СОЛУНСКИТЕ АТЕНТАТОРИ В СПОМЕНИТЕ НА ПАВЕЛ ШАТЕВ
Нашите майки все
в черно ходят... И за нас жалеят...
– Я развей байрак
ти, Мануш войвода!
 
НАРОДНА ПЕСЕН
  ...

Какви бяха солунските атентатори, така наречените "гемиджии"? Група млади хора, някои почти юноши, които под влиянието на руските революционери, не само анархисти, но и социалисти решават да се борят за свободата на своята родина посредством атентати. Тези атентати трябва да бъдат насочени срещу европейските капиталовложения в Турция, за да покажат на Великите сили неспособността на турската държавна власт да гарантира безопасността на търговията и да ги принудят да се намесят. От друга страна, те решават да умрат, за да покажат, че не са шепа авантюристи, че не са разбойници, за каквито ги обявяват турските власти, а герои. Те решават да умрат и за да не дадат възможност на турските власти да образуват процес. И най после решават, че нямат право да подбуждат народа да се жертвува за свободата, защото турската власт е силна, и най-правилное те самите да се жертвуват за тази свобода.

Защо не действуват в рамките на Македонската революционна организация? Те са разочаровани от начините на действие в организацията. Те не й вярват. От друга страна, не могат да понасят нейната дисциплина. И най-после те смятат, че не е възможно свободата да дойде чрез национална революция.

Но въпреки че македонската организация по онова време се раздира от вътрешни междуособици, от борбите между централисти и така наречените върховисти – агенти на цар Фердинанд, Македония е покрита от революционна мрежа. Апостолите на революцията, такива светли фигури, като Гоце Делчев, Яне Сандански, Даме Груев, Пере Тошев и много други, са извършили своето голямо дело. По примера на Левски Гоце Делчев не разчита на никого освен на народа. Този млад човек, току-що напуснал Софийското военно училище, за няколко години успява да се превърне в легенда. Той е чист като водите на пиринските езера. Когато надникнем в епохата, не можем да не почувствуваме тази нравствена чистота.

Гемиджиите дирят връзка с Гоце и той ги разбира, както разбира всички чисти хора. Но те не могат да понасят и са принудени да воюват с такива фигури като Гарванов, превърнали революционната дейност в дипломация, заменили храбростта с хитростта. Старозагорскнят учител по онова време живее в Солун, а тъкмо с него най-често ще трябва да се сблъскнат гемиджиите.

След пропадането на плановете им в Цариград гемиджиите действуват в Солун. Те решават да прокопаят канал под една широка улица, за да минират основите на най-голямата банка – Отоманската национална банка. В уречен час тя трябва да хвръкне във въздуха, след като хвръкне във въздуха резервоарът със светилен газ за осветлението на Солун, след като бъде миниран един голям френски параход и се устроят редица атентати в града. Всичко това ще хвърли в страх и ужас не само турците, но най-напред представителите на европейските мисии. След това терористите ще трябва да загинат.

Ръководител на гемиджиите е двайсет и две годишният младеж от Велес Йордан Попйорданов, наречен Орце. След атентатите турската власт предприема редица наказателни мерки спрямо местното българско население, затворите се напълват с българи, а големи групи от тях поемат мъчителния път на заточеннето. Атентатите не довеждат до някакви решителни политически резултати. Те са извършени против волята на македонската организация.

Но този пролетен взрив се чува по целия свят. Неговото ехо преминава над Македония. То се слива с голямата буря на националното въстание, избухнало навръх Илинден и носещо неговото име.

Въпреки незначителността на политическия ефект, в тези атенати се крие друго нещо - техният значителен морален ефект. Рядко дотогава светът е виждал по-голям героизъм в тази област и по-чиста готовност за себежертва.

Най-напред солунските атентати се отличават от всички други по своята подготовка. Тя не се състои в хищно дебнене на жертвите, нито в мимолетния екстаз на терористичния акт, а в една упорита, къртовска работа, която продължава дълги месеци и е свързана с огромни лишения и трудности. Екзалтираните млади хора лесно могат да умират. Но малцина от тях се решават да се превърнат доброволно в примитивни миньори, в черни роби, като без храна, без въздух, с котешка предпазливост, стъпка по стъпка прокопават дълбок канал и през цялото време на работа чувствуват примката на бесилото около врата си. Тези млади хора са интелигенти, били са из Европа, познават сладостите на живота, говорят чужди езици, но се отказват от всичко това, за да си подготвят един безкрайно труден път към смъртта. На тях никой не им заповядва това. Те не са членове на някоя партия или на македонската организация. Тяхната грижа е съвсем малка. Всичко вършат доброволно, по собствено желание и по своя свободна воля и решение. Повечето от тях, с изключение на Мечев, не са се занимавали с физически труд, ръцете им се разкървавяват, телата им се разкривяват, някои от тях се поболяват, но волите стават все по-корави. Те копаят легнали във влажната пръст, въздух им се изпраща посредством примитивно духало. Осветяват се със свещ. А когато излязат навън, не могат дори да спят от умора. И това продължава не месец, не два. И какво има на края на тая доброволиа каторга? Доброволна смърт. Наистина героическа, но смърт. Кск се умира на двадесет години!

Обикновено самоубийците, преди да умрат, се отдават на весел, безгрижен живот. А тук е обратното – младежите предварително се убиват с изнурителния си каторжен труд при условия, каквито никоя каторга не е познавала.

Ние говорехме за индивидуалистичния стремеж на атентаторите да се осъществяват в историята, дори външно да се отличават от другите. А тук и Орце, и Кирков, и Шатев никога с нищо не показват своята необикновеност. Докато комитите обичат да се снимат с извадени ятагани и огромни бради, сякаш да покажат колко са страшни, Кирков и Орце умишлено избягват всякакъв фотограф. Те съзнателно се стремят към една пълна анонимиост. А са младежи. Кирков е чуден красавец. Но тъмната воля на съзаклятието не позволява и на този необикновен юноша да прояви дори сянка на суета.

Те всички са способни. Орце е отличен математик. Този тих, скромен, вътрешно углъбен младеж има точен, дисциплиниран и сигурен ум. Той не понася фразата, позата. Къде би могъл да отиде в науката със своята желязна воля? Те всички са аскетични. Водят живот на отшелници. При тях я няма дори буйната, весела военна храброст, която често се сродява с пошлостта "...Днес сме в кабаре, утре славно. ще се мре!.". – говорят думите на военната песен. Гемиджиите не мислят за живота, а за смъртта. Животът на народа им преминава през тяхната лична смърт. На възраст, когато младежите смятат за най-голямо геройство да погуляят или да отбележат любовни успехи, тези младежи се превръщат в късове стомана, яка стомана, закалена в страхотно висока вътрешна температура.

Вярно е, че по онова време атентатите са модни. Но тази мода е твърде трудна. Това не е като да пишеш смели стихове, да носиш пъстри вратовръзки и да пееш модни шлагери. Тази мода е свързана със смъртта. А гемиджиите избират най-трудния път към нея. Те живи се заравят в гроба, преди да умрат. И това не е пасивно заравяне, а най-тежкият начин на борба с врага.

Тази група се състои от различни индивидуалности –  различно образование, стремежи. Те са расли при различни условия. До богатския син Кирков стои кръглият пролетарий Мечев, който работи като миньор в Перник, за да се изхранва. Но общата им борба и желязната дисциплина, която установява Орце, ги уеднаквява. Те образуват един странен колектив. И Орде го води. Какво водачество? Тук няма развети знамена с везан лъв, военните одежди на Бенковски, Хвърковатата чета, няма ги дори анархистичните черни знамена и черни ризи. Тук има само копаене под земята, взрив и смърт. Дори имената им трябва да изчезнат. Ако беше загинал в парахода Павел Шатев, светът щеше да знае, че е загинал Георги Манасов, някакъв селски учител в България, който дори не подозира, че със задигнатия му паспорт, и от негово име се извършва един страшен терористичен акт. (С ужас този кротък учител една сутрин ще види във вестника собствения си портрет и собственото си име с учудващата характеристика – страшният атентатор).

Несъмнено тези млади хара са фанатици. С тази епитет сме свикнали да наричаме такива човешки характери. С фанатици често сме се срещали в живота и в литературата. Но тези фанатици са малко по-особени. У тях няма онази върховна сухост, която е характерна за фанатика у Достоевски например. Напротив – Кирков е весел, вечно засмян човек. Орце не може да причнни зло и на една буболечка. Фанатиците са сурови, надменни, не търпят чужди мнения. Гемиджиите са любезни, търпими не само към чуждите мнения, но и към чуждите убеждения. Фанатиците са доктринери, силни в своята логика, но тъкмо чрез разсъждения отвикват да разсъждават. Истината на гемиджиите е проста и ясна.

Фанатиците, когато се устремяват към своята цел, имат едно основно правило, страшно и жестоко: "Целта оправдава средствата".

Във връхната точка на своята борба, в момента, когато извършват атентатите, когато умират, най-голямата грижа на гемиджиите е да не се дават човешки жертви, да се спасят колкото се може повече хора. Несъмнено това са фанатици на своята идея, но по-особени. Младите хора често са жестоки, и то когато умират. А тези младежи тъкмо когато умират за своя народ, са спокойни, нежни, тихи.

Ето го например Орце Попйорданов, изправен като някакъв тяхната смърт. Те са толкова прости и същевременно толкова силни, че дори възбуденото перо на Антон Страшимиров, когато ще разказва във втората част на "Роби" за края на гемиджиите, не може да се отдели от текста на Павел Шатев.

Ето го например Орце Попйорданов изправен като някакъв "страшен тиранин" над своите "роби", но не с камшик в ръката, а отдаден всецяло на труда, неумолим към себе си като жив пламък. Неговата воля осветява сякаш с вътрешна светлина малката затрупана от пръст бръснарничка, отгдето започва тунелът и пътят към големия подвиг. Тук ние виждаме как самотността прави човека по-бдителен не само към другите, но и към себе си. И преди всичко към себе си. Този самотник Орце, щом усети и най-малката слабост в душата на своите другари, сурово и безмилостно я изсича. Той е дисциплиниран, точен, суров. Той говори малко, чужд е на всяка поза.

Колко различен е Орце от македонските харамии и войводи, например от Яне Сандански с неговата масивна фигура, хайдушко одеяние, гороломен глас, желязна воля, И всичко това сред пиринския декор, сред белите върхове, мурите, езерата, пукота на турските и върховистките пушки.

А тук ние се срещаме със сухо, мълчаливо момче, което копае под земята, не говори, но умее да изисква от своите другари саможертва в името на родината. Така идва той към своята гибел. В нея има няколко подробности, които и днес, в нашия рационален век, ни изпълват с възторг. Ето ги например минутите преди взрива, когато Орце бърза да предупреди семейството на директора на банката, за да не се дават излишни жертви. Страшно е вниманието към чуждия човешки живот у този младеж, който проявява най-голямо невнимание към своя собствен живот.

Или да си припомним как след атентата Орце спокойно съзерцава това, което ще стане, сякаш е наблюдател на някакво зрелище, а след това отива да провери как неговите другари ще изпълнят дълга си и ще умрат. И той вижда, че всички са се справили със сложната обстанонка. Никой не се отклонява от своя дълг, от дадената дума. Опиянението от взривовете е минало, напрежението в душевността е пречупено, но тези хора поотделно продължават да се борят и умират със същата методична упоритост, както са копали канала, гладували са, лишавали са се от всички блага на живота, така, както им е повелявала тяхната съвест.

Тези страници в спомените на П. Шатев са изпълнени с трагизъм. Особено там, гдето се появяна Орце. Чувствува се, че след като е изпълнил голямата мисия на своя живот, той няма какво друго да прави, освен да умре. Припряно е чакал младежът своя час и когато той е прозвънтял, не му остава нищо друго, освен да си отиде с последния звън. Орце се е осъществил в началото на живота си. Той вече вътрешно е умрял. Той се е подготвял за тази смърт през целия си кратък живот. Духовно я е постигнал още в момента на героичното решение за атентата. Затова у Орце не се забелязва нито гордост, нито съжаление. Тук има един дребен, наглед незначителен случай, който изпълва с още по-трагическа светлина тези последни минути от живота на младото велешанче, когато решават да извършат атентатите, безсребърникът Орце взема пари за динамита от Борис Сарафов. А когато решават всички да умрат, Орце предварително се застрахова за същата сума и я завещава на Сарафов. Той не иска да остане длъжник никому. Колко поетическа красота има в този малък наглед жест! Каква трогателна грижа за живота и за тези, които остават, от едно момче, тръгнало със смели и бодри крачки към подвига и безсмъртието! Каква грижа никакво петънце да не остане върху революционната чест! Нямам намерение да говоря за характерите на всички гемиджии. Това са ярки, необикновени личности.

Образите им са изключително интересни. А и делото. им надхвърля мащабите на известните дотогава атентати. Все пак по-лесно е да хвърлиш във въздуха всерусийския император, отколкото да държиш един от най-големите градове на Балканския полуостров в ужас и трепет в продължение на няколко денонощия и да накараш тридесет хиляди войнини и офицери да се барикадират в казармите, изтръпнали от страх.

Не случайно след подвига на гемиджиите известните руски терористи от подземна Русия бяха принудени да излязат на улиците. Каляев мечтае за честта да се приравни в своето дело поне с един от македонските революционери. Арменските терористи и революционери изпадат във възторг от делото на гемиджиите. Техни художници рисуват страшната нощ над Солун, осветена само от пурпурните отражения на горящия "Гвадалкивир".

Такава е кратката история за живота и смъртта на гемиджиите.

* * *

Но все пак животът и делото на тези чисти младежи има и друга страна. И тя е важна. В нея се крие тяхната трагедия. Тя трябва непременно да се зърне от онези, които описват епохата.

В какво се състои тя? В това, че вместо да копаят под земята тунел, за да извършат своя величествен взрив, гемиджиите трябваше да се вкопаят дълбоко в народните недра, за да подготвят по-голям и по-траен взрив народното въстание.

Трагедеята им е, че те не можаха да преодолеят тъкмо своя индивидуализъм. Въпреки честния им, искрен и дълбок стремеж да се обезличат, този именно стремеж показва, че те са индивидуалисти. Те фанатично отбягваха дори да се снимат, те скриваха имената си под чужди паспорти не само поради нуждите на конспирацията. И все пак не успяха да се обезличат. Душите им бяха чисти като капки роса. Подвигът им превърна тези капки в трайни и твърди диаманти. Но те си останаха само скъпоценни камъни, затворени в съкровищницата на историята.

Ако искаме да ги разберем като личности, ние трябва да им противопоставнм героични личности от друг тип, противоположен на тях. И несъмнено ние ще се спрем на Гоце Делчев.

И Гоце като гемиджиите копаеше, но тъкмо в недрата на народа. И той подготвяше взрив, но тъкмо взрива на въстанието (Илинденското въстанне избухна преждевременно).

Дълбокият ум на Орце чувствуваше като най-голям враг на своето дело индивидуализма и всячески се бореше с него. Но въпреки стоманената си воля, с която умееше да преодолява всички пречки и да понесе тежестта на хилядотонната сграда, той не можа да преодолее силата на индивидуализма си. И тук беше неговата трагедия.

Гоне Делчев, като него тих, скромен, спокоен, всеки миг готов за саможертва, потопи своята индивидуална същност в народа, сля се с народа, с неговата многолика анонимност. И така най-пълно и цялостно се осъществи. Орце си остана необикновева фигура. Гоце по примера на своя велик предшественик Левски успя да се превърне в най-обикновен народен човек. А това е най-трудното. У орцевци се чувствува решението да бъдат прости, обикновени, народни хора. У Гоце това е естествено като дишането.

И Орце, и Гоце, трезви математически умове, но с дълбока чувствителност, която струи под стоманената им воля и я нагрява до червено, обичаха романтиката. Но романтиката е красива дотолкова, доколкото е свързана с борбите на народа. Откъсне ли се от тях, в литературата тя се превръща в сантименталност или фразеология, в политиката – в красива завеса, зад която се крие озъбеното лице на тиранията, в живота – в шлагерна сладникавост, зад която се подава издутият търбух на пошлостта. Романтиката и на Орце, и на Гоце беше свързана с борбите на народа. Това беше истинска романтика. Но романтиката на Орце, с която той съзнателно се бореше, свършва до неговия подвиг. А у Гоце, както у Левски, наглед няма нищо романтично – всичко е просто, ежедневно. Но тъкмо в това, че този човек просто и естествено съумя да превърне дори своя изключителен път на апостол в обикновена междуселска пътека, се крие неговата необикновеност. Романтиката във фигурата на Гоце извира дълбоко от народните недра. Докато романтиката във фигурата на Орце извира от пламъците на Отоманската банка.

Орце ни удивлява със своята необикновеност. А Гоце със своята обикновеност. И след солунските атентати, и след Илинденското въстание народът, даде кървави жертви. В Илинденското въстание много повече. Но след атентатите народът запя

Бог да убие, мамо, Павел Шатев,
че подпали парахода, парахода "Гвадалкивир".
Настанаха клети турци, та изклаха старо, младо.
Народът не можа да се сгрее от пламъците на атентатите. След смъртта на Гоце и Илинденското въстание, народът запя:
Заплакала е гората,
гората и планината,
заради Делчев войвода,
де да си, Гоце, да дойдеш,
Огънят на въстанието завинаги сгря народната душа.
* * *

Павел Шатев израства в революционната атмосфера. Народът се е пробудил вече за борба и нейните огнища проблясват из различните краища на македонските планини. Свободата като слънцето огрява най-напред върховете. Това сияние го виждат дори малките деца. Павел Шатев прекарва своето детство в град Кратово, един от най-суровите и най-интересни градове в Македония, загърнат от зъберите и скалите на Осогово. Той е описал твърде внимателно тези детски и юношески дни, изпълнени с неясна, но силна омраза срещу тиранията. И въпреки пестеливостта в описанията и липсата на детайли, които дават възможност да надникнем в същността на характера, ние все пак разбираме, че в този юноша има нещо непокорно, че той е способен да служи на идеала и да се жертвува за идеала.

Бавно, внимателно, стъпка по стъпка проследяваме израстването на младия човек в Скопие, в Солун и идването му до голямото решение за жизнения подвиг. В тези предварителни страници трудно ще намерим някави значителни литературни сполуки или особен белетристичен дар. Пък и разказвачът не си поставя такава литературна задача. Той е твърде скромен и винаги съзнава, че е преди всичко революционер. Затова го интересуват само фактите.

Но тъкмо тези факти оживяват страниците на спомените. От момента на първото му арестуване в Цариград животът на юношата се изпълва с конспирации, революционна работа, затвори, полиции, съдилища, присъди, заточения. Този човек още на млади години е трябвало да се запознае с всички затвори в турската империя, и то не само в родината си, но и в Мала Азия и Северна Африка. Той съумява да скрои живота си в големи мащаби, да го изпълни с драматизъм и революционно напрежение, да се срещне с безброй хора и много пъти със самата смърт.

Спомените на Павел Шатев са едно описание на затворите и революционерите в турската империя в началото на нашия век. И ето защо тези спомени са не само интересни, но ни вълнупат, трогват, изпълват с патриотичен възторг. Разсъжденията на автора са твърде дълги и не винаги сполучливи. Но щом като започне да разказва за гемиджиите, за подземната работа, за големите личности, ведно с които живее и се бори, веднага нещо свежо облъхва редовете, думите сякаш оживяват и ние започваме да чувствуваме горещото дихание на революцията.

И тъкмо тук, при описанията на Орце, на Кирков, при беглите характеристики, които ни дава разбираме какъв добър наблюдател е Павел Шатев. нещо повече - когато вникнем в описанието на собствения му подвиг – взривяването на френския параход "Гвадалкивир", – най-добре чувствуваме истинската същност на човека и революционера, неговите необикновени качества.

Знаем множество автобиографии и описания на живота и изживяванията на големи атентатори и терористи, или пък на хора, изправени пред рисковани подвизи и дела, които ще поставят на карта живота им и живота на много други човешки същества. Несъмнено това са тежки, вълнуващи минути, съсредоточаване на волята, напрежение, доведено до онази граница, откъдето започва леденото спокойствие на една необикновена проницателност, съсредоточеност и съобразителност. Сякаш вълненията се вкаменяват и преливат в автоматизацията на жестовете, движенията. Мислите добиват кристална яснота.

Ето го например Павел Шатев така, както е описал сам себе си в минутите, когато с паспорта на Георги Манасов стъпва на френския параход, за да изпълни голямата си задача.

Естествено е той да бъде развълнуван, разтревожен. Пред него е параходът, който сега ще хвръкне във въздуха, хората, някои от които може би ще загинат, морето, градът, пролетното очарование, с което той самият трябва да се прости.

Но Павел Шатев така е влязъл в атмосферата на своята задача, че сякаш нищо не забелязва. Хора, които са премного впечатлителни, които леко реагират на всичко, което ги заобикаля, трудно могат да дойдат до голямата мобилизация на цялата си същност в името на една цел. Най-малкият страх, колебание, съмнение, ще накарат ръката да трепне, някоя подробност да не се забележи и всичко да се провали. Предварителният план за действие, ако се превърне в закостеняла система, също може да доведе до неуспех. Тук най-важното е целта, съобразяването с обстановката, пълното вживяване във всяко действие с оглед на тази цел.

Тъкмо това прави и Павел Шатев. Той е описал съвсем точно, без какъвто и да било лиричен трепет, своето прощаване с другарите, събрани пред кафенето, за да го изпратят, любовната грижовност, с която приготвя пакетите с динамит, разговорите с младата французойка, сякаш последен призив от живота, и след това избирането на най-удобния момент за взривяване. Той върши всичко без смут, с онази тиха, лишена от поза, сякаш изстудена от волята, но пламтяща с вътрешен огън храброст. Действията му са внимателни, предвидливи. Удивително е спокойствието на този млад човек след осъществяването на атентата и способността му така хладнокръвно да разсъждава, да разговаря с висши полицаи, да се движи в тяхната среда. Тук няма никакъв помен от страх, от паника, от естествено чувство за бягство, за спасяване. Той заминава за Скопие и Враня, но знае много добре, че ще бъде заловен. Грижите му са единствено да спести време, за да могат другарите му да изпълнят също така сполучливо своята задача.

Спокойствието, протоколната точност на редовете, в които е описано взривяването на парахода, връхната точка не само в живота на Павел Шатев, но и началото на цялата солунска акция ни изпълват с искрено вълнение. Този човек разправя така студено, хладнокръвно, методично, както е извършвал своето дело. И ние имаме чувството, че пак го е облъхнала онази вълна на свръхнапрежение, след която идва необикновената тишина на цялостното съсредоточаване към изпълнението на голямата задача.

В книгата има и някои интимни, развълнувани редове, много малко, но написани със свенлива сдържаност, сякаш отново авторът е бил обзет от осъзнатата и преднамерена вражда към всяка чувствителност, която с такава воля е провеждал в групата Орце Попйорданов. В това отношение един от най-хубавите откъси е разговорът между Кирков и Шатев преди страшния ден на атентатите.

Ние можем да си представим хубавата южна пролетна сутрин, блясвалото море, спокойно, тихо, красивия голям град, пъстрата върволица на хората, дървета, окичени с цветове, и онова пролетно дихание на младост, свежест, което сякаш просмуква въздуха със светлина, жизненост, мечти. И ето двама млади хора, почти юноши, се разхождат из града и говорят за смъртта "Павле, ей това море може да те изяде. Ти ей там нейде ще умреш!" – казва Кирков.

Колко трудно е действително да умреш в такава тиха, хубава пролет, след като си здрав, красив, силен, след като слънцето, мечтите те зоват напред към бъдещето.

Тук има още един момент, по-силен, сякаш авторът като голям писател съзнателно го е повторил. Срещата с младите, хубави момичета от Италианската гимназия. Ето го отново живота с най-ласкавия си призив. Да не забравяме, че Кирков е елегантен, напет, постоянна примамка за женските очи. И тъкмо той, най-богатият, най-красивият, най-жизненият от групата, с най-голяма последователност говори за смъртта. Ние чувствуваме, че в това има и младежка поза, и преднамерена твърдост, и осъзнат фанатизъм, но всичко се прелива в огромната искреност на делото.

За момент само при този незабравим разговор Кирков, неумолимият юноша, оставя да премине по красивото му лице сянката на скръбта – когато му припомнят за родния Велес, за сестрата, за детството.

Този човешки интимен, вълнуващ разговор между две момчета, които трябва да умрат в една хубава пролетна сутрин, описан така пестеливо и точно, се възвисява до истинската художествена литература. В него има много драматизъм и поетическа красота. (Интересно е как Антон Страшимиров, който в "Роби" твърде близко се придържа до текста на Павел Шатев, не го е забелязал и не го е използувал.)

Излишно е да разглеждаме всички етапи от странствуванията на Павел Шатев от съдилище към съдилище, от затвор към затвор и от заточение към заточение.

Както е известно, голямата част от гемиджиите загиват на своите постове, изпълняват клетвата си. Павел Шатев е сред малцината, които остават живи. Но отсега нататък целият му живот ще бъде изпълнен със сияинята на пламтящия "Гвадалкивир". Той никога не ще може да забрави и няма да забрави големите личности, сред които е преминала младостта му, никога не ще може да забрави саможертвата на най-близките си другари.

Не влиза в моята задача да проследявам живота му след пламтящото негово начало. Трябва да припомня само, че Павел Шатев беше един от членовете на ЦК на ВМРО (обединена), че многократно бе преследван от фашистката власт, че бе искрен и дълбок приятел на Съветския съюз и през целия си живот воюва смело и доблестно срещу фашизма.

Животът му на революционер е известен, но само в общи линии. Искам да разкажа за някои подробности, свързани с мои спомени, които разкриват интересни черти от моралния облик на човека.

В края на 1941 и началото на 1942 година той изпълняваше тежки конспиративни задачи. Имах възможност да го срещам в квартирата на Мире Анастасов. Това беше един дребен, вече побелял човек, с избледняло от затворите и набраздено от старчески бръчки лице, от което весело надничаха иззад лъскавите стъкла на очилата млади и свежи очи. Сърдечна доброта и благодушие струяха от този скромен, тих човек, сякаш това бе пенсиониран чиновник, а не атентаторът, за когото народът пее песни и помни името му.

Той заемаше една стая в апартамента на Константин Ковачев, участник в съпротивата, днес на работа в Държавен контрол.

Веднъж с добродушна усмивка и тих глас той ми разправеше как в Докторската градина го срещнал нашият общ приятел писателят Гьончо Белев и му извикал: "Обичам те, но не се спирай тук с мен, защото пиша нов роман и никак не ми се отива в полицията! Не мога да спя без пижама". Тук трябва да съобщя за нещо, което се знае от малцина. Александър Стамболийски главно чрез Александър Димитров е поддържал връзки с лявото крило на македонската организация. След убийството ва Димитров тези връзки прекъсват.

В своите още непубликувани спомени журналистът от Кърджали Кирил Попгеоргиев съобщава, че през 1920 година за окръжен управител на Мастънлийския (Момчилградския) окръг е назначен не друг, а Павел Шатев. И тъкмо той, който отлично е владеел турски език, е успял да укроти антибългарските настроения на някои влиятелни турци от Родопския край и да ги приобщи към българското съзнание.

Павел Шатев беше близък приятел с Павел Делирадев – в миналото секретар на четата на Яне Сандански. Слушал съм с каква обич говорят тези двама революционери за своя Яни.

Във важната си и отговорна конспиративна работа през годините на съпротивата Павел Шатев имаше един куфар, на който държеше много. Ето какво говори в своята анкета за Т. Траянов Вера Балабанова:

"Отивайки при Теодор, видях в коридора големичък куфар. Попитах го какво означава този куфар.

Чудеше се какво да каже.
Знаех, че македонците често го посещаваха, че когато имаха с него свои разговори, аз не го посещавах. Не съм го питала какво се разискваше и какво се разговаряше. Никога не съм обичала политиката.

Теодор ми довери, че Павел Шатев е в София. Че македонците довесли този куфар да стои на сигурно място у него. Никой не трябвало да знае.." (Т. Траянов – "Литературни анкети", Наука и изкуство – 1980 г., стр. 73).

(За връзките на Павел Шатев с Т. Траянов знае и Венко Марковски.)

(Този куфар имах възможността да съхранявам и аз.)

За делото на Павел Шатев през този период от живота му знае най-много Мире Анастасов. Той има дълг да напише своите спомени.

След арестуването на Павел Шатев през 1942 година при наличността на голям фактически материал и неопровержими доказателства, спасява го Симеон Радев. Той отива при цар Борис и след като дълго безполезно го убеждава, най-после му казва следните думи: "Не забравяйте, Ваше Величество, че и султанът го беше осъдил на смърт, а още е жив!"

Този аргумент, кайто ни напомня за "Клаха народа, както турчин не го е клал!", сигурно е подействувал най-силно.

След 9 септември възрастният вече Павел Шатев можеше да си живее спокойно и да си почива, за което имаше пълно право. Но той не пожела това. Напротив, става един от създателите на бригадата "Гоце Делчев" и с военна униформа пое пътищата на войната.

Веднъж на един банкет той ми каза: "Не се чувствувам тук добре, а когато преди 9 септември, скрит в някой вход, гледах как профучаваха колите на държавна сигурност край мен без да ме забележат, чувствувах се като някой генерал!"

Не са ли това думи на същия младеж, който някога запали парахода Гвадалкивир?

След като излезе от затвора на 9 септември, Павел Шатев получи малка парична помощ, за да се облече. Той даде всичко на свои бедни близки, които му се оплакали от немотия, и дълго зреме беше принуден да ходи със затворническите си дрехи. Но той никога не е обръщал внимание на такива "подробности".

Не познавах по-щедър, по-великодушен и по-скромен човек. Този революционер беше в пълния смисъл на думата добър човек. Имало е години преди Втората световна война, когато семейството му е гладувало, но той е бил готов да даде всичко, което притежава, на по-бедни от него. Нещо повече, вродено чувство за благородство го караше да купи с последните си стотинки букет цветя и да посрещне на гарата своите приятели. Въпреки че на другия ден ще ги отгладува.

Такива случаи знаят всички, които отблизо го познават. Няма нужда да посочвам повече. Важното за нас е, че авторът на тези спомени през целия си живот остана революционер. Огненото дихание на пламтящия "Гвадалкивир" не загасна до последния му дъх. Желязната упоритост на характера му не се пречупи през зигзагите на една сложна човешка съдба. В делата и в писанията му може да се намерят грешки, но те никога и в никакъв случай не са плод на недобросъвестност. Подлият страх не замърси жизнения му път.

И още нещо: Павел Шатев беше безкрайно скромен човек. Никога никой не го е чул да говори за своите заслуги. Вижте спомените му – те може да страдат от редица слабости, но не и от нескромност. Нахалното и уверчиво "аз", с което понякога се срещаме в нашата мемоарна литература, тук липсва. През целия си живот той остана и в това отношение верен на себе си.

Ето как тази мемоарна киига за солунските атентати ни дава възможнаст да надникнем и в гънките на един човешки характер и да видим вътрешната логика в неговото развитие. Тя ни кара да си припомним за един човешки живот, преминал през всички бури на епохата, на гребена на революционната вълна.

Спомените за солунските атентатори призовават не само миналото, но разкриват нови и интересни страни на човешкия героизъм. Те показват силата на обществения идеал и на човешката воля, когато тя се устреми към неговото осъществяване. Показват нравствената чистота, която носи със себе си патриотизма, и политическата красота на човешките характери, устремени към свободата на своя народ.

ЕФРЕМ КАРАНФИЛОВ
 
[Next]
[Back to Index]