17. ВИНИШКАТА АФЕРА И АРЕСТУВАНЕТО НА ЙОСИФ ДАСКАЛОВ

Винишката афера се разкри по повод убийството на един местен дерибей Кязим. Убийците (3–4 души) още на втората нощ бяха минали границата, но мнозина от местното население, около 628 души, бяха арестувани, бити, изтезавани. Разкритията почнаха от с. Виница и се простряха във всичките съседни околии. Откриха се лица, намери се оръжие, книжа, писма и документи и станаха масови арести на селяни и граждани. Разкритията станаха постепенно, но никой от ръководителите, натоварени с отговорност не поиска да избяга зад граница. Всеки стоеше на поста си и чакаше своя ред. Поради разкритията в Кочанско, специален куриер пристига, за да предупреди комитетските хора в Кратово, на първо място ръководителя Йосиф Даскалов. Той обаче, макар и предупреден, с голямо хладнокръвие стои в града и чака това, което съдбата му е предопределила. Когато го запитали защо не се крие или бяга, той спокойно казал, че за това за което е работил, той самият лично ще отговаря и е готов всичко да понесе. В навечерието, преди да бъде арестуван, което той е знаел предварително, Йосиф Даскалов седнал в едно малко махаленско кафене и от тъга е пял една стара народна песен: "Хайде, синко, паша' ми те вика..." Всички негови близки и роднини са се учудвали на неговото равнодушие.

На другия ден, вече арестуван, той е в подземие бит и изтезаван, за да каже каквото знае. Обаче той всичко взема върху себе си и никого с нищо не посочва. Дълги нощни разпити, побоища, изтезания не помагат – Йосиф Даскалов поема върху себе си всичката вина и никого не посочва и не намира за виновен. Побоищата продължават дълго време, докато една зимна нощ, не можейки да изтърпи инквизицията на турците Йосиф Даскалов – за да тури край на живота си – решава да си послужи с хитрост. Той дава вид, че желае да покаже мястото, където се намират книжата (списъците) и иска да го заведат до училищната градина.

Придружен от полицаи и стражари, той от правителствения дом тръгва към училището, минава покрай самия негов дом; всички спят, тъмна и студена нощ. Той за последен път е вече пред вратата, под прозорците на неговото семейство и родители. Иска да вземе да каже своето последно прости, но как?

Тъмна и студена нощ, всичко е изпокрито и изплашено, никой не се вестява, но при все това неговият инстинкт му подсказва с положителност, че неговите съпруга и дечица, неговите родители, облени в сълзи и тъга са в къщи и мълком и тихом – незабелязани в тъмнината – всичко наблюдават през прозорците. И той запява: "Прости, прости, народ нещастен..."

Стражата, всички полудиви албанци, реват, а той продължава своята последна песен.

Чувството на баща, на син, на мъж надделява над грубостите и бруталността на стражарите.

Влазя в училищния двор, обкръжен от стражарите, наближава градината и стражарите знаейки, че арестантът няма къде да бяга, се поотдалечават от него. Йосиф Даскалов, виждайки се вече по-свободен, ядовито се разхожда и търси... своя гроб. Изведнъж се хвърля от височината и за миг пада полумъртъв в реката суходолица. Учителят комита "избягал" – закрещява стражата.

Каймакаминът заедно със стражата слизат по околния единствен път в реката и намират Йосиф Даскалов в безсъзнание. Веднага на носилка го отнасят в затвора, обаче той продължава да бъде в безсъзнание.

След няколко дни само по една случайност останал жив, той е пак на подсъдимата скамейка и пак твърд и упорит: освен себе си никого не посочва. Той поема цялата отговорност върху себе си. Всички се удивляват на неговата воля, на неговата твърдост, на неговато постоянство.

Той е учител, ръководител, организатор, апостол и като такъв първи дава пример на останалите стотици арестувани селяни и граждани как трябва да се държат и мрат за народните идеали.

Йосиф Даскалов със своята твърда воля и челичен дух вля нови струи ведра кръв всред организационните дейци и им даде достоен нример за подражание, а на врага вля ярост.

Кратово и кратовските села бяха във възторг от саможертвата на своя любим учител, от своя апостол и ръководител. Те от Йосиф Даскалов видяха как се поставя семе за свобода, как се започва работа за велико дело, как се умира за своя народ и как се пазят свято близките сподвижници! Вчерашният обикновен гражданин учител е вече герой на деня, предмет на приказки, на подражание; по негов адрес се сееха пламенни възторзи от подрастващото поколение, той стана предмет на уважение, даде пример за назидание.

Епохата откърми своя герой, а масата въздигна своя учител като ръководител и водач, за да й покаже как сладко се мре за род и родина!

18. ПЪРВИТЕ РАЗОЧАРОВАНИЯ И НОВИ КАДРИ В РЕВОЛЮЦИОННАТА ОРГАНИЗАЦИЯ

Ние се мъчехме като младежи да удовлетворим нашето детско любопитство при общуването ни със селяни и граждани и да научим нещо, за да имаме представа за характера на организацията и методите й на действие и хората, които я ръководеха. При всичките добри страни на революционната борба имаше и много нетактичности, несъобразителност и големи недъзи както в организационната работа, така и в самата идеология на борбата. Мнозина схващаха, че недъзите са много и големи. Много оживени спорове се водеха между хората на организацията по методите, по избора на хора и по средствата, обаче целите се знаеха – те бяха същите. Още тогава някои по-песимисти едва ли не бяха отчаяни и смятаха, че работата веднъж завинаги е провалена и пропаднала, други по-умерени живееха само с надежда и все още работеха. А трети старателно се мъчеха да внушат и убедят всички, че борбата е на правилен път, че тя ще успее. Едни бяха песимисти (обикновено старите), които живееха с традиции от една минала вече епоха и все още не можеха да се отърсят от много предразсъдъци, останали в наследство от дългогодишното духовно и политическо робство, други бяха равнодушни и по-скоро гледаха своя поминък, своята частна работа и малко се интересуваха от общите работи, било в черковно-просветно или революционно отношение. Трети бяха оптимистите, които въпреки всички факти, всички недъзи, всички нещастия, които с очите си видяха и претърпяха, все пак стремително се мъчеха да внушават вяра, да дадат надежда на населението. Те бяха същинските кадри на обновляющата се революционна организация, на която самият живот и практиката налагаха да изменя своята тактика, своите методи на действие, за да се създаде една чисто тайна конспиративна революционна организация, като се почне пак отново отначало, тъй като след разкритията през време на Винишката афера всички организационни тайни, всички лица, всички складове на оръжие, почти цялата архива, всичко бе издадено и бе достояние на властта. Аферата бе минала, жертвите в умрели убити и избягали (около 300 души) и арестувани (628 души) дадоха добри поуки. Останалите, нови организатори и ръководители – селски и градски, трябваше наново да се заемат за да формират бъдещите кадри на ВМРО, за да се подготви населението за борба, бунт и въстание.

Но как, кои? Мнозина бяха провинени, други почти некадърни, а способните бяха или в невъзможност да живеят и да се препитават, защото бяха под надзор като неблагонадеждни, недисциплинирани и главно непокорни и неотзивчиви на желанията и прищевките било на митрополията, било на архиерейските наместничества.

Освен това системата бе и си остана строго централистична. ЦК разпорежда, а седалището му е далече и почти в невъзможност редовно и бързо да се сношава, да проучва работите и навреме да взема съответните предохранителни мерки. ЦК по своя състав, по своето местонахождение, по своята йерархия и бюрократизъм малко се различаваше от Екзархията като духовен център.

Окръжните комитети също тъй бяха фактически под влиянието на митрополитите или някои други фактори. Околийските комитети по традиция и една странна практика – за ръководители повечето от тях имаха съответния главен учител. А пък както Екзархията, тъй и митрополиите и архиерейските наместничества изключително се интересуваха и занимаваха с черковно-училищните духовно-просветни работи.

Учебните занятия продължаваха. Ние вече бяхме добре запознати едни с други. Едни, които бяха отивали в България, разправяха това, което бяха чули и видели в свободна България, други в Цариград, а останалите – в цяла Македония. С много наши съграждани, връстници, които следваха в Скопие, Одрин, Серес, Цариград, Битоля бяхме създали връзки. Мнозина от нас даже бяхме в редовна писмена кореспонденция. Някои от нас бяха създали лични връзки и с лица живущи в България: Кюстендил, Пловдив, Габрово, Варна, София.

В гимназията имаше вече два кръжока. Съществуваше и едно ученическо дружество с просветна цел. Ставаха редовни събрания, събираха се членски вноски, изписвахме книги за четене, а едновременно с това отпочнаха се помежду ни и взаимни борби, които все искахме да обосновем с идейните различия, които почнаха да се явяват помежду нас. Някои от нас вече знаеха и бяха посветени, че някои от учителите и гражданите вземат участие в местния революционен комитет. Схващахме, че и центърът на революционното движение бе тук, в Солун. Присъствието на Даме Груев, Пере Тошев, Христо Матов, доктор Хр. Татарчев, Иван Хаджиниколов, Иван Гарванов, свещ. Стамат Танчев и др. засилваше това наше убеждение.

Гимназията през 1898/1899 г. бе още с два отдела: класически и реален. Горните класове (IV – VII) имаха по две паралелки – класическа и реална. Обаче общуването ни както в гимназията, тъй и в пансиона бе общо.

През 1899/1900 учебна година гимназията по нареждане на Екзархията бе разделена. Учениците класици заминаха за Битоля, а Солунската гимназия остана само реална, като при нея се откри и търговски курс. По-късно тоя търговски курс се отдели в отделна търговска гимназия, която по своята програма, изучавани предмети, дисциплини и преподаватели бе едно образцово училище – специално за ученици, които искаха да се посветят на търговия.

С отделянето на гимназията нашите другари - ученици класици – всички заминаха за Битоля. Някои от тях бяха Търпен Марков, Георги Баждаров, Христо Силянов, Пандо Кляшев, Манол Розов, Георги Христов, Андрей Казепов, В. Цветков и др. През цялата година ние бяхме в постоянна кореспонденция. Те всички изказваха голямо задоволство от Битоля и от писмата им личеше, че те там макар все още ученици пансионери, живеят по-интензивно. Ние това си обяснявахме с обстоятелството, че Битоля като по-малък град, населен с по-компактно българско население, животът там ще да е по-приятен и по-интересен, отколкото в Солун, който макар и да беше същински център, все пак ние, както и всички живущи в града българи се чувствувахме като в един остров, изолиран от български елемент, тъй като болшинството в града се състоеше от евреи, турци и гърци. От писмата на нашите другари личеше, че те още преди да напуснат училищната скамейка бяха вече "комити", "революционери". И наистина още първите две-три години след привършване на гимназията повечето от тях – Манол Розов, В. Цветков, Пандо Кляшев, Андрей Казепов, Г. Христов – измряха като борци!

19. ПЪРВИЯТ УЧЕНИЧЕСКИ КОНСПИРАТИВЕН КРЪЖ0К

Аз бях вече в VII клас и заедно с другарите си трябваше да се готвим за зрелостния изпит – за матура. Въпреки това ние не изоставяхме споровете и тайните събрания и съвещания. В гимназията вече съществуваше един конспиративен кръжок, в който се посвещаваха ученици, които даваха надежда, че желаят и че могат да се ангажират в революционната борба. Тази кръжок ловко се дирижираше от някои учители от гимназията, но с нищо, абсолютно с нищо не се даваше повод за интимност между някои от учителите и учениците.

През пролетта на 1900 година аз бях посветен като член на този кръжок. Двама ученици, мои съкласници ме заведоха в една частна къща. Още с влизането в стаята видях 10 – 15 души, всички ученици от горните класове, които станаха на крака и ме посрещнаха с непринудена радост, тъй както се посреща един новопокръстен.

Според обичая положих клетва и целунах революционните емблеми – револвер и кама, които бяха сложени на малка маса.

Още преди полагането на клетвата аз възнегодувах, казвайки, че подобна клетва може да се иска от прости хора, неграмотни, но не и от един седмокласен ученик, още повече, че лично аз по принцип съм против полагането на една формална клетва, понеже моята честна дума, моето желание и съгласие стоят по-високо от клетвата. Но по настояването на всички аз положих клетвата и със смях целунах камата и револвера. След това началникът на кръжока ми даде някои съвети и упътвания.

По-късно, след няколко срещи и разговори с отделни членове на кръжока, вместо да се засили желанието да остана в кръжока, настъпи тъкмо обратното: почнах да критикувам всичко. Вследствие на това мое държание между мене и началника на кръжока се появи една скрита, по-скоро лична, отколкото "по делото" омраза. И към края на годината аз вече даже не посещавах заседанията на кръжока, като фактически го бях напуснал.

Повод за окончателно напускане на кръжока ми даде следният случай: една нощ се появи пожар в една съдедна къща до пансиона. Вдигна се тревога и повечето от пансионерите скочиха от леглата си и отидоха към прозорците на балкона, за да наблюдават пожара. През това време, по нареждане на началника на кръжока, няколко от членовете задигнали часовниците на някои от другарите ни пансионери. Сутринта узнахме, че часовниците на десетина души липсват. Обадих се на дежурния надзирател, който почна да изследва случката без да може да намери нито часовниците, нито крадците. Впоследствие се съобщи в кръжока, че кражбата на часовниците била станала по заповед с единствената цел от тая "акция" да се приберат средства и да се покаже, че сме годни и за "дела". Всъщност това беше един произвол, който самият началник си бе позволил, за да покаже пред по-голямото началство (местния комитет), че ни бива и за "акции".

Този акт аз порицах, тъй като подобни деяния са несъвместими нито с целта на учебното заведение, нито с целите на кръжока,заявявайки че това е една деморализация, която осъждам, а още повече защото тя е направена от ученици – възпитаници на самото учебно заведение. Този спор даде повод да влезем в по-обширни разисквания и да прострем критиката ни и върху самия кръжок и лица, а така също и ръководителите, стоящи вън от него. А това без друго беше критика против местния комитет.

Докато едни напълно одобряваха "акта" като революционна дейност, ние, няколко души направихме порицание, изтъквайки, че не е този пътят, по който ще може да се увеличава касата на комитета, че това е една деморализация и пр., и пр. В своята безпощадна критика не се спряхме само до нашия кръжок, а порицахме и местния комитет, който действуваше спрямо нас йезуитски, карайки ни да бъдем само слепи оръдия, да действуваме без да разсъждаваме, което според нас беше рутина, донкихотство и пр. Вследствие на тези спорове по тази "акция" нас ни заплашваха с наказания. Работата дойде дотам, че в разстояние на няколко седмици трябваше за самозащита винаги да носим кама или револвер...

Малките рекички пълнят с водите си големите. Недъзите, съществуващи в нашия кръжок, съществуваха и в местния революционен комитет, а така също и в цялата революционна организация, в която не липсваха фаворизации, клюкарства, подмолни интриги, любоугодничества, а едновременно с това и липса на определена идейна ръководна линия. Революционната организация бе нараснала, че местните ръководители и самият ЦК не беше в състояние планомерно и целесъобразно да използува случаите и да направлява работите. Ето защо в някои от градовете имаше вече опозиция, която макар глухо, все повече и повече се увеличаваше. Някои местни ръководители, терористи или агитатори, които имаха възможност да отидат в България, да се срещат с членове на ВМРО от разните райони на Македония, при по голяма-свобода да разменят мисли по бъдещата революционна дейност в Македония, се връщаха още по-опозиционнно настроени, като почти всички подчертаваха деморализаторската обстанорка в свободна България, твърдейки, че който иска да остане чист в делото, революционната организация, не трябва кракът му да стъпва в България, или пък ако му се наложи да отиде – да не стои там повече от една седмица.

20. КРЪЖОЦИ И КОНСПИРАЦИИ

През 1900 год. влязох в един отделен терористически кръжок, които вече съществуваше в Солун. Тоя кръжок бе образуван по образеца на някои други такива съществуващи другаде: Пловдив, Кюстендил, Женева. В тоя кръжок влизаха: Орце Попйорданов, Константин Кирков, Дим. Кощанов и др., които бяха във връзка с някои лица от пловдивския кръжок. През 1898 год. в Пловдив е бил основан един кръжок, в който са влизали Мих Герджиков, Петър Манджуков, Георги Божков, родом от Велес, който още през 1895 год. е бил в четата на Антон Бозуков. Петър Манджуков, родом от с. Мирковци, Скопско, е бил също в четата на Кочо Лютата. По-сетне Мих. Герджиков и П. Манджуков заминали за Швейцария, където също е имало кръжок на лица с най-либерални, крайно левиччарски идеи. Тая група имала надпис: "Ни бог, ни господар." Най-напред почнали с едно възвание – апел към македонския народ – отпечатано в Париж в тайната печатница на Сидурадски, народоволец, в която и Херцен е печатал своите брошури. В тоя кръжок са влизали и жени, между които Златева от Кюстендил и Кина Ганева, студентка по социология, близка приятелка на П.Ю. Тодоров. Там е била и Иванка Ботева, дъщеря на Хр. Ботев.

Най-голямата пречка на кръжока била липсата на средства и съучастниците всячески са се мъчили да се сдобият със средства. По решение на кръжока Гр. Попдочев, родом от Казанлък, е бил натоварен да намери средства. За тази цел той се връща в България и се опитва на всяка цена да намери пари, но понеже не успял да стори това на 23.III.1899 год. се самоубил в Борисовата градина. След тая неудача кръжокът, за да се снабди с парични средства, решава да се направи една малка експроприация.

Стефан Стефанов Михов е бил телеграфист. Като такъв той нагласява няколко телеграми до своите другари, предварително заминали за Белград, Виена, Женева. Така приготвени телеграмите, Михов ги вмъква между останалите готови за експедиция и по тоя начин другарите му, предварително заминали за определените места с точни адреси, изтеглюват сумите. Ст. Стефанов Михов впоследствие е бил открит, осъден, но успял да избяга и заминал за Париж, където е престоял известно време. Оттам заминал за Белгия, където в продължение на няколко години свършва по право, философия и химия, и през Балканската война се връща в България, но умира от простуда, оставяйки жена и при малолетни деца в пълна мизерия.

В Женева кръжокът почнал да издава в. "Отмъщение", в който между другото най-много нападали тогавашния княз Фердинанд I. По-сетне Слави Мерджанов е бил също в Женева и там с Петър Манджуков и другарите им, след като са влезли в контакт с някои руски революционери, се спрели върху идеята да започнат чисто терористически акции, като предимно бъдат докоснати европейските капитали, вложени в Турция. За тази цел Слави Мерджанов и П. Манджуков се вмъкват в Македония с чужди имена.

21. УКРИВАНЕТО НА КОНСТАНТИН КИРКОВ И ТОДОР БОГДАНОВ

П. Манджуков заминава за Скопие, а Сл. Мерджанов за Солун, като с Орце Попйорданов нагласяват да направят "акция" като прикрият другарите си Константин Кирков и Тодор Богданов, та да могат да вземат от техните заможни родителн известен откуп.

Кирков и Богданов – ученици в гимназията – "изчезват", като се настаняват да живеят в една конспиративна квартира. Тяхното "заграбване" се разгласи по надлежния ред и родителите им бяха подканени да броят суиите за освобождението им, като за Богданов определят 200 турски лири, а за Кирков 400 турски лири. Родителите на заграбените обаче упорствуват и по никакъв начин не искат да внесат исканите им суми, като укриват от властта заграбването, а между това те старателно се мъчат да узнаят къде са синовете им. Първите сондажи са били направени в Солун без да могат да узнаят къде са били завлечени "заграбените". По-сетне чрез трети лица и писма те узнават, че синовете им не са в Солун, а че са в "гората" и че с тях ще може да се влезе в преписка или връзка само след като се отиде в София.

Бащата на Константин Иван Кирков заминава за София. Там престоява цял месец и чрез свои познати намира лица, с които да влезе в преговори за искания откуп. Иван Кирков узнава, че и двамата "пленници" са живи и здрави и че животът им е вън от всякаква опасност. В една среща с Гоце Делчев се уговаря и внася една значителна сума за "откуп". След като Кирков броил парите "задигнатите" ученици се пущат.

Вследствие дългите преговори и направените разноски, повечето от половината сума се изразходва и след направената равносметка в касата на конспираторите остава една съвсем малка сума от 20–30 турски лири.

Конспираторите, събрани в София, започват отново да обмислят как да се снабдят с повече пари, за да започнат замислените акции. Обаче, попаднали в чужда среда без всякахви средства за прехрана, те виждат че не тъй лесно се прави конспирация и се прибират на прехрана при своите родители.

22. ЗАСИЛВАНЕ НА ЛЕГАЛНАТА И НЕЛЕГАЛНАТА ДЕЙНОСТ В БЪЛГАРИЯ И МАКЕДОНИЯ

През 1899 година се състоя VI конгрес на македонските братства в България. За председател биде избран Борис Сарафов. Той заедно със своите другари съмишленици и приятели Славчо Ковачев, Тома Давидов и др. групираха по-енергичните и предани към македонската кауза емигранти и започнаха една по-усилена дейност преди всичко сред емиграцията в България с цел да се сгъстят редовете на македонските легални организации в България, а едновременно с това да засилят и революционната организация в Македония, като я улеснят да се снабди преди всичко с оръжие и поставят в отделните райони хора по-енергични и знаещи да манипулират с оръжие. Това бе една необходимост поради обстоятелството, че по-голямата част от македонските българи, даже ръководните личности по отделните градски и селски комитети, не знаеха и не можеха да си служат с оръжие. В късо време около Борис Сарафов, Славчо Ковачев и Тома Давидов се групираха много ентусиазисти и се започна усилена дейност всред емиграцията, а така също и сред свободния български народ.

През това време ентусиазираната младеж в България, без разлика на идеи и убеждения, с голямо себеотрицание доброволно се хвърли в борбата и се предприеха ред революционни акции без да се държи сметка докъде можеше да се отиде както в легалната, тъй и в нелегалната дейност на комитета. В това време в редовете на организацията се числяха вече много смели и способни революционери: Христо Чернопеев, Яне Сандански, Никола Дечев, Петър Юруков, Делчо Коцев, Душо Желев, Тимо Ангелов, Велко Миков, Петър Самарджиев, Добри Даскалов, Кръстю Българията, Мих. Герджиков, Петър Манджуков, Константин Ив. Нунков, Орце Попйорданов, Слави Мерджанов, П. Соколов, Кръстю Асенов, Иван Наумов и др.

В полза на македонската кауза се почна усилена печатна и устна пропаганда и в движението се ангажираха хора от всички краища на България. Властта (правителството на д-р В. Радославов) явно покровителствуваше тогавашните македонски дейци. Комитетът реши да направи един вътрешен патриотически заем с издаване и пласиране на облигации от по 20, 50, 100 и 200 лв. златни. Специални лица се натоварят с пласирането на тези облигации и се пръскат във всички краища на държавата с цел да пласират даже и насила всички издадени облигации. Акцията напълно успява и комитетът се снабдява с достатъчно средства за предприемане на ред инициативи както в България, така и в Македония.

Слави Мерджанов от Карнобат, Петър Соколов от Кюстендил и Петър Манджуков с предварително изработен план се явяват пред Борис Сарафов, за да искат средства, за да започнат една терористическа дейност от по-крупен характер, изключително в по-големите градове: Цариград, Солун, Одрин, Битоля, и то предимно с атентати срещу заведения и предприятия, в които са вложени европейски капитали (вж. брошурата "Терористическа борба", No 2) с цел да се обърне внимание на европейските държави, че македонският народ не може повече да стои поробен и че неговата интелигенция не стои вече със скръстени ръце и че с терора си ще бъде постоянен страж между поробения народ и ще води борба на живот и смърт за свободата на народа.

23. ОПИТ ЗА УБИЙСТВО НА СУЛТАН АБДУЛ ХАМИД

Борис Сарафов при голям секрет обещава на групата терористи необходимите парични средства и наскоро след това трима от тях заминават за Цариград: Слави Мерджанов като инженер под името Васил Стоянов, Петър Манджуков – под името Илия Дуров, а П. Соколов със свой паспорт. И тримата се настаняват в Цариград, ангажират постоянни квартири и започват да обсъждат как да извършат някоя по-крупна терористическа акция, някоя по-смела акция. След дълги обмисляния те решават да убият султан Абдул Хамид. В разстояние на няколко месеца те проучват условията на града и установяват, че султан Абдул Хамид не може да бъде убит другояче освен с бомба или адска машина, и то или когато отива от Илдъза (императорския дворец) на молитва в дворцовата джамия "Хамидие джамиси" или пък когато на петнадесетия ден от рамазана по случай празника на Мохамеда (Зиаретхърка и шериф) отива в Стамбул в джамията при Топкапу. През цялото останало време султан Хамид не излизаше по улиците. Той като същински бухал през цялото време на годината живееше в своя дворец Илдъзкьошк и със своя многоброен таен и явен полицейски апарат слушаше всеки шум, който ставаше в империята. По това време Илдъзкьошк бе един отделен градец, обиколен с високи стени, които ограждаха всички помещения: здания за харема, за жилища, за канцеларии, градините за разходка, специални езерца за спорт и др.

Първият план е бил султан Хамид да бъде убит с бомба, когато от Илдъза отива в джамията Топкапу на поклонение пред мантията на Мохамеда. Обаче охраната е била тъй силна, че абсолютно невъзможно е било да се убие султанът не само за това, че той със своята свита е бил обиколен от хиляди войници – пехота и кавалерия – а и защото цялото продължение на улиците, които водят от Илдъзкьошк за джамията в Стамбул е било постлано с дребен морски пясък за да се движат по-приятно дворцовите колесници от една страна, а от друга – предварително не се е знаело през кой път ще мине да отиде в джамията: дали по сухо – през Пера, Галата, моста на Златния рог и джамията при Топкапу, или по море със специална яхта до брега на градината Гюлхане, където са Константиновите палати и археологическите музеи. Обикновено султан Хамид отивал по единия път и се връщал по другия или обратно.

След като се убедили, че при излизането от Илдъза на път към джамията в Стамбул срещу султан Хамид не ще може да се хвърлят бомби тъй като нито по прозорците на къщите, нито по улицата абсолютно не се е допускало да минават, стоят или се движат непознати лица на тайната и явна полиция отблизо, атентаторите се заели да проучат изобщо как би могло да бъде убит султан Хамид, когато в петъчен ден отива на молитва в джамията "Хамидие", находяща се на самия бряг на Босфора.

Слави Мерджанов се опитал на няколко пъти да се снабди с някоя специална карта (билет) от някое посолство, обаче не успял. Няколко седмици подред той е отивал като зрител да гледа церемонията през време на селямлъка, обаче винаги публиката е била на 300–500 метра далече от мястото, където е минавала царската колесница и то винаги обкръжена с кавалеристи, които са обкръжавали монарха. В джамията, в специална галерия са могли да присъствуват само членовете на дипломатическото тяло и техните близки (съпруги, дъщери или секретарите).

Слави Мерджанов и П. Соколов са искали да се снабдят с някоя специална карта от някоя легация и там в самата джамия или при излизане с ръчна бомба да убият султана в момента, когато той се сбогува с някои от дипломатическото тяло. [1]

24. ПЛАНЪТ ЗА МИНИРАНЕТО И РАЗРУШАВАНЕТО НА БАНК ОТОМАН В ЦАРИГРАД

Атентаторите, след като се убедили, че нито през време на рамазана, нито при селямлъка султанът не ще може да бъде убит, изоставят намерението за убийството на султан Хамид и замислят нов, друг план. Намислят да хвърлят във въздуха помещението на Банк отоман, находяща се на главната улица, която отива от Галата към Пера. Това огромно здание някои от арменските революционери през 1895 година се опитаха да бомбардират, обаче измамени с разни обещания от някои дипломатически представители, арменските революционерине не се решиха да хвърлят бомбите. Както се знае подир това последва известното клане на арменци в Цариград, което още повече ожесточи арменския народ и потърси отдън душа цялото обществено мнение в Европа и Америка.

Планът за бомбардирането на Банк отоман е бил измислен от Слави Мерджанов. Решили да вдигнат във въздуха самото здание, като поставят под основите му голямо количество динамит, необходимо за събарянето на цялото здание, в което се помещават Банк отоман и Режията на тютюните.

Както Банк отоман, така и тютюневата режия са чужди европейски кредитни учреждения, чиито капитали бяха изключително английски и френски. По това време Банк отоман поради привилегиите, които имаше в държавата, изпълняваше и ковчежническа роля в Турция. Тази, макар частна банка, бе монополизирала финансите в държавата и по своите функции по-скоро се смяташе държавна, отколкото частна банка. Освен това зданието, в което се помещаваше Банк отоман, се намираше почти в самия център на европейската част на града, а около него почти във всички здания се помещаваха разни други кредитни учреждения като клонът на Банк де Салоник, осигурително дружество "Ню Иорк" и др., чиито капитали бяха изключително на чужди поданици от разните западноевропейски капиталистически държави: Англия, Франция, Италия, Белгия и пр.

Най-напред трябваше да се ангажира едно помещение, откъдето чрез един подземен канал щеше да се стигне до основите на зданието, в което се помещава Банк отоман.

Покрай самото здание минава голямата улица, по която върви трамвайната линия Галата – Пера. Отляво и отдясно на зданието има две малки и тесни улици, преки на главната улица. Тъй като на главната улица било невъзможно да се наеме подходящо самостоятелно помещение, откъдето да се почне копането на канала, спират се на едно двуетажно здание срещу един от ъглите на зданието на Банк отоман. То било приспособено за склад, а не за живеене и само като такъв могло да се ангажира. За най-целесъобразно се намерило да бъде склад на българската печатница, където се печаташе екзархийският орган в. "Новини". Печатницата бе притежание на Калчо Стоянов, българин, родом от гр. Ресен, но от няколко години преселен в Цариград. Той бе стар човек и по никой начин не бе възможно да му се открие работата. Ето защо в тайната биде посветен само неговият син Нанчо К. Стоянов, на възраст 30 – 35 години, женен и в близки връзки със Сл. Мерджанов.

Със съгласието на Нанчо Стоянов ангажира се свободното самостоятелно здание и се приспособи да служи като склад на печатницата. За целта в долния етаж се занесоха и подредиха празни дъсчени сандъци (каси) и 2–3 коша със специални валчести шишета, които уж съдържат мастило. В шишетата, поставени сред сеното в самия кош, имаше вода, но поради цвета на специалните шишета и поради това, че самите шишета винаги стояха в кошове, за да не се чупят и по-лесно пренасят, и в които винаги се поставя сено или мека морска суха трева, отвън по никой начин не можеше да се забележи, че в шишетата няма мастило, а се намира обикновена сладка, пригодена за пиене вода. Празните дъсчени сандъци щяха да служат за място, където трябваше да се оставя пръстта от канала. Тъй като празните каси бяха обикновени, закупени от пазара, за да се маскират добре, във всяка каса се поставяха жълти или червени листове амбалажна хартия, а отгоре в касите се поставяха някои печатни книги, каквито в печатницата имаше достатъчно количество като излишни или непродадени брошури. Една от брошурите бе с молитви за причещение, водосвет и пр. Няколко хиляди екземпляри от нея брошура също се занесоха в склада и от тях само проформа (5–6 см) се поставяха книги, след което касата се затваряше пак с дъсчена покривка (капак), а върху нея се поставяше нова празна каса, която по същия начин се напълваше с пръст, след което по горепоменатия начин се маскираше с амбалажна хартия и се допълваше пак с брощурата-молитвеник, която намери подходящото си употребление в живота.

Магазинът беше един четириъгълник, дълъг 10 метра, широк 4 метра, а висок 5–6 метра. Подът бе постлан с дъски. Той беше с два прозореца, затварящи се с железни крила, с каквито се заключване и входната врата. Срещу входната врата при ъгъла на банковото здание имаше винаги часовой, който ъгъл както всички останали ъгли на зданието и входната врата, се пазеха от стража, войска и стражари. Това "строго" пазене на банковото помещение се наложи след като арменските революционери през 1895 година, дегизиранн като търговци и банкери, с ръчни чанти, пълни с бомби, навлезли в банката с цел да я запалят отвътре, като си послужат с бомбите, които вмъкнали с ръчните чанти, в които се смятало, че имало пари, звонкови монети, лири, меджндиета, грошове – каквито по това време изключително имаше в обръщение на пиацата.

По това време книжни пари (банкноти) в цяла Турция нямаше в циркулация.

Най-напред в дъното на първия етаж в противоположната страна на входната врата се започва копането на един трап 350 см дълбок и 90 см широк. Копането по необходимост нарочно се почна от тоя ъгъл на зданието, защото тъкмо там бе и самата лествица за горния етаж и защото копането още при първия момент издаваше един шум, който лесно можеше да се забележи или пък чуе от часовоя при банката, защото става шум в зданието, което винаги през деня е затворено и в което обикновено няма хора.

Поради това каналът се продължаваше с повече от 10 метра, тъй като около 8–9 метра трябваше да се копае под пода на самото помещение, "книжен склад" на печатницата.

Тихо, внимателно, бавно се започна копането на канала. Пръстта на части, почти шепа по шепа, тихо и внимателно се поставяше в определените и специално за целта наредени сандъци. Така тази къртовска работа продължава до м. юни 1900 година, като по двамина от конспираторите по шест-осем дни непрекъснато работеха и дълбаеха преди всичко трапа. Единият от тях по смени е стоял в града в отделна наета квартира, за да им обслужва и да поддържа кореспонденцията и връзките с арменския революционен комитет, чийто център по това време беше в Цариград като централно и най-подходящо място.
 
[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. По-късно, през 1907 год., арменски и македонски революционери терористи организираха едно покушение на султан Хамида, като на същато място възпламениха една инфернална машина, обаче и тоя опит за убийство на султана излезе несполучлив само поради далечнато разстояние, на което е била колесницата (файтонът), в която е била поставена адската машина. Главните съучастници в тоя атентат, известни под имената Сам. Фаин, девицата Рубина Фаин сполучиха да избягат. Подробности по тоя атентат виж във в. "Икдам" (1907 г.) под заглавието "Хадесе-и-джинаеи Фаалеринън мохакемеси" ("Процесът на съучастниците в грозното злодеяние").