едно изложение и се предаде на екзархийския пратеник. Последният може би всичко бе предрешил и бе направил своите заключения, когато ние все още излагахме нашите мотиви, основания и прочее и искахме... възмездие.

След няколко дни някои от учителите бяха разместени, едни постъпиха на друга служба, а трети заедно с директора заминаха за България.

По такъв начин еволюционистите изгубиха играта, ние пък спечелихме победата и всичко тръгна както си беше по-рано. След един месец гимназията на 7.III. се отвори и занятията продължиха без нито един ученик да бъде наказан с намаление на поведение или пък с изключване. Ние спечелихме победата и бяхме задоволени.

7. УЧЕНИЧЕСКА РЕВНОСТ И ЛЮБОЗНАТЕЛНОСТ

След бунта бяхме прибрани и разпределени по класове, занятията в гимназиита продължиха. Съревнованието между учениците беше голямо. Всякакви игри, надбягвания и пр. бяха изоставени на второ място. Усърдието и стремежът между учениците бе извънредно голям. Разбира се, първото и главно занятие на всички бяха уроците преди всичко, но едновременно с това любознателността ни се бе простряла и върху други по-широки познания. При гимназията имаше специална за учителите и учениците библиотека. Тая не беше много голяма, но не липсваха съчиненията на всички бележити руски и български писатели и поети: Л. Каравелов, Ив. Вазов, Хр. Ботйов, Ст. Михайловски и пр. и пр. В библиотеката се получаваха и по-първите списания, излизащи в България, като "Учителски преглед", "Български преглед", "Мисъл", "Българска сбирка" и пр. По тях следяхме политическия и културния живот на България.

Четенето на книги и студии бе обхванало всинца ни, но тъй като нямаше по-ефикасен контрол, четенето на книги и списания беше без определен план, безразборно. Едновременно с чисто научните книги и брошури започнахме да четем книги, в, които се разглеждаха политически и социални въпроси. Четенето на книги все повече и повече ни увличаше и както в яденето и в игрите апетитът ни за четене все повече и повече се увеличаваше. Едва запознати с най-елементарните правила на стилистиката и синтаксиса, ние се впуснахме в разглеждане на теми с много по-високо съдържание, без да се подсещаме даже, че четенето на подобни книги, списания и брошури предполага една по-добра общообразователна подготовка, една сравнително по-голяма образованост. Наред с "Дядовата Славчова унука" четяхме Пушкина, Шекспира, Хайне и пр. Разбира се, съчиненията на Л. Каравелов, Хр. Ботйов, Ив. Вазов бяха обикновено настолните книги на мнозина.

Освен това по разни пътища набавяхме достатъчно книги и по социализма. Някои от преведените на български съчинения на Г. Плеханов, А. Херцен, Авг. Бебел, Кауцки и пр. и пр. циркулираха помежду ни и с жадност се четяха и разискваха. Паралелно с това книги като "Бог и науката" от Л. Бюхнер, "Жената и социализмът" от Авг. Бебел, "Сибир и заточението в Русия", "Подземна Русия", "Что делать" от Чернишевски, "Камо грядеши" от Сенкевич, "Новопокръстен" от Степняк, "Речи и прокламации" от В. Юго и пр. бяха на някои от нас настолните книги, които четяхме с по-голямо внимание, отколкото уроците по физика, химия, естествена история, литература и пр. Странното беше, че всеки кой каквато книга прочетеше, ставаше един вид неин защитник привърженик на автора. Така, че помежду нас се вече създадоха "социалисти", "икономисти", "материалисти", "литератори". Обаче всичко това не излизаше вън от класната и занимателната стая. Вън в града или по родните ни места животът беше толкова груб и прозаичен, че ние по-скоро скучаехме и даже ни обхващаше тъга, че... няма кой да ни слуша. Идеите и мислите, които ни занимаваха и, които с жадност поглъщахме, намираха толкова голямо приложение или интерес в живота и между близките ни, че нямаше кой да ни изслуша или ако някой се намереше да ни изслуша поне за кратко време, оставаше с впечатлението че това са само теории и празни приказки.

8. МИСЛИ, ИДЕИ И ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ

Всеки от нас след дълго четене по нещо от всички гореизброени книги и тям подобни оставаше само душевно, морално задоволен. В училището, в къщи, в града или в селото, където живеехме духът бе друг.

От нас се искаше да знаем аритметическите действия, да знаем как се търгува, спазарява, как се събира сено или прибират плодове или как се отглеждат птици или домашни животни; да третираме въпроси като има ли бог или не, що е човешка душа, що е съвест, има ли задгробен живот или не, какво е сила и материя, има ли човекът абсолютна свободна воля или не, а в същото време да се занимаваме с покупко-продажба на колониални земеделски произведения, обработка на фасул и картофи, прибиране на житни храни, шиене на дрехи или обуща – всичко това бяха работи толкова прозаични, че ни се виждаха като нещо долно, злокачествено, излишно, но пък необходимо в живота. Теориите, които ни занимаваха бяха толкова далече от живота, от грубата действителност.

Всичко това, което занимаваюе умовете ни, всичко, което тревожеше душите ни, трябваше да се изпита, да се приложи. – Как? Къде? С кого? – Разбира се, пак помежду нас. Разисквания, критики, препирни, всичко това даде за резултат да се опозваем по-добре, да се разберем и в края на краищата да се разделим на групи и кръжоци, където всеки отделно или групово искахме да живеем, да се проверим. Обаче като ученици периметърът, в, който се движехме бе гимназията, пансионът и най-вече един-два часова разходка в града или околностите. Нищо повече от това.

В гимназията "диспутите" не можеха да бъдат изчерпателни, защото междучасията бяха малки, пък и страхът от някоя неочаквана двойка по някой от предметите висеше като дамоклиев меч върху нашите млади глави. Пансионът бе по-удобен и за диспути, и за критики, и за спорове. обаче поради точно определените часове за занимание, спане, хранене и пр. мъчно намирахме аудитория и слушатели.

[Previous] [Next]
[Back to Index]


1. През Първото българско царство Сев. Македония била в състава на българската държава 209 години, а през Второто 129, или всичко 338 години, а в непрекъснато духовно единение – 521 год. (809 – 1330).

2. Кратово окончателно е завладян от турците в 1567 год.

3. "Кратово в миналото" от Георги Янакиев.

4.  През тази година от България се организираха въстанически отряди всичко от около 800 души въстаници. Още през пролетта заминали като авангарди и за разузнаване няколка малки чети под водителството на някои по-стари и опитни войводи.

Първият отряд, наречен "Струмишка дружина", от около 160 души, командувани от поручик Начев и Йордан Венедиков. Вторият отряд от около 150 души, наречен "Пирин планина", командуван от офицерите капитан Матров, поручик Антон Бозуков и войводата Кочо Лютата. Третият най-многоброен, от около 200 души, командуван от Тома Давидов, капитан Димитриев, дядо Стою войвода и др.
 
5. Кратово и околията имаше 23 030 души население, от, което 3850 турци, 55 власи, 210 цигани, а останалите българи. Околията има 72 села, от, които само 2 бяха турски (Стрисовци и Рудари), а останалите са български.

6. Солунски спомени от Благой Димитров.