ИЗБУХВАНЕ И РАЗВИТИЕ НА КАРПОШОВОТО ВЪСТАНИЕ
1.
Връзката между настъплението на австрийците през 1689 г. в центъра на Балканския полуостров, Карпошовото въстание и останалите бунтовни прояви на тукашното християнско население е очевидна. Това именно налага, за да бъдат разбрани и обяснени, те да се разглеждат в тяхната взаимовръзка и зависимост.
Австро-Турската война през 1689 г.
Военните действия през 1689 г. се развиват при доста променена политическа
обстановка в сравнение с предната година. През февруари 1689 г. Франция
напада Германия при р. Рейн и австрийският император, който същевременно
се титулува и германски император, трябва да отдели големи сили на запад.
Така Австрия е принудена да воюва на два фронта: против Франция на запад
и против Османската империя на изток. Това несъмнено отслабва силите на
австрийците на Балканския полуостров и те все повече започват да разчитат
на помощта на местното християнско население. По същото време и Русия не
може да подпомогне австрийците, тъй като е ангажирана във военен конфликт
с татарите. При това положение Турция има възможност да събере далеч по-голяма
сила от своите противници, още повече, че изходът от тази война за нея
вече станал въпрос за съществуването й като европейска държава.
Подготовката за предстоящите военни действия и на двете държави - Турция и Австрия, започва още в ранна пролет.
На 6 април 1689 г. за върховен главнокомандуващ на австрийската войска е назначен маркграф Лудвиг Баденски, подпомаган от опитните генерали Пиколомини и Ветерани. Предоставени му са обаче скромни средства и само 24 000 бойци. При това му е предписано да превземе Ниш, но да не продължава към София. а да свърне на запад и да излезе на Адриатическо море, за да пресече влиянието на Венеция и да откъсне Босна и Херцеговина, към които Австрия имала претенции. С други думи, Австрия иска да се възползва от надигането на балканското християнско население, но няма намерение да му помогне да се освободи от турска власт.
Подготовката на турската войска започва на З март 1689 г., когато в Одрин пред двореца е изнесено султанското знаме. Мобилизацията на мюсюлмани продължава цели три месеца и обхваща Албания, Румелия и Анадола. На помощ са повикани унгарският им васал Емерих Тьокьоли и кримският татарски хан Селим Гирай. Мобилизирана е цялата дунавска флота, а част от средиземноморската флота е съсредоточена в Солунския залив. Взети са сериозни мерки против дезертьорите и дори срещу онези, които се бавят пътувайки към местоназначението си.
За главнокомандуващ на османските войски против Австрия е определен Реджеб паша. В края на юни 1689 г. в Софийското поле, където е главният турски лагер, пристига и самият султан Сюлейман II. Според разработения план, на Реджеб паша са предоставени 50 000 бойци (от тях 20 000 конници), като му е било поръчано да отвоюва Белград. На босненеца Хюсеин паша и на унгареца граф Тьокьоли е наредено да настъпят по долината на Дунава. Допълнително щяло да се реши къде ще действуват султан Селим Гирай с неговите 30 000 бойци и Халил паша от Пелопонес.
Плановете на турската армия в голяма степен зависят от помощта на татарския хан Селим Гирай, поради което участието му било купено със 75 000 жълтици. На 26 юни Селим Гирай тръгва от Крим със синовете си и с 30-хилядна армия, като се движи много бавно - в София пристига едва на 14 ноември, т.е. след три и половина месеци. Неговото движение през Северна България обаче е истинска трагедия за българското християнско население: погром и налагане на исляма на цели райони от Добруджа до Тетевенско.
Настъплението на австрийците започва на 13 август 1689 г. На 29 и 30 август с.г. при Грабовац и Баточина те нанасят две страхотни поражения на турската войска: тя загубила целия си лагер с 200 оръдия, огромно количество оръжие и впрегатен добитък, като дала и около 3000 души убити. След това поражение деморализираната турска армия панически отстъпва към София. Същевременно сред войската дезертьорството взема големи размери. Избухват и бунтове против неспособността на командния състав да се справи с положението.
При създадената тежка обстановка султанската власт взема извънредни мерки за защитата на Ниш и за спиране на австрийското настъпление. В София са събрани оръжие, муниции, шатри и друго военно снаряжение. като спешно са изпратени на фронта. Специални патрули са изпратени за залавяне и избиване на дезертьорите. На няколко паши от Албания е наредено спешно да заминат на помощ на Реджеб паша. Започва евакуация на мохамеданското население от района на Ниш. Около самия град са изкопани окопи и поставени оръдия. Същевременно са взети спешни мерки за преграждане и отбрана на всички проходи, водещи към София.
На 22 и 23 септември австрийците се явяват под стените на Ниш, а на 24 септември с мощна атака превземат града. Така турската войска понесла ново, още по-страхотно поражение, загубвайки около 10 000 бойци. В ръцете на австрийците попадат 29 оръдия, много впрегатен добитък, муниции и храни. Скоро след това австрийците превземат Бела Паланка и Пирот, като се придвижват чак до Драгоманския проход. В турската армия настъпва пълна деморализация: една част отстъпва към Враня и Крива Паланка, а другата начело с Реджеб паша се оттегля към Драгоман, за да пази пътя към София. А в турския лагер край София настава истинска паника. Решено е султанът да се оттегли в Пловдив: на мохамеданите от София е разрешено да се изселят в Пазарджик, Пловдив, Одрин и Цариград; около София започват да се копаят окопи, да се поставя артилерия и да се струпват войски, тъй като се очаква тук да бъде насочен главният удар на австрийците; специални нареждания са дадени за преграждане и отбрана на проходите при Драгоман, Браня, Знеполе, Кюстендил, Берковица, Кутловица и Качаник, където спешно са изпратени войски от Скопие и Румелия. Реджеб паша е сменен и убит, а начело на османските войски застава самият велик везир Бекри Мустафа паша.
След превземането на Ниш австрийците не продължават настъплението си към София, а разделят войската си на две части, настъпвайки на север и на юг, т.е. в две противоположни посоки.
Едната част, под ръководството на граф Баденски, на 6 октомври тръгва по долината на р. Тимок, превзема градовете Оршова, Кладово, Чипровец и Белоградчик (в него за комендант бил оставен капитан Продан Щета), след което продължава за Видин и го превзема на 14 октомври.
Останалата войска е поставена под командуването на генерал Пиколомини. Той е оставил част от войската си да защитава Ниш и Драгоманския проход, а с основните си сили настъпва в две посоки. Южното крило от армията му на 13 октомври превзема Лесковац, овладява Гърделичкия проход и се появява пред Враня. Турците се оттеглили и се съсредоточават в района на Крива Паланка и Кюстендил. Голяма битка става северно от Крива Паланка, където турците отново са разбити и се пренасочват към Щип.
Самият Пиколомини с основната част от войската си тръгва през Косово, овладява без особени трудности Прокупле, Подуево, Прищина, Ново бърдо, а на 22 октомври - и Качаник. На 25 октомври австрийците влизат в изоставеното Скопие, в което по това време върлува чума, запалили го, след което се оттеглят да презимуват в Качаник.
И така, към края на октомври 1689 г. фронтът се простира от Видин, Белоградчик, Чипровец, Берковица, Драгоман, Знеполе, Гърделичкия проход и Качанишкия проход до Люма.
Бунтовното движение до есента на 1689 г.
Успехите на австрийците през 1688 и особено през 1689 г. събуждат надеждите
за освобождение и предизвикват раздвижване на християнското население както
в освободените територии, така и в тила на турската армия. За това допринасят
и призивите на австрийците за въстание.
През пролетта на 1689 г., преди още австрийците да започнат своето настъпление, хайдутите активизират своите действия. Особено големи размери взема хайдушкото движение в Кюстендилския санджак. Показателни са в това отношение четири султански заповеди, издадени в края на април 1689 г.
Първата заповед е изпратена до кадиите на Кюстендилския санджак, а така също и до кадиите на Знеполе и Самоков. С нея се нарежда на мартолосбашията Хасан от Крива Паланка с помощта на мартолосите и войската да ликвидира бунтуващите се хайдути в този обширен район.
Втората заповед е до мартолосбашиите в Кюстендилския санджак. Всички те се задължават по всякакъв начин да подпомагат споменатия мартолосбашия Хасан в борбата за ликвидиране на хайдутите. При това с оглед на по-големи успехи Хасан е назначен за върховен началник (башбог) на всички мартолосбашии в споменатия санджак.
Третата заповед е отправена до всички кадии, вилаетски аяни и първенци в Кюстендилския санджак. -В нея изрично се подчертава, че раята в този край се бунтува и че е необходимо да се вземат специални мерки за защита на Мелник. Препоръчва се да се изостави досегашната практика да се наемат за мартолоси българи гяури (булгар кяфири), а на тази длъжност да се наемат способни и яки млади мъже от албанците мохамедани. Отново се подчертава, че координатор и отговорник за преследване на хайдутите е мартолосбашията Хасан.
В тази, както и в другите султански заповеди много често се говори за мартолоси. Първоначално това е военна формация от християнски бойци на османска служба. По-късно на тази категория население е възложена охраната на проходите и пътищата. Тези хора обаче, организирани и въоръжени, се оказват главната бунтуваща се сила против османската власт. И ето че сега, в тревожната и смутна 1689 г., султанът нарежда на мартолосбашията Хасан да не наема вече българи гяури (булгар кяфири), както е бил досегашният обичай, а мохамедани албанци. Тази султанска заповед е много показателна за определяне на етническия състав на населението по долината на р. Струма и в района на избухналото по-късно Карпошово въстание. Обикновено османотурските документи използват само религиозната принадлежност на хората и ги обозначават като „правоверни" (мохамедани) и „неверници" (гяури, кяфири). В дадения случай обаче са използвани и двете определения - етническото и религиозното. А това вече е официално признание за българския произход не само на мартолосите в района, но и на останалото население.
Четвъртата заповед е отправена до одринския главатар на еничарските готвачи Реджеб. В нея се споменават имената на деветима хайдути от няколко дервентджийски села, които имали пълната подкрепа на местното население. Нарежда се не само да бъдат унищожени споменатите хайдути, но да бъдат строго наказани и всички ония, които ги снабдяват с храна или пък отказват да участват в тяхното преследване и залавяне. Адресирането на тази заповед до одринския първенец показва, че хайдутите са активизирали своята дейност и в Тракия.
Още по-категорична е една султанска заповед от началото на юни с.г., изпратена до кадиите, аяните и останалите първенци в санджаците Кюстендил и Паша. В нея се говори за появилите се многобройни хайдути, които нанасяли големи щети на мохамеданското население. Предписвало им се да предоставят необходимия брой конни и пеши стрелци на одринския бостанджибашия Реджеб, който е определен да ръководи преследването и унищожаването на споменатите бунтовници. Показателно в случая е споменаването на санджака Паша като размирен район - това е обширна област, обхващаща Одринско, Елховско, Пловдивско, Родопската област, Беломорието, долината на Долна Струма и р. Бистрица.
Въпреки предприетите от властите мерки, хайдушкото движение продължава, да се разраства. Това се вижда ясно от една султанска заповед от началото на юли с.г., изпратена до кадиите в обширния Кюстендилски санджак, обхващащ Радомирско, Дупнишко, Мел-нишко, Горноморавско, Струмишко, Тиквешко, Радовиш-ко, Щипско, Светиниколско, Бранянско, Сурдулишко и Кюстендилско. В нея се казва, че тъй като досегашните мерки за ликвидиране на хайдутството не са дали желаните резултати, преследването им да се извършва чрез координирани действия на войската, мартолосите и други военни части.
Още по-категорична е султанската заповед от втората половина на юли с.г., изпратена до кадиите, мютеселимите, войводите, вилаетските аяни, мартолосбашиите и всички останали държавни служители в санджаците Паша, Кюстендил, Скопие, Охрид, Трикала и Солун. В нея не само се констатира разрастването на хайдутството, но се апелира и за защита на вярата и държавата. При това всички тези държавни служители се предупреждават, че ако проявяват нехайство и не помогнат за залавянето и унищожаването на хайдутите, ще загубят службите и имотите си.
Други султански заповеди от лятото на 1689 г. съобщават, че хайдутите вече контролирали проходите между Пазарджик и Ихтиман, Кресненското дефиле и прохода между Велес и Прилеп. При това на властите отново се предписва „от гяурите да не се назначават мартолосбашии".
Най-голям размах бунтовното движение в българските земи придобива по време на Австро-Турската война - преди, по време и след превземането на Ниш от австрийците (както вече бе посочено, Ниш паднал на 24 септември 1689 г.)
Турският хронист Силяхдар съобщава, че още по време на придвижването си към Ниш австрийците мобилизирали жители от местното гранично население, което включили в своите военни единици. Това именно население повярвало, че австрийците ще помогнат за отхвърляне на турската власт и за освобождаването на цяла Румелия, т.е. на всички български земи. Затова, в пълно съгласие с австрийската политика, тези българи от граничните територии установили връзки с кнезовете, свещениците и другите първенци в градовете и селата по цялата територия чак до Цариград, като им писали: "Измина епохата на мюсюлманите. Дойде краят на османското време. От този ден настъпва нашата епоха."
По-нататък Силяхдар разказва, че преди още да получат тези писма българите от районите на София и Пловдив се отказали от покорство спрямо турската власт и вдигнали бунт. Християнските първенци и свещеничеството от тези райони, като повели със себе си и други бунтовници, дошли в Ниш, влели се в австрийските военни части и се поставили под техните бойни знамена. Жените и децата си укрили в непристъпни места. Силяхдар изрично отбелязва, че младежите от това българско население, след като се присъединили към австрийците, се включили във формираните батальони и заедно с тях участвали в по-сетнешните бойни действия. Силяхдар, верен на ислямската си природа, описва с черни краски и явно тенденциозно тяхното поведение: влизали в незащитените градове, плячкосвали, ограбвали, палели; избивали или заробвали мюсюлманите; извършили безбройни и неописуеми злодеяния и мъчения.
Австрийското командуване разбира много добре, че помощта на балканското християнско население му е крайно необходима, поради което издава строги нареждания войските му да не ограбват и да не вредят с нищо на християните. Същевременно те използвали бунтовното движение на местното християнско население за своите политически и военни цели. Всички присъединили се към австрийците християнски първенци трябва да дадат клетва за вярност към австрийския император и да се подчиняват на заповедите на австрийското командуване.
Един от най-личните българи, който се отзовава на призивите на генерал Ветерани за бунт и за съвместна борба против Османската държава, е хайдушкият войвода Страхил.
Според Силяхдар, Страхил бил българин от с. Ветрен (Еникьой), Пазарджишко. Тук той развял знамето на бунта, събрал дружина от около 200 души хайдути, нападал мохамедани по пътищата и дори ограбил няколко техни села. Действията му в един момент станали заплаха за османската власт. Поради това до кадиите на Пловдив и Пазарджик са изпратени нареждания да се извърши мобилизация и да се формира мохамеданско опълчение за ликвидирането му. За целта са определени двама началници с 50 бостанджии (еничари от охраната на султана), които да ръководят акцията по залавянето и ликвидирането на хайдутите. В помощ на наказателните отряди са придадени два отряда делии (особен род горска конница) и кавалерия (гюнлю) от свитата на великия везир. Наредено е заловените хайдути да бъдат наказвани незабавно. Формирането на такива големи наказателни отряди и крутите мерки, които са набелязани за борба против хайдутите, показват, че османската власт иска да си осигури пътя от Пловдив през Пазарджик, Ихтиман и София, както и да премахне всяка заплаха от страна на хайдутите в своя тил.
Веднага след получаването на съответните нареждания, на 22 март 1689 г. двамата турски военачалници тръгват на път и пристъпват към изпълнение на поставената задача. Страхил войвода обаче узнава за подготвяната акция и взема съответните мерки за защита. И тъй като по това време бунтуващите се българи започнали да се стичат към Ниш, за да се отзоват на апелите на австрийците за съвместни действия против турската власт, натам тръгва и Страхил войвода. Като взема със себе си цялото си семейство, с дружината си той поема през високите и труднопроходими планини, докато най-сетне успял да се добере до Ниш. В града влиза с цялата си дружина и докарва много добитък. А преследвачите, след като научили за това негово бягство, правят опит да го настигнат в планините, но не успяват да го заловят и накрая се отказват от всякакво преследване.
Споменът за Страхил, за неговото хайдутуване по планините, за многобройните преследващи го потери се пази и досега в Тракия. В една народна песен се казва: